Walking the streets of Milan, I found myself faced with a drunken beggar. […] Suddenly dawned on me that he, with his few begged coins, had long before the rest of us reached, a happiness, some of us have striven for all of our lives, and which we, with all our ambitions and efforts, never reached.
St. Augustine, „Confessions,“ Book VI, Chapter 6

The short story „Forgiveness“ by Bistra Velichkova, translated by Eireene Nealand, was published in English language in the US magazine „Catamaran Literary Reader“, Issue: Spring 2016.

I went out to beg in the streets just after Christmas Eve. This year, for the first time in my life, I had neither sarmi (1) nor pumpkinbread on the table for the occasion. Up until then, I’d scraped together enough money to make ends meet despite the difficult times. Eh, I’m not complaining. Though not easy, my life has been good. Most of it, I spent as a photographer for The Bulgarian Union of Photographers, yes, the official photography company of the Bulgarian state. After the 90’s, however, everything fell apart. Our union, you see, was dismantled. It was part of the Communist Minister’s Council. My husband was also a photographer, so after The Changes (2), we had no idea what to do – no money coming in, unemployment everywhere. We owned a small room on the ground floor of the building we lived in and so, in the spirit of the new times, we decided to start our own business and to open a restaurant. For two years, we tightened our belts, and poured in all our savings, decorating the place with love and our dreams. At the beginning, we managed to break even and even earned a little money. Soon after, however, some unpleasant people began to appear. Parked out front in were black cars with tinted windows. They entered, ordered, and purposefully failed to pay, drank, fought and even shot guns. My husband, when he asked them to leave, or at least to deal with their problems outside, found a gun pinned to his head. Finally, they set the whole place on fire and that was the end of it. Soon after, came the Videnov’s winter of massive inflation and no bread on the shelves – that must have been 1997. It was incredibly hard. People were cold, starving, and miserable. Our family struggled with the question of where and how to find enough money just for bread. Then, my son went abroad, emigrated, to seek a better life – at least for himself. Shortly thereafter, my husband unexpectedly died, and suddenly I found myself a single woman without work or money. Those years were hard, but even then, I didn’t fare so badly that I had to beg on the streets. Somehow, I pushed through those times. Then, with the coming of the new century, which arrived along with our king, the situation became even worse. His majesty and I are almost the same age. I was born in ’36, he – ‘37. But we were like the Prince and the Pauper, same ages, different situations. Along he came, ruled the country for a while, made promises – for things like a better life – reclaimed some land he said was his own, and left. Ah well… What haven’t I seen! Next came the kind of politicians that make highways their priority, as it is now proclaimed on the news. Well I do not know how one can have such a priority while people are starving. But it’s their business. Here I am, 70-odd years old, with nearly 40 years of service behind me, and a minimal pension of 150 leva (3). Don’t ask me how long it’s been since I’ve paid for heating and water. I’m barely feeding myself, let alone paying for something extra. For several months during the summer, I lived completely by candlelight. Thank god it was warm, so I didn’t have to switch on the heater. A good woman, a neighbor, took pity on me and helped me get a job as a cleaner in a shop. I was grateful, since at my age hardly anyone would have hired me for another job. And after all a salary is a salary, I managed to pay for electricity and heating, and water. After three months, however, a new boss arrived and as soon as he learned how old I was, he ordered me not to come back the next day. I was not of a „working age,” he said. For a while, I went from friend to friend, in search of another job, but no one would take me on. I don’t blame people. I already had difficulty walking. I could barely see. I’m not as flexible as I was before. And there are so many young people who can do even the lightest work more nimbly than I can. It was just before winter and I decided: I’ll wait for Christmas to pass, for our savior to be born, and then, shame or no shame, I’ll go out into the streets, begging. The first day, when I showed up on Vitosha Boulevard, I wondered where and how should I stand. „Poor you, Angelina, how can you bear it: to bring out your cardboard box and spread it on the pavement like you’re the poorest person on earth?” I thought to myself. My internal struggle was excruciating. I seated myself lightly on the window ledge of a closed shop, under construction, in front of the cartons pasted on the window. I sat and pretended I was waiting for someone. Looking from side to side, blinking my only seeing eye, while the other, clouded by glaucoma, went deep into sleep under its eyelid, I slouched in a hand-knit cap, given to me by my grandmother. I also wore an old jacket of my husband’s. It was thick and warm, a bit big, but I thought – come now, this is excessive vanity, I don’t need to go out dressed as if for a ball? After two hours I gathered the courage to pull out the cardboard box and place it in front of me. Then, I waited. I had no gloves, so I kept my hands curled into each other to keep them warm. The wind howled, flurries and snow began. I was freezing like a dog and all the while busy people passed by me and the empty box. I knew what they must be saying to themselves, „Another beggar!“ And they would be right, it wasn’t just me! A little way down from me, a young boy, ragged, poor and slim as a recently-planted willow had also stretched out his hands. Later I realized he was a junkie. And surely not yet eighteen. Across the street, one dark-faced guy made himself look like a cripple. He’d wrapped his supposedly wounded leg with bandages, and was dragging it while begging for money. Around two hours must have passed since I had been sitting there when a gypsy woman arrived, all in rags. She began berating me, scolding me and menacingly waving her hands, telling me to clear out of there immediately. Her point: this was her spot! She had “worked” here for years. She kicked away my box, and I left. What else could I do? Even in the streets, it’s a struggle, you know! There are positions, a hierarchy, rules that must be followed if one wants to survive. The next day, I saw this same woman, wrapped in scarves, and deliberately hunched like an old woman, so that people would pity her. Anyway, I moved to another place and slowly began to get used to my new role. Shameful or not, every day I sit out on the streets, starting at noon, when it is the warmest, until 5 or 6 in the evening. I stay there on the street with the little cardboard box in front of me, watching dozens of empty faces pass by. Women in high boots proudly knock their heels on the pavement, and by the guilty looks they cast toward me and my empty box, I can see that they suffer too, begging for love. Men in suits, walking confidently with mobile phones in their hands, talk importantly, while from the look in their eyes, I can see they also beg for a little truth in their own world of lies. Families with children pass by, souls begging for something to fill the emptiness eating them from the inside. And while they pity me, I cry with my only good eye for them. Hell is on earth! I realize. Here we suffer so that we can purify ourselves for a better life after we disappear into the great beyond. So let me tell you, I am not ashamed of what I do, because I realize that everyone on earth is a beggar. Each of us begs for a piece of his own missing truth. And so, I pray for forgiveness for all the sinful souls who pass by me every day.


(1) “Sarmi” is a Bulgarian traditional dish cooked for Christmas. It is made by cabbage leaves, stuffed with minced meat and rice

(2) „The Changes“ is a widespread term in Bulgaria (in Bulgarian – “Prehod”), which addresses the period after 1989. It is related to the changes that happened right after this year, connected with the fall of the Berlin Wall and the end of the Cold War. After 1989 started the transition of the country from a totalitarian political system and socialist economy toward democracy, capitalism, and a free market economy.

(3) 150 Bulgarian leva (BGN) is approximately 90 US dollars (USD). This amount is the minimum monthly pension in Bulgaria after the 90s and up until now. It is the full income of many of the retired people.

*The short story „Forgiveness“ was published in English language in the US magazine „Catamaran Literary Reader“, Issue: Spring 2016. The story is part of Velichkova’s first book short stories collection „Small, Dirty and Sad“.

The short story „Forgiveness“ by Bistra Velichkova, translated by Eireene Nealand, was published in English language in the US magazine „Catamaran Literary Reader“, Issue: Spring 2016.


ТОДИ – жената с най-красивото фитнес тяло в света

Тодорка Иванова – Тоди. Снимка: Станимир Влаховски

Щангистка. Културистка. Чаровна и женствена. Да, възможно е. Не само това, а на 31-годишна възраст записва името си в историята като първата българка световен шампион по културизъм. Това се случва на Световното първенство по фитнес в Полша, през ноември 2016 г., в категория “Женска физика”, над 163 см. Тя се казва Тодорка Иванова (Тоди). С дълга руса коса, блестящи сини очи и релефни мускули на които хиляди мъже могат само да завиждат. От 2005 г. до 2009 г. е републикански шампион по вдигане на тежести. Поставя рекорд за 115,5 кг. на изтласкване. Получава званието “Майстор на спорта по вдигане на тежести”. Завършва Националната спортна академия, със специалност “Вдигане на тежести”. Поради множество контузии, след 10 години вдигане на щанги е принудена да спре да се занимава с това. Като част от рехабилитационния процес започва да ходи на фитнес. Състезателният ѝ дух е жаден за нови успехи. През 2013 г. започва да тренира професионално фитнес. През 2015 г. печели поредица от награди – първо място на държавното състезание “Турнир Пловдив”, става републикански и балкански шампион, печели пето място на Световното първенство в Будапеща, Унгария. След като е спокойна, че е номер едно в света по културизъм, Тодорка в момента работи като персонален треньор, готви най-вкусните ястия на приятеля си Стоян и без да ги опитва (защото спазва режим) се наслаждава на вкуса им, който предизвикват у него.

Как избрахте да се занимавате именно с вдигане на тежести?

Като дете обичах да практикувам всякакви видове спорт. Първите ми тренировки бяха по лека атлетика. Треньорите, обаче, не получаваха много пари и заминаха на работа в чужбина. После се записах на спортни танци, но за професионално развитие там бяха необходими много пари. Исках да тернирам някакъв боен спорт. Един ден, моя приятелка на шега ми каза, хайде да ходим на щанги. Тя беше слабичка и искаше да заяква. Аз тогава въобще нямах представа какво представлява този спорт, дори по телевизията не го бях гледала. Започнахме да тренираме на майтап. След първата тренировка имах много силна мускулна треска, но въпреки това много ми хареса.

Десет години сте се занимавала професионално с вдигане на тежести. Какво ви накара толкова време да останете в този спорт?

Видях, че този спорт ми се отдава. Треньорът ми каза, че за две години мога да вляза в националния отбор. Не само това, а каза, че ще мога да изкарвам парите си с това занимание. Тогава започнах да тренирам още по-усилено. Mного исках да успея. Харесваше ми да отида на тренировка и да видя колко мога да вдигна, дали мога да вдигна повече от предишния ден. На третата година, откакто тренирах, влязох в Националния отбор. На 16 г. започнах да тренирам щанги, на 19 г. вече бях включена в отбора на Европейското първенство за юноши и девойки, в Бургас. Следващата година ме включиха и в женския отбор. Близо пет години усилен труд хвърлях в Националния отбор, като се готвехме предимно за международни състезания. В един момент обаче контузиите, амбицията и липсата на почивка ми дойдоха в повече. Така, през 2010 г. вече не можех да тренирам. Имах желание, но тялото ми започна да отказва. Физически не можех да продължа да се състезавам. След контузиите, с цел рехабилитация започнах да ходя на фитнес. Хареса ми и реших да се състезавам.

Какъв беше режимът, при който тренирахте, когато вдигахте щанги?

Тодорка Иванова – Тоди. Снимка: Станимир Влаховски

Режимът беше много тежък. В продължение на 10 години (от 16 до 25 годишна възраст) аз не правех нищо друго, освен да тренирам. Денят ми представляваше следното: ставам, закусвам, отивам на тренировка. На обяд се прибирам, къпя се, обядвам, почивам. Следобяд към 16.30 ч. имам втора тренировка, която продължава до към 19 ч. Прибирам се, къпя се и вечерям. След това ми остават 2-3 часа свободно време, преди лягане. Този режим ти става начин на живот и свикваш. Но стресът беше много голям.

Не ви ли липсваше излизането с приятели, купоните? Все пак в най-младите ви години сте тренирала непрестанно, без никакъв личен живот.

Аз бях толкова вглъбена в това, с което се занимавам, че нищо друго не ме интересуваше. Отначало приятелите ми се сърдеха, защото не излизах с тях. Аз все се оправдавах, че трябва да си легна рано, да се наспя добре, защото утре имам тренировка и трябва да вдигам много. Всичко го съобразявах с тренировките. То е като работа. От теб се изисква да тренираш, да се състезаваш, за което ти се заплаща.

Каква е разликата между вдигането на тежести и фитнеса, и културизма?

В щангите трябва да имаш специфични качества, които да ти помагат да вдигаш много килограми. Във фитнеса и културизма просто трябва да изглеждаш добре. Подготовката при фитнеса се състои не само от тренировките, но и от начина на хранене. Съотношението е 50 на 50. Двата спорта са коренно различни като натоварване. При щангите страшно много се натоварва нервната система и имаш нужда от храна, особено от въглехидрати, за да възстановяваш организма. Менюто се пишеше от треньорите, които гледаха храната да е много силна, така че да не останем гладни. Ако трябва да сравня подготовката за фитнес състезание и тази по вдигане на тежести, двете са просто несъвместими. Да се тренира за фитнес първенство е много по-леко. Аз и за това започнах да се занимавам с този спорт, защото тренировките не са толкова травмиращи. В щангите се гони максималния резултат. Целта ти е да вдгинеш максимално много, да дадеш всичко то себе си. Във фитнеса целите са насочени към визията.

Добавките, които се пият при вдигането на тежести и при културизма, различни ли са?

Ако трябва да си призная, при тренировките за фитнес състезанията съм пила много повече добавки. При щангите съм взимала предимно витамини и противовъзпалителни (когато се налага да продължиш, а не можеш). По принцип не обичам да пия добавки. Нещото, което обичам да пия е протеин и аминокиселни (BCAA), овкусени разбира се. Протеиновите шейкове са като междинно хранене. Или, както аз ги наричам “малките кефчета през деня”.

Тодорка Иванова – Тоди. Снимка: Станимир Влаховски

Какъв тип контузии ви се случиха, заради които се наложи да прекратите вдигането на щанги?

Контузиите се получиха от претрениране. В желанието си да вдигам много, да успея, да се класирам все по-добре, да надраствам себе си, се мъчех въпреки болката. Така сме научени спортистите, да продължаваш да тренираш и да се състезаваш, въпреки болката. В един момент, обаче, ако не си дадеш почивка, започваш да изпушваш. При такова трениране в професионалния спорт контузиите са неизбежни. Въпросът не е дали ще ти се случат, а кога. Аз имах двойна дискова херния, нерва на левия ми крак беше със средно-тежко увреждане, при което глезена ми не функционираше и го замятах. При ходене сто метра, умирах от болка. Имах и частично разкъсване на сухожилията в лакътя и травма в рамото. Трябваха ми две години, за да се възстановя напълно. Това са основно травмите, които са диагностицирани, а останалите проблеми и болки в тялото съм ги възприела като маловажни. Всички тези контузии, физически ме спираха да тренирам. Тогава разбрах израза: “Искаш, но не можеш”. Ти искаш, даваш сигнал на тялото си да направи нещо, но то не функционира. За това реших да прекратя, докато все още не съм се унищожила напълно.

Имахте ли момент на разочарование, че 10 години от живота си, от най-младите си години сте посветила на този спорт и изведнъж трябва да се откажете?

Има разочарование, разбира се. Когато се занимаваш дълго време, само с едно определено нещо, в моя случай щанги, ти си бил дълго време в една изолирана среда, в която само ядеш, тренираш, спиш и не водиш никакъв социален живот. Много е странно, когато това занимание и начин на живот ги няма вече. Започваш да си търсиш работа и на интервюто те питат: “Какъв опита имате до момента?” и аз казвам “Ами 10 години съм вдигала щанги”. И те се ококорват и казват: “Ами не отговаряте на изискванията”. Като се сблъскаш с реалността и ежедневните проблеми навън е доста трудно в началото, особено ако нямаш подкрепа.

Как и кога се насочихте към професионалните занимания с фитнес и културизъм?

Имаше един период от 6 месеца, в които нищо не правех. Не исках да влизам в зала, не искам да виждам лостове, щанги, нищо. Тогава качих малко килограми и реших, че трябва да отида във фитнеса. Започнах друг тип тренировки, за да бъда във форма. Нямах идеята да се състезавам. Един приятел в залата ми каза, ама ти защо не участваш в някое състезание – професионален спортист си, ще изчистиш още малко мазнини, ще потренираш и си готова. И аз викам, вярно, защо пък да не се пусна. Но, ако тогава знаех какво точно означава това “да изчистиш малко”, сигурно никога нямаше да се захвана. Така през 2013 г. започнах да тренирам професионално фитнес. Първата ми подготовка няма да я забравя никога. Тогава започнах спазването на хранителен режим. Една нощ толкова много огладнях, че сънувах, че се наяждам с всичко, което ми попадне. Събудих се рано и се чудех дали наистина съм се наяла и как ще кажа на треньора ми за това. Беше ми изключително трудна първата подготовка. След като мина състезанието ми трябваха два месеца, за да спра да ям много при вида на всякаква храна. Втората подготовка вече беше по-лесна, тялото беше свикнало. За пет седмици се подготвих. Като разбира се, преди това, цяла година тренирах под режим. След като станах шампион на България се появи желанието ми да се пробвам навън, за да видя дали и там ще ме оценят. Понякога се случва да се разминават критериите за оценяване в страната и в чужбина. Искаше ми се да видя дали съм конкурентна навън.

Тодорка Иванова – Тоди на Световното първенство по фитнес в Полша, ноември 2016 г., в категория “Женска физика”, над 163 см. Снимка: Gabor Photo

Колко време се готвихте за световното първенство по фитнес и културизъм през 2016 г.?

Започнах подготовка веднага след предишното световно, където станах пета. Една година не съм излизала от форма и съм спазвала стриктен хранителен режим. Тренировките ми бяха двурязови. Тренирах по 12 пъти средно на седмица. Работех с идеята, че аз ще стана шампион. Като видях, че на предишното световно, в Унгария, влязох в шестицата, което беше голям успех, много се мотивирах да бъда в още по-добра форма, за да стана първа.

След като цяла година спазвате специфичен хранителен режим, когато се случи да излезете с приятели, на ресторант, какво си поръчвате?

Салата от краставици и пилешко филе, без мазнина. Хранителният ми режим беше предимно от месо и зеленчуци. При плодовете не всички са позовлени, защото имат захар, макар и да е фруктоза. Но аз си имам веднъж в седмицата т. нар. “happy day” (“щастлив ден”), или както му казват в средите “мръсен ден”, в който можеш да ядеш, каквото си поискаш и да си доставяш удоволствие. През седмицата държа стриктно хранителния режим и в неделя мога да ям всичко – сладолед, шоколад и т.н. Разбира се, колкото повече наближава състезанието, този “щастлив ден” се разрежда и е все по-нарядко.

Когато се готвите за състезание предполагам е забранено да пиете алкохол и да пушите цигари?

По принцип да, но аз като се готвя за състезание пуша като комин. А по принцип не пуша. Веднага след като ми мине състезанието, спирам да пуша. Причината е, че в периода на подготовката си лишен от много неща, лишен си от храната, която ти се яде, от алкохол. Цигарите са единственото нещо, което можеш да правиш без да се чувстваш виновен, че ти вреди на фигурата. Това е малкият кеф. Алкохол не мога да кажа, че не съм пила. Треньорът ми не беше много съгласен, но аз пиех. Разбира се пиех най-ниско калоричния алкохол и по много малко, например един-два пръста бяло вино вечер.

Тодорка Иванова – Тоди със златен медал на Световното първенство по фитнес в Полша, ноември 2016 г., в категория “Женска физика”, над 163 см. Снимка: Igor Kopcek, EastLabs Team

Как се чувствахте на световното? Какво си помислихте преди да излезете да се представите?

Много се вълнувах. Помислих си, как искам този път да стана първа. Много исках да стане. Знаех, че съм в много добра форма и се надявах и другите да я оценят.

Как се почувствахте след състезанието?

Помня как казаха името ми, че на първо място е Тодорка Иванова от България. Аз не можех да повярвам, че съм световен шампион. Състезанието мина за 10 минути, а аз няколко седмици след това не можех да осъзная какво се е случило. Тогава за пореден път се убедих, че ако човек много иска нещо, няма как да не го постигне. Имаш ли ясна цел и силно желание, нещата рано или късно се случват.

Какво беше качеството, с което поведохте другите и победихте?

Нямам идея, може би с чар и усмивка (смее се). От всички 16 състезателки в категорията, аз бях най-дребничка. Тенденцията в тази категория не е да си голям и да имаш, колкото се може повече мускули. Важното е въпреки мускулите да изглеждаш женствено. А не да си като мъж с женски бански. В крайна сметка, това е женска физика, а не женски боди билдинг.

Чували ли сте критики към вас, че това с което се занимавате е мъжки спорт и че изграждате мъжки тип тяло?

Да, чувала съм много такива критики. Признавам, че съм любител на мъжките спортове. Израснала съм с момчета. Като дете, в квартала нямаше други момичета и аз играех само с момчета. Все се опитвах да се доказвам, че мога като тях. Това, че практикуваш мъжки спортове, не те прави по-малко жена. Изборът да бъдеш мъжкарана и да изглеждаш като мъж е личен. Има прекрасни дами, които се занимават с мъжки спортове и са много красиви и нежни жени. В бойния спорт ММА, например, в който се травмират жестоко, има и жени. И въпреки типа спорт, състезателките изглеждат женствени и са красиви.

Тодорка Иванова – Тоди с финалистките на Световното първенство по фитнес в Полша, ноември 2016 г., в категория “Женска физика”, над 163 см. Снимка: Igor Kopcek, EastLabs Team

Въпреки това, за една жена не е ли по-трудно да постигне релеф на тялото и мускулите, какъвто имат мъжете?

Да, разбира се. Дори е разпространено мисленето, че жените не трябва да тренират с тежести, защото ще станат като културисти, ще натрупат много мускули, което е много грозно. Това не е вярно, защото мускулите не растат като гъби. Моето тяло е плод на голям труд, който съм полагала в продължение на 16 години. Ако си човек, който тренира за удоволствие, примерно три-четири пъти седмично и вдигаш тежести, много трудно ще натрупаш мускули, така че да изглеждаш като културист. Всеки иска да изглежда перфектно, без нито една подкожна мазнина, но това не е полезно, особено за жените. При нас, трябва да имаш определен процент подкожни мазнини, с които хормоните да бъдат в баланс. При жената, като спаднат процентите мазнини в тялото и ѝ спира месечния цикъл. Не можеш да поддържаш релефно тяло на културистка, без мазнини, и в същото време да имаш и цикъл, и хормоналните процеси в тялото ти да се случват нормално. При подготовката ми за световното първенство около 3-4 месеца нямах цикъл.

Тодорка Иванова – Тоди. Снимка: Станимир Влаховски

Като треньор, какви съвети давате на хората по отношение на хранителен режим, брой тренировки на седмица?

Тренировките, които давам зависят от възможностите на хората в момента. Не какво са правили преди три месеца, а какво могат да направят в момента. Важно е колко са заети в ежедневието, какво свободно време имат, кога се хранят, по колко време спят. Препоръчвам минимум да се тренира поне три пъти на седмица. Два пъти е малко, три пъти е поносимо добре. По отношение на храната, бих казала, че човек може да се храни с всичко, което не е в опаковка. Това, което е в опаковка не е истинска храна. Ако е направено вкъщи, сготвено както трябва, това вече е храна. Можеш да ядеш всичко, но е важно количеството, което изяждаш. Не е добре например цял ден нищо да не ядем и вечерта да си наваксаме всички хранения, да преядем и оттам, след това да не можем да заспим. При тренировките е важно да се включват упражнения с тежести и аеробна работа, т. нар. кардио, както всички му казват. Освен трениране на мускулите, трябва да се тренира сърцето и дишането.

Препоръчвате ли хранителни добавки за хора, които не тренират професионално?

Не. Нека първо да потренираме редовно и да видим как се движат процесите, как се възстаноява тялото и от какво има нужда. Може да се окаже, че като потренира човек може да стане по-енергичен, по-работоспособен и да няма нужда от никакви добавки.


* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, октомври 2017 г.

Интервюто с Тоди е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, октомври 2017 г.

Интервюто с Тоди е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, октомври 2017 г.

Сън с Ленин и кокаин (разказ)

Пак сънувах кошмар. Не ми се беше случвало от последния път, когато кученцата в съня ми бяха толкова много, че се съгласиха да ги приютят само в “Литературен вестник”.

Тази нощ сънувах, че шмъркаме кокаин с Ленин в апартамента ми в квартал “Стрелбище”. Внезапно в стаята влиза баба ми (бивш педиатър, настоящ – психиатър) и се обръща към Владимир Илич:

– Володя, тоя кокаин ще ти раздруса сърцето, миличък! Искаш ли да си измериш кръвното? – и му подава стар апарат за кръвно с помпичка (руски – бел. авт.).

Ленин отвръща троснато:

– Това не е кокаин, бабо! Това е сол – и ми смига заговорнически.

Баба ми го гледа недоверчиво:

– Шмъркаш чиста сол, а?!

– Естествено, че не е чиста! – отвърща с досада Ленин и пояснява: – Има и чесън.

– Вова, Воваааа, не можеш да излъжеш старата си баба! – (за целите на този сън моята баба е и баба на Ленин) – Щом шмъркаш сол и чесън, къде тогава ти е шкембе чорбата? Ами бирата? Ами лютивият пипер?

– А, така! – възкликвам аз, сякаш са ни разкрили, въпреки че не са.

Ленин поглежда гузно встрани. Бързо се окопитва и най-неочаквано вади от вътрешния джоб на карираното си сако смачкана бейзболна шапка с надпис „Ъпсурт“. С артистичен замах я поставя с козирката завъртяна на една страна на плешивата си глава и запява: „Бира и шкембе бере-бере-бере! Бира и шкембе!“

Баба ме поглежда отегчено и казва:

– Май трябва да го почваме със “Стенокардин”-а, струва ми се, че се влошава! – и после към Ленин: – Владимире, имай предвид, че Хипито се опитва да работи! Моля те, да пазиш тишина! – за целите на този сън Хипито е внучка на баба си – неуспяла и поради това изключително талантлива журналистка. В този момент тя трескаво се суети на бюрото в стаята в отчаяно търсене на неизползван лист индиго – основно оръдие на труда на всеки съвременен журналист.

– Тъй като ти ѝ отказа интервю, с… хм… несериозното и безотговорно обяснение, че си спрял да даваш интервюта след смъртта си, главният редактор ѝ възложи за наказание да напише „Под Игото“ за един ден!

Баба прави кратка пауза, за да подсили драматизма на последната реплика. След като не постига желания ефект уточнява:

– Във връзка със събитията в Сирия.

Ленин се прави, че не чува и продължава да размахва ръце във въздуха, да подскача и да рапира: „Дори и Ринго Стар с бира и шкембе е цар!“

В този момент баба ми прави Физиономията (за целите на този сън „Физиономията“ е физиономията на Алф – извънземното на семейство Танер – в момента, в който се опитва да хипнотизира Лъки говорейки бавно и застрашително: “Лъки, ти вече не си котка, ти си геврек!”). След като и тази крайна мярка не дава резултат, се обръща към Ленин с примирение:

– Ти пак имаш късмет, че в последния момент редакторът разбрал, че „Под Игото“ вече е написано (от някакво онлайн издание ги изпреварили), та вместо това възложил на Хипито да напише „Под Индигото“! – и размахвайки пръст заканително добавя: – Иначе щях де те питам аз как образите на Мунчо и Кириaк Стефчов се изграждат за един работен ден – ами! (А за Русиян да не говорим! – бел. авт.).

– И тоя път Володята отърва пердаха, а? – поглежда ме шеговито баба.

Владимир Илич внезапно млъква и застива намясто. Поглежда с разбиране и съчувствие към Хипито и признава:

– Ако трябва да съм честен, говоря за неделя сутринта.

Едва забележима сълза проблясва по едната му буза. Ленин я изтрива драматично с опакото на ръката си, галантно се покланя и изшмърква последната щипка сол и чесън.

А аз се събудих.


* С благодарност на доц. Борис Минков и Михаил Вешим за конструктивната критика, както и на Александър Христов за подробната редакция.

** Разказът е публикуван за първи път в изданието „Свободно поетическо общество“, 22.07.2017 г.

Ваня Василева или какво значи да си от желязо!

Уроците за смирението на Ваня Василева!

Ваня Василева – основател и собственик на Дамски фитнес клубове „Феерия“. Снимка: Бистра Величкова

Ваня Василева – майка, треньор и бизнес дама. Една жена, орисана сама да търси своя път по прашните кръстопътища на 90-те в България. А пътят ѝ криволичи от професионалния спорт и рухването на шампионските мечти в годините на Прехода, през трудностите на семейството и създаването на частен бизнес в България, до най-голямото предизвикателство от всички: диагнозата с болестта на Крон. Приятелите я наричат Фери от латинското название на желязото – Ferite. Колегите умилително се обръщат към нея с Мамо, тъй като по собствените ѝ думи, всеки неин сътрудник става част от голямото ѝ семейство. За трениращите в клуба тя е Ванчето – жената със строгия поглед и най-широката усмивка на света, а за всички останали е Ваня Василева: бивш състезател по волейбол, настоящ управител и основател на столичен дамски фитнес клуб, който в края на юни 2017 г. навърши 12 години от създаването си. В библията и нумерологията 12 се смята за сакрално число, което се свързва със съвършенството и хармонията. Дали, обаче, Ваня Василева чувства, че е постигнала съвършенство и хармония, след тези 12 години, в които освен успехите в бизнеса, се случват и много преломни събития в личен план. Въпреки всичко, тя оцелява, защото майките трябва да оцеляват. И защото, когато прякорът ти произлиза от “желязо”, ти нямаш друг избор, освен да го защитиш…

Накъде след професионалния спорт?

Ваня Василева, основател и собственик на Дамски фитнес клубове „Феерия“. Снимка: Бистра Величкова

“Голямата ми мечта беше свързана само и единствено с волейбола. До 24-годишна възраст съм се занимавала професионално. След това реших, че искам да стана треньор, да работя с деца. През 1997 г. нямаше много работа за треньори. Трябваше да измисля какво друго да работя. Тогава стресът беше много голям – от кариера на професионален спортист изведнъж спираш да тренираш и трябва да се ориентираш към друго занимание. Волейболът беше целият ми живот. По цял ден прекарвах в залата. Изведнъж това нещо приключи и сякаш животът ми свърши. Това е много труден момент при всеки спортист. След като вече не тренирах, не можех въобще да вляза в залата. Ако влезех, ми засядаше буца в гърлото. Въпреки всичко, не се отчаях. За това много ми помогна музиката (от дете свиря на акордеон). След известно време и търсене на работа станах учител по физкултура. Работих с деца и това много ми харесваше. Веднага организирахме отбор с учениците и тренирахме с тях. Годините тогава, обаче, бяха много трудни. Заплатата на един учител беше 160 лева – пари, които не стигаха за нищо. Междувременно създадох семейство и имах нужда от по-добре платена работа. След като работих на различни места разбрах, че

мога да правя това, което искам, но само по начина, по който аз искам.

Имах идеята в главата си за своя зала, в която да тренират хора по начина, по който аз смятам за правилен. Дойде момент в живота ми, в който трябваше да реша дали ще отворя собствен бизнес. Първата фитнес зала отворихме заедно със съпруга ми през 2005 г. Нямахме никакъв начален капитал, никакви спестявания, взехме заем от банката и започнахме от нулата. Следващата стъпка беше да намерим място и да купим уреди. Без да имам никаква представа как се прави бизнес и реклама на този бизнес, започнах да се занимавам с това. Учех се в движение. Направихме сайт на клуба, раздавахме флайъри в центъра, за да привлечем клиенти, сложихме рекламни плакати на “Петте кьошета”. В крайна сметка, най-добрата реклама е: “Една жена ми каза за вас…”. Така станахме най-популярни.

Колегите в клуба са моя отбор и семейство

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Тогава не съм мислила как ще се задържим 10 или 20 години на пазара, а какво трябва да правим всеки ден, за да си вършим работата добре. В несигурните времена, в които живеехме не можеше да се мисли в перспектива. Имало е моменти, в които не съм била сигурна дали ще оцелеем, но сме оцелявали, защото с колегите в клуба сме като един отбор. С тях сбъднах мечта. Никога не съм го казвала на глас. С тях сме дори повече от отбор, ние сме едно семейство. Себе си трудно възприемам като шеф. Всички треньори в клуба сме равни, защото работим за една обща цел. Ако не играем в синхрон, няма да спечелим “мача”.

Спорта ми помогна да изградя характер

Не съм си представяла, че 12 години ще успеем да съществуваме. И то в условията на тази среда в България, в която няма правила. Дори и да има, те се заобикалят и не се спазват. Това е една обстановка, в която си принуден да работиш с хора, които не са като теб, нямат твоите принципи. Не ме интересува факта, че има нечестна конкуренция, че липсва спазването на законите и т.н. Аз имам идея как искам и как трябва да се случат нещата, и действам в тази посока. Не съм правила компромиси с ценностната си система. Ако нямах спорта и възпитанието, което ми е дал в най-ранна възраст, нямаше да изградя толкова силен характер. Така уча и детето си. Вярно, възпитвам го в среда, в която честността и принципите не се толерират, но това не значи, че така трябва да бъде. След като аз съм на 44 г. и оцелявам във всички етапи на развитие, в тази страна, и познавам и други такива хора (своите колеги, например), значи, че това е възможно.

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Не смятам, че човек трябва да се адаптира и да се приспособява към средата навън. Имала съм трудни периоди, в които съм успяла да не се пречупя. Всички ми казват, че съм “кон с капаци”. Да, така е, следвам си правилата, целта и не ме интересува нищо друго. Когато имаш ясна цел и принципи, понякога влизаш в конфликт с обществото. Но това не е твой проблем, а на обществото, защото ти имаш цел и работиш за нея. За мен е ясно какво искам, какво предлагам, знам с кои хора работя и каква е крайната ми цел.

В свят доминиран от мъжете, ние имаме клуб само за жени

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Разбира се, като жена, която има собствен бизнес в свят доминиран от мъже, предубеждението и дискриминацията са налице. Но ние това сме го обърнали в наша полза. За това клубът е само за жени. При нас мъже не влизат. Това помага да свиваш бюджета и да селектираш клиентите си. Много пъти са ни питали: “Е, как така? Не може ли и мъже да тренират?” Не, не може! Такава ни е политиката. Хората, които идват тук стават част от едно затворено общество и много от тях намират себе си в него. Те се чувстват като в свое семейство. Отваряме вратите си и за мъже, само ако те са приятелите, съпрузите или синовете на нашите членове на клуба.

Аз не съм търговец, който предлага услуга! Аз съм спортист, който учи хората да бъдат здрави!

През годините, винаги съм искала да изляза от рамката на това, че ние предлагаме услуга. До преди няколко години много спорех и казвах: “Аз не предлагам услуга, аз съм спортист!” Вярвам, че човек трябва да бъде здрав и да се грижи за себе си. Продължават да се намират хора, които ми казват, че съм търговец. Не, не съм. Аз съм човек, който помага на хората да се чувстват по-добре и да намерят себе си. За всички тези години не съм се променила нито като гледна точка за това какво искам да се случва в залите, нито съм променила отношението си към хората.

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Единственото нещо, което се промени през последните две години е, че аз се смирих.

Тази дума “смирение”, която никога не бях разбирала преди. Аз съм експанзивен тип. Скачам като има проблем, искам да го реша веднага. А смирението означава да си в мир със себе си и да не се ядосваш за това, което не можеш да промениш. Сега вече съм в мир със себе си. И това е резултат от срещата ми с болестта на Крон или както казват колегите ми: “Г-н Крон те промени”. Вярно е, че той много ми повлия за това какво ще ми се случва оттук нататък. Той ми донесе тази мъдрост за смирението. Първо, че нещата ще се случат, както някой друг е решил, второ, че колкото и да се опитваш да преместиш дадена планина, тя няма да се премести. Преди това, действах направо с главата в стената. Исках невъзможното да го направя възможно. И всъщност почти винаги е ставало. Но с цената на много нерви, липса на личен живот и жертване на здравето.

Г-н Крон се появи, за да ми напомни кое е най-важното в живота

Толкова бързо се случи всичко, че нямах време да се питам защо точно на мен. Отидох в болницата с много остри болки в корема. Д-р Александров, на когото ще съм му благодарна завинаги, ми каза, че имам 5 минути, за да вляза в операция. Операцията се е оказала много тежка. Продължила е няколко часа. Помня как се събудих след упойката, чух, че хората си говорят около мен и си казах: “Добре съм! Жива съм”. След сблъсъка ми с болестта на Крон, трябваше да започна да се уча да живея на ново.

Никога не съм си казвала, че съдбата или Господ се разпореждат с мен и моя живот. Просто така се случват нещата. Имах поредица от много тежки събития. Разбира се, в такива моменти човек се отчайва. Но продължаваш да се бориш и да живееш, въпреки всичко. Важно е човек да се научи да се променя градивно, според обстоятелствата, които му се случват.

Ако не си оптимист, какво правиш тук?

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Аз съм безкраен оптимист. Ако трябва да се концентрирам върху трудностите и всичко неприятно, което ми се е случило в живота, със сигурност ще намеря хиляди причини, за да кажа – всичко е много зле, съдбата е несправедлива, нищо няма да се получи, държавата е крива, хората са криви. Вярвам в това, че човек е на тази земя, за да се учи и да надгражда. И ако не си оптимист, тогава какво правиш тук? Животът е голямо предизвикателство. Не знам как да не бъда оптимист! Аз съм по-скоро премерен оптимист или позитивен реалист. Никога не съм живяла в облаците, защото знам от къде съм тръгнала и знам кой е зад гърба ми. Поради тази причина съм човека, който знае, че нещата ще се получат и е наясно къде стои в момента.

Бъди себе си и нищо друго

Ако можех сега да се срещна с 20-годишното си Аз, бих му казала, че не трябва да се притеснява за това, което е. Тогава съм била едно дете, крайно несигурно в себе си. На 20 години нямах самочувствието за това как изглеждам и какво мога да направя. Сега вече знам, че аз мога да постигна това, което искам. Всичко е въпрос на характер.

Благодарна съм, че съм жива

Ваня Василева, освен професионален спортист и треньор, може да свири на няколко музикални инструмента, между които акордеон, китара и пиано. Снимка: Бистра Величкова

Благодаря на лекарите и на близките ми хора за това, че съм жива – всички те, които бяха и са до мен в тези тежки месеци, и след тях. След срещата ми с болестта, разбрах, че най-важното е да съм здрава и да бъда с дъщеря си. Преди това винаги ми е звучало като клише – “Най-важното е здравето”. Когато, обаче, проблемът мине през теб, разбираш, че е голяма истина. Едва сега се научавам да поставям здравето и личния си живот на първо място. Най-големият урок, който научих беше, че човек трябва да разбере, че нищо не му е дадено наготово и че трябва да е благодарен за всичко. Благодарна съм, че съм жива. Проблемът е, че егото на човек е много голямо и вярва, че може да разбива стени с главата си. Казват, че страшните неща ти се случват, за да разбереш къде бъркаш. Обицата на ухото ми е много голяма, промяната в мен също. Но още имам да се уча.

И след 40 г. можеш да се влюбиш.

Макар да съм разочарована от някои разбити илюзии в живота, мога да кажа, че продължавам да вярвам в любовта. Вярвам, че тя може да се случи не само, когато си на 20 г., но и след 40 г. Дори след 40 г. може да се случи с много по-голяма сила, защото е по-осъзнато. Казвам го от личен опит. Това е емоция, за която няма възраст. Любовта е извинението на Бог за нашите страдания.”


Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, август 2017 г.

Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, август 2017 г.








* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, август 2017 г.

„От журналистика към литература“ – лекция на Бистра Величкова

„От журналистика към литература“ – лекция на Бистра Величкова в „Червената къща“ в София, 13.11.2017 г.


На 13 ноември 2017 г. предстои третата лекция от цикъла с фокус съвременна литература от есенния семестър на Отворения университет на Центъра за култура и дебат „Червената къща“, организиран съвместно с Фондация „Елизабет Костова“.

13 ноември | понеделник | 19:00
На български | Вход свободен
Зала „Пеша Николова“, Център за култура и дебат „Червената къща“ | ул. „Любен Каравелов“ 15

За лекцията: Бистра Величкова ще говори за връзката между журналистиката и художествената литература и ще анализира примери с утвърдени автори и техните произведения, за да отговори на въпроса дали работата като журналист влияе на стила на писателите и как. Сред изследваните писатели ще бъде Ърнест Хемингуей, по чиито думи „работата като журналист не вреди на младия писател, дори може да му е от полза, стига да я напусне навреме“.

За лектора: Бистра Величкова е докторант по „Медиен разказ“ в СУ „Св. Климент Охридски“. В научното си изследване разглежда връзката между журналистиката, мемоара и художествената литература след деведесетте години в България. Има магистърска степен по европейски науки от Университета в Туенте (Холандия) и Вестфалския-Вилхелмс Университет в Мюнстер (Германия). Бакалавърската ѝ степен по журналистика е от СУ „Св. Климент Охридски“. Носител е на награди от редица литературни конкурси за поезия и проза. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (Рива, 2014) печели първа награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, Хасково (2015). Включена е в каталога със съвременни български писатели, издаден от Националния център за книгата към НДК и представен на Панаира на книгата във Франкфурт през 2015 г. Участник е в Созополските семинари по творческо писане и програмата СтолицаЛитература на Фондация „Елизабет Костова“ през 2012 г.

За Отворения университет: Отвореният университет на Център за култура и дебат „Червената къща“ е поредица от открити лекции, насочена към всички, които искат да разширят познанията си за съвременния свят и за които споделянето на знание е вълнуващо изживяване. Той е част от проект „Проверка на реалността“, изпълняван от Червената къща с подкрепата на Фондация „Америка за България“. Третата тема на университета е съвременна литература, а събитията са организирани в сътрудничество с Фондация „Елизабет Костова“.

Повече информация на уеб страницата на Център за култура и дебат „Червената къща“.

Повече информация на уеб страницата на Фондация „Елизабет Костова“.

Страница на събитието във Фейсбук.

Интервю на Бистра Величкова за Радио „София“, БНР

Интервю на Бистра Величкова за програма „Христо Ботев“ – БНР

Видео от лекцията „От журналистика към литература“ на Бистра Величкова в Червената къща, в София – 13 ноември 2017 г.

Как станах вибросексуална

Статията „Как станах вибросексуална“ е публикувана в сп. „Жената Днес“, септември 2017 г.

Излизаме на среща с Гьона в центъра. Сядаме на пейка в парка. Не си говорим. Той пие бира и залага на еврофутбол на телефона си. Аз тъпея и наблюдавам хората, които си разхождат кучетата в градинката. Ако тоя Гьон срещу мен, продължава да ме изнервя, ще взема и аз да си взема едно куче, хем ще го разхождам, хем ще му пука повече за мен. Разсъждавам си разни мои неща наум, а Гьона ме поглежда и се усмихва игриво. Викам си, сети се. А той ми вика: “Спечелих 10 лева. Познах резултата на един мач. Още 10 и ще те водя на ресторант”. И пак забива поглед в телефона. Лично за мен тая среща все повече започва да се обезсмисля. Ако няма да си говорим, което още от първите срещи беше ясно, че няма да бъде силата на връзката ни, та ако няма да си говорим, поне да ходим у тях да свършим работата и всеки после по задачи.

Викам му, аре остави го тоя телефон, иначе ще си ходя. Той ми се смее и се радва, мисли си, че се шегувам. Приближава се до мен, целува ме, после ме плясва по задните части. Викам: “Айде у вас!”. А той: “Само още малко, тук да заложа на един мач за Барселона и тръгваме”. Дебил! Аз явно доста съм приритала за член, за да не си тръгна веднага, при тая тъпа реплика. Вместо това и аз си взимам телефона и виждам съобщение във Фейсбук от Моника. Праща ми снимка от Лондон, пред Биг Бен, с новото ѝ гадже – някаква яка мацка с черна коса, сочни червени устни, облечена в черни кожени дрехи. Винаги такива си ги намира тя – класни мацки от шоу бизнес! Сладки са двете. Чаровната руса Моника, с който и да се прегърне изглежда сладка и влюбена. Само се надявам онази да не хлътне прекалено много, защото Моника си е красива, но и много луда. Ама навреме се ориентира, че мъжете не стават за нищо и си се кефи момичето. А, аз като една бавноразвиваща се жена на 30, но с мозък на 13, седя на най-тъпата среща в живота си, на пейка в парка, пия минерална вода и го чакам Гьона да спечели пари от онлайн залагания, за да ме заведял на ресторант. Като за начало можеше просто да си говори с мен…

Чатим си с Моника в месинджъра. Аз ѝ разправям за “вълнуващата” ми любовна среща на която присъствам в момента. Тя в отговор ми изпраща разплакани от смях емотиконки и ме съветва да го питам дали може да му стане, докато си гледа в телефона. Сега аз ѝ пращам смеещо се човече. Тя ми казва да се преориентирам, докато е време, защото мъжете са загубена кауза. И преди да съм ѝ отговорила, Моника ми праща снимка на новата секс играчка, която са си взели с новата ѝ приятелка. Добре изглежда – изкуствен, син силиконов пенис със сребърни перли в главичката. Викам си, колко по-просто може да е. Това е най-верният любовник на уважаващата себе си жена. А, аз си губя времето със срещи с гьонове. И то да беше първият, да съм изненадана, ами то е като броеница от тъпаци, наредени един до друг. И аз, само ги отмятам през ръцете си, докато не почнат да се повтарят отначало. Ей така, да минава времето.

Изведнъж Гьона срещу мен извика ядосано: “Мамка му, изгубих всичко”. Да и аз така мисля, казвам си наум. “Аре в нас да ходим, да се почваме”, казва без връзка той. “Ти луд ли си? Аз ще се прибирам!”, отговарям рязко аз. Оня се опули, леко разочарован. “Ама как така? Нали щяхме да ходим в нас?” Ами да, ама аз вече от има-няма 5 минути не си падам по мъже. Ти ми беше последният. Разбираш ли?! Оставих го да гледа тъпо и ококорено и си тръгнах. Разбира се, на другия ден си купих на черно, заради намалението, разкошен силиконов вибратор от травестита Елза на “Македония”, естествена имитация на истински член, с релефни издути венички и седем степени на вибрация. Работи с две батерии “АА”, което прави три лева за цял месец. Излиза доста по-евтино от минерална вода и билет за рейса за среща с Гьон в центъра, по-евтино даже и от куче. Елза ми каза, че вибраторът е отливка на пениса на Брат Пит – на мене повече от това, не ми и трябваше. И така, спрях да ходя на срещи. От тогава станах вибросексуална. Или още, както се самодиагностицирах в последствие, оказа се, че съм развила такъв специфичен тип сексуалност, при който човек има влечение само и единствено към вибриращи предмети. Това се получава не само поради вибрациите, а и поради липсата на каквито и да е натоварващи психиката разговори, срещи или взаимоотношения. Догодина планувам да направя и вибро прайд в чест на вибриращите гьонове, които са по-добри от обикновените. Или най-малкото излизат по-насметка.

Бистра Величкова

* Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, септември, 2017 г.

Бистра Величкова: Светлината на мрака ни спасява

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Бистра Величкова e един от участниците в литературния пърформънс за откриването на фестивала „Улица Нов Живот – Вход Б“ (в памет на Димитър Воев, създател на музикалната дарк уейв група „Нова генерация“) на 20 октомври, 19:00 ч. във Фабрика Автономия (ул. Цар Самуил 149).

Бистра е фен е на Димитър Воев и „Нова генерация“ още от времето, когато е била “малко момиченце” в училище. Още от тогава се е научила да не дарява никого с “погледи ласкави” и да “избягва да бъде добра”. Винаги ще е благодарна за спасителната функция на Митко Воев и песните му в трудния период на израстването си и екзистенциалните прозрения, които са ѝ донесели. В момента Бистра Величкова е журналист и писател. Има редица публикации в периодичния печат и литературни награди за поезия, и проза. Автор е на книгата “Малка, мръсна и тъжна”.

– Защо се включихте във фестивал „Улица Нов Живот – Вход Б“?

– Включих се, защото продължаваме “да сме болен продукт на своето време и вашия труд”, защото сме “градски устроени празни съдби”, чието бъдеще продължава да се определя от “грухтенето” на “човек с анцуг”; Защото фестивал като този показва, че тъмната вълна е светлината в края на тунела. Още през 80-те “Нова генерация” зададоха въпросите си към “цяла нация”, които и днес остават все така актуални и все така без отговор. Завинаги. Този фестивал почита паметта на Димитър Воев, на създадената от него група “Нова генерация” и показва една приемственост между поколенията; приемствеността на тъмния огън, който гори в душите ни, докато вървим със “смъкнати гащи” и наведени глави “от срам”, мълчим “патриотично”, “а вълк в гърдите ни вие”. “Улица Нов Живот – Вход Б” е алтернативният свят, в който светлината на мрака ни спасява и ни помага да съществуваме по-пълноценно заедно.

Постер на фестивала „Улица Нов Живот – Вход Б“

Повече за фестивала във Фейсбук.


Too early in my life, it was too late…

На Жори

Къщата на Грендел на 182-ра. Алкохол, марихуана, рейс 111 и гръндж. Крум е с нас за пръв път откакто го прибраха на “Четвърти” защото искаше да направи супер-група с Бог. Овид зад вехтите си барабани е парцаливия Зевс на своя Олимп от кашони. Фим с ореол на светец е светец. Последния. За последен път. Засвирва Boys Don’t Cry и заплаква през своята китара.

Изгубени в A Forest на The Cure, докaто свистим по белите магистрали на безвремието сред вечните малинови полета на Малинова долина. Една. И небивала. Едни 20 години, търколили се по Околовръстното край София. Загубени. И търсени след 20 години отново. Небивали.

Зимата е студена, но в къщата на Грендел е топло. В къщата на Грендел винаги е топло. Живее от три месеца с двама пласьори на дрога. Днес единият – мъртвец. Другият – в затвора.

Двете момичета танцуват в центъра на стаята. Прегърнати. Голи. Въртят се в унес в кръг. Отново и отново. Отново и отново. Отново и отново. Мая и Мия. Две капки сълзи. Едната – на хероин. Другата – все още търси своя път. Изгубена.

С Вожда, Фим и Петроний трети ден посрещаме изгрева на слънцето в нас. Говорим със сенки, а светлината изгаря очите ни. Отвътре. Незаспали, несъбудени, несънували. На перки. Паркизан за партизани.

Къща, пълна със скитници. Номади на 17. Номади в животите си. Номади край прашните пътища на 90-те. Пътища, които водят към един свят, от който още не знаем, че бягаме.

… и тогава Крум полудя. И това беше краят на детството. Тогава за пръв път осъзнахме, че след детството идва лудостта. Ако имаш късмет. Иначе порастваш. А в онзи ден Крум бягаше с всичка сила. Пяна излизаше от устата му, а той бягаше като за последно. Завинаги. Искаше да надмине времето. Да излъже минутите. Да надбяга годините. Да излезе от другата страна на тунела на животите ни и да бъде все същия. Млад. Свадлив. Опърничав. Неукротим. Неуловим.

Не успя. Никой не успява да надбяга времето. Счупи предното стъкло на онази кола с главата си. Кръвта шурна по лицето му, а той крещеше обезумял, докато куките го налагаха безмилостно. Реалността не прощава никому. Най-малко на лудостта. Още по-малко на младостта…

Дворът на 182-ра днес. Безмълвие, прах и мъртва тишина. Овид – на метадон. После на литър водка, за да се изчисти. После на чист спирт. Днес – мъртъв. Неидентифициран. Край Околовръстното.

Петроний друсаше от стоката и избра Южна Африка пред наказанието на мутрите. Фим от години е на водка и амфети, докато китарата му все по-тихо стене. Вожда старателно крие призраците на младостта си от трите си деца. И от себе си.

А Грендел е същият. Последния битник. Последен пазител на миналото.

И само Крум все още понякога се появява в двора на онази къща на 182-ра. Променен. И мълчалив. Друг. Завинаги. Прелетял над кукувичето гнездо и завърнал се. Друг. Завинаги.

Веднъж почукал на вратата на Грендел. Попитал това ли е пощата на Времето. Имал писмо за Бог. Подал го с треперещи пръсти, а на него пишело: „Не ме чакай!“. После празен лист. Незапочнат. Незавършен. Недописан. Незаписан. Като животите ни. Празни. Незапочнати. Незавършени. Недописани. Незаписани.


* Разказът е публикуван за първи път в BINstory, в Binar, юли 2017 г.

Неор Начев е създател на българския акустичен проект „На Червено“ и член на неофолк дуото „Gare Terminus“. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел“, сп. „Manu Propria“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и „Kulturbench“. През 2015 г. е отличен с Трето място на единадесетото издание на Националния поетичен конкурс „Нова Загора“. Част от публикациите му могат да бъдат намерени в блога „Двойна измама“.

Undead Spirits of Malinova Dolina: 25 Year Anniversary

Oppressor* (Ъпресор, Bulg.) was a death metal band formed in 1992 in Malinova Dolina, Sofia, Bulgaria.

Album cover and logo by Margarita Omar

The band’s debut album „Satan’s Hand“ was recorded in 1992 in an improvised DIY home studio in Fimata’s appartment in „Durvenitsa“ quarter, Sofia. At the time all band members were in their teens. „Satan’s Hand“ remains the only album of the band so far.

The main musical influences of Oppressor were Sepultura, Venom, Celtic Frost, Black Sabbath and Napalm Death. Lyrics discuss themes such as death, suicide, satanism and destruction. During the recording of „Satan’s Hand“ album, Emi and Gerdjo were using a set of wash basins stuffed with old newspapers as a replacement for a proper drum kit. This further contributes to the heavily DIY quality of the sound.

In 2017 or 25 years after „Satan’s Hand“ has been recorded, Neor Nachev (На Червено, Gare Terminus) accidentally discovered the original cassette tape with the recording. He transformed the content into digital format, which Margarita Omar (Gare Terminus, На Червено) edited and remastered. The remastered record has been released under the name „Undead Spirits of Malinova Dolina: 25 Year Anniversary“.

*Note: not to be confused with the US band under the same name.

Released September 21, 2017

Serafim Serafimov (Fimata) – electric guitar
Nikolay Gerdjikov (Gerdjo) – drums, back vocals (Voyvoda, Sisters of Radomir)
Emanuil Donev (Emi) – drums
Neor Nachev – vocals, acoustic guitar (На Червено, Gare Terminus)

Edited and mastered by Margarita Omar
Album cover and logo by Margarita Omar

Сингапур – страната, в която бъдещето вече се е случило

Правила, сигурност, мултикултурализъм, лукс и… пълна липса на лична неприкосновеност ви очакват в Сингапур. 

Марина Бей, Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Ако посещението на Виетнам е като пътешествие в миналото и жив музей на комунизма, то това на Сингапур е истинско пътуване в бъдещето и поглед към модерно функционираща авторитарна държава, която просперира. Сингапур е страната, в която бъдещето вече се е случило. И то най-новото бъдеще, онова, което дори в Япония все още не е дошло, въпреки напредъка й. А Европа, възприемаща себе си за развит западен континент е доста далеко от разитието и стандарта на живот до които е достигнала страна като Сингапур (малък град-държава в Югоизточна Азия). Америка, вероятно са искали да изглеждат така или някога са били високо развити подобно на Сингапур. Днес обаче САЩ могат само да си спомнят какво са имали и към какво са се стремяли в дългия период между Голямата депресия от 1929 г. и глобалната финансова криза на “Спукания балон” от 2007 г. Сингапур изглежда като мястото за което хората ще мечтаят, така както преди всички мечтаеха за Америка.

Летището “Чанги” в Сингапур – най-модерното летище за 2016 г.

Летището „Чанги“ в Сингапур с жива растителност, палми и езера. Снимка: Бистра Величкова

Пристигайки от Ханой (Виетнам) в Сингапур веднага се вижда силният контраст между двете страни. Само на 3 часа път със самолет, а толкова голяма разлика в стандарта на живот и развитието. Усещането е сякаш не летиш от една азиатска страна до друга, а прелиташ от една планета на друга. Първите впечатления за високо развита страна започват още от летището Чанги на Сингапур. Летището е много луксозно, с мраморен под и килими, стените са направени от стъкла, така че да влиза слънчева светлина, има истински палмови дървета и трева, засадени в пръст между бляскавия теракот на пода на летището. Сред тропическата растителност се виждат румолящи поточета и рекички. Също така има специален кът за децата, където има дълга пързалка висока 3 етажа (според етажите на летището) и извиваща се като водна ролба.

Тропическа растителност с езеро с риби на летището Чанги, в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Луксозни и богати летища са и тези във Франкфурт (Германия), Доха (Катар) и Дубай (Обединени арабски емирства) и други, но това, което предлага летището “Чанги” в Сингапур надминава очакванията и на най-преситените от лукс и удобства пътници.

Летището “Чанги” в Сингапур е на първо място в световната класация за най-дбори летища за 2016 г., според консултанската компания Skytrax, една от най-авторитетните в сферта на авиацията. На второ място за 2016 г. e летището “Инчон” в Южна Кореа, а на трето е това в Мюнхен.

Камери навсякъде – или спокойствие и сигурност за сметка на лична неприкосновеност

Камери за следене на сигурността в Сингапур има навсякъде. Снимка: Бистра Величкова

Още от самото летище в Сингапур, мерките за сигурност правят силно впечатление, военни с автомати патрулират точно при изхода на пристигащите. Вече влязъл в самия град няма как да не забележиш стотиците камери, които те следят от всеки ъгъл и всяка точка на тавана в ресторант, магазин, бар, метро и т.н. Толкова много камери за наблюдение на обществени места не бях виждала никъде, дори и в Щатите, които са известни със своята склонност за свръх следене на гражданите.

Плакати в метрото, които обясняват, че полицията патрулира навсякъде с цел сигурност на гражданите и може да поиска внезапни проверки на всеки един. Снимка: Бистра Величкова

Камери (CCTV – Closed-circuit television videо surveillance) има през няколко метра в метрото. На свързващите линии, където хората се прекачват за различни посоки и минават по-голям брой хора има шест броя камери, закачени в кръг на тавана, така че да дават 360 градусова видимост на района. Картата за пътуване в метрото, се зарежда с пари на специална за това електронна машина. На екран тя показва всичките ти пътувания, откакто си купил картата – през кои спирки си минал и колко ти е струвало.

Спирка на метро в Сингапур, с множество камери за следене. Снимка: Бистра Величкова

Имейлите, които си пишеш с местни жители на Сингапур не са криптирани, както е по подразбиране в настройките на имейлите в Гугъл (Gmail). Това означава, че при необходимост кореспонденцията между двама човека може да се прочете от трето лице, напълно свободно. Също така, на обществени места, в хотели, ресторанти и т.н., ако искаш да се свържеш с мобилния си телефон към безжичната интернет мрежа, винаги се изисква регистрация, при която трябва да се попълнят множество лични данни – име, ЕГН, телефон, адрес. Ако не се попълнят, не ти се позволява достъп до мрежата. Още един начин за следене е предложението за ползване на мобилен телефон с безплатни разговори, предоставен от хотела, в който сте настанени. От начало, услугата ви изненадва, а малко по-късно разбирате, че това е още един метод за да ви проследят с кого говорите, кои интернет страници посещавате и къде в града се намирате.

Символът на Сингапур – Мерлион – лъв с тяло на риба на фона на небостъргачите. Снимка: Бистра Величкова

Всички тези мерки за сигурност създават усещането, че отвсякъде си следен и наблюдаван. На всеки един гражданин на територията на Сингапур се знае всяка една стъпка и действие. Явно именно на това се дължи и високото ниво на сигурност и класацията на страната като държава с най-ниско ниво на престъпност в света. И наистина, трябва да се признае, че когато върви човек по улиците на Сингапур и в метрото, без значение дали е през деня или късно вечер, се чувства спокоен. Не се чувства застрашен. В централните части и на спирките на метрото не се виждат съмнителни лица, бездомници и алкохолици, по улиците няма просяци.

Пристанището Кларки, с множество нощни барове и дискотеки. Снимка: Бистра Величкова

Без значение дали сте в арабския квартал, индийския, китайския или пък на пристанището с множество барове Кларки (Clarke Quay), навсякъде човек се чувства спокоен, хората са миролюбиви, въпреки различията в културата и религиите си, и никой не се опитва да създава проблеми на другите.

Камери има и в барове, и дискотеки

Нощен изглед към Сингапур от последния етаж на хотела Марина Бей. Снимка: Бистра Величкова

Като споменах пристанището Кларки, където се случва нощния живот на Сингапур, трябва да кажа, че и там навсякъде има камери за следене. Не само това, а група от 5-6 въоръжени, униформени полицаи патрулират през целия район. От една страна, се създава усещането за сигурност и спокойствие, от друга чувстваш личното си пространство и правото си за неприкосновеност нарушени. Чувстваш се като тийнейджър, който са го пуснали да излезе на дискотека, но само до определен час и само с охрана, и камери по които майка му да го следи какво прави… Но може би това е цената на сигурността. От друга страна, в САЩ също има множество камери навсякъде и масово се следят гражданите, в същото време нивото на сигурност там е далеч по-ниско от това в Сингапур. Там редовно има проблеми между етнически групи – черни срещу бели, гражданите имат право да носят оръжие, което води до неприятни последствия.

Джамия в Арабския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Дали причината е, че в Сигнапур жителите са едва 5 милиона, а в голяма страна като САЩ, само в Ню Йорк живеят 8,5 милиона жители? В целите Американски щати населението общо е 318 милиона, народ, който действително е трудно да се проследи и контролира напълно. От друга страна, в Брюксел, където населението е около 1 милион, въпреки камерите по гари и ключови места в центъра (камерите там не могат да се сравняват по брой с тези в Сингапур) и патрулиращите полицаи, чувството за хаос и несигурност е изключително високо. Още преди атентатите през март месец 2016 г., в Брюксел беше опасно да се разхождаш късно вечер, дори и в центъра. Да не говорим за няколко крайни квартала, предимно с емигранти, в които се знае, че не трябва да се ходи, защото могат да те убият. От трета страна, Белгия е държава, която уважава демокрацията и правото на лична неприкосновеност и явно това е резултатът – невъзможност да се контролира престъпността и интеграцията на емигрантите в обществото.

На теория – демокрация, на практика – авторитарно управление

В Историческия музей на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Сингапур е държава, която на теория e демократична страна, но на практика има авторитарно управление. Центристко-дясната Народната Партия за Активност (ПАП) (People’s Action Party – PAP) e най-дълго управляващата партия в Сингапур – от 1959 г. до днес. Страната успява чрез следене и силен полицейски контрол да се справи с престъпността, да създаде условия за мултикултурна среда, в която различните религии и култури съжителстват мирно. И въпреки че бихме погледнали критично към усещането за авторитарно управление на страната, не можем да останем безразлични към високия стандарт на живот и икономическото развитие, които страната е постигнала. Дори да предположим, че политическия режим има елементи на авторитаризъм, това по никакъв начин не се отразило на бързото и успешно развитие на страната, дори напротив.

Кръстовище в центъра на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Темата за личната неприкосновеност и жертването й в името на сигурността е твърде широка, която се обсъжда ежедневно по цял свят. За това, ще спра с разсъжденията върху нея тук, кaто само ще кажа, че високото ниво на сигурност и ниската престъпност в Сингапур са нещо много хубаво, но се заплащат с висока цена – правото на гражданите на неприкосновен личен живот. Но като една млада държава, получила своята независимост едва през 1965 г., Сингапур няма горчивия опит на държавите от старата Европа, преживели авторитарни режими, нацизъм, комунизъм – при които личното пространство и живот на хората са силно нарушени и следенето, и шпионирането на гражданите е било основна движеща сила за контрол на гражданите.

Марина Бей, Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

За да не навлизам в нов дискурс за политическата система на Сингапур, нека погледнем към историята на страната от нейното създаване и разберем как една малка островна град-държава се превръща в една от т. нар. Азиатски тигри, постигайки висок стандарт на живот и техонологично развитие.

История на Сингапур – от развиваща се страна до Азиатски тигър

Стара снимка на Сингапур преди да се превърне в Азиатски тигър. Снимката е в Националния исторически музей. Снимка: Бистра Величкова

При първите заселници на територията на Сингапур, през 7-8 век, страната получава името Темасек (“Морски град”). Името Сингапур получава по-късно, като произлиза от санскрит, от думите синга, сингха (सिंह siṃha, „лъв“) и пура (पुर pura, „град“), което означава “Град на лъва“. Символ на града е именно лъв, който обаче е с тяло на риба и се нарича “Мерлион”. Символът е създаден през 1964 г. Въпреки че се оказва, че лъвове няма на този остров, името и емблемата си остават знакови за държавата. Между 16 и 19 век Сингапур е част от Джахорското султанство.

Сингапур през 16-17 век. Снимки в Националния музей на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

По време на малайско-португалските войни е окупиран от португалските военни части. През 16 век страната става временно под контрол на Португалия, а през 17 век – на Холандия. Сериозната промяна за страната настъпва през 1819 г., когато Томас Стамфорд Рафълс, представител на Британската източноиндийска компания (East India Company), стъпва на острова и основава там представителство на компанията. През 1824 г., компанията изкупува целия остров от управляващия до тогава страната – султан Хюсеин Шах, срещу цена от 60 000 долара и годишна такса от 20 000 долара. На 1 април 1867 г.

Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Сингапур е обявен за британска колония. Страната има много ключово географско положение и пристанище, през което преминават всички кораби търгуващи между Азия и Европа. След Първата световна война, англичаните изграждат голяма военна база в Сингапур, като част от военна стратегия за сигурност. По време на Втората световна война (през 1942 г.), обаче, Япония напада острова и побеждава в битката с британците. Япония контролира острова до капитулацията си във Втората световна война през 1945 г., когато отново е става под властта на Англия.

Открити басейни в студентския кампус в държавен университет в Сингапур. Басейнът се ползва безплатно от студентите. Снимка: Бистра Величкова

През 1959 г. Сингапур е обявен за кралска колония със самостоятелно управление, а дясно-центристката партия ПАП (People’s Action Party – PAP) печели изборите през 1959 г. Ли Куан Ю (Lee Kuan Yew) става първия министър-председател на Сингапур. Той завършва образованието си по право в Университета в Кембридж, Великобритания. Куан Ю управлява три десетилетия, като е смятан за баща на нацията, който за кратко време развива държавата така, че става една от водещите икономики в цял свят и влиза в групата на страните, наричеани Азиатски тигри (Южна Корея, Хонконг, Тайван).

През 1965 г. – Сингапур става суверенна държава

Рисунка на стената в метрото – усмихнати работници на фона на сингапурското знаме. Картината странно напомня подобни снимки и плакати от времето на Комунизма. Снимка: Бистра Величкова

На референдум проведен през 1962 г. се приема Сингапур да стане част от Малайската федерация заедно с Малая, Сабах и Саравак. През 1963 г. Сингапур получава своята независимост от Великобритания. През есента на 1964 г. има масови безредици поради сблъсък между китайското население в Сингапур и други етнически групи. След голям идеологичски сблъсък между ПАП и федералното управление в Куала Лумпур, както и поради опасенията на Малайзия, че безредиците може да се разпространят отвъд границите на Сингапур, на 7 август 1965 г. страната е изключена от съюза. Само два дни по–късно на 9 август 1965 г. Малайзия е първата страна, която признава суверенитета на Сингапур.

В Сингапур мирно съжитеслтват различни култури, религии и националности. Снимка: Бистра Величкова

От тогава, на тази дата е и националния празник. Като независима държава, страната се сблъсква с много проблеми като масова безработица, липса на обработваема земя и суровини, недостатъчно жизнено пространство. За периода на своето управление – 1959 г. – 1990 г., първият министър-председател Ли Куан Ю успява да се пребори с тези проблеми и само за едно поколение прави Сингапур от развиваща се страна от Третия свят в промишлена държава. В последствие тя става и една от най-високо технологично развитие страни в цял свят.

Мирно съжителство на религии и култури

Снимка: Бистра Величкова

Освен с високото си икономическо развитие, с което азиатската страна отдавна е изпреварила Европа, Сингапур е достигнала и абсолютното равновесие в мирното съжителство на различни етноси, религии и култури. Ако Европа ежедневно говори за мултикултурни ценности и единство в различието, то Сингапур отдавна прилага на практика това. По улиците спокойно се разминават жени забулени в бурки, мъже – араби в дълги бели роби – Диш-даш, мъже с тюрбани, индийки с дълги шарени мантии, изповядващи религията на Хиндуизма, или други, които са поклонници на будизма, християни или мюсюлмани, всички живеят в мир.

Джамия в Арабския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Джамия със златен купол се издига сред палмите в Арабския квартал, ходжата пее в определените часове, а от далеко се вижда как джамията е сред множество небостъргачи – бизнес сгради, банки, хотели и др., част от модерен Сингапур. Будистките и хиндуистките храмове, които са един до друг в Китайския квартал, допринасят за колорита на града и приютяват всеки, който се интересува от съответната религия.

Спирка на метрото в Индийския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Отиването от един квартал в друг е като посещение на различни държави с различна религия и култура. Районът носещ името Марина Бей (Marina Bay) и Гардънс бай дъ бей (Gardens by the Bay) е с високи небостъргачи, със стъклени прозорци – бизнес сгради, хотели и т.н. В този район се намира и емблематичната сграда на града – хотелът Марина Бей Сендс (Marina Bay Sands), чиято постройка се състои от три кули, с височина 56 етажа, върху които има конструкция наподобяваща лодка. На този покрив-лодка има открит басейн, ресторант и бар с гледка на целия град. Гледката е пленяваща.

Гледка на цял Сингапур от 56-тия етаж на хотела Марина Бей Сендс. Снимка: Бистра Величкова

Луксът е неописуем. Вечер целият град е окъпан в светлини. До известният хотел са Градините на Залива (Gardens by the Bay), които представляват национален парк, разположен на 250 декара изкуствено създадена земя върху водата. Преди, това място е било част от океана, но е донесен пясък и строителни материали, които да създадат изкуствена суша. Внушителни огромни дървета, наподобяващи гъби се издигат, осветени в различни светлини. А целият район е с богата природа, тропически растения и цветя.

Дървета подобно на гъби, по които тече електричество, за да светят. Снимка: Бистра Величкова

Само на няколко спирки, с метрото от Марина Бей и Градините на Залива е Китайския квартал (China Town), който изобилства от множество ресторантчета с китайска храна и само за няколко минути сякаш се пренасяш в Китай. В кварталът Малката Индия (Little India) пък наистина трудно се срещат различни хора от индийци, което си е истинско “посещение” на Индия. С тази разлика, че Малката Индия в Сингапур, поради строгите закони и правила, е далеч по-чиста и регулирана, от истинката държава Индия, известна с хаоса и неспазването на правила.

Индийския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Сингапур – прекрасна държава на забраните и глобите

Сингапур – прекрасна държава на забраните и глобите, или както на английски е заложен двойния смисъл във фразата “Singapore – the fine city” (“fine” – на анг. ез. – 1. глоба; 2. хубаво, прекрасно).

Някои от правилата в Сингапур са следните:

Някои от правилата в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

– Забранено е да се плюе на улицата или да се дъвче дъвка. Дъвки не се продават никъде в цялата държава, а притежанието или употребата на дъвки са незаконни. Забраната звучи, както у нас забраната за наркотици: Забранено e да продаваш, купуваш или употребяваш… дъвки!

Знак за забрана да се плюе по улиците в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

– Забранено е да се продават цигари и алкохол на деца под 18 години – глобата е 10 000 сингапурски долара. Иначе, дори и да си над 18 г. алкохолът в Сингапур е толкова скъп, че има силата да те откаже да пиеш. Цената на една чаша бира (500 мл.) е 14 SGD (Сингапурски долара), което е малко над 9 евро, приблизително равно на 18 лева. Цената на алкохолен коктейл в заведение е около 18-20 SGD (18 SGD = 12 евро = 24 лева).

– Забранено е да се храниш или пиеш течности в метрото, както и да носиш азиатския плод Дуриан, който има остра миризма (в метрото има специално поставени забранителни табели за този плод)

– Забранено е да се пуши на улицата и в заведения (дори и да са на открито). Има обособени места за пушачи, най-често близо до кофа за боклук, където да могат да си изхвърлят фасовете.

– Забранени са сайтовете излъчващи порно съдържание. Сайтовете, които без проблем се отварят в Европа и САЩ, в Сингапур са блокирани.

Хиндуистки храм в Индийския квартал на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Свобода на словото – още една от “забраните” в Сингапур

Забранено е да се събират пет или повече човека на обществено място и да обсъждат политически или социални проблеми. За подобно събиране се изисква разрешение от полицията. Граждански протести не могат да се провеждат никъде, освен на установеното за това място наречено “Ъгъл на Говорителя” (Speaker’s Corner), който се намира до парка Хонг Лим. За да се проведе граждански протест или демонстрации там е необходимо предварителна регистрация в полицията. И въпреки, че Сигнапур се нарежда сред една от първите държави за най-ниско ниво на корупция, престъпност, висок икономически просперитет, по отношение на Свобода на словото страната далеч не е на едно от първите места.

Посетителите са събули обувките си преди да влязат в Хиндуисткия храм. Снимка: Бистра Величкова

Компании свързани с правителството контролират местните медии. Компанията МедиаКорп е основния доставчик на телевизионни и радио канали в страната. Сингапур Прес Холдинг, свързана с правителството, пък е компанията, която контролира печатните медии в страната. Медиите в Сингапур са често критикувани в липса на свобода. Известно е, че сред журналистите има сериозна автоцензура.

Marina Bay Sands. Снимка: Бистра Величкова

През 2014 г. Сингапур стига най-ниската си позиция в ранклистата за Индекс на свобода на пресата, публикуван от френската организация Репортери без граници. В свой отговор Държавния орган за развитие на медиите казали, че по този начин защитават обществото от обидни и вредни материали. Освен това притежаването на частни сателитни телевизионни чинии е забранено. По отношение на Интернет, правителството няма широко разпространена политика на цензуриране, но има списък с поне стотици уеб сайтове (предимно порнографски), които са блокирани като се казва, че това е “Символично изразяване на сингапурската общност за нежелание от вредно съдържание в Интернет”.

Украси и скулптури на Хиндуистки храм в Индийския квартал, в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Забележителности в Сингапур

Marina Bay
Marina Bay Sand (birdview on 57th floor)
Gardens by the Bay
Clarke Quay (барове, клубове)
Merlion Statue (Статуята на Мерлион – символа на града)
Orchard Road (главната търговска улица)
China Town
Arab Quarter
Little India
Singapore Botanic Garden
Singapore Zoo
National Museum of Singapore
Peranakan Museum

Sentosa Island
Puala Ubin Island


*Статията на Бистра Величкова е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 5, май, 2017 г.

*Статията на Бистра Величкова е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 5, май, 2017 г.

Четете още за страните от Азия: