„Малка, мръсна и тъжна“ с I-ва награда на „Южна пролет“ – 2015 г.

Сборникът разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) на Бистра Величкова, получи Първа награда в категория „Проза“ на 43-я Национален конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, в град Хасково. Награждаването се състоя на 24 април, 2015 г. в театъра „Иван Димов“, в Хасково.

Бистра Величкова на награждаването на дебютния си сборник разкази "Малка, мръсна и тъжна" на конкурса "Южна пролет" - 2015 г., Хасково. Снимка: Haskovo.info

Бистра Величкова получи Първа награда за дебютния й сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на конкурса „Южна пролет“ – 2015 г., град Хасково. Снимка: Haskovo.info

Втора награда в категорията „Проза“ получи Катерина Хапсали за романа „Гръцко кафе“. Голямата награда Пегас взе Йоана Мирчева за сборника разкази „Слепи срещи“.

В категория „Поезия“ наградата Пегас получи Илиян Любомиров от София за „Нощта е действие“. Бяха раздадени и две допълнителни награди: Първа за Стойчо Младенов от Троян за „Между два града“ и Втора за Ангела Пранарова от Благоевград за „Кутия за стихове и перли“.

„Пегас“ в категорията „Сценарий“ получи Станимир Великов за сценария си „Кучета“, а за литературна критика Здравко Дечев от Габрово за „Устност – писменост във възрожденската култура: (Феноменология на българския глас)“.

Лауреатите на "Южна пролет" 2015 г. с председателя на журито проф. Боян Биолчев. Отляво надясно: Илиян Любомиров, проф. Боян Биолчев, Бистра Величкова, Йоана Мирчева. Снимка: "Двойна измама"

Лауреатите на „Южна пролет“ 2015 г. с председателя на журито проф. Боян Биолчев. Отляво надясно: Илиян Любомиров, проф. Боян Биолчев, Бистра Величкова, Йоана Мирчева. Снимка: „Двойна измама“

Писателят и краевед Вълко Грозев получи наградата „Александър Паскалев“ за цялостен принос в областта на литературата и изкуството.

Наградата за местен автор на КДК бе за пресаташето на областна администрация Светлана Николова за стихосбирката й „Дъждовни магистрали“.

Журито на конкурса „Южна пролет“ – 2015 г. беше в състав: председател проф.

Лауреатите на Южна пролет 2015 г. си правят селфи пред театъра "Иван Димов", в Хасково. Снимка: "Двойна измама"

Лауреатите на Южна пролет 2015 г. си правят селфи пред театъра „Иван Димов“, в Хасково. Снимка: „Двойна измама“

Боян Биолчев, членове: Валери Стефанов, Амелия Личева, Милена Лилова, Иван Павлов, Ели Видева връчиха наградите на следните автори.

В тазгодишния конкурс участващите дебютанти бяха: 17 – в категория Поезия, 18 –  в категория Проза. Условието за участие е книгите на авторите да са публикувани през изминалата 2014 г. (до март 2015 г. включително). А самите автори да не са по-възрастни от 40 години.

Участници в конкурса „Южна пролет“ – 2015 г.

КАТЕГОРИЯ „ПОЕЗИЯ“

Валери Валериев (София, 1984 г.) – „Факти“ (Литературен вестник, 2014 г.)

Лауреатите в парка Кенана, Хасково. Снимка: "Двойна измама"

Лауреатите в парка Кенана, Хасково. Снимка: „Двойна измама“

Манол Глишев (София, 1983 г.) – „Машина от думи“ (Жанет-45, 2014 г.)

Стефан Гончаров (София, 1996 г.) – „Геон“ (АРС, 2014 г.)

Гергана Господинова (Стара Загора, 1989 г.) – „Mare dento = Навътре в морето“ (Стара Загора: КОТА, 2015 г.)

Ивайло Динев (Благоевград, 1989 г.) – „Варварска почит“ (Епископ Константин Преславски, 2015 г.)

Венцеслав Енчев (Габрово, 1974 г.) – „Бутик за поезия“ (София: Булгед, 2014 г.)

Ралица Калоянова (Хасково, 1992 г.) – „Мястото: Лирика“ (Хасково: Шипка прес, 2014 г.)

Димитър Карагеоргиев (Добрич, 1977 г.) – „Убийцата любов“ (Изида, 2014 г.)

Мартин Костов (София, 1997 г.) – „Дом“ (ДА, 2014 г.)

На среща с ученици в Младежкия Дом, Хасково. Снимка: "Двойна измама"

Лауреатите на среща с ученици в Младежкия Дом, Хасково. Снимка: „Двойна измама“

Илиян Любомиров (София, 1990 г.) – „Нощта е действие“ (Жанет-45, 2014 г.)

Христина Маджарова (Елхово, 23 г.) – „И за любов да пишем е престъпно“ (Български издател, 2014 г.)

Стойчо Младенов (Троян, 1996 г.) – „Между два града“ (Жанет-45, 2014 г.)

Ангела Пранарова (Благоевград, 1989 г.) – „Кутия за стихове и перли“ (Пловдив: Хермес, 2014 г.)

Благовеста Пугьова (1987 г.) – „Утре в десет на луната“ (Жанет-45, 2014 г.)

Събиране и четене след награждаването. Снимка: "Двойна измама"

Четене след награждаването. На снимката – Ралица Райчева. Снимка: „Двойна измама“

Десислава Христова (Варна, 1982 г.) – „Въпрос на гледна точка“ (Бургас: Либра Скорп, 2014 г.)

Ирена Цветков (1974 г.) – „Невидими сълзи“ (Българска книжица, 2014 г.)

Красимир Щаков (Поморие, 1987 г.) – „Изгубеност“ (София: Булгед, 2014 г.)

КАТЕГОРИЯ „ПРОЗА“

Наталия Атанасова (Варна, 1988 г.) – „Непотърсена печалба“ (Хермес, 2014 г.)

Венелин Бараков (Трявна, 1974 г.) – „Етюди по човешкото“ (Литературен

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

вестник, 2014 г.)

Бистра Величкова (София, 1986 г.) – „Малка, мръсна и тъжна“ (Рива, 2014 г.)

Венета Въжарова (София, 1978 г.) – „Демон, Юда и Магьосника“ (Весела Люцканова, 2014 г.)

Силвия Жекова (Варна, 1982 г.) – „Неосъзнато бягство“ (Плевен: izdavam.com, 2014 г.)

Славея Захариева (Хасково, 15 г.) – „Гора от вятър“ (Тонипрес, 2014 г.)

Богомил Иванов (Велико Търново, 17 г.) – „Ракиени времена“ (Фабер, 2014 г.)

Иван Иванов (Кортен, 38 г.) – „Зад плета: Една история за селската любов с елементи на хорор, драма, комедия и още нещо…“ (Хулите, 2014 г.)

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

Ангелина Маринкова (Белокрила) (Самоков, 1996 г.) – „В търсенето на рая“ (фентъзи роман, Приятел-Самоков, 2014 г.)

Филип Маркулиев (София, 1983 г.) – „Между стените“ (Жанет-45, 2014 г.)

Йоана Мирчева (София, 1987 г.) – „Слепи срещи“ (Артишок, 2014 г.)

Кристина Митева (София, 1981 г.) – „Планетата земя е тъжно синя: Триптих“ (Захари Стоянова, 2014 г.)

Радмила Младенова (София, 1977 г.) – „Бялата ни спалня“ (ICU, 2014 г.)

Ралица Райчева (София, 1975 г.) – „Видях те, божи служителю“ (АСИ Принт, 2014 г.)

Илиян Любомирв чете от книгата си. Снимка: "Двойна измама"

Илиян Любомирв чете от книгата си. Снимка: „Двойна измама“

Дияна Тончева (Велико Търново, 1981 г.) – „Онова, което винаги ще е там“ (Велико Търново: ПИК, 2014 г.)

Димана Трънкова (1980 г.) – „Усмивката на кучето“ (Колибри, 2014 г.)

Катерина Хапсали (София, 39 г.) – „Гръцко кафе“ (Колибри, 2014 г.)

Категория „Детска литература“

Диана Димитрова (Добрич, 1990 г.) – „Влад“ (Полиграфически комбинат, 2015 г.)

Категория „Литературна критика“

Здравко Дечев (Габрово, 1978 г.) – „Устност – писменост във възрожденската култура: (Феноменология на българския глас)“.

Откриване на литературните дни "Южна пролет" в Хасково, с ритуалното запалване на огъня на творчеството. Снимка: "Двойна измама"

Откриване на литературните дни „Южна пролет“ в Хасково, с ритуалното запалване на огъня на творчеството от Светлозар Стоянов (носител на „Пегас“ 2010 г.). Снимка: „Двойна измама“

История на конкурса „Южна пролет“

Националният конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ e учреден от Община Хасково и Съюза на българските писатели през 1973 г. и се връчва ежегодно в 2 категории: – за най-добра поетична книга и – за белетристична книга. От 1978 г. през година се връчва и за – критическа книга.

За конкурса се приемат първи книги на автори до 40 години в следните жанрове: поезия (стихосбирки, поеми), проза (разкази, повести, романи), литературна критика и литературна история. Във всеки жанр се присъжда по една официална награда – званието „Лауреат“ с връчване на бронзова статуетка „Пегас“ и парична сума.

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

Носители на наградата през годините са Росен Босев, Таньо Клисуров, Борис Христов, Владимир Попов, Петя Дубарова (посмъртно), Георги Чаталбашев, Иван Росенски, Георги Рупчев, Васил Сотиров, Николай Петев, Елка Няголова, Георги Гълов, Георги Цанков, Гриша Трифонов, Антон Баев, Димитър Атанасов, Валери Стефанов, Юрий Юнишев, Анри Кисиленко, Владимир Янев, Добринка Корчева, Бойко Пенчев, Георги Господинов, Христо Запрянов, Алберт Бенбасат, Йордан Ефтимов, Силвия Чолева, Владимир Шумелов, Иванка Могилска, Иван Желев, Стоил Рошкев, Иван Христов, Иван Ланджев, Радослав Чичев и още много автори, за които това е първо значимо признание.

Повече информация конкурса за дебютна литература Южна пролет – 2015 г. на Haskovo.info и Haskovo.bg.

Повече за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ в блога „Двойна измама“ и на Фейсбук страницата. Разкази от книгата – в ЛитерНет и Факел.

Хорът на отритнатите

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) на Бистра Величкова

Дебютната книга на Бистра Величкова „Малка, мръсна и тъжна“ съдържа 19 разказа. 19 къси разказа, дори много къси. Всички са написани в първо лице, единствено число и това предопределя живия, телеграфен и разигран начин на разказване, както и езика – разговорен, жаргонен, накъсан, понякога изненадващ, а в един от разказите – „Иднинà“ – диалектен. Разказите са близки помежду си, от една кръвна група са. Приличат на парчета от мозайка, всяко парче допълва общата панорама, а в резултат имаме пред себе си единна, цялостна книга.

Писателката я е нарекла „Малка, мръсна и тъжна“. И тъй като няма разказ с такова заглавие, читателят, в случая аз, веднага започва да търси произхода на заглавието. Намерих го още във втория разказ, по-малък от две странички, но тъжен за цяла кòла – „Париж без любов“. Там ноктите на една портокалена баба, по-точно баба, продаваща портокали в Париж, са черни от мръсотия. „Ахаа – казах си, – мръсна.“ Когато разказвачката се изкачва на Айфеловата кула, вижда отгоре колко е малка бабата. „Ахаа – казах си, – малка.“ Колкото до тъжна, нямаше нужда нищо да си казвам – героинята разказва достатъчно тъжно за срещата си с Париж и бабата, за да реша, че съм разбрал защо е „малка, мръсна и тъжна“.

Разбира се, оказа се, че не е така. Става въпрос за парчето земя, което обитаваме заедно, което натъжаваме заедно и което, за съжаление, не спираме да мърсим – и в буквален, и в преносен смисъл. С други думи, почти накрая на книгата, в разказа „Завинаги“ става ясно, че България е която е „малка, мръсна и тъжна“ и ако продължим със следващото изречение, тя е още „…дрипава като картата срещу мен; разпадаща се като лющещия се червен маникюр на историчката…“

Много точно заглавие. Но и много тъжно, съгласете се.

Колкото до първоначалното ми объркване, то сочеше, че освен за страната ни, заглавието може спокойно да се отнесе и върху цялостния поглед на авторката върху пресъздаваната действителност. Защото в книгата има и разкази, чието действие се развива в Париж, в Ню Йорк или дори накуп в щатите Вирджиния, Алабама и Луизиана, а усещането в тях не е по-различно.

Рецензията на Чавдар Ценов за книгата "Малка, мръсна и тъжна" (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Рецензията на Чавдар Ценов за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

Героите на Бистра Величкова са от онези, които дали справедливо или по инерция наричаме „малки“; мръсотията непрекъснато присъства – било като резултат от мизерен начин на живот или тежка физическа работа, било като помисли, постъпки и цялостно човешко поведение; а колкото до тъгата, тя се е просмукала в повечето преживявания и разсъждения на героите.

Портокалени баби, аутсайдери, наркомани, изоставени деца, просяци… Изобщо хора, избутани от живота. Или както казва героинята на разказа „До дъно“: „Така ставаш аутсайдер. Винаги, когато не се движиш по „правия път“, според общоприетите разбирания за прав път, и по установения ред, обществото леко те изритва в периферията“. Това в социален аспект. В екзистенциален – хора, ненамиращи любов от един или друг вид, ненамиращи смисъл от никой вид. Различни хора, невписващи се хора: „Мислеха за живота. Може би точно затова се прецакаха, защото много мислеха за живота. Това им изпържи мозъка. Нищо друго не изпържва мозъка както многото мислене…“

Писателят Чавдар Ценов по време на представянето на книгата "Малка, мръсна и тъжна" на Бистра Величкова, на 10 декември 2014 г., на Панаира на книгата в НДК

Писателят Чавдар Ценов по време на премиерата на книгата „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова, на 10 декември 2014 г., на 42-ия Панаир на книгата в НДК

Едно многогласово „аз“-повествование, в което гласовете на отделните герои се наслагват, преплитат и напластяват, а в крайна сметка се получава хор като от древногръцка драма, който обаче не изпълнява дитирамби в чест на бога, а отделните хористи набързо и задъхано споделят с нас различни неща за собствения си живот. Понякога са по-разговорливи, друг път – съвсем лаконични. Но дори и с пренебрежимо малко факти от собствения им живот тези „хористи“ заживяват в съзнанието ни като пълнокръвни герои, чувствителни, раними. Може би най-важното за тях е, че не са конформисти. Сигурно защото създателката им не е конформистка.

И не е съгласна, протестира срещу „копипейст“ нещата, ако мога така да се изразя. Споменавам го, тъй като наскоро четох нейна статия за съвременната ни журналистика („На журналистиката – с любов и омерзение“, Е-vestnik, 21.11.2014 г.), която все повече се превръща във вторична, търси по сайтове, радиостанции и телевизии новини, преписва ги, за да си запълни страниците, а същевремнно ги преиначава къде от нечисти интереси, къде от чиста некомпетентност. Патосът на Бистра Величкова беше насочен именно срещу подобна „журналистика“.

Ако излезем от конкретиката на нейния патос, ако го свържем с „Малка, мръсна и тъжна“, ще почувстваме колко искрено авторката се противопоставя на „копипейста“ като правене на професионална кариера, нещо повече – като начин на съществуване и преуспяване, което е далеч по-необятна социална и екзистенциална тема. Без да се правя на пророк, струва ми се, че към тази тема Бистра Величкова ще посегне и в литературните си текстове. Защото, ако не друго, „хорът на отритнатите“ се нуждае от дълбоки гласове…

ЧАВДАР ЦЕНОВ

* Текстът е прочетен на премиерата на книгата на 10 декември, 2014 г. в НДК, в рамките на 42-ия Панаир на книгата. Редактор на книгата  – Деян Енев. Художник – Веселин Праматаров. Изд. „Рива“, С., 2014 г.

** Рецензията на Чавдар Ценов за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

           Свързани статии:

Благодаря за всички цветя*

Деметра – древногръцката богиня на плодородието – беше подарила на човечеството умението да обработва земята, да сади зърно, да бере и да се радва на плодовете на труда си. Тя имала чудно хубава дъщеря – Персефона. Ослепителната красота на Персефона омагьосала бога на подземното царство Хадес и той пожелал да я притежава. Един ден Персефона играела в забрава на зелена поляна обагрена с цветовете на десетки пъстри цветя. Измежду тях тя забелязала чудно красив нарцис. Посегнала с ръка, за да го докосне, а в този момент Хадес изникнал от дебрите на земята, хванал протегнатата й ръка и завлякъл Персефона в своето царство на мрака. Дълго тъгувала Деметра за своята дъщеря. В мъката си се преобразила на старица и тръгнала да търси изгубеното си дете по света. От горчивите й сълзи земята се втвърдила, станала черна като свитото й от болка сърце и спряла да дава плодове, а всичките цветя по нея увехнали…

Нашата история обаче започва малко преди това. Нашата история започва някъде в средата на 80-те години в България, когато цветята на второто българско рок поколение не само не са вехнели, а неудържимо са избуявали изпод панелните плочи, гранитния камък и сивия асфалт на пук на неблагоприятния климат на своето време.

Тези цветя са изгубените деца на българския рок от годините между ’87-ма и ’91-ва, които изчезнаха някъде в смутните времена на Прехода и които майката на музикалното ни плодородие търси и до днес. Онези същите, които “взривиха музикалната сцена на казионната естрада, оцветиха митингите на надеждите за демокрация и казаха на връстниците си всичко трупано поне десетилетие задъхано и бързо, само за 2-3 години”.

Българските младежи през 80-те години куфеят на концерт

Българските младежи през 80-те години куфеят на концерт. Снимка от изложбата „Младежката контракултура в България на 70-те и 80-те години“ – 14.03.-05.04.2013 г. Софийски университет

Историята на цветята от края на 80-те ни разказват двама музикални журналисти, които освен едни от първите такива в България, за съжаление са може би и последните, които могат да предадат този разказ на идните поколения като очевидци и участници в него. Защото, по собствените им думи, без приемственост “няма не само спомени, а и развитие” и “всичко продължава от там, докъдето е стигнало. И за да има продължение, не бива да губим [историята си] в днешното 20-годишно българско безвремие”.

Емил Братанов и Румен Янев, под редакцията на издателя и журналист Доротея Монова (и, както става ясно, в благодарение на умението й да сплотява журналистически екип в критични ситуации “при определена субординация”), представят на нашето внимание “Цветя от края на 80-те”: първата антология на българската рок поезия от втората половина на 80-те и началото на 90-те години. Съвсем уместно, заимстваща заглавието си от едноименната песен на група “Ревю” по текст на Васил Гюров, книгата е първоначално замислена като антология на музикални текстове. Впоследствие идеята на авторите се развива и в резултат освен текстове са добавени и исторически и биографични факти около най-забележимите български групи от този период, интервюта с техни членове, както и уникални снимки предоставени от фотографите Нели Недева-Воева и Стоян Гребенаров.

Общо в антологията фигурират 249 текста на 44 изпълнители и 270 авторски фотографии, а общия брой на споменатите групи и изпълнители е 240. Този богат материал е обединен в цялостна пъстра картина посредством личните спомени и коментари на авторите, които признават: “Ярките цветя на Промяната от края на 80-те за нас са едно от най-красивите неща, които сме срещали през живота си. Следващите страници са посветени на тях.”

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. "Литературен вестник" бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, Румен Янев, Емил Братанов, от Неор Начев е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

В последната глава, но не на последно място по значимост е представена още една забележителна черта на антологията: кратка история на създаването на легендарния музикален вестник “Ритъм”. Както предишните глави, така и тази е особено ценна с това, че е разказана през очите на съвременник, участник и очевидец на събитията. Това е именно един от членовете на първия редакторски колектив на вестника – самата редакторка и издател на антологията Доротея Монова. Книгата се издава от издателство “Парадокс”.

Както една биография обаче не може да предаде многообразието и цвета на всички преживявания в живота на един човек, така и горните факти не могат да предадат истинското богатство на настоящата антология. Ето защо в следващите няколко страници, без претенции за изчерпатеност и подредба, ще се опитам да предам и на вас емоциите които събуди в мен тази уникална по рода си книга.

Димитър Воев и Мони Воев. Снимка: Нели Недева - Воева

Димитър Воев и Мони Воев. Снимка: Нели Недева – Воева

На китарите си носехме промяната

Било е време, когато “Синьото” не беше просто една спирка на софийското метро, а мястото където “се случваше всичко [в музикалния ни живот] извън концертите”. Било е време когато Кравай е бил не просто едно софийско заведение на ъгъла на Патриарха срещу НДК, а институция, отмерваща пулса на ъндърграунд живота в столицата. Било е време, когато вестник “Ритъм” е бил ритъмът, в който е туптяло музикалното сърце на България. Било е времето на цветята от края на 80-те! Тогава, някъде през далечната 1987-ма “духът [на свободата] бе изпуснат от бутилката и нито Комсомолът, нито “музиколозите” можеха да си представят каква рок експлозия ще помете естрадата с любовно-сълзливите шансони”.

Време е да се огледаш,
маската си да свалиш.
Трябва да си кажеш просто-
Къде вървиш?

– Къде вървиш, Любомир Малковски, “Ера”

Именно в това време ни пренася антологията, така сполучливо синтезирано в думите на един от нейните автори (Румен Янев): “Беше лятото на 1991г. след незабравимата Луканова зима. Краят на несвободното ни минало и началото на свободното ни, но неясно бъдеще преминаха под съпровода на електрически китари. Българския рок ни пренесе с песните си от едно време в друго. Направи го с присъщата си енергия, безпардонност и безкористност. Никой не му благодари!”. Емил Братанов допълва: “И парчетата създадени в този […] период бяха искрени, силни, нефризирани, понякога груби и гневни, друг път отвлечени в […] тъмната вълна, аут от шаблона на естрадния комунизъм – като обществото на Синьото кафе.”

По малко живяхме, по малко крадяхме,
по малко спестявахме, по малко купувахме, […]
Имаме пътища, имаме цели,
но само във къщи сме силни и смели,
Не, не, не умирахме от щастие!

– Не умирахме от щастие, Владимир Попчев, “Контрол”

Група "КЛАС" през 80-те години. Снимка: Фейсбук страница на групата

Група „КЛАС“ през 80-те години. Снимка: Фейсбук страница на групата

Цвета на онова време е същия и през очите на самите рок-поети. Ето какво споделя Бойко Петков (група “Клас”) за тези години: “Беше 1989г. Ние бяхме като някакво спонтанно възникнало, но много обединено от една кауза движение. При това без никой да е формулирал или декларирал каузата. Времето ни събра! […] Цялото ни рок поколение говореше на хората. Казваше им неща, които те шушукаха по между си, но не смееха да изразят шумно. Ние бяхме млади и някак си не бяха успели да ни уплашат и да ни затворят устите.”

Мъртъв град и мъртви хора
Лутат се със цел една
Някъде да се затворят
Насаме да изкрещят…
Ще бъде късно!

– Градът, Любомир Малковски , “Ера”

Сходни са спомените и на “черната овца” на група “Ахат” – Божидар Главев: “От средата на 80-те до средата на 90-те години аз и цялото мое поколение вървяхме с тази музика и вярвахме в нейната сила да промени света. Убеден съм, че рокът имаше силно влияние за промените в Източна Европа. […] Нашите песни показваха другото мислене. […] На китарите си носехме промяната, която всеки искаше, но не всеки имаше куража да я пожелае на глас.” Едно от първите пера на в-к Ритъм – журналиста Цветан Милев обобщава: “Такава й е орисията на рок музиката. Да прилича в началото на завера. На вричане за промяна на света.”

Само сладката лъжа ви слисва.
От кога живеете така?
Ако накой някого здрависва
мести ножа в другата ръка.

– Древноримски гадател, Георги Константинов, изп. “Атлас“

Пионерите на българския пънк “Нови цветя” добавят още отенъци на сивото върху черно-бялото платно на 80-те: “[…] по времето на зрелия социализъм всичко шарено и шантаво беше абсолютно забранено. Телевизията – черно-бяла, в петък – съветска, подстрижките – мъжко и на черта, след 22:00ч. – отрядници и милиция… ако куфееш на концерт на “Щурците”, те откарват с патрулка. Униформи и конфекция! [Нашата] група беше алтернатива на всичко това.”

Нови цветя

Нови цветя

Дресираха ме вкъщи, във детската градина,
във даскалото – цели единадесет години.
Не можех да решавам правилно задачите,
шестици получават главно натегачите!
Опитни зайци, морски свинчета,
бели мишки, стерилни прасета!

– Дресировка, “Нови Цветя”

Потребността от творчество на свободомислещите младежи от 80-те е рационализирана от един от най-даровитите ни рок-поети – Димитър Воев: “[…] в една такава гадна, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и […] по-истинско”.

Аз ще мълча, ти ще мълчиш,
а вълк в гърдите ни вие

– Изповед, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Българският език бе едно от основните ни оръжия

Ако свободолюбивите младежи от края на 80-те в България са носили промяната върху своите китари, то оръжието на тяхната борба за промяна са се оказали именно думите на рок поезията им: “Текстовете на химните от края на 80-те […] бяха протест, реалност, диалог с времето и надеждите, груба и очаквана дисекция на същото това време.” (Янев и Братанов), а “българският език бе едно от основните ни оръжия. Да кажем директно какво мислим, да покажем другата гледна точка!” (Адриан Иванов, група “Орион”). А в споделянето на това което мислят цветята на 80-те са безмилостни:

Бради сополиви в небето се веят
Мислят, че себе си ще надживеят.
Ръце еднопръсти пътя ни сочат
Вярват, че времето ще си надскочат

– Мразя, Владимир Попчев, “Контрол”

Те не се страхуват да казват истината право в очите:

Отдавна е казано: всички са равни
Но има си силни, има и слаби
Какво са мухите, какво са светулките
Елитът сте вие, боклукът са другите

– Без Адрес, Кирил Манчев, “Ревю”

Група РЕВЮ - (отляво надясно) Васил Гюров. Милена Славова, Кирил Манчев, Бойчо Карабойчев

Група РЕВЮ – (отляво надясно) Васил Гюров. Милена Славова, Кирил Манчев

А критиката на тяхното време е изненадващо точна, безпощадна и обвинителна:

Общо взето щастливи, общо взето нещастни,
домовете ни пълни, но главите ни празни.
От сън уморени по бюрата лежиме,
носим пълни кореми и затова ще тежиме,
с бързината на мравки, но с идеи големи,
всеки се бърка в чужди проблеми.

– Директор на водопад, Кирил Манчев, “Ревю”

От желанието за промяна на поколението на 80-те лъха погнуса и отвращение от света на онези “абстрактни кълвачи”, които “продали честта си” живеят “без да разберат, че по-добре е да умрат” (“Ала Бала”, Кирил Манчев). Призивът им за нов живот е прям, изпълнен с емпатия и обезоръжаващ с чистия порив и искренността присъщи единствено на младостта:

Не искам да дишам от вашия въздух,
наситен със дъх на лъжа
Но мога да дам от кръвта си на всеки
Стопете със нея леда!

– Мераци, Васил Гюров, “Ревю”

Освен енергичнитe и понякога нихилистични текстове призовавщи към промяна, преломното време на 80-те години в България ражда и един друг вид рок поезия – чувствителна, интровертна, търсеща промяната вътре в нас. Тази поезия е напълно в крак с това което се случва по това време на световната ню- и дарк уейв сцена, а нейния най-ярък представител у нас е Димитър Воев. За него Кристиян Костов (“Нова Генерация”) си спомня: “Митко Воев беше уловил емоцията на черно и тъга в нашия живот, ние имахме само това тогава. Той не беше политичен, неговите текстове бяха социални, затова успя по толкова брилянтен начин да пресъздаде времето и настроенията от тогавашната епоха.”. Самите автори на антологията определят поезията на Воев като “философия, а не революция”, а редакторката Доротея Монова възкликва още в далечната ’89-та: “Рядко сме чували текстове […] от които толкова силно и искрено да крещи самотата!”

Ти се казваш Безнадеждност,
скъпа, стой при мен сега,
влез под кожата ми с нежност,
татуиран с теб ще умра.

– Безнадеждност, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Колкото до Воевия проект “Нова Генерация”, той се оказва не просто музикална група, а път между “тъжните острови”, които са “наш’те съдби” (“Острови”, Димитър Воев) и едновременно с това път между поколенията. Път, който по думите на Доротея Монова е “изпълнен с тръни и лишен от суета”, и поради това може да бъде извървян само от тези, които все още са запазили любовта към ближния в себе си. Път, който все повече изчезва затрупан от калта и бурените на едно “време, когато отнякъде налагат “Биг Брадър” като шоу и една немалка маса сънародници живее живота си в чалгата.”

Кажи ще легна до тебе
в рохкавата пръст.
Кажи ще тръгна със тебе,
за да вдигнем твоя кръст.

– 100 години, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Думите на рок поезията, които цветята от края на 80-те подариха на нассъвременниците на неслучилия се преход, по определението на самите автори на антологията са “камъни хвърлени в блатото на робската ни психика, на

Пънкът и ню уейва навлиза в България през 80-те години

Пънкът и ню уейва навлиза в България през 80-те години

примирението с насилието над свободата, на тихото и безметежно, но и безмислено живуркане. Те призоваха обикновените хора да вярват в себе си и да не подаряват личните си съдби на насилници и измамници”. И както е присъщо на вечните творби на изкуството, посланията им са валидни със също такава сила днес, както и преди 20 години:

Миналото прекроихме,
Крива къща построихме
Нещо тука не е в ред,
Две назад, една напред.
И от бъдещето ми додява
Ще го има или няма

– Това отдавна не е рокендрол, Владимир Попчев, “Контрол”

Цветя от края на 80-те

В своята лична “рок поема” – “Цветя от края на 80-те”, авторите Янев и Братанов не са пропуснали нито един от героите на онова шеметно време. Добри и лоши, черни и шарени, тъмни и цветни, твърди и елегантни – всички те са изобразени със завидната методичност и колорит, присъщи единствено на професионалния журналист и на съвременника.

Милена Славова и Васил Гюров през 80-те години

Милена Славова и Васил Гюров през 80-те години

Там е “кралицата на българския рок” Милена Славова, която “с шарените дрехи и оцветената на пъстри кичури коса” и с пронизителния си смях безкомпромисно “обърна гръб на суетата” и така създаде “вечния скандал” (“Ха-ха”, Милена Славова). Там е и самия “директор на водопад” Кирил Манчев – “директно” от Канада. Там е и своеобразния обединител на двете рок поколения Кирил Маричков, който със своята легендарна поредица плочи “БГ Рок” дава първата глътка свеж въздух на “любителските рок групи” или още пренебрежително наричани “неформалите”: “Ера”, “Конкурент”, “Нова Генерация”, “Контрол”, “Ревю”, “Милена”, “Атлас”, “Клас”, “Орион”, “Субдибула” и “Ахат”.

Редом с него не е пропусната и “единната художествено творческа комисия към националното радио и телевизия” – онези “музикални радиокорифеи”, чийто високи музикални критерии понякога не успяват да бъдат удовлетворени дори от песните на Бийтълс.

Достойно място в антологията е отредено и на “твърдите” групи начело с “Апокалипсис”, “Ера”, и “Ер Малък” заедно с Любо Малковски и гневния му призив, с който започваха концертите им: “Има ли мъртвиии?!”. Там са и “Тротил”-ите – същинското олицетворение на “пропадналото деградирало капиталистическо изкуство” заедно с група “Епизод” и своя сатанистичен “хард енд хеви театър”. Там са и непризнатите герои от “Високо Напрежение”, които ковяха автентичен хард рок още в далечната ’88-ма в мазето на Камен Теллалов (Щеката) в кв. “Малинова Долина” в покрайнините на София.

Не са пропуснати и едни от родоначалниците на българския пънк – кюстендилците от “Нови цветя”, както и онези непримирими пънк-бунтари от “Контрол”. Редом до тях са и “Зидаромазачи”-те от “Хиподил” с харзиматичния фронт-мен Светльо Витков, както и още дузина по-малко известни, но също толкова колоритни БГ пънкари като “Холера”, “Релси и грес” и “Срам и позор”. Почетно място е отредено и на “шарените и тъмните цветя”. Едни от тях са “Васо и

Кирил Манчев, Милена Славова, Васил Гюров (част от група РЕВЮ)

Кирил Манчев, Милена Славова, Васил Гюров (от група РЕВЮ)

Киро” (Васил Гюров и Кирил Манчев) – братята по светоусещане на един от най-чувствителните ни рок поети – Димитър Воев (“Епитаф на Кале”). Чрез техните спомени в нас оживяват позабравените, но култови групи “Парадокс”, “Кале” и “Вход Б” от прахта на които по-късно ще се родят емблематичните “Ревю” и “Нова Генерация”.

Последните, Янев и Братанов напълно заслужено определят като “най-европейската група, която имахме”.

Не са забравени и “Чугрите” Георги Маринов и Пенчо Попов. Те, заедно с Димитър Воев, чрез своята “затворена музика” с мотиви по Албан Берг и импровизирани текстове по “Степния вълк” на Хесе, представляват по-експерименталното измерение в българската тъмна вълна. Следвани са от меланхоличния “виолетов генерал” Емил Вълев, със своите “пропити с приглушена мъка […] и сарказъм” текстове, както и от не по-малко мрачните и въздействащи “Мъртви поети”.

Отделен раздел на антологията е посветен и на онези “елегантни” групи “Атлас”, “Клас”, “Тангра” и “Орион”, които “по своему се плъзгаха по перваза покрай социалистическия реализъм и обогатяваха малкия ни свят с поетичност, образност и човечност”.

С наследството, което оставиха след себе си, цветята от края на 80-те се оказаха “единствените, които […] дадоха основание на днешните ни деца да не се срамуват от бащите си”. Защото всичко друго се изроди в “калпава балканска демокрация”. Teзи цветя са безпорно доказателство за това, че “в съвременната ни културна история има творци, лидери, глашатаи, неподвалстни на времето, материалния кич [и] престъпно подхранваната бездуховност”. Както Братанов и Янев обобщават: “Групите от Втората генерация в БГ рока сътвориха своята история, оцветиха младежката култура и забиха силен рокаджийски шут на казионното изкуство. Най-вече с искренността си.” Но какво се случи с всички тях после?

Това отдавна не е рокендрол

Васил Гюров (група “Ревю”): “След 90-та година нещата започнаха да се променят към лошо. Едни пари отидоха в едни полуграмотни, груби и цинични хора и с тях се създаде новата популярна музика която зомбира цяло поколение.” Янев и Братанов красноречиво обобщават последиците: “Зомбираният от дългото и безсмилено строителство българин избра алкохолния делириум и силиконовия блян на чалгата за музикален символ на личната си свобода.”

И всичко цветно има край,
видения и смях далеч остават.
Очакваш нещо като рай,
а те със смачкана реалност се сменяват.

– Сън, Милена Славова

А къде са цветята днес?

Както горчиво отбелязват самите автори: някои “прегоряха или възкръстнаха”, а други “изпратихме […] да веселят подпийналите европейски пенсионери по време на морските им круизи”. Трети пък се загледаха към миражите примамващи сводолюбивите творчески души в посока Острова, “Земята на свободата” или на онзи полет на БГА Балкан до Хавана с междинна спирка Монреал. Междинната спирка, която се оказа крайна за едни от най-пъстрите цветя. Там, от където много от тях няма да се върнат, а тези, които ще се върнат, няма да заварят нищо повече освен своята липса.

Да се върна – ще е за малко, ще е до време
Аз не искам да преживея болка отново
Да се върна в този побъркан свят от проблеми?
Аз не искам да се завърна пак там…

– Causa Mortis, Николай Качаров, “Ера”

Днес, от дистанцията на времето Николай Качаров (“Апокалипсис”, “Ера”) прави горчива равносметка на онези години: “[…] ние бяхме безкрайно наивни. Това което Комсомолът направи беше симптоматично […] за Източна Европа. […Велурената революция] изяде революционерите, като им даде път за развитие.”. Предадените надежди на поколението се усещат и в думите на Адриан Иванов (група “Орион”): “Беше не шеметно, а трепетно време. Това което се случи [после] обаче, не бе онова, което очаквахме. Ние сме едни мравки, които ще си свирим, ще си пеем песните, но нещата се движат извън нас.”. Може би никоя рок поема не предава по-точно това настроение така както Воевата “Патриотична песен”:

Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави.
От срам.

– Патриотична песен, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Втори Софийски Рокфест '88 (стадион Дружба). Снимка: Нели Недева-Воева

Втори Софийски Рокфест ’88 (стадион Дружба). Снимка: Нели Недева-Воева

Нови Цветя

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. "Литературен вестник" бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Ден подир ден Деметра търсила изгубеното си дете по прашните пътища на света. Ден подир ден мъката й вместо семена сеела неплодородие, глад и смърт. Разтревожен за съдбата на човечеството Зевс, чрез пратеника си Хермес, заповядал на Хадес да освободи Персефона от подземното си царство. Уплашен от гнева Зевсов, Хадес пуснал дъщерята на Деметра на свобода като поставил само едно условие. По четири месеца всяка година Персефона трябвало да се завръща в покоите на мрака, където заедно с Хадес ще подготвят земята за плодородие. Хората нарекли тези месеци “зима”.

Музикалната антология “Цветя от края на 80-те” на Емил Братанов и Румен Янев е забележително събитие в съвременната българска музикална журналистика. Преоткривайки изгубените деца на българския рок от 80-те години, книгата се превръща в истински предвестник на пролетта на новата ни рок история. Подобно на древногръцката легенда за Персефона, настоящата антология ми дава сили да повярвам, че застоя на българската музикална рок сцена от годините след Прехода не е нищо друго освен “зимата” на нашето музикално “плодородие”. Защото само подобно преоткриване и документиране на забравената история ще позволи на “новите цветя” да създадат своето трето поколение български рок групи. Това убеждение прозира и в думите на самия Бойко Петков от група “Клас”:

“Една от големите болки на нацията ни, която е превърната в синдром, е липсата на памет. Повечето сегашни млади български банди въобще не знаят какво се е случвало в българската рок история преди 20 години и вървят с нагласата на откриватели. Хубаво е сам да търсиш своите пътища, но е глупаво да отричаш изминатото до тук. Приемствеността е нужна на всяка нация, във всяка област. И съм сигурен, че ще имаме силно трето поколение, ако то се запознае с второто. И ако електронните медии отново се обърнат към българския рок с любов!”

След тези мъдри и пророчески думи, не ми остава нищо друго освен да се обърна с поклон и признателност към Емил, Румен и Доротея: Благодаря ви за всички цветя! А към вас, любезни читатели, си позволявам да отправя последен призив: Моля, намерете начин да се сдобиете и да прочетете антологията! “В днешното 20-годишно българско безвремие” това е последната Ви възможност “да се абонирате за собствените си възгледи”! Иначе, както пее Любо Малковски, скоро “Ще бъде късно!”

Автор: НЕОР НАЧЕВ

* Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

        Свързани статии по темата: 

“Жана” – да бъдеш или да оцелееш

“Крайностите поясняват същността” – Оскар Уайлд

Jana_plakat“Жана” е пиеса за морала. За моралния избор, пред който живота изправя всеки човек рано или късно. За това дали имаме избор въобще, когато се опитваме да оцелеем. И как често инстинктът ни за оцеляване надделява над морала и честността. Умри или живей във вечен грях и с продадена душа. Наливай се с водка, за да избягаш от подлото си Аз, за да забравиш белезите, с които те е жигосал животът и те е направил такъв, какъвто си – непоносим за самия себе си, но жив и оцелял.

Да бъдеш или да оцелееш? Този въпрос поставя пиесата на младата руска авторка Ярослава Пулинович (1987 г.) поставена на българска сцена от режисьора Явор Гърдев (Народен театър, премиера – септември 2014 г.) Тя засяга житейски въпроси, които нямат универсални отговори. Какви хора създава животът в бедност и мизерия? Пред какви избори ги изправя? Какво са готови да дадат те, за да изплуват от калта и да оцелеят? Понякога всичко: душа, тяло, морал.

В Русия, като в България през 90-те

Пиесата силно резонира в българската публика, защото оказва се ’90-те години в Русия (времето, в което се развива действието в постановката), не са по-различни от нашите родни ’90: мутри и мафиоти, които са над закона, управляват и контролират всичко с пари и сила; бедни момичета, израсли в провинцията с бащи алкохолици, които продават себе си, за да оцелеят, за да живеят по-нормален живот. След години обаче този “нормален живот” ги прави като главната героиня Жана (Светлана Янчева). Те стават такива, каквито ги е създала средата – безскрупулни, подли, купуващи закона с пари, купуващи любовта с пари. Богаташката Жана дава подслон и работа на младия Андрей (Мартин Димитров), дошъл от провинциален град, а в замяна той е нейн любовник.

Жана е забравила как по друг начин може да се живее. И всичко щеше да бъде наред, ако тя самата не страдаше от това. Вече на възраст, шеф на голяма фирма, с апартамент, с повече стаи от необходимото, има всичко, за което цял живот се е борила, за което цял живот е продавала душата си – парче по парче. И когато вече е материално най-богата, тя се оказва душевно най-бедна. “Бедната! Как ли те е наранил животът, че си станала толкова озлобена и жестока”, казва възрастната жена (Гергана Кофарджиева) на Жана, която ругае баща си над гроба му. А Жана изкрещява извън себе си: “Не съм бедна! Аз съм най-богатата жена”. Вика силно, сякаш в опита си да заглуши ритмичното напомняне на истината от собственото си сърце.

Любовта те държи в постоянна трагическа нужда

Светлана Янчева в ролята на Жана със Зафир Раджаб в ролята на момче на повикване. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Светлана Янчева в ролята на Жана със Зафир Раджаб в ролята на момче на повикване. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

Жана се тормози. Страда. Боли я. И всичко поради липса на любов. Или както пише Явор Гърдев за постановката: “Любовта е съдържателно и вълнуващо нещо. Толкова съдържателно и толкова вълнуващо, че когато го изгубиш, изобщо не успяваш да го прежалиш. Никога. Втурваш се да го заместваш със сходни вълнения, с работно усърдие, с постигане на успехи, с благотворителност, със служба на обществени каузи, понякога дори с доживотно отшелничество, но онова съдържателно и вълнуващо нещо си остава в теб като тайно знание за смисъла на живота и отказва да бъде заместено. Държи те в постоянна и упорита трагическа нужда”.

Липсата на любов, мизерията и бедността раждат опасни хора. Опасни не само за другите, а най-вече за самите себе си. Но животът не е нещо, което може да се поръча да бъде по правилния начин, да ти се случи така, че да запазиш себе си и на финала да бъдеш морално чист, и щастлив. Животът винаги те заварва неподготвен. И ти го хващаш за рогата, такъв какъвто е и го живееш така, както можеш, така, както ти е отредено. Правиш избори, печелиш едно, губиш друго… И в крайна сметка кой може да те съди? Кой може да каже какво е правилно и какво не? Какво е морал? Особено, когато не си бил на мястото на този, който си готов да осъдиш. Както пише в програмата на пиесата: “Определянето на дадено действие като морално или неморално не описва действието, а оценката му. Моралът на едно общество зависи от неговата икономическа и политическа форма”.

Да бъдеш или да оцелееш

Светлана Янчева в ролята на Жана. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Светлана Янчева в ролята на Жана. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

Когато съдбата е отредила за теб да се родиш в бедна икономическа система и в проядена политическа среда, ти или ставаш част от нея, за да се приспособиш или просто загиваш. Дори нямаш време да мислиш дали действията ти са морални или не. Ножът опира до кокал, животът те притиска и ти казва: “Продай си душата, за да оцелееш или умри в мизерия”. Пред този избор е изправен и младият Андрей, който напуска Жана, защото приятелката му Катя (Елена Телбис) е забременяла от него. Но той няма пари, за да издържа бъдещото семейство и преспива отново с Жана, която му плаща за това. Това е светът, който сами ние сме направили, в който човек за човека е вълк. А понякога избор няма. Добре поне, че в подобни географски ширини като Русия (и България), каквото и да става винаги има бутилка водка наблизо, която да можеш да изсипеш в гърлото си и да забравиш поне за миг за изгубеното си Аз, за изгубената си вяра, за липсата на любов и за абсурда, в който си принуден да живееш всеки ден.

И преди да обърнем поредната чаша водка, нека не забравяме да бъдем внимателни, когато става дума за морал, защото винаги има причина хората да са такива, каквито са. Да са такива, каквато е Жана. А и на мястото на този срещу нас, утре може да сме ние. И да постъпим по същия начин като него, ужасно и брутално, защото все някак трябва да се живее, нали, Жана?

Актьорската игра на второстепенните герои – по-внушителна от тази на главните

Елена Телбис в ролята на Катя и Мартин Димитров в ролята на Андрей. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Елена Телбис в ролята на Катя и Мартин Димитров в ролята на Андрей. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

По отношение на актьорската игра, моето усещане беше, че второстепенните герои се справиха много по-добре с ролите си, отколкото главните. Тъй като при живото изкуство, като театъра, всеки път играта и усещането е различно, трябва да подчертая, че наблюденията ми се отнасят за постановката, която се игра на 2 февруари 2015 г., в Народния театър “Иван Вазов”. Светлана Янчева, доказана актриса с много опит, в ролята на Жана, точно в този ден ми се видя неуверена и не напълно в героинята си. Същото може да се каже и за нейният любовник на сцената Андрей – изигран от Мартин Димитров. Той определено не беше влязъл и разбрал героя си. Някак не беше повярвал в съдбата му, не се беше вживял истински. На моменти играта и диалозите между него и Светлана Янчева звучаха изкуствено.

За разлика от тях обаче, с първата си поява на сцената, бременната млада приятелка на Андрей – Катя, изиграна от Елена Телбис, веднага спечели публиката. Изключително естествена игра и напълно сливане с героинята си. Младата актриса (24 г.), завършила преди две години НАТФИЗ и играеща в няколко постановки в Народния театър, определено има талант и потенциал да стане фаворит на зрителите. И не случайно за ролята си в тази постановка, Елена Телбис е номинирана с “Икар 2015” за поддържаща женска роля. Разбира се, не може да се пропусне и блестящата игра на Владимир Пенев, в ролята на пияния Виталий, Биляна Петринска в ролята на Олга, служителка във фирмата на Жана, Гергана Кофарджиева с кратката си поява като случайна жена, която е като метафора за съвестта на Жана.

Биляна Петринска в ролята на Олга и София Бобчева в ролята на Вика. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Биляна Петринска в ролята на Олга и София Бобчева в ролята на Вика. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

София Бобчева пък в ролята на Вика, отново е в образа на доброто момиче, комично, наивно и вярващо в любовта. Нейните морални ценности и тук са повод за подигравки и стимул за другите да бъдат разрушени. Като своя служителка във фирмата, Жана я кара да изневери на приятеля си, като се присъедини към забавлението с момчетата на повикване. Явно режисьорите са забелязали таланта на София Бобчева именно в превъплъщението в този персонаж и й дават често такива роли, както е например в “Заболяването младост” (реж. Проф. Пламен Марков), “Пет жени в еднакви рокли” (реж. Боил Банов), филмът “Шшшт, попей ми” (реж. Андрей Волкашин и Петър Вълчев).

Следващите представления на “Жана” можете да гледате на 12, 13, 26, 31 март 2015 г., в Народния театър “Иван Вазов”

Бистра Величкова

Мария Димова (фотограф): Защо да е скандално разголена гръд с гаечен ключ?

Фотографът Мария Димова - Мо. Снимка: Личен архив

(Не)Фотографът Мария Димова – Мо. Снимка: Личен архив

Мария Димова снима голи жени. Наложи се това да е първото изречение, с което да ви представим Мария, за да прочетете всичко останало по-надолу! Разбира се творбите на фотографа Мария Димова (известна още като Мо) са много повече от това просто определение. Те търсят изкуството в женското тяло, божественото, контурите, с които те очертават света около тях, характерното и уникалното.

Мария Димова стана популярна сред кръг от верни фенове, именно с провокативната си и внушителна серия от фотографии “Nudes” – голи женски тела, предимно в черно-бели кадри. Въпреки че има и албуми с прекрасна портретна фотография и пейзажи, голите кадри определено се радват на по-широка популярност, интерес, одобрение и разнопосочни коментари он- и офф- лайн.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Въпреки творческият й поглед през обектива, Мария Димова се определя като не-фотограф. Тя смята, че в днешно време, когато всеки снима и щрака с всякакви устройства, и апарати всъщност всеки може да се определи като фотограф. И все пак за добрата фотография е известно, че трябва поглед и око. За това, ние възприемаме Мария Димова като фотограф с професионално око към детайлите и умението да показва силни, и въздействащи кадри.

Мария Димова е родена в Пловдив в края на ’70-те. Споделя, че откакто се помни се интересува от визуални изкуства и литература. Спорадично се е изразявала чрез тях, но по думите й: “Нищо професионално”. Когато не е зад обектива, Мария работи като преводач, “основно на юридически текстове – на бюро и в офис“.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

В специалното интервю, което даде за „Двойна измама“, Мария Димова сподели за проектите си Mo’s Photo Fucktory и Petit Death, за вдъхновението, за феновете, които й пишат и искат телефонните номера на моделите й, за това защо женските тела са по-вдъхновяващи от мъжките, и накрая, за прозрението, че да разголиш тялото си е много по-лесно, отколкото душата.

Ако случайно, след като прочетете интервюто с фотографката и се запознаете с творчестово й, ви се прииска и вие да застанете пред обектива й, пишете й. Тя е отворена към смели модели и е готова да види специфичните черти, чарът и индивидуалните характеристики, така че да направи от вас изкуство и да ви запечата завинаги, такива, каквито може да ви види само един фотограф.

От колко време се занимавате с фотография? И какво ви привлече именно в това изкуство, а не някое друго?

О, привличат ме много изкуства! По едно или друго време съм се занимавала с керамика, литература, музика, изобразително изкуство. Но напоследък фотографията е много модерна, а и на пазара има толкова полупрофесионални апарати на сносни цени, че човек лесно може да се сдобие с такъв и просто да бъде арт. Та така и моя милост го раздава арт от около 5 – 6 години.

Представяла ли сте ваши фотографии на изложби, в списания? Участвала ли сте в конкурс или нещо подобно? Планувате ли изложба?

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Не. На всички въпроси. Правила съм нещо като изложба през 2012 г., когато излагах парчета плат с изписани върху тях мои стихове и някои съвсем схематични рисунки. Тук там висеше и по някое чорапче, защото парчетата плат бяха на простор като пране, закачени с щипки. Част от тези текстове са включени в книжката “Inner Landscape”, която излезе на английски език под знака на малкото белгийско издателство In De Keuken.

Кога и къде представихте публично ваши фотографии? Помните ли коя беше първата Ваша снимка, която е получила широко одобрение и ви даде увереност и самочувствие на фотограф?

Увереност и самочувствие обикновено придобивам на маса след второто питие. А на снимките ми се радват предимно мои приятели и познати, което много ме ласкае и усмихва, но не ме кара да се чувствам като фотограф.

Ако хотелските огледала можеха да говорят. Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Ако хотелските огледала можеха да говорят. Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

От кога съществува проектът ви Mo’s Photo Fucktory и фотографския блог Petit Death и защо избрахте именно тези имена за проектите си?

Както споменах вече, едва ли не всеки втори човек щрака с голям апарат, а от щракачите поне две трети имаме сайтове, блогове или страници във фейсбук. Най-често и трите. Просто следвам тенденцията. (смее се) А имената са палави, не мислите ли?

Във фотографиите ви се наблюдава подчертано присъствие на женското тяло? Това ли е обектът, който най-силно ви вдъхновява?

Имам доста пейзажни снимки и такива на дечицата на мои приятели и познати. Защо тях никой не ги забелязва? (смее се) Ако трябва да отговоря сериозно, женското тяло май принципно е по-вдъхновяващо – както за фотографите, така и за художниците, при това и от двата пола. Поне такива са моите впечатления. А подчертаното му присъствие в моите снимки се дължи преди всичко на факта, че активно присъства в ежедневието ми.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Мислила ли сте да снимате мъжки тела? Или те не са толкова вдъхновяващи, колкото женските?

Мислила съм и съм предлагала дори. Мъжете или приемат това като недвусмислена покана за секс, или ми отказват засрамени.

Вие как бихте описала с думи женското тяло през окото на вашия обектив?

Неподправено.

С какво е различен погледът на една жена фотограф към женското тяло от погледа на мъж фотограф? Въобще има ли разлика според вас?

О, това е като вечните дебати за „женското” писане…

Има ли част от женското тяло, която ви се вижда най-вдъхновяваща за снимане?

Не, всяко тяло е различно.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory’s

Имате една снимка, на която жена е обкрачила старо радио. Много хора биха се запитали какво иска да ни каже авторът с тази снимка?

Мисля, че идеята беше на модела. В повечето случаи нещата се случват спонтанно и няма определен замисъл. Понякога имам конкретни идеи и знам точно какво искам да постигна – представям си определена поза, светлина, фон. В много редки случаи обаче като хвана апарата и имам модел пред себе си, нещата се получават точно така, както съм планирала. Затова най-често залагам на импровизацията.

Смятате ли, фотографиите си за провокативни и скандални? И търсите ли подобни ефекти, когато снимате?

Провокативни и скандални са фотографиите на Ян Саудек например. Моите –

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory’s

едва ли. Защо да се възприема като скандална или провокативна примерно снимка в близък план на ръка с гаечен ключ, посягаща към разголена гръд? Това е просто една метафора, или необичайно съчетание и толкова. Разбира се, хора и разбирания всякакви. Аз пък не разбирам какво толкова се харесва на фотографии на красиви силно гримирани жени по бельо и с токчета, често в изкуствени пози и със странно изражение.

Как се възприемат снимките ви от албума “Nudes”, представящ голи жени? Получавала ли сте негативни коментари? Усещала ли сте ваши близки и приятели да показват възмущение или да се чувстват скандализирани от творибте ви?

Ами доста от познатите ми ме съветват примерно да прикривам слабините, където се виждат, а непознатите (във фотофорума специално) са по-дръзки – пишат коментари: „Порно!” или ме съветват да мажа моделите си с крем. Прави са за последното, никак не ме бива в ретуша и с фотошоп и натуралните дефекти на моделите лъсват.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Кои са най-любопитните реакции и коментари, които сте получавала относно творбите ви?

Освен казаното по-горе за кремчето и порното, най-често ми искат телефонни номера на модели.

Вероятно много хора биха се запитали, как се чувстват моделите, които снимате – разголени пред обектива ви?

Това трябва да питате моделите.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Кое е най-важното, което търсите при заснемането на един кадър?

Да хвана нещо специфично за модела като поза или излъчване и максимална естественост. Също така, като снимам голо тяло, старая се да не се виждат лица или да са само загатнати.

Някои творци сравняват вдъхновението с влюбване, при вас така ли е?

Да, има общи неща между двете наистина – идват свише и когато си отиват, те карат да се чувстваш доста низше.

Каква е разликата между изкуството и живота?

Никаква.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

А самата вие бихте ли била модел пред обектив, като вашия, който съблича, за да създаде изкуство?

Случвало се е да позирам гола, да. В някои от снимките ми също присъства и моето тяло или части от него.

Кое изисква повече смелост – разголването на тялото или на душата?

Естествено, че второто.

И накрая, какво бихте казали на хората, които биха оценили творбите ви като прекалено провокативни и скандални?

Да закрият очи с ръце и да мислят позитивно!

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Интервю на Бистра Величкова, за „Двойна измама“.

Воят на хората-кучета

КучетаЗнаете ли какво е да си скитник? Бездомник? Да си улично куче? Улична лампа? Да си един от подминатите, разминатите, да си един огромен вик в града, който живее по ръба на бръснача, да си от бедните, бесните, лудите, да спиш до непознати в къщи от картон и да гледате “черно-бели филми в най-олющеното кино” на реалността? Поетът Александър Байтошев знае тези неща, защото както казва той в най-новата си втора стихосбирка “Кучета” (ИК “Жанет-45”): “Ходих из улиците и се вглеждах в хората/всеки един ми е беден баща (“Седем и петнайсет вечерта”). Авторът се чувства кръвно свързан с трагедията и болката на онези хора и/или кучета на улицата. Сякаш улицата ги уеднаквява, приравнява ги в ниското, а и ги сближава в общата им съдба. Там долу, всички са равни и им е достатъчно “малко хляб,/ светлината на луната”, хванали здраво единственото, което имат и което ги свързва все още със света – връзката на обувката. А “обувката е нещо много важно/за един бездомник”, за да има с какво да върви надолу: “Стълбите свършиха/ продължих да слизам” (“Спускане”). Но дори и връзката на обувката си, те са готови да подарят на света, защото “само, ако ти я подаря,/ще бъда свободен” (“Кратко стихотворение за любовта”).

В стихосбирката “Кучета” поетът и художника Байтошев се сливат в едно в буквален и преносен смисъл. Самият той освен автор на текстовете е и автор на художественото оформление на корицата. Той рисува като пише. И пише, когато рисува. Вътре в самите текстове авторът скицира като с черен туш, болезнени контури и графики от уличните съдби на незабележимите, невидимите хора, хората-кучета или кучетата-хора, които подминаваме безразлично всеки ден. Подминаваме ги, както пластмасовите безжизнени манекени зад витрините на лъскавите магазини. Те са част от декора на града. И манекените, и онези спящи на улицата на кравай, за минувачите са неодушевени. Единствено лампата – “окото на улицата” ги вижда, стопля и гори. Докато “кучетата” вият, скимтят, умират или “се преместват на нов ъгъл” (“Самотниците”).

Рецензията на Бистра Величкова за книгата "Кучета" на Александър Байтошев (ИК “Жанет-45”, Пловдив,  2014 г.) е публикувана във в. "Литературен вестник", бр. 5, 4-10.02.2015 г., 3 стр.

Рецензията на Бистра Величкова за книгата „Кучета“ на Александър Байтошев (ИК “Жанет-45”, Пловдив, 2014 г.) е публикувана във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 4-10.02.2015 г., 3 стр.

Воят на метафоричния образ на кучетата пронизва оглушително всяка страница на поетичния сборник на Александър Байтошев. Цялата книга е като един вик, тя е “Тялото вик”, както се казва и едно от стихотворенията: “Във всеки град/има по един огромен вик./Спи в телата на лудите./Виси по голите дървета.” Единствените, които чуват този вик са лудите и дърветата. Но те нищо не могат да направят. Не могат да го успокоят, не могат да му помогнат. Лирическият герой е единственият, който е с разума си и може да чувства, но той мълчи, “чупи се от мълчание”. Защото сякаш и той се оказва едно “куче”, което вие наум, “опустошава мислите с ръкомахания” и продължава да събира все “повече бръчки по очите” (“Едно куче”). Но накрая на книгата той ни обещава: “Ще се върна да разкажа”. И ние започваме да чакаме това завръщане, вероятно в следващия уличен вой, затворен в единствения неодушевен предмет, който чува, чувства и говори – книгата; Бъдещата трета книга на Александър Байтошев, която ще чакаме като бездомници в къщите си от картон, докато си вярваме, че не, ние не сме кучета. И воят, който чуваме е на някой друг.

Бистра Величкова

* Рецензията за книгата на Александър Байтошев „Кучета“ (ИК “Жанет-45”, Пловдив,  2014 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 4-10.02.2015 г., 3 стр.

ИЗЧЕЗВАТ С ГОДИНИ – стихове в „Литературен вестник“ – бр. 41-42, 2014 г.

ИЗЧЕЗВАТ С ГОДИНИ – Стихотворения от Бистра Величкова

Стихотворения на Бистра Величкова във в. "Литературен вестник" - бр. 41-42, 17-31.12. 2014 г.

Стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 41-42, 17-31.12.2014 г., стр. 16

Мадам Мишима

На сутринта
той я оставя на магистралата за София
„не прилича на проститутка“,
помисли си той
никога никоя не прилича
спира друг
качва се
слиза на театъра
представление
Мадам Мишима
мрачният поглед
сладката тъга,
красивата болка
и опита за самоубийство
подготвян цял живот

Вечерта късно
я чака в хола
със заклана кокошка
от баба му
без глава
битов авангард
„не прилича на кокошка без глава“
никога никоя не прилича
сепуко
два литра ракия
и светът е без глава
ексцентричен фарс
с тяло на мъж
взимам го на стоп
и лягам до него,
за да не го обичам,
докато е мъртъв

животът ме самоубива
всеки ден
на сутринта

когато се събуждам
без глава
и с тяло на друг

Отровният цвят на буржоазията

Поезията,
която кърви с отровния цвят
на буржоазията
избра любовта ни да е като
на Рембо и на Верлен,
да те мразя,
докато те обичам
и да режа дланите ти с нож,
докато тихо полудяваш
със абсент в бара.
После ме целуваш
и благодариш,
че се раждаш,
докато те убивам
А вечерта се прибираш при жена си –
виновен и пиян,
чукаш я до болка
и все повече се влюбваш
в мен
Тя ражда,
а ние с теб
бягаме далеко
от отредените ни роли
в буржоазно погубващи
света ни
дни
Залагаме всичкото си време
и в замяна изчезваме
скитаме се,
пием,
бием се
и просим,
спим по улици
и стълбища,
и влажни,
и потънали
в прах
тавани,
саморазрушаваме се
в поетични строфи
с любов,
хашиш
и евтин алкохол,
докато полудееме
и се слеем със прахта,
забравени завинаги
в прегръдка на тавана.
Но сърцата не спират да се бият
с учестени удари,
неравномерни,
и кръвта
избива,
нахлува
в главите
и в стаята
залива ни
един със друг,
дишаме с дробовете
на еднополовите си души.
Докато ти си мъж,
а аз – жена
или пък обратното,
свободни сме да изберем.
И ти избираш пак жена си,
а аз оставам на ъгъла на булеварда
с мръсни дрехи и олющен маникюр,
и се смея истерично,
с догарящия фас хашиш
в уста
и те сънувам гол
и в рима.
А покрай мен минава
мъж пиян, с костюм
и пита
колко струвам.
И преди да разкопчая
панталона му,
му отговарям:
„Колкото любовта на Рембо и на Верлен!“
Струвам цял един живот за двама“,
който съществува
само през нощта,
в абсент
и кръв,
и болка,
на един таван,
където само
Бог ни е свидетел,
че не съгрешихме,
никога
когато се обичахме.

Преглед на печата

„Какво правим ние в световния хаос?“
„Ти си тази, от която искам да чуя „да“!“
„Спя с друга, признава той“
„Пак сме на двойна загуба!“
„Под 6 и над 9 часа сън е еднакво вредно“
„Цената на успеха – дрога и развод“
„Билки срещу гравитацията и стареенето“
„Арестуват голи демонстранти, пречели на движението!“
„Всеки втори – пияница, всеки първи – кандидат.“
„Жълт код – студ и жега“
„Лъвът да се пази от Стрелеца –
предстои им игра на котка и мишка.“

… изчезват с години

после ми казват,
че ме сънуват

973 21 21, 3:40 сутринта

има песни
които се слушат
само в таксита

възхвала на невъзможната любов

обичам
невъзможната,
обречената
любов
онази,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената
без планове,
без къща,
кола
и деца
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да опишеш в стихове
онова,
което не съществува

Из живота на марионетките

„Цял живот страдам от това,
че търся близост с хората“,

казва онзи мрачен мъж
в „Из живота на марионетките“
на Ингмар Бергман

Винаги остават
толкова далечни
и чужди,
че няма смисъл дори
да се опитвате
да говорите
на един език

* Стихотворенията на Бистра Величкова са публикувани за първи път във в. „Литературен вестник“ – бр. 41-42, 17-31.12.2014 г., стр. 16

Още стихове от авторката можете да прочетете във в. „Литературен вестник“ (2012 г.), в. „Литературен вестник“ (2013 г.), в „Кръстопът“ (март, 2013 г.) и на профила й в LiterNet.

ПРОШКА (разказ)

„…вървейки по улиците на Милано, се сблъсках с пиян просяк. […] Внезапно ме осени мисълта, че той, със своите няколко изпросени монети, беше достигнал преди нас щастието, към което ние се стремяхме цял живот, с всичките наши амбиции и усилия, и което някои от нас така и не достигаха.“

Св. Августин, „Изповеди”, Книга VI, глава 6

Излязох да прося на улицата малко след Бъдни вечер. Тази година за пръв път в живота си не съм имала тиквеник и сарми на масата на този ден. Досега все съм намирала пари, колкото да свързвам двата края, въпреки трудните времена, които настанаха. Е, не се оплаквам! Макар и нелек, животът ми е бил хубав. По-голямата част от него изкарах като фоторепортер към „Български фотографи“. След 90-а обаче всичко пропадна. Разтуриха го съюза, нали беше към Министерския съвет. Мъжът ми и той беше фотограф, та след промените се бяхме хванали за главите с тази безработица. Имахме едно малко помещение на партера на кооперацията, в която живеехме, та в духа на новото време решихме и ние ресторант да отворим. Две години го стягахме, вложихме всичките си спестявания и го приготвихме с любов и желание. В началото нещата сякаш потръгнаха и дори припечелвахме. Скоро обаче започнаха да идват онези неприятни хора. Паркират отпред едни черни коли със затъмнени стъкла, влизат, поръчват, не плащат. Пият, бият се, гърмят! Мъжът ми, като ги помоли да излязат, поне да се разправят навън, онези му опират пистолет в главата. Накрая подпалиха цялото заведение и така се свърши.

Разказът

Разказът „Прошка“ е от дебютния сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова (ИК Рива, 2014 г.)

Скоро след това дойде Виденовата зима – 1997-ма трябва да е било. Зор голям, студ, глад, мизерия. Чудим се със семейството как и откъде насъщния да осигурим. Тогава синът ми замина по чужбината, по-добър живот поне за себе си да търси. Малко след това обаче мъжът ми внезапно почина и аз изведнъж се оказах сама жена, без пари и без работа. Въпреки че бяха сурови години, до улицата не ми се е налагало да стигам дори тогава. Избутах някак и това време, но като дойде новото хилядолетие, а с него и царят, и нещата сякаш съвсем на зле отидоха. А той, царят, ми е почти набор. Аз съм 36-та година, той – 37-ма. Хем набори, хем обаче с него сме като принца и просяка. Дойде той тогава, обеща разни неща, прибра си разни земи, дето уж негови били, и си замина. Как да е… То вече на какво ли не се нагледахме! Сега пък дойдоха такива, на които пък магистралите са им приоритет, ‘дето викат по новините. Ами не знам аз как така народът може да е гладен, а ти да правиш пътища, по които той да ходи? Ама те си знаят. Само дето ей го, на 70 и кусур години съм, с близо 40 години трудов стаж и с минимална пенсия 150 лева. Парно, вода, ток не ме питай откога не съм плащала. То за храна парите едва стигат, а какво остава за друго. През лятото няколко месеца живях само на свещи вкъщи. Добре, че беше топло, та не се налагаше да пускам печка и парно. Една съседка, добра жена, ме съжали и ми помогна да започна работа като чистачка в магазин. Аз бях благодарна, защото на моята възраст едва ли някой би ме наел за друга работа. А и в крайна сметка заплатата си е заплата – успявах да си платя и тока, и парното, и водата. След три месеца обаче дойде нов шеф и като разбра на колко съм години се разпореди от следващия ден вече да не идвам. Не съм била в „трудова възраст”. Известно време обикалях по познати в търсене на друга работа, но никой не искаше да ме вземе. Не ги виня хората – аз вече трудно ходя, едва виждам, не съм като преди пъргава. А и толкова млади хора има, които и най-леката работа ще свършат по-чевръсто от мен. Това беше точно преди зимата и аз реших: ще изчакам да мине Рождество, да се роди Спасителят, и срам – не срам, ще изляза на улицата на просия… Първия ден, когато се появих на „Витошка”, се чудех къде и как да застана. На ума си думам: „Мари, Ангелино, как ще извадиш и ти картонена кутия и ще я туриш на плочките като последната беднотия?!“. Вътрешната борба беше мъчителна. Приседнах леко на перваза на един закрит магазин в ремонт с картони на прозорците. Седя и се правя уж, че някого чакам. Оглеждам се ту наляво, ту надясно, примигвам с единственото си виждащо око, докато другото – с глаукомата – все по-дълбоко заспива под клепача. Нахлупила съм плетената шапка, подарък още от баба ми – плела я е на ръка. Облякла съм едно старо яке на мъжа ми, че е най-дебело и топли. Малко ми е голямо, но си викам – хайде сега, не отивам на бал, от излишна суета няма нужда. След два часа събрах смелост да извадя и картонената кутия пред себе си. И зачаках. Ръцете съм свила една в друга да се топлят, че нямах ръкавици. Вятърът свисти, започна да прехвърча и сняг. Аз мръзна като куче, а край мен минават забързани хората и какво ли си викат: „Поредната просякиня!“. И кутията пред мен все празна седи. Прави са – то да не съм само аз! Малко по-надолу от мен гледам едно младо момче, дрипаво, слабо като току-що посадена върба, и то протегнало шепи. По-късно разбрах, че бил наркоман. А сигурно няма и 18. Отсреща пък, през улицата, един мургавелник се прави на сакат. Увил с бинтове единия си уж отрязан крак, влачи се и моли за пари. Има-няма два часа да съм седяла така, когато при мен пристига една циганка, цялата в дрипи. Започва да ме гълчи, да ме хока, да замахва с ръце заплашително: веднага да съм се омитала, това било нейното място, от години тя „работела“ тук. Ритна ми кутията и аз си тръгнах, какво да правя? И на улицата е борба, да знаеш! И там има позиции, има йерархия, има правила, които трябва да спазваш, за да оцелееш. На другия ден я гледам тази същата, увила се в едни шалове, прегърбила се нарочно, свила се, прави се на възрастна, за да я съжаляват хората.

Все едно… преместих се на друго място и лека-полека започнах да свиквам с новата си роля. Срам – не срам, всеки ден от обяд, че е по-топло, докъм 5-6 вечерта съм на улицата. Седя с картонената кутия отпред и наблюдавам десетките безизразни лица, преминаващи покрай мен. Жени с високи ботуши гордо почукват с токове по плочките, а по виновно хвърлените им погледи в кутията ми усещам, че и те страдат и просят за любов. Мъже с костюми уверено крачат с мобилни телефони в ръка, говорят важно, а като ме погледнат, в очите им виждам, че и те се молят за малко истина в света на собствената им лъжа. Семейства с деца ме подминават, докато душите им просят за липсата, която ги изяжда отвътре. И докато те мен съжаляват, аз плача с единственото си виждащо око за тях. И разбирам, че адът е на земята! Тук страдаме, за да се пречистим за по-добрия живот отвъд. Затова, нека ти кажа, аз не се срамувам от това, че прося, защото разбрах, че всички на тази земя сме просяци. Всеки от нас проси за частица от своята липсваща истина. Така и аз се моля за прошка за всички грешни души, които всеки ден минават край мен.

* Разказът е публикуван във „ФАКЕЛ“, на 21 януари, 2015 г. и е част от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива, 2014) на Бистра Величкова

Красимир Дамянов, ти, който си на небето

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор на Созополския семинар по творческо писане 2012 г. (ФЕК)

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор, в Художествената галерия в Созопол, по време на Семинара по творческо писане 2012 г. на Фондация „Елизабет Костова“). Снимка: Бистра Величкова

Не. Това не може да бъде вярно! Той е тук. Реалността, както винаги е измамна. Не й вярвайте! Не. Красимир Дамянов не е на небето. Той пише третата част от “Дневникът на една пеперуда”. Третата част, която каза, че “ще е посветена на илюзиите на свободата и времето в емиграция”. Виждам шеговитата му усмивка и енергичното му говорене. Виждам замисления му поглед, когато ми казва: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…”. После никога не продължаваше. А само се усмихваше със скрита болка в очите. Сякаш не искаше да ми каже някаква тайна, която знаеше. Сякаш не искаше да разочарова илюзиите ми. Искаше да запази вярата ми, която може би му напомняше за самия него. Вярата, която е важна за всеки творец. Писател. Човек. Краси беше идеалист до последно. С чувство за хумор. Непоколебим в критиката си. Импулсивен. Непринуден. Понякога без да искаше можеше да засегне някого с думите си, но темпераментното му поведение и чистосърдечната душа оправдаваше всичко. Нищо не беше със зла умисъл. Просто непреклонно желание за честност и справедливост.

За първи път видях Красимир Дамянов в Художествената галерия в Созопол, на 24 май 2012 г., на откриването на ежегодния Семинар по творческо писане на Фондация “Елизабет Костова”. Беше облечен в бял костюм. Скоро пристигнал от Испания, носеше лекия и весел средиземноморски дух. Пред събралата се аудитория от български и американски писатели и гости, той прочете първия разказ в живота си, който е написал и публикувал. Разказът “Бряг”:

– Какво е това?

– Еднодневки – спомни си той.

– Защо се наричат така?

– Защото живеят един ден.

Разказът беше за белите пеперуди, еднодневки, които се радват на живота, без да мислят какво идва после. Публиката беше в захлас. Двама американци споделяха помежду си впечатления след това. Единият каза: “Представи си, щом това е първият му разказ… Страшно добър е!”

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Следващите дни Красимир Дамянов водеше работните семинари по творческо писане на българската група писатели в Созопол. Говореше ни за геометрията на разказа, за златното сечение, за опорната точка. Успя дори да включи числата на Фибуначи в конструкцията на разказа. По време на една от лекциите, най-неочаквано отиде до една от дървените модернистични скулптури изложени в галерията и каза, че това е идеален пример за текстов модулатор. След което, постави хоризонтална дървена дъска, на самата конструкция, с 8 равномерно разпределени пирона по нея и закачи всички страници на разказа на един от участниците.

Разказ анализиран от КРасимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Разказ анализиран от Красимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

После каза, че ако всичко е инженерно премерено (нещо струва ми се доста трудно за един хуманитарен мозък като писателския, но не и за Краси, който беше и инженер), кулминацията на разказа трябва да се пада някъде на пирон номер 4 или 5. Разбира се, цялата група гледахме в захлас и весели погледи към артистичния му и необикновен подход на преподаване.

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация „Елизабет Костова“. Записки на Бистра Величкова.

Още пазя записките си от тези незабравими лекции и упражнения по писане. Краси съветваше още: “Винаги да има нещо, което да тегли читателя”, “Да се върви ясно към действието”, “Да се остави загадка. Не разкривай развръзката в началото”.

След семинара, той си замина обратно за Испания. В Барселона, където твореше и приемаше гости в своя емблематичен хостел, на Carrer de les Basses de Sant Pere 10. А нас, учещите се от него, ни остави да се опитваме да пишем и мислим върху съветите му…

Следващата ми среща с Красимир Дамянов беше през декември 2012 г., след премиерата на романа му “Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, на зимния Панаир на книгата. Помолих го за интервю. Беше словоохотлив и говорихме дълго. Разказа ми как през 1988 г. е писал сценария “Ти, който си на небето” за филм по романа на Виктор Пасков – „Балада за Георг Хених”. Говорихме си за вечното пътуване, за живота тук и там. За България и Чужбина. На въпроса ми дали, след 20 години живот в Испания, мисли да се върне един ден в родината, той ми отговори: “Аз никога не съм напускал България”.

Направихме още едно интервю през лятото на 2013 г., когато бяха протестите в София, срещу политиката на скоро спечелилата мнозинство партия на социалистите и т.н.

Всъщност, нямаше конкретен повод за интервю. Беше дошъл в България за няколко седмици и аз може би просто търсех причина да се срещнем и да слушам възгледите му, мислите му, идеите за това, което се случваше у нас, в литературата, в живота. Да чуя нещо, което да вдъхне надежда, вяра и посока, както умеят да правят само писателите. И след дълъг разговор, пак стигнахме до онази реплика, която е като улица без изход, като въздишката на стар мъдрец, който знае какво следва, но го пази в тайна, като последен поглед към залязващото слънце, като болезнената тишина, която следва когато някой голям и важен за света човек си отиде: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…” Искаше ми се, този път да продължи. Как е направен животът, Краси? Какво се случва един ден? Каква е тайната в многоточието? Защо мълчиш, Краси…?

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация „Елизабет Костова“

– Погледни ме в очите – мъжът докосна голото рамо на детето и го прегърна. – Мъчно ти е за белите пеперуди, познах ли?

– Да.

– Напразно се боиш. Когато станеш голям, ще разбереш – каза мъжът. – Те живеят съвсем малко. Един ден. Но това им стига, повярвай ми… Защото не знаят като нас, че има и друг, и друг, и друг ден! И още много-много дни…

Така завършва първият разказ на Красимир Дамянов. “Бряг”. Чувам вълните на морето по бреговете на Созопол. Виждам усмивката му и белия костюм. Той се отдалечава с лодка в морето. Но не като еднодневка, а като вечна пеперуда търсеща повече истина и свобода от тази, която грешната ни земя може да предложи на идеалист като него. Ще ни липсваш, Краси! И днес, и утре, и други ден, и още много-много дни… И след многоточието… Ти, който си на небето! И в сърцата на еднодневките!

Бистра Величкова

* Текстът е публикуван първо във „Факел“, на 11 януари, 2015 г.

При лекаря (разказ)

– Докторе, решила съм го! Ще ги махам! – каза жената, влизайки в кабинета.

– Чакайте, чакайте… Спокойно сега. Седнете първо да ви прегледам.

– Не, не. Няма какво и да ме преглеждате, аз ви казвам, че са много зле и са за вадене…

Доктора се усмихна и понечи да каже нещо, но жената продължи:

– Даже съм готова, ако кажете сега да влизаме в операционната – събличам се, слагам зелената престилка и шапка, и лягам. Само и само да се отърва от тази напаст.

Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

Жената седна на стол като не спираше да говори. Едва успявайки да вземе думата между разпокъсаните й обяснения, лекарят каза:

– Така, отворете хубаво устата и кажете “А-а-а”.

Следвайки инструкциите жената отвори уста:

– А-а-а!

Пациентката продължи с отворена уста:

– Аааа и о’те не’то… Там и’а е’ни сек’уети…

Доктора махна шпатулата, тя се закашля.

– Да, секрети има, вие сигурно сте ги видял?! – направи кратка пауза, изчаквайки доктора да отговори и точно, когато той понечи да каже нещо, тя вече загубила търпение го прекъсна – Добре, прегледахте ме значи! Да отивам ли в операционната?

– Вижте, госпожо… – опита се пак да вземе думата лекаря.

Жената отново не го остави да се доизкаже.

– Не, докторе, няма смисъл да ми спестявате, каквото и да е. Наясно съм, че ситуацията е много зле. Цяла нощ не съм спала от тия сливици, като две буци ги усещам, боли ме гърлото. Просто ще ме довършат психически.

– По принцип… – започна пак доктора.

– Да, да, ще ги махнем за по принцип. Напълно съм съгласна с вас. Аз помня, така една приятелка беше точно моят случай – гърлото й много зле, червени сливици, та се влачи сума ти време, с едни ангини. Ама, лекарят й не е бил като вас да й даде правилната диагноза и веднага да назначи операция. Иначе с пълна упойка ли мислите да я направите?

– Ами…

– Ами да, няма какво да се чудим, направо с пълна упойка, да не усетя нищо и вие да може на спокойствие да ги извадите всичките до една.

– Госпожо! Виждам, че вече сама си поставихте диагноза и лечение, но искате ли все пак да чуете и моето мнение?! – Каза вече изнервено доктора, изгубил търпение.

Жената леко се стресна от тона му. Погледна го плахо и едва каза, почти разплаквайки се:

– Олелелеее, значи е по-зле, отколкото си мислех…

– Госпожо! – лекарят продължи без да обръща внимание на емоционалната й реакция – Сливиците ви са напълно здрави, сочни и чисти. Няма налепи, няма секрети. В напълно добро здраве са.

При тези думи жената притихна, след което промълви:

– Ами това, че ги усещам като буци и ме болят?

– Внушавате си, госпожо! Най-много това да е, защото са ви малко по-широки криптите* и там се задържа храна и се получават топчета…

При последната реплика жената онемя. Стисна здраво дръжките на стола, преглътна напрегнато, впери ококорени очи в доктора и пророни:

– По-широки крипти! – после продължи пак настоятелно – Е, за това поне не трябва ли операция? Не могат ли да се стеснят?!

Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

– Не, госпожо, нищо не може да се направи! Пък и те с годините ще се стеснят и няма да ви правят проблеми! – отвърна развеселен лекаря. – Това е нормално! Господ ги е направил така сливиците на хората, за да могат да се хранят и дишат! И вие не сте изключение от човешкия вид.

Жената мълчеше и се чудеше какво да каже. Заоглежда се без цел ту наляво, ту надясно. После погледна пак лекаря и каза:

– Добре де, а някакви лекарства да ми предпишете все пак?

– За кое госпожо, след като сте здрава?

– Ами, ей така, заради тия крипти ли как ги нарекохте, и въобще, за да не се разболея, защото според мен…

– Госпожо… – стрелна я доктора с поглед.

Тя усети раздразнението му, но се осмели да каже плахо и тихо:

– Поне един антибиотик…? Да съм си сигурна…?! Моля ви се направете нещо, поне да не ми създава проблеми това гърло…

Докторът въздъхна уморено и каза:

– Добре, хайде, за да не кажете, че сте била напразно при лекаря… ще направя нещо за ваше добро…

Той oтиде до медицинския шкаф и взе ролка бинт и лейкопласт.

Минути по-късно, чакащите пред лекарския кабинет, видяха как вратата бавно се отваря. От там излезе, леко объркана жена. Устата й, чак до носа беше покрита в здрава бинтова превръзка. През бинта се чуваха нечленоразделни звуци на пациентката:

– Кккк…. ддд?!! Ккк…?!!

Малко след нея на вратата се появи леко развеселения доктор, който й махаше за довиждане, с думите:

– Да, да, точно така. И нали се разбрахме, да говориме по-малко, за да не е криптите да се разширят още повече!

След което през неумело прикрит смях каза:

– Моля, следващият!

* Крипти на сливиците са отвори между клетките на сливицата. Някои хора имат по-широки крипти, което не е опасно или ненормално. С възраста те се стесняват.

Starshel_front_12.12.2014Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

Други хумористични разкази от автора, публикувани във в. „Стършел“ са: „Богатство на езика“ (2013 г.) и „Котка в клетка“ (2014 г.)