ЖИВА КОЖА (разказ)

famefataleТя има оранжево куче, четка за акварел в косата, шие кожени палта, плете ръкавици, рисува, бели портокали, когато съм при нея. Мълчи. Гледа ме. Смее се. Има татуировка на рамото – устни, които целуват погледа ти. Има мъж в Русия. И син, на 13. Изключили го от училище, малко след като се развела. Не му понесло. Започнал да пие водка, посягал на учителите, чупел чинове в час, дори се опитал да запали училището. Сега шие на долния етаж гривни и чанти, заедно с баба си – нейната майка, и заедно със студента от Художествената, заедно с който тя понякога… Но само понякога. Горе на онзи таван. Иначе долу е магазин, ателие, кафе… Всичко, което се вижда от улицата през деня. Хората минават, влизат, пробват, купуват нещо или само разглеждат. Зад завесата, където понякога е пробна, е всичко останало: червените стени, старото канапе с черни рози, огледалото с лика на Салвадор Дали, оранжевото куче на пода, мивката от дърво, свещите във всички ъгли, купата с портокали, бурканите с билки, аромата на липа и на трева. Отваря капак за тавана. Спуска се стълба. Прави ми знак да я последвам. Изпива ме с поглед. И други са я последвали. И други е изпивала. Личи си по завивките, намачкани и разхвърляни с чужди миризми, и истории. Личи си по ръцете й, които докосват не за пръв път, като влюбени. Горе има закачалки със стари дрехи, шапки, износени обувки, празни бутилки вино, разпилени картини, бои, пълен пепелник, свещи и матрак. Тясно е. Ниско е. Можеш да седнеш или да легнеш. Или да гледаш през малкия прозорец с решетки. Заснежено е. Студено е. Сребърно е. Стъклено е. Януари следобед е. Толкова рано в годината. Толкова рано завинаги. Улично осветено, със счупени пейки, стари катерушки и жени в палта. И тя с блуза от ярко червени макове, с голи рамене. Долу се чуват шевните машини и новините по радиото. „Искаш ли портокал“. Взима два, подава ми единия. „Мога да те нарисувам?“, подхвърля и съблича блузата ми. Белим заедно портокали. Впива пръсти в оранжевата кора. Пропуква се и опръсква дланите ни със свеж портокалов сок. „Отдавна ли шиеш кожи?“. „Да“, прошепва тя и оставя тишината да довърши, докато слага бавно парче портокал в устата си. Гледа ме пронизително. Маха четката от навитата на кок коса. Тя се разпилява върху раменете и пред лицето. Красива е. Като картина е. Облизва четката с език и я потапя в червена боя, в палитрата до нея. Рисува върху тялото ми. Най-горе вляво – сърце. Кожена чанта долита отдолу: „Така добре ли е шевът?“, пита майка й, от долния етаж, докато си припява песента от радиото. Тя взима чантата, оглежда я съсредоточено, за секунди забравя за мен, провиква се: „Идеален! Заший го още веднъж, да е по-здрав и забоди червената брошка отпред“. Връща й чантата. Поглежда ме. Усмихва се. Попива червеното сърце с устни. Боята се разтича, размазва се. Казва, че обича да рисува върху живи материи. „Можеш да рисуваш същото, отново и отново, без да остава следа…“ Целува ме. Разказва ми за Петербург. Родният й град. Емигрирала, избягала, след развода. Завинаги остава най-красивото място в света. Всички там носели нейните дрехи, нейните кожи. И нейното лице. „Отиди и се огледай в хората. Във всеки един съм аз. Жива кожа. С два шева и едно сърце от акварел“. Смее се с глас към тавана. Аз я целувам. А тя иска още портокал. Гледа ме дръзко. Усмихва се. Запалва цигара. А аз, я обичам цялата, заедно с тавана, прозореца, януари, четката, иглите на стената и звука на шевните машини долу. Пита ме за какво мисля. „Искам да напиша нещо за теб“, отвръщам. „За нас“, добавя. „А аз ще го зашия. От игла до конец“. Смее се. „Ще зашия думите с кожи. Само сърцата ще нарисуваме заедно. И само те ще напомнят за деня, в който беше януари“.

Бистра Величкова

* Разказът „Жива кожа“ е публикуван за първи път в LiterNet, 15.11.2016, № 11 (204)

Кристиан Илиев: Поезията, съобразяваща се с някаква цензура, е като 30-годишен с биберон

Кристиян Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев е роден през 1999 г., в София. Учи в Националното музикално училище ”Любомир Пипков”, със специалност класическа китара. След дълги години занимания с музика, от скоро започва да намира вдъхновение и в поезията. Пише стихове от 2015 г., като от тогава до сега има публикации в електронната книга “Manu Propria”, електронно литературно списание ”Кръстопът”, „Литературен Клуб”, и в ”DiascopComics”. През 2015 г. получава поощрителна награда на конкурса „Веселин Ханчев”, в Стара Загора. Освен това, е участвал и в литературни четения в различни клубове в София. Кристиан Илиев е един от най-младите съвременни поети, чиито ритъм на сърцето звучи, както един от стиховете му:

душата ни е тяло
на удавник
потънало
и мъртво
под ноктите
на океан

Името на младия поет нашумя, преди месеци, из социалните мрежи, след публикацията на следното стихотворение:

***
да ти размажа главата с пожарогасител
да те бутна през прозореца
или да обеся децата ти
ще е само доказателство
колко много значиш за мен

В списание „Жената днес“ излезе статия от Силвия Недкова, която остро критикува това стихотворение, поставяйки под въпрос поетичните му стойности. В отговор, Кристиан Илиев, беше защитен чрез Фейсубк и блог постове от членовете на  групата Нова социална поезия, чиито член е и самият той. Своят коментар за поетичния казус даде и литературният критик Рада Барутска, в традиционната си рубрика за съвременна българска поезия и литература „Ламцадрица“, в изданието „Пеат некогаш“. В интервюто по-долу Кристиан Илиев, наред с информация за вдъхновенията си и творческите си планове, дава и своя коментар за случилото се.

Какво те накара да започнеш да твориш и от кога пишеш?

Основната причина е че мой близък също пишеше. Просто ми харесва и вярвам, че ме бива. Иначе пиша от лятото на 2015 г.

Какво те вдъхновява?

Болката, любовта и цялото многообразие от най-различни неща и житейски моменти.

Кога пишеш най-често?

Обикновено, когато усещам в себе си един особен прилив на разнообразни/разнопосочни чувства и няма накъде другаде да го „канализирам“.

Мислиш ли, че поезията може да бъде лекарство за един човек?

Чак лекарство – не, но – да, може значително да помага.

Какво е за теб литературата?

Нещо нужно.

Мислиш ли, че поетите имат право да пишат без цензура?

Разбира се. Поезията, съобразяваща се с някаква цензура е като, да кажем, 30-годишен човек с биберон.

Не трябва ли да се съобразяваме с това, което пишем, спрямо – деца,

Кристиян Илиев. Снимка: Десислава Величкова

Кристиан Илиев. Снимка: Десислава Величкова

тийнейджъри и т.н.?

Не. Аз пиша това, което искам, съобразно това, което съм и това, което желая да бъда. Не се съобразявам с никого.

Как ще коментираш критиките, които излязоха срещу теб по отношение на стиха ти „да ти размажа главата с пожарогасител“? Как се почувства, когато видя коментара в сп. „Жената днес“, които не просто не одобряват стиха, а дори поставят под въпрос поетичната му стойност?

Не съм фен на такива злобни критики, но определено се посмях. Личи си как на хората зад статията навярно са им свършили идеите и са се хванали за малкото с опит, за да изглеждат дълбоко ерудирани. Но просто не им се е получило. Желая им всичко хубаво.

А как ще коментираш думите на литературния критик Рада Барутска в „Пеат некогаш“, която пише за този стих, че това е: „Бийбъризъм, ще рече: позата на човек, който на всяка цена иска да бъде видян, застанал в тази поза пред огледалото, където му се привижда широка и въодушевена публика от припадащи фенове и най-вече фенки – досущ като на концерт на Джъстин Бийбър“?

Никога не съм се интересувал от литературна популярност… Да твърдят това за мен е просто смешно, при положение че хора-поети, чийто имена, няма да спомена, са толкова по-продажни и жадни за внимание, че чак ми се гади, те не биват дори споменати или обвинени в същото, което очевидно правят. А и Бийбър май вече не е такъв хит в медиите, да ме сравнят с нещо по-култово другият път.

Имаш ли вече планове за дебютна стихосбирка?

Надявам се това скоро да стане факт.

Как би избрал заглавието на първата си книга?

Още не знам, но сигурно ще го измисля в последния момент.

Имаш стихове, в които има – любов, болка, смърт, мазохизъм. Защо именно тези теми?

Ами, нещата от живота, брат. Такъв е „нормалният ритъм“ на света, за който не е нужно рационално обяснение. Потапям се в него по един или друг начин – чрез поезията, на ирационалното ниво на чувствата и интуицията.

Как би искал да продължи твоят път като поет?

Колкото повече – толкова повече. Надявам се, докато стана, примерно, на 25, да имам повече от една стихосбирка и, разбира се, да продължавам да пиша.

Как виждаш себе си след 20 години?

Не гледам към бъдещето. Стремя се да виждам единствено настоящето – тук и сега.

С какво друго се занимаваш, освен с литература?

С музика. Музикант съм. Изучавам класическа китара в Националното музикално училище в София. Също така много обичам киното. Особено филмите на режисьори като Ларс фон Триер и Тарковски.

Какво мислиш за любовта?

Вярвам в нея.

Влюбен ли си?

В човека. Да

Как би описал любовта, тъгата, самотата, болката?

Неизбежните неща от живота, както казах и по-горе.

Какво обичаш да четеш?

Основно поезия.

Най-лудото нещо, което си правил е?

Аз съм доста спокоен човек, така че точно в тази сфера не мога да се похваля, кой знае колко, но се сещам, например, за случай, в който прескачах „Маймунарника“, за да гледам филм на аванта.

Кристиян Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Кристиан Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Какво е нещото, което си искал да направиш, но не си?

Хм… ами, като че ли ми се иска да скоча с парашут.

Съжаляваш ли за нещо?

Не. Радвам се за всичко добро и лошо, което се е случило и ме е научило на нещо.

Какъв човек всъщност е поетът и музикант Кристиан Илиев?

Като всеки друг, със своите добри и лоши страни, с всичките си плюсове и минуси.

Любим български поети/поетеси?

Нямам, но наистина се наслаждавам, когато чета стихотворенията на Стефан Гончаров.

Какви филми гледаш?

Хубави.

Какъв си мечтал да станеш и да не станеш?

Да не стана – лесно манипулируем, както и манипулативен човек. Да стана – себе си.

По-долу представяме няколко стихотворения на Кристиан Илиев:

до огъня

не се научихме
да треперим  заедно
само гледахме как
другият изстива
ти –
като наострен нож
готов да избоде лицата ни
и да ги хвърли в огъня
аз –
като любовник
виновен
за всичките ти
рани

вината
не е цигара
която да изпушиш
дори да беше
споменът за нея
остава
като рак
в белите дробове

хищни бозайници

щe ме опитомиш ли
без кожата
която смъкна от мен
и остави смъртта ми
гола

***
скрий греха
и насечи пътищата му
така дори да знам
къде си
няма
да те потърся

тъмнината
си отиде
онзи ден пак се засякохме
но
ме посрещна като слънце
в летен ден –
светло
нежно
топло
с планове
да ме изгори целият

***
омразата  ти
е риза
с дълги ръкави
винаги разкопчани

какво виждаш когато
гледаш очите ми:
пожари и въглени
горели дълго
за теб

цветът на виното

винаги проверявам
какво имаш в чашата
защото  знам
че ако е отрова
ще пиеш на екс

***
лежа под теб
като в ковчег
а ти
копаеш гроба ми

черен петък

на уличната лампа
не й е приятно да вижда
очите  ти
нито пък на снега
да се спъваш в него
но когато плачеш
съжаляваш и признаваш
успехите си на хищник
лампите ти осветяват пътя
а снегът омекотява падането

Автор на интервюто: МАРТИН КОСТОВ

*Още стихове от Кристиан Илиев можете да прочетете на блога му.

** Четене на Кристиан Илиев и Мартин Костов, в бар БарДак, в София, 2016 г.

Гуньо Наркомана (разказ)

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

…дето през 96-та на каваците муфти кинти уж за билет за софия, а вместо това ги дава за херинга и амфети и вече втори месец не могат да го изтикат от къмпинга и на всеки казват да не му дават защото не са за билет за влака и пак ша се надруса и на всички вече им е писнало от него и освен това е крадлив и гепи консерви и ракия от чуждите палатки докато хората са в морето и даже изяде русенското варено на калин главата дето се пече по пишка на края на плажа при скалите и дето не го е срам даже от жената на вожда щото кальо е над тия работи и слуша алис ин чейнс още преди да ги знаят даже в софия и също е вокал на една група дето правят кавъри на лед цепелин и до сега са имали един концерт в едно читалище в красно село ама истински концерт на който главата е с киче като на робърт плант и оттогава му викаха кальо главата щото грам не приличаше на плант и така и нищо не излезе нито от него нито от групата му и затова почна работа в едно дизайнерско студио щото „де ша сте сърдити докат’ се наредите” както е казвал покойния радой ралин ‘ма ‘се едно това е друга история а ние като пристигнахме на каваци с фим, вожда и жена му с ладата на баща й и заварихме кальо накозен и по пишка да се пече до палатката а до него стиховете на франсоа вийон дето ги донесъл симов един студент от меи-то дето е трета година втори курс и от май обикаля южните къмпинги и кальо вика оня с гипса е гуньо и ръката му не е счупена и ако ви иска кинти нема да му давате щото са за друсане малко ми беше кофти за гуньо но все едно аз кинти нямах само биографията на салвадор дали и quo vadis на хенрик сенкевич дето сега я четеше жената на вожда все тая завъртяхме по един мансур от материала на главата и после със симов отидохме да купим хляб, майонеза и лютеница от магазина на каваци и симов вика много козите момчета викам утре изчезваме към созопол и нема да ни видиш лайнар се оказа тоя симов и в крайна сметка същия беше и главата и според мен гуньо беше най-свестния от ‘сички ама нали душа човек и се продрусал ма ако имах кинти щях да му дам заклевам се даже и да не бяха за билет щото той си беше як и после цяла вечер под звездите си мислих защо най-яките хора най-силно се прецакват а па фим вика заеби и гепи още от коза на симов и изпраскахме целия материал и на сутринта дим да ни няма въобще не ни ебе за шибаните превзевмковци и ако можехме и гуньо щяхме да го земем с нас ама в ладата място нямаше заради палатките и заради китарата на фим и освен това жената на вожда каза че мрази наркомани и ние викаме бе той за влака ма ама тя нейното си знае тъпа женка му викам на фим ама заради вожда нямаше как се едно ако имаше място щяхме да земем и гуньо щото беше як и щото вожда щеше да разбере.

Неор Начев

01.12.2015 г.

* Разказът на Неор Начев е публикуван за първи път в Електронно списание LiterNet, 14.06.2016, № 6 (199)

** Oще текстове на Неор Начев

Бистра Величкова: Ако имах двойник щеше да се казва Холдън Колфийлд

Бистра Величкова. Copyright © Beastra

Бистра Величкова. Copyright © Beastra

Нека да започнем с най-тривиалния, но въпреки това пиперлив въпрос, който се задава на всеки автор: Защо пишете? Какво е за вас литературата: призвание, работа, хоби ..?

Пиша, защото се опитвам да осмился и пресъздам света. Искам да запечатам това, което виждам и ми се струва интересно, и важно. Пиша, защото това е единственият начин да променя света – като създам друг, по-красив, по-истински и по-вълнуващ.

Работя, като…

Наблюдател на света. А в свободното време си търся работа. За щастие не ми остава много свободно време.😉

За последно плаках, защото…

Последно плаках на летище „София“, когато на „Заминаващи“ възрастна жена изпращаше сина и внуците си обратно за чужбина. Явно си бяха дошли за Коледа. Внуците й не говореха български. „Върви, върви“, подкани го тя, като му тикна китка здравец в ръцете. „Тръгвай да не изпуснете самолета. Радвам се, че успя да се наредиш, на хубаво място“. Махаше с ръка, докато той се отдалечаваше и се смесваше с безличната тълпа, а очите й се пълнеха със сълзи, които едва беше сдържала до сега. След като повече не го виждаше, се обърна и бавно тръгна към изхода. В този момент видях в далечината как синът й се беше обърнал, търсеше я с поглед и махаше с ръка. В очите му проблясваха сълзи. Плаках наум и за двамата, и за всички българи, които живеем в такова време, в което, за да оцелеем и да живеем нормално, се налага да сме далеко от хората, които обичаме… В своя разказ „Малката домашна църква“, Деян Енев е описал много хубаво тази наша тъжна съдба.

Интервю за "Е-същност", 19 юли 2016 г. - стр. 1

Интервю за „Е-същност“, 19 юли 2016 г. – стр. 1

Ще променя миналото си, защото…

Няма да променя миналото си, защото всичко, което ми се е случило – и положително, и отрицателно – ми е помогнало да стана човекът, който съм днес и да възприемам света по определен начин.

Ако имах двойник…

Той щеше да се казва Холдън Колфийлд и щяхме да работим заедно като спасители в ръжта.

Не ми стига смелост за…

това да порастна. Светът на „големите“ е страшен. А на мен не ми стига смелост да призная, че вече и аз съм част от него…

Никога няма да опитам…

да променя хората.

Моята рецепта за успех е…

„Follow your bliss!“ – Joseph Campbell

Следвай своята страст, както казва Джоузеф Кембъл. Прави това, което ти доставя удоволствие, което те прави щастлив, без да мислиш дали е материално изгодно и какво ще е мнението на другите. Ако го правиш с цялото си сърце и душа, успехът е неизбежен!

На кой въпрос искате да отговорите, но никога не Ви го задават?

„Какъв е смисълът на живота?“. Никога никой не ми го задава този въпрос. А, аз го задавам постоянно. Много бих искала да мога да отговоря на него.

Критиката по мой адрес e…

…че имам интимна връзка с героите си, след като ги създам😉

Най-добрият и ценен съвет е…

Слушайте и вярвайте само на себе си. И не слушайте съвети, дори някой да ви казва, че са най-добрите и най-ценните!

Интервю за "Е-същност", 19 юли 2016 г., - стр. 2

Интервю за „Е-същност“, 19 юли 2016 г., – стр. 2

Звездната болест заразна ли е?

Зависи от човека. Или си податлив на това, или не. Вярвам, че ако си истински човек, трудно можеш да възприемаш себе си като „звезда“. Ако си здраво стъпил на земята и можеш да погледнеш над себе си, нагоре към небето, ще видиш колко високо са истинските звезди.

Кои са Вашите критерии за добра литература? Какви характеристики трябва да притежава един литературен текст, за да го определите като такъв?

Добрата литература, както всяко добро изкуство, трябва да бъде автентично и искрено. Не трябва да има опит за поза, за подражание, за да бъде непременно харесано от някого. Винаги, когато нещо е фалшиво се усеща и не доставя естетическо удоволствие на хората. Бъди честен, бъди себе си и това ще се усети, и в творбите ти.

Бистра Величкова чете свои стихове в бар "Бардак". Copyright © Beastra

Бистра Величкова чете свои стихове в бар „Бардак“. Copyright © Beastra

Съвременник или класик…

Харесвам и класици, и съвременници, ако говорим за писатели. Списъкът ми от любими автори е много дълъг, но ето някои от тях:

От класиците – Чудомир, Елин Пелин, Йордан Йовков, Димитър Димов, Блага Димитрова, Атанас Далчев, Христо Смирненски, Георги Рупчев, Джеръм Д. Селинджър, Джон Стайнбек, Оскар Уайлд, Маргьорит Дюрас, Франсоаз Саган, Андре Мороа, Владимир Набоков, Стефан Цвайг, Милан Кундера, Уилям Сароян и др.

От съвременните, ще посоча български автори, които много харесвам и уважавам, и вярвам, че един ден те ще бъдат признати за класици: Деян Енев, Бойко Ламбовски, Палми Ранчев, Красимир Дамянов, Михаил Вешим, Георги Господинов, Милен Русков, Васил Прасков, Чавдар Ценов, Здравка Евтимова, Оля Стоянова и др.

От най-младите – Мартин Костов, Стефан Гончаров, Росен Карамфилов, Александър Байтошев, Лора Динкова, Невена Борисова, Дена Попова, Велина Минкова, Йоана Мирчева, Неор Начев и др.

Има още много, много имена на талантливи автори, които пропускам. Нека не се засягат тези, които не съм споменала, но няма да ми стигнат няколко страници за изброяване на всички!🙂 Като цяло, мисля че в съвременната българска литература има много силни писатели и поети, които си заслужава да бъдат прочетени.

Сега или утре…?

Сега. Утре е твърде далече, а и може да бъде късно.
Въпреки че и „утре“ в някакъв момент ще стане „сега“, ако човек бъде достатъчно търпелив. Зависи от случая – дали трябва да се действа сега или е по-разумно да се изчака до утре.

Бързо или утвърдително…?

Утвърдително.

Какво е България?

България е моята родина, бащината къща, родителите, приятелите ми, баницата на баба ми и сладкото от вишни, лятото на Созопол, пожълтелите листа на кестените на булевард „Прага“ през септември, мириса на началото на учебната година, зимата с много сняг на Витоша, Рила или Родопите, Нова година на последния етаж на панелен блок, в краен квартал, с бенгалски огън и шампанско „Искра“. България е моето детство и моят език, което значи – всичко!

Четете ли е-книги?

Да, чета, но сякаш все още хартиените книги са повече. Но вероятно, когато един ден се сдобия с електронен четец ще чета повече електронни книги.

Продължете изречението Е-същност е…

Много хубаво пространство, което отразява събитията в литературния ни живот и публикува съвременни български автори. Имаме нужда от такова място и се радвам, че съществува и се развива, въпреки трудните условия за подобни издания, за изкуство и култура, в България.

* Интервю за онлайн списанието „Е-същност“, 19.07.2016 г., ред. Олеся Николова

Бистра Величкова и Лора Динкова четат във „Vitamin B“

Поетесите Бистра Величкова и Лора Динкова ще застанат една до друга, за да прочетат свои стихове пред публика. Събитието ще се състои на 12 септември (понеделник), 2016 г., от 19.30 ч., в столичния бар „Vitamin B“ – ул. „Ангел Кънчев“ 8 (до клуб „Терминал 1“). Водещ на четенето ще бъде Росен Карамфилов. За музикалното оформление на китара ще се погрижи Анастасия Стоева, която ще изпълни свои авторски песни.

VitaminB_eventЧетенията „ЕДИН ДО ДРУГ“ се организират от Съвременна литература и поета Росен Карамфилов в София.

На тези четения двама автори обединяват публиката си и правят съвместно литературно четене, което протича в три тура:

I: СМЯНА НА ЛИЦАТА – всеки от поетите ще разполага с 10 минути, за да защити творчеството на другия.
II: ЧЕТЕНЕ – поетите ще представят в рамките на 30 минути своята поезия.
III: ИМПРОВИЗАЦИЯ – всеки от поетите ще даде на другия дума, върху която той да напише стихотворение в рамките на десет минути.

***

ако имаше смисъл
в живота,
нямаше да има смисъл
в поезията

***

Обичам
невъзможната,
обречената
любов
онази,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената
без планове,
без къща,
кола
и деца
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да убиеш в стихове
онова,
което не съществува

Бистра Величкова

***

всяко дете е неосъзнат поет
не, не пропада небето, когато си тъжен,
но земята замахва – огромна, издънена
и замерва в лицето ти пръст и цветя,
и на мъртвите нямите форми;
и пръстта зараства като рана,
като тайния джоб на вселената.
макар че, може би било е другаде и някога,
макар че, ти не си присъствал, че още те е нямало,
живееш все така безпомощно;
а всъщност тука животът не стига,
а ти се преструваш, преструваш, преструваш,
докато детето посочва друг създател.

***

Понякога искам да напиша и това:
живите, с които искам да мълча, са много;
повече са мъртвите, с които искам да говоря.

Лора Динкова

ИНТЕРВЮТА

„Лора Динкова и издържаливостта да си млад“, интервю на Митко Новков в Портал „Култура“, 25.08.2014 г.

„Бистра Величкова – неспособна да се приспособи в реалността“, интервю за Софийския международен литературен фестивал, 01.12.2015 г.

Интервю на Бистра Величкова за „Е-същност“, 19.07.2016 г.

Интервю на Бистра и Лора за БНР – Варна по повод участието им в „Нощта на литературата“ 2016 г. във Варна

Повече информация и новини за литературното четене на 12 септември 2016 г., можете да намерите на Фейсбук страницата на събитието.

Любовта – това е дъното, където оцеляваме

cover-podgotovka-za-napuskane-na-syrceto-ani-ilkov„Дори и в тоалетните на света да слезеш/ ще чуеш все същия разговор -/ курвите проститутките лесбийките/ с една дума красивите жени – и тоя древен разговор за любов/ все тоя разговор:/ кога къде с кого и колко пъти…“ Така започва стихотворението „Дъното на света“ с подзаглавие „Подготовка за напускане на сърцето“, от стихосбирката на Ани Илков „Подготовка за напускане на сърцето“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 2015 г.). Този стих, сякаш обобщава това, което се усеща от цялата книга – че вече дори сърцето се оказва тясно, за да побере смисъла на любовта. „И знам/ че няма смисъл/ но и да имаше/ пак би било безсмислено -/ това е дъното“. Ако някога любовта се е възпявала в поезията като най-възвишеното чувство, то реалностите на днешния постмодерен живот, които деконструират, клишират и опосредяват това най-интимно преживяване, карат поета да усеща любовта като дъно на света, където тя представлява няколко въпроса: „кога къде с кого и колко пъти/ и начинът какъв/ и стойката такава“. Това вече дори не е любов, нито смърт, „просто няма смисъл“. „Какво виждаш?/ началото и края“, докато времето изтича в „тишината на мензис“ („Жертви на храна“). Сърцето остава все по-празно и се „пълни с жажда“. „Обичаме ли?“, пита поетът в стихотворението „Клетва на влюбените“. А реалността отговаря в стихотворението „Месия“, където се оказва, че „вагината – тази безкожна плът“ е единственото, което „ни събра/ (без да сме заедно).“

Въпреки усещането за известно разочарование от това, в което се е превърнала любовта, във втората тематична част на стихосбирката „Любов към природата на нещата“, авторът изразява и надежда, че все още не всичко е изгубено и че най-висшето душевно чувство е много повече от това, което физическият свят прави от него: „Не няма тялото да бъде вечен господар“ („Клетва на влюбените“). И свободата на влюбения, който се различава от обикновения човек е „космична“. Тя е извън земното, видимото, материалното. Един човек може да дава израз на любовта само с физическите й измерения в живота. Но един влюбен се докосва много по-надълбоко, а именно до „природата на нещата“, до същността на любовта, която е отвъд човешкото, понякога дори отвъд това, което сърцето е способно да понесе: „Не се плаши от любовта ми тя те хваща/ и те повежда за ръка с лице към страшното“ („Любов към природата“). И тук, ако си позволим по-свободна интерпретация, можем да видим известно противоречие между първите две части на стихосбирката, но и нещо, което ги обединява. От една страна, стиховете в първата част говорят за онази любов, изпразнена от съдържание в света на физическото и материята, там, където частите на тялото и животинския нагон са единствените свързващи елементи, и изрази на близост. От друга, втората част разглежда любовта в онзи истински чист вид, който може да се преживее само отвъд материята, отвъд видимото и земното. И в двата случая обаче сърцето сякаш не може да понесе интензитета на преживяването – в първия чувства празнота от липсата на духовно изживяване и сливане между двама, и елементарността на физическия свят, в който органи се срещат, за да се обичат; в другия случай пък, сърцето е подложено на най-истинската и силна емоция, изпитана от сливането на влюбените и духовната близост между тях. Тази емоция се оказва прекалено истинска, прекалено силна, за да може да оцелее сърцето. Оказва се, че и при двете крайности човек е обречен да напусне сърцето. А целта е една – и в двата случая – да оцелее.

Третата част на книгата „8 (ученическа балада от 70-те години)“ идва като балансьор на предишните две части на крайностите. Стихотворението с едноименното заглавие разказва за онази първа любов, която е започнала някога някъде, когато сме били ученици, но не е продължила след това. В същото време именно тази любов, сякаш случила се на шега, по детински, остава в спомените ни като най-истинското чувство, което сме изпитвали, без да сме съзнавали това в онзи миг: „Но още помня възможностите/ на скалъпената ни връзка/ която можеше да не бъде…/ (Ако можеше да не бъде – щяхме ли?)/ Ако можеше никога не щяхме да се разхождаме/ върху крепостта на ученическите си чистотии“.

Въпреки всичко, дори в тази трета част, се усеща посланието от първите две, че всяка една любов, под каквато и форма да се преживява – физически-опосредствена, същностно-духовна, чиста-ученическа, всъщност представлява една подготовка за напускане на сърцето, за да може животът да продължи и човекът да оцелее. Ако в реалността е невъзможно да се живее без сърце, то в света на емоциите, сърцето с всеки свой удар ранява, за да кали човека и да го научи как да оцелява в реалността. Докато един ден, без да разбере, се окаже с напуснато от самия себе си сърце.

Въпреки безнадеждната картина за любовта и чувствата, към която ни насочва стихосбирката на Ани Илков, тя всъщност носи в себе си и надежда. Тя е загатната в самото заглавие на книгата: „Подготовка за напускане на сърцето“, т.е. все още няма действително напускане, а само подготовка за това. Любовта във всеки вид, в който ни се случва, ни подготвя и ни тласка към това желание за напускане на сърцето. Сякаш обаче не е толкова лесно да напуснеш нещо, което те кара да чувстваш, да обичаш, което те прави жив и те кара да усещаш света такъв, какъвто не е. Защото в крайна сметка, да напуснеш сърцето си, би означавало да напуснеш самия себе си.


* Ани Илков. Подготовка за напускане на сърцето. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2015.

** Рецензията е публикувана за първи път в © Електронно списание LiterNet, 04.06.2016, № 6 (199)

БЯГСТВО С ДИВИТЕ КОНЕ (разказ)

За първи път се влюбих на 17. И за последен. На 17 светът изглежда по различен начин, но нека започна отначало…

Бяхме голяма компания, хлапета все на по 16-17 години и си живеехме живота. Слушахме метъл, пънк, рок. Всички с дълги коси – без значение момичета, момчета. Всичко го правехме за купона – пиехме, пушехме, друсали сме се. Като се замисля, най-много сме се друсали. Беше лудо. Куфеехме по концертите на „Нова генерация” и „Ревю”. В компанията имаше един Мишо. Той свиреше страхотно на китара. Беше истински талант.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Беше краят на месец май. Пролетта беше оцветила всичко в зелено, дърветата цъфтяха, птичките пееха. Седим си ние в един късен следобед в Борисовата градина и пием бири, нашата компания, метъли и пънкове. Мишо извади от джоба си някакви хапчета. Нарече ги „перки” или още „Паркизан”, някакво лекарство срещу паркинсон. Мишо каза, че от него получаваш халюцинации. Взехме от тях и после бира, бира, бира… и да – халюцинации. Вече беше късно вечерта, а аз имах чувството, че всъщност е ден, но някой е загасил лампите! Сещаш се за какво става въпрос?! После имах чувството, че около нас седят непознати хора и ни наблюдават, а ние не спираме да се смеем. Не знам кога, но сме заспали на тревата. Събудихме се към 9 сутринта, защото някакво куче се беше приближило да ни души и се опитваше да препикае Мишо. По алеите вече всички хора вървяха забързани за работа, добре облечени, с куфарчета, гледащи часовниците си. Ние в това време се въргаляхме в мократа от росата трева и не знаехме къде се намираме. С опърпани дрехи и сънливи очи посрещахме утрото на нашето безвремие. В този момент Мишо извади китарата, която до преди малко беше ползвал за възглавница на тревата. И докато животът се суетеше покрай нас със забързана крачка към поредния работен ден, той запя любимата си песен на Роулинг Стоунс: „Диви, диви коне, те никога не ще ни отнесат. Диви, диви коне…”. Мисля, че точно тази сутрин се влюбих в Мишо.

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

Дойде ‘89-та. Падна режимът. С демокрацията дойдоха и всякакви нови забранени наркотици. По-късно нарекоха това време – първият бум на хероина. Изведнъж всичко беше позволено, свободно… Хапчетата, с които доскоро се друсахме, все повече започнаха да се изместват от „херингата”. Хероинът започна да навлиза сериозно, но тогава никой нямаше информация какво е това нещо. Много от приятелите ми неусетно започнаха да затъват.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Мина време, завършихме училище. Компанията започна да се разпада. Всеки пое по своя път – едни станаха наркомани, други – алкохолици, трети полудяха. Който все пак успя да остане с всичкия си, избяга от България. Ние с Мишо вече ходехме сериозно. През лятото на 1992-ра се случиха две важни неща за мен, първото: приеха ме да уча Английска филология в Софийския университет; второто: научих, че съм бременна от Мишо. По това време той беше в казармата. Пуснаха го за три дни отпуска. Когато го видях, ми се доплака, бяха му остригали дългата, гъста коса. Когато му съобщих новината, той се зарадва, запрегръща ме: „Ама това е страхотно”, вика, „сега ще си имаме бебе, ще си го гледаме, ще се обичаме…”. Зарадвах се, че така приема нещата. Майка ми обаче каза задължително да направя аборт. Била съм още прекалено млада, не съм можела да поема отговорност за себе си, пък какво остава за деца и семейство. Пък и тоя Мишо, какъв бил… Бил още млад и несериозен, как щял да се грижи за жена и дете. Накрая, аз все пак, запазих детето. Обичах Мишо и исках детето.
Оженихме се. Родих. Заживяхме заедно с малкия ни син Николай.  Първите години нещата вървяха много добре. Аз все още бях много влюбена в Мишо. Той излезе от казармата, но реши, че не иска да учи. Това добре, но не искаше и да работи. Аз започнах работа, в същото време и учех, а той стоеше и гледаше телевизия вкъщи. Казваше, че си търси работа, но нямало. Постоянно говорехме, обяснявахме се. Той ми казваше, че ще направи всичко възможно, за да промени ситуацията и да си намери работа. Много държал на семейството ни. Тия разговори започнаха да зачестяват, заедно с литрите алкохол. Майка ми тогава само ме гледаше остро с вид „Аз ти казах!” Нещата станаха сериозни, започнаха скандали, той ми посягаше. Наистина всичко се обърна с главата надолу. Няколко години живяхме заедно, като накрая беше ей така – скандали, крясъци, сълзи.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Докато взема решение да се махна от него, мина много време. Вечерта ми е много тегаво, рева и решавам, че се развеждаме, и съм твърда. На другия ден, на сутринта си казвам: „Не, не, чакай да видим, може пък да се оправи, да се променят нещата. Все пак имаме и дете!” А вечерта пак същото… Накрая реших твърдо – развод. Беше много драматично, защото, когато Мишо беше трезвен, ми се молеше и ревеше да не го оставям, а когато беше пиян, ставаше груб и агресивен. Въобще това отдавна не беше онзи Мишо, когото обичах от ученическите ми години. Махнах се от него. Със сина ми Николай отидох в апартамент под наем. Тогава работех като учителка по английски. Вече бяха точно тия години в България – на голямата инфлация, банките фалираха, нямаше пари, нямаше стоки. Имах чувството, че ще стигна до просешка тояга. Нямаше как, борех се сама… Първите години, откакто се разделихме с Мишо, чувах от приятели, че много страдал, защото сме се разделили и затова пиел още повече. После чух, че е започнал и да се друса. Все едно, вече не ме интересуваше къде е и какво прави. Аз бях твърда и прекъснах с него всякаква връзка.

Годините се изтърколиха, Николай тръгна на училище. Един ден, след като го взех от училище, се прибирахме през подлеза на „Орлов мост”. Там, някакъв брадат мъж с извехтели дрехи свиреше на китара с четири струни, другите две бяха скъсани. Приличаше на клошар, но свиреше добре. Напоследък има много такива из подлезите. Те там си живеят – спят, ядат и свирят за някой лев. Николай ме дръпна да останем да послушаме как мъжът свири. Лицето му беше подпухнало, беше мръсен, изстрадал. Изведнъж мъжът ме погледна в очите. Вцепених се. Бях виждала тези очи и преди. Погледът му ме пронизваше и четеше сърцето ми.

– Госпожо, тази песен е за вас – каза мъжът и запя. – Диви, диви коне, те никога не ще ни отнесат. Диви, диви коне…

Усетих топка в гърлото. Сърцето ми натежа. Задърпах Николай към изхода на подлеза. Той не искаше да върви:

– Мамо, този човек свири много хубаво, нека да послушаме още!

С разтреперан глас му казах:

– Върви, Николай! Бързаме!

След седмица във вестника прочетох, че в подлеза на „Орлов мост” е намерен починал клошар. Намерили са го свит върху влажния цимент на подлеза. Вкочанените му пръсти все още стискали старата китара с четири струни.

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван за първи път в LiterNet , на 19.03.2010 г., бр. № 3 (124). Разказът е един от първите публикувани разкази на Бистра Величкова, в литературно издание.

** Разказът е един от отпадналите разкази от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (Рива, 2014 г.)

Margarita Omar: I don’t shave my legs, because I don’t need to be desirable, fuckable and sexy

Margarita Omar, 22, is an artist and a feminist. Growing up in Moscow, she moved to Luxembourg with her family when she was a teenager. Margarita still lives in Luxembourg where she is studying ‘Music Informations’ at the Conservatory. So far, Margarita has showcased two exhibitions of her work.  She is preparing three more  exhibitions this year, which will appear at the Urban Art Festival – Kulturfabrik and Young Artists – PIJ (Point Info Jeunes), in Esch-sur-Alzette, Luxembourg, as well as Young Artists – Rehazenter, in Luxembourg, Luxembourg.

Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

I got to know Margarita through her protest against the objectification of women to be beautiful and perfect. Margarita’s protest against the pressure on the feminine is very simple – refuse to accept it. Margarita has not removed her bodily hair in the last three months. She refuses to hide it or acknowledge it as shameful and is not afraid to show off hairiness. At the gym, Margarita still goes for the shorts & tank top combo, despite what people may think about her legs and armpits. She likes the challenge. She wants to set an example for other women and directly challenge men through her own body.

Margarita let me take her pictures during this interview. All she asked in return is that the photos avoid a sense of sexuality and eroticism, instead focusing on the feminine in its nature state and appearance. At the end of the photoshoot, the thought of a hairy woman being a socially acceptable thing, one that even holds a certain aesthetic, was an almost natural response. It’s all about getting used to something new, as Margarite reassured me. Just like we have gotten so used to the (at times overbearing) reality of men’s bodily hair. So we propose a curious experiment – we want to know how many of you will feel this sense of comfort and will be willing to consider this form of protest as a way of life. Let’s see if your views change by the end of this interview.

Why aren’t you shaving your legs? 

First of all, I want to piss off my boyfriend (laughing), second, it’s wintertime and I refuse to spend my money on hair-removal procedures. I can think of far better things I could spend that money on. Another reason is that I thought that I can make an art form out of it and inspire others to do the same. Or just to make them think – there are also other forms of oppression, which are not solely reduced to body hair.

Маргарита Омар и приятелят й. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Маргарита Омар и приятелят й. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

What does your boyfriend think about this? 

I don’t care. He told me that he loves me and that he supports me, but I didn’t even ask his permission.

What does it mean to be a feminist? 

Feminism is a particular kind of politics. Without attempting to generalise or simplify, feminism means the acknowledgement of three core facts: 1) Women are social group, 2) There is a patriarchy and gendered hierarchy and 3) This is not a natural state of being; we can trace how this masculinity has been enforced upon us historically.

Маргарита Омар. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Маргарита Омар. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

So, not shaving is your protest against the underlying pressures on women to be perfect and beautiful? 

Well, it is too small to call it a protest. I haven’t brought plenty of women with me and we haven’t made a group photo with our hairy legs, we haven’t started a movement. It is not very a political action.  In a way, I believe that every woman that does not obey social norms, sometimes, is making her own protest. So, if you make it your personal protest, if you make your mind up to stand up to these social stigmas, it is a huge step already… The purpose is not to blame women for following restrictive standards set on them. The purpose is to be otherwise and come together as a social group.

What are the main things you protest against with this action? 

The beauty standard – “I am socially acceptable only when my body is altered and when I make it more aesthetic artificially.” It’s like saying women are naturally inferior because they also have hair on their bodies, so they should be altering themselves in order to be desirable in society, fuckable and acceptable. You can see how that’s totally wrong.

“Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

“Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Would you remove your body hair when summer comes?

I think so. It is my personal adaptive decision. It won’t change anything if I am alone with full body hair the whole year. I won’t scrutinize my body either – I’ve figured out my own socially acceptable body hair length. Anyway, no matter what I do to my body the photos and the interview will stay. Which is going to help to convey the message I want.

Interview by Bistra Velichkova


To see more of Margarita’s project, visit her Facebook page and website.


* The article was first published in the magazine Banitza, 5 feb, 2016. The article is also available in Bulgarian language here

Маргарита Омар: Не си бръсна краката, защото не смятам за необходимо да бъда желана, приемлива и секси

Маргарита Омар (1993) е художничка и феминистка. Тя е родена в Москва, Русия. В тинейджърските си години се премества със семейството си в Люксембург, където живее в момента. Студентка е по “Музикални информатика” в Консерваторията на Люксембург. До сега е имала две изложби на свои картини. Три авторски изложби й предстоят през 2016 г. – Urban Art Festival – Kulturfabrik и Young Artists – PIJ (Point Info Jeunes) в град Еш-сюр-Алзет (Люксембург), както и Young Artists – Rehazenter отново в Люксембург. 

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

Взехме интервю от Маргарита Омар по повoд на социалния протест, който тя прави срещу натиска върху жените да бъдат перфектни и красиви. Как прави това ли? Много просто – като не си бръсне и епилира краката и мишниците вече от цели три месеца. Тя не се притеснява или срамува да се разхожда с къси панталонки и поли, както и да тренира във фитнеса по потник, с необръснати мишници. Не само това, но тя дори с гордост показва на хората дългите си косми, на момчета –  за да ги отврати и провокира, на момичета –  за да ги накара да се замислят и дори да ги вдъхнови и те да я последват. Докато позираше пред камерата ни, основното желание на Маргарита беше снимките да не изразяват никаква еротика или сексуалност, а да показват жената в напълно естествено състояние и външен вид. Ако трябва да бъдем честни, в края на фотосесията и интервюто, до толкова свикнахме с необръснатите крака на художничката, и се замислихме сериозно върху нейните идеи и възгледи. Защо пък не жената да бъде социално приемлива, без значение дали маха космите по тялото си или не? Изглежда че, както казва Маргарита, е въпрос на свикване с това, както например сме свикнали с мъжкото окосмено тяло. Ето какво разказа и самата тя пред “Banitza”:

Защо не бръснете краката си?

На първо място, защото искам да вбеся гаджето ми (смее се). На второ, в момента е зима и аз имам лично самоуважение да не харча всичките си пари за кремове и процедури за премахване на космите по тялото ми. Тези пари мога да ги похарча за по-важни неща. Друга причина е, че мисля, че бих могла да направя вид изкуство от това и да вдъхновя други хора. Или най-малкото да ги накарам да се замислят. В крайна сметка има и други форми на потисничество, които не приключват с окосменото тяло.

Маргарита Омар и приятелят й. Снимка: Бистра Величкова

Маргарита Омар и приятелят й. Снимка: Бистра Величкова

Какво мисли приятелят ви за това?

Не ме ме интересува! Той ми каза: “Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Но това няма значение, защото аз дори не го питам за това.

Какво означава да си феминистка?

Да бъдеш феминистка означава да споделяш определена политическа гледна точка, като например тези три неща: 1) Жените са социална група; 2) Налице е патриархат; и 3) Той не е по природата. Патриархатът е историческо следствие, а не нещо естествено в обществото.

Маргарита Омар. Снимка: Бистра Величкова

Маргарита Омар. Снимка: Бистра Величкова

Може ли да се каже, че отказът да бръснете космите по краката си е форма на социален протест срещу натиска на обществото върху жените да бъдат перфектни и красиви?

Е, това е твърде незначително действие, от моя страна, за да го наречем социален протест. Аз не съм събрала множество жени, с които заедно сме си направили обща снимка с космите на краката си и сме провели някаква обществена кампания. Това, което правя аз не е политическо действие. В известен смисъл, вярвам, че всяка жена, която понякога не се подчинява на социалните норми, прави свой собствен протест. Така че, ако направите вашия личен протест, вътре в главата си, това е вече е голяма стъпка… Целта не е да обвиняваме жените за това, че следват определени норми, които ги ограничават и върху които, те лично  нямат контрол. Целта е да има общо действие.

Кои са основните неща, срещу които протестирате?

Стандартът за красота: “Аз съм социално приемлива, само когато тялото ми бива променено от естествения си вид, по изкуствен начин, за да изглежда по-естетически и по-красиво”. Това е същото като да се каже, че жените са по природа по-нисши и недоразвити, което не е вярно, и за това те трябва да променят тялото си така, че да бъдат желани, приемливи и секси. За мен това не е необходимо.

“Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Снимка: Бистра Величкова

“Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Снимка: Бистра Величкова

Ще обръснете ли краката си през лятото?

Вероятно да. Това е мое лично решение. Няма да се промени нищо, ако аз съм единствената, която цяла година не епилира или бръсне космите по краката и мишниците си. Разбира се, няма и да гледам прекалено критично на тялото си. Установила съм свой собствен социално приемлив критерий за дължина на космите. Според този критерий, дори лятото не е необходимо да са напълно гладки краката ми. Освен това, без значение дали ще обръсна космите си през лятото или не, снимките ми и това интервю ще останат. А това ще помогне, за да мога да предам посланието си към обществото.

За да разберете повече за проектите на Маргарита посетете Фейсбук страницата й и личния й сайт.

Прочетете интервюто на английски език тук.

Автор: Бистра Величкова

* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Баница“, 5 февруари, 2016 г. Интервюто е публикувано и на англисйки език ТУК.

“Слабини”-те на Васил Прасков, или за силата да умираш красиво

днес се навършват
15 минути от смъртта ми

Васил Прасков

SlabiniПоезията на Васил Прасков е сурова, реалистична до болка, някой дори би казал брутална на моменти. Въпреки това, тя е много по-чувствена и крехка, от много стихове за любовта, писани със захаросана нежност и прекомерна романтика. В стиховете на Прасков няма рима, няма красота – в традиционния смисъл на тази дума, няма бъдеще, но има истинска, страстна и болезнено унищожаваща любов, която постоянно умира, постоянно се самоунищожава, постоянно кърви, докато се ражда отново и отново. Прасков описва болката, невъзможността, смъртта като неизменна част от любовта и живота, и като нещо дори по-красиво от самата любов. В споделената любов и щастието няма истинска поезия, защото няма и истинска трагедия. Там, където има бъдеще, за поета няма смисъл. А, ако няма бъдеще, той просто умира в думи на белия лист. Като всеки поет-декадент Прасков вижда красота в упадъка, който е и последният пристан на някакъв смисъл в и без друго безсмисления и умиращ живот. Затова и най-красивото и силно чувство като любовта е описано през призмата на мрака, на болката, на романтичния упадък. За това и думите в тях са реалистични. Авторът назовава нещата с истинските им имена, с имената, с които се говори за любовта на улицата, в кръчмите и в бардаците. Да, това е любовта, това е животът – „пълен ташак“, „сърцето мастурбира“, някой „духа“, докато друг изпитва „оргазъм“, а мъж „сънува, че е жена“. Подобни думи може би за някой биха звучали нецензурно в поезията, но не е ли поезията едно криво огледало на истинския живот? В този случай, нецензурно ли е да се обичаме? И срамуваме ли се, когато правим това, което се страхуваме да изречем на глас? Поезията на Васил Прасков е искрена до болка и в най-бруталните думи и строфи прозира силно чувство и дълбока тъга.

Тъй като за хубавата поезия е трудно да се пише критика и да се поставя в рамки, които се опитват да я обяснят, текстът по-долу представлява една, нека я наречем – поетична рецензия на творчеството на Васил Прасков, от последната му книга. С този текст, като един обикновен читател, се опитвам в чиста, дестилирана форма да предам емоцията, която предизвиква поезията на Прасков. Няма рационално и методично да анализирам и деконструирам стиховете, подобно на физик, който се опитва да обясни красотата на дъгата като съвкупност от светлинни вълни, трептящи в различна честота. Просто ще се опитам да говоря за поезията му с неговите думи, за да бъдем максимално близко до това, което ни казва авторът.

Стихосбирката "Слабини" (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Стихосбирката „Слабини“ (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Поетична рецензия за стихосбирката „Слабини“ на Васил Прасков

„Всичко е пълен ташак, освен тази любов“ крещи Васил Прасков от бездната на белия лист.

Васил Прасков. Бивш затворник, бивш самоубиец, бивш любовник. Настоящ човек. Той е „тийнейджър с вечерен грим и налудничав поглед“. Той е „всички мъртви“. Той е „сутеньорът“, който ревнува от клиента, докато чака работното време на живота да свърши. „Помниш ли, когато закусвахме преди секс?“, а след това как се „целуваме зад кенефите/ в небесните градини“ на най-калния град, който ни обичаше като бездомници?! „В София изоставихме любовта си/ нека наричаме дъжда с истинските му имена“. „Нещо в начина по който ме убиваш/ ме кара да чувствам/ че не мога да живея без теб“.

Поезията на Васил Прасков от последната му стихосбирка „Слабини“ е „целувка с език“, на влюбен в болката; опит за самоубийство, докато „времето е спряло като дъжд“. Тя е „яздене на смъртта между кофите“; крадене на „релси и кабели“, „спиране на тока в квартала“. Стиховете на Прасков са „излагане“ и разпиляване на душата в най-тъмните и мръсни ъгли на града, полудял от опити за нормалност, от опити за морал и приличие.

Тази поезия „танцува под дланите“, „диша тежко“, „космите на ръката настръхват“, докато „рисува с език по зърната – спасение“. Думите, подредени в стиховете му, са „твоята ръка в панталона/ твоите оргазми/ и твоят смях“. Тези думи са твоята скорост. Докато четеш Прасков, „сънуваш, че си жена“, а „болката е мъж“. С поезията на бившия затворник на прокълнатия ни свят, се учим „да мълчим на неговия език“. А на другия ден, прерязваме „вените на небето“, докато „караме смъртта да ни чака“, а „приятелите ни се хвърлят под влакове“.

Стихосбирката "Слабини" (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Стихосбирката „Слабини“ (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Докато се влюбваш в туптящите от болка думи, му казваш: „Сърцето ми мастурбира/ внимавай да не те опръскам/ с кръвта си“. После ти се иска да го попиташ: „Къде ти е халката?“. А Прасков отговаря някъде от подземията на живота, че „когато си с грим/ и два различни черни чорапа/ любовта е сянка на кожа/ върху мускула на сърцето“.

Всеки нов стих на Васил Прасков е очакван като „мъртво вълнение“, за да влезе отново „смъртта във вените“ и да „танцува“ на „приливи и отливи“, в „твоя цвят“, на нашето „нямо кино“. „Всеки ден се самоубиваме“, „докато смъртта ни събере“, както болката събира слабините в най-силните опити за красиво умиране – в поезията на арестувания до живот в себе си – Васил Прасков. Човекът, който обича тъгата.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Бистра Величкова на XXV-тия поетически трубадурски двубой между Иван Димитров и Васил Прасков Снимка: "Двойна измама"

Бистра Величкова  Снимка: „Двойна измама“

*Tекстът е прочетен на XXV-то издание на поетическия трубадурски двубой между Иван Димитров (със секундант Лора Динкова) и Васил Прасков (със секундант Бистра Величкова). Юбилейната схватка се състоя на 26 ноември, 2015 г., в клуб към Столичната библиотека. Гласовете на публиката избраха за победител поета Васил Прасков. Автор и организатор на събитието е Петър Чухов.

** Рецензията е публикувана за първи път в LiterNet, 02.02.2016 г., № 2 (195)