Професия копирайтър: В един момент работиш за бира, после за банка, накрая за вафла

Александър Славов, копирайтър. Снимка: Личен архив

Александър Славов, копирайтър. Снимка: Личен архив

Александър Славов е на 29 години. Роден е във Варна, където завършва езикова гимназия. След това учи Връзки с обществеността (PR) в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Завършил е и магистратура по маркетинг в УНСС. От 5 години работи като копирайтър, започвайки от най-ниското стъпало. В момента е старши копирайтър (senior copywriter) в All Channels Communication Group. Kазва, че най-важното в тази професия е „да си любопитен, постоянно да се информираш и да имаш представа за случващото се в различни сфери“. Като малък е искал да стане шивач, зидар, готвач или футболист. Професията „копирайтър“ не е била в плановете му, но се оказва точно за него. Портфолиото му можете да разгледате тук.

Какво означава професия „копирайтър”?

Сещам се как един колега от друга агенция каза, че в трудовата му книжка пишело „поет-писател“. Чувал съм и за „текстописец“ и „сценарист“. На практика копирайтърът в една рекламна агенция има задачата да мисли и да пише. Независимо какво е заданието, трябва да го осмислиш внимателно и после започваш да „твориш“. Съответно понякога мислиш върху послания, клипове и какво ли още не за огромен клиент, а друг път четеш опаковки за превръзки и търсиш грешки. Но и това е част от играта.

От колко време се занимавате с тази работа? Как и защо решихте, че искате да работите точно това?

Копирайтър съм от повече от 5 години, като всичко започна от най-ниското стъпало. През 2010 г. си карах магистратурата и пишех за 3 сайта от вкъщи. Реших, че трябва да поработя и от офис – да се социализирам малко. Един приятел, който вече се занимаваше с това, ми разказа в какво се изразява работата и аз реших, че звучи доста интересно. Направих един стаж при тях и нещата потръгнаха.

Къде и какво трябва да учи човек, за да работи тази професия? Повечето копирайтъри в България, които познавате, какво са завършили?

Доколкото знам, има дисциплина „Творческо писане“ в Нов Български университет (НБУ). Нещо подобно има и в Софийския университет. Аз обаче завърших PR, познавам и други копирайтъри, които са завършили това. Опитът ми показва, че копирайтърите завършват и какво ли не друго – от българска филология през психология до право.

Кои са най-важните умения в тази работа? Кое е най-трудното? А най-лесното?

Важно е да си любопитен – постоянно да се информираш и да имаш представа за случващото се в различни сфери. Освен това е хубаво да имаш логическа мисъл и добра езикова култура. Най-трудно е, когато зациклиш. А това се случва. Но тогава идва и най-лесното, а именно да се отпуснеш с една биричка и за малко да се откъснеш от задачата.

С какви предизвикателства се сблъсквате ежедневно?

Основно предизвикателство е да превключваш между клиенти – защото в един момент работиш за бира, после за банка, после за лекарство, а накрая за вафла. Но всъщност това му е и интересното.

“Героите също плачат” е един от многото проекти на Александър.

“Героите също плачат” е един от многото проекти на Александър Славов

Кое е това, което най-много ви харесва в работата като копирайтър?

Харесва ми разнообразието, както и фактът, че постоянно предизвикваш сам себе си. Мислиш си, че си измислил нещо яко, после някой ти казва, че идеята ти не струва или е правена. И ти започваш да мислиш нови начини да постигнеш търсената цел, и то по горе-долу интересен начин.

Има ли еднообразие и рутина, дори и в творческа работа като тази на копирайтъра?

Абсолютно. Не съм сигурен, че има работа, в която отсъства еднообразието. Като за начало коригирането на текстове си е еднообразна работа и само педантичността ти те кара да ги четеш внимателно, за да откриеш някоя евентуална грешка. Но не може без това.

Като малък какъв мечтаехте да станете?

Исках да ставам шивач. После зидар. После готвач. После футболист. После журналист за автомобили (което поне съм го работил). Всъщност копирайтър не съм искал да бъда, но пък нещата се подредиха приятно.

Смятате ли, че рекламните агенции у нас са развити и конкурентоспособни на тези в Европа и САЩ? Какво има още да учи България в тази сфера?

Един от проектите на Александър Славов

Един от проектите на Александър Славов

От една страна, директно бих казал, че имаме да гоним чуждите агенции. От друга обаче, има представители на български агенции, които се представят чудесно на различни рекламни фестивали (за което голямо „евала“). Освен това агенциите в чужбина също правят кампании, с които не се гордеят, докато достигнат до перлите в портфолиото си. Иначе ми се струва, че има какво да учим в посока digital. Но и това ще стане.

Имал ли сте желание да практикувате професията си на копирайтър в чужбина?
Да си копирайтър в чужбина не е лесно. Трябва да познаваш съответния език до съвършенство. Друг вариант е да не се занимаваш директно с писането на текстове, а само да мислиш стратегически. Но да си призная честно, никога не ме е блазнело да работя в чужбина.

Какво бихте посъветвали младите хора, които биха искали да работят като копирайтъри? Какво трябва да направят за тази цел? За какви трудности трябва да бъдат подготвени, ако желанието им се сбъдне?

Бих ги посъветвал да се отпуснат, да не взимат работата си прекалено сериозно и да си правят кефа. Защото тази работа е съвършеният пример, че трябва да харесваш това, което правиш, за да ти се получава. И според мен, ако някой иска да стане копи (както му казваме съкратено), бих му казал да прочете малко по темата, да се замисли дали му се занимава и ако да – смело да си търси агенция. Разбира се, тогава трудностите тепърва започват – в началото си нов и ти се струва, че всички около теб знаят адски много. Но спокойно – после влизаш в ритъм и с малко усилия започваш да ги догонваш.

“Героите също плачат” е един от многото проекти на Александър Славов

“Героите също плачат” е един от проектите на Александър Славов

Според вас до колко образованието е важно за професионалната реализация в живота?

Това, което ще кажа, не е нищо ново, а именно, че за някои професии качественото образование си е направо задължително. Що се отнася до професията на копирайтър, там не се налага да имаш тясно специализирани познания, а по-скоро обща култура (която може да се натрупа независимо от специалността, която си избрал да учиш) и чувство за хумор.

* Интервю на Бистра Величкова, публикувано за първи път в сп. Banitza, 28 октомври, 2015 г. 

АРТИСТЪТ (разказ)

„От мръсния лик на суетност вседневна
блажен е тоз, чийто се дух отврати,
разкъсва веригите свои той гневно
и с вихрен полет в небесата лети.“

„Полет“, Димчо Дебелянов

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

Израснал съм по пазарите на „Люлин“. Братовчедите там имаха сергии за маратонки. Те ме запалиха по търговията. За мен училището не беше важно. Кога ходя, кога – не, от малък си бях тройкаджия, да не кажа двойкаджия. Те пък и нашите никога не са се интересували от мен. Както се казва, заложили са на философията на двете „Р“-та: Роден и Ритнат. Ритнат, ей така, встрани, да не пречи на пътеката. Е, аз не искам лошо да кажа за тях, нали, родили са ме, давали са ми, каквото могат, някои неща са ми липсвали, но все едно… За тях мога само да кажа, че са едни добри дървета. Добри дървета, които са родили хубав плод и са го оставили да си расте. Когато узрее достатъчно, той сам си пада от дървото и си поема по своя път. Добри са ми родителите. Ей го – нито са пияници, нито се увличат по хазарта, нито по чуждо ходят. Е, само майка ми, дето ходи малко по мъже… Те за това се разделиха с баща ми и той си се прибра на село и малко се пропи, де… Ама аз ги виждам, тоя техния живот така ги е смачкал, така ги е накарал да се свият. Те са си свикнали вечно да ги ритат, да ги тикат в миша дупка, да бачкат здраво, да живеят без пари и все да мълчат. Не знам дали заради това, ама така и не им е останало време за мен. Никога не са се интересували къде съм, с кого съм, какво правя.

И така, аз от пет годишен съм по цял ден на пазара в „Люлин“, при братовчедите. Ицо и Боби – това са моите баща и майка. Те са с десетина години по-големи от мен. Те са ме отгледали, те са ме възпитали. Облечени в анцузите на „Адидас“, продават по цял ден фалшиви маратонки на „Найк“. Ама ако знаеш само как убеждаваха хората, че са истински и колко много чифтове продаваха на ден. Аз – малкият, ги гледах отстрани и много исках да бъда като тях. Исках да нося същите анцузи, да имам същото поведение, да мога да лъжа хората и да продавам много, и да имам пари като тях. Ей така си спомням – бил съм някъде десетина годишен и вместо да съм на училище, Ицо и Боби ме водят в складовете и ми показват откъде взимат стоката. Беше голямо приключение. Те ме запалиха и по борбата. Викат – само на тоя пазар не може да седиш, трябва да те направим яко момче. Записаха ме във Федерацията да тренирам, там, където и те са тренирали. Казаха ми, че това е пътят към успеха – борба, тренировки и работа. В ония години всичките им приятели тренираха борба и продаваха по пазарите. После, някои от тях изведнъж много се замогнаха. Започнаха да си увисват тук едни ланци над яките на анцузите, метални гривни по ръцете. Братовчедите искаха и аз да стана така. Искаха да успея като тях. И аз здраво тренирах – цял ден на пазара – работя с хъс, за всеки продаден чифт, за всеки процент, не спирам да им говоря на хората как моята стока е най-добрата. Още чувам шума и глъчката на пазара. И още в ушите ми гърми вечната чалга на радио „Веселина“ и „Сигнал Плюс“. Сега не ги понасям тия радиа.

И след един такъв ден по пазарите вечерта отивам на тренировка. Блъсках здраво в залата. Лека-полека заякнах и почнаха да ме пускат и на състезания. Ходих на републикански състезания по борба. Веднъж дори стигнах до Балканиада. Майка ми и баща ми веднъж не дойдоха да ме гледат. Даже не знам дали разбраха, че съм ходил на състезания.

Така мина времето и станах вече осми клас. Един ден с братовчедите пак ходихме

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

да взимаме стока от склада. На връщане, в колата, Ицо ме накара да му прочета спортните новини от вестника. И аз като започнах да сричам, ама едва чета. Оказа се, че в осми клас аз въобще не мога да чета. И братовчедът се хвана за главата, развика се. Пък аз не виждах кое е толкова страшното. На мен ми беше тръпка само търговията, пазара и борбата. Беше ми все едно дали ще мога да чета, или не.

Обаче братовчедът като ме хвана, заведе ме у тях и ми даде две торби с книги. Вика, ще ги четеш сутрин и вечер. Все едно някакво лекарство ми предписа. И вика, на пазара искам да ми разказваш какво си прочел. И аз, естествено, щом братовчедът казва – слушам. Прочетох всякакви книги, дето ми беше дал. Имаше разни за търговията, как да мислим позитивно, как да печелим бързо с малко труд. После прочетох „Кръстникът“. Е, тази книга вече наистина ме запали по четенето… Колко много исках да бъда като Дон Корлеоне само… Този човек е направил нещо в живота си.

„Кръстникът“ ме накара да се замисля. Сякаш започнах да се осъзнавам. Започнах да се питам кой съм аз и какво правя в този живот? Ето, започвам да си правя равносметка и осъзнавам, че съм много зле. Ей го, аз скоро ще стана на 25, и досега животът ми се е развивал все с обратен знак. Всичко е на минус. Ей така, оглеждам се в двете си длани, и пиша минуси и плюсове. Нямам никакви плюсове, човек! Разбираш ли? Целият ми живот досега мина под някакъв калъп – сергията за маратонки на „Люлин“ и тренировките по борба. По едно време и гадже си хванах, та се вкарах в поредния калъп на живота. Скоро обаче я зарязах.

Реших да зарежа и всичко останало: и скапания пазар, на който съм прекарал повече от 10 години, и безсмислените тренировки по борба. Ей така, седнах и се заслушах какво иска сърцето ми. За първи път послушах него, а не какво ми казват братовчедите на пазара. И разбрах – искам да бъда артист! Искам да играя в театъра, да давам всичко от себе си, да се вживявам в роли, които никога няма да ми се случат в живота. Може би, някой ден, ще мога да изиграя и моя герой Дон Корлеоне… Усетих, че това е моето призвание, което ме вика и тегли. Като казах на братовчедите, те ми се изсмяха и казаха, че това е „циркаджийска работа“. За първи път не ме интересуваше какво мислят те. Отвътре чувствах, че трябва да го направя. И го направих!

Бурни аплодисменти и викове на „бис” заляха залата. Артистът се поклони плавно и се скри зад завесата.

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван за първи път в LiterNet, на 09.02.2012 г., № 2 (147)

** Разказът е един от отпадналите разкази от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (Рива, 2014 г.)

Бистра Величкова – неспособна да се приспособи в реалността

Бистра Величкова на четенето на вечерта на дебютантите, на Софийския литературен фестивал в "Перото", 1 декември, 2015 г. Снимка: Фелия Барух

Бистра Величкова на четенето на вечерта на дебютантите, на Софийския литературен фестивал в „Перото“, 1 декември, 2015 г. Снимка: Фелия Барух

Бистра Величкова е родена през 1986 г. в София. Завършила е Журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и магистратура по Европейски науки в Университета в Туенте, Холандия и Вестфалския-Вилхелмс Университет в Мюнстер, Германия. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси: за къс разказ „Рашко Сугарев” (2012 г.), за поезия – „Веселин Ханчев” (2012 г.) и „Димитър Бояджиев” (2013 г.). През 2012 г. е стипендиант на Фондация „Елизабет Костова“ в Созополския семинар по творческо писане. Нейни разкази и стихове са отпечатвани във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел”, в. „Труд”, сп. “Страница”, сп. „Гранта”, сп. „ЛИК”, сп. „Vagabond“, сп. „Море“, „Факел”, „Кръстопът”, LiterNet и др. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна” (ИК „Рива”, 2014 г.) печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, Хасково (2015 г.).

– Представете себе си в три изречения.

Неспособна да се приспособи в реалността, поради безкраен идеализъм. Всеки опит за такова приспособяване ме среща с нови герои, които ми показват, че истина и смисъл в действителността няма, а само в пространството на текста. Определям се като човек, който търси, задава въпроси, смее се на света и вярва в хората.

– Кога написахте първия си текст? А кога започнахте да възприемате себе си като писател?

Първият си текст написах на 11 г., за вестника, който “издавах” – “Неполитически разнодневник”, със слоган: “Мързеливци от всички страни омързелявайте се!”. Вестникът излизаше веднъж в годината, с тираж 5 броя – сериозен ъндърграунд. Текстът представляваше интервю с Кирил и Методи за трудния и неравен път по измислянето на азбуката.

Никога не съм се възприемала като писател. Да се възприема като писател, означава да застана наравно с големи имена в литературата, които харесвам и уважавам. Не мисля че сме равни, те са големи, а аз съм… “Малка, мръсна и тъжна”. Възприемам се повече като човек, който обича да наблюдава, да чувства и да пречупва света чрез думите.

– Защо продължавате да пишете?

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Този въпрос ми звучи като въпроса – “Защо продължавате да дишате?”. Чувствам го като някаква вътрешна потребност, чрез която се опитвам да си обясня света, изтичащото време, как се променяме според това, което ни се случва и до колко можем да запазим себе си, докато се опитваме да се измъкнем живи от живота. Както казва английският литературен критик и журналист Джеймс Уд: “Да пишеш, означава да запазиш, да задържиш времето”.

– Какви са очакванията ви от фестивала и неговата публика?

Очакванията ми, от тазгодишното издание на Литературния фестивал, са да ме запознае с много нови и интересни автори от Иберийския полуостров. А от публиката очаквам да се стоплят в зимните месеци от литературата на тези слънчеви страни.

– Какво е най-характерното, според вас, за съвременната българска/световна литература?

Мисля че, съвременната ни българска литература прави опит да осмисли смутното време на промени през последните 20-30 години. Тя представя гледните точки, както на тези, които са емигрирали навън, след 90-те години, така и на тези, които са останали и са емигрирали навътре, в себе си. И първата, и втората група писатели пречупват съвремието чрез личните си съдби и човешките истории на техните герои.

За световната съвременна литература ми е по-трудно да отговоря, защото нямам толкова обширен поглед върху нея.

– Как бихте описали (някои от) думите тъга, страст, гняв и нежност?

ТЪГА – 1. Резултата от опитите ни за щастие; 2. Звукът на стрелките на стенен часовник, в неделя следобяд
СТРАСТ – Викът на душата за свобода

* Интервю с Бистра Величкова, като един от дебютиращите авторите, участващи в Третото издание на Софийския международен литературен фестивал, посветен на Иберийския полуостров (25.11-13.12.2015 г.) в НДК, организиран от Асоциация „Българска книга“ . Бистра участва в четенето на вечерта на дебютантите, в Литературен клуб „Перото“ , на 1 декември, 2015 г. Ето ТУК може да видите всички български автори участвали на фестивала.

Вечер на дебютантите в „Перото“ – Бистра Величкова чете разказа  „Тайната на любовта“, публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015. 

Среща отвъд хоризонта (разказ)

Дрехи, багажи, приготвяне, подреждане, заминаване, сбогуване. Път. И си тук, и те няма. И си навсякъде. И винаги другаде. Разпръснат по света. Сам с мислите си и скъсаните самолетни билети, с протрита раница и паспорт, на който пише кой си. Заобиколен от хора – пристигащи, заминаващи. Пътници. Винаги сам. Спиш във влакове, говориш с непознати, слушаш историите им. Споделяте кой какво прави, за къде пътува, за какво мечтае. Ставате си близки. После се разделяте до часовника и табелата „Пристигащи“. И повече никога не се виждате. Събуждаш се сутрин. Отново на чуждо място. Аз се казвам… Идвам от… Приятно ми е… Запознаваш се с хора без лица. Усмихваш се. Влизаш в новата си стая. Не разтоварваш багажа си. Тук си пак временно. Винаги си с това усещане. Няма смисъл да се настаняваш, разполагаш, да подреждаш дрехите си в гардероба, да слагаш четката си за зъби в банята. Няма смисъл да си купуваш каквото и да е, да трупаш вещи, спомени, да създаваш приятелства, за които ще те боли, когато пак трябва да се сбогувате. Когато си навсякъде и никъде, разбираш колко малко ти трябва. Малко дрехи – панталон, риза, пуловер, книга, докато чакаш влака. И един човек. Срещаш се с много хора. И разбираш, че най-трудно е да срещнеш един човек.

"Всеки е еднакво целенасочен без посока. На пътя ти си никой, но се чувстваш най-жив. Един жив никой с раница...". Снимка: Бистра Величкова

„Всеки е еднакво целенасочен без посока. На пътя ти си никой, но се чувстваш най-жив. Един жив никой с раница…“. Снимка: Бистра Величкова

Страхуваш се да спреш на едно място за дълго. Несигурен си. Това ли е твоето място? Чувстваш се добре, когато знаеш, че си за малко, когато знаеш, че само още няколко дни, седмици, месеци и си тръгваш. После отиваш другаде. Повече нищо не те свързва с това място. Когато знаеш, че си за малко, използваш времето си най-пълноценно. И се впечатляваш най-силно от всичко. Опитваш се да отидеш навсякъде, да се запознаеш с различни хора. После си тръгваш. Кой си ти? След всяко място, където си бил, се чувстваш по малко друг, и все същият. Повече се изгубваш или повече се намираш? Винаги си на път. Никъде нищо не те свързва, не те задържа. Никъде никой не те чака. Можеш да бъдеш навсякъде. Можеш да направиш всичко. Имаш цялата свобода на света. И от това най-много се страхуваш. Но външно показваш, че точно това ти харесва. Мислиш си, че като си на път, си по-свободен. Мислиш си, че ако се научиш да не се привързваш към хората, като избягваш да оставаш за дълго на едно и също място, ще си по-малко раним?! Единственото нещо, в което си проявявал постоянство, е било бягството. Вечното бягство в търсене на нещо отвъд хоризонта.

Пътят. Преместването. Изчезването. Купуваш билет и си другаде. Понякога си мислиш да спреш. Но знаеш, че пак ще е временно. И защо е това натрапливо усещане, че всичко е временно? И че няма време. И защо винаги толкова бързаш, след като знаеш, че можеш да хванеш и следващия влак? Просто ще пристигнеш по-късно. Страх те е да не пропуснеш нещо. Да не пропуснеш себе си. Понякога мислиш, че ако намериш сили пак да се влюбиш, всичко ще изглежда малко по-подредено и по-поносимо. Може и да спреш за малко тогава. Да останеш на едно място, за по-дълго. Но те е страх. Че пак ще е временно. Стягаш си багажа

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

отново. Дано там, където пристигнеш този път, намериш това, което търсиш… Ако въобще търсиш нещо. Ти знаеш най-добре. Знаеш ли? А може би си просто един житейски скитник, който се чувства най-добре, когато е някъде другаде, а не тук. И когато е на път. Харесва му идеята, че докато пътува, е никъде. Може би там ти е мястото. Мястото ти е в непостоянството, в неизвестността, в очакваното пристигане и в още по-очакваното заминаване. В това състояние между, между мястото, където си бил, и мястото, където ще бъдеш. Когато си на път, ти си между минало и бъдеще. Т.е. съществуваш в настоящето. Там, където усещаш, че трябва да си. Но и където е винаги несигурно. Няма значение откъде идваш и накъде отиваш. Важен е пътят и всичко, което ти се случва по него. Нали? Макар и там да е ничия земя, където всеки е пътник, всеки е еднакво близък и еднакво далечен. Всеки е еднакво целенасочен без посока. На пътя ти си никой, но се чувстваш най-жив. Един жив никой с раница. Затова веднага щом пристигнеш, заминаваш пак. Защото по петите ти е винаги този страх, че ако останеш тук, ще бъде грешка, че това не е мястото ти. Но не се страхуваш да заминеш, защото пък знаеш, че е за малко. Отстрани изглеждаш смел, авантюристичен, свободен. Неспокойна, волна и копнееща душа. Аз обаче вярвам в теб. Вярвам, че един ден ще пристигнеш там, където трябва да бъдеш. Там, където ще намериш себе си. И един човек. Там ще останеш за по-дълго. Временно, за по-дълго. Там някъде ще съм аз и ще те чакам. Там някъде, другаде!

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван за първи път в електронно списание LiterNet, 20.12.2015 г., № 12 (193)

Затварям очи… и Андрей си е същият!

IN MEMORIAM Андрей Башев (1972-1992)

За една от култовите софийски градски легенди ни напомня близка приятелка на музиканта Андрей Башев, писателката Велина Минкова.

Младият музикант и един от създателите на рок групата "Pyromania" - Андрей Башев, напуснал този свят на 10.12.1992 г., едва 20 годишен. Снимка: Снимка: Личен архив на приятели на Андрей, качен във Фейсбук

Младият музикант и един от създателите на рок групата „Pyromania“ – Андрей Башев, напуснал този свят на 10.12.1992 г., едва 20 годишен. Снимка: Снимка: Личен архив на приятели на Андрей, качен във Фейсбук

На 9 декември 2015 г. Андрей Башев трябваше да навърши 43 години, а на 10 декември 2015 г. се навършиха 23 години от неговата смърт. За младия музикант се знае малко, в интернет не може да се намери почти никаква информация освен кратък абзац за култовата за 90-те години, българска алтърнатив рок група „PYROMANIA“ в сайта „Български рок архиви“. А България е важно да помни талантите си и онова, което са оставили след себе си въпреки краткото време, което им е било отредено на земята. Андрей учи в Софийската математическа гимназия и е приет във вокалния клас на СМУ “Любомир Пипков”, фамозното “Музикално”. Мъкне синтезатора си по зали и мазета за репетиции и участия на групите, в които свири и пее – “Огнен Звук”, „PYROMANIA“, “Big Mama Scandal”, за малко и в “Контрол”. Негови композиции се въртят по радиата. Прякорът “Andy the Queen” идва от страстта му към към група Queen и Фреди Меркюри. Андрей е любим на всички момичета, верен приятел, отдаден музикант и център на неспирните софийски купони от края на 80-те и началото на 90-те. Около “Кравай” и Синьото кафе всички музиканти го познават и ценят.

Велина Минкова описва част от тази софийска атмосфера в края на романа си „Доклад на зелената амеба за химическия молив“. По онова време тя завършва английската гимназия и много често излиза из София с приятели от Музикалното училище, сред които е и Андрей. В размирното начало на 90-те той отстоява на първа линия принципите и позицията на своите съученици, които са на път да загубят сградата, в която учат, тъй като е била собственост на Ватикана. Учениците може да останат на улицата. Сградата на фондация “Людмила Живкова” на ул. “Оборище” 17, недалеч от старата училищна сграда, се освобождава и Музикалното училище подава молба да я вземе. Същото обаче искат и Народна библиотека, които като че ли имат повече връзки. Учениците от Музикалното училище тогава излизат в ефективна стачка, първата на учебно заведение след 10 ноември 1989 г. Следва широко отразяване в медиите, учениците са приети от президентът Желев. Музикалното училище получава сградата и провежда там учебни занятия и до днес.

Разрушената сграда на Музиккалното училище в София. Снимка: Личен архив на приятели на Андрей Башев, качена във Фейсбук

Разрушената сграда на Музиккалното училище в София. Снимка: Личен архив на приятели на Андрей Башев, качена във Фейсбук

Заедно с всички безброй приятели Велина преживява много тежко смъртта на Андрей. Тя научава за смъртта му докато работи над превода на американския роман „Джасинта“ от Катлийн Уинзор (авторката на „Вечната Амбър“). „Всички герои в тази книга уж бяха мъртви, но живееха след смъртта, блажено далеч от нашия пощурял земен свят“, казва Велина за книгата и посвещава превода си на паметта на талантливия млад музикант Андрей Башев. Можете да прочетете нейния спомен за него в текста по-долу, изпратен специално за „Двойна измама“.

10.XII.1992 г.

От известно време по цяла нощ превеждам една книга, която започва със смъртта на главната героиня и заплита зверски любовни интриги в отвъдното. След това до обяд не мога да отворя очи и никой не е в състояние да ме събуди. И днес така. По едно време се звънна на входната врата. В просъница си казах, че някой от нашите ще отвори, тъй или иначе надали мен търсят по това време.

Преводът на книгата "Джасинта" от Катлийн Уинзор, ИК БАРД, 1993 г. Велина Минкова посвещава превода си на тази книга на починалия в края на 1992 г. Андрей Башев. Снимка: Велина Минкова

Преводът на книгата „Джасинта“ от Катлийн Уинзор, ИК БАРД, 1993 г. Велина Минкова посвещава превода си на тази книга на починалия в края на 1992 г. Андрей Башев. Снимка: Велина Минкова

Но след малко в стаята ми влиза Андрей, нахилен. Изправих се на лакти в леглото. Явно той е звънял и баба му е отворила. Тя редовно го правеше тоя номер, ако приятели се домъкнат ги пращаше направо в моята стая, да не се занимава да ме вика. Главата ми тежеше от цяла нощ кафе, цигари и тракане на превод върху пишеща машина, но ужасно се зарадвах на Андрей.

– Как си??? Излезе от кома! Изписали са те от болницата!? Жестокооо!
– Ми да, вчера имах рожден ден, нали трябва да го празнуваме! Аре ставай, отиваме на купон.
– Толкова рано сутринта?
– Да, от единайсет. Всички ще дойдат.

Започна да звъни телефонът в хола. Не обърнах внимание, със сигурност не беше за мен, баба щеше да вдигне. Прегърнах Андрей с всичка сила.

– Честит рожден ден за вчера! Досега никога не съм ходила на купон сутринта. Баси кефа.

Телефонът продължаваше да звъни, явно вкъщи нямаше никой, или баба се беше затворила в кухнята да готви и не го чуваше. Адски дразнещо. Станах от леглото.

– Чакай само да видя кой звъни на пожар, ей сега се връщам, обличам се и тръгваме.

– Добре, айде – каза Андрей, все така нахилен, страшно свеж, за разлика от мен…

Андрей Башев. Снимка: Личен архив на приятели на Андрей, качен във Фейсбук

Андрей Башев. Снимка: Личен архив на приятели на Андрей, качен във Фейсбук

Отдавна не го бях виждала, от доста седмици лежеше в болница, след като го беше свила язвата. От приятели разбрах, че е припаднал на сцената по време на свирене, защото направил перитонит. Преди няколко дни бях срещнала Рада и Петко, ходили в “Св. Седмочисленици” да запалят свещ, Андрей бил в кома. Добре че се е оправил. Сега пак ще има концерти на банди, идват празници, ще се смахнем от купонясване… Добрах се до телефона, който не спираше да звъни. Вдигнах.

– Велино…
– Кой се обажда?

Изобщо не можах да позная Гергана, с която по десет пъти на ден се чувахме. Плачеше. С глас.

Джасинта - БАРД– Защо не вдигаш!?
– Бях заспала, какво ти става?
– Андрей е починал, на двайсетия си рожден ден…! Не е излязъл от кома!
– Гергано, ти си луда. Андрей е тук, дойде да ме вземе да ходим на купон за рождения му ден. Какви глупости ми говориш?

Може да не съм ѝ казала точно това, може би съм мислила да ѝ го кажа, май ѝ затворих телефона, защото най-сетне главата ми започна да излиза от памучните облаци. Тичах обратно към моята стая, Андрей го нямаше, влизах във всички стаи, отварях с трясък всички врати. Скоро и аз плачех с глас.

– Андрееей!?!

***
Няколко дни по-късно огромна тълпа приятели се събрахме сутринта в 11 ч. на скованите от декемврийски мраз софийски гробища. На Андрей гаджето, Марина, имаше под очите най-тъмносиньо-черните кръгове, които някога бях виждала. Беше изкарала с него целият му престой в болницата, до последния миг. Не вярвах, че всичко това се случва. Гаден номер от страна на Андрей – ако това е искал да ми каже, че ще е сутрешният купон по случай рождения му ден…

Завърших превода в следващите седмици, към края ръкописът беше добре размазан от сълзи.

“Джасинта”… Какви книги сме превеждали и четяли в ония години… Андрей беше музикант, истински артист, ако можех, щях да му посветя стих, да напиша песен за него, да го нарисувам. Неповторимата му огромна черна къдрава коса, черното му кожено яке. Как озаряваше сцената, как дивееше на Queen по купони, все едно беше самият Фреди. Не можах.

Преди да предам ръкописа, написах на ръка името му на най-горния лист и помолих издателите, въпреки че няма такава практика, да му посветя моя превод. Благодарна съм на „БАРД“, че го направиха.

Всички герои в тази книга уж бяха мъртви, но живееха след смъртта, блажено далеч от нашия пощурял земен свят. Техният свят беше много по-хубав, там беше отишъл Андрей. Там щяха да пеят и композират с Фреди Меркюри, неговия идол, починал точно една година преди самия Андрей. За мен остана прегръдката ни преди да изляза от стаята, за да вдигна телефона. Много приятели го бяха сънували същата нощ. Идвал е при нас да се сбогуваме. Типично в негов стил, с онази усмивка, която мяташе навсякъде с толкова обич към всичко и всички. За нас, приятелите, Андрей винаги ще бъде жив.

През януари 1993 г. предадох ръкописа и заминах. Повече от 20 години не живея в България, връщам се сравнително за малко и винаги съм удавена от спомени. За първи път от смъртта на Андрей съм си вкъщи на тази дата. Декемврийска София си е същата. Поглеждам снимката на Андрей, затварям очи. И той си е същият.

София си е същата. И Андрей си е същият. Снимка: Велина Минкова

София си е същата. И Андрей си е същият. Снимка: Велина Минкова

Автор: Велина Минкова

Велина Минкова, в кадър от фотосесията на ИК "Колибри" за 25-та годишнина. Велина е пред "Кравай" - заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес - магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

Велина Минкова, в кадър от фотосесията, по случай 25-та годишнина на ИК „Колибри“. Велина е пред „Кравай“ – заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес – магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

Свързани статии по темата:

25-ти поетически трубадурски двубой: Иван Димитров срещу Васил Прасков

25-тия поетически трубадурски двубой ще бъде между Иван Димитров (със секундант Лора Динкова) и Васил Прасков (със секундант Бистра Величкова). Юбилейната схватка ще се случи на 26 ноември, 2015 г., от 18.30 ч., в клуб Благодатният Четвъртък към Столична библиотека. Автор и водещ на събитието е Петър Чухов.

Снимка: Страница на събитието във Фейсбук

Снимка: Страница на събитието във Фейсбук

Двубоят ще протече в обичайните четири тура:

I тур – всеки от двамата поети ще се представи в рамките на 10 минути с най-доброто от поезията си.

II тур – всеки ще има по 10 минути, за да дискредитира опонента си, представяйки на публиката негови слаби, по своя преценка, творби.

След втория тур публиката ще има възможност да предложи дума или фраза като тема за импровизация. Предложенията, записани на листчета, ще бъдат събрани в шапка, от която водещият ще изтегли едно и това ще бъде темата, по която поетите ще пишат в продължение на 20 минути. През това време ще се проведе

III тур, в който секундантите ще разполагат всеки с по 10 минути, за да защитават своя поет и да нападат съперника му.

И накрая,

IV тур – по 5 минути на всеки поет за прочитане на написаното току-що стихотворение по темата, зададена от публиката.

Публиката ще гласува след всеки тур за предпочетения поет с предварително раздадените листчета като резултатите ще се изписват на табло, без обаче да се знае кои числа за кого се отнасят. Победилите поет и секундант ще бъдат обявени накрая, след като се съберат резултатите от гласуването.

Повече за двубоите, както и снимки и видео, можете да намерите тук:
http://openlit.wordpress.com/ (Петър Чухов)

Биографии на участниците и техните думи преди двубоя:

Иван Димитров. Снимка: Личен архив

Иван Димитров. Снимка: Личен архив

ИВАН ДИМИТРОВ

Автор на четири книги с проза, поезия и драматургия, както и на две поставяни в Ню Йорк и София пиеси. Част от поетичния пърформанс 4х4 в приятната компания на Радослав Чичев, Ясен Василев и Мирослав Христов. Също така е печелил някакви конкурси, но не ги помни всичките, затова ще каже София Поетики, първа награда на Яна Язова тази година, първа награда на Добромир Тонев 2014. Като драматург добавя първа награда на Друмевите празници в направлението „Авторски прочит“ с пиесата „Очите на другите“, едно разделено първо място с Оля Стоянова на конкурса за българска пиеса на абсурда на Благоевградския театър и на името на Наум Шопов, както и спечеленият с „Времева болест“ българо-сръбски конкурс за младежка пиеса, която така и не беше поставена в Сърбия поради падането на сръбската пиеса в „Младежкия театър“ преди премиера. Допълва, че тази пиеса е много важна за него, но тъй като е на екологична тематика кой знае дали ще я поставят някога. Също така Иван е действащ музикант и фотограф. В свободното си време се разхожда, пътува из градове и паланки и се усмихва много рядко, защото е отявлен темерут. В това отношение той твърди, че правата на темерутите често са показвани от „усмихнатите и позитивни хора“. Сега той с нетърпение очаква излизането на романа си „Софийски дует“ под редакцията на Марин Бодаков в любимото си издателство „Жанет 45“. В същото време обаче не чака, ами прави концерти, четения и влезе в екипа на документално представление за бежанците на Неда Соколовска.

Иван Димитров за двубоя:

Трябва да призная, че съм респектиран от поезията и цялостното присъствие на Васил Прасков в пъстрото поле на съвременната българска поезия. Добавям, че цялостното му присъствие включва лицата от мъжки пол Мартин Костов и Стефан Гончаров. Най-лесно би ми било да направя някакъв езиков каламбур със „спраскване на Прасков“, но ще подмина тази възможност, защото се опасявам да не стане така, че спрасканият да съм аз. Затова ще добавя само, че ще съм в неизгодната позиция на второкласен български актьор, който се изправя срещу „Рамбо“.

Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

ВАСИЛ ПРАСКОВ

Роден е през 1975 г. в София. След като учи две години право, завършва „Философия“ в СУ „Св. Климент Охридски“. В края на 90-те години на миналия век е гост-редактор във вестник „Литературен форум“ (на месечното приложение за ъндърграунд и субкултура „Мухозоли“, както и водещ на рубриката „Идиот“ в същото издание). Един от основателите на групата за културен тероризъм „Рамбо 13″. Член на Сдружението на българските писатели, откъдето е предложен за изключване, заради стихотворението си „до парчевич с товарни вагони“. Има множество публикации в литературната и културна преса – поезия, проза, драматургия, кинокритика. След като през 2005-а е арестуван, литературоведът Благовест Златанов публично настоява текстовете му повече да не бъдат публикувани в „Литературен вестник“ по морални съображения. По време на последвалия едногодишен домашен арест Прасков написва книгата си с проза „Arest.com“, основният корпус от която, поради скандалния си характер, за пръв път бива изцяло публикуван извън пределите на България – в Сърбия през 2009 г. в сп. „Mostovi“, в броя посветен на най-новата съвременна българска литература. По времето, когато текстовете му се разпространяват главно в интернет (сайта Литернет и по блоговете и личните сайтове на обикновените потребители), където основно бива изграден имиджът му на „култов“, „скандален“ и „забраняван“ автор, писането на Васил Прасков намира място предимно в издания от типа на „39 грама“ на Венцислав Занков и гореспоменатия „Литературен вестник“. След освобождаването си от ареста Прасков активно участва и във възстановяването на групата „Рамбо 13“, с което е свързан и вторият (последен засега) период от нейното съществуване, олицетворяван от регулярно провеждания в галерия „Пластелин“ в София – „Фестивал на лошия вкус“. През деветдесетте е автор на стихосбирките: “Малките” (изд „Аудитория“, 1992, ред. Марин Бодаков) и “География на времето” (с конкурс на „Литературен вестник“, 1996, ред. Пламен Дойнов). Едва през 2014 г. издателство „Пергамент“ се осмелява да публикува сборника с проза „Arest.com“ (ред. Палми Ранчев), като за смелостта си е похвалено на страниците на „Литературен вестник“ от Йордан Ефтимов. През лятото на 2015 г. с марката на същото издателство излиза и третата книга със стихове на Васил Прасков – „Слабини“ (ред. Марица Колчева).

Васил Прасков за двубоя:

Този двубой е все едно Напалм дед да срещне хора на Софийската духовна семинария късно вечер в тъмен подлез в стила на сцена от „Необратимо“ (въпреки че по въпроса, кой, кой е, определено са възможни изненади – елате на място и ще видите). Иван Димитров е будната и животрептяща гражданска съвест на България и му пожелавам успех със стихотворението си

Change

какво друго остава
освен да те лижа
после да ти прережа гърлото
и избия фотографите

Фейсбук страница на събитието с последни новини

Входът за събитието е свободен.

Колко са важни зимните шапки (In memoriam)

Проф. Тодор Петев. Снимка: ФЖМК

Проф. Тодор Петев. Снимка: ФЖМК

Почина проф. Тодор Петев, късно вечерта на 14 октомври, 2015 г. Преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация (ФЖМК) на Софийския университет “Свети Климент Охридски” (виж справка за него накрая на текста).
Тъжна новина. Една от онези, които винаги идват неочаквано. Веднага се сещам за мисъл на проф. Петев, която той ни каза по време на една от лекциите по Теории за масовата комуникация.

Той каза: “Впускайте се в живота, живейте го и пътувайте. Пътувайте, защото днес границите са отворени, но утре може отново да се затворят, защото всичко е циклично”.

Това ни го каза през 2007 г., когато България влезе в Европейския съюз и никой дори не помисляше, че границите могат отново да бъдат затворени. И то толкова скоро. А днес сме свидетели на първите прояви на това. Голяма част от нас тогава, плануваха да зaминат на лятна бригада в САЩ и тези негови думи ни стимулираха още повече за нов опит отвъд океана и по света. Самият той често ни разказваше истории от неговия престой като преподавател в САЩ. Разправяше ни как всяка сутрин тичал по брега на океана и гледал простора в далечината, и си мислел колко далеко е всъщност България. Не го познавах без инвалидна количка. За това се опитах да си го представя как тича свободно. Мислено съжалявах за съдбата му. Въпреки това, усещах, че той беше много по-свободен от всички, които имаха щастието да са здрави и да ходят без помощ. Той излъчваше сила и висок дух. С веселия си, висок глас, по коридора на факултета зареждаше всички.

Лекциите на професор Петев във Факултета по журналистика и масова комуникация бяха повече лекции за живота, отколкото лекции по журналистика. Самият факт, че той идваше всяка седмица, движейки се трудно в инвалидната си количка и заставаше пред нас, с широка усмивка и бодро питаше всички ни как се чувстваме днес, това вече беше урок по сила на духа. Всички наши дребни студентски, младежки проблеми внезапно се изпаряваха и професорът ни караше да се усмихнем и ние. Той беше по-енергичен, позитивен и весел от всички нас – три групи 20-годишни второкурсници, които смятаха, че по-трудно от изпитите в края на семестъра – няма! И по-голяма трагедия от любовната, едва ли може да съществува.

На една от лекциите в началото на декември, повечето бяхме разсеяни, защото тихо обсъждахме и се вълнувахме от предстоящия студентски празник, на 8-ми декември. Професорът усети, че в този ден май няма да успее да ни заинтригува с теоретичните методи в комуникацията и медиите, и реши да ни разкаже за неговия 8-ми декември. Тогава определено постигна пълна тишина в залата и привлече всички погледи към себе си:

“И ние така като вас, бяхме млади. Знам, че не можете да си го представите, но е така. 8-ми декември беше голям празник. В задния двор на Ректората се бяхме събрали, имаше музика, вино от едни бъчви. Виното се лее, ама пък свършиха чашите. И как да стане?! Ние сме жадни, вода не смеем да пием. А нали и трябва да поканим дамите на танци. Чудим се с приятелите какво да правим. Аз изведнъж си свалих зимната шапка и казвам, сипвайте виното тук, няма какво да му мислим. И всички последваха примера ми. Тогава разбрах колко важно нещо са зимните шапки”.

Залата избухна в смях. Толкова много ни хареса идеята на професора, че бяхме решили да я изпробваме и ние, дори някои се заканиха, че ще си вземат по няколко шапки за предстоящия празник!

Разбира се, разказвам историята по памет, но виното в шапката се е запечатало ясно и винаги ме кара да се усмихвам, като си спомням тази история.

От професор Петев научихме, че дори да си взел всичките си изпити във Факултета (дори този по “Статистика” и “История на Балканите”) има един изпит, който е най-труден, за който няма конспект, няма предварително написани материали, според които да се подготвиш, няма и точни критерии за оценяване. Това е изпитът на собствения ти живот. За него никой университет не може да те подготви. Но преподавателите като професор Петев, поне могат да ти подскажат, че съществува такъв и трябва да дадеш всичко от себе си, за да го пребориш, каквито и абсурди да включва той. И да запазиш усмивката на лицето си, въпреки всичко. И винаги да се опитваш да намериш решение на проблемите, дори когато чашите за вино са свършили. Винаги има какво да се направи. Просто помислете с главата си и свалете шапката си, за да се напълни с алтернатива, която ще ви стопли и даде смисъл да продължите.

Усмихнат, бодър, енергичен, с висок дух, въпреки всичко! Така ще го помним ние студентите, а и вероятно всички, които са го познавали. Благодарим Ви професор Петев, че ни показахте как се усмихва човек, въпреки живота. И как се живее вечно, въпреки смъртта! Поклон пред светлата Ви памет!

—————————–
Проф. д-р Тодор Петев е социолог и изследовател на масовите комуникации. Основател е на катедрата на ЮНЕСКО “Комуникация и връзки с обществеността” във Факултета по журналистика и масова комуникация. Бил е декан на ФЖМК в периода 1993 – 1995 г. Има публикации във Франция, Румъния, САЩ и Чехия. Изнасял е лекции по връзки с обществеността при криза. Специализирал е в Полша и САЩ – Фулбрайт изследовател. Носител е на отличия на ЮНЕСКО, ИПРА, БДВО и Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Носител на наградата “PR легенда” от втория PR фестивал, организиран от Българското дружество за връзки с обществеността и асоциацията на имиджмейкърите “Имагинес” (2008 г.).

* Текстът на Бистра Величкова е публикуван за първи път в Е-vestnik, на 17 Октомври 2015 г.

Лилия Пангелова: Стъклото има човешки характер

Лилия Пангелова. Снимка: Личен архив

Лилия Пангелова. Снимка: Личен архив

Лилия Пангелова е родена през зимата на 1990 г. в София. Първото си професионално образование в сферата на изкуството получава в Профилирана гимназия по изобразителни изкуства “Проф. Николай Райнов”, специалност “Скулптура”, при г-н Вълко Ценов. Преди две години завършва “Дизайн на порцелан и стъкло” в Националната Художествена Академия (НХА) в София. В момента следва магистратура в същата специалност, с профил “Стъкло”, в Университета по изящни изкуства “Мимар Синан” в Истанбул, Турция. В интервю за списание „Banitza“ тя разказа за предизвикателствата да се занимаваш с изкуство и по-специално с духано стъкло, за различните техники за обработка на стъкло, и за това, че „стъклото има човешки характер. Може да е меко, течно, да заема всякакви форми и в същото време да е твърдо, чупливо и режещо. Непредвидимо е“.

Завършила сте специалност „Дизайн на порцелан и стъкло” в Националната художествена академия в София. Как и защо избрахте да учите точно това?

Честно казано реших да кандидатствам “Дизайн на порцелан и стъкло” в самия ден на приемните изпити. Имах основна подготовка за академична рисунка, работа с глина, но до последно се колебах какво точно искам да следвам. Допадна ми това, че изпитът се състоеше не само от рисуване на човешка фигура, а и от събеседване, на което идеята е да бъде опознат творецът, който стои зад кандидатстудентския номер. Може би това беше една от специалностите, която ми беше най-непозната. Всъщност не толкова порцеланът, който има общо с керамиката и съответно с глината, колкото стъклото.

Преди сте рисувала и графики, рисувате ли все още или сте се отдала изцяло на творенето чрез обработка на стъкло?

Стъклото присъства в графиката и графиката присъства в стъклото.

В момента следвате магистратура по “Керамика и стъкло” във Факултета по изящни изкуства, в Университета „Мимар Синан” в Истанбул. Различна ли е системата на обучение там, в сравнение с тази в България?

Университетът по изящни изкуства “Мимар Синан” се намира на самия бряг на Босфора. Това му разположение край водата придава усещане за дълбочина, за безкрайност, за процес на постоянно вдишване и издишване. Самата архитектура на сградата, която е ниска и продълговата допринася за пространственото усещане и е като част от истанбулския пейзаж. Системата на обучение има прилики с тази в Художествената Академия в София, но тя не се изчерпва със съдържанието на програмата и предметите, по-скоро цялостната атмосфера на университета благоприятства за по-различното в учебния процес…

Лилия Пангелова. Снимка: Личен архив

Лилия Пангелова. Снимка: Личен архив

През лятото тази година сте била на стаж в работилница в Холандия. Бихте ли разказала повече за опита си там?

В края на миналата година асистирах в продължение на две седмици на холандския майстор Бернард Хеесен, по време на специализиран уъркшоп за духано стъкло в Университета “Мимар Синан”. В резултат на доброто сработване по време на уъркшопа получих покана за месец юни 2015 г. да работя в неговото ателие “De Oude Horn” в град Леердамер, Холандия. Интересно е да се спомене, че в този град, който има отдавнашни традиции в областта на духаното стъкло, действат две основни ателиета с коренно различни естетически възприятия: едното е това на Бернард Хеесен, което бих описала като “експресионизъм”, другото е “Glasblazerij” (Гласблазерай) студио по духано стъкло към Музея на стъклото, в което работят майстори от Холандия, Норвегия, Америка и Чехия, което е олицетворение на “академизма” в обработката на стъклото. В тази връзка един от най-големите подаръци по време на моя престой беше възможността да асистирам и в двете ателиета. По този начин не само приложих разнообразни техники във формоването на топлото стъкло, а и опознах на пръв поглед взаимноизключващи се становища относно материала, с който всички боравим. Особено зареждащи бяха следработните срещи, на които се обсъждаха вечните за хората от гилдията теми – “Как следва да се обработва стъклото?”, “Какво е изкуство?”, “Каква е разликата между майстор-стъклар и художник-стъклар?” и др.

Казвате, че „духано стъкло” е една от любимите ви техники при обработка на стъкло. Защо? Какво представлява по-точно тази техника? Какви други техники има?

Стъклото е особен материал. На моменти дори мисля, че има доста човешки характер. Може да е меко, течно, да заема всякакви форми и в същото време да е твърдо, чупливо и режещо. Непредвидимо е. Може всеки път да работиш по един и същи начин, но всеки резултат да е с нещо по-различен от предходния. Работата със стъкло има нужда от любов във всеки един момент. Харесва ми да се чувствам в това състояние на “влюбеност”. Освен това стъклото, в частност духаното стъкло, което представлява обработка и издухване на разстопена стъклена маса, е познато още от древността. Стъклото може да бъде обработвано както в топло, така и в твърдо състояние. Основните техники за топла обработка са: “фюзинг” (англ. fusing), “огъване” (англ. slumping), “топене на стъкло в калъп” (англ. glass casting), “формиране на стъкло с горелка” (англ. flameworking) и “духано стъкло” (англ. glassblowing). В твърдо състояние стъклото се реже, полира и гравира. Оттук нататък всяка техника си има своите разновидности и приложения според използваното стъкло и желания резултат.

Кое е най-голямото предизвикателство в работата ви?

Търпението и да “слушаш” материала накъде те води, какво те учи и показва.

Може ли да опишете какво представлява творческият процес във вашата работа – от вдъхновението до крайния резултат? Какво ви вдъхновява най-силно?

Мога да се вдъхновя от всичко, по всяко време, навсякъде. Самата аз не съм сигурна как се получава. Рядко търся с мисълта си идея, която да е подходяща за стъкло, графика, живопис или друг материал. Ако решиш да се изразяваш в духано стъкло, не винаги се получава това, което предварително си замислил. Стъклото не се поддава лесно на планиране. По-скоро започваш и гледаш накъде те води. Ако действаш агресивно и своенравно, материалът поема енергията ти и изработеното произведение показва “кристално ясно” как е било третирано.

До колко според вас изкуството в България се развива на ниво, както е по света?

Наблюдението ми е, че съвременното изкуство както в България, така и по света се развива в посока смесване на различни материали. Самата аз се вълнувам от комбиниране на стъкло с камък, дърво, органични материи, вместването му в природна и градска среда и дори заснемане на работния процес.

Творба на Лилия Пангелова

Творба на Лилия Пангелова

Самата вас какво ви влече да правите повече – по-класическо, по-традиционно изкуство или по-модерно? Споделяте, че харесвате творбите на Пикасо и Салвадор Дали. Какво ви харесва в тях?

Замислям се не толкова върху това какъв тип изкуство правя, а върху идеите, които ми идват. Пикасо и Салвадор Дали ме вдъхновяват с това, че и двамата са носители на много богат свят на идеи и не се ограничават в използването на едно единствено изразно средство. Занимавали са се с живопис, графика, илюстрация, скулптура, сценография, продуктов дизайн, реклами, реализъм, експресионизъм, сюрреализъм…

Тъй като баща ви е поет – Божидар Пангелов, покрай него не сте ли се изкушавала и от изкуството на писането на стихове? Кои са любимите ви български поети?

Имам стихове, които съм писала на 12 годишна възраст. След това не се е случвало да се изразявам чрез поезия. Харесва ми творчеството на българските символисти: Д. Дебелянов и Н. Лилиев.

Какво е за вас изкуството?

Начин за предаване на невидимото в сетивния свят.

До колко е възможно човек на изкуството да остане верен на ценностите си и да прави истинско изкуство, когато е притиснат от материалния свят и нужди? Какви са начините за справянето с това, според вас?

Усещанията относно вярност, ценности, истинско изкуство, материални нужди варират от творец до творец. В този ред на мисли не искам да генерализирам и посочвам начини за справяне с толкова индивидуални състояния. Важното е човек да се чувства щастлив да живее с изкуството.

Коя е най-голямата ви мечта в творчески план? Имате ли идея за някакъв голям, по-специален творчески проект, който бихте искала да реализирате?

В момента се занимавам с довършването на магистърската си теза на тема: “Техники на обработване и формиране на римското стъкло и тяхното отражение в съвременното стъкларско изкуство”. Това е тема, която ме вълнува и ми е интересна. В момента съм настроена не толкова да мечтая, а да следвам възможностите, които ми се предлагат тук и сега.

Какво бихте казала на младите хора, на които им предстои да направят своя избор какво да учат и с какво да се занимават?

Пожелавам им да приемат и вярват на вътрешните си усещания. Което ми напомня за статуса ми в скайп: “Най-красивият рай е там, където се чувстваш щастлив”.

* Интервюто на Бистра Величкова е публикувано за първи път в списание Banitza, 12 октомври, 2015 г.

III-та нагарда за Неор Начев на Националния поетичен конкурс Нова Загора 2015 г.

III-та награда на Неор Начев на 11-ия Национален поетичен конкурс "Нова Загора 2015"

III-та награда на Неор Начев на 11-ия Национален поетичен конкурс „Нова Загора 2015“

Неор Начев, поет и създател на българския акустичен проект На Червено, спечели III-та награда на Националния поетичен конкурс Нова Загора 2015 г. Стихотворението с което спечели е със заглавие „Зърно по зърно“.

Второ място беше за Кръстьо Раленков, от гр. София, а Първо място – за Цвета Иванова, от гр. Сливен.

В единадесетото издание на конкурса участие взеха 108 автора от над 40 населени места в страната. Компетентното жури с председател Камелия Кондова – поетеса и членове: Веска Павлова – литературовед и Елена Арабаджиева – секретар на НЧ „Д. П. Сивков – 1870”, присъдиха отличията.

Повече информация за конкурса и награждаването, може да намерите на този линк.

По-долу може да прочетете награденто стихотворение на Неор Начев.

ЗЪРНО ПО ЗЪРНО

На напукан перваз на софийска сграда
на „Цар Симеон”
старица храни с житни зърна белия гълъб
В стаята е тихо и тъмно и само
скърцането на вехтия стенен часовник
отмерва празни минути
…тик….чккрррр…
…скррррц…
…так…
зърно
по
зърно

Зад стъклото на прашния скрин мирно стои
невидим мъж в униформа с медали
отдава чест под синьо небе с знамена и звезда
…тик….чккрррр…
…скррррц…
…так…
в деня
на
победата

До него две руси детски главици се смеят
под лъчите на лятното слънце
и бели женски ръце без лице
…тик….чккрррр…
…скррррц…
…так…
ги къпят
с речна
вода

В ъгъла пламък мъждиво присветва
върху разпятие
и капки горещ восък методично оформят
сталагмити нагоре по кръста
докато старица храни с житни зърна белия гълъб
…тик….чккрррр…
…скррррц…
…так…
капка
по
капка
нагоре по кръста

Неор Начев

Пощенската бележка на Неор Начев, за изпратено стихотворение за конкурса в Нова Загора 2015 г.

Пощенската бележка на Неор Начев, за изпратено стихотворение за конкурса в Нова Загора 2015 г.

Неор Начев е поет и създател на българския акустичен проект На Червено. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“ и в. „Стършел“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и онлайн изданието за култура Kulturbench. Част от публикациите му могат да бъдат намерени тук. Блога на Неор Начев е достъпен на следния адрес: https://neorna4ev.wordpress.com/.

Благовеста Пугьова: Точната книга може да промени живота на всяко дете

Снимки: Личен архив

Снимки: Личен архив

Благовеста Пугьова е на 28 години. Родена е в Благоевград, но казва, че по-скоро е израсла в Симитли и близките диви села. Завършила e финанси в УНСС, в София и данъчно право в London School of Economics and Political Science, в Лондон. Работи като мениджър „Бизнес развитие” в китайска инвестиционна компания (Bulgaria Development /Holdings/ Limited). Освен това, тя е и създател, директор, и доброволец на фондация „Подарете книга”. Организацията се занимава с даряване на книги в домовете за сираци, както и общуване, и създаване на личен контакт и приятелство с децата. Благовеста е и автор на стихосбирката „Утре в 10 на луната” (ИК „Жанет-45”). В момента работи върху втората си поетична книга.

Как и защо решихте да създадете фондацията „Подарете книга”? Какви са основните й цели и функции?

Като студентка работех в предаването „Отечествен фронт” и виждах най-страшните случки в домовете за деца. Запознавах се с деца минали през ада в какви ли не форми и исках някак да им помогна. Така се сприятелих с едно момиче остнало без родители, на което помагах, но по-скоро бях каката, която тя нямаше, и разбира се й подарих много книги. Така дойде наивната идея, че една пълна библиотека, дори само една книга, точната книга, може да промени живота на всяко дете. Изключително наивно, нали?! Хубавото на идеите е, че се развиват и напасват към света, стига да не ги оставиш. Разбира се осъзнах, че само с книги не се променя живота на дете. Трябваха хора, доброволци, други каки и батковци като мен, които да си говорят с тези деца, да им отворят книгите, или да им разкажат за техния живот, да им отворят света. Това и правим в момента, подаряваме книги, но по-скоро подаряваме приятели.

АКО ТРЪГНЕШ ПРЕЗ ГЛАВА С ЦЯЛАТА СИ ЧЕСТНОСТ И СМЕЛОСТ КЪМ ЕДНА ИДЕЯ, ТЯ НЯМА НАЧИН ДА НЕ СЕ СЛУЧИ – ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ЩЕ СЕ ИЗМЕНИ, НО ЩЕ СЕ СЛУЧИ

Имате кампания за набиране на доброволци за дейността на фондацията. Можете ли да разкажете по-подробно за това? Как може някой да стане доброволец при вас и какво се изисква от него?

Ние сме само знаменцето, което развяваме пред хората, за да влязат в институциите и да общуват с тези деца. Веднъж да достигнат до там, вече е въпрос на свободно общуване – като финансист обичам да използвам сравнението „свободни пазарни отношения”. Дали доброволеца ще се сприятели с едно дете, или с три, дали ще си говорят по телефона, дали ще се виждат често – това зависи от доброволеца и детето. Точно както аз съм общувала със седката леля Нужка и съм научила много от нея, от батко ми Иво и от още много хора. Просто тези деца не трябва да стоят затворени в една сграда под режим и да ги пазим от света, по начин, който ги прави непригодни за него след 18 години. Просто трябва да общуват. Лесно се става доброволец, просто трябва да се запишеш на сайта ни www.podaretekniga.org, пътуваме всяка събота и неделя до различни места в страната с бус, организиран от фондацията и се връщаме около 18 ч.

Снимки: Личен архив

Снимки: Личен архив

ЕДИНСТВЕНОТО ВАЖНО НЕЩО Е ДА СЕ ЧУВСТВАШ НА МЯСТО, И ДА СИ УБЕДЕН, ЧЕ СЕ БОРИШ ЗА ПРАВИЛНАТА КАУЗА И НА ПРАВИЛНОТО МЯСТО

Трудно ли е да се създаде и поддържа фондация с подобна цел или НПО в България? С какви трудности се сблъсквате ежедневно?

Ако тръгнеш през глава с цялата си честност и смелост към една идея, тя няма начин да не се случи – задължително ще се измени, но ще се случи. Всички трудности идват от това да спечелиш доверието на хората – те виждат, когато нещо е чисто, но ако искаш да го видят навреме е важно и да им помогнеш да го разберат. Аз например имах страх от думата „фондация”, от дете я свързвах само с „Бъдеще за България” на Елена Костова. Много държах да не сме фондация, поне докато не започнаха да ни пречат да посещаваме домовете просто като група доброволци. До преди няколко месеца нямахме никакви административни разходи, нито служители или офис – просто държах да няма никакви поводи за съмнение, че всичко се прави с чисто сърце. И хората ни вярват.

В началото на юли тази година „Подарете книга“ отпразнува 5 години от своето създаване. Каква равносметка си правите за това време? До колко успяхте да постигнете заплануваните цели? 

Ако целта ни е до всяко дете в институциите да има един приятел, ментор, доброволец, бавно вървим натам. И честно казано предпочитам да няма домове за деца, и да няма нужда от нас, но това е химера – домове има навсякъде. И все пак 150 наши доброволци пътуват всеки месец до своите деца и това е огромна стъпка, много деца са променили живота си, върнали са се на училище, справили са се с различни трудности заради тези приятели. И най-хубавото е, че това приятелство ще остане дори утре фондацията да я няма. Това е най-големият успех и се надявам просто доброволците да стават още и още.

Снимки: Личен архив

Снимки: Личен архив

Тъй като фондацията ви е с благотворителна цел, как се справяте финансово?

След като повече от 4 години работихме без администрация и финансиране за пътуванията, вече имаме грант от Програмата за подкрепа на неправителствените организации в България и имаме вече двама служители, офис, и средства, за да платим транспорта на доброволците до децата. Въпреки това, аз като основател, държа да работя нещо друго, за да не си изкарвам заплата от моята си мечта. Искам „Подарете книга” да си остане мечтата, за която се боря по детски. Другата ми работа е Мениджър бизнес развитие в голяма инвестиционна компания. Много хора разчитат на мен и често не мога да си тръгна просто така, в края на работния ден. Още повече имайки предвид, че шефовете ми са в Хонг Конг и работното време доста се разтяга. Трудно се справям и с двете, но не е невъзможно.

Следвала сте и в България, и във Великобритания. Как бихте коментирала общото и различното в двете образователни системи? И до колко образованието според вас има значение при професионалната реализация след това?

С риск да прозвучи грубо, мисля, че няма нищо общо между двете системи, за съжаление. Тук очакваха да знаем много неща на теория, а аз съм човек, който помни идеи, но не и факти. Малко от нещата съм ползвала след това, а нови умения не мисля, че съм придобила. В Лондон беше съвсем различно – учиш доста неща, но на изпита се изисква да дадеш правно становище, подобно на това, което би те питал клиент, ако ти си му адвокат. Може пък просто аз да имам специални образователни нужди, и просто нашата система да не е била за мен, но надали проблемът е в  мен.

ПОЕЗИЯТА СА ДОПЪЛНИТЕЛНИТЕ 4 ЧАСА В ДЕНОНОЩИЕТО, КОИТО СИ НАБАВЯШ И НИКОЙ ЧАСОВНИК НЕ МОЖЕ ДА ГИ ЗАСЕЧЕ

Пишете и поезия. Миналата година издадохте дебютната си стихосбирка „Утре в 10 на луната”. Защо избрахте точно това заглавие?

Едно стихотворението е кратък разказ как двама смело се уговарят да отидат на Луната утре сутринта в 10, в 7.20 ч. бързат към Кейп Канаверал, а по-късно по новините съобщават, че днес никой не е кацал на Луната. А аз съм точно човек, който като си каже, че тръгва утре в 10 към Луната, и тръгвам, не го отлагам.

Какво ви вдъхновява за стиховете ви? Какво ви дава поезията? Повече помага или пречи в живота?

Всяка тъга, гняв, шок, радост, страх, борба са вдъхновение и се затлачват някъде, ако не ги подредя някак си с поезията. Ако изчислявам времето си в часове трудно балансирам между трите ми аз – доброволеца, мениджъра, поета, но честно погледнато, ако я няма поезията да вкара в думи и релси хаоса в главата и душата ми, сигурно ще полудея. Поезията са допълнителни 4 часа в денонощието, които си набавяш и никой часовник не може да ги засече.

Какво бихте казала на младите хора, които живеят в България и са изправени пред избора – образование и реализация у нас или в чужбина?

Държавите се доближават една до друга, ценностите толкова се сливат, че не е предателство към никого каквото и да избереш. Единственото важно нещо е да се чувстваш на място, и да си убеден, че се бориш за правилната кауза и на правилното място.

Интервю на Бистра Величкова

* Интервюто е публикувано за първи път в печатното издание на сп. „Образование“, бр. 60, м. август 2015 г. 

Интервю с Благовеста Пугьова в сп. "Образование", брой 60, август 2015 г., стр. 32

Интервю с Благовеста Пугьова в сп. „Образование“, брой 60, август 2015 г., стр. 32

Интервю с Благовеста Пугьова в сп. "Образование", брой 60, август 2015 г., стр. 33

Интервю с Благовеста Пугьова в сп. „Образование“, брой 60, август 2015 г., стр. 33