Мартин Костов: Благодарение на поезията съм оцелял

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов е един от най-младите поетични таланти в съвременната българска литература. Роден през 1997 г. в София, той пише и публикува първите си стихотворения едва на 15 години. След първата му публикация в LiterNet, главният редактор Георги Чобанов  възкликва: “Колцина от по-възрастните поети от него могат да пишат по този начин”. Читатели и критици сравняват младия поет с Петя Дубарова (зарадаи възрастта и болезнената искреност), както и с френския символист Артюр Рембо (поради идентични причини). Мартин има публикации още в сп. „Страница“, в. „Литературен вестник“, „Литературен клуб“. На 17 години излиза дебютната му стихосбирката „Дом“ (Изд. „ДА“, 2014 г.), която получава множество положителни отзиви от литературната критика. В предговора на книгата, поетът Васил Прасков пише следното:

“Биографията на Мартин прилича на мрачна приказка за едно изгубено или по-скоро “невъзможно” детство. Той е роден в краен софийски квартал, в семейство на самотна майка с девет деца. Още от най-ранна възраст се сблъсква лице в лице с неумолимите закони на борбата за лично и чисто битово оцеляване и до днес неотменно твърди, че “никога не е бил щастлив”. Израства в среда, в която се слуша чалга, бг-рап и Джъстин Бийбър, а наркотиците и насилието от всякакъв вид са всекидневие. Нерядко животът го среща с хора, за които четем в криминалната хроника и гледаме под формата на персонажи в сензационните и евтини американски психотрилъри. За щастие Мартин оцелява…” 

С гердан, с катинар на врата, заключен за света, Мартин идва на срещата ни пред Народната библиотека в София. За интервю. В което да ми разкаже за дебютната си книга “Дом”, за поезията, която кърви, за това да си изгубен, за това да си на 18, а да си преживял неща като за няколко живота, за болката, която го кара да създава и да се саморазрушава едновременно, за бъдещето, в което вярва… И за самотата в рушащите се сгради, която го прави по странен начин щастлив.

В “Кафето на архитектите” е спокоен следобед. На някои от масите се виждат познати лица на поети и литератори. С Мартин сядаме на крайна маса, в ъгъла. Той си поръчва мляко с кафе. Заприличва ми на живота му, който обаче не е могъл да си го поръча по свой вкус. Смесва ги двете. Черното се разтваря в бялото. Мартин разбърква сместа с лъжица. Поглежда ме и се усмихва.

Включвам диктофона. И не Мартин, а тишината започва да говори.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Задавам въпрос, който отеква глухо в топлия летен въздух. Той се усмихва и не казва нищо. В разговора с Мартин има повече тишина. И както и в стиховете му – премълчаното говори повече от казаното. Той нахвърля щрихи с малко думи и оставя сърцето и фантазията да довършат цялата картина. И ако човек има сетива да чете белите полета, между редовете в книгата му и да се вслушва в мълчанието му, ще научи много за него и за живота.

На много от въпросите, които задавам, Мартин отговаря с “Не знам…”. Но всъщност знае и то прекалено много, но не иска да каже. Както, когато разговаряш с живота и задаваш твърде много въпроси, до отговорите на които трябва да достигнеш сам. Разговорът с Мартин е точно такъв. Усещаш, че срещу теб стои една вселенска мъдрост, получена чрез болезнен опит и страдание, една дълбочина, която те гледа с чисти очи на дете, което обаче може да ти каже твърде много и твърде страшни неща. А това би било опасно за самия теб.

Мартин мълчи, както мълчи и животът, който ако отговори на всичките ти въпроси, може да те откаже от самото живеене, да те разруши, да те разколебае окончателно за смисъла. За това вероятно, Мартин предпочита да запази събеседниците си, като отговаря с “Не знам”. След което се усмихва,  отпива от млякото с кафе и се прави, че болката не съществува. Болката, която го ражда и убива всеки ден. Ако се вгледате в очите на живота, така де, в очите на Мартин ще прочетете това, което той ще напише утре. Ще видите стаена и умело прикривана тъга. Неизказани мисли, чувства и съмнения. И така боли от тези очи, че когато се усмихне младият поет е като слънчев лъч, който едва е успял да пробие през сивите облаци, след хиляди дни дъждовно време. И огрява земята така, че придава нов смисъл на съществуването. Усмивката му носи особена радост и облекчение, че болката може и да се усмихва, забравяйки за миг, че работата й е да боли. Забравяйки своя дом, в сърцето на Мартин, който с годините я е опитомил и се е научил да я използва, за да създава и да се спасява като я описва. Като я изважда на белия лист, за да покаже на света колко остро го пронизва, когато са само двамата.

По-долу са събрани всички думи, които Мартин ми подари в онзи летен следобед, през юли. Дългото мълчание между тях няма как да го предам в писмен вид. Няма как и да ви кажа какво ми каза, когато не говореше. Защото и тази тишина е подарена, споделена и безкрайно лична. Но за да усетите духа на разговора с младия поет, четете бавно следващите редове и след всеки негов отговор, спирайте и се вслушвайте в отекването на думите в тишината. Които пулсират във въздуха като сърдечен ритъм, на 18-годишен, който мисли и чувства като по-голям от възрастен.

ИНТЕРВЮ

Как и кога започна да пишеш? Кога публикува първите си стихове?

Пиша от малък, от втори клас. Тогава написах първото си стихотворение, което го прочете класната ми. Години по-късно, на 14, започнах да пиша всеки ден. Тогава, първият, който прочете стиховете ми беше Васил (Васил Прасков – известен български поет – бел. а.). Не помня как се запознахме, беше преди много години. Бях му пратил няколко неща и той започна да ми обяснява как трябва да се редактират. Каза ми да пиша по-сериозно. И аз го послушах. Преди това дори нямах намерение да публикувам. Дори беше малко насила. Пратихме разкази за един конкурс. Не се получи и аз се ядосах. След това ме накара и ми помогна да публикувам.

За първи път публикуваха мои стихотворения в ЛитерНет. Редакторът му, Георги Чобанов пусна няколко (Стихотворенията: “Разстояния”, “Проблеми със сърцето”, “Докато падах”, “Апокалипсис”, “Не съм”, “Бяло зелено червено” и др.). След това си направих сайт, където започнах да публикувам всякакви мои стихотворения. Започнах да пращам и по други литературни сайтове – в “Литературен клуб”. В последствие Силвия Чолева (Силвия Чолева е поет, журналист и издател от издателство „ДА“ – бел. а.) ми писа и започна да ме публикува в “Литературен вестник”.

dom_knigaКак се стигна до издаването на дебютната ти стихосбирка “Дом”?

Силвия Чолева ми предложи да ме издаде и да ми стане редактор и аз се съгласих. Тогава бях на 15 г. Точно започнахме да работим по книгата и аз се отказах. За това всъщност излизането й се забави с повече от година. Не знам защо, но реших, че няма да пиша повече. Въпреки че, всъщност не спирах да пиша. Но бях решил да не публикувам никъде нищо.

Майка ти и близките ти знаеха ли, че пишеш и че ще издаваш книга?

Не. Майка ми не знаеше, че пиша, докато не излезе книгата. Всъщност, малко преди да излезе  тя разбра… Не знам как й се струва. Радва се. Може би не се радва за нещата, които пиша, но се радва, че книгата съществува. Приятелите ми знаеха, че пиша, но близките ми не. Приятелите ми ме подкрепят и идват на мои четения.

Стиховете и кратките ти разкази по лични преживявания ли са писани?

Деветдесет и осем процента от стиховете са писани по лични преживявания. Някои приятели не разбират това, което пиша и са ми казвали: “Преведи ми това стихотворение” или “Какво значи това?”. Но аз не съм им давал никакви обяснения.

След като напишеш нещо редактираш ли го много след това?

Не. Не ги редактирам много стиховете. Само правописните грешки или сменям някоя дума.

Кой е първият човек, който ти чете стиховете, след като ги напишеш?

Най-често се съветвам с Васил (Прасков). Той е първият, който ги чете.

От къде идва вдъхновението за стиховете ти?

От неща от живота и мои лични преживявания… (пауза, тишина)

В тях има много болка?

Да. Така е. Те до някъде ми помагат да я преодолея, но до някъде… (Усмихва се. Следва дълга пауза и мълчание)

Мислиш ли, че болката е извор на творчеството?

Да, мисля че е точно така. Мисля че ако я нямаше тази болка щях да пиша, но не такива неща. За това не съжалявам, че я има.

В информация за себе си, на личния си сайт пишеш следното:

“Опитвам се да бъда този, който искам да съм. Но е трудно човек да бъде себе си, когато животът е толкова суров. Когато пиша всички тези стихове, аз всъщност препускам през един океан от болка и щастие едновременно. Никой не разбира, какво е истинското чувство. Вътрешното усещане, че това е само и единствено твое.  Въпреки  страха в теб, ти се чувстваш свободен. Мислиш, че някой те наблюдава, в къщата ти има някой, кучетата лаят. Ти си сам. Или поне мислиш, че си сам. Това е животът ми, и всички мои настроения. Гадно е на тази  възраст да пиша тези мрачни думи. Понякога си мисля, дали това е нормално, дали наистина това е животът…”

Хората като го прочетат това биха те попитали защо на такава ранна възраст,

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

мислиш че животът е толкова суров и непоносим?

(Усмихва се, отпива от млякото с кафе, поглежда ме и оставя тишината да отговори. Тишината тежи.)

Мислиш ли, че на прекалено ранна възраст са ти са случили много неща?

(мълчание) Да, определено. До някъде мисля, че това ме обогатява… (дълга пауза и тишина)

Ако си имал възможност за друг вид живот, какво би променил?

Всъщност нищо. Не съжалявам за нищо, което се е случило, защото всяко нещо, което се е случило ме е научило на нещо ново.

Какво е било вдъхновението за разказите “ТВУ” и “София” – много истински и силни текстове, отново наситени с болка?

Разказът “ТВУ” съм го писал на 16 години. Вдъхновението за него беше, че си спомних за една приятелка и исках да напиша разказ за нея. И го написах. А разказа “София” го написах,когато пътувах в рейса от Пловдив за София. Написах го на един дъх и почти не съм го редактирал след това.

Как пишеш най-често? Всичко написваш наведнъж или премисляш как и какво да напишеш?

Като искам да напиша нещо, просто сядам и го написвам от началото до края. Защото, ако прекъсна разни идеи ми бягат. По всяко време пиша. Когато съм вкъщи на компютъра, когато съм навън и ми се пише, записвам по разни листчета, в телефона, във Фейсбук пращам съобщения на разни приятели, за да си запаметя нещо. А те само ме питат – какво е това? (смее се)

Кога пишеш – когато си щастлив или когато си нещастен?

Повече пиша, когато съм нещастен.

Почти всеки ден имаш ново стихотворение на сайта и на Фейсбук страницата ти. Всеки ден ли пишеш? Колко най-много стихотворения ти се е случвало да напишеш за един ден? И колко време е бил най-дългият период, в който не си писал нищо?

Пиша най-редовно сурин, след като си направя кафе. Така се събуждам. Пиша почти всеки ден. Понякога има периоди в които не спирам да пиша. Друг път пък не пиша седмица. Всъщност седмица е най-дългият период в който не съм писал. Откакто се занимавам по-сериозно с поезия, това се е случвало веднъж, или два пъти. Имаше един период в който ми трябваха пари, нямах джобни и пишех по 3 стихотворения на ден за 10 лева. Но това не значи че тези стихове са фалшиви, и съм ги писал на сила. Парите бяха от кръстниците ми, на които съм много благодарен. Иначе най-много по 10 стихотворения съм писал на ден.

Гледам катинара овесен на врата ти. Заключен ли си към света?

Не знам… (усмихва се, мълчание)

Мартин Костов на четене в BarDak, в София. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов на четене в BarDak, в София. Снимка © Бистра Величкова

Със стиховете си мислиш ли, че отваряш една своя страна, която не можеш да я изговориш, а само да я напишеш?

(усмивка, мълчание, млякото с кафе в чашата е вече наполовина)

Мислиш ли, че това което е в книгата е истинският ти Аз, най-дълбоките ти чувства, които можеш да споделиш само с белия лист?

Да, всъщност. Това и Силвия (Чолева) ме беше питала в едно интервю. Това и на нея й казах тогава, че в книгата има неща, които не съм казвал на никой и никой не ги знае.

Можеш ли да кажеш, че най-много доверие имаш на белия лист?

Да! Абсолютно! Всъщност той никога не ме предава.

След този успех – на 17 г. да издадеш книга със стихове, за която много от големите ни поети и литературни критици изказаха похвали – чувстваш ли се по-уверен и със самочувствие, че можеш да се занимаваш сериозно с поезия?

Чувствам се, както преди да излезе книгата. Аз не пиша, за да успея, за да стана най-добрият поет. Пиша, защото това ми харесва, кара ме да се чувствам добре, да забравя някакви неща, да ги преодолея.

И все пак, това че си издал книга и твоето занимание е придобило публичност, не ти ли дава увереност, че все пак имаш талант да пишеш и че това е твоят път?

Не мисля…

Не го ли чувстваш като твоето нещо, което е спасението ти да оцелееш?

Всъщност да. Толкова неща са се случвали, че понякога имам чувството, че само благодарение на поезията съм оцелял. Защото, когато не пиша някакви неща, започвам да се изнервям. А, когато ги напиша се чувствам по-добре.

Мислиш ли, че писането на поезия може да се сравни с пиенето на алкохол или взимането на наркотици? Да се сравни с нещо, което ти помага да се успокоиш, да забравиш?

Да, определено. Понякога ми действа като наркотик. Пристрастен съм към поезията и писането. (смее се)

Кои автори и книги четеш?

Всъщност въобще не чета. Чета, но много малко. Не знам защо… Васил (Прасков) постоянно ми дава да чета разни неща, но… Иначе от всичко, което съм чел, повечето са български автори – Марица Колчева, Васил Прасков, Силвия Чолева, Стефан Иванов, Иван Димитров и т.н. Но трябва да чета повече, знам и ще го направя. Но и за това си има причина, но няма да я кажа сега… (мълчание, тишина)

Ти по принцип имаш влечение и към други творчески занимания. Освен, че пишеш, също така си фотограф, снимаш, а и пееш…?

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

(избухва в смях) Ооо, пеенето е ужас. Всъщност, много преди да започна да пиша, от съвсем малък исках да стана музикант. Но това никога няма да се случи (смее се силно). Правил съм опити да записвам песни, правили са ми инструментали, но никога не се е стигало до запис. Наистина най-голямата ми мечта беше да стана музикант. Не станах музикант, но в крайна сметка със Силвия направихме някаква книга. Стана това, което никога не съм очаквал. Никога не съм планувал да издавам книга. Не съм предполагал, че такова нещо може да ми се случи. По-скоро исках да издам песен. Какво ли не съм правил за това, но никога не ми се получаваха нещата. Също така, като по-малък играех в една театрална трупа в училище. Беше куклен театър. Имам желание да кандидатствам актьорско майсторство или режисура в НАТФИЗ.

Повече проза или поезия ти се пише?

Пиша повече поезия и повече поезия ми се пише.

Мислиш ли че тази книга е твоят дом? И най-уютно се чувстваш в думите?

Да. Със сигурност.

Чувствал ли си се бездомник?

По-скоро съм се чувствал изгубен. Все още се търся…

Не мислиш ли че тази книга е сигнал за намиране? Сигнал, че това е твоят път?

(усмихва се, мълчание, тишина)

В какво вярваш най-силно?

Най-силно вярвам в бъдещето. Не знам защо, но вярвам, че ще се случи нещо хубаво. Наистина не знам защо…

Кое ти дава сили да вярваш в бъдещето, когато настоящето ти носи толкова болка?

Всъщност настоящето и миналото ми дават сили да продължа и да вярвам, че в бъдещето ще е по-добре от това, което вече е минало. Аз знам и вярвам в това. Когато си помисля че нещата ще се оправят и ще бъде по-добре и на мен ми става по-добре и се успокоявам. Когато ми е много гадно и тежко, заради нещо, когато се сетя, че ще мине, че това е някакъв период, че след време всичко ще е наред, винаги си оправям настроението. До някъде вярвам и в приятелството, но нямам много добри приятели. Всъщност имам само един много добър приятел. Всички останали са ми познати.

Би ли се съгласил с това, че трудните моменти повече изграждат човека, отколкото, ако всичко е наред?

Да, мисля че е точно така.

Чувстваш ли, че в сравнение с връстниците си знаеш нещо повече и си преживял нещо повече?

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

(дълго мълчание) Да! Много мои приятели всъщност дори не знаят какво… Не знам как да го обясня… На много мои приятели нещата, които аз съм преживял… Те дори си нямат и на идея за всичко това… (пауза, мълчание). Но аз не съжалявам за нищо, което се е случило, защото ако не бяха станали тези неща, сега нямаше да съм този Мартин, който съм. Нямаше да пиша тази поезия. Най-вече заради това не съжалявм!

Ти си видял от живота неща, които дори възрастни хора, които са живели по-дълго, никога не са преживели и няма да преживеят. Няма ли в теб агресия и връждебност към света, заради трудностите, които си имал?

Не. Всъщност нито мразя живота, нито мразя света. На хората се дразня, но не ги мразя. Има хора, които са ми причинявали доста болка. Дори тях не ги мразя! Не мога да ги мразя. Аз не знам те какво са преживяли, как са живяли… И дори нямам право да ги мразя… Въпреки това, като цяло не съм много позитивен… (усмихва се, мълчание)

Вярваш ли на хората?

Всъщност не вярвам вече почти на никой. Защото хората в днешно време много лъжат и използват останалите. Заради това не вярвам. Аз бях заобиколен с доста такива хора,90% от моите познати бяха такива. И за това в последно време много не вярвам в хората. И въпреки това не всички са еднакви.

Това не те ли кара да се чувстваш сам?

Не. Не се чувствам сам. Не винаги. Имам един много добър приятел, имам поезията…

В книгата си пишеш много за любовта като чувство. Какво е за теб любовта – повече щастие или повече страдание е?

(усмихва се) Зависи от много неща. Нещо средно. Вярвам в любовта. Но тя определено причинява и много страдание. Много пъти съм си казвал, че целият живот е ужасен. Но без любов не може да се живее. Имало е случаи, в които не съм допускал някои хора до себе си. Но най-често аз съм прецакания. (смее се) Но вече съм се научил. Знам хората как лъжат, по какъв начин, с какви думи и мога да ги разпозная…

Колко пъти си бил истински влюбен?

Веднъж. За мен любовта е вечна. Завинаги с един човек. Поне от моя страна е завинаги. Дори, ако не получавам същото от другата страна. Точно за тази любов пиша в някои от стиховете…

Понеже си и фотограф, ако можеш да снимаш болката, как би изглеждала тя на снимка?

“Брутално! (смее се). Не, не знам…

Снимка: Мартин Костов

Снимка: Мартин Костов

Обичаш да снимаш стари, рушащи се къщи и сгради. Какво те привлича в тях?

Харесва ми. Напомнят ми… (пауза, замисля се). Напомнят ми някакви работи… В старите сгради има някаква самота, която ме радва. Не мога да го опиша. Когато снимам стара сграда се кефя самият аз. В тях има някаква любов, която почти никой не вижда. Има странни неща в тях… Точно в тази разруха и развалина сигурно е имало някаква история, някаква любов, някой е живял там, бил е адски щастлив… Хората това не го осъзнават. Дори не им пука за това, че някой може там примерно да е бил супер весел и щастлив. В старите сгради има някаква вечност. Незнам как да го опиша… Новите сгради – добре измазани, с нова дограма са скука. Предпочитам да живея в къща с разбити прозорци, отколкото в апартамент с шумоизолираща дограма. Така се чувствам по-добре… (усмихва се)

Можеш ли да определиш вътрешния си свят като такава сграда?

Горе долу.

Кой е най-големият ти страх?

Най-големият ми страх е да не се чувствам изгубен цял живот. Понякога се замислям за тези неща. Една позната ме беше попитала, цял живот ли ще се чувствам така. И аз се замислих, наистина цял живот ли ще се чувствам по този начин? Това е най-големият ми страх. Но дори и да се чувствам така, всъщност не ми е проблем… Мисля че мога да оцелея дори и така…

Това изгубване извор ли е на вдъхновение за творчество ти?

Мисля че да.

А представял ли си си денят, в който намираш себе си и изведнъж всичко става много балансирано?

Да, ужас. И от това съм се притеснявал, от баланса, защото поезията, която пиша сега, така ми харесва. Притеснявал съм се, ако поезията ми започне да става лигава и гадна.

Тоест страхът е двоен. Ако се намериш, може пък да изгубиш нещо друго?

Да. Всъщност и от това ме е страх. Не знам… Понякога съм си задавал въпроса защо не съм едно нормално момче, с нормален и обикновен живот… Но тогава може би нямаше да пиша това, което пиша…

Как би довършил изречението: “За мен животът е…”?

За мен животът е бъдеще.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

В предговора на книгата ти Васил Прасков пише, че ти признаваш, че никога не си бил щастлив?

Всъщност не е съвсем така. Имало е моменти, когато съм бил щастлив, но това щастие ме е убивало. Защото е било временно… Защото е било неправилно… (дълго мълчание, тишина)

В предговора на книгата ти се казва още, че си израснал в среда на чалга, наркотици и насилие. Чувствал ли си се не на място там?

(смее се) Да, израснал съм в много чалгаджийски свят, със забавни простаци. Но е било и забавно. Винаги съм успявал да се впиша някак, но вътре в себе си, не съм се чувствал по този начин. Трудно ми е било да намеря хора, които да приличат на мен. И това ме е карало да се чувствам гадно.

Роден си в голямо семейство, общо сте 9 деца. До колко сте близки с братята и сестрите ти? Те знаят ли с какво се занимаваш, че пишеш и имаш книга?

Да, ние сме 4 момчета и 5 момичета. Но те са големи. Аз съм най-малкият. Те си споделят помежду си и са близки, но аз не споделям с тях. Винаги съм се дърпал някак си. И не съм искал да ги занимавам с моите глупости… Повече съм споделял с приятели, отколкото с роднини (дълга пауза). Те знаят, че пиша. От време на време идват на някои четения. Но като цяло не общувам много с тях, аз съм си отделно… Отделен… (тишина)

Казваш, че вярваш в Бог. Ходел си в Руската църква, където си пускал бележки с желания до саркофага на архиепископ Серафим? Какво си пожела там?

Точно, когато започнах да пиша си пожелах неща свързани с писане. Това ми беше първото желание в Руската църква. Там винаги се сбъдват. Всяко желание, което го пусна в кутията там ми се сбъдва. А като водя накои приятели и приятелки, и те пък ми казват: “Мартине, как можа да ме излъжеш, не ми се сбъдна желанието”. Пък аз им казвам, че отнема време.

Мартин Костов, на четене в Арт Хостел, София. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, на четене в Арт Хостел, София. Снимка © Бистра Величкова

В момента имаш ли някое голямо желание, което искаш да се сбъдне?

Имам желание. Не е свързано с писането. Но май не бих си го пожелал, всъщност…(тишина)

Сигурно имаш събрани много нови стихове. Имаш ли готовност и планове за нова книга? Как би се казвала тя? Ще бъде ли някакво продължение на „Дом“ или ще бъде съвсем различна?

Всъщност, каквото напиша почти веднага го качвам в сайта ми. Бих искал да издам книга с проза. Или роман на целия ми живот, с всеки детайл и всяка случка описана по най-истинския начин. Описана така, както се е случила. И всяко мое чувство и не само… За заглавие не съм мислил. Бих измислил заглавието, след като са готови разказите. Но все още не съм започвал да пиша нова книга. Ще бъде продължение на “Дом” в проза.

Какво би казал на млади хора като теб, които биха искали да пишат и да имат успех в това?

Бих им казал да пишат истината, да пишат по себе си, да описват себе си, истински неща и случки.

Интервю на Бистра Величкова

* Интервюто за първи път е публикувано в сайта на сп. „Образование“, 15 юли, 2015 г.

„Отвъд литературата горят следи…“ – стихове в „Литературен вестник“ – бр. 22, 2015 г.

„Отвъд литературата горят следи…“ – стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 22, 10-16.06.2015 г.

Бистра Величкова чете стиховете си от "Литературен вестник" бр. 22, в BarDak, в София, юни 2015 г. Снимка © Beastra

Бистра Величкова чете стиховете си от „Литературен вестник“ бр. 22, в BarDak, в София, юни 2015 г. Снимка © Beastra

Аз, Хенри и Джун

По мотиви от книгата
„Хенри и Джун:
От нецензурирания дневник на Анаис Нин“

Той е Хенри
Тя е Джун,
а аз съм влюбена
и в двамата
Случи се
в един уж най-обикновен парижки бар
където всички бяха голи,
а Джун преспа с управителя
заради Хенри –
нямаха с какво друго да платят
На мен ми сипа чаша вино
и каза, че е влюбена
в художничка,
после ме целуна.
От писателя
до нея се научила,
че нищо не е истина
“И ти ли като него?
Търсиш преживявания,
които да опишеш?”
“Обичам те”, отвърнах аз
и Хенри ме целуна.
“Светът е рак, който сам себе си изяжда”
По-добре да тръгвам,
стана късно
Когато влюбен си в двама,
най-добре e да се прибереш рано
при този, когото не обичаш

Нещо общо

Чувството приижда, излиза от бреговете
и не прави разлика между нея и него

“Пътуване към себе си”, Блага Димитрова

С нея имаме нещо
общо помежду ни –
Нейната любов
и мой любовник
Тя го обича
завинаги,
когато са заедно
аз съм
влюбена в отсъствието му,
когато е с нея
Тя – целува устните му,
които са целували моите
аз – целувам нейните чрез неговите
пръстите ни се вплитат
дъхът ни се слива в едно
и всъщност
можем да сме заедно,
когато го обичаме
дори
без да имаме
нещо общо
помежду ни

Стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 22, 10-16.06.2015 г., стр. 11

Стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 22, 10-16.06.2015 г., стр. 11

Кристина

На Юлиуш В.

“как отвъд литературата
горят следи
в търсенето към нея”

“На Кристина”, Георги Савчев

И двамата
сме влюбени в Кристина
той в нея,
аз – в образа ѝ
отразен в очите му
висока, мълчалива,
с воал от скрита болка
побираща се цяла
в зеницата,
която я превръща
в стих,
в който друг се влюбва
в нея, в него
или в тяхната любов,
или в думите,
където е
красиво,
истинско
и вечно
само, когато той премигва
тя потъва в мрака
на затворения му клепач
за миг изчезва
и той пак остава сам
…с мен
обещавам му
да я обичам винаги,
когато ме поглежда
в очите
а той – да не мига
никога
за да не бъде сам

***
поетите са искрени
когато свършват
в теб
стиха

…а всички се страхуват от дъжда

докато те правят кариера,
купуват къщи и
ходят на екскурзии
мен ме изнасилват
в задимени барове
и нечии апартаменти
а улиците,
по които съм минавала
завинаги са мокри от сълзите ми
и пейките върху които
съм усъмвала
все още пазят мойта сянка,
а всички
най-много се страхуват от дъжда
да не намокри новите костюми и сака,
докато аз се разпадам на сълзи
върху разпънатите им чадъри

Денят в който

eдин ден
ще спра да се влюбвам
в гейове
в женени мъже
в актриси
в котки с червени очи
в алкохолици с бради
в наркомани с тесни зеници
в поети самоубийци
в проститутки без сводници
в улични лампи без крушки
в жълти таксита с пияни шофьори
в 5 часа сутринта
в дъжда през май
в непознати

и в този ден зная,
че светът
ще спре да съществува

Поетите режат ръцете си. Снимка © Бистра Величкова

Поетите режат ръцете си… Снимка © Beastra

Последен изход

понякога си мисля,
че дори 13-тия етаж
е твърде ниско

друг път пък,
че след 27
е твърде късно

остава ми единствено
да скоча от земята

Поетите режат ръцете си

Поетите режат ръцете си

скачат от 7-ми етаж
влюбват се отчаяно
и пият като бездомници у дома

Поетите режат ръцете си

и всеки ден отново възкръсват
на кръстопътищата на животите ни,
за да простят собствената ни самота

* Стихотворенията на Бистра Величкова са отпечатани за първи път във в. „Литературен вестник“ – бр. 22, 10-16.06.2015 г., стр. 11, водещ броя – Йордан Ефтимов

Още стихове от авторката можете да прочетете във:

Васил Прасков представи новата си книга „Слабини” с четене на „Рамбо 13”

SlabiniПоетът Васил Прасков представи най-новата си книга със стихове „Слабини” (изд. „Пергамент“), заедно с част от легендарния литературен кръг „Рамбо 13”, на 10 юли, в клуб “Neu Berlin”, в София.

Авторът беше поканил и млади поети, които да прочетат свои творби във втората част на събитието. Между четенията музикантът Симеон Шиндаров изпълни свои импровизации, на виолончело.

„Радвам се, че книгата най-накрая успя да излезе след много трудности. Ръкописът беше отхвърлен от много издателства и хора. За това специални благодарности на моите издатели от „Пергамент”. Дори книгата ми е посветена на Ваня Константинова, лека й пръст, която застана зад ръкописа с цялата си страст и цялото си сърце, заедно с Георги Милев. Благодаря и на Владислав Христов, който ме мотивира да се случи тази книга и да не се отказвам”, каза авторът Васил Прасков на откриването на премиерата.

За работата по книгата той е ангажирал млади творци – редактор на книгата е поетесата и фотограф Марица Колчева, а оформянето на стиховете вътре е направено от младия поет Стефан Гончаров. Художник на корицата е Иво Рафаилов.

Книгата „Слабини” и „Arest.com” са отхвърляни от много издателства

„Предишната ми стихосбирка излезе през 1996 година. В „Слабини” практически влязоха неща, които съм писал и публикувал в литературния печат през последните 15 години (включително в електронните издания

Поетът Васил Прасков чете по време на премиерата на новата си стихосбирка "Слабини"

Поетът Васил Прасков чете по време на премиерата на новата си стихосбирка „Слабини“. Снимка: Бистра Величкова

за литература като Литернет, Кръстопът и Пъблик Репъблик)”, каза Васил Прасков пред списание „Образование”. “Ръкописът, както и този на сборника ми с проза „Arest.com“, имаше нелека съдба. Преди да види бял свят, бе отхвърлян от издателства и институции, докато не попадна на издателите си от „Пергамент“ – Ваня Константинова и Георги Милев, благодарение на които книгата стана факт”.

В първата, „литературно-критическа“ част на събитието, участие взеха Георги Милев, от издателство „Пергамент”, поетът Божидар Пангелов и Лъчезар Лозанов (поет и журналист).

Във втората част, беше представено литературно четене на Васил Прасков и членове на неформалната група за културен тероризъм „Рамбо 13” и приятели. В него участие взеха поетите: Кристиан Илиев, Емилиян Петков, Бистра Величкова, Мартин Костов, Иван Комитов, Лъчезар Лозанов, Данаил Досев, Божидар Пангелов, Стефан Гончаров. С изпълнение на авторска музика на Симеон Шиндаров, на виолончело.

Васил Прасков е истински литературен маргинал

За книгата „Слабини”, Ваня Константинова пише следното: “По-любовно нещо не съм чела… не ми звучи романтично, по-скоро – драстично, любов не ми се връзва с романтика… кърваво ми звучи”.

“Отдавна не съм бил толкова радостен и тъжен едновременно. Разбира се, повече радостен. Ръкопис, отхвърлен от толкова издателства и дори институции. Авторът няма нужда от повече популярност!”, казва издателят Георги Милев.

От стихосбирката "Слабини" на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

От стихосбирката „Слабини“ на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

„Васил Прасков е истински литературен маргинал и точно тази маргиналност го спасява във времената, в които поезията се отдалечава от литературата и се превръща в социална поза. Неговият отговор е да бъде смел и директен. (…) „Слабини“ е книга за хората, които си позволяват да бъдат слаби, да се влюбват, да губят любовта си, да я надмогват, това са същите хора, които могат да си позволят и да бъдат силни. „Слабини“ не е удобна книга и поради това, тя ще бъде премълчана. Драги мълчащи, не забравяйте – тишината умножава поезията, а в тази книга има много поезия.”, пише за книгата поетът Владислав Христов.

Премиерата на "Слабини" в "Neu!Berlin" в София. Снимка: Бистра Величкова

Премиерата на „Слабини“ в „Neu!Berlin“ в София. Снимка: Бистра Величкова

Кой е поетът Васил Прасков

Васил Прасков е роден през 1975 г. в София. Завършил е “Философия” в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите със стихове – “Малките” (изд “Аудитория”, 1992) и “География на времето” (излиза с конкурс на “Литературен вестник”, 1996), както и на сборника с проза “Arest.com” (изд. „Пергамент“, 2014). В края на 90-те години на миналия век е гост-редактор във вестник “Литературен форум” (на месечното приложение за ъндърграунд и субкултура „Мухозоли“), както и водещ на рубриката “Идиот” в същото издание. От 1990 г. до днес има множество публикации в периодичния литературен печат, както и в различни електронни издания (включително кинокритика и текстове с религиозно-философска насоченост). Един от основателите на групата за културен тероризъм “Рамбо 13″. Стихове и разкази от автора, можете да прочетете на профила му в ЛитерНет.

Видео от премиерата на „Слабини” на Васил Прасков, в клуб “Neu!Berlin” , в София.

* Новината е публикувана за първи път на сайта на сп. Образование, 14 юли, 2015 г.

ГРАДЪТ НА ГОСПОД – стихове в „Литературен вестник“ – бр. 21, 2015 г.

ГРАДЪТ НА ГОСПОД – стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 21, 3-9.06.2015 г.

Стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 21, 3-9.06.2015 г., стр. 16

Стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 21, 3-9.06.2015 г., стр. 16

Matongé

В Matongé
пътят е павиран,
в антикварните книжарници,
не влиза никой,
за да не купи потъналите в прах
„Клетници” на Юго,
и „Чужденецът”
на Камю
По-надолу има
африкански,
тайландски,
виетнамски
ресторант,
арабски дюнер
и кебап,
boulangerie
с френски кроасани
и moelleux au chocolat.
„Плод-и-зеленчук”
с черна продавачка от Киншаса,
която носи детето си на гръб,
вързано с шал на палми
и усмихнати маймуни
Нощен индийски магазин,
с миризма на евтино
и продукти с надценка,
заради часа и нестандартното
работно време:
след 9 вечерта
Фризьорски салони –
почти един до друг
С черни мъже,
на групи,
някои ги бръснат,
пред мръсни, матови огледала,
други седят на канапето
със скъсани пружини –
гледат футбол,
на стар телевизор с кинескоп,
образът прескача,
понякога е черно-бял,
а те,
викат, смеят се и пият бира.

Ключарят Авенир
също е от Конго
белобрад и без една ръка,
всеки ден в пет
седи на дървен стол
на улицата
със закрепена облегалка
от седалка на кола –
шмърка енфие и гледа изпод вежди,
докато на малкия площад при
Сейнт Бонифас
величествена катедрала,
просяк и алкохолик
се сливат в едно
и залитат
до леглото от картон
Отсреща е шивашкото ателие,
закърпващо души
за евро и половина,
до него обущаря
се опитва да влезе
в обувките на другите,
за да ги поправи по-добре

На всеки ъгъл дилъри на марихуана,
рапиращи тийнейджъри
с кърпи и шапки с козирки,
с широки панталони
и тениски с баскетболни номера,
играещи на футбол на улицата,
боси
И по-надолу учениците
от училището
в края на квартала Matongé –
с шарени коси и пиърсинг
на устните и веждите,
с нарочно скъсани
чорапогащи и протрити джинси,
с гърлен смях и крясъци
до небесата,
с неловко държащи се ръце
и набързо откраднати целувки,
с бири и цигари в 10 сутринта,
едно
голямо
междучасие
точно до бара с табела:
“Добре дошли в Matongé”

* Matongé (Матонгé) e африкански емигрантски квартал в центъра на Брюксел, Белгия. Квартал носещ същото име Матонгé има и в столицата Киншаса, на Демократична Република Конго, Африка.

Ерсилия

Ерсилия
от Португалия
с усмивка,
с полъх на море
и коса до кръста,
сребриста –
сплетена на плитка
и дълга плисирана пола
продавачка
на цветя
в Брюксел,
от
33
години
сред хризантеми, рози и
лалета от Холандия
За първи път дошла
през
‘70-те
на 20,
срещнала съпруга си
в такси,
с което я закарал
до Катедралата на Сен Мишел
„В началото
си ходех в Португалия
3
пъти
годишно
през лятото
на Рождество
и Възкресение
Вече все по-рядко
и единствено на Възкресение

Тук е хубаво,
свикнах с дъжда,
само небето да не беше
толкова сиво,
е… и няма море…”

Едва началото на януари е,
а Ерсилия лети за Порто
По новините съобщили:
буря и
7
метрови
вълни
заляли цялото крайбрежие
„Там е къщата ми,
улицата,
по която често
се разхождах,
брегът,
на който срещнах
първото момче…
И обещанието,
което правят всички,
когато са на
17
пред свидетели –
слънцето
и
морските вълни
Може би морето е сърдито,
че ме няма и иска да
удави и унищожи
и малкото останало от мен…
Дано като пристигна
да не бъде твърде късно…”

Градът на Господ

На Фред

Израснал е в Бразилия
във фавела, в Рио
Градът на Господ,
го наричат
сред насилие,
дрога,
и убийства
Баща му е търгувал с
наркотици и оръжия
Вечер се прибирал
с кървави ръце,
разбити устни
Oставял пистолета
на леглото и сядал
да вечеря мълчаливо
Онази вечер,
маскирани мъже,
просто влезли
и започнали да стрелят.
Майка му пищяла,
той,
скрит в ъгъла,
дори не могъл да се разплаче.
После
тя изчезнала
не се прибрала с дни
Намерил я на улицата
със синини и рани,
в несвяст и с гола гръд

Тя проституирала, за да го издържа,
той крадял, за да купува дозата ѝ хероин.

Онази мрачна сутрин избягал
Тичал чак до брега на океана,
скрил се в кораба
за круизи
сред бели и красиви европейци
И така попаднал в Брюксел
на 16
Без никого и нищо
Първо в затвор за малолетни
После в дом за изоставени деца
След време
намерил работа като готвач,
където се влюбва в
богата дъщеря на дипломат.
Всяка вечер си поръчвала
салата от калмари, нарязани на колелца
„Мечтая да отида в Рио”,
казала му тя, с кръстосани крака на бара
„Да се разхождам по плажа на Копакабана,
да видя статуята на Христос Спасителя,
и да се докосна до Града на Господ”
Зелените ѝ очи
го пронизвали
Целунал я,
за да я направи част от живота,
който тя не познава
Един ден
тя повече не се появила
Скоро,
получил картичка:
„Баща ми ме изпрати в Посолството в Рио.
Да помагам на бедните.
Много е красиво и се сещам за теб”
Тогава той разбрал, че
Градът на Господ
не съществува

Неделя в Брюксел

по улиците има само
бездомници
и влюбени,
и черни,
които се перат
на обществени перални

една неделя
в Брюксел

Емигрантски етюд

Таксиметровият шофьор
от Руанда
е бил студент по медицина,
след това е избягал
в Брюксел,
за да кара такси,
от което печели на ден,
толкова, колкото
на месец в Руанда
в свободното си време
превежда
на бежанци
вечер –
пише писма
на жена си

* Стихотворенията на Бистра Величкова са отпечатани за първи път във в. в. „Литературен вестник“ – бр. 21, 3-9.06.2015 г., стр. 16

Още стихове от авторката можете да прочетете във:

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима. Виждаш го по черните им кожени якета с пухкави качулки, със златни катарами, по ботушите с ток, с които ходят неуверено, с все още детските си тела, по неумело преметнатите през рамо черни дамски чанти, в които носят единствената си тетрадка за училище, черен молив и лилави сенки, с които се гримират в междучасието. Учебници нямат. А и не им трябват. Те знаят за живота повече и от учителя си. Те са на 12. 6-ти “Б” клас! В училище на улица Железопътна. В онзи краен ръждясващ, брадясващ и кален квартал на София. До гробищата. Там, където всички ходят, за да почетат мъртвите. А живите, просто се сливат с пейзажа. Севда я е отгледала баба й, не познава родителите си. Съучениците й шушукат, че това дори не е истинската й баба. Баба й – прегърбена, с черна забрадка, продава карамфили на пътя, точно до входа с онази арка, където влизат опечалените, облечени в черно. По два, или по четири, или по шест. Винаги четен букет. Както изисква поводът. На излизане всеки й дава пластмасова чинийка за Бог да прости. Бабата събира дребните сладки в плик и го пъха под престилката си. Пази ги вечер за внучката. Знае, че ще я зарадва. Изморила се е да плаче, очите й са сухи, набръчкани и с паднали клепачи. Тъгата е застинала като стар паметник, който всеки подминава и не забелязва.

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима. Снимка © Двойна измама

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима. Снимка © Двойна измама

Бащата на Дима пък по цял ден събира от кофите картони, ламарини и пластмасови шишета, за да ги носи на вторични суровини. Малкият й брат, вместо на детска градина, седи и подскача весело, докато баща му хвърля с псувня поредния боклук в каруцата. Вечер се напива, в кръчма до Суходолската река. Майка им работи в Испания. В Палма де Майорка. Изпраща им понякога пари по един съсед, който й помогнал да замине там. “Като пораснеш още малко и теб ще те пратя да бачкаш при майка ти”, казва той често на Дима и се смее гърлено. Дима се радва и се хвали на съучениците си. И бърза да порасне, за да види майка си. Толкова много бърза, че сякаш не й остава време да бъде дете.

Роза скоро ще я изключат от училище. Облечена е в розов анцуг и лачени обувки. Има дълга, черна коса до кръста и златни обеци. Широка усмивка се разстила по мургавото й лице, когато казва: “Ами искат да ме местят в друго училище, защото съм била лоша и съм разваляла дисциплината”. Добавя: “Ама мен и от там ще ме изключат”. Избухва в детски смях. За нея няма значение в кое училище няма да ходи в часове. Майка й я праща да краде на Женския пазар и в трамваите. Не може да пише, но е майстор в ловкото измъкване на портмонета и скъпи гривни, и часовници от хората. Понякога изяжда шамар, друг път я водят в районното. Свикнала е. Но, не й остава много време да ходи на училище. А когато ходи не й е интересно, говори в час, бие децата, защото не си говорят с нея, а слушат учителката. Но каквото и да разказва, Роза винаги се смее. Баща й бил в затвора. “Ами незнам защо. Защото е пияница”, смее се безгрижно тя. “Мама каза, че там му е по-добре, на топло”.

Сега са в час по английски. Навън е студено и мъгливо. Църквата “Св. Три Светители” пустее насред квартала, с ръждясващ кръст изгубващ се в сивите облаци. Реката тече бавно и глухо в далечината. По кривите, кални улици, между сухите клони на дърветата, надничат свити, бедни, порутени къщи, закърпвани и достроявани със стари материали. Ниски и приведени до земята, подобно на бабата на Севда със забрадката и карамфилите, пред онзи вход, който май се оказва изход. Може би е заради сезона – през зимата тъгата замръзва, става на лед, боли повече… “My name is… I am from Bulgaria. Where are you from?” Повтарят в един глас Севда, Роза и Дима, заедно с всички други деца в класната стая, които са като тях. Облечени в дебели якета, защото парното не работи. Мръзнещи в опърпаните си съдби, защото животът не работи. Не и за тях. “Аз пък съм от Палма Де Малорка”, прошепва Дима на Севда. “Малорка се казва на английски, видях как се пише. Само ние в България му викаме така скапано Майорка”. Севда я поглежда с изненада и й прошепва: “Тук всичко е скапано. Така каза баба. Аз си мечтая да стана сервитьорка в центъра. Ама може и в тази Малорка, дето казваш, за да сме заедно”. В класната стая продължава да кънти английската фраза, произнесена от двайсет неуверени детски гласа. Роза дочува двете момичета и се обръща: “Хей, къде ще ходите? Идвам с вас. И на мен не ми се седи тук”. Трите се споглеждат, засмиват се скришно и се хващат тайно за ръце между чиновете, окуражавайки се в общия план за по-добър живот.

На улица Железопътна. В онзи краен ръждясващ, брадясващ и кален квартал на София. Снимка © Двойна измама

На улица Железопътна. В онзи краен ръждясващ, брадясващ и кален квартал на София. Снимка © Двойна измама

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима. Виждаш го по черните им кожени якета с пухкави качулки, със златни катарами, по ботушите с ток, с които ходят неуверено… Виждаш в детските им очи ужасът на живота. И те, как невинно и искрено му се смеят, като на игра.

Те са по-смели от теб и знаят повече. А на теб ти се иска да им се извиниш от името на Съдбата за живота им… Искаш да ги прегърнеш всичките, да ги обичаш, да им кажеш, че светът може и иначе, че има и сезони, които не са зима, които не са кални, студени и мъгливи… Че има квартали, които не са до гробищата… Че… в Палма Де Майорка не е толкова хубаво, колкото си мислят… Искаш да им кажеш прекалено много, което обаче няма да им послужи за нищо… Защото и след твоите думи реката навън ще продължава да тече надолу, студът ще прониква все повече в класната стая и карамфилите до онзи вход, ще се продават все по два или по четири, или по шест…

* Разказ на Бистра Величкова публикуван във „Факел“, 27 май, 2015 г.

„Малка, мръсна и тъжна“ с I-ва награда на „Южна пролет“ – 2015 г.

Сборникът разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) на Бистра Величкова, получи Първа награда в категория „Проза“ на 43-я Национален конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, в град Хасково. Награждаването се състоя на 24 април, 2015 г. в театъра „Иван Димов“, в Хасково.

Бистра Величкова на награждаването на дебютния си сборник разкази "Малка, мръсна и тъжна" на конкурса "Южна пролет" - 2015 г., Хасково. Снимка: Haskovo.info

Бистра Величкова получи Първа награда за дебютния й сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на конкурса „Южна пролет“ – 2015 г., град Хасково. Снимка: Haskovo.info

Втора награда в категорията „Проза“ получи Катерина Хапсали за романа „Гръцко кафе“. Голямата награда Пегас взе Йоана Мирчева за сборника разкази „Слепи срещи“.

В категория „Поезия“ наградата Пегас получи Илиян Любомиров от София за „Нощта е действие“. Бяха раздадени и две допълнителни награди: Първа за Стойчо Младенов от Троян за „Между два града“ и Втора за Ангела Пранарова от Благоевград за „Кутия за стихове и перли“.

„Пегас“ в категорията „Сценарий“ получи Станимир Великов за сценария си „Кучета“, а за литературна критика Здравко Дечев от Габрово за „Устност – писменост във възрожденската култура: (Феноменология на българския глас)“.

Лауреатите на "Южна пролет" 2015 г. с председателя на журито проф. Боян Биолчев. Отляво надясно: Илиян Любомиров, проф. Боян Биолчев, Бистра Величкова, Йоана Мирчева. Снимка: "Двойна измама"

Лауреатите на „Южна пролет“ 2015 г. с председателя на журито проф. Боян Биолчев. Отляво надясно: Илиян Любомиров, проф. Боян Биолчев, Бистра Величкова, Йоана Мирчева. Снимка: „Двойна измама“

Писателят и краевед Вълко Грозев получи наградата „Александър Паскалев“ за цялостен принос в областта на литературата и изкуството.

Наградата за местен автор на КДК бе за пресаташето на областна администрация Светлана Николова за стихосбирката й „Дъждовни магистрали“.

Журито на конкурса „Южна пролет“ – 2015 г. беше в състав: председател проф.

Лауреатите на Южна пролет 2015 г. си правят селфи пред театъра "Иван Димов", в Хасково. Снимка: "Двойна измама"

Лауреатите на Южна пролет 2015 г. си правят селфи пред театъра „Иван Димов“, в Хасково. Снимка: „Двойна измама“

Боян Биолчев, членове: Валери Стефанов, Амелия Личева, Милена Лилова, Иван Павлов, Ели Видева връчиха наградите на следните автори.

В тазгодишния конкурс участващите дебютанти бяха: 17 – в категория Поезия, 18 –  в категория Проза. Условието за участие е книгите на авторите да са публикувани през изминалата 2014 г. (до март 2015 г. включително). А самите автори да не са по-възрастни от 40 години.

Участници в конкурса „Южна пролет“ – 2015 г.

КАТЕГОРИЯ „ПОЕЗИЯ“

Валери Валериев (София, 1984 г.) – „Факти“ (Литературен вестник, 2014 г.)

Лауреатите в парка Кенана, Хасково. Снимка: "Двойна измама"

Лауреатите в парка Кенана, Хасково. Снимка: „Двойна измама“

Манол Глишев (София, 1983 г.) – „Машина от думи“ (Жанет-45, 2014 г.)

Стефан Гончаров (София, 1996 г.) – „Геон“ (АРС, 2014 г.)

Гергана Господинова (Стара Загора, 1989 г.) – „Mare dento = Навътре в морето“ (Стара Загора: КОТА, 2015 г.)

Ивайло Динев (Благоевград, 1989 г.) – „Варварска почит“ (Епископ Константин Преславски, 2015 г.)

Венцеслав Енчев (Габрово, 1974 г.) – „Бутик за поезия“ (София: Булгед, 2014 г.)

Ралица Калоянова (Хасково, 1992 г.) – „Мястото: Лирика“ (Хасково: Шипка прес, 2014 г.)

Димитър Карагеоргиев (Добрич, 1977 г.) – „Убийцата любов“ (Изида, 2014 г.)

Мартин Костов (София, 1997 г.) – „Дом“ (ДА, 2014 г.)

На среща с ученици в Младежкия Дом, Хасково. Снимка: "Двойна измама"

Лауреатите на среща с ученици в Младежкия Дом, Хасково. Снимка: „Двойна измама“

Илиян Любомиров (София, 1990 г.) – „Нощта е действие“ (Жанет-45, 2014 г.)

Христина Маджарова (Елхово, 23 г.) – „И за любов да пишем е престъпно“ (Български издател, 2014 г.)

Стойчо Младенов (Троян, 1996 г.) – „Между два града“ (Жанет-45, 2014 г.)

Ангела Пранарова (Благоевград, 1989 г.) – „Кутия за стихове и перли“ (Пловдив: Хермес, 2014 г.)

Благовеста Пугьова (1987 г.) – „Утре в десет на луната“ (Жанет-45, 2014 г.)

Събиране и четене след награждаването. Снимка: "Двойна измама"

Четене след награждаването. На снимката – Ралица Райчева. Снимка: „Двойна измама“

Десислава Христова (Варна, 1982 г.) – „Въпрос на гледна точка“ (Бургас: Либра Скорп, 2014 г.)

Ирена Цветков (1974 г.) – „Невидими сълзи“ (Българска книжица, 2014 г.)

Красимир Щаков (Поморие, 1987 г.) – „Изгубеност“ (София: Булгед, 2014 г.)

КАТЕГОРИЯ „ПРОЗА“

Наталия Атанасова (Варна, 1988 г.) – „Непотърсена печалба“ (Хермес, 2014 г.)

Венелин Бараков (Трявна, 1974 г.) – „Етюди по човешкото“ (Литературен

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

вестник, 2014 г.)

Бистра Величкова (София, 1986 г.) – „Малка, мръсна и тъжна“ (Рива, 2014 г.)

Венета Въжарова (София, 1978 г.) – „Демон, Юда и Магьосника“ (Весела Люцканова, 2014 г.)

Силвия Жекова (Варна, 1982 г.) – „Неосъзнато бягство“ (Плевен: izdavam.com, 2014 г.)

Славея Захариева (Хасково, 15 г.) – „Гора от вятър“ (Тонипрес, 2014 г.)

Богомил Иванов (Велико Търново, 17 г.) – „Ракиени времена“ (Фабер, 2014 г.)

Иван Иванов (Кортен, 38 г.) – „Зад плета: Една история за селската любов с елементи на хорор, драма, комедия и още нещо…“ (Хулите, 2014 г.)

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

Ангелина Маринкова (Белокрила) (Самоков, 1996 г.) – „В търсенето на рая“ (фентъзи роман, Приятел-Самоков, 2014 г.)

Филип Маркулиев (София, 1983 г.) – „Между стените“ (Жанет-45, 2014 г.)

Йоана Мирчева (София, 1987 г.) – „Слепи срещи“ (Артишок, 2014 г.)

Кристина Митева (София, 1981 г.) – „Планетата земя е тъжно синя: Триптих“ (Захари Стоянова, 2014 г.)

Радмила Младенова (София, 1977 г.) – „Бялата ни спалня“ (ICU, 2014 г.)

Ралица Райчева (София, 1975 г.) – „Видях те, божи служителю“ (АСИ Принт, 2014 г.)

Илиян Любомирв чете от книгата си. Снимка: "Двойна измама"

Илиян Любомиров чете от книгата си. Снимка: „Двойна измама“

Дияна Тончева (Велико Търново, 1981 г.) – „Онова, което винаги ще е там“ (Велико Търново: ПИК, 2014 г.)

Димана Трънкова (1980 г.) – „Усмивката на кучето“ (Колибри, 2014 г.)

Катерина Хапсали (София, 39 г.) – „Гръцко кафе“ (Колибри, 2014 г.)

Категория „Детска литература“

Диана Димитрова (Добрич, 1990 г.) – „Влад“ (Полиграфически комбинат, 2015 г.)

Категория „Литературна критика“

Здравко Дечев (Габрово, 1978 г.) – „Устност – писменост във възрожденската култура: (Феноменология на българския глас)“.

Откриване на литературните дни "Южна пролет" в Хасково, с ритуалното запалване на огъня на творчеството. Снимка: "Двойна измама"

Откриване на литературните дни „Южна пролет“ в Хасково, с ритуалното запалване на огъня на творчеството от Светлозар Стоянов (носител на „Пегас“ 2010 г.). Снимка: „Двойна измама“

История на конкурса „Южна пролет“

Националният конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ e учреден от Община Хасково и Съюза на българските писатели през 1973 г. и се връчва ежегодно в 2 категории: – за най-добра поетична книга и – за белетристична книга. От 1978 г. през година се връчва и за – критическа книга.

За конкурса се приемат първи книги на автори до 40 години в следните жанрове: поезия (стихосбирки, поеми), проза (разкази, повести, романи), литературна критика и литературна история. Във всеки жанр се присъжда по една официална награда – званието „Лауреат“ с връчване на бронзова статуетка „Пегас“ и парична сума.

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

Носители на наградата през годините са Росен Босев, Таньо Клисуров, Борис Христов, Владимир Попов, Петя Дубарова (посмъртно), Георги Чаталбашев, Иван Росенски, Георги Рупчев, Васил Сотиров, Николай Петев, Елка Няголова, Георги Гълов, Георги Цанков, Гриша Трифонов, Антон Баев, Димитър Атанасов, Валери Стефанов, Юрий Юнишев, Анри Кисиленко, Владимир Янев, Добринка Корчева, Бойко Пенчев, Георги Господинов, Христо Запрянов, Алберт Бенбасат, Йордан Ефтимов, Силвия Чолева, Владимир Шумелов, Иванка Могилска, Иван Желев, Стоил Рошкев, Иван Христов, Иван Ланджев, Радослав Чичев и още много автори, за които това е първо значимо признание.

Повече информация за конкурса за дебютна литература Южна пролет – 2015 г. на Haskovo.info и Haskovo.bg.

Повече за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ в блога „Двойна измама“ и на Фейсбук страницата. Разкази от книгата – в ЛитерНет и Факел.

Хорът на отритнатите

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) на Бистра Величкова

Дебютната книга на Бистра Величкова „Малка, мръсна и тъжна“ съдържа 19 разказа. 19 къси разказа, дори много къси. Всички са написани в първо лице, единствено число и това предопределя живия, телеграфен и разигран начин на разказване, както и езика – разговорен, жаргонен, накъсан, понякога изненадващ, а в един от разказите – „Иднинà“ – диалектен. Разказите са близки помежду си, от една кръвна група са. Приличат на парчета от мозайка, всяко парче допълва общата панорама, а в резултат имаме пред себе си единна, цялостна книга.

Писателката я е нарекла „Малка, мръсна и тъжна“. И тъй като няма разказ с такова заглавие, читателят, в случая аз, веднага започва да търси произхода на заглавието. Намерих го още във втория разказ, по-малък от две странички, но тъжен за цяла кòла – „Париж без любов“. Там ноктите на една портокалена баба, по-точно баба, продаваща портокали в Париж, са черни от мръсотия. „Ахаа – казах си, – мръсна.“ Когато разказвачката се изкачва на Айфеловата кула, вижда отгоре колко е малка бабата. „Ахаа – казах си, – малка.“ Колкото до тъжна, нямаше нужда нищо да си казвам – героинята разказва достатъчно тъжно за срещата си с Париж и бабата, за да реша, че съм разбрал защо е „малка, мръсна и тъжна“.

Разбира се, оказа се, че не е така. Става въпрос за парчето земя, което обитаваме заедно, което натъжаваме заедно и което, за съжаление, не спираме да мърсим – и в буквален, и в преносен смисъл. С други думи, почти накрая на книгата, в разказа „Завинаги“ става ясно, че България е която е „малка, мръсна и тъжна“ и ако продължим със следващото изречение, тя е още „…дрипава като картата срещу мен; разпадаща се като лющещия се червен маникюр на историчката…“

Много точно заглавие. Но и много тъжно, съгласете се.

Колкото до първоначалното ми объркване, то сочеше, че освен за страната ни, заглавието може спокойно да се отнесе и върху цялостния поглед на авторката върху пресъздаваната действителност. Защото в книгата има и разкази, чието действие се развива в Париж, в Ню Йорк или дори накуп в щатите Вирджиния, Алабама и Луизиана, а усещането в тях не е по-различно.

Рецензията на Чавдар Ценов за книгата "Малка, мръсна и тъжна" (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Рецензията на Чавдар Ценов за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

Героите на Бистра Величкова са от онези, които дали справедливо или по инерция наричаме „малки“; мръсотията непрекъснато присъства – било като резултат от мизерен начин на живот или тежка физическа работа, било като помисли, постъпки и цялостно човешко поведение; а колкото до тъгата, тя се е просмукала в повечето преживявания и разсъждения на героите.

Портокалени баби, аутсайдери, наркомани, изоставени деца, просяци… Изобщо хора, избутани от живота. Или както казва героинята на разказа „До дъно“: „Така ставаш аутсайдер. Винаги, когато не се движиш по „правия път“, според общоприетите разбирания за прав път, и по установения ред, обществото леко те изритва в периферията“. Това в социален аспект. В екзистенциален – хора, ненамиращи любов от един или друг вид, ненамиращи смисъл от никой вид. Различни хора, невписващи се хора: „Мислеха за живота. Може би точно затова се прецакаха, защото много мислеха за живота. Това им изпържи мозъка. Нищо друго не изпържва мозъка както многото мислене…“

Писателят Чавдар Ценов по време на представянето на книгата "Малка, мръсна и тъжна" на Бистра Величкова, на 10 декември 2014 г., на Панаира на книгата в НДК

Писателят Чавдар Ценов по време на премиерата на книгата „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова, на 10 декември 2014 г., на 42-ия Панаир на книгата в НДК

Едно многогласово „аз“-повествование, в което гласовете на отделните герои се наслагват, преплитат и напластяват, а в крайна сметка се получава хор като от древногръцка драма, който обаче не изпълнява дитирамби в чест на бога, а отделните хористи набързо и задъхано споделят с нас различни неща за собствения си живот. Понякога са по-разговорливи, друг път – съвсем лаконични. Но дори и с пренебрежимо малко факти от собствения им живот тези „хористи“ заживяват в съзнанието ни като пълнокръвни герои, чувствителни, раними. Може би най-важното за тях е, че не са конформисти. Сигурно защото създателката им не е конформистка.

И не е съгласна, протестира срещу „копипейст“ нещата, ако мога така да се изразя. Споменавам го, тъй като наскоро четох нейна статия за съвременната ни журналистика („На журналистиката – с любов и омерзение“, Е-vestnik, 21.11.2014 г.), която все повече се превръща във вторична, търси по сайтове, радиостанции и телевизии новини, преписва ги, за да си запълни страниците, а същевремнно ги преиначава къде от нечисти интереси, къде от чиста некомпетентност. Патосът на Бистра Величкова беше насочен именно срещу подобна „журналистика“.

Ако излезем от конкретиката на нейния патос, ако го свържем с „Малка, мръсна и тъжна“, ще почувстваме колко искрено авторката се противопоставя на „копипейста“ като правене на професионална кариера, нещо повече – като начин на съществуване и преуспяване, което е далеч по-необятна социална и екзистенциална тема. Без да се правя на пророк, струва ми се, че към тази тема Бистра Величкова ще посегне и в литературните си текстове. Защото, ако не друго, „хорът на отритнатите“ се нуждае от дълбоки гласове…

ЧАВДАР ЦЕНОВ

* Текстът е прочетен на премиерата на книгата на 10 декември, 2014 г. в НДК, в рамките на 42-ия Панаир на книгата. Редактор на книгата  – Деян Енев. Художник – Веселин Праматаров. Изд. „Рива“, С., 2014 г.

** Рецензията на Чавдар Ценов за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

           Свързани статии:

Благодаря за всички цветя*

Деметра – древногръцката богиня на плодородието – беше подарила на човечеството умението да обработва земята, да сади зърно, да бере и да се радва на плодовете на труда си. Тя имала чудно хубава дъщеря – Персефона. Ослепителната красота на Персефона омагьосала бога на подземното царство Хадес и той пожелал да я притежава. Един ден Персефона играела в забрава на зелена поляна обагрена с цветовете на десетки пъстри цветя. Измежду тях тя забелязала чудно красив нарцис. Посегнала с ръка, за да го докосне, а в този момент Хадес изникнал от дебрите на земята, хванал протегнатата й ръка и завлякъл Персефона в своето царство на мрака. Дълго тъгувала Деметра за своята дъщеря. В мъката си се преобразила на старица и тръгнала да търси изгубеното си дете по света. От горчивите й сълзи земята се втвърдила, станала черна като свитото й от болка сърце и спряла да дава плодове, а всичките цветя по нея увехнали…

Нашата история обаче започва малко преди това. Нашата история започва някъде в средата на 80-те години в България, когато цветята на второто българско рок поколение не само не са вехнели, а неудържимо са избуявали изпод панелните плочи, гранитния камък и сивия асфалт на пук на неблагоприятния климат на своето време.

Тези цветя са изгубените деца на българския рок от годините между ’87-ма и ’91-ва, които изчезнаха някъде в смутните времена на Прехода и които майката на музикалното ни плодородие търси и до днес. Онези същите, които “взривиха музикалната сцена на казионната естрада, оцветиха митингите на надеждите за демокрация и казаха на връстниците си всичко трупано поне десетилетие задъхано и бързо, само за 2-3 години”.

Българските младежи през 80-те години куфеят на концерт

Българските младежи през 80-те години куфеят на концерт. Снимка от изложбата „Младежката контракултура в България на 70-те и 80-те години“ – 14.03.-05.04.2013 г. Софийски университет

Историята на цветята от края на 80-те ни разказват двама музикални журналисти, които освен едни от първите такива в България, за съжаление са може би и последните, които могат да предадат този разказ на идните поколения като очевидци и участници в него. Защото, по собствените им думи, без приемственост “няма не само спомени, а и развитие” и “всичко продължава от там, докъдето е стигнало. И за да има продължение, не бива да губим [историята си] в днешното 20-годишно българско безвремие”.

Емил Братанов и Румен Янев, под редакцията на издателя и журналист Доротея Монова (и, както става ясно, в благодарение на умението й да сплотява журналистически екип в критични ситуации “при определена субординация”), представят на нашето внимание “Цветя от края на 80-те”: първата антология на българската рок поезия от втората половина на 80-те и началото на 90-те години. Съвсем уместно, заимстваща заглавието си от едноименната песен на група “Ревю” по текст на Васил Гюров, книгата е първоначално замислена като антология на музикални текстове. Впоследствие идеята на авторите се развива и в резултат освен текстове са добавени и исторически и биографични факти около най-забележимите български групи от този период, интервюта с техни членове, както и уникални снимки предоставени от фотографите Нели Недева-Воева и Стоян Гребенаров.

Общо в антологията фигурират 249 текста на 44 изпълнители и 270 авторски фотографии, а общия брой на споменатите групи и изпълнители е 240. Този богат материал е обединен в цялостна пъстра картина посредством личните спомени и коментари на авторите, които признават: “Ярките цветя на Промяната от края на 80-те за нас са едно от най-красивите неща, които сме срещали през живота си. Следващите страници са посветени на тях.”

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. "Литературен вестник" бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, Румен Янев, Емил Братанов, от Неор Начев е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

В последната глава, но не на последно място по значимост е представена още една забележителна черта на антологията: кратка история на създаването на легендарния музикален вестник “Ритъм”. Както предишните глави, така и тази е особено ценна с това, че е разказана през очите на съвременник, участник и очевидец на събитията. Това е именно един от членовете на първия редакторски колектив на вестника – самата редакторка и издател на антологията Доротея Монова. Книгата се издава от издателство “Парадокс”.

Както една биография обаче не може да предаде многообразието и цвета на всички преживявания в живота на един човек, така и горните факти не могат да предадат истинското богатство на настоящата антология. Ето защо в следващите няколко страници, без претенции за изчерпатеност и подредба, ще се опитам да предам и на вас емоциите които събуди в мен тази уникална по рода си книга.

Димитър Воев и Мони Воев. Снимка: Нели Недева - Воева

Димитър Воев и Мони Воев. Снимка: Нели Недева – Воева

На китарите си носехме промяната

Било е време, когато “Синьото” не беше просто една спирка на софийското метро, а мястото където “се случваше всичко [в музикалния ни живот] извън концертите”. Било е време когато Кравай е бил не просто едно софийско заведение на ъгъла на Патриарха срещу НДК, а институция, отмерваща пулса на ъндърграунд живота в столицата. Било е време, когато вестник “Ритъм” е бил ритъмът, в който е туптяло музикалното сърце на България. Било е времето на цветята от края на 80-те! Тогава, някъде през далечната 1987-ма “духът [на свободата] бе изпуснат от бутилката и нито Комсомолът, нито “музиколозите” можеха да си представят каква рок експлозия ще помете естрадата с любовно-сълзливите шансони”.

Време е да се огледаш,
маската си да свалиш.
Трябва да си кажеш просто-
Къде вървиш?

– Къде вървиш, Любомир Малковски, “Ера”

Именно в това време ни пренася антологията, така сполучливо синтезирано в думите на един от нейните автори (Румен Янев): “Беше лятото на 1991г. след незабравимата Луканова зима. Краят на несвободното ни минало и началото на свободното ни, но неясно бъдеще преминаха под съпровода на електрически китари. Българския рок ни пренесе с песните си от едно време в друго. Направи го с присъщата си енергия, безпардонност и безкористност. Никой не му благодари!”. Емил Братанов допълва: “И парчетата създадени в този […] период бяха искрени, силни, нефризирани, понякога груби и гневни, друг път отвлечени в […] тъмната вълна, аут от шаблона на естрадния комунизъм – като обществото на Синьото кафе.”

По малко живяхме, по малко крадяхме,
по малко спестявахме, по малко купувахме, […]
Имаме пътища, имаме цели,
но само във къщи сме силни и смели,
Не, не, не умирахме от щастие!

– Не умирахме от щастие, Владимир Попчев, “Контрол”

Група "КЛАС" през 80-те години. Снимка: Фейсбук страница на групата

Група „КЛАС“ през 80-те години. Снимка: Фейсбук страница на групата

Цвета на онова време е същия и през очите на самите рок-поети. Ето какво споделя Бойко Петков (група “Клас”) за тези години: “Беше 1989г. Ние бяхме като някакво спонтанно възникнало, но много обединено от една кауза движение. При това без никой да е формулирал или декларирал каузата. Времето ни събра! […] Цялото ни рок поколение говореше на хората. Казваше им неща, които те шушукаха по между си, но не смееха да изразят шумно. Ние бяхме млади и някак си не бяха успели да ни уплашат и да ни затворят устите.”

Мъртъв град и мъртви хора
Лутат се със цел една
Някъде да се затворят
Насаме да изкрещят…
Ще бъде късно!

– Градът, Любомир Малковски , “Ера”

Сходни са спомените и на “черната овца” на група “Ахат” – Божидар Главев: “От средата на 80-те до средата на 90-те години аз и цялото мое поколение вървяхме с тази музика и вярвахме в нейната сила да промени света. Убеден съм, че рокът имаше силно влияние за промените в Източна Европа. […] Нашите песни показваха другото мислене. […] На китарите си носехме промяната, която всеки искаше, но не всеки имаше куража да я пожелае на глас.” Едно от първите пера на в-к Ритъм – журналиста Цветан Милев обобщава: “Такава й е орисията на рок музиката. Да прилича в началото на завера. На вричане за промяна на света.”

Само сладката лъжа ви слисва.
От кога живеете така?
Ако накой някого здрависва
мести ножа в другата ръка.

– Древноримски гадател, Георги Константинов, изп. “Атлас“

Пионерите на българския пънк “Нови цветя” добавят още отенъци на сивото върху черно-бялото платно на 80-те: “[…] по времето на зрелия социализъм всичко шарено и шантаво беше абсолютно забранено. Телевизията – черно-бяла, в петък – съветска, подстрижките – мъжко и на черта, след 22:00ч. – отрядници и милиция… ако куфееш на концерт на “Щурците”, те откарват с патрулка. Униформи и конфекция! [Нашата] група беше алтернатива на всичко това.”

Нови цветя

Нови цветя

Дресираха ме вкъщи, във детската градина,
във даскалото – цели единадесет години.
Не можех да решавам правилно задачите,
шестици получават главно натегачите!
Опитни зайци, морски свинчета,
бели мишки, стерилни прасета!

– Дресировка, “Нови Цветя”

Потребността от творчество на свободомислещите младежи от 80-те е рационализирана от един от най-даровитите ни рок-поети – Димитър Воев: “[…] в една такава гадна, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и […] по-истинско”.

Аз ще мълча, ти ще мълчиш,
а вълк в гърдите ни вие

– Изповед, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Българският език бе едно от основните ни оръжия

Ако свободолюбивите младежи от края на 80-те в България са носили промяната върху своите китари, то оръжието на тяхната борба за промяна са се оказали именно думите на рок поезията им: “Текстовете на химните от края на 80-те […] бяха протест, реалност, диалог с времето и надеждите, груба и очаквана дисекция на същото това време.” (Янев и Братанов), а “българският език бе едно от основните ни оръжия. Да кажем директно какво мислим, да покажем другата гледна точка!” (Адриан Иванов, група “Орион”). А в споделянето на това което мислят цветята на 80-те са безмилостни:

Бради сополиви в небето се веят
Мислят, че себе си ще надживеят.
Ръце еднопръсти пътя ни сочат
Вярват, че времето ще си надскочат

– Мразя, Владимир Попчев, “Контрол”

Те не се страхуват да казват истината право в очите:

Отдавна е казано: всички са равни
Но има си силни, има и слаби
Какво са мухите, какво са светулките
Елитът сте вие, боклукът са другите

– Без Адрес, Кирил Манчев, “Ревю”

Група РЕВЮ - (отляво надясно) Васил Гюров. Милена Славова, Кирил Манчев, Бойчо Карабойчев

Група РЕВЮ – (отляво надясно) Васил Гюров. Милена Славова, Кирил Манчев

А критиката на тяхното време е изненадващо точна, безпощадна и обвинителна:

Общо взето щастливи, общо взето нещастни,
домовете ни пълни, но главите ни празни.
От сън уморени по бюрата лежиме,
носим пълни кореми и затова ще тежиме,
с бързината на мравки, но с идеи големи,
всеки се бърка в чужди проблеми.

– Директор на водопад, Кирил Манчев, “Ревю”

От желанието за промяна на поколението на 80-те лъха погнуса и отвращение от света на онези “абстрактни кълвачи”, които “продали честта си” живеят “без да разберат, че по-добре е да умрат” (“Ала Бала”, Кирил Манчев). Призивът им за нов живот е прям, изпълнен с емпатия и обезоръжаващ с чистия порив и искренността присъщи единствено на младостта:

Не искам да дишам от вашия въздух,
наситен със дъх на лъжа
Но мога да дам от кръвта си на всеки
Стопете със нея леда!

– Мераци, Васил Гюров, “Ревю”

Освен енергичнитe и понякога нихилистични текстове призовавщи към промяна, преломното време на 80-те години в България ражда и един друг вид рок поезия – чувствителна, интровертна, търсеща промяната вътре в нас. Тази поезия е напълно в крак с това което се случва по това време на световната ню- и дарк уейв сцена, а нейния най-ярък представител у нас е Димитър Воев. За него Кристиян Костов (“Нова Генерация”) си спомня: “Митко Воев беше уловил емоцията на черно и тъга в нашия живот, ние имахме само това тогава. Той не беше политичен, неговите текстове бяха социални, затова успя по толкова брилянтен начин да пресъздаде времето и настроенията от тогавашната епоха.”. Самите автори на антологията определят поезията на Воев като “философия, а не революция”, а редакторката Доротея Монова възкликва още в далечната ’89-та: “Рядко сме чували текстове […] от които толкова силно и искрено да крещи самотата!”

Ти се казваш Безнадеждност,
скъпа, стой при мен сега,
влез под кожата ми с нежност,
татуиран с теб ще умра.

– Безнадеждност, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Колкото до Воевия проект “Нова Генерация”, той се оказва не просто музикална група, а път между “тъжните острови”, които са “наш’те съдби” (“Острови”, Димитър Воев) и едновременно с това път между поколенията. Път, който по думите на Доротея Монова е “изпълнен с тръни и лишен от суета”, и поради това може да бъде извървян само от тези, които все още са запазили любовта към ближния в себе си. Път, който все повече изчезва затрупан от калта и бурените на едно “време, когато отнякъде налагат “Биг Брадър” като шоу и една немалка маса сънародници живее живота си в чалгата.”

Кажи ще легна до тебе
в рохкавата пръст.
Кажи ще тръгна със тебе,
за да вдигнем твоя кръст.

– 100 години, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Думите на рок поезията, които цветята от края на 80-те подариха на нассъвременниците на неслучилия се преход, по определението на самите автори на антологията са “камъни хвърлени в блатото на робската ни психика, на

Пънкът и ню уейва навлиза в България през 80-те години

Пънкът и ню уейва навлиза в България през 80-те години

примирението с насилието над свободата, на тихото и безметежно, но и безмислено живуркане. Те призоваха обикновените хора да вярват в себе си и да не подаряват личните си съдби на насилници и измамници”. И както е присъщо на вечните творби на изкуството, посланията им са валидни със също такава сила днес, както и преди 20 години:

Миналото прекроихме,
Крива къща построихме
Нещо тука не е в ред,
Две назад, една напред.
И от бъдещето ми додява
Ще го има или няма

– Това отдавна не е рокендрол, Владимир Попчев, “Контрол”

Цветя от края на 80-те

В своята лична “рок поема” – “Цветя от края на 80-те”, авторите Янев и Братанов не са пропуснали нито един от героите на онова шеметно време. Добри и лоши, черни и шарени, тъмни и цветни, твърди и елегантни – всички те са изобразени със завидната методичност и колорит, присъщи единствено на професионалния журналист и на съвременника.

Милена Славова и Васил Гюров през 80-те години

Милена Славова и Васил Гюров през 80-те години

Там е “кралицата на българския рок” Милена Славова, която “с шарените дрехи и оцветената на пъстри кичури коса” и с пронизителния си смях безкомпромисно “обърна гръб на суетата” и така създаде “вечния скандал” (“Ха-ха”, Милена Славова). Там е и самия “директор на водопад” Кирил Манчев – “директно” от Канада. Там е и своеобразния обединител на двете рок поколения Кирил Маричков, който със своята легендарна поредица плочи “БГ Рок” дава първата глътка свеж въздух на “любителските рок групи” или още пренебрежително наричани “неформалите”: “Ера”, “Конкурент”, “Нова Генерация”, “Контрол”, “Ревю”, “Милена”, “Атлас”, “Клас”, “Орион”, “Субдибула” и “Ахат”.

Редом с него не е пропусната и “единната художествено творческа комисия към националното радио и телевизия” – онези “музикални радиокорифеи”, чийто високи музикални критерии понякога не успяват да бъдат удовлетворени дори от песните на Бийтълс.

Достойно място в антологията е отредено и на “твърдите” групи начело с “Апокалипсис”, “Ера”, и “Ер Малък” заедно с Любо Малковски и гневния му призив, с който започваха концертите им: “Има ли мъртвиии?!”. Там са и “Тротил”-ите – същинското олицетворение на “пропадналото деградирало капиталистическо изкуство” заедно с група “Епизод” и своя сатанистичен “хард енд хеви театър”. Там са и непризнатите герои от “Високо Напрежение”, които ковяха автентичен хард рок още в далечната ’88-ма в мазето на Камен Теллалов (Щеката) в кв. “Малинова Долина” в покрайнините на София.

Не са пропуснати и едни от родоначалниците на българския пънк – кюстендилците от “Нови цветя”, както и онези непримирими пънк-бунтари от “Контрол”. Редом до тях са и “Зидаромазачи”-те от “Хиподил” с харзиматичния фронт-мен Светльо Витков, както и още дузина по-малко известни, но също толкова колоритни БГ пънкари като “Холера”, “Релси и грес” и “Срам и позор”. Почетно място е отредено и на “шарените и тъмните цветя”. Едни от тях са “Васо и

Кирил Манчев, Милена Славова, Васил Гюров (част от група РЕВЮ)

Кирил Манчев, Милена Славова, Васил Гюров (от група РЕВЮ)

Киро” (Васил Гюров и Кирил Манчев) – братята по светоусещане на един от най-чувствителните ни рок поети – Димитър Воев (“Епитаф на Кале”). Чрез техните спомени в нас оживяват позабравените, но култови групи “Парадокс”, “Кале” и “Вход Б” от прахта на които по-късно ще се родят емблематичните “Ревю” и “Нова Генерация”.

Последните, Янев и Братанов напълно заслужено определят като “най-европейската група, която имахме”.

Не са забравени и “Чугрите” Георги Маринов и Пенчо Попов. Те, заедно с Димитър Воев, чрез своята “затворена музика” с мотиви по Албан Берг и импровизирани текстове по “Степния вълк” на Хесе, представляват по-експерименталното измерение в българската тъмна вълна. Следвани са от меланхоличния “виолетов генерал” Емил Вълев, със своите “пропити с приглушена мъка […] и сарказъм” текстове, както и от не по-малко мрачните и въздействащи “Мъртви поети”.

Отделен раздел на антологията е посветен и на онези “елегантни” групи “Атлас”, “Клас”, “Тангра” и “Орион”, които “по своему се плъзгаха по перваза покрай социалистическия реализъм и обогатяваха малкия ни свят с поетичност, образност и човечност”.

С наследството, което оставиха след себе си, цветята от края на 80-те се оказаха “единствените, които […] дадоха основание на днешните ни деца да не се срамуват от бащите си”. Защото всичко друго се изроди в “калпава балканска демокрация”. Teзи цветя са безпорно доказателство за това, че “в съвременната ни културна история има творци, лидери, глашатаи, неподвалстни на времето, материалния кич [и] престъпно подхранваната бездуховност”. Както Братанов и Янев обобщават: “Групите от Втората генерация в БГ рока сътвориха своята история, оцветиха младежката култура и забиха силен рокаджийски шут на казионното изкуство. Най-вече с искренността си.” Но какво се случи с всички тях после?

Това отдавна не е рокендрол

Васил Гюров (група “Ревю”): “След 90-та година нещата започнаха да се променят към лошо. Едни пари отидоха в едни полуграмотни, груби и цинични хора и с тях се създаде новата популярна музика която зомбира цяло поколение.” Янев и Братанов красноречиво обобщават последиците: “Зомбираният от дългото и безсмилено строителство българин избра алкохолния делириум и силиконовия блян на чалгата за музикален символ на личната си свобода.”

И всичко цветно има край,
видения и смях далеч остават.
Очакваш нещо като рай,
а те със смачкана реалност се сменяват.

– Сън, Милена Славова

А къде са цветята днес?

Както горчиво отбелязват самите автори: някои “прегоряха или възкръстнаха”, а други “изпратихме […] да веселят подпийналите европейски пенсионери по време на морските им круизи”. Трети пък се загледаха към миражите примамващи сводолюбивите творчески души в посока Острова, “Земята на свободата” или на онзи полет на БГА Балкан до Хавана с междинна спирка Монреал. Междинната спирка, която се оказа крайна за едни от най-пъстрите цветя. Там, от където много от тях няма да се върнат, а тези, които ще се върнат, няма да заварят нищо повече освен своята липса.

Да се върна – ще е за малко, ще е до време
Аз не искам да преживея болка отново
Да се върна в този побъркан свят от проблеми?
Аз не искам да се завърна пак там…

– Causa Mortis, Николай Качаров, “Ера”

Днес, от дистанцията на времето Николай Качаров (“Апокалипсис”, “Ера”) прави горчива равносметка на онези години: “[…] ние бяхме безкрайно наивни. Това което Комсомолът направи беше симптоматично […] за Източна Европа. […Велурената революция] изяде революционерите, като им даде път за развитие.”. Предадените надежди на поколението се усещат и в думите на Адриан Иванов (група “Орион”): “Беше не шеметно, а трепетно време. Това което се случи [после] обаче, не бе онова, което очаквахме. Ние сме едни мравки, които ще си свирим, ще си пеем песните, но нещата се движат извън нас.”. Може би никоя рок поема не предава по-точно това настроение така както Воевата “Патриотична песен”:

Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави.
От срам.

– Патриотична песен, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Втори Софийски Рокфест '88 (стадион Дружба). Снимка: Нели Недева-Воева

Втори Софийски Рокфест ’88 (стадион Дружба). Снимка: Нели Недева-Воева

Нови Цветя

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. "Литературен вестник" бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Ден подир ден Деметра търсила изгубеното си дете по прашните пътища на света. Ден подир ден мъката й вместо семена сеела неплодородие, глад и смърт. Разтревожен за съдбата на човечеството Зевс, чрез пратеника си Хермес, заповядал на Хадес да освободи Персефона от подземното си царство. Уплашен от гнева Зевсов, Хадес пуснал дъщерята на Деметра на свобода като поставил само едно условие. По четири месеца всяка година Персефона трябвало да се завръща в покоите на мрака, където заедно с Хадес ще подготвят земята за плодородие. Хората нарекли тези месеци “зима”.

Музикалната антология “Цветя от края на 80-те” на Емил Братанов и Румен Янев е забележително събитие в съвременната българска музикална журналистика. Преоткривайки изгубените деца на българския рок от 80-те години, книгата се превръща в истински предвестник на пролетта на новата ни рок история. Подобно на древногръцката легенда за Персефона, настоящата антология ми дава сили да повярвам, че застоя на българската музикална рок сцена от годините след Прехода не е нищо друго освен “зимата” на нашето музикално “плодородие”. Защото само подобно преоткриване и документиране на забравената история ще позволи на “новите цветя” да създадат своето трето поколение български рок групи. Това убеждение прозира и в думите на самия Бойко Петков от група “Клас”:

“Една от големите болки на нацията ни, която е превърната в синдром, е липсата на памет. Повечето сегашни млади български банди въобще не знаят какво се е случвало в българската рок история преди 20 години и вървят с нагласата на откриватели. Хубаво е сам да търсиш своите пътища, но е глупаво да отричаш изминатото до тук. Приемствеността е нужна на всяка нация, във всяка област. И съм сигурен, че ще имаме силно трето поколение, ако то се запознае с второто. И ако електронните медии отново се обърнат към българския рок с любов!”

След тези мъдри и пророчески думи, не ми остава нищо друго освен да се обърна с поклон и признателност към Емил, Румен и Доротея: Благодаря ви за всички цветя! А към вас, любезни читатели, си позволявам да отправя последен призив: Моля, намерете начин да се сдобиете и да прочетете антологията! “В днешното 20-годишно българско безвремие” това е последната Ви възможност “да се абонирате за собствените си възгледи”! Иначе, както пее Любо Малковски, скоро “Ще бъде късно!”

Автор: НЕОР НАЧЕВ

* Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

        Свързани статии по темата: 

“Жана” – да бъдеш или да оцелееш

“Крайностите поясняват същността” – Оскар Уайлд

Jana_plakat“Жана” е пиеса за морала. За моралния избор, пред който живота изправя всеки човек рано или късно. За това дали имаме избор въобще, когато се опитваме да оцелеем. И как често инстинктът ни за оцеляване надделява над морала и честността. Умри или живей във вечен грях и с продадена душа. Наливай се с водка, за да избягаш от подлото си Аз, за да забравиш белезите, с които те е жигосал животът и те е направил такъв, какъвто си – непоносим за самия себе си, но жив и оцелял.

Да бъдеш или да оцелееш? Този въпрос поставя пиесата на младата руска авторка Ярослава Пулинович (1987 г.) поставена на българска сцена от режисьора Явор Гърдев (Народен театър, премиера – септември 2014 г.) Тя засяга житейски въпроси, които нямат универсални отговори. Какви хора създава животът в бедност и мизерия? Пред какви избори ги изправя? Какво са готови да дадат те, за да изплуват от калта и да оцелеят? Понякога всичко: душа, тяло, морал.

В Русия, като в България през 90-те

Пиесата силно резонира в българската публика, защото оказва се ’90-те години в Русия (времето, в което се развива действието в постановката), не са по-различни от нашите родни ’90: мутри и мафиоти, които са над закона, управляват и контролират всичко с пари и сила; бедни момичета, израсли в провинцията с бащи алкохолици, които продават себе си, за да оцелеят, за да живеят по-нормален живот. След години обаче този “нормален живот” ги прави като главната героиня Жана (Светлана Янчева). Те стават такива, каквито ги е създала средата – безскрупулни, подли, купуващи закона с пари, купуващи любовта с пари. Богаташката Жана дава подслон и работа на младия Андрей (Мартин Димитров), дошъл от провинциален град, а в замяна той е нейн любовник.

Жана е забравила как по друг начин може да се живее. И всичко щеше да бъде наред, ако тя самата не страдаше от това. Вече на възраст, шеф на голяма фирма, с апартамент, с повече стаи от необходимото, има всичко, за което цял живот се е борила, за което цял живот е продавала душата си – парче по парче. И когато вече е материално най-богата, тя се оказва душевно най-бедна. “Бедната! Как ли те е наранил животът, че си станала толкова озлобена и жестока”, казва възрастната жена (Гергана Кофарджиева) на Жана, която ругае баща си над гроба му. А Жана изкрещява извън себе си: “Не съм бедна! Аз съм най-богатата жена”. Вика силно, сякаш в опита си да заглуши ритмичното напомняне на истината от собственото си сърце.

Любовта те държи в постоянна трагическа нужда

Светлана Янчева в ролята на Жана със Зафир Раджаб в ролята на момче на повикване. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Светлана Янчева в ролята на Жана със Зафир Раджаб в ролята на момче на повикване. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

Жана се тормози. Страда. Боли я. И всичко поради липса на любов. Или както пише Явор Гърдев за постановката: “Любовта е съдържателно и вълнуващо нещо. Толкова съдържателно и толкова вълнуващо, че когато го изгубиш, изобщо не успяваш да го прежалиш. Никога. Втурваш се да го заместваш със сходни вълнения, с работно усърдие, с постигане на успехи, с благотворителност, със служба на обществени каузи, понякога дори с доживотно отшелничество, но онова съдържателно и вълнуващо нещо си остава в теб като тайно знание за смисъла на живота и отказва да бъде заместено. Държи те в постоянна и упорита трагическа нужда”.

Липсата на любов, мизерията и бедността раждат опасни хора. Опасни не само за другите, а най-вече за самите себе си. Но животът не е нещо, което може да се поръча да бъде по правилния начин, да ти се случи така, че да запазиш себе си и на финала да бъдеш морално чист, и щастлив. Животът винаги те заварва неподготвен. И ти го хващаш за рогата, такъв какъвто е и го живееш така, както можеш, така, както ти е отредено. Правиш избори, печелиш едно, губиш друго… И в крайна сметка кой може да те съди? Кой може да каже какво е правилно и какво не? Какво е морал? Особено, когато не си бил на мястото на този, който си готов да осъдиш. Както пише в програмата на пиесата: “Определянето на дадено действие като морално или неморално не описва действието, а оценката му. Моралът на едно общество зависи от неговата икономическа и политическа форма”.

Да бъдеш или да оцелееш

Светлана Янчева в ролята на Жана. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Светлана Янчева в ролята на Жана. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

Когато съдбата е отредила за теб да се родиш в бедна икономическа система и в проядена политическа среда, ти или ставаш част от нея, за да се приспособиш или просто загиваш. Дори нямаш време да мислиш дали действията ти са морални или не. Ножът опира до кокал, животът те притиска и ти казва: “Продай си душата, за да оцелееш или умри в мизерия”. Пред този избор е изправен и младият Андрей, който напуска Жана, защото приятелката му Катя (Елена Телбис) е забременяла от него. Но той няма пари, за да издържа бъдещото семейство и преспива отново с Жана, която му плаща за това. Това е светът, който сами ние сме направили, в който човек за човека е вълк. А понякога избор няма. Добре поне, че в подобни географски ширини като Русия (и България), каквото и да става винаги има бутилка водка наблизо, която да можеш да изсипеш в гърлото си и да забравиш поне за миг за изгубеното си Аз, за изгубената си вяра, за липсата на любов и за абсурда, в който си принуден да живееш всеки ден.

И преди да обърнем поредната чаша водка, нека не забравяме да бъдем внимателни, когато става дума за морал, защото винаги има причина хората да са такива, каквито са. Да са такива, каквато е Жана. А и на мястото на този срещу нас, утре може да сме ние. И да постъпим по същия начин като него, ужасно и брутално, защото все някак трябва да се живее, нали, Жана?

Актьорската игра на второстепенните герои – по-внушителна от тази на главните

Елена Телбис в ролята на Катя и Мартин Димитров в ролята на Андрей. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Елена Телбис в ролята на Катя и Мартин Димитров в ролята на Андрей. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

По отношение на актьорската игра, моето усещане беше, че второстепенните герои се справиха много по-добре с ролите си, отколкото главните. Тъй като при живото изкуство, като театъра, всеки път играта и усещането е различно, трябва да подчертая, че наблюденията ми се отнасят за постановката, която се игра на 2 февруари 2015 г., в Народния театър “Иван Вазов”. Светлана Янчева, доказана актриса с много опит, в ролята на Жана, точно в този ден ми се видя неуверена и не напълно в героинята си. Същото може да се каже и за нейният любовник на сцената Андрей – изигран от Мартин Димитров. Той определено не беше влязъл и разбрал героя си. Някак не беше повярвал в съдбата му, не се беше вживял истински. На моменти играта и диалозите между него и Светлана Янчева звучаха изкуствено.

За разлика от тях обаче, с първата си поява на сцената, бременната млада приятелка на Андрей – Катя, изиграна от Елена Телбис, веднага спечели публиката. Изключително естествена игра и напълно сливане с героинята си. Младата актриса (24 г.), завършила преди две години НАТФИЗ и играеща в няколко постановки в Народния театър, определено има талант и потенциал да стане фаворит на зрителите. И не случайно за ролята си в тази постановка, Елена Телбис е номинирана с “Икар 2015” за поддържаща женска роля. Разбира се, не може да се пропусне и блестящата игра на Владимир Пенев, в ролята на пияния Виталий, Биляна Петринска в ролята на Олга, служителка във фирмата на Жана, Гергана Кофарджиева с кратката си поява като случайна жена, която е като метафора за съвестта на Жана.

Биляна Петринска в ролята на Олга и София Бобчева в ролята на Вика. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Биляна Петринска в ролята на Олга и София Бобчева в ролята на Вика. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

София Бобчева пък в ролята на Вика, отново е в образа на доброто момиче, комично, наивно и вярващо в любовта. Нейните морални ценности и тук са повод за подигравки и стимул за другите да бъдат разрушени. Като своя служителка във фирмата, Жана я кара да изневери на приятеля си, като се присъедини към забавлението с момчетата на повикване. Явно режисьорите са забелязали таланта на София Бобчева именно в превъплъщението в този персонаж и й дават често такива роли, както е например в “Заболяването младост” (реж. Проф. Пламен Марков), “Пет жени в еднакви рокли” (реж. Боил Банов), филмът “Шшшт, попей ми” (реж. Андрей Волкашин и Петър Вълчев).

Следващите представления на “Жана” можете да гледате на 12, 13, 26, 31 март 2015 г., в Народния театър “Иван Вазов”

Бистра Величкова

Мария Димова (фотограф): Защо да е скандално разголена гръд с гаечен ключ?

Фотографът Мария Димова - Мо. Снимка: Личен архив

(Не)Фотографът Мария Димова – Мо. Снимка: Личен архив

Мария Димова снима голи жени. Наложи се това да е първото изречение, с което да ви представим Мария, за да прочетете всичко останало по-надолу! Разбира се творбите на фотографа Мария Димова (известна още като Мо) са много повече от това просто определение. Те търсят изкуството в женското тяло, божественото, контурите, с които те очертават света около тях, характерното и уникалното.

Мария Димова стана популярна сред кръг от верни фенове, именно с провокативната си и внушителна серия от фотографии “Nudes” – голи женски тела, предимно в черно-бели кадри. Въпреки че има и албуми с прекрасна портретна фотография и пейзажи, голите кадри определено се радват на по-широка популярност, интерес, одобрение и разнопосочни коментари он- и офф- лайн.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Въпреки творческият й поглед през обектива, Мария Димова се определя като не-фотограф. Тя смята, че в днешно време, когато всеки снима и щрака с всякакви устройства, и апарати всъщност всеки може да се определи като фотограф. И все пак за добрата фотография е известно, че трябва поглед и око. За това, ние възприемаме Мария Димова като фотограф с професионално око към детайлите и умението да показва силни, и въздействащи кадри.

Мария Димова е родена в Пловдив в края на ’70-те. Споделя, че откакто се помни се интересува от визуални изкуства и литература. Спорадично се е изразявала чрез тях, но по думите й: “Нищо професионално”. Когато не е зад обектива, Мария работи като преводач, “основно на юридически текстове – на бюро и в офис“.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

В специалното интервю, което даде за „Двойна измама“, Мария Димова сподели за проектите си Mo’s Photo Fucktory и Petit Death, за вдъхновението, за феновете, които й пишат и искат телефонните номера на моделите й, за това защо женските тела са по-вдъхновяващи от мъжките, и накрая, за прозрението, че да разголиш тялото си е много по-лесно, отколкото душата.

Ако случайно, след като прочетете интервюто с фотографката и се запознаете с творчестово й, ви се прииска и вие да застанете пред обектива й, пишете й. Тя е отворена към смели модели и е готова да види специфичните черти, чарът и индивидуалните характеристики, така че да направи от вас изкуство и да ви запечата завинаги, такива, каквито може да ви види само един фотограф.

От колко време се занимавате с фотография? И какво ви привлече именно в това изкуство, а не някое друго?

О, привличат ме много изкуства! По едно или друго време съм се занимавала с керамика, литература, музика, изобразително изкуство. Но напоследък фотографията е много модерна, а и на пазара има толкова полупрофесионални апарати на сносни цени, че човек лесно може да се сдобие с такъв и просто да бъде арт. Та така и моя милост го раздава арт от около 5 – 6 години.

Представяла ли сте ваши фотографии на изложби, в списания? Участвала ли сте в конкурс или нещо подобно? Планувате ли изложба?

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Не. На всички въпроси. Правила съм нещо като изложба през 2012 г., когато излагах парчета плат с изписани върху тях мои стихове и някои съвсем схематични рисунки. Тук там висеше и по някое чорапче, защото парчетата плат бяха на простор като пране, закачени с щипки. Част от тези текстове са включени в книжката “Inner Landscape”, която излезе на английски език под знака на малкото белгийско издателство In De Keuken.

Кога и къде представихте публично ваши фотографии? Помните ли коя беше първата Ваша снимка, която е получила широко одобрение и ви даде увереност и самочувствие на фотограф?

Увереност и самочувствие обикновено придобивам на маса след второто питие. А на снимките ми се радват предимно мои приятели и познати, което много ме ласкае и усмихва, но не ме кара да се чувствам като фотограф.

Ако хотелските огледала можеха да говорят. Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Ако хотелските огледала можеха да говорят. Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

От кога съществува проектът ви Mo’s Photo Fucktory и фотографския блог Petit Death и защо избрахте именно тези имена за проектите си?

Както споменах вече, едва ли не всеки втори човек щрака с голям апарат, а от щракачите поне две трети имаме сайтове, блогове или страници във фейсбук. Най-често и трите. Просто следвам тенденцията. (смее се) А имената са палави, не мислите ли?

Във фотографиите ви се наблюдава подчертано присъствие на женското тяло? Това ли е обектът, който най-силно ви вдъхновява?

Имам доста пейзажни снимки и такива на дечицата на мои приятели и познати. Защо тях никой не ги забелязва? (смее се) Ако трябва да отговоря сериозно, женското тяло май принципно е по-вдъхновяващо – както за фотографите, така и за художниците, при това и от двата пола. Поне такива са моите впечатления. А подчертаното му присъствие в моите снимки се дължи преди всичко на факта, че активно присъства в ежедневието ми.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Мислила ли сте да снимате мъжки тела? Или те не са толкова вдъхновяващи, колкото женските?

Мислила съм и съм предлагала дори. Мъжете или приемат това като недвусмислена покана за секс, или ми отказват засрамени.

Вие как бихте описала с думи женското тяло през окото на вашия обектив?

Неподправено.

С какво е различен погледът на една жена фотограф към женското тяло от погледа на мъж фотограф? Въобще има ли разлика според вас?

О, това е като вечните дебати за „женското” писане…

Има ли част от женското тяло, която ви се вижда най-вдъхновяваща за снимане?

Не, всяко тяло е различно.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory’s

Имате една снимка, на която жена е обкрачила старо радио. Много хора биха се запитали какво иска да ни каже авторът с тази снимка?

Мисля, че идеята беше на модела. В повечето случаи нещата се случват спонтанно и няма определен замисъл. Понякога имам конкретни идеи и знам точно какво искам да постигна – представям си определена поза, светлина, фон. В много редки случаи обаче като хвана апарата и имам модел пред себе си, нещата се получават точно така, както съм планирала. Затова най-често залагам на импровизацията.

Смятате ли, фотографиите си за провокативни и скандални? И търсите ли подобни ефекти, когато снимате?

Провокативни и скандални са фотографиите на Ян Саудек например. Моите –

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory’s

едва ли. Защо да се възприема като скандална или провокативна примерно снимка в близък план на ръка с гаечен ключ, посягаща към разголена гръд? Това е просто една метафора, или необичайно съчетание и толкова. Разбира се, хора и разбирания всякакви. Аз пък не разбирам какво толкова се харесва на фотографии на красиви силно гримирани жени по бельо и с токчета, често в изкуствени пози и със странно изражение.

Как се възприемат снимките ви от албума “Nudes”, представящ голи жени? Получавала ли сте негативни коментари? Усещала ли сте ваши близки и приятели да показват възмущение или да се чувстват скандализирани от творибте ви?

Ами доста от познатите ми ме съветват примерно да прикривам слабините, където се виждат, а непознатите (във фотофорума специално) са по-дръзки – пишат коментари: „Порно!” или ме съветват да мажа моделите си с крем. Прави са за последното, никак не ме бива в ретуша и с фотошоп и натуралните дефекти на моделите лъсват.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Кои са най-любопитните реакции и коментари, които сте получавала относно творбите ви?

Освен казаното по-горе за кремчето и порното, най-често ми искат телефонни номера на модели.

Вероятно много хора биха се запитали, как се чувстват моделите, които снимате – разголени пред обектива ви?

Това трябва да питате моделите.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Кое е най-важното, което търсите при заснемането на един кадър?

Да хвана нещо специфично за модела като поза или излъчване и максимална естественост. Също така, като снимам голо тяло, старая се да не се виждат лица или да са само загатнати.

Някои творци сравняват вдъхновението с влюбване, при вас така ли е?

Да, има общи неща между двете наистина – идват свише и когато си отиват, те карат да се чувстваш доста низше.

Каква е разликата между изкуството и живота?

Никаква.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

А самата вие бихте ли била модел пред обектив, като вашия, който съблича, за да създаде изкуство?

Случвало се е да позирам гола, да. В някои от снимките ми също присъства и моето тяло или части от него.

Кое изисква повече смелост – разголването на тялото или на душата?

Естествено, че второто.

И накрая, какво бихте казали на хората, които биха оценили творбите ви като прекалено провокативни и скандални?

Да закрият очи с ръце и да мислят позитивно!

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Интервю на Бистра Величкова, за „Двойна измама“.