“Жана” – да бъдеш или да оцелееш

“Крайностите поясняват същността” – Оскар Уайлд

Jana_plakat“Жана” е пиеса за морала. За моралния избор, пред който живота изправя всеки човек рано или късно. За това дали имаме избор въобще, когато се опитваме да оцелеем. И как често инстинктът ни за оцеляване надделява над морала и честността. Умри или живей във вечен грях и с продадена душа. Наливай се с водка, за да избягаш от подлото си Аз, за да забравиш белезите, с които те е жигосал животът и те е направил такъв, какъвто си – непоносим за самия себе си, но жив и оцелял.

Да бъдеш или да оцелееш? Този въпрос поставя пиесата на младата руска авторка Ярослава Пулинович (1987 г.) поставена на българска сцена от режисьора Явор Гърдев (Народен театър, премиера – септември 2014 г.) Тя засяга житейски въпроси, които нямат универсални отговори. Какви хора създава животът в бедност и мизерия? Пред какви избори ги изправя? Какво са готови да дадат те, за да изплуват от калта и да оцелеят? Понякога всичко: душа, тяло, морал.

В Русия, като в България през 90-те

Пиесата силно резонира в българската публика, защото оказва се ’90-те години в Русия (времето, в което се развива действието в постановката), не са по-различни от нашите родни ’90: мутри и мафиоти, които са над закона, управляват и контролират всичко с пари и сила; бедни момичета, израсли в провинцията с бащи алкохолици, които продават себе си, за да оцелеят, за да живеят по-нормален живот. След години обаче този “нормален живот” ги прави като главната героиня Жана (Светлана Янчева). Те стават такива, каквито ги е създала средата – безскрупулни, подли, купуващи закона с пари, купуващи любовта с пари. Богаташката Жана дава подслон и работа на младия Андрей (Мартин Димитров), дошъл от провинциален град, а в замяна той е нейн любовник.

Жана е забравила как по друг начин може да се живее. И всичко щеше да бъде наред, ако тя самата не страдаше от това. Вече на възраст, шеф на голяма фирма, с апартамент, с повече стаи от необходимото, има всичко, за което цял живот се е борила, за което цял живот е продавала душата си – парче по парче. И когато вече е материално най-богата, тя се оказва душевно най-бедна. “Бедната! Как ли те е наранил животът, че си станала толкова озлобена и жестока”, казва възрастната жена (Гергана Кофарджиева) на Жана, която ругае баща си над гроба му. А Жана изкрещява извън себе си: “Не съм бедна! Аз съм най-богатата жена”. Вика силно, сякаш в опита си да заглуши ритмичното напомняне на истината от собственото си сърце.

Любовта те държи в постоянна трагическа нужда

Светлана Янчева в ролята на Жана със Зафир Раджаб в ролята на момче на повикване. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Светлана Янчева в ролята на Жана със Зафир Раджаб в ролята на момче на повикване. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

Жана се тормози. Страда. Боли я. И всичко поради липса на любов. Или както пише Явор Гърдев за постановката: “Любовта е съдържателно и вълнуващо нещо. Толкова съдържателно и толкова вълнуващо, че когато го изгубиш, изобщо не успяваш да го прежалиш. Никога. Втурваш се да го заместваш със сходни вълнения, с работно усърдие, с постигане на успехи, с благотворителност, със служба на обществени каузи, понякога дори с доживотно отшелничество, но онова съдържателно и вълнуващо нещо си остава в теб като тайно знание за смисъла на живота и отказва да бъде заместено. Държи те в постоянна и упорита трагическа нужда”.

Липсата на любов, мизерията и бедността раждат опасни хора. Опасни не само за другите, а най-вече за самите себе си. Но животът не е нещо, което може да се поръча да бъде по правилния начин, да ти се случи така, че да запазиш себе си и на финала да бъдеш морално чист, и щастлив. Животът винаги те заварва неподготвен. И ти го хващаш за рогата, такъв какъвто е и го живееш така, както можеш, така, както ти е отредено. Правиш избори, печелиш едно, губиш друго… И в крайна сметка кой може да те съди? Кой може да каже какво е правилно и какво не? Какво е морал? Особено, когато не си бил на мястото на този, който си готов да осъдиш. Както пише в програмата на пиесата: “Определянето на дадено действие като морално или неморално не описва действието, а оценката му. Моралът на едно общество зависи от неговата икономическа и политическа форма”.

Да бъдеш или да оцелееш

Светлана Янчева в ролята на Жана. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Светлана Янчева в ролята на Жана. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

Когато съдбата е отредила за теб да се родиш в бедна икономическа система и в проядена политическа среда, ти или ставаш част от нея, за да се приспособиш или просто загиваш. Дори нямаш време да мислиш дали действията ти са морални или не. Ножът опира до кокал, животът те притиска и ти казва: “Продай си душата, за да оцелееш или умри в мизерия”. Пред този избор е изправен и младият Андрей, който напуска Жана, защото приятелката му Катя (Елена Телбис) е забременяла от него. Но той няма пари, за да издържа бъдещото семейство и преспива отново с Жана, която му плаща за това. Това е светът, който сами ние сме направили, в който човек за човека е вълк. А понякога избор няма. Добре поне, че в подобни географски ширини като Русия (и България), каквото и да става винаги има бутилка водка наблизо, която да можеш да изсипеш в гърлото си и да забравиш поне за миг за изгубеното си Аз, за изгубената си вяра, за липсата на любов и за абсурда, в който си принуден да живееш всеки ден.

И преди да обърнем поредната чаша водка, нека не забравяме да бъдем внимателни, когато става дума за морал, защото винаги има причина хората да са такива, каквито са. Да са такива, каквато е Жана. А и на мястото на този срещу нас, утре може да сме ние. И да постъпим по същия начин като него, ужасно и брутално, защото все някак трябва да се живее, нали, Жана?

Актьорската игра на второстепенните герои – по-внушителна от тази на главните

Елена Телбис в ролята на Катя и Мартин Димитров в ролята на Андрей. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Елена Телбис в ролята на Катя и Мартин Димитров в ролята на Андрей. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

По отношение на актьорската игра, моето усещане беше, че второстепенните герои се справиха много по-добре с ролите си, отколкото главните. Тъй като при живото изкуство, като театъра, всеки път играта и усещането е различно, трябва да подчертая, че наблюденията ми се отнасят за постановката, която се игра на 2 февруари 2015 г., в Народния театър “Иван Вазов”. Светлана Янчева, доказана актриса с много опит, в ролята на Жана, точно в този ден ми се видя неуверена и не напълно в героинята си. Същото може да се каже и за нейният любовник на сцената Андрей – изигран от Мартин Димитров. Той определено не беше влязъл и разбрал героя си. Някак не беше повярвал в съдбата му, не се беше вживял истински. На моменти играта и диалозите между него и Светлана Янчева звучаха изкуствено.

За разлика от тях обаче, с първата си поява на сцената, бременната млада приятелка на Андрей – Катя, изиграна от Елена Телбис, веднага спечели публиката. Изключително естествена игра и напълно сливане с героинята си. Младата актриса (24 г.), завършила преди две години НАТФИЗ и играеща в няколко постановки в Народния театър, определено има талант и потенциал да стане фаворит на зрителите. И не случайно за ролята си в тази постановка, Елена Телбис е номинирана с “Икар 2015” за поддържаща женска роля. Разбира се, не може да се пропусне и блестящата игра на Владимир Пенев, в ролята на пияния Виталий, Биляна Петринска в ролята на Олга, служителка във фирмата на Жана, Гергана Кофарджиева с кратката си поява като случайна жена, която е като метафора за съвестта на Жана.

Биляна Петринска в ролята на Олга и София Бобчева в ролята на Вика. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Биляна Петринска в ролята на Олга и София Бобчева в ролята на Вика. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

София Бобчева пък в ролята на Вика, отново е в образа на доброто момиче, комично, наивно и вярващо в любовта. Нейните морални ценности и тук са повод за подигравки и стимул за другите да бъдат разрушени. Като своя служителка във фирмата, Жана я кара да изневери на приятеля си, като се присъедини към забавлението с момчетата на повикване. Явно режисьорите са забелязали таланта на София Бобчева именно в превъплъщението в този персонаж и й дават често такива роли, както е например в “Заболяването младост” (реж. Проф. Пламен Марков), “Пет жени в еднакви рокли” (реж. Боил Банов), филмът “Шшшт, попей ми” (реж. Андрей Волкашин и Петър Вълчев).

Следващите представления на “Жана” можете да гледате на 12, 13, 26, 31 март 2015 г., в Народния театър “Иван Вазов”

Бистра Величкова

Мария Димова (фотограф): Защо да е скандално разголена гръд с гаечен ключ?

Фотографът Мария Димова - Мо. Снимка: Личен архив

(Не)Фотографът Мария Димова – Мо. Снимка: Личен архив

Мария Димова снима голи жени. Наложи се това да е първото изречение, с което да ви представим Мария, за да прочетете всичко останало по-надолу! Разбира се творбите на фотографа Мария Димова (известна още като Мо) са много повече от това просто определение. Те търсят изкуството в женското тяло, божественото, контурите, с които те очертават света около тях, характерното и уникалното.

Мария Димова стана популярна сред кръг от верни фенове, именно с провокативната си и внушителна серия от фотографии “Nudes” – голи женски тела, предимно в черно-бели кадри. Въпреки че има и албуми с прекрасна портретна фотография и пейзажи, голите кадри определено се радват на по-широка популярност, интерес, одобрение и разнопосочни коментари он- и офф- лайн.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Въпреки творческият й поглед през обектива, Мария Димова се определя като не-фотограф. Тя смята, че в днешно време, когато всеки снима и щрака с всякакви устройства, и апарати всъщност всеки може да се определи като фотограф. И все пак за добрата фотография е известно, че трябва поглед и око. За това, ние възприемаме Мария Димова като фотограф с професионално око към детайлите и умението да показва силни, и въздействащи кадри.

Мария Димова е родена в Пловдив в края на ’70-те. Споделя, че откакто се помни се интересува от визуални изкуства и литература. Спорадично се е изразявала чрез тях, но по думите й: “Нищо професионално”. Когато не е зад обектива, Мария работи като преводач, “основно на юридически текстове – на бюро и в офис“.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

В специалното интервю, което даде за „Двойна измама“, Мария Димова сподели за проектите си Mo’s Photo Fucktory и Petit Death, за вдъхновението, за феновете, които й пишат и искат телефонните номера на моделите й, за това защо женските тела са по-вдъхновяващи от мъжките, и накрая, за прозрението, че да разголиш тялото си е много по-лесно, отколкото душата.

Ако случайно, след като прочетете интервюто с фотографката и се запознаете с творчестово й, ви се прииска и вие да застанете пред обектива й, пишете й. Тя е отворена към смели модели и е готова да види специфичните черти, чарът и индивидуалните характеристики, така че да направи от вас изкуство и да ви запечата завинаги, такива, каквито може да ви види само един фотограф.

От колко време се занимавате с фотография? И какво ви привлече именно в това изкуство, а не някое друго?

О, привличат ме много изкуства! По едно или друго време съм се занимавала с керамика, литература, музика, изобразително изкуство. Но напоследък фотографията е много модерна, а и на пазара има толкова полупрофесионални апарати на сносни цени, че човек лесно може да се сдобие с такъв и просто да бъде арт. Та така и моя милост го раздава арт от около 5 – 6 години.

Представяла ли сте ваши фотографии на изложби, в списания? Участвала ли сте в конкурс или нещо подобно? Планувате ли изложба?

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Не. На всички въпроси. Правила съм нещо като изложба през 2012 г., когато излагах парчета плат с изписани върху тях мои стихове и някои съвсем схематични рисунки. Тук там висеше и по някое чорапче, защото парчетата плат бяха на простор като пране, закачени с щипки. Част от тези текстове са включени в книжката “Inner Landscape”, която излезе на английски език под знака на малкото белгийско издателство In De Keuken.

Кога и къде представихте публично ваши фотографии? Помните ли коя беше първата Ваша снимка, която е получила широко одобрение и ви даде увереност и самочувствие на фотограф?

Увереност и самочувствие обикновено придобивам на маса след второто питие. А на снимките ми се радват предимно мои приятели и познати, което много ме ласкае и усмихва, но не ме кара да се чувствам като фотограф.

Ако хотелските огледала можеха да говорят. Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Ако хотелските огледала можеха да говорят. Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

От кога съществува проектът ви Mo’s Photo Fucktory и фотографския блог Petit Death и защо избрахте именно тези имена за проектите си?

Както споменах вече, едва ли не всеки втори човек щрака с голям апарат, а от щракачите поне две трети имаме сайтове, блогове или страници във фейсбук. Най-често и трите. Просто следвам тенденцията. (смее се) А имената са палави, не мислите ли?

Във фотографиите ви се наблюдава подчертано присъствие на женското тяло? Това ли е обектът, който най-силно ви вдъхновява?

Имам доста пейзажни снимки и такива на дечицата на мои приятели и познати. Защо тях никой не ги забелязва? (смее се) Ако трябва да отговоря сериозно, женското тяло май принципно е по-вдъхновяващо – както за фотографите, така и за художниците, при това и от двата пола. Поне такива са моите впечатления. А подчертаното му присъствие в моите снимки се дължи преди всичко на факта, че активно присъства в ежедневието ми.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Мислила ли сте да снимате мъжки тела? Или те не са толкова вдъхновяващи, колкото женските?

Мислила съм и съм предлагала дори. Мъжете или приемат това като недвусмислена покана за секс, или ми отказват засрамени.

Вие как бихте описала с думи женското тяло през окото на вашия обектив?

Неподправено.

С какво е различен погледът на една жена фотограф към женското тяло от погледа на мъж фотограф? Въобще има ли разлика според вас?

О, това е като вечните дебати за „женското” писане…

Има ли част от женското тяло, която ви се вижда най-вдъхновяваща за снимане?

Не, всяко тяло е различно.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory’s

Имате една снимка, на която жена е обкрачила старо радио. Много хора биха се запитали какво иска да ни каже авторът с тази снимка?

Мисля, че идеята беше на модела. В повечето случаи нещата се случват спонтанно и няма определен замисъл. Понякога имам конкретни идеи и знам точно какво искам да постигна – представям си определена поза, светлина, фон. В много редки случаи обаче като хвана апарата и имам модел пред себе си, нещата се получават точно така, както съм планирала. Затова най-често залагам на импровизацията.

Смятате ли, фотографиите си за провокативни и скандални? И търсите ли подобни ефекти, когато снимате?

Провокативни и скандални са фотографиите на Ян Саудек например. Моите –

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory’s

едва ли. Защо да се възприема като скандална или провокативна примерно снимка в близък план на ръка с гаечен ключ, посягаща към разголена гръд? Това е просто една метафора, или необичайно съчетание и толкова. Разбира се, хора и разбирания всякакви. Аз пък не разбирам какво толкова се харесва на фотографии на красиви силно гримирани жени по бельо и с токчета, често в изкуствени пози и със странно изражение.

Как се възприемат снимките ви от албума “Nudes”, представящ голи жени? Получавала ли сте негативни коментари? Усещала ли сте ваши близки и приятели да показват възмущение или да се чувстват скандализирани от творибте ви?

Ами доста от познатите ми ме съветват примерно да прикривам слабините, където се виждат, а непознатите (във фотофорума специално) са по-дръзки – пишат коментари: „Порно!” или ме съветват да мажа моделите си с крем. Прави са за последното, никак не ме бива в ретуша и с фотошоп и натуралните дефекти на моделите лъсват.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Кои са най-любопитните реакции и коментари, които сте получавала относно творбите ви?

Освен казаното по-горе за кремчето и порното, най-често ми искат телефонни номера на модели.

Вероятно много хора биха се запитали, как се чувстват моделите, които снимате – разголени пред обектива ви?

Това трябва да питате моделите.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Кое е най-важното, което търсите при заснемането на един кадър?

Да хвана нещо специфично за модела като поза или излъчване и максимална естественост. Също така, като снимам голо тяло, старая се да не се виждат лица или да са само загатнати.

Някои творци сравняват вдъхновението с влюбване, при вас така ли е?

Да, има общи неща между двете наистина – идват свише и когато си отиват, те карат да се чувстваш доста низше.

Каква е разликата между изкуството и живота?

Никаква.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

А самата вие бихте ли била модел пред обектив, като вашия, който съблича, за да създаде изкуство?

Случвало се е да позирам гола, да. В някои от снимките ми също присъства и моето тяло или части от него.

Кое изисква повече смелост – разголването на тялото или на душата?

Естествено, че второто.

И накрая, какво бихте казали на хората, които биха оценили творбите ви като прекалено провокативни и скандални?

Да закрият очи с ръце и да мислят позитивно!

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Интервю на Бистра Величкова, за „Двойна измама“.

Воят на хората-кучета

КучетаЗнаете ли какво е да си скитник? Бездомник? Да си улично куче? Улична лампа? Да си един от подминатите, разминатите, да си един огромен вик в града, който живее по ръба на бръснача, да си от бедните, бесните, лудите, да спиш до непознати в къщи от картон и да гледате “черно-бели филми в най-олющеното кино” на реалността? Поетът Александър Байтошев знае тези неща, защото както казва той в най-новата си втора стихосбирка “Кучета” (ИК “Жанет-45”): “Ходих из улиците и се вглеждах в хората/всеки един ми е беден баща (“Седем и петнайсет вечерта”). Авторът се чувства кръвно свързан с трагедията и болката на онези хора и/или кучета на улицата. Сякаш улицата ги уеднаквява, приравнява ги в ниското, а и ги сближава в общата им съдба. Там долу, всички са равни и им е достатъчно “малко хляб,/ светлината на луната”, хванали здраво единственото, което имат и което ги свързва все още със света – връзката на обувката. А “обувката е нещо много важно/за един бездомник”, за да има с какво да върви надолу: “Стълбите свършиха/ продължих да слизам” (“Спускане”). Но дори и връзката на обувката си, те са готови да подарят на света, защото “само, ако ти я подаря,/ще бъда свободен” (“Кратко стихотворение за любовта”).

В стихосбирката “Кучета” поетът и художника Байтошев се сливат в едно в буквален и преносен смисъл. Самият той освен автор на текстовете е и автор на художественото оформление на корицата. Той рисува като пише. И пише, когато рисува. Вътре в самите текстове авторът скицира като с черен туш, болезнени контури и графики от уличните съдби на незабележимите, невидимите хора, хората-кучета или кучетата-хора, които подминаваме безразлично всеки ден. Подминаваме ги, както пластмасовите безжизнени манекени зад витрините на лъскавите магазини. Те са част от декора на града. И манекените, и онези спящи на улицата на кравай, за минувачите са неодушевени. Единствено лампата – “окото на улицата” ги вижда, стопля и гори. Докато “кучетата” вият, скимтят, умират или “се преместват на нов ъгъл” (“Самотниците”).

Рецензията на Бистра Величкова за книгата "Кучета" на Александър Байтошев (ИК “Жанет-45”, Пловдив,  2014 г.) е публикувана във в. "Литературен вестник", бр. 5, 4-10.02.2015 г., 3 стр.

Рецензията на Бистра Величкова за книгата „Кучета“ на Александър Байтошев (ИК “Жанет-45”, Пловдив, 2014 г.) е публикувана във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 4-10.02.2015 г., 3 стр.

Воят на метафоричния образ на кучетата пронизва оглушително всяка страница на поетичния сборник на Александър Байтошев. Цялата книга е като един вик, тя е “Тялото вик”, както се казва и едно от стихотворенията: “Във всеки град/има по един огромен вик./Спи в телата на лудите./Виси по голите дървета.” Единствените, които чуват този вик са лудите и дърветата. Но те нищо не могат да направят. Не могат да го успокоят, не могат да му помогнат. Лирическият герой е единственият, който е с разума си и може да чувства, но той мълчи, “чупи се от мълчание”. Защото сякаш и той се оказва едно “куче”, което вие наум, “опустошава мислите с ръкомахания” и продължава да събира все “повече бръчки по очите” (“Едно куче”). Но накрая на книгата той ни обещава: “Ще се върна да разкажа”. И ние започваме да чакаме това завръщане, вероятно в следващия уличен вой, затворен в единствения неодушевен предмет, който чува, чувства и говори – книгата; Бъдещата трета книга на Александър Байтошев, която ще чакаме като бездомници в къщите си от картон, докато си вярваме, че не, ние не сме кучета. И воят, който чуваме е на някой друг.

Бистра Величкова

* Рецензията за книгата на Александър Байтошев „Кучета“ (ИК “Жанет-45”, Пловдив,  2014 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 4-10.02.2015 г., 3 стр.

ИЗЧЕЗВАТ С ГОДИНИ – стихове в „Литературен вестник“ – бр. 41-42, 2014 г.

ИЗЧЕЗВАТ С ГОДИНИ – Стихотворения от Бистра Величкова

Стихотворения на Бистра Величкова във в. "Литературен вестник" - бр. 41-42, 17-31.12. 2014 г.

Стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 41-42, 17-31.12.2014 г., стр. 16

Мадам Мишима

На сутринта
той я оставя на магистралата за София
„не прилича на проститутка“,
помисли си той
никога никоя не прилича
спира друг
качва се
слиза на театъра
представление
Мадам Мишима
мрачният поглед
сладката тъга,
красивата болка
и опита за самоубийство
подготвян цял живот

Вечерта късно
я чака в хола
със заклана кокошка
от баба му
без глава
битов авангард
„не прилича на кокошка без глава“
никога никоя не прилича
сепуко
два литра ракия
и светът е без глава
ексцентричен фарс
с тяло на мъж
взимам го на стоп
и лягам до него,
за да не го обичам,
докато е мъртъв

животът ме самоубива
всеки ден
на сутринта

когато се събуждам
без глава
и с тяло на друг

Отровният цвят на буржоазията

Поезията,
която кърви с отровния цвят
на буржоазията
избра любовта ни да е като
на Рембо и на Верлен,
да те мразя,
докато те обичам
и да режа дланите ти с нож,
докато тихо полудяваш
със абсент в бара.
После ме целуваш
и благодариш,
че се раждаш,
докато те убивам
А вечерта се прибираш при жена си –
виновен и пиян,
чукаш я до болка
и все повече се влюбваш
в мен
Тя ражда,
а ние с теб
бягаме далеко
от отредените ни роли
в буржоазно погубващи
света ни
дни
Залагаме всичкото си време
и в замяна изчезваме
скитаме се,
пием,
бием се
и просим,
спим по улици
и стълбища,
и влажни,
и потънали
в прах
тавани,
саморазрушаваме се
в поетични строфи
с любов,
хашиш
и евтин алкохол,
докато полудееме
и се слеем със прахта,
забравени завинаги
в прегръдка на тавана.
Но сърцата не спират да се бият
с учестени удари,
неравномерни,
и кръвта
избива,
нахлува
в главите
и в стаята
залива ни
един със друг,
дишаме с дробовете
на еднополовите си души.
Докато ти си мъж,
а аз – жена
или пък обратното,
свободни сме да изберем.
И ти избираш пак жена си,
а аз оставам на ъгъла на булеварда
с мръсни дрехи и олющен маникюр,
и се смея истерично,
с догарящия фас хашиш
в уста
и те сънувам гол
и в рима.
А покрай мен минава
мъж пиян, с костюм
и пита
колко струвам.
И преди да разкопчая
панталона му,
му отговарям:
„Колкото любовта на Рембо и на Верлен!“
Струвам цял един живот за двама“,
който съществува
само през нощта,
в абсент
и кръв,
и болка,
на един таван,
където само
Бог ни е свидетел,
че не съгрешихме,
никога
когато се обичахме.

Преглед на печата

„Какво правим ние в световния хаос?“
„Ти си тази, от която искам да чуя „да“!“
„Спя с друга, признава той“
„Пак сме на двойна загуба!“
„Под 6 и над 9 часа сън е еднакво вредно“
„Цената на успеха – дрога и развод“
„Билки срещу гравитацията и стареенето“
„Арестуват голи демонстранти, пречели на движението!“
„Всеки втори – пияница, всеки първи – кандидат.“
„Жълт код – студ и жега“
„Лъвът да се пази от Стрелеца –
предстои им игра на котка и мишка.“

… изчезват с години

после ми казват,
че ме сънуват

973 21 21, 3:40 сутринта

има песни
които се слушат
само в таксита

възхвала на невъзможната любов

обичам
невъзможната,
обречената
любов
онази,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената
без планове,
без къща,
кола
и деца
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да опишеш в стихове
онова,
което не съществува

Из живота на марионетките

„Цял живот страдам от това,
че търся близост с хората“,

казва онзи мрачен мъж
в „Из живота на марионетките“
на Ингмар Бергман

Винаги остават
толкова далечни
и чужди,
че няма смисъл дори
да се опитвате
да говорите
на един език

* Стихотворенията на Бистра Величкова са публикувани за първи път във в. „Литературен вестник“ – бр. 41-42, 17-31.12.2014 г., стр. 16

Още стихове от авторката можете да прочетете във в. „Литературен вестник“ (2012 г.), в. „Литературен вестник“ (2013 г.), в „Кръстопът“ (март, 2013 г.) и на профила й в LiterNet.