Стихове във в. „Литературен вестник“ – брой 21, 2013 г.

"Литературен вестник", бр. 21, 2013 г.

„Литературен вестник“, бр. 21, 2013 г.


Боли ме за него
и черната му котка Том,
с която живеят в
с мебели
от моето детство
и библиотека с всички томове
на Вазов.
Боли ме за него
и детето му,
което никога не е виждал,
защото тя е избягала
в Англия.
Боли ме,
когато ме кани на гости
на чаша черно кафе
без захар
и ме запознава със
Когато си тръгвам
ми дава единственото,
което има –
която отдавна
е забравила
да боли.


мъжете на 23
мъжете на 32
си приличат


Косата й се разпилява
като слама
мъртва трева,
която лесно гори,
в очите
на друг,
а зениците й
се разширяват
докато в тях не влезе
целият свят,
толкова голям
и безкраен
първо го заобича
после го намрази
видя всичко
само за миг,
и си пожела
повече никога
да не чувства.

От тогава зениците й
се смалиха
очите й станаха
още по-зелени
и режеха
като онези
диви треви
през пролетта

Вече никой не смееше
да я погледне в очите –

която съществува в гръб


Той работи в Енергото,
взима 600 лева,
на месец му удържат 500
за апартамента в Надежда,
който купи
със заем от банката,
и всичко заради
жена и две деца.
След работа
работи на строеж,
събота и неделя
прекопава градини,
не знам кога спи,
но аз сънувам неговия сън
за по-добър живот


                             Балада за един паднал ангел
                             по Унгарски танц №5 в G минор
                             на Йоханес Брамс

Тя свиреше Унгарския танц
на Брамс,
баща й беше бизнесмен,
учителката й по пиано
се казваше Елвира
любовница на
един бизнесмен
и на един баща
„Ще стане голяма
пианистка от нея ”,
казваше тя
и затваряше пианото „Беларус”
с мирис на нафталин.
Записаха я да учи в
частен колеж,
където се открояваше
с черната си коса
и бялото си лице.
Свиреше на китара,
после мина на хероин.
Изключиха я.
Свиреше на шапка
в центъра на града,
после молеше
за 20 стотинки
с пресипнал глас,
после трепереше на улицата
в старото си кожено яке.
казваха хората.
Последно пробождане
и пръстите й треперят
в ритъма на
Унгарския танц на Брамс.
Пиано вече не й трябва,
защото тя стана

* Стихотворенията са публикувани за първи път във в. “Литературен вестник”, брой 21, 5-11.06.2013 г., стр. 14.

Още стихотворения от Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ (2012 г.)


Natalie Bakopoulos: „Plot is a Blueprint of Human Behavior“

An Interview by Bistra Velichkova for Fiction Writers Review

Natalie Bakopoulos. Photo credit: Myra Klarman

Natalie Bakopoulos. Photo credit: Myra Klarman

Though in some ways I got to know Natalie Bakopoulos through the experience of reading her debut novel, The Green Shore, it was on the shore of Bulgaria’s Black Sea coast earlier this summer that we first truly met. She was reading in an art gallery in the Old Town of Sozopol, as part of the conclusion of the Sozopol Fiction Seminars, where she’d been one of the 2013 English-language fellows. Outside, the sea waves crashed against the rocks, as if following the rhythm of her story.

“I’m half Greek and half Ukranian, but I live in America,” she would tell me several days later, holding a glass of wine. Yet even without knowing her background, her wide smile could not hide her warm Eastern European temperament.

The Green Shore, which was published by Simon & Schuster in 2012 and is just out in paperback in the US, is set during the military dictatorship of Greece (1967-1973), which her father’s family lived through. Earlier this year it was translated by Pavel Talev and published in Bulgarian by Ciela Books, under the title Зеленият бряг. In addition to her first novel, Bakopoulos has published work in Granta, Salon, the New York Times, Glimmer Train, Ninth Letter, and Tin House. Her short fiction has received a 2010 O. Henry Award, a Hopwood Award, and the Platsis Prize for Work on the Greek Legacy.

But despite her many successes and literary recognition, Bakopoulos did not set out to be a writer. She received an undergraduate degree in zoology, and then entered graduate school for physiology. It was only after working as a research assistant for several years that she admitted this desire to write. So she began working for a science journal as an editor, getting closer to the process, while writing her first stories on the side. Then, in her late twenties, she applied to the University of Michigan’s MFA Program in Creative Writing, where she was accepted.

However, Bakopoulos does not regret the years spend in science, because she thinks that there is a great deal of commonality between science and literature: “In both disciplines you have to be creative, you have to ask questions,” she says. “In science, you pursue something and then in the end you realize that what you are pursuing is not working, and you start over. It’s just like writing.”

Bakopoulos and I spoke in Sofia after both attending a public editing session by Richard Beard, writer and Director of the National Academy of Writing in Oxford, England. The event was a part of CapitaLiterature, a series of literary happenings in Sofia, sponsored by the Elizabeth Kostova Foundation. We chatted in the Red House garden restaurant.


– Your first novel, The Green Shore, tells the story of the revolutionary events that happened in Greece between 1967 and 1973. How did you decide to write about this place and this time?

– My father is from Greece, and I always wanted to write about Greece. The novel starts the night of the coup that brought the dictatorship, which took place on April 21st of 1967. In May of that year, there were supposed to be Greek elections. The person who was thought to win was George Papandreou. He was centrist, popular, and beloved. His son Andreas, on the other hand [who was a member of the Greek Parliament and an advisor to his

"The Green Shore" paperback cover

„The Green Shore“ (Simon & Schuster), US paperback cover.

father], was radical; many Greeks did not like him, and his radical views also made the American CIA very nervous. So, there were rumors that year that the elections would not happen because there would be a coup. No one knew if the coup would come from the left, from the right, from the king, or from the army.

What happened, surprisingly, was that the colonels—rather than the generals higher up—were the ones who pulled it off. In the middle of the night they arrested politicians, lawyers, journalists, artists, poets—mostly those with left-leaning views.

Following the coup, numerous freedoms were taken away, parts of the constitution were suspended, books were banned, and anyone found on the street after curfew was shot. People were scared. They didn’t know what was happening, how long it would last, or what they should do. There was a lot of fear.

So, this is the background of my book. I chose this era because it was a time of change, a time of politics, and the time when Greece was entering the modern era.

Also, my father’s uncle was a poet named Mihalis Katsaros. He was a left-wing poet and very political. I started reading about him and his work, and I realized he would be a great character—at least, a man like him. I had never met him, but I imagined him as a part of this story

– Did you structure the novel in advance, or did you just begin writing?

– I wish I were that organized! As far as the structure, it was just sort of trial and error. There are four main characters, and each has a voice: Mihalis, the poet; his sister, Eleni, a widowed doctor; and two of her three children—her daughters Anna and Sophie. So, when I felt interested in Anna, the youngest character, I’d write scenes from her point of view. Then I’d think, “Oh, how would Sophie react to this?” And I’d begin writing from her perspective. It became a giant mess.

So to sort things out, I hung a bulletin board in my room and wrote the names of each character– Anna, Sophie, Mihalis, and Eleni—on different colored pieces of paper. Then I started to draw lines between scenes, tracing what each character’s life looked like, how they were interacting with one another, and how they related to the world and its historical events. It was a visual way of seeing the book develop. But as far as mapping, it wasn’t possible—I had to write through it.

– You were not born when these historical events that you write about happened. So weren’t you afraid of the reaction of Greeks who had been living at that time?

– Absolutely, I was worried about this. I was particularly worried about the reaction in Greece, because I am Greek-American, not Greek. (Actually, the book was first published in Greece. They were quicker than my publisher in the US.) But philosophically, I feel that a novel is an act of the imagination. I am not a historian; I am a novelist. So, my primary concern is the lives of the characters and how they see the world.

In the public editing session with Richard Beard that we just attended, he said, Plot is a blueprint of human behavior.” That’s brilliant! It’s not a sequence of events; it’s how characters perceive the world. You asked me about structure, and originally I did attempt to make a structure. I said, “Well, here is Anna. I need to get her from 1970 into 1971, and then this has to happen.” I was thinking in terms of time and everything felt very forced. Then, I started to think about the character without that structure. Suddenly Anna made a bad choice, and then another bad choice, or a good choice, or whatever, and that was a plot. That’s how I started to structure the novel. It felt more organic. I realized that a character’s behavior creates the plot.

– You have an MFA from the University of Michigan, where you now teach creative writing classes. Do you think that one can learn how to be a writer at the university?

– Well, yes and no. When someone asks me: “Can writing be taught?” I say: “That’s what I am doing for a living, so I hope so.” But the question is a good one. Not everybody can be taught to write, because you have to be teachable, you have to be someone who wants to write. So much of it is reading, and so much of it is revision, and so much of it is just imagination. You can have all the technique in the world, but if you don’t have interesting ideas then it’s going to go nowhere. Similarly, you can have all the big ideas in the world, but if you don’t have the technique, it’ll also go nowhere.

My number one job is to inspire a love of reading. Number two, I have to show students that their voices are important—that at the age of twenty you have as much to say as when you are forty or sixty. You just start saying it differently. The third thing is that you have to be able to force yourself to do the work. You can be the most talented kid in the world, but if you’re showing up to class not doing the work, it’s not going to happen. As a teacher you can try to teach young writers how to stimulate their imaginations, how to have the discipline to write, and how to learn the technique to pull it off. But I don’t think that everyone is teachable. There must be an active desire; learning is never passive.

– Nowadays, when everybody talks about money and commercial success, how can you explain the importance of art, literature, and writing?

– Oh, I wish I knew! I think for those who don’t find it that important they’ll probably go to business school and make a lot of money, and do something else. I have students who are from wealthy backgrounds, who grew up with people just like them, and who have never had to really work. They have vacations and houses and they think that other people are poor just because they don’t work hard. This makes me crazy. It’s because they don’t have the experience. By reading about people who are not like you, from places that are not like yours, from different racial backgrounds, from different socio-economic backgrounds, from different cultural backgrounds, you become a better person. Literature allows us to understand how people live. It teaches empathy. I think this is the most important thing in life, to have empathy.

– What was the thing that most impressed you about spending time in Bulgaria and about Bulgarians? What kind of differences in mentality did you find between Bulgarians and Americans?

The Green Shore - Bulgarian edition (Ciela Books)

The Green Shore – Bulgarian edition (Ciela Books, 2013)

– I love so many things about the country. I love the way the language sounds. And because my father’s Greek and my mother is Ukrainian, I felt very comfortable in the culture.

What I also like about Bulgaria is that it is very much Balkan, in a good way. People don’t really care much about rules, and I’m drawn to that. There’s something here about the questioning of authority that I like. If there’s a rule, people are going to question it! If someone who is in power says something, everyone’s going to fight it. There’s less rigidity here.

Also, the way we think of time here is different. For example, if we have a meeting at six o’clock, at six we say, “Should we go now or maybe 6:30?” Whereas, the Americans are ready to go right on time. I identify more with the former—it seems very laid back, warm. There is such warmth in the culture here that I felt immediately.

– You are working on a new book now. Could you tell us more about it?

– Yes. I’m working again on a novel. It is also set in Athens, but contemporary – during the economic crisis. It begins during a garbage strike and is the story of a Greek-American woman who’s living there. I think that’s all I can say about it now.


* The interview with the writer Natalie Bakopoulos by Bistra Velichkova was published in the literary American journal Fiction Writers Review, on 17 June, 2013.

SOFIA, BULGARIA by Delaney Nolan

Delaney Nolan, American writer.

Delaney Nolan, American writer.

I knew Bistra as my Bulgarian roommate. With her dimpled smile and dark Balkan eyes, Bistra shared not just a room with me in Sozopol but also bottles of wine and walks to the cold beach at night. She and I were fellows at the Sozopol Fiction Seminar, where we joined four other Bulgarian and American writers in cross-cultural writing workshops on the Black Sea Coast. We were a funny mix—including a boxer, a priest, a criminal—though everyone was warm and gracious. During workshops, our stories were translated into wiry Cyrillic letters, and some of the Bulgarians spoke English learned from Mad Max movies.

On my last night in Bulgaria, Bistra picked me up from the central Sofia train station, with its three-story Communist statue out front, and drove me to her apartment for a family dinner and an overnight stay. On the way, we passed the old Monument to the Soviet Army, topped by a copper-cast giant of the proletariat with his rifle lifted above his head. Bistra told me that years before, a graffiti artist had spray-painted the figures along the base to look like superheroes—the Joker, the Hulk, Batman.

“Most people thought it was very funny,” she said, “but I think it made the city officials angry.”

As Bistra turned into an underground garage to a building so identical to others that I’d never again be able to find it, she explained that three generations of her family lived in her apartment. The garage was dark and dank even as a fluorescent light struggled on and then clicked off. I followed Bistra up the stairs toward the delicious smells of home-cooked food. In contrast to the blank, dirty hallway, the apartment Bistra shared with her mother and grandmother was cozy and neat, blooming with color, thanks to two balconies planted with Japanese rose trees, geraniums, and poinsettias. Inside, portraits, masks, and scraps of poetry hung on the walls.

Bistra introduced me to her grandmother, who smiled and looked me over with her one good eye, speaking in a mix of Bulgarian and French as she pressed her soft and wrinkled palms into mine. There was no common language. Although every line of conversation had to be filtered through Bistra, we were all eager to talk as we sat to eat—white Balkan cheese on toast, tarator soup in a glass bowl, cups of pear juice squeezed from fruit out of their own small garden.

I told Bistra’s mother and grandmother how much I loved Sozopol, looking them in the eye as I said what they couldn’t possibly understand even as they smiled and urged me to eat, eat, eat.

Bistra’s grandmother was born in 1929, when there was still a Bulgarian king, and I ventured to ask about her life under Communism.

“There were no beggars,” the grandmother told me. “We were poor, yes, but everybody was poor, so things were cheap. But we were never allowed to talk to foreigners, not at all—a dinner like this, back then, would get us all arrested.”

She spoke in small blocks, peeling the skin off a pepper as she waited for Bistra to finish translating.

“We wanted to see American movies, but we were allowed only Russian movies, and we thought they must be the best. Then capitalism came, and we got to see the American movies finally, and—ah! They were nothing much after all.”

Both mother and grandmother talked about illicit visits to church when religion was frowned on and faith was a risk they took. Later on, they learned that most of Sofia’s head priests were Communist informants.

“Did you ever think about emigrating? Ever try to leave?”

Bistra translated: “She received an offer to work in West Germany, but had she left, she would never have been allowed to return.” The grandmother watched as I absorbed the information and nodded that I understood. The next morning, I was up before dawn, ready to leave. In her nightgown, Bistra’s grandmother hugged me good-bye and said, “Bon voyage.” For good fortune, she tucked a leaf of geranium into my bag, the plant named здравец, zdravets, which also means good health.

“There is one more tradition,” Bistra said with a glass in her hand. “Before a trip, we throw some water before the traveler’s path. For good luck.”

She splashed water in the hallway as I thanked her, hefted my bags, and walked into the lifting dark. The morning birds were singing in the lindens and they, like the skaters in the park, the laundry on the panelki, the superheroes replacing the proletariat, like so much of this country after decades of oppression—they all seemed to be proof of freedom coming around every corner.

* The essay „Sofia, Bulgaria“ by Delaney Nolan, was published in Narrative Magazine, on 5 June, 2012, in the section Readers’ Narratives. It was also translated and published in Arabic in Alef Today Magazine.

Delaney Nolan’s fiction has been published or is forthcoming in The Chattahoochee Review, Guernica, Grist, The Huffington Post, Narrative, Oxford American, PANK, The South Carolina Review and elsewhere. She’s been a Bread Loaf work-study scholar in Vermont; a Sozopol fiction fellow in Sozopol and Sofia, Bulgaria; and the artist-in-residence in Skriðuklaustur, Iceland. Her prose chapbook, Shotgun Style, is the winner of the 2012 Ropewalk Press Fiction Editor’s Chapbook Prize. Her debut prose book – a short story collection Shotgun Style: A Diagram of the Territory of New Orleans“, was the winner of the 2012 Ropewalk Press Fiction Editor’s Chapbook Prize.



‘земи тия криви рими — без пари давам ги!
Не се продава което е от сърцето ми
Не се права на гангстер
Като Ъпсурт оставам го на него, пич
но не съм фен и на Горан Брегович
‘щото сами себе си закопаваме
докато чакаме все някой друг да оправя ни
Братя Маргинали под чадъри ги пазят ченгета
с черни куфари в черни Беемвета
Глупаци до живот и царе за 800 дена
докато шепа дрипльовци на вън вика “Промена!”
Промяна ли? Аре ето ви!
Земете тия стари нови муцуни — ето ги!
Пра’ат се на агънца, но не е лесно
Колко- и да се боядисват са се същите — от Шесто

‘земи, шефе тия рими
В тях гнева народен чуваш ли
Още малко кожите им ще щавите
Под ножовете им ще отговаряте

Протестното шествие по бул. "Евлоги Георгиев". Снимка: Бистра Величкова

Протестното шествие по бул. „Евлоги Георгиев“, през юни 2013 г. Снимка: Бистра Величкова

Колко години треба още да вървим надолу
68 стигат — тая песен май я пяхме скоро
в едно минало време което казваха било е наше
но нашето е минало а наш’те викат “Надеждата ни в вас е!”
Уморени сме! Не разбрахте ли?
От какво ли? Оглупяхте ли?
С две висши и диплома от чужбината
младеж се завръща с надежда в родината
300 лева, за да промотира цени надути
на новата услуга: “Безплатни минути”
Безплатни са, но не за тебе, копеле
Без трудов договор си и без осигуряване
Но ‘сичко е ток щото май си за малко
стажа ти изтече — колко жалко!
“Успех, момче!”, вика шефа преди да излезеш
и мазно кани следващия след тебе да влезе

Иначе “Работа колкото искаш!”, министъра вика
Не можело ‘сички да са специалисти!
Пицари, пазачи, готвачи, лапачи,
срамна работа няма — той сам познавач е
И потъва удбно в брониран Джип зад тъмни стъкла
И се усмихва доволно от екрана с шампанско в ръка
И после го снимат на едни острови в яхта
в компанията на едни други трудови братя
И сичко е шес’ и не била работата голяма,
“Защото”, казва министъра “срамна работа няма!”
И верно за инициативните хляб винаги има –
кавали по телефона в Call Центъра за 800 кинта
Борса за черноработници стана страната ни,
а ония викат “Радвай се, че в Европа си!”
Но малко още кожите ни ще щавите
Пред гнева народен скоро ще отговаряте

‘земи, шефе тия рими
В тях гнева народен чуваш ли
Още малко кожите им ще щавите
Под ножовете им ще отговаряте

15 юни (събота) - 2-рия ден от протестите срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Снимка: Бистра Величкова

15 юни (събота) 2013 г. – 2-рия ден от протестите срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Снимка: Бистра Величкова

И на теб ли ти писна, копеле от мерзавци
От лайнари, тежкари, търгаши, еснафи
“Тука има – тука нема!” играчи на дребно
В евтин базар превърнаха храма, не е ли верно?
И преди и сега партийни младежи
на почит са и плетат мрежи
Високо в структурата да се издигат желаят
Като партийния лидер да бъдат мечтаят
Прости момчета, на прост народ падари,
в евтино риалити шоу артиси бездарни
Но ние нещастниците сме много повече
безмълвно търпим, но не забравяме
Само толко’ може от празен джоб да се ‘земе
Преди да е започнало свърши новото ви време
И малко още кожите ни ще щавите
Пред гнева народен скоро ще отговаряте

“A помните ли преди 89-та?”, вика другаря
“Билета — 6 ст’инки, работа за ‘сички!”, народа уговаря
“Проф-съюза дава карти за почивка:
лев и двайсе’ е един храноден в Китен”
Как за 68 години не се научихме да мислим с главите си
Вместо това мислим само с ушите си
‘сичко е демагогия, прах в очите ни
и преди и сега се едни са цените
‘щото не се променя на човещината цената
А тя е ниска щом рибата мирише от главата
Затова, копеле земи лопатата и сам помогни си
За да може и онзи горе да помогне на ‘сички
Щото докато вярваш, че там има някой,
който знае по-добре кое за тебе как е
същия този от твойта наивност печели процент,
докато ти се правиш на ощетен

‘земи, шефе тия рими
В тях гнева народен чуваш ли
Още малко кожите им ще щавите
Под ножовете им ще отговаряте

Протестите в София, срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС и срещу новото правителство. Снимка: Бистра Величкова

Протестите в София, през юни 2013 г., срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС и срещу новото правителство. Снимка: Бистра Величкова

Статии на Неор Начев в „Двойна измама“

На червеноНа Червено е българска акустична дарк-уейв група, от един човек – Неор Начев, формирана през 90-те години в София. Текстове и песни на групата може да намерите на следните линкове: сайт на групата, песни в My Space, Facebook, YouTube.

Красимир Дамянов: Българската проза никога не е била толкова добра, както сега

Писателят Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Писателят Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов е роден през 1948 г. в София. Завършва строително инженерство в ИСИ (1974), работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата, в издателство „Български писател”, Киностудио „Бояна” и като шофьор на такси в София.

Първият му сборник с разкази “Защо няма бог” излиза през 1981 г. С втората си книга “Дяволски нокът” (1985) става член на Съюза на българските писатели. Последната му книга е “Приказки за злояди деца” (1989), след което заминава за Испания и изчезва от литературната сцена. Там работи като строителен предприемач, а после става собственик на Културната асоциация Артхостал в Барселона.

Като писател се завърна с книгата си „Дневникът на една пеперуда“ („Факел експрес“, 2008 г.). В сборника „Къщата на обесения“ (2009 г.) са събрани най-добрите разкази от него. През 2011 г. преработи и издаде отново „Приказки за злояди деца”. Последната книга на автора, която излезе в края на миналата година е „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ („Сиела”).

– Г-н Дамянов, следите ли какво се случва в България в момента? Как изглеждат нещата отвън? Какви са реакциите в Испания?

– Следя доколкото мога. Нещата отвън изглеждат не такива, каквито бих искал да видя: опит за разумно управление макар и на чужда, на политическите ми възгледи, партия и едно целенасочено културно прегрупиране на опозицията, за да може постепенно да стигне след четири години до ново преразпределение на силите. За съжаление става точно обратното. Улицата нищо няма да реши. Ще доведе до по-лошо. Испания е безразлична към положението в България. Не го разбира и има тежки собствени проблеми за решаване. Тук всеки втори млад човек е безработен! Не бива да се надяваме на ничие съчувствие и то няма да дойде отникъде. Нито помощ. Трябва сами да си помогнем. Трябва да започнем отначало.

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков", с автор Красимир Дамянов

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ (Сиела), на Красимир Дамянов. Художник на корицата: Дима Дамянова

– Във вашата книга „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ описвате протестите през 1990-та година и как цяла София е била залята от тълпи хора със сини знамена. Може ли според вас да се прави сравнение между тогавашните протести и тези днес? По какво си приличат и по какво се различават, според вас?

– През 80-та година се сменяше една цяла система. Нещата не са тъждествени. Днес тази система не съществува, независимо, че хората, които я оглавяваха се враснаха в новата. Няма демокрация, каквато ни се иска. Има корупция, олигархия и всичко най-лошо, което светът познава отдавна. И все пак съществуват много механизми за разлика от тогава, които могат да бъдат използвани за промяна и да доведат до промяна. На първо място информацията, средствата за комуникация, възможността за групиране в общества, парламентарна борба, извънпарламентарна, синдикална, стачна и т.н. Всички улични протести навсякъде по света си приличат по едно – че се осъществяват от млади хора, които стават първите жертви в уличните кръвопролития. Но от резултатите се възползват други. Това не ме радва като баща.

– До какви промени доведоха протестите през 1990-та година? Вярвате ли, че днешните протести могат да доведат до промяна на статуквото? И въобще, според вас какви трябва да бъдат исканията на протестиращите?

– Протестите през 1990-та не доведоха до промяна. В книгата си съм показал събитията през младежките ми очи тогава, но сега знам, че промяната прелетя отвън. Събитията от улицата доведоха по-скоро до това, управляващите да се съобразят с наличието на опоненти, които не могат свободно да арестуват, унищожат или избият, както преди; Да преглътнат унижението, че не са единствени. Това даде възможност за преговори и изграждане нa опозиция, която да достигне до точка на сцепление, до критична маса както при ядрените реакции, след която да започне смяна на управлението. То дойде чак през януари 1997 г., след намеса на улицата както сега, но за разлика от сега съществуваше готова политическа сила, СДС, която да отвори нова страница. Или поне да се опита. Сега няма кой. Как тази страница бе затворена четири години по късно и от когор и как корупцията в редиците на управляващите заедно с внедрените агенти на предишните (и сегашни) сили за сигурност я оскверниха и унищожиха до степен да няма опонент на управляващите цели дванадесет години, четете в книгата на Йордан Василев „Това се случи пред очите ми”. Но младите не четат. Миналото не ги мотивира. Никой не иска да печели съмишленици. Ако младите не спечелят доверието на възрастните за своята кауза, ако няма единство, ако гражданското недоволство не прерасне до степен на тотална блокада, няма изгледи за успех. Всички се кълнат в Левски и за всички е българин номер едно. Но никой не иска като него систематично, търпеливо, години наред да създава система, годна да се противопостави на властта, способна да oцелее, след като я смени; да опази същността си от външна намеса и саморазпад. Докато някой, някои не се захванат отново с това, с просвещение, не с политиканстване (при това днес не бесят за подобна дейност) нищо няма да се получи. Ще се лутаме в политическа тъма и ще ни управляват бандити! Извинявай за откровеността.

– Какво е мнението ви за настоящото ново правителство?

– Веднага мога да ви кажа, че аз съм един от тези, които не гласуваха. А съм човек, който винаги е казвал, че трябва да се гласува. Сега обаче беше безсмислено да се гласува. Политически формации, които в математиката се наричат колинеарни вектори. Те са успоредни и вървят в една посока. А тези, които имат шанс са много малки. Това, че повече от 50% от хората не гласуваха показва, че на хората им е писнало. След като не са гласували повече от половината граждани, в парламента трябва да има не 240 депутати, а 120.

– Когато сте гласувал преди, вярвал ли сте, че ще дойде промяна?

– О, да. За първи път гласувах 1990 г., на 10 юни. Това беше гласуването за Великото народно събрание. Макар и да знаех, че сините няма да спечелят. По това време карах такси и виждах хората какво мислят. Провинцията не харесваше тези брадати, ръкомахащи, сложно говорещи хора. Беше ясно, че демократите няма да спечелят. В книгата „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков” съм описал подробно какво чувствах тогава.

Последният път гласувах за Бойко Борисов, защото мислех че избирам по-малкото зло. По същия начин гласувах и за Царя, подлъган от това, че 63% го подкрепяха. Аз не мога да кажа, че съм десен или ляв. Изобщо, един писател не бива да принадлежи на никоя партия. Готов съм да подкрепя всяка една разумна програма, било то на десни или на леви. Не мисля че има и нещо фатално или срамно в това да имаме, и националистическа партия. В Испания също има националистически партии – каталунската и баската и това е нещо нормално. Но у нас всичко е объркано. Нито лявото е ляво, защото в т.нар. левица се крият едни от най-богатите хора – олигарси, безумно богати за нашата малка страна. От друга страна, т.нар. десница са абсолютни голтаци. И ние бяхме абсолютни голтаци тогава. Бъркахме дясно с демокрация. В момента реално нямаме десница. Каква дясна партия е ГЕРБ? Или каква лява партия е БСП? Тези неща пречат на истинското управление.

– Мислил ли сте някога да се върнете в България през този период от 23 години живот навън?

– Вижте, аз и друг път съм го казвал, аз никога не съм напускал България. Но се дистанцирах, защото през 90-та година разбрах, че нещата с демокрацията не вървят така, както аз ги виждах и бих искал. Цялото нещо, което се случи с приватизацията, заводите, средствата за производство и това, че те попаднаха в ръцете на бившите

комунисти, предадени от моите приятели – седесари в ръцете им. Това е нечестно, аморално и позорно. Тогава се разделих с идеята, че тази страна може да бъде

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив


Искам сега да се надявам, че новото правителство ще направи неща за подобрението на живота и страната ни. Но и ние трябва да го искаме, защото ако отхвърляме априори всяка власт и всеки, това никога няма да се получи. Най-лошото ще е ако на есен има нови избори. Важно е да създадем сериозно дясно пространство. Двигател на икономиката. Както и истинско ляво – един силен социален коректив.

– Какво е впечатлението ви от съвременната българска литература? В последните години бяха издадени много български автори. Някои от тях са превеждани и в чужбина.

– Мисля че никога българската проза, за поезията не смея да говоря, не е била на такова добро ниво, както сега. Никога не сме имали толкова много добри автори, както сега, около десетина. Можем да започнем с Георги Господинов, Нали всички започват от него! Милен Русков, Захари Карабашлиев, Палми Ранчев, Емил Андреев, Елена Алексиева, Деян Енев, Алек Попов… Това са много добри разказвачи, които нямат проблем нито с автоцензура, нито със стил. Те са на Европейско ниво. Проблемът е, че всички те, както и аз и Виктор Пасков, не идваме от българската литература, не стъпваме на нея. Ние сме се учили повече от западната литература. Може би Деян Енев идва от добрата част на соц реализма, както и от Радичков. Но като цяло няма една приемственост в литературата ни. Николай Фенерски, например ми е казвал, че се е учил от руската литература. Емилия Дворянова пък казва, че се е учила направо от Достоевски. Направо и завиждам! Ние, обаче с Пасков не идваме от Вазов. Не можахме да тръгнем и от Йовков. Или Радичков. Може да звучи лошо, те са големи художници. Но само художници. Не ни беше достатъчно това. Иначе съвременната ни литература е много добра, но тя не носи в себе си традиция. Всеки е сам за себе си. Всички литератýри, които в един момент раждат нещо голямо, заимстват от миналото, надграждат. Моето поколение, междинното поколение на Захари Карабашлиев, на Алек Попов, пък и вашето, по-младото поколение, все още не сме успели да надградим. Приемственост и надграждане, единствено виждам в романа „Възвишение” на Милен Русков. Макар при него нещата да тръгват от езика, не от традицията…

– Според вас романът на Милен Русков може ли да бъде преведен и да достигне до хора, и от други държави?

– Не, не мисля че би могъл да се преведе качествено, с този специфичен език. Но едва ли това е била целта му.

– Това недостатък ли е, че подобни добри романи остават в границите на България?

– Не, напротив. Нека да си свършим работата първо у дома. Знаете ли защо българската литература не може да пробие навън? Защото България твърде малко значи за света. С какво е по-лош романът на Милен Русков от който и да е роман на Орхан Памук? С нищо. И ако мислите, че всички български писатели, които днес се превеждат навън, някой ги чете, дълбоко се лъжете. Те са лансирани от споразумения и фондации, но до колко реално се четат не е ясно. И не ги четат, не защото са лоши, а просто защото там попадат в морето от многото книги, където никой не знае за малкото островче наречено България. Да, аз съм за това да се превежда българска литература и да се разпространява в чужбина, но не трябва да мислим че някой, който е печатан навън е най-добрият. Дори, често пъти не най-добрите излизат навън.

Навсякъде по света, ето например в Испания, като влезеш в книжарница, от входа още виждаш щанд с най-четената национална литература. Това в България го няма! Проблемът с книгоиздаването, книгоподреждането и рекламирането е основен. Книгите от българските автори са захвърлени някъде по вътрешните рафтове. Това е така дори във фирмените книжарници на определени издателства. Т.е. човек трябва да я търси тази книга, за да я намери, книжарницата не му я показва. Друг пример за това как държавата може да подпомага е отпускането на повече пари за повече ефирно време в държавната телевизия, където да се говори за български книги и автори, българския език, игри и литературни състезания с думи и за измисляне на нови думи, замяна на чуждици!

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

– Кога и защо решихте да напишете „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков”? До колко писателят Виктор Пасков беше хармоничен човек?

– Ами не беше. Остана си докрай дързък и блестящ студент в тая деликатна област. Имам предвид израза като общуване, съжителство. Хармонични са единствено неговите произведения. Те са квинтесенцията на душата на моя покоен приятел. Надявам се, че с тях е изкупил греховете си. А те не бяха малко.

– Българската литература през 80-те години до голяма степен е била зависима и е угодничела на политическия режим. До колко може да се каже, че Дамянов и Пасков са били различни в това отношение и са един вид бунтари?

Зависима – да, угодничеха само нейни представители. Бяхме бунтари на думи, на действия – не. И през ума ми не можеше да мине, че всичко това толкова бързо може да се срине – за което лично мен ме е срам. Не знам за него. Умря без да ми каже.

– „Напред към нови катастрофи” пише Виктор Пасков в първото си писмо до вас. Кои са най-успешните катастрофи в живота ви?

– Две автомобилни през покрив… Също и участието ми в най-големия испански литературен конкурс „Премия Планета” с „Дневникът на една пеперуда” през 2008-ма. Бях го написал на испански. Питай ме какво стана…

– И какво стана?

– Не-ме-питай!… Не спечелих 600 хиляди евро! Дори Милен Русков не може да се похвали с това. Това стана.

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

– „Раздялата с детството си е чисто самоубийство”, казвате в книгата си, което е обяснение свързано с първата книга на Виктор Пасков – „Невръстни убийства”. Важи ли това за всеки един етап от живота на човека? И значи ли, че, колкото повече човек живее, толкова повече умира?

– Точно така. Но и пак се ражда. Всяко хубаво утро е като прераждане. Въпреки всичко, което ми се случи, оставам си непоправим оптимист.

– В книгата си казвате: „Писането на сценарии представляваше най-доходният и най-малко срамен начин да продадеш изгодно душата си”. Така ли беше тогава, през 80-те години? Какво означаваше тогава да си продадеш душата? Вие продадохте ли я?

– И тогава и сега киното е начин за писателя да спечели пари, но нищо повече… С вълнение чакам книгата на Захари Карабашлиев („18% сиво”) да излезе на филм и с филма си да ми дойде на гости от Сан Диего в Артхостал Барселона. Що се отнася за душата ми, не успях да я продам. Конфликтният ми характер ме опази. Изхвърлиха ме преди сделката да се състои. И слава богу!

– При първата ви среща с писателя Йордан Радичков, на когото сте дал току що публикуваната ви първа книга, той ви е казал единствено: „И по-бавно се развращавайте”. Какво е искал да каже с това, според вас? В литературен план или в житейски го е имал предвид?

– И аз това се питам. Дали беше предупреждение на мъдрец или утешение на конформист. В него както и в повечето добри писатели по време на социализма съжителстваха двамина. Малцина бяха, които като Константин Павлов останаха верни до края на себе си.

– Близо 20 години не пишете и не публикувате. На литературната сцена се

завърнахте през 2008 г. с книгата „Дневникът на една пеперуда“. Подобни

"Дневникът на една пеперуда" (Факел експрес)

„Дневникът на една пеперуда“ (Факел експрес)

паузи не са ли опасни за един писател, тъй като се губи тренинг и техника на писане? Как и кога решихте да напишете „Дневникът на една пеперуда”?

– Нищо не се губи. Писането е като карането на велосипед. Не се забравя. Затова пък ми се случиха толкова много неща! Заредих батериите си до горе. Е, и реших да ги пробвам. „Дневникът на една пеперуда” е моят опит за летене. Проблемът на много писатели е, че нямат биография. И като нямат и какво да кажат – бързо угасват. Аз имам.

– Емигрирате в Испания на 42 години. Понякога съжалявате ли, че сте го направил? Какво ви даде и какво ви отне животът зад граница?

– Много. Даде ми самочувствие на европеец. Отне ми сина.

– Мислил ли сте какъв щеше да бъде животът ви, ако бяхте останал в България след 1990 г.?

Много пъти съм мислил и стигам все до един и същ тъжен извод: нямаше да съм жив. Благодаря на жена ми и на някогашния ми приятел композиторът Александър Кандов, че ме измъкнаха навреме.

– В момента работите ли върху нов роман или разкази?

– Романът ми е моят собствен живот. Така че не спирам да го работя. Мъча се да започна третата и последна част на „Дневникът на една пеперуда”. Няма да пиша разкази докато не я свърша. Искрено се надявам, че животът не е недовършена трилогия, както каза веднъж Кристин Димитрова.

Интервю с Красимир Дамянов за „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, веднага след излизането на книгата през декември 2012 г.

Откъс от романа на Красимир Дамянов „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, може да прочетете ТУК.

* Интервюто е публикувано първо в Kultur Bench, 20 юни, 2013 г.