Стихове на Бистра Величкова в сп. „Жената Днес“

Бистра Величкова. Снимка © Янко Джемеренов

“Бистра Величкова говори от името на изхвърлените от редиците на успяващите. Нещастно влюбени, подминати от късмета, пияни и наркотизирани, бълнуващи изминалото и идващото време”, това казва Палми Ранчев, редактор на стихосбирката на Бистра Величкова, Бог в очакване на дилъра (Ерго), която излезе през юни 2018 г. За първата си книга – сборника с разкази „Малка, мръсна и тъжна“ („Рива“, 2014), Бистра печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2015).

 

Невъзможната любов

Обичам
невъзможната,
обречената
любов,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената,
без планове,
без къща,
кола
и деца,
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да убиеш в стихове
онова,
което не съществува.

***
няма да спра
да се влюбвам
в поети –
изкуството иска жертви

 

Игра на възрастни

В стария апартамент
на баба ми
до разцъфнало мушкато
ще те целуна,
заради историята,
ще те почерпя
с вода от чешмата,
ще дишаме лак и лепило,
а миналото ще мирише на ремонт,
ще слушаме грамофона
и до олющен тапет
ще ти подаря детството си.

703

Надраскано на салфетка
в малките часове на нощта
в Клуб 703 в София

703
номерът
на бърза младост
и тя
такава
каквато
никой повече
не я видя

Без бъдеще

Облизвам халката му,
свалям я с устни
от безименния,
целувам морала
с език –
инициали и година,
в която той
е бил щастлив,
а аз съм била
бъдеще.

Майчин инстинкт

Инстинктът за живот
е по-силен
от неговия смисъл,
каза майка ми,
преди да ме роди.

Стиховете на Бистра Величкова публикувани в сп. „Жената Днес“, бр. юни/юли 2018 г. са част от новата ѝ стихосбирка „Бог в очакване на дилъра“ (Ерго, 2018 г.).

Аз, Хенри и Джун

От нецензурирания дневник на Анаис Нин

Той е Хенри, тя – Джун,
а аз съм влюбена
и в двамата.
Случи се в обикновен парижки бар,
всички бяха голи,
Джун преспа с управителя
заради Хенри –
нямаха с какво друго да платят.
На мен ми сипа чаша вино
и каза, че е влюбена в художничка,
после ме целуна.
От писателя до нея се научила,
че истина не съществува.
„И ти ли като него
търсиш преживявания,
които да опишеш?“
„Обичам те“, отвърнах аз
и Хенри ме целуна.
„Светът е рак, който сам себе си изяжда.“
По-добре да тръгвам,
стана късно.
Когато си влюбен в двама,
най-добре e да се прибереш рано
при този, когото не обичаш.

***
…Изчезват с години

после казват,
че ме сънуват

Никой, който е винаги до мен

Искам да избягам
от самотата,
от изпросената топлина,
от себе си,
от времето,
в което ме няма,
от никой,
който е винаги до мен,
от химията,
която ме променя,
от 13-ия етаж –
фатално ме привлича
като непознат
във влака,
който единствен
ме разбира,
без да ме съди
за това,
че не мога да бягам
и пътувам във влакове,
в които ме стоплят
непознати.

Нещо общо

Чувството приижда, излиза от бреговете
и не прави разлика между нея и него.

„Пътуване към себе си“, Блага Димитрова

С нея имаме нещо общо,

Бистра Величкова на премиерата на стихосбирката си „Бог в очакване на дилъра“. Снимка © Янко Джемеренов

нейната любов
е мой любовник.
Тя го обича,
докато са заедно,
аз съм влюбена в отсъствието му,
когато е с нея.
Тя целува устните му,
целували моите,
аз целувам нейните чрез неговите.
Пръстите ни се вплитат,
дъхът ни се слива
и сме заедно,
когато го обичаме,
без да имаме
нещо общо
помежду си.

Мадам Мишима

На сутринта
той я оставя на магистралата за София.

„Не прилича на проститутка.“

Никога никоя не прилича!
Спира друг, тя се качва,
слиза на театъра – представят
„Мадам Мишима“ –
мрачен поглед,
сладка тъга,
красива болка
и самоубийство,
подготвяно цял живот.

Вечерта
я чака в хола
със заклана кокошка
без глава –
битов авангард.

„Не прилича на кокошка без глава.“

Никога никоя не прилича!
Сепуко,
два литра ракия
и светът е без глава,
ексцентричен фарс
с тяло на мъж,
взимам го на стоп
и лягам до него,
за да не го обичам,
докато е мъртъв.

Животът ме самоубива
всяка сутрин,

когато се събуждам
без глава
и с тяло на друг.

***

Единственият смисъл на любовта е
когато си на 80
да кажеш на внуците си
че тя съществува

* Стиховете на Бистра Величкова публикувани в сп. „Жената Днес“, бр. юни/юли 2018 г. са част от новата ѝ стихосбирка „Бог в очакване на дилъра“ (Ерго, 2018 г.).

Advertisements

Мъдростта на една продавачка

„Мъдростта на една продавачка“ от Бистра Величкова, стр. 64., сп. „Жената днес“, април 2018 г.

“Търся си вибратор, който да прилича на истински член!” – е това, като го чуя от някоя клиентка, и се хващам за главата. Ама защо, бе момичета, нали вашите приятели и съпрузи си имат истински членове? За какво ви е още един? Освен това, като избирате вибратор, е по-добре той да е различен – и като форма, и като цвят – от естествения член. Експериментирайте, за да намерите своя! Розови, сини, черни, с клиторен стимулатор, с въртящи се перли, с подвижна главичка, отварящи се – тип “щипка”. Ако питате мен, като материя най-добрата е медицинският силикон. Да, този същият, който се слага в гърдите и устните. Ето, пипнете! Естествена материя, а не като някои евтини гумени или каучукови вибратори, които на всичко отгоре са и меки.

Сега, да си го кажем откровено, никоя жена не иска мек пенис, нали така?

Всички ние търсим твърд и стабилен

Не казвам голям, защото това е другата грешка при жените. Дойдат в магазина и ми кажат: “Искаме най-големия!”. Ама, чакайте сега, защо най-големия?

Истината е, че размерът няма значение, защото G-точката на жената се намира на едва три сантиметра от отвора на вагината. Тя представлява едно такова грапаво топче. Веднъж като го усетите, като сте “вътре”, дето се казва, няма как да го сбъркате. Ето защо и най-стандартният, макар и по-малък пенис, може да задоволи жената, стига да знае как да влезе и къде да натисне.

Разбира се, важно е и каква е извивката. Ето например, тука имам няколко изложени мостри, които са съвсем прави. Също като ерекцията на повечето мъже – права и нагоре. Ако обаче има лека чупка в главичката, влиза най-добре и масажира най-добре G-точката. Затова им казвам на моите клиентки: “За какво ви е, момичета, голям вибратор или член? В корема нищо няма да усетите!”.

Те, жените, се бъркат понякога с това, че членът не ги запълва достатъчно и мислят, че им трябва по-голям или по-дебел. Ако е така, значи на жената й е по-широка вагината и не може да се запълни. За такива случаи предлагаме друг чудесен уред – последна мода сред този тип артикули. Това е една ето такава щипка, която се вкарва във вагината, отваря се, когато е вече вътре и през нея влиза пенисът.

Така се гарантира плътно запълване.

Този уред е без батерии – директно се зарежда с USB кабел през компютъра. Много удобно!

Като жена на 54 години с всякакъв опит, мога да ви кажа, че сексът е изключително важна част от една връзка. Ако той не върви, гарантирано връзката се разпада! Но двойките не винаги комуникират тези неща. Не се разбират кой какво иска, на кого какво му е приятно и така се разделят неразбрани.

Сега, ако си говорим честно, ясно е, че мъжете са егоисти и само своя кеф гледат. Факт! Има обаче и истински мъже, които се грижат за удоволствието и на половинката си. Няма какво да се лъжем обаче – като цяло мъжете са комплексирани егоисти. С тях трябва да си много внимателна и да им повтаряш, че са най-добрите, най-великите и че в секса нямат равни.

Всъщност по-голямата част са комплексирани от това, че им е малък членът. А това според мен е пълна глупост! Ако един мъж е човек и има чувство към жената; ако знае къде да пипне и какво да направи – няма значение колко му е голям членът!

Имала съм случаи, идват тук в магазина, така все млади момчета, поогледат се смутено, току изтърсят: “Ами малка ми е пишката!

Какво имате за уголемяване?

Аз пък започвам да ги успокоявам майчински зад щанда: “Ама какво като ти e малка пишката, бе мойто момче? Не се притеснявай! Приеми го – така си устроен. Такава ти е биологията. Сигурно пък имаш други големи качества. Ако все пак толкова искаш, ето имаме удължителчета. Слагаш си едно на малкия пенис и той става голям – лесна работа! Няма никой да забележи и дори помага за задържане, така че и на жената да й е хубаво по-дълго време.” Ама и те хлапета! Нали знаеш, мъжете от 5 до 85-годишна възраст все са хлапаци, дето вечно имат нужда от жена, която да им дава увереност.

Между другото, аз освен продавачка, си падам малко и психотерапевт, и сексолог. Оня ден например един клиент идва и ме пита как да изпита най-невероятния оргазъм. Викам: “Като ти го набудат в дупето, мойто момче!”, а той пък взе, че се обиди: “Ааа, ама моля ви се, аз не съм такъв!”. Какъв, бе душицо – аз да съм казала, че си гей? Мъжете, милите, много се плашат да признаят, че им харесва аналният секс, за да не ги помислят за обратни. Викам: “Абе, ти нали се възбуждаш от жена?”. Той: “Да.”. Значи не си гей! Ще си вземеш един анално-простатен стимулатор и ще видиш ти звезди посред бял ден:

Оргазъм–чудо ще ти се случи

ми, разбира се, как! Доказано е, че анусът е една от най-ерогенните зони в човешкото тяло. Не съм го аз измислила това – има си учени, дето ги изследват тия работи. В ануса и на мъжа, и на жената има поне четири ерогенни зони. Единствено мъжете трябва да внимават, защото всмукателната способност на техния анус е по-голяма и ако някоя играчка без предпазител се сложи там, може така да се засмуче, че да отиде в червата и да стане голяма беля. И такива неща стават. Много пък жени ги е страх от аналния секс, че щяло да ги боли. Ама няма как да те боли, бе мила – слагаш си един лубрикант с лидокаин и си готова!

Това им казвам на моите клиенти, без значение – жени, мъже: не трябва да се страхуват от секса. Това е все едно да се страхуваш от удоволствието. Просто трябва да се образоват, да комуникират двойките помежду си и да се разберат какво харесват и какво ги възбужда. Най-лошо е, както правят много жени, когато не изпитват сексуална наслада, да симулират оргазъм, за да задържат партньора си и да не ги изостави. Такава връзка рано или късно се разпада, знай го от мен!

Ти не можеш цял живот да се преструваш

В един момент жената започва да отказва секса с такъв партньор, защото на нея

„Мъдростта на една продавачка“ от Бистра Величкова, стр. 65., сп. „Жената днес“, април 2018 г.

и без друго никога не й е било приятно. Половинката й в отговор се пренасочва към друга. Колко бракове и връзки се разпадат така… Важно е човек да познава тялото си и половите си органи и да ги комуникира тези работи.

За съжаление, това в училище не се преподава. В XXI век ние все още действаме на примитивно ниво по отношение на секса. Откриваме го сами или в разговор с приятели.

А дори самостоятелната сексуална тренировка, както я наричам аз, е толкова важна! Това казвам на много мои приятелки: дори в ежедневието те не трябва да спират да си правят вагинални упражнения. В това няма нищо лошо или срамно. Аз например си правя упражнения в трамвая. Пътувам си, държа се за дръжката, хората са ме притиснали отвсякъде, а аз си гледам през прозореца и си свивам и разпускам мускулите отдолу. Дори по едно време се получава и леко възбуждащ ефект. Така, докато се прибера при мъжа ми, вече съм се подготвила и можем веднага да си легнем.

Това беше едно време де, когато имах мъж. В следствие се оказа, че той не е човек и го зарязах. Това е още един съвет от мен: видиш ли, че мъжът не е читав, зарежи го навреме! Въобще и не се опитвай да търпиш и да чакаш да се промени. Само по-зле ще става. Трябва добре да прецениш доколко си струват компромисите, които правиш за някого.

С първия си мъж си виках, че ще го търпя, нищо, че се налива по цял ден и после откача. Все пак две деца имах от него. Ще търпя, викам, заради тях поне. Ама то какво ти търпене! Колкото повече ги търпиш, толкова повече ти се качват на главата. Колкото повече им позволяваш на мъжете, те толкова по-нагли стават.

Мъжът не трябва да се чувства сигурен,

че си му в кърпа вързана. Трябва да има страх, че по всяко време можеш да го напуснеш. Тогава има респект.

После пък си хванах един трезвеник и даже уж богат, ама и той лумпен се оказа. Това трябва да знаят младите момичета: да не се подвеждат по парите, по хубавите коли, по къщи… Това е ден до пладне! Човекът е важен! Човекът! Защото той днес е богат, а утре може да стане последен бедняк. И ако мъжът не е читав като човек, ела да видиш какво тегло ще теглиш цял живот.

А, момент само… извини ме, че имам клиент. Да, кажете, господине! Не се притеснявайте, моля ви! С какво мога да ви помогна? Не ви става, така ли? Мек ви е? Ама не се притеснявайте, моля ви се, защо така смутено го казвате? Това са съвсем нормални неща. Имаме чудесни хапчета точно за вас – на билкова основа. По две на ден и до седмица ще сте като ракета-изтребител! Ааа, как ви накарах да се усмихнете, видяхте ли? И бастунът тогава няма да ви трябва – ще има на друго да се подпирате, ха-ха! Девет и шейсет, моля. Благодаря! Довиждане и късмет в леглото!

Ето това се казва желание за живот! Това желание движи света! Много се радвам, като имам такива клиенти, да знаете. А за вас, в крайна сметка да пакетирам ли този розовия с перлите? Ще останете много доволна, уверявам ви. Точно този модел и аз съм го пробвала. След като го открих, да ви кажа, мъж не съм поглеждала!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, март 2018 г.

** Четете още от авторката: „Как станах вибросексуална“.

Сън с бившата приятелка, телескоп и часовник (разказ)

С благодарност на доц. Борис Минков и Михаил Вешим за конструктивната критика.

Пак сънувах кошмар. Не ми се беше случвало от последния път. Тогава си мислех, че да сънуваш Ленин е кошмар. Този път кошмарът беше истински. Сънувах бившата си приятелка…

Срещаме се съвсем случайно в обсерваторията в Гринуич.  Възкликвам изненадан:

– Еееей, мога да те позная и от 2425 километра само по плувната шапка и шнорхела.

Tя отвръща:

– Това е защото си обърнал телескопа наопаки.

Следва неловка пауза, както често се случва между стари приятели, които не са се виждали откакто са станали бивши и най-неочаквано се засичат в обсерваторията в Гринуич. Тя първа нарушава сконфузената тишина:

– Познай какво направих със Сашка и Кондьо! [1]

Поглеждам въпросително. Казва:

– Пуснах ги на свобода.

– Понесе ли им? – питам с престорен интерес, колкото да върви разговора.

– Не. Умряха –  отвръща с тъга, също престорена.

Аз вместо отговор я прегръщам приятелски и забелязвам:

– Въобще не си се променила. Същата си каквато беше и преди 10 метра.

Тя е сериозна:

– Мисля, че пак си обърнал телескопа наопаки.

Най-неочаквано възкликва:

– А, най-после сме в Амстердам! Гледай какво мога!

Изважда от спортната си раница чисто нов водолазен костюм и водни очила. Хвърля ги в канала до нас заедно с плувната си шапка и шнорхела след което бясно започва да върти ръцете си във въздуха, да изпъва врат периодично ту на едната – ту на другата страна, издишвайки шумно задържания въздух и движейки краката си ритмично все едно плува свободен стил от място. Внезапно спира и ме пита задъхано:

– Колко е часа?

– 60 минути – отвръщам мигновено.

Тя:

– Видя ли? Преплувах целия канал в двете посоки без да загубя и минута.

При липсата на реакция от моя страна, тя глухо пояснява:

– Всичките 60 са си там.

Отвръщам по инерция:

– Това е защото си обърнала часовника на- … – а тя раздразнено ме прекъсва:

– Млъкни! И ти въобще не си се променил! И сега както и преди имаш вредния навик да приписваш собствените си недостатъци на другите!

Придавам си мъдър вид на човек, отдавна издигнал се над прозаичността на битието. Поглаждам важно прошарената си брада [2] и поучително отвръщам:

– Да оставим миналото на историците, а бъдещето на… – запъвам се неочаквано.

Точно когато ефекта на житейския ми афоризъм започва да се губи, внезапно от малкия екран ми помахва приятелски Минчо Празников. Слава богу! Съвсем на време както винаги! Прибързано завършвам:

– …на синоптиците.

Бившата ми приятелка поглежда изненадано часовника си:

– Виж ти, кога е станало осем и половина?! Мислех, че е два!

– Вероятно защото пак си обърнала часовника си наопаки – натъртвам многозначително. Тя въздъхва примирено:

– Добре, нека бъде твоето. Както винаги! Знаех, че не трябваше да хвърлям водолазния си костюм в канала заради теб. Пазя го от толкова километри за сватбата ми!

Гушвам я любвеобилно както някога и пак както някога се правя, че не съм я чул. В отговор тя ме поглежда с умиление сякаш иска да каже: “Странно нещо е животът: събира хората случайно, разделя ги насила и отново най-неочаквано ги среща в обсерваторията в Гринуич.”. Казва:

– Странно нещо е животът: събира хората случайно, разделя ги насила и отново най-неочаквано ги среща в обсерваторията в Гринуич.

Усмихвам се замечтано и я поглеждам сякаш искам да кажа [3]: “Гринуич или Гринич (на английски: Greenwich) е квартал на Лондон (бивш самостоятелен град) на южния бряг на река Темза и световноизвестен с обсерваторията си, основана през 1675 г. от Чарлз II. Меридианът, който минава през нея, е приет за нулев и спрямо него се определя географската дължина.”. Казвам:

– Гринуич или Гринич (на английски: Greenwich) е квартал на Лондон…

– Замълчи! – прекъсва ме внезапно, а в очите й чета тревога.

– Знаеш ли, понякога ми се струва, че всички сме само герои в съня на Създателя. Всичко което казваме, всичко което мислим…

– …вече се е случило… – продължавам мисълта й механично – …вече е казано…

– …вече е било измислено… – прошепва, продължавайки на свой ред думите ми.

– …в съня на Създателя – проронвам в унес.

– Това означава, че ако… – стрелва ме с поглед.

– …се събудим… – докосвам плахо ръката й.

– …може би най-сетне ще можем да бъдем наистина себе си… – прошепваме в един глас.

Погледите ни замръзват впити хипнотично един в друг. Силно стискам ръката й. Тя впива пръстите си в моята. Възкликваме едновременно:

– …и ще можем да започнем всичко отначало!

В този момент светът спира да съществува. Ние сме се слели в едно, а рекурсията на мига ни захвърля във водовъртеж от думи, препинателни знаци и многоточия….

Събудих се!

Пак бях сънувал кошмар. Не ми се беше случвало от три страници [4]. Тогава си мислех, че да си мислиш, че да сънуваш Ленин е кошмар. Този път кошмарът беше два пъти по-истински. Сънувах бившата си приятелка. Насън.

Автор: НЕОР НАЧЕВ

[1]    За уточнение на тези от вас които имаха удоволствието да не присъстват в съня ми – тоест всички освен мен, бившата ми приятелка и, както скоро ще стане ясно, синоптика Минчо Празников – Сашка и Кондьо бяха питомните ни породисти хамстери. Всъщност и двата бяха най-обикновени полски мишки, но няма да се впускам в подробности около тази история. Достатъчно е само да кажа, че между тях, също както и между нас, някога пламтеше истинска любов.
[2]    В действителност брадата ми не е прошарена и – нека бъда честен докрай – всъщност нямам брада.
[3]    Разбира се, след кратка справка с “Уикипедия – свободната енциклопедия, която всеки може да редактира”. Никога не работя с непроверена информация. Особено в сънищата си.
[4]    За справка: сънувано е под LibreOffice Version: 4.2.7.2, Build ID: 420m0 (Build:2), шрифт Liberation Serif; Times New Roman, размер 12pt. Под други текстови редактори, както и при други параметри, продължителността на съня може да трае повече или респективно по-малко страници.

* Разказът е публикуван за първи път в изданието „Свободно поетическо общество“, юни 2018 г.

„БОГ В ОЧАКВАНЕ НА ДИЛЪРА“ с премиера на 1 юни в „Перото“

„Бог в очакване на дилъра“ (Изд. „Ерго“) е дебютната стихосбирка на Бистра Величкова. Премиерата на книгата ще се състои на 1 юни, от 19.00 ч. в Литературен клуб „Перото“. Книгата ще представи поетът Бойко Ламбовски.

Представянето на книгата може да гледате в реално време онлайн по интернет телевизия за изкуство и култура ArtLive.

„Бог в очакване на дилъра“ („Ерго, „2018 г.) е дебютната стихосбирка на Бистра Величкова и втора книга, след сборника ѝ разкази „Малка, мръсна и тъжна“ („Рива“, 2014), който спечели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2015 г.).

Редактор на стихосбирката е Палми Ранчев. Художник на корицата е Ивз Андонова.

Ето какво казват за книгата поетите Аксиния Михайлова, Палми Ранчев и Силвия Чолева:

„Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова е болезнен и суров калейдоскоп на съвременността ни, побрал множество стъкълца, всяко от които е запечатало късче от многопластовия сюжет на живота, нечия пестеливо разказана история, която започва преди стихотворението и продължава след последния стих. Това са режещи стъкълца, в които бродят самотници, клошари, пияници, проститутки, сутеньори, наркомани или обикновени хорица, за които авторката я боли и сънува техните сънища за един по-друг живот, защото на повечето от тях този „не им понася“, понеже „прекалено много са / страничните (му) ефекти“.

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Онези, които познават великолепния ѝ сборник с разкази „Малка, мръсна и тъжна“, ще усетят тематично и етическо родство между прозата и поезията ѝ. И ще бъдат прави. Те са викът на едно объркано поколение, което се опитва да подреди собствения си вътрешен хаос, ала безуспешно, защото той е следствие от социалния и световния хаос. Но това поколение продължава да задава въпроси, продължава да стои на ръба и да крещи „за истинските възможности в живота“.

Аксиния Михайлова


„Бистра Величкова говори от името на изхвърлените от редиците на успяващите. Нещастно влюбени, подминати от късмета, пияни и наркотизирани, бълнуващи изминалото и идващото време. В стиховете от „Бог в очакване на дилъра“ те се чувстват доста уютно, докато споделят важни за себе си, и за всички нас, истини и лъжи.“

Палми Ранчев


„Тема на стихотворенията ѝ са най-често житейските истории на неудачниците, отхвърлените, пропадналите, но Бистра Величкова успява да надскочи конкретните случки и да накара читателя да осмисли не само собствените си върхове и спадове, а човешкото съществуване изобщо. Въпреки черните краски, енергията и жизнеността на тези стихове е заразителна и в крайна сметка тъкмо такова е усещането от тази витална поезия. В книгата са включени и стихотворения от 70-те години на миналия век на Венцеслава Тодорова – една забравена поетеса, която, оказва се, е майка на Бистра Величкова. Това е жест не само към един неслучил се творчески път на съвсем младата тогава авторка, но и жест към поезията.“

Силвия Чолева, АртЕфир – БНР


Бистра Величкова (р. 1986, София) по професия е журналист, а по призвание – писател. Нейни разкази и стихове са отпечатвани в „Литературен вестник“, „Стършел“, „Труд“, „Факел“, „Гранта“, ЛИК, Vagabond, „Море“, „Страница“, „НО поезия“, „Кръстопът“, LiterNet, Stihi.ru (в превод на руски език), в американските списания Drunken Boat и Catamaran Literary Reader (в превод на английски език). През 2012 г. е стипендиант в Созополския семинар по творческо писане на Фондация „Елизабет Костова“. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси за къс разказ “Париж без любов“ (2010) и „Рашко Сугарев“ (2012), за поезия – „Веселин Ханчев“ (2012), „Димитър Бояджиев“ (2013) и „С море в сърцето“ (2016). Сборникът ѝ с разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (Рива, 2014) печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ в гр. Хасково (2015).


Интервю с Бистра Величкова в предаването за алтернативна култура и музика „Аларма“, БНР, с водещ: Яна Пункина.


Профил на книгата на сайта на издателство „Ерго“.

Профил на книгата в Goodreads.

Събитие във Фейсбук за Премиерата на „Бог в очакване на дилъра“ – на 1 юни 2018 г., от 19.00 ч. в Литературен клуб „Перото“.

Можете да гледате премиерата в реално време онлайн на следния линк: http://artlive.bg/. С благодарност за тази възможност на ArtLive – интернет телевизия за изкуство и култура.

На 3 юни (неделя) от 13.00 ч. на Софийския пролетен базар на книгата Бистра Величкова ще дава автографи на щанда на издателство „Ерго“. Заповядайте!

Интервю на Бистра Величкова за книгата в „АртЕфир“ – БНР – 5 май 2018 г.

Интервю на Бистра Величкова за книгата в „Аларма“ – БНР – 9 май 2018 г.

БЕЗ ВЪЗДУХ (разказ)

Разказът „Без въздух“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, брой 3/2017

Влюбих се в него от първия миг, в който видях отнесения му поглед и небрежно разрошената руса коса. Следях внимателно устните му, докато четеше на плажа стихотворението си за черния телефон с шайба, с който можеш да говориш с отвъдното. Гласът му ме поглъщаше. Все още толкова малък, а пише за смъртта. Очарователен в меланхолията си, трогателен в тъгата си по преходността на живота. Все още дете. Прави пясъчни замъци край морето. Гони се с другите деца. Играе футбол бос, с дългите си крака, в които сам се спъва. Дете с душа на възрастен. Нежно лице, меки черти, момче и момиче в едно. Вгледай се и сам избери какъв да бъде. Още едно, две лета и ще прекрачи границата. Ще започнат да му растат мустаци, гласът му ще се промени. Ще стане мъж. Ще премине отвъд детството. В отвъдния свят, там където хората отдавна са забравили как се правят пясъчни замъци. Но сега той е между двата свята, между двата пола, между две жени. Майка му и аз. Майка му го записа на уроци по литература. “Ще кандидатства “Право” – най-перспективната специалност!”, обяснява разпалено по телефона. “Винаги ще си намери работа!”, убедена е тя. Ето как синеокото момче, със занесения поглед и русия перчем се озова при мен. Аз го учех да пише, а той ме учеше на единственото по-важно умение от писането – способността да чувстваш. В годините ни дели повече от десетилетие, но това не ни пречи да се срещнем именно тук и сега на този плаж.

След урока ме води в музея на рибите. Разказва ми развълнувано за тях. Смеем се, гледайки как пъстрите им цветове проблясват под водната повърхност. Любимите му животни, защото могат да дишат под водата. Като малък си фантазирал, че има хриле. Гмуркал се в морето и стоял под водата, докато остане без въздух. Чувството го опиянявало. Когато си без въздух, оценяваш колко много означава той за теб. В такива моменти разбираш, че не можеш да бъдеш нищо друго освен човек – роден и заключен в своето човешко тяло. Можеш да се освободиш от него, само когато се слееш с друг човек и заедно останете без въздух. Слушам го замислено. Защо винаги срещам хората, с които не мога да бъда? Винаги в един и същи град. И винаги през август. Късно е. Звъни му телефона. “Да, мамо, на плажа съм. Не се притеснявай, с учителката съм. И аз те обичам”. Думите му ме връщат в реалността. Майка му се притеснява, а той я успокоява, че е с мен. “И аз те обичам” се забива като нож в сърцето ми. Същите думи някога някой, когото обичах каза на някой друг. На този плаж. Пак в този град. Градът на невъзможната любов. Този някой, тогава ми каза, че не можем никога да бъдем заедно. “Ти ще пораснеш, аз ще остарея”. Още чувам думите му. “Ти ще намериш момче на твоите години, а аз ще остана при жена си и ще гледам как растат децата ми”. Сега аз, казвам същите тези думи наум на това синеоко момче, загледано със замечтан поглед към лунната пътека в морето. Аз ще остарея, а ти ще пораснеш. Аз ще родя син и ще го кръстя с твоето име, а ти ще си намериш момиче на твоите години. И завинаги ще сме заедно, защото в този момент, в тази нощ, сме били заедно. И всеки такъв момент е една вечност. Защото сродните души нямат възраст, нямат пол, нямат националност и цвят. Те говорят на един език, без думи. Като рибите в аквариума. Сливат се в едно и обединяват самотите си. Пясъчен замък край морето. В полунощ. Той носи морска вода в шепи, а аз копая основите. Смее се искрено, по детски. С него и аз се превръщам в дете. Луната е единственият ни свидетел, докато пяната на вълните отмива стъпките в пясъка. Две риби, които нямат нужда от въздух, които нямат нужда да говорят, защото на сушата остават завинаги неразбрани. Нощта ни поглъща бавно в топлите си обятия – два избледняващи силуета в града на невъзможната любов.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Страница“, брой 3/2017

Да обичаш за 60 секунди

За първи път го видях във фитнес залата, в обятията на руса жена в спортен клин. Красива беше. Оказа се една от многото му жени. Всички те, винаги бяха облечени в спортни екипи. Той ги предпочиташе така, както вероятно повечето като него, които работят във фитнес зали. Но в него имаше нещо специално, нещо различно и необикновено. Всички жени, веднъж докоснали се до силата му, полудяваха по него. Една от любовниците му, дори му беше станала сектретарка и водеше график на срещите му с различните жени. Всяка една знаеше за другите, но никоя не ревнуваше. Разбира се, това на него му харесваше. Перфектната любов – един за всички, всички за един – живот на мускетар. Но той, за разлика от други мъже, го умееше – можеше да обича истински и отдадено всяка една, сякаш е единствена! И така никоя от любовниците му не се чувстваше пренебрегната.

Бях нова във фитнеса, където работеше той, облечена в клин и тениска по тялото. Надявах се да ме забележи. Но, уви, от толкова жени, които ежедневно минаваха през сърцето му, едва ли точно аз можех да му направя впечатление. Помолих секретарката му да ми запише час за среща с него. Тя ме изгледа злобно от глава до пети сякаш искам да ѝ открадна гаджето, което до някъде беше точно така: „Няма места в графика, а и ти като си нова не знаеш как да “общуваш” с него. Отивай да тичаш на пътеката!” – отряза ме тя и ми затръшна вратата под носа. Тогава разбрах, че трябва сама да се преборя за сърцето му.

Един ден, в залата, докато жена в розов анцуг и бели маратонки се беше притиснала в обятията му, просто минах и докоснах желязната му ръка. Беше много здрава. Той се обърна към мен и сякаш ми намигна. Окото му беше особено, зелено и мигащо бързо. Заслепих се. Плени ме само с очи. Жената с розовия анцуг усети, че погледите ни се срещат и го натисна ядосано в долната част, сякаш натиска копче, за да го накара пак да я обича само нея, за още 60 секунди. Това беше максимумът време, за който той обичаше, във всяка поза. А позите разбира се, бяха безброй. И скоростите също. Важното беше как ще го настроиш.

Издебнах момент, в който розовият анцуг си тръгна, следващата му приятелка още не беше дошла, а секретарката му беше излязла да пуши. Внезапно бяхме останали само аз и той във фитнес залата. Не можех да откъсна поглед от здравото му релефно тяло, перфектно, почти като изкуствено, като пластмасово. Бяхме само двамата, зелените му електронни очи ме пронизваха. Хипнотизирана тръгнах към него, а той без да откъсва поглед от мен, протегна железните си ръце към моите.

Прегърнах го и всичко се случи веднага, без дори да се целуваме! Толкова беше добър! Държеше ме в обятията си, гледаше ме в очите и целият се тресеше от вълнение, вибрираше от любов. А аз, просто се отпуснах и му се отдадох напълно. Да! Сега разбирах защо всички жени бяха луди по него, защо се избиваха да са с него и имаше специален график за срещи! Още на 30-та секунда усетих! Той беше истински мъж, кавалер, джентълмен, с обноски, с чувство към жената, с усет за удоволствието на другия. Той знае как да обича! За 60 секунди може да ти преобърне света и да те изпрати в рая, а ако ти е харесало можеш само да го натиснеш в долната част, където изкусително, едва забележимо мига бутонът “Repeat”. И всичко започва отново! Обичам те, мистър Пауър Плейт – фитнес уредът, който кара всяка жена да трепери от любов! Партньорът, който не пие, не пуши, ходи по други жени, но го прави със стил и му се отдава. Джентълмен, а не самовлюбен нарцисист. Извайва фигурата на дамите, топи мазнини и обича истински. И всичко, което е нужно, за да бъдете заедно е просто да отидете в залата, да хванете железните му ръце и да треперите сладостно в обятията му.

Мистър Пауър Плейт, ти ми показа какво е истинска любов, пък макар и само за 60 секунди. Но трябва ли ѝ повече на една жена, след като винаги може да натисне онзи свещен бутон “Repeat” и секундите да станат часове, дните – месеци, месеците – години… А любовта винаги да е все същата: силна, истинска и безкрайна!

Завинаги твоя,

Една от многото ти щастливи жени

Автор: Бистра Величкова

* Текстът е публикуван за първи път в TetraDkaTa, 14.02.2018 г.

FORGIVENESS (story)

Walking the streets of Milan, I found myself faced with a drunken beggar. […] Suddenly dawned on me that he, with his few begged coins, had long before the rest of us reached, a happiness, some of us have striven for all of our lives, and which we, with all our ambitions and efforts, never reached.
St. Augustine, „Confessions,“ Book VI, Chapter 6

The short story „Forgiveness“ by Bistra Velichkova, translated by Eireene Nealand, was published in English language in the US magazine „Catamaran Literary Reader“, Issue: Spring 2016.

I went out to beg in the streets just after Christmas Eve. This year, for the first time in my life, I had neither sarmi (1) nor pumpkinbread on the table for the occasion. Up until then, I’d scraped together enough money to make ends meet despite the difficult times. Eh, I’m not complaining. Though not easy, my life has been good. Most of it, I spent as a photographer for The Bulgarian Union of Photographers, yes, the official photography company of the Bulgarian state. After the 90’s, however, everything fell apart. Our union, you see, was dismantled. It was part of the Communist Minister’s Council. My husband was also a photographer, so after The Changes (2), we had no idea what to do – no money coming in, unemployment everywhere. We owned a small room on the ground floor of the building we lived in and so, in the spirit of the new times, we decided to start our own business and to open a restaurant. For two years, we tightened our belts, and poured in all our savings, decorating the place with love and our dreams. At the beginning, we managed to break even and even earned a little money. Soon after, however, some unpleasant people began to appear. Parked out front in were black cars with tinted windows. They entered, ordered, and purposefully failed to pay, drank, fought and even shot guns. My husband, when he asked them to leave, or at least to deal with their problems outside, found a gun pinned to his head. Finally, they set the whole place on fire and that was the end of it. Soon after, came the Videnov’s winter of massive inflation and no bread on the shelves – that must have been 1997. It was incredibly hard. People were cold, starving, and miserable. Our family struggled with the question of where and how to find enough money just for bread. Then, my son went abroad, emigrated, to seek a better life – at least for himself. Shortly thereafter, my husband unexpectedly died, and suddenly I found myself a single woman without work or money. Those years were hard, but even then, I didn’t fare so badly that I had to beg on the streets. Somehow, I pushed through those times. Then, with the coming of the new century, which arrived along with our king, the situation became even worse. His majesty and I are almost the same age. I was born in ’36, he – ‘37. But we were like the Prince and the Pauper, same ages, different situations. Along he came, ruled the country for a while, made promises – for things like a better life – reclaimed some land he said was his own, and left. Ah well… What haven’t I seen! Next came the kind of politicians that make highways their priority, as it is now proclaimed on the news. Well I do not know how one can have such a priority while people are starving. But it’s their business. Here I am, 70-odd years old, with nearly 40 years of service behind me, and a minimal pension of 150 leva (3). Don’t ask me how long it’s been since I’ve paid for heating and water. I’m barely feeding myself, let alone paying for something extra. For several months during the summer, I lived completely by candlelight. Thank god it was warm, so I didn’t have to switch on the heater. A good woman, a neighbor, took pity on me and helped me get a job as a cleaner in a shop. I was grateful, since at my age hardly anyone would have hired me for another job. And after all a salary is a salary, I managed to pay for electricity and heating, and water. After three months, however, a new boss arrived and as soon as he learned how old I was, he ordered me not to come back the next day. I was not of a „working age,” he said. For a while, I went from friend to friend, in search of another job, but no one would take me on. I don’t blame people. I already had difficulty walking. I could barely see. I’m not as flexible as I was before. And there are so many young people who can do even the lightest work more nimbly than I can. It was just before winter and I decided: I’ll wait for Christmas to pass, for our savior to be born, and then, shame or no shame, I’ll go out into the streets, begging. The first day, when I showed up on Vitosha Boulevard, I wondered where and how should I stand. „Poor you, Angelina, how can you bear it: to bring out your cardboard box and spread it on the pavement like you’re the poorest person on earth?” I thought to myself. My internal struggle was excruciating. I seated myself lightly on the window ledge of a closed shop, under construction, in front of the cartons pasted on the window. I sat and pretended I was waiting for someone. Looking from side to side, blinking my only seeing eye, while the other, clouded by glaucoma, went deep into sleep under its eyelid, I slouched in a hand-knit cap, given to me by my grandmother. I also wore an old jacket of my husband’s. It was thick and warm, a bit big, but I thought – come now, this is excessive vanity, I don’t need to go out dressed as if for a ball? After two hours I gathered the courage to pull out the cardboard box and place it in front of me. Then, I waited. I had no gloves, so I kept my hands curled into each other to keep them warm. The wind howled, flurries and snow began. I was freezing like a dog and all the while busy people passed by me and the empty box. I knew what they must be saying to themselves, „Another beggar!“ And they would be right, it wasn’t just me! A little way down from me, a young boy, ragged, poor and slim as a recently-planted willow had also stretched out his hands. Later I realized he was a junkie. And surely not yet eighteen. Across the street, one dark-faced guy made himself look like a cripple. He’d wrapped his supposedly wounded leg with bandages, and was dragging it while begging for money. Around two hours must have passed since I had been sitting there when a gypsy woman arrived, all in rags. She began berating me, scolding me and menacingly waving her hands, telling me to clear out of there immediately. Her point: this was her spot! She had “worked” here for years. She kicked away my box, and I left. What else could I do? Even in the streets, it’s a struggle, you know! There are positions, a hierarchy, rules that must be followed if one wants to survive. The next day, I saw this same woman, wrapped in scarves, and deliberately hunched like an old woman, so that people would pity her. Anyway, I moved to another place and slowly began to get used to my new role. Shameful or not, every day I sit out on the streets, starting at noon, when it is the warmest, until 5 or 6 in the evening. I stay there on the street with the little cardboard box in front of me, watching dozens of empty faces pass by. Women in high boots proudly knock their heels on the pavement, and by the guilty looks they cast toward me and my empty box, I can see that they suffer too, begging for love. Men in suits, walking confidently with mobile phones in their hands, talk importantly, while from the look in their eyes, I can see they also beg for a little truth in their own world of lies. Families with children pass by, souls begging for something to fill the emptiness eating them from the inside. And while they pity me, I cry with my only good eye for them. Hell is on earth! I realize. Here we suffer so that we can purify ourselves for a better life after we disappear into the great beyond. So let me tell you, I am not ashamed of what I do, because I realize that everyone on earth is a beggar. Each of us begs for a piece of his own missing truth. And so, I pray for forgiveness for all the sinful souls who pass by me every day.

Author: BISTRA VELICHKOVA
Translator: EIREENE NEALAND


(1) “Sarmi” is a Bulgarian traditional dish cooked for Christmas. It is made by cabbage leaves, stuffed with minced meat and rice

(2) „The Changes“ is a widespread term in Bulgaria (in Bulgarian – “Prehod”), which addresses the period after 1989. It is related to the changes that happened right after this year, connected with the fall of the Berlin Wall and the end of the Cold War. After 1989 started the transition of the country from a totalitarian political system and socialist economy toward democracy, capitalism, and a free market economy.

(3) 150 Bulgarian leva (BGN) is approximately 90 US dollars (USD). This amount is the minimum monthly pension in Bulgaria after the 90s and up until now. It is the full income of many of the retired people.


*The short story „Forgiveness“ was published in English language in the US magazine „Catamaran Literary Reader“, Issue: Spring 2016. The story is part of Velichkova’s first book short stories collection „Small, Dirty and Sad“.

The short story „Forgiveness“ by Bistra Velichkova, translated by Eireene Nealand, was published in English language in the US magazine „Catamaran Literary Reader“, Issue: Spring 2016.

ТОДИ – жената с най-красивото фитнес тяло в света

Тодорка Иванова – Тоди. Снимка: Станимир Влаховски

Щангистка. Културистка. Чаровна и женствена. Да, възможно е. Не само това, а на 31-годишна възраст записва името си в историята като първата българка световен шампион по културизъм. Това се случва на Световното първенство по фитнес в Полша, през ноември 2016 г., в категория “Женска физика”, над 163 см. Тя се казва Тодорка Иванова (Тоди). С дълга руса коса, блестящи сини очи и релефни мускули на които хиляди мъже могат само да завиждат. От 2005 г. до 2009 г. е републикански шампион по вдигане на тежести. Поставя рекорд за 115,5 кг. на изтласкване. Получава званието “Майстор на спорта по вдигане на тежести”. Завършва Националната спортна академия, със специалност “Вдигане на тежести”. Поради множество контузии, след 10 години вдигане на щанги е принудена да спре да се занимава с това. Като част от рехабилитационния процес започва да ходи на фитнес. Състезателният ѝ дух е жаден за нови успехи. През 2013 г. започва да тренира професионално фитнес. През 2015 г. печели поредица от награди – първо място на държавното състезание “Турнир Пловдив”, става републикански и балкански шампион, печели пето място на Световното първенство в Будапеща, Унгария. След като е спокойна, че е номер едно в света по културизъм, Тодорка в момента работи като персонален треньор, готви най-вкусните ястия на приятеля си Стоян и без да ги опитва (защото спазва режим) се наслаждава на вкуса им, който предизвикват у него.

Как избрахте да се занимавате именно с вдигане на тежести?

Като дете обичах да практикувам всякакви видове спорт. Първите ми тренировки бяха по лека атлетика. Треньорите, обаче, не получаваха много пари и заминаха на работа в чужбина. После се записах на спортни танци, но за професионално развитие там бяха необходими много пари. Исках да тернирам някакъв боен спорт. Един ден, моя приятелка на шега ми каза, хайде да ходим на щанги. Тя беше слабичка и искаше да заяква. Аз тогава въобще нямах представа какво представлява този спорт, дори по телевизията не го бях гледала. Започнахме да тренираме на майтап. След първата тренировка имах много силна мускулна треска, но въпреки това много ми хареса.

Десет години сте се занимавала професионално с вдигане на тежести. Какво ви накара толкова време да останете в този спорт?

Видях, че този спорт ми се отдава. Треньорът ми каза, че за две години мога да вляза в националния отбор. Не само това, а каза, че ще мога да изкарвам парите си с това занимание. Тогава започнах да тренирам още по-усилено. Mного исках да успея. Харесваше ми да отида на тренировка и да видя колко мога да вдигна, дали мога да вдигна повече от предишния ден. На третата година, откакто тренирах, влязох в Националния отбор. На 16 г. започнах да тренирам щанги, на 19 г. вече бях включена в отбора на Европейското първенство за юноши и девойки, в Бургас. Следващата година ме включиха и в женския отбор. Близо пет години усилен труд хвърлях в Националния отбор, като се готвехме предимно за международни състезания. В един момент обаче контузиите, амбицията и липсата на почивка ми дойдоха в повече. Така, през 2010 г. вече не можех да тренирам. Имах желание, но тялото ми започна да отказва. Физически не можех да продължа да се състезавам. След контузиите, с цел рехабилитация започнах да ходя на фитнес. Хареса ми и реших да се състезавам.

Какъв беше режимът, при който тренирахте, когато вдигахте щанги?

Тодорка Иванова – Тоди. Снимка: Станимир Влаховски

Режимът беше много тежък. В продължение на 10 години (от 16 до 25 годишна възраст) аз не правех нищо друго, освен да тренирам. Денят ми представляваше следното: ставам, закусвам, отивам на тренировка. На обяд се прибирам, къпя се, обядвам, почивам. Следобяд към 16.30 ч. имам втора тренировка, която продължава до към 19 ч. Прибирам се, къпя се и вечерям. След това ми остават 2-3 часа свободно време, преди лягане. Този режим ти става начин на живот и свикваш. Но стресът беше много голям.

Не ви ли липсваше излизането с приятели, купоните? Все пак в най-младите ви години сте тренирала непрестанно, без никакъв личен живот.

Аз бях толкова вглъбена в това, с което се занимавам, че нищо друго не ме интересуваше. Отначало приятелите ми се сърдеха, защото не излизах с тях. Аз все се оправдавах, че трябва да си легна рано, да се наспя добре, защото утре имам тренировка и трябва да вдигам много. Всичко го съобразявах с тренировките. То е като работа. От теб се изисква да тренираш, да се състезаваш, за което ти се заплаща.

Каква е разликата между вдигането на тежести и фитнеса, и културизма?

В щангите трябва да имаш специфични качества, които да ти помагат да вдигаш много килограми. Във фитнеса и културизма просто трябва да изглеждаш добре. Подготовката при фитнеса се състои не само от тренировките, но и от начина на хранене. Съотношението е 50 на 50. Двата спорта са коренно различни като натоварване. При щангите страшно много се натоварва нервната система и имаш нужда от храна, особено от въглехидрати, за да възстановяваш организма. Менюто се пишеше от треньорите, които гледаха храната да е много силна, така че да не останем гладни. Ако трябва да сравня подготовката за фитнес състезание и тази по вдигане на тежести, двете са просто несъвместими. Да се тренира за фитнес първенство е много по-леко. Аз и за това започнах да се занимавам с този спорт, защото тренировките не са толкова травмиращи. В щангите се гони максималния резултат. Целта ти е да вдгинеш максимално много, да дадеш всичко то себе си. Във фитнеса целите са насочени към визията.

Добавките, които се пият при вдигането на тежести и при културизма, различни ли са?

Ако трябва да си призная, при тренировките за фитнес състезанията съм пила много повече добавки. При щангите съм взимала предимно витамини и противовъзпалителни (когато се налага да продължиш, а не можеш). По принцип не обичам да пия добавки. Нещото, което обичам да пия е протеин и аминокиселни (BCAA), овкусени разбира се. Протеиновите шейкове са като междинно хранене. Или, както аз ги наричам “малките кефчета през деня”.

Тодорка Иванова – Тоди. Снимка: Станимир Влаховски

Какъв тип контузии ви се случиха, заради които се наложи да прекратите вдигането на щанги?

Контузиите се получиха от претрениране. В желанието си да вдигам много, да успея, да се класирам все по-добре, да надраствам себе си, се мъчех въпреки болката. Така сме научени спортистите, да продължаваш да тренираш и да се състезаваш, въпреки болката. В един момент, обаче, ако не си дадеш почивка, започваш да изпушваш. При такова трениране в професионалния спорт контузиите са неизбежни. Въпросът не е дали ще ти се случат, а кога. Аз имах двойна дискова херния, нерва на левия ми крак беше със средно-тежко увреждане, при което глезена ми не функционираше и го замятах. При ходене сто метра, умирах от болка. Имах и частично разкъсване на сухожилията в лакътя и травма в рамото. Трябваха ми две години, за да се възстановя напълно. Това са основно травмите, които са диагностицирани, а останалите проблеми и болки в тялото съм ги възприела като маловажни. Всички тези контузии, физически ме спираха да тренирам. Тогава разбрах израза: “Искаш, но не можеш”. Ти искаш, даваш сигнал на тялото си да направи нещо, но то не функционира. За това реших да прекратя, докато все още не съм се унищожила напълно.

Имахте ли момент на разочарование, че 10 години от живота си, от най-младите си години сте посветила на този спорт и изведнъж трябва да се откажете?

Има разочарование, разбира се. Когато се занимаваш дълго време, само с едно определено нещо, в моя случай щанги, ти си бил дълго време в една изолирана среда, в която само ядеш, тренираш, спиш и не водиш никакъв социален живот. Много е странно, когато това занимание и начин на живот ги няма вече. Започваш да си търсиш работа и на интервюто те питат: “Какъв опита имате до момента?” и аз казвам “Ами 10 години съм вдигала щанги”. И те се ококорват и казват: “Ами не отговаряте на изискванията”. Като се сблъскаш с реалността и ежедневните проблеми навън е доста трудно в началото, особено ако нямаш подкрепа.

Как и кога се насочихте към професионалните занимания с фитнес и културизъм?

Имаше един период от 6 месеца, в които нищо не правех. Не исках да влизам в зала, не искам да виждам лостове, щанги, нищо. Тогава качих малко килограми и реших, че трябва да отида във фитнеса. Започнах друг тип тренировки, за да бъда във форма. Нямах идеята да се състезавам. Един приятел в залата ми каза, ама ти защо не участваш в някое състезание – професионален спортист си, ще изчистиш още малко мазнини, ще потренираш и си готова. И аз викам, вярно, защо пък да не се пусна. Но, ако тогава знаех какво точно означава това “да изчистиш малко”, сигурно никога нямаше да се захвана. Така през 2013 г. започнах да тренирам професионално фитнес. Първата ми подготовка няма да я забравя никога. Тогава започнах спазването на хранителен режим. Една нощ толкова много огладнях, че сънувах, че се наяждам с всичко, което ми попадне. Събудих се рано и се чудех дали наистина съм се наяла и как ще кажа на треньора ми за това. Беше ми изключително трудна първата подготовка. След като мина състезанието ми трябваха два месеца, за да спра да ям много при вида на всякаква храна. Втората подготовка вече беше по-лесна, тялото беше свикнало. За пет седмици се подготвих. Като разбира се, преди това, цяла година тренирах под режим. След като станах шампион на България се появи желанието ми да се пробвам навън, за да видя дали и там ще ме оценят. Понякога се случва да се разминават критериите за оценяване в страната и в чужбина. Искаше ми се да видя дали съм конкурентна навън.

Тодорка Иванова – Тоди на Световното първенство по фитнес в Полша, ноември 2016 г., в категория “Женска физика”, над 163 см. Снимка: Gabor Photo

Колко време се готвихте за световното първенство по фитнес и културизъм през 2016 г.?

Започнах подготовка веднага след предишното световно, където станах пета. Една година не съм излизала от форма и съм спазвала стриктен хранителен режим. Тренировките ми бяха двурязови. Тренирах по 12 пъти средно на седмица. Работех с идеята, че аз ще стана шампион. Като видях, че на предишното световно, в Унгария, влязох в шестицата, което беше голям успех, много се мотивирах да бъда в още по-добра форма, за да стана първа.

След като цяла година спазвате специфичен хранителен режим, когато се случи да излезете с приятели, на ресторант, какво си поръчвате?

Салата от краставици и пилешко филе, без мазнина. Хранителният ми режим беше предимно от месо и зеленчуци. При плодовете не всички са позовлени, защото имат захар, макар и да е фруктоза. Но аз си имам веднъж в седмицата т. нар. “happy day” (“щастлив ден”), или както му казват в средите “мръсен ден”, в който можеш да ядеш, каквото си поискаш и да си доставяш удоволствие. През седмицата държа стриктно хранителния режим и в неделя мога да ям всичко – сладолед, шоколад и т.н. Разбира се, колкото повече наближава състезанието, този “щастлив ден” се разрежда и е все по-нарядко.

Когато се готвите за състезание предполагам е забранено да пиете алкохол и да пушите цигари?

По принцип да, но аз като се готвя за състезание пуша като комин. А по принцип не пуша. Веднага след като ми мине състезанието, спирам да пуша. Причината е, че в периода на подготовката си лишен от много неща, лишен си от храната, която ти се яде, от алкохол. Цигарите са единственото нещо, което можеш да правиш без да се чувстваш виновен, че ти вреди на фигурата. Това е малкият кеф. Алкохол не мога да кажа, че не съм пила. Треньорът ми не беше много съгласен, но аз пиех. Разбира се пиех най-ниско калоричния алкохол и по много малко, например един-два пръста бяло вино вечер.

Тодорка Иванова – Тоди със златен медал на Световното първенство по фитнес в Полша, ноември 2016 г., в категория “Женска физика”, над 163 см. Снимка: Igor Kopcek, EastLabs Team

Как се чувствахте на световното? Какво си помислихте преди да излезете да се представите?

Много се вълнувах. Помислих си, как искам този път да стана първа. Много исках да стане. Знаех, че съм в много добра форма и се надявах и другите да я оценят.

Как се почувствахте след състезанието?

Помня как казаха името ми, че на първо място е Тодорка Иванова от България. Аз не можех да повярвам, че съм световен шампион. Състезанието мина за 10 минути, а аз няколко седмици след това не можех да осъзная какво се е случило. Тогава за пореден път се убедих, че ако човек много иска нещо, няма как да не го постигне. Имаш ли ясна цел и силно желание, нещата рано или късно се случват.

Какво беше качеството, с което поведохте другите и победихте?

Нямам идея, може би с чар и усмивка (смее се). От всички 16 състезателки в категорията, аз бях най-дребничка. Тенденцията в тази категория не е да си голям и да имаш, колкото се може повече мускули. Важното е въпреки мускулите да изглеждаш женствено. А не да си като мъж с женски бански. В крайна сметка, това е женска физика, а не женски боди билдинг.

Чували ли сте критики към вас, че това с което се занимавате е мъжки спорт и че изграждате мъжки тип тяло?

Да, чувала съм много такива критики. Признавам, че съм любител на мъжките спортове. Израснала съм с момчета. Като дете, в квартала нямаше други момичета и аз играех само с момчета. Все се опитвах да се доказвам, че мога като тях. Това, че практикуваш мъжки спортове, не те прави по-малко жена. Изборът да бъдеш мъжкарана и да изглеждаш като мъж е личен. Има прекрасни дами, които се занимават с мъжки спортове и са много красиви и нежни жени. В бойния спорт ММА, например, в който се травмират жестоко, има и жени. И въпреки типа спорт, състезателките изглеждат женствени и са красиви.

Тодорка Иванова – Тоди с финалистките на Световното първенство по фитнес в Полша, ноември 2016 г., в категория “Женска физика”, над 163 см. Снимка: Igor Kopcek, EastLabs Team

Въпреки това, за една жена не е ли по-трудно да постигне релеф на тялото и мускулите, какъвто имат мъжете?

Да, разбира се. Дори е разпространено мисленето, че жените не трябва да тренират с тежести, защото ще станат като културисти, ще натрупат много мускули, което е много грозно. Това не е вярно, защото мускулите не растат като гъби. Моето тяло е плод на голям труд, който съм полагала в продължение на 16 години. Ако си човек, който тренира за удоволствие, примерно три-четири пъти седмично и вдигаш тежести, много трудно ще натрупаш мускули, така че да изглеждаш като културист. Всеки иска да изглежда перфектно, без нито една подкожна мазнина, но това не е полезно, особено за жените. При нас, трябва да имаш определен процент подкожни мазнини, с които хормоните да бъдат в баланс. При жената, като спаднат процентите мазнини в тялото и ѝ спира месечния цикъл. Не можеш да поддържаш релефно тяло на културистка, без мазнини, и в същото време да имаш и цикъл, и хормоналните процеси в тялото ти да се случват нормално. При подготовката ми за световното първенство около 3-4 месеца нямах цикъл.

Тодорка Иванова – Тоди. Снимка: Станимир Влаховски

Като треньор, какви съвети давате на хората по отношение на хранителен режим, брой тренировки на седмица?

Тренировките, които давам зависят от възможностите на хората в момента. Не какво са правили преди три месеца, а какво могат да направят в момента. Важно е колко са заети в ежедневието, какво свободно време имат, кога се хранят, по колко време спят. Препоръчвам минимум да се тренира поне три пъти на седмица. Два пъти е малко, три пъти е поносимо добре. По отношение на храната, бих казала, че човек може да се храни с всичко, което не е в опаковка. Това, което е в опаковка не е истинска храна. Ако е направено вкъщи, сготвено както трябва, това вече е храна. Можеш да ядеш всичко, но е важно количеството, което изяждаш. Не е добре например цял ден нищо да не ядем и вечерта да си наваксаме всички хранения, да преядем и оттам, след това да не можем да заспим. При тренировките е важно да се включват упражнения с тежести и аеробна работа, т. нар. кардио, както всички му казват. Освен трениране на мускулите, трябва да се тренира сърцето и дишането.

Препоръчвате ли хранителни добавки за хора, които не тренират професионално?

Не. Нека първо да потренираме редовно и да видим как се движат процесите, как се възстаноява тялото и от какво има нужда. Може да се окаже, че като потренира човек може да стане по-енергичен, по-работоспособен и да няма нужда от никакви добавки.

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, октомври 2017 г.

Интервюто с Тоди е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, октомври 2017 г.

Интервюто с Тоди е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, октомври 2017 г.

Сън с Ленин и кокаин (разказ)

Пак сънувах кошмар. Не ми се беше случвало от последния път, когато кученцата в съня ми бяха толкова много, че се съгласиха да ги приютят само в “Литературен вестник”.

Тази нощ сънувах, че шмъркаме кокаин с Ленин в апартамента ми в квартал “Стрелбище”. Внезапно в стаята влиза баба ми (бивш педиатър, настоящ – психиатър) и се обръща към Владимир Илич:

– Володя, тоя кокаин ще ти раздруса сърцето, миличък! Искаш ли да си измериш кръвното? – и му подава стар апарат за кръвно с помпичка (руски – бел. авт.).

Ленин отвръща троснато:

– Това не е кокаин, бабо! Това е сол – и ми смига заговорнически.

Баба ми го гледа недоверчиво:

– Шмъркаш чиста сол, а?!

– Естествено, че не е чиста! – отвърща с досада Ленин и пояснява: – Има и чесън.

– Вова, Воваааа, не можеш да излъжеш старата си баба! – (за целите на този сън моята баба е и баба на Ленин) – Щом шмъркаш сол и чесън, къде тогава ти е шкембе чорбата? Ами бирата? Ами лютивият пипер?

– А, така! – възкликвам аз, сякаш са ни разкрили, въпреки че не са.

Ленин поглежда гузно встрани. Бързо се окопитва и най-неочаквано вади от вътрешния джоб на карираното си сако смачкана бейзболна шапка с надпис „Ъпсурт“. С артистичен замах я поставя с козирката завъртяна на една страна на плешивата си глава и запява: „Бира и шкембе бере-бере-бере! Бира и шкембе!“

Баба ме поглежда отегчено и казва:

– Май трябва да го почваме със “Стенокардин”-а, струва ми се, че се влошава! – и после към Ленин: – Владимире, имай предвид, че Хипито се опитва да работи! Моля те, да пазиш тишина! – за целите на този сън Хипито е внучка на баба си – неуспяла и поради това изключително талантлива журналистка. В този момент тя трескаво се суети на бюрото в стаята в отчаяно търсене на неизползван лист индиго – основно оръдие на труда на всеки съвременен журналист.

– Тъй като ти ѝ отказа интервю, с… хм… несериозното и безотговорно обяснение, че си спрял да даваш интервюта след смъртта си, главният редактор ѝ възложи за наказание да напише „Под Игото“ за един ден!

Баба прави кратка пауза, за да подсили драматизма на последната реплика. След като не постига желания ефект уточнява:

– Във връзка със събитията в Сирия.

Ленин се прави, че не чува и продължава да размахва ръце във въздуха, да подскача и да рапира: „Дори и Ринго Стар с бира и шкембе е цар!“

В този момент баба ми прави Физиономията (за целите на този сън „Физиономията“ е физиономията на Алф – извънземното на семейство Танер – в момента, в който се опитва да хипнотизира Лъки говорейки бавно и застрашително: “Лъки, ти вече не си котка, ти си геврек!”). След като и тази крайна мярка не дава резултат, се обръща към Ленин с примирение:

– Ти пак имаш късмет, че в последния момент редакторът разбрал, че „Под Игото“ вече е написано (от някакво онлайн издание ги изпреварили), та вместо това възложил на Хипито да напише „Под Индигото“! – и размахвайки пръст заканително добавя: – Иначе щях де те питам аз как образите на Мунчо и Кириaк Стефчов се изграждат за един работен ден – ами! (А за Русиян да не говорим! – бел. авт.).

– И тоя път Володята отърва пердаха, а? – поглежда ме шеговито баба.

Владимир Илич внезапно млъква и застива намясто. Поглежда с разбиране и съчувствие към Хипито и признава:

– Ако трябва да съм честен, говоря за неделя сутринта.

Едва забележима сълза проблясва по едната му буза. Ленин я изтрива драматично с опакото на ръката си, галантно се покланя и изшмърква последната щипка сол и чесън.

А аз се събудих.

НЕОР НАЧЕВ

* С благодарност на доц. Борис Минков и Михаил Вешим за конструктивната критика, както и на Александър Христов за подробната редакция.

** Разказът е публикуван за първи път в изданието „Свободно поетическо общество“, 22.07.2017 г.

Ваня Василева или какво значи да си от желязо!

Уроците за смирението на Ваня Василева!

Ваня Василева – основател и собственик на Дамски фитнес клубове „Феерия“. Снимка: Бистра Величкова

Ваня Василева – майка, треньор и бизнес дама. Една жена, орисана сама да търси своя път по прашните кръстопътища на 90-те в България. А пътят ѝ криволичи от професионалния спорт и рухването на шампионските мечти в годините на Прехода, през трудностите на семейството и създаването на частен бизнес в България, до най-голямото предизвикателство от всички: диагнозата с болестта на Крон. Приятелите я наричат Фери от латинското название на желязото – Ferite. Колегите умилително се обръщат към нея с Мамо, тъй като по собствените ѝ думи, всеки неин сътрудник става част от голямото ѝ семейство. За трениращите в клуба тя е Ванчето – жената със строгия поглед и най-широката усмивка на света, а за всички останали е Ваня Василева: бивш състезател по волейбол, настоящ управител и основател на столичен дамски фитнес клуб, който в края на юни 2017 г. навърши 12 години от създаването си. В библията и нумерологията 12 се смята за сакрално число, което се свързва със съвършенството и хармонията. Дали, обаче, Ваня Василева чувства, че е постигнала съвършенство и хармония, след тези 12 години, в които освен успехите в бизнеса, се случват и много преломни събития в личен план. Въпреки всичко, тя оцелява, защото майките трябва да оцеляват. И защото, когато прякорът ти произлиза от “желязо”, ти нямаш друг избор, освен да го защитиш…

Накъде след професионалния спорт?

Ваня Василева, основател и собственик на Дамски фитнес клубове „Феерия“. Снимка: Бистра Величкова

“Голямата ми мечта беше свързана само и единствено с волейбола. До 24-годишна възраст съм се занимавала професионално. След това реших, че искам да стана треньор, да работя с деца. През 1997 г. нямаше много работа за треньори. Трябваше да измисля какво друго да работя. Тогава стресът беше много голям – от кариера на професионален спортист изведнъж спираш да тренираш и трябва да се ориентираш към друго занимание. Волейболът беше целият ми живот. По цял ден прекарвах в залата. Изведнъж това нещо приключи и сякаш животът ми свърши. Това е много труден момент при всеки спортист. След като вече не тренирах, не можех въобще да вляза в залата. Ако влезех, ми засядаше буца в гърлото. Въпреки всичко, не се отчаях. За това много ми помогна музиката (от дете свиря на акордеон). След известно време и търсене на работа станах учител по физкултура. Работих с деца и това много ми харесваше. Веднага организирахме отбор с учениците и тренирахме с тях. Годините тогава, обаче, бяха много трудни. Заплатата на един учител беше 160 лева – пари, които не стигаха за нищо. Междувременно създадох семейство и имах нужда от по-добре платена работа. След като работих на различни места разбрах, че

мога да правя това, което искам, но само по начина, по който аз искам.

Имах идеята в главата си за своя зала, в която да тренират хора по начина, по който аз смятам за правилен. Дойде момент в живота ми, в който трябваше да реша дали ще отворя собствен бизнес. Първата фитнес зала отворихме заедно със съпруга ми през 2005 г. Нямахме никакъв начален капитал, никакви спестявания, взехме заем от банката и започнахме от нулата. Следващата стъпка беше да намерим място и да купим уреди. Без да имам никаква представа как се прави бизнес и реклама на този бизнес, започнах да се занимавам с това. Учех се в движение. Направихме сайт на клуба, раздавахме флайъри в центъра, за да привлечем клиенти, сложихме рекламни плакати на “Петте кьошета”. В крайна сметка, най-добрата реклама е: “Една жена ми каза за вас…”. Така станахме най-популярни.

Колегите в клуба са моя отбор и семейство

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Тогава не съм мислила как ще се задържим 10 или 20 години на пазара, а какво трябва да правим всеки ден, за да си вършим работата добре. В несигурните времена, в които живеехме не можеше да се мисли в перспектива. Имало е моменти, в които не съм била сигурна дали ще оцелеем, но сме оцелявали, защото с колегите в клуба сме като един отбор. С тях сбъднах мечта. Никога не съм го казвала на глас. С тях сме дори повече от отбор, ние сме едно семейство. Себе си трудно възприемам като шеф. Всички треньори в клуба сме равни, защото работим за една обща цел. Ако не играем в синхрон, няма да спечелим “мача”.

Спорта ми помогна да изградя характер

Не съм си представяла, че 12 години ще успеем да съществуваме. И то в условията на тази среда в България, в която няма правила. Дори и да има, те се заобикалят и не се спазват. Това е една обстановка, в която си принуден да работиш с хора, които не са като теб, нямат твоите принципи. Не ме интересува факта, че има нечестна конкуренция, че липсва спазването на законите и т.н. Аз имам идея как искам и как трябва да се случат нещата, и действам в тази посока. Не съм правила компромиси с ценностната си система. Ако нямах спорта и възпитанието, което ми е дал в най-ранна възраст, нямаше да изградя толкова силен характер. Така уча и детето си. Вярно, възпитвам го в среда, в която честността и принципите не се толерират, но това не значи, че така трябва да бъде. След като аз съм на 44 г. и оцелявам във всички етапи на развитие, в тази страна, и познавам и други такива хора (своите колеги, например), значи, че това е възможно.

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Не смятам, че човек трябва да се адаптира и да се приспособява към средата навън. Имала съм трудни периоди, в които съм успяла да не се пречупя. Всички ми казват, че съм “кон с капаци”. Да, така е, следвам си правилата, целта и не ме интересува нищо друго. Когато имаш ясна цел и принципи, понякога влизаш в конфликт с обществото. Но това не е твой проблем, а на обществото, защото ти имаш цел и работиш за нея. За мен е ясно какво искам, какво предлагам, знам с кои хора работя и каква е крайната ми цел.

В свят доминиран от мъжете, ние имаме клуб само за жени

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Разбира се, като жена, която има собствен бизнес в свят доминиран от мъже, предубеждението и дискриминацията са налице. Но ние това сме го обърнали в наша полза. За това клубът е само за жени. При нас мъже не влизат. Това помага да свиваш бюджета и да селектираш клиентите си. Много пъти са ни питали: “Е, как така? Не може ли и мъже да тренират?” Не, не може! Такава ни е политиката. Хората, които идват тук стават част от едно затворено общество и много от тях намират себе си в него. Те се чувстват като в свое семейство. Отваряме вратите си и за мъже, само ако те са приятелите, съпрузите или синовете на нашите членове на клуба.

Аз не съм търговец, който предлага услуга! Аз съм спортист, който учи хората да бъдат здрави!

През годините, винаги съм искала да изляза от рамката на това, че ние предлагаме услуга. До преди няколко години много спорех и казвах: “Аз не предлагам услуга, аз съм спортист!” Вярвам, че човек трябва да бъде здрав и да се грижи за себе си. Продължават да се намират хора, които ми казват, че съм търговец. Не, не съм. Аз съм човек, който помага на хората да се чувстват по-добре и да намерят себе си. За всички тези години не съм се променила нито като гледна точка за това какво искам да се случва в залите, нито съм променила отношението си към хората.

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Единственото нещо, което се промени през последните две години е, че аз се смирих.

Тази дума “смирение”, която никога не бях разбирала преди. Аз съм експанзивен тип. Скачам като има проблем, искам да го реша веднага. А смирението означава да си в мир със себе си и да не се ядосваш за това, което не можеш да промениш. Сега вече съм в мир със себе си. И това е резултат от срещата ми с болестта на Крон или както казват колегите ми: “Г-н Крон те промени”. Вярно е, че той много ми повлия за това какво ще ми се случва оттук нататък. Той ми донесе тази мъдрост за смирението. Първо, че нещата ще се случат, както някой друг е решил, второ, че колкото и да се опитваш да преместиш дадена планина, тя няма да се премести. Преди това, действах направо с главата в стената. Исках невъзможното да го направя възможно. И всъщност почти винаги е ставало. Но с цената на много нерви, липса на личен живот и жертване на здравето.

Г-н Крон се появи, за да ми напомни кое е най-важното в живота

Толкова бързо се случи всичко, че нямах време да се питам защо точно на мен. Отидох в болницата с много остри болки в корема. Д-р Александров, на когото ще съм му благодарна завинаги, ми каза, че имам 5 минути, за да вляза в операция. Операцията се е оказала много тежка. Продължила е няколко часа. Помня как се събудих след упойката, чух, че хората си говорят около мен и си казах: “Добре съм! Жива съм”. След сблъсъка ми с болестта на Крон, трябваше да започна да се уча да живея на ново.

Никога не съм си казвала, че съдбата или Господ се разпореждат с мен и моя живот. Просто така се случват нещата. Имах поредица от много тежки събития. Разбира се, в такива моменти човек се отчайва. Но продължаваш да се бориш и да живееш, въпреки всичко. Важно е човек да се научи да се променя градивно, според обстоятелствата, които му се случват.

Ако не си оптимист, какво правиш тук?

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Аз съм безкраен оптимист. Ако трябва да се концентрирам върху трудностите и всичко неприятно, което ми се е случило в живота, със сигурност ще намеря хиляди причини, за да кажа – всичко е много зле, съдбата е несправедлива, нищо няма да се получи, държавата е крива, хората са криви. Вярвам в това, че човек е на тази земя, за да се учи и да надгражда. И ако не си оптимист, тогава какво правиш тук? Животът е голямо предизвикателство. Не знам как да не бъда оптимист! Аз съм по-скоро премерен оптимист или позитивен реалист. Никога не съм живяла в облаците, защото знам от къде съм тръгнала и знам кой е зад гърба ми. Поради тази причина съм човека, който знае, че нещата ще се получат и е наясно къде стои в момента.

Бъди себе си и нищо друго

Ако можех сега да се срещна с 20-годишното си Аз, бих му казала, че не трябва да се притеснява за това, което е. Тогава съм била едно дете, крайно несигурно в себе си. На 20 години нямах самочувствието за това как изглеждам и какво мога да направя. Сега вече знам, че аз мога да постигна това, което искам. Всичко е въпрос на характер.

Благодарна съм, че съм жива

Ваня Василева, освен професионален спортист и треньор, може да свири на няколко музикални инструмента, между които акордеон, китара и пиано. Снимка: Бистра Величкова

Благодаря на лекарите и на близките ми хора за това, че съм жива – всички те, които бяха и са до мен в тези тежки месеци, и след тях. След срещата ми с болестта, разбрах, че най-важното е да съм здрава и да бъда с дъщеря си. Преди това винаги ми е звучало като клише – “Най-важното е здравето”. Когато, обаче, проблемът мине през теб, разбираш, че е голяма истина. Едва сега се научавам да поставям здравето и личния си живот на първо място. Най-големият урок, който научих беше, че човек трябва да разбере, че нищо не му е дадено наготово и че трябва да е благодарен за всичко. Благодарна съм, че съм жива. Проблемът е, че егото на човек е много голямо и вярва, че може да разбива стени с главата си. Казват, че страшните неща ти се случват, за да разбереш къде бъркаш. Обицата на ухото ми е много голяма, промяната в мен също. Но още имам да се уча.

И след 40 г. можеш да се влюбиш.

Макар да съм разочарована от някои разбити илюзии в живота, мога да кажа, че продължавам да вярвам в любовта. Вярвам, че тя може да се случи не само, когато си на 20 г., но и след 40 г. Дори след 40 г. може да се случи с много по-голяма сила, защото е по-осъзнато. Казвам го от личен опит. Това е емоция, за която няма възраст. Любовта е извинението на Бог за нашите страдания.”

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, август 2017 г.

Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, август 2017 г.

 

 

 

 

 

 

 

* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, август 2017 г.