Момичето, което сънувам не е за мен

Сблъсъкът на интелектуалеца с човека, който живее за мига, в стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“ на Рене Карабаш

„Мислите, че това съм аз. Но сте единствено вие“, това казва в уводния текст на новата си стихосбирка „Братовчедката на Зорбас“ (ИК Жанет-45), Рене Карабаш (псевдоним на Ирена Иванова). Действително, макар много от стиховете да звучат автобиографично – мили спомени от детството, което изчезва бързо и безвъзвратно, в тях всъщност е историята на всяко едно щастливо детство. В него задължително присъства една грижовна баба, която събира стиховете на внучката си в една „Папка“ („Няколко неща, които не знаете за себе си“); Майката – обиколила света, чрез магнитите на хладилника, подарени от дъщеря ѝ – пътувала до различни места („Майка ми обиколи света“); Бъдни вечер – такава, каквата е позната в традиционните български семейства – с „боб в гърнето (…) / девет ястия на масата“ („Бъдни вечер“). Освен в тази първа част на книгата, озаглавена „Книга първа“, читателят може да се разпознае и във втората част – „Книга втора“, която е фокусирана върху любовни търсения, разочарования, а понякога и намирания на „голямата любов“, която „идва точно в 6“ („The Heart Knows When the Search is Over“) или пък е обикновено „минно поле“ („Възможност за капитулация“).

Като във всяка книга, и в тази има силни стихове, които веднага изпъкват и те докосват, като например: „Майка ми обиколи света“, „Без смърт“ и такива, от които не ти става съвсем ясно какво ни казва авторът – стиховете: „Момчето от камък, което спря да пикае във фонтана“, „Ще се отпусна този път“ и др. Третата категория стихове са онези, които носят емоция, добре са построени, но липсва, ако можем да го наречем „развръзка“, след насложената кулминация преди това. Накрая липсва онова преобръщане, което очаква читателя; Няма онзи финален момент, в който разбираш защо авторът ти разказва всичко това. Такова е стихотворението „Бъдни вечер“: „Боб в гърнето / бъдник в камината / девет ястия на масата / колкото носи жената / Кадим с тамян / кръстим се и чакаме / баба да отчупи / първото парче от питата / късно през нощта / когато всички заспим“). Друг такъв стих е „Стъпки в снега“. Развръзка и преобръщане, обаче, виждаме в стиха „В мен“, чиито финал прави творбата по-въздействаща: „Сянката ми / като добро куче ме следва по улиците / понякога ме подминава / някой път остава встрани / друг път застава точно зад мен / така че да не я виждам / но аз я усещам / Напомня ми / какво е да си влюбен в улична лампа“.

Важно е да обърнем внимание и на едноименното стихотворение дало и заглавие на книгата „Братовчедката на Зорбас“. Всъщност от стихотворението не става ясно, защо самото то носи това заглавие. В него се разказва за връзката между майка и дъщеря, и как майката не е чела известни философи като Фройд, Ошо и Кришнамурти (които дъщерята явно е чела и са ѝ известни), но има усет към живота за мига: „Помириши цвете / прекопай градината / отвори широко прозорците / и пей!“.

За да разберем заглавието на това стихотворение, а и на цялата книга, можем да предположим, че името Зорбас е препратка към героя Зорбас Гъркът от едноименния роман на Нико Казандакис (публикуван през 1946 г.). В самата стихосбирка никъде не е упоменато директно тази препратка. Така че, читателят е оставен сам да прави предположения. В основата на персонажа на Зорбас Гъркът, от въпросния роман, е един весел човек, който обича живота, живее го тук и сега и не се притеснява за бъдещето. Негов антипод е приятелят му – гръцки интелектуалец, който е чел много книги, философства и го притесняват екзистенциални въпроси. Житейските възгледи на двамата герои се противопоставят в романа. В този смисъл тогава, можем да разглеждаме и едноименното стихотворение „Братовчедката на Зорбас“. Там, вероятно майката заема позицията на усмихнатия Зорбас, който не е чел много книги, но е щастлив и дъщерята, която влиза в ролята на гръцкия интелектуалец, който се учи как се живее за мига, от този позитивен свой приятел. Остава, обаче, въпросът защо именно „братовчедката на Зорбас“? Защо е избрана тази родова връзка? Защо братовчедка, а не например сестра или съпруга? Това не става ясно по никакъв начин, нито от стихотворението, нито от самата книга.

Ако предположим, че метафора за веселия Зорбас и начетения му приятел, е търсена в стихосбриката, особено във втората част „Книга втора“, можем да видим ясно изразено това противопоставяне – интелектуалец (чел много книги и борещ се ежедневно с вътрешните си екзистенциални търсения) и обикновения човек, който не е чел големите творби на философи и писатели (и може би за това е по-щастлив), живее за мига и гледа леко на живота. Това се вижда в стихотворението „Картина първа“: “Момичето, което сънувам / не знае нищо за латиноамериканските поети / Не е чела Шаламун / нито Фърлингети / язди жребци които забравят името ѝ на другия ден / но това не е проблем за нея / защото и тя често забравя своето (…) То единствено знае да пее и танцува“. Разбира се, образът на интелектуалеца е привлечен и се влюбва именно в тези леки характери, които живеят живота и го „танцуват“, но така и не може да бъде нито като тях, нито да е с тях: “Тази не е за теб / казва най-добрият ми приятел”. В не едно стихотворение, прави впечатление изреждането на различни известни автори или философи, които са познати на авторката, но нейните, леконравни герои, не са ги чели. Вероятно с това се цели засилване на противопоставянето, за което говорим.

Трябва да призная, че като изключим няколко хубави ситхотворения, най-силен текст в книгата остава уводният: „Няколко неща, които не знаете за себе си“, който обаче е прозаичен, а не поетичен. Този текст, между другото би могъл да се съкрати, тъй като изреждането на различни случки и събития, в един момент натежава и губи от ефекта си върху читателя. И все пак, видно е, че авторката пише проза добре и това вероятно не е изненада, предвид факта, че дебютният ѝ роман „Остайница“ (ИК „Жанет-45“, 2018) печели престижната Национална литературна награда „Елиас Канети“ (2019 г.). Разбира се, като се има предвид и имената на редакторките на стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“ – утвърдените поетеси Аксиния Михайлова (редактор и на дебютната стихосбирка на Рене Карабаш „Хълбоци и пеперуди“ (ИК Жанет-45, 2015) и Надежда Радулова – не можем да сме безразлични към тяхната оценка и работа върху стихосбирката. Просто на моменти, в книгата, читателят си задава въпроси, спъва се в някои неясноти, но кой знае, може би е позволено да се закодират далечни смисли и метафори в поезията, които всеки сам да разгадае за себе си. Може би, поетът си е свръшил работата, като е създал стиховете си, както ги чувства, след това “жив лежи вкопан / на хиляди / хиляди метри в небето!”.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензиятa на книгата „Братовчедката на Зорбас“ (ИК „Жанет-45“, 2020) e публикувана за първи път в LiterNet, 04.08.2020, № 8 (249)

Отпътуване (разказ)

Сборник с номинираните и наградените творби от конкурса „С море в сърцето“, Царево 2020 г. Снимка: Бистра Величкова

Отпътуване. Пресичане на границата. Трансцендиране на Аз-а. Географска шизофрения. Сърцето остава тук. Тялото продължава. Натам. Нанякъде. Разкъсване. Разпадане. Мисълта за миналото. Спомените, които теглят като магнит назад оловните нозе. Очакването, което тласка мисълта напред. Туптящите сърца и хилядите гласове, които те викат. Назад. Назад. Към себе си. Към тези, които те обичат. Към тези, които обичаш. Към тези, които оставяш, защото се обичате. За да се видите отново. Скоро. В онова утре, което е след цяла вечност. Разделени от любовта. Един от парадоксите на живота. Един от онези трудни избори. Ще се видим, нали? Съвсем скоро, нали? Нали?? И чувствата те разкъсват отвътре. Като среднощен вой на самотен вълк-единак от сърцето на най-тъмната нощ. Сам в безвремието между два избора. Между две реалности. Разкъсан между това което е било и което ще бъде. Разкъсан отвътре. Ще се видим, нали? Скоро! Нали? А когато онова утре се случи, ще се срещнем ли наистина? И същите ли ще бъдем? Наистина. Никога нищо не е същото. Сърцето винаги се завръща там, където никога не е било. Защото никога нищо не е същото. Отпътуване. И какво ще завариш после? Неизвестност. Очакване. Болка. Географска шизофрения. Ористта на времето ни? Наследството на 90те Личен избор? Търсене? Търсене. Търсене! Прегръщам с най-топлата прегръдка на света всички, които обичам. Всички в сърцето ми. Всички. Избора ни разделя. За да ни свърже отново. Някога. Някъде.

НЕОР НАЧЕВ

* Разказът е сред номинираните на Националния литературен конкурс „С море в сърцето“, Царево 2020 г. Разказът е публикуван в книга от конкурса, където могат да бъдат прочетени всички номинирани и наградени творби. Книгата е налична и в онлайн формат на следния линк.

ШАПКАТА (разказ)

Сборник с номинираните и наградените творби от конкурса „С море в сърцето“, Царево 2020 г. На снимката – един от най-младите читатели на книжката. Снимка: Бистра Величкова

Обикновена детска площадка, в сив софийски квартал. Края на пролетта. Дърветата са зелени. Децата тичат и играят наоколо, катерят се по катерушките, спускат се по пързалките. На пейките седят предимно родители и си говорят за проблемите на захранването, безсънните нощи, когато боледуват децата и липсата на места в детските градини. На пейка в края на градинката, седи възрастен мъж с голяма сламен шапка, тип каубойска, ловджийско елече в защитен цвят, бежови чорапи високо вдигнати над глезена, обут в сандали. До него – жълта пазарска торбичка с надпис на голяма верига магазини. В едната ръка държи запалена цигара, в другата малка бутилка водка „Савой“. Ту дърпа от цигарата, ту отпива от бутилката, ту псува, като повтаря псувнята по три пъти. „Ма… им да е… на тях“. И така три пъти. Едно малко детенце, на годинка и няколко месеца, с клатушкащи се, още неуверени крачки се запъти към него. Спря се на около метър и го погледна право в очите. Явно му се виждаше много интересн човек, различен от всички наоколо. Мъжът се смути леко от детето, после му стана неудобно от бутилката водка. Прибра я, като ученик, който са го хванали да пие в час и се усмихна на детенцето:

– Здравей! Как си ти? Интересен ли съм ти? Ами да, интересен съм, защото имам голяма шапка, нали? Аз съм чичо Христо Каубоя. Така ми викат приятелите. Тази шапка ми е подарък от сина, от Америка. Антика, от истински каубой! А ти как се казваш?

Детенцето се усмихна срамежливо, когато му заговори мъжът. То не спираше да го гледа право в очите и с интерес да поглъща образа му.

– Мило детенце, ами ти на къде си тръгнало? А? Защото аз например се връщам от Топлофикация! Знаеш ли ти какво е То-пло-фи-ка-ци-я? Имате ли парно вкъщи? Е, от там, значи са ми начислили едни хиляда лева, дето ходи ги разбери от къде са. Сам човек в гарсониера! Ти ми кажи, може ли да похарча за отопление аз хиляда лева. Гледаш ме, дрипльо, нали? Беден ти се струвам, ама аз съм с две висши – немска филология и външна търговия. И за какво?! Все без работа, гледах болни родители, изпратих децата в чужбина, внуците, малко по-големи от теб, не говорят български. Какво ми остава? Водката и цигарката. И ако може да не ме вкарат в затвора от Топлофикация…

Снимка със заглавие: „Огледало на живота“ с посредник птиците“. Снимка: Бистра Величкова

Детенцето слушаше внимателно и макар да беше съвсем малко, и да не можеше да говори, изглеждаше сякаш разбираше всичко. Изведнъж, то вдигна ръчичка и посочи един бял гълъб току-що долетял до пейката на мъжа.

– Даа, знам, знам. Не ми я пробутвай ти тази история за бялата лястовица. Чело си много ти, личи ти, че си интелигентно дете. Още носиш мъдростта и опита от предишния си живот. Но скоро като проговориш, ще го забравиш и ще започнеш всичко наново. Ще станеш като другите хлапета в квартала, дето все ми се подиграват и на шапката, и на елечето, и на сандалите. А в тази шапка е съдбата на целия ми живот.

Детенцето погледна шапката и я посочи с ръка.

– А, искаш шапката ли? Хайде, ела да ти я сложа. Ще ти я подаря, тя е само за истински каубои!

Мъжът се протегна към главата на детето, опитвайки се да му сложи шапката. В този момент, от другия край на градинката като разярена орлица, на която ѝ крадат малкото, тичаше майката на детенцето. Дръпна го рязко от мъжа и посегна да махне шапката. Започна да се кара на детенцето:

– Бързо идвай при мен! Къде се скиташ и говориш с непознати?!

Детето изпадна в истеричен плач, дърпайки се да се върне при мъжа. Майката буквално го влачеше към групичката от други майки. За да надвика детския плач, тя крещеше ядосано:

– Ама, до кога тия пианици ще се въртят из детските градинки и площадки? Кой знае какво може да му направи този! Тръгна да му слага мръсната си шапка на главата! Отвратително! Налива се тук цял следобед. Пиян, та му кървят очите. То вече да те е страх и в градинката да излезеш.

През това време детенцето продължаваше да се дере от плач. Тя го взе на ръце, а то се извиваше в нея. Сълзите капеха по плочките, а то цялото червено като домат. Глас не му оставаше от рев. Майката от ядосана стана притеснена. Опитваше се да го успокои, но нищо не помагаше.

Сборник с номинираните и наградените творби от конкурса „С море в сърцето“, Царево 2020 г. Снимка: Бистра Величкова

Мъжът гледаше цялата сцена от пейката си, докато запалваше нова цигара. Извади отново бутилката с водка и отпи две глътки. После стана и тръгна с бавни, недобре балансирани крачки към майката. Не обърна внимание на възмутения ѝ, критичен поглед, спокойно свали шапката си и я подаде на плачещото дете. То взе щастливо шапката и внезапно се успокои като с магия. Усмихна се на мъжа, докато по бузите му все още течаха сълзи. С интерес въртеше голямата шапка в малките си ръчички и искрено се радваше. Мъжът също се усмихна и бавно закрачи нанякъде, без цел и посока. И без шапката, в която беше съдбата на целия му живот.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е сред номинираните на Националния литературен конкурс „С море в сърцето“, Царево 2020 г. Разказът е публикуван в книга от конкурса, където могат да бъдат прочетени всички номинирани и наградени творби. Книгата е налична и в онлайн формат на следния линк.

Поетите само в „тъмното са у дома“

Вероятно по волята на случайността тази премиера се провежда именно на 1 юни – Денят на детето, а може би е специално избрана, не знам отговора. Но сте чували тази изтъркана от употреба сентенция, че поетите са като децата. Мислех си тъкмо за това. Поетите действително имат много детско в себе си, житейски незряло по някакъв начин. Носят един мил инфантилизъм. Но не са весели деца. Ако са деца, са едни недоволни деца. Едни деца, които са се оказали в свят, който не ги удовлетворява. Пример за тази моя теза е прочутото разсъждение на Киркегор, за поета като за нещастен човек, който обаче е устроен така, че когато страда, стоновете му звучат като музика. Поетите всъщност стават поети, защото имат дарбата да откриват режещите дисонанси на света. Те имат дарба да откриват бързо и веднага къде се намират тези дисонанси, къде е концентрирана болката на света. Най-често болката на света е концентрирана в самия поет. Но не само.

Бойко Ламбовски по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова, на 1 юни 2018 г., в Литературен клуб „Перото“. Снимка © Янко Джемеренов / Yanko Dzhemerenov Photographer

„Бог в очакване на дилъра“ е илюстрация на тази теза. В тази книга, както е направило впечатление и на нейните рецензенти, а и на вас като нейни бъдещи читатели, стиховете са една мигновена, много често съвсем експромт, словесна фотография на страданието на света. Прекрасно би било този свят да е хармоничен, да е зелено, да е пълно със слънце и светлина, и всички хора да се разхождат щастливи. Уви, ние тук знаем, че моментите на радост са много омесени с моменти и периоди на скърби, на различни катарзисни изживявания, наситени с остър драматизъм. Всичко това поетът умее да го улови. Уловила го е и Бистра. Книгата ѝ, в нейните много концептуално изведени четири цикъла, са за тези неща. Тя не е първият човек, който ни занимава с просяка, с наркомана, с низвергнатите и отритнатите от съдбата. Със страдалците на света са се занимавали много от поетите, през цялата история на съществуване на това изкуство, наречено писана словесност. Има един прекрасен поет, който аз ценя и когото дълго време беше забравен в нашата литература – Теодор Траянов. В неговия „Пантеон“, има едно стихотворение посветено на Франсоа Фийон – „Кралят на Лазура“. В него става дума именно за тези страдалци и грешници на света: „Аз, бледният крал на лазура / отплувах, проклет от света, / по мачтите – огън и буря / в сърцето – лика на смъртта (…) / Там свита от парии водя / на грешници хорът осмян, / порочни мадони, рапсоди / и блудници с плач неразбран“. Траянов е събрал в един кораб всичко това, което е отритнато от света и не се радва, така както би следвало да се радват всички божи творения на тази земя.

Бистра Величкова по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“, на 1 юни 2018 г., в Литературен клуб „Перото“. Снимка © Янко Джемеренов / Yanko Dzhemerenov Photographer

Книгата на Бистра Величкова можем да раглеждаме и като реплика на това стихотворение на Траянов, преведена на българския език на XXI век. Героите вътре не са просто залисовки, не са препостнати персонажи на страданието в неговите различни хипостази. Ако бяха такива, щяха да бъдат само щрихи или очерци, ритмизирани в стихотворен план. Това не е достатъчно, за да можем да говорим за добро и голямо изкуство. Бистра успява да види универсалното в тях, при това далеч не само в географски план (Белгия, Португалия, Русия и т.н.). Всичката тази болка на света тя пропуска през себе си и го прави убедително и експресивно. Тя гледа по такъв начин да концентрира внушението, че то да достигне до нас, като някакъв вид парадокс; да достигне до нас с малко думи, но като един афористичен сгъстък, който да ни изненада, да ни провокира, да ни накара да се замислим. Успява ли? Според мен, в голяма част от текстовете си – да. Ще прочета стихотворението „Улици“, което може да послужи като ключ за прочита на тази книга: „татуирах себе си / върху улиците, / на които съм живяла / всички си приличат / по моите белези и рани / различни са, / когато ме няма / затварям очи, / защото само в тъмното / съм у дома“. Тъмното е знак, че човек иска да го няма, да не го виждат, а той да вижда и да запази в главата си, само това, което е видял; Иска да се скрие, да изчезне. Има един показателен разказ на Хемингуей, в който се разказва за сервитьор, който работи по цял ден, но недочува. Той е възрастен самотник, който няма семейство, и единствената му мечта, след като свърши своята тежка работа е да отиде да почине в заведение, където е светло и тихо. А защо му е на глухия човек да му е тихо? Така или иначе не чува. Защото тази глухота, която я нямат другите, също е рана. Но когато си в тъмното и това е твоят дом, светлината е някакъв вид рана. А тази светлина озарява свят, в който е пълно със страдание. Пък в тъмното ти не го виждаш, можеш да се скриеш.

Бойко Ламбовски по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова, на 1 юни 2018 г., в Литературен клуб „Перото“. Снимка © Янко Джемеренов / Yanko Dzhemerenov Photographer

Не знам дали вярно го тълкувам, може и да си измислям разни неща, но това е грехът на всички литературни интерпретации. Но това пък е и радостта на четивото, че всеки може да си направи свой прочит и да открие неща, които са конкретно негови. Добрата литература се отличава от лошата литература по това, че от добрата можеш да вземеш нещо за себе си; От лошата никой почти нищо не може да вземе за себе си, освен – не пишете така и не четете това. Трябва да ви кажа, че по-нелеп призив от този „Дайте да четеме повече книги“, не съм чувал. Да ме прощават книжарите – призивът работи за бизнеса, но в културен план е нелеп. Бих го перифразирал така: нека пишем добре и четем само стойностни и хубави неща. От които можем да вземем нещо за себе си. Не всички книги са ценни. Има много глупости, които се пишат и издават. Стойностните книги са тези, които ни обогатяват, в които се разпознаваме, които ни утешават по някакъв начин. „Бог в очакване на дилъра“, която представям днес, е книга, от която можем да вземем нещо за себе си.

Реч на поета Бойко Ламбовски при представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра” („Ерго“, 2018 г.), публикувана във в. „Литературен вестник“, бр. 24, 20-26.06.2018 г., стр. 3

Една от темите в тази книга е капсулизацията на личността, нейното затваряне, злоупотребата със страданието като самодостатъчен патос и гняв към битието. Заглавието е вид провокация. Аз не зная дали Бог има нужда от утеха, но съм сигурен, че вероятно има сили, всиши сили, които отговарят за вдъхновението и развитието на това, което човек концентрира като словесен изказ и споделя с другите хора. Дори за поезията. Сигурно някои от тези сили се радват на доброто постижение и на доброто попадение в сферата на литературата. От тази гледна точка, въпреки че книгата е пределно мрачна, като цяло съм уверен, че тя ще е радост не само за нас като читатели, а ще е радост за тези сили, защото е още един щрих в познанието ни – особено за там, където ни боли. За това аз лично, при все кахърните послания на книгата, съм оптимист за Бистра, предричам ѝ успех. Освен стихосбирката ѝ съм чел и първата ѝ книга с разкази – „Малка, мръсна и тъжна“, която стана лауреат на конкурса за дебют „Южна пролет“ 2015 г. Бистра има афинитет към предизвикателните заглавия, както може сами да се убедите. Не зная бог дали ще дочака дилъра, но знам, че ние ще дочакаме още книги от Бистра. Авторката заслужава поздравления и за жеста към нейната майка, част от чиито стихове присъстват в тази книга. Това показва симпатично чувство за приемственост, въпреки че доста се различават стилистично поколенията и изказа. Поздравления заслужава и публикувалото книгата издателство “Ерго”, което прави нещо важно за всяка национална култура – издава стойностни заглавия, необещаващи бърза и лесна реализация в некомерсиални сфери като поезията и литературнaта критика.

БОЙКО ЛАМБОВСКИ

* Реч на поета Бойко Ламбовски по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра” („Ерго“, 2018 г.) на Бистра Величкова в Литературен клуб „Перото“, в София, на 1 юни 2018 г. Речта му е публикувана във в. „Литературен вестник“, бр. 24, 20-26.06.2018 г., стр. 3

Магията на Бела речка

Бела речка е малко селце в Северозападна България, обградено отвсякъде с хубави гори и поляни. Поляни с цветя, макове, жълтурчета и др. Всяка година там се организира фестивал на различни теми, свързани със спомените. Организаторките са българки, някои от които са родени там, но живеят и работят в Германия. Те не могат да забравят родния край.

с. Бела речка, Фестивал на спомените Goatmilk, 2018 г. Снимка: Бистра Величкова

Имах удоволствието да присъствам на този фестивал. Настаниха ме в къщата, малката къщичка, на леля Аничка. Възрастна жена, мъжът ѝ – починал. Винаги усмихната, заразяваща със смеха си, пъргавостта си. Щом пристигнах извади собствено сладко от малини, да ме почерпи. Каза ми, че тук нямат ключове на къщите, не се заключват, между съседите няма огради, те са близки. В селото няма кражби, престъпления. Тук не ползват новите технологии. В цялото село има един компютър, само в общината.

Стаята, в която ме настани леля Аничка, беше постлана с шарена черга, изтъкана от самата нея, с коавьорче на стената, избродирано пак от нея. Интересното е, че в дворовете, в предната част, пред къщите си, садяха цветя, а в задната садяха зеленчуци – картофи, моркови, тиквички. А колко интересно беше, когато в неделя вечер засвири селската музика на площада и всички се стичат да се хванат кой пръв на хората. Чужденците първи научават стъпките на българските хора – и германци, и американци и др. Леля Аничка едва ходи, едва пристъпва, но за тази вечер тя си облича традиционната българска носия, която я пази от времето на младостта си и отива на хорото.

с. Бела речка, Фестивал на спомените Goatmilk, 2018 г. Снимка: Бистра Величкова

Въздухът в Бела речка е толкова свеж. Изведнъж се чувстваш подмладен, спокоен. Не усещаш никакъв стрес. Няма го стреса на големия град. Реките са пълноводни, поточетата бистри. Всичко създава едно неповторимо чувство на хубав душевен живот. Докато има такива кътчета като Бела речка, българщината ще се запази вовеки веков.

Специални поздравления и възхищения на организаторите на фестивала.

Д-р БИСТРА ТОДОРОВА

* Тесктът участва в онлайн фестивала Goatmilk – „Рефлексии: назад и напред“ 22-24 май 2020 г., в село Горна Бела речка. 

Къщата на ул. „Първа“

„И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!“

„Повест“
Атанас Далчев

В Бела речка има една изоставена, разпадаща се къща. Къщата на ул. „Първа“. Без прозорци. Счупени и изгнили. Без входна врата. С разпадащи се от дъждовете мебели, рушащи се от влагата, от безстопанственост. Къща, празна от самата себе си. Обрасла с високи треви и бурени, потъваща с основите си в пръстта. Бавно самопогребваща се и себе си, и миналото, което носи. С пробит покрив, с изгнили греди, измежду които слънцето прониква едва и пада между две счупени дъски на пода.

с. Бела речка, Фестивал на спомените Goatmilk, 2018 г. Снимка: Бистра Величкова

В една от стаите има ръждясала пружина на легло, пробита по средата. В края на леглото – скъсано и изядено от молци одеяло, с родопски шарки. Как ли е изглеждал стопанинът, който се е завивал с него? До пружината стои, проядено от дървеници и с лющеща се зелена боя, нощно шкафче. Над него – голям часовник със счупен циферблат. Стрелките замръзнали на пет и половина. Но през деня или през нощта? В нощното шкафче – блистер с успокоителни. Какво ли е мечтаел да сънува, ако успее да заспи? „Сънувам, че ме няма“, сякаш чувам някой да шепти. До блистера с хапчета, разпиляни, стари, черно-бели снимки – две портретни: на мъж с мустаци и войнишка фуражка, и на жена – с коса, високо вдигната на кок, строг поглед, свити устни в насилена усмивка, черна рокля и дантелена яка. Има и една по-голяма снимка – на цялото семейство – баби, дядовци, млади жени с мъжете си, малки деца гушнали се в краката им. На гърба на снимката, с молив пише годината, все повече избледняваща с времето – 1919 г. Къде са сега хората от тази фотография? Представям си как звучат гласовете им в къщата. Обичат се, карат се, вечерят заедно, плануват бъдещето си. Пронизват ме острите стъкла на счупените прозорци.

с. Бела речка, Фестивал на спомените Goatmilk, 2018 г. Снимка: Бистра Величкова

В кухнята ръждясват колелата на печката, потънала в прах. Отгоре стара тенджера пълна с кал, дъждовна вода и скакалци. Дървената маса, която някога е събирала цялото семейство на вечеря, днес е с липсващи дъски, изгнили крака и е наклонена на една страна. С ръка да я докоснеш, дървото се разпада в ръцете ти. Толкова крехък ли е животът? Толкова нетрайно ли е миналото? Това е като онази къща от „Повест“ на Атанас Далчев: „Прозорците — затворени и черни / и черна и затворена вратата (…), „Стопанинът замина за Америка.“ Какво се случва

с. Бела речка, Фестивал на спомените Goatmilk, 2018 г. Снимка: Бистра Величкова

с местата, на които ни няма? И мен ме няма в тази изоставена къща, защото не съм част от нейното минало. Аз съм част от настоящето ѝ, в което я приютявам в сърцето си. Давам ѝ от моите сърдечни импулси. Ритмични удари, с които я съживявам. Осиновявам я. Правя я част от мен. Тази „бездомна“ къща, която плаче с изгнилите си греди, с ронещите се стени, с натежалите над земята съдби на хората, живели някога в нея. Тази изоставена къща вече живее в мен. В мен живее нейното прашно, черно-бяло минало, което гледа строго с войнишка фуражка, изпод блистер успокоителни, с минал срок на годност. Едно време застинало завинаги в пет и половина. „Стопанинът замина за Америка“, а аз останах, за да приютя липсата му. В къщата на ул. „Първа“. В Бела речка.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

с. Бела речка
24.05.2018 г.

* Текстът участва в онлайн фестивала Goatmilk – „Рефлексии: назад и напред“ 22-24 май 2020 г., в село Горна Бела речка. Текстът е публикуван за първи път на Фейсбук страницата на фестивала.

** На фестивала Goatmilk, през 2018 г., Бистра Величкова участва с текста „Преходът свърши“. Видео от четенето, можете да видите на този линк. Видео от четенето на преводачката на разказа на английски език – Айрийн Нийланд, можете да видите на този линк.

III-та награда за Бистра Величкова в Рецитаторския конкурс – Шумен

Писателката Бистра Величкова спечели III – та Награда на ХХVII Национален конкурс за изпълнение на унгарска и българска литература, Шумен 2020 г., в трета категория „Непрофесионалисти“.

Участничката представи в артистичен рецитал, откъс от произведението „Изповедите на един буржоа“ от Шандор Мараи, в превод на Мартин Христов и стихотворението „Майка ми“ от Иван Вазов.

„За мен е чест да бъда оценена от жури, в което участва една от най-талантливите ни и любима моя актриса Йоана Буковска, както и от професионалисти в театралното изкуство като проф. Здравко Митков и доц. Юрий Дачев“, каза Величкова.

Тя изрази взхищение и благодарности към организаторите на конкурса от Унгарския културен институт и Община Шумен. И каза, че „въпреки пандемията, успяха да организират блестящо онлайн формат на конкурса! По този начин показаха, че изкуството си пробива път и в най-трудните времена и изпитания. А хората, имат нужда от култура, защото тя не е „каприз на лукса“, а е насъщна!!!“

Конкурсът беше посветен на 120-годишнината от рождението на унгарския писател Шандор Мараи (1900-1989) и 170-годишнината от рождението на българския писател Иван Вазов (1850-1921).

Имената на всички наградени, можете да видите на следния линк.

Бистра Величкова участва и с видео в категорията „Дигитална поезия с Новател“. По-долу, можете да видите видеото, в което се рецитира текста „Загуба“ на Шандор Мараи и стихотворението „Голямата земя“ на Георги Рупчев.

Раждане*

Текстът „Раждане“ от Бистра Величкова е публикуван в сп. Жената днес, бр. април 2020 г.

Раждането преди всичко е умиране. Част от теб умира, за да се роди нов живот, нов човек. Болката, която изпитваш е такава, сякаш идва края, непоносима е, умираш, викаш, стенеш. Тя преминава за кратко, плавно отшумява, до следващия миг, в който ще я почувстваш. До следващата контракция, която носи ново разширение на изхода, от където ще се появи новия човек; Поредна контракция, която те приближава до умирането, до раждането, до края и началото. Всяка следваща е по-болезнена и по-дълга от предишната. В няколкото секунди между тях си поемаш задъхано въздух, разплакваш се от непоносимата болка, от безпомощността и уязвимостта, от това, че скоро ще започне отново и не знаеш кога ще свърши. Не можеш да я спреш, трябва да я изтърпиш до край, до когато е решила да продължи, до когато излезе на бял свят малкият човек вътре в теб. Каква е болката от родилните контракции? Спазми на корема, присвиване, болка от която не можеш да си намериш място, болка от която ти се крещи, вика, дереш се с глас, скимтиш и виеш като животно на заколение. В същото време стенанията и виковете напомнят на онези, които издаваме при наслада от любов. Къде е границата между щастието и болката? Защо двете са толкова близки? Близки, както раждането и смъртта. Молиш се за упойка, но тя е забранена. Трябва да останеш в съзнание, да чувстваш с всичките си сетива умирането си и раждането на новия живот. За всякакви други случаи могат да те упоят, да изчезнеш, да забравиш, да не знаеш какво се случва, освен, когато раждаш.

От твоята болка се създава нов човек.

Човек, който завинаги ще е свързан с теб. Човек, който е създаден първо от два погледа, които са се срещнали в нощта, усмихнали са се един на друг, после е дошла целувката, последвана от допира и пълното сливане на две голи тела, слабо осветени от горящи свещи в мрака, после стенанията им, въздишките в наслада, случайната среща на сперматозоид с яйцеклетка, които се превръщат в зигота, която бързо се дели на още множество клетки, докато не се създаде ембрион, зародиша на нов човек, вътре в друг човек. И никой не знае как става магията и никой никога няма да разбере. Науката ще се опитва да обясни и разгадае, но тя завинаги ще си остава в тайна. Завинаги ще остане чудо създаването на нов живот, в чиято основа е другото чудо – любовта. Как и от къде идва човека?

Къде е бил преди да се роди и къде отива след това?

Усещаш нова контракция и нямаш време да мислиш. За стотни от секундата е съвсем лека, после се засилва, докато не достигне своя връх, докато не те накара да скимтиш и виеш от болка. “Имате осем сантиметра разкритие! Тоновете на бебето са добри. Туп-туп-туп-туп! Чувате ли сърчицето му? Пулс 150. Чудесно се развиват нещата! След малко ще започнат и напъните”. Гласът на акушерката се опитва да те успокои. Вярваш на всичко, което казва. Питаш я до кога ще те боли. Питаш я кога ще свърши всичко. Виждаш в нея единствения си спасител в този момент. Гледаш я умолително, искаш да направи нещо, за да спрат мъките. Тя в замяна хваща силно ръката ти и ти казва, че можеш, че си силна, че ще се справиш. Влива в тялото ти нови сили и успокоение, които действат по-силно от упойка. В този миг чувстваш акушерката толкова близка, сякаш е единственият ти близък човек на света, който е с теб в този миг на умиране. Сякаш само тя е способна да те спаси от неимоверната болка. В следващия момент чуваш гласа ѝ:

“Имате пълно разкритие. Напъвайте сега!”.

Напъните трябва да стават точно, докато имаш контракции. Болката се утроява, прознива те и искаш просто да лежиш, и да изчакаш да премине, но в този момент, в кулминацията, ти трябва да поемеш дълбоко въздух и да се напънеш силно, така че да изтласкаш малкия човек от теб, да го избуташ да излезе през онзи отвор на шийката на матката, който е достигнал пълното си разширение от 10 сантиметра. Как може да излезе цял човек от такъв малък отвор? Главата на бебето е с радиус 33 сантиметра. Трябва да дадеш всичко от себе си, да помогнеш на бебето да излезе. За това напъните трябва да са силни, да поемаш въздух и да не го изпускаш напразно, а с негова помощ да напъваш. Това не е лесно, въздухът бързо излиза през теб като вик, като крясък, като отчаяни думи: “Не мога повече!”. Молиш се и викаш отново за обезболяващо, за някаква упойка, за нещо, което да намали непоносимостта. Молиш се цялата тази мъка да спре. Веднъж завинаги. Но вече е съвсем късно,

Текстът „Раждане“ от Бистра Величкова е публикуван в сп. Жената днес, бр. април 2020 г., стр. 83

при пълно разкритие не дават упойка. Изисква се цялото ти съзнание, за да напъваш, за да усещаш как между краката ти ще излезе новият човек и как ще проплаче. Машината за мерене на тоновете на бебето разпръсква ускореното туптене на сърцето му в цялата зала. То все още е вътре в мен и чака да излезе сред света. Отново напън. Акушерката забелязва, че протича кръв, започва кръвоизлив, но бебето не излиза. Лекарите стават напрегнати. Проверяват до къде е стигнало бебето, усещат главата му, била точно на изхода. Но отоврът е тесен, главата не излиза. Вадят ножици. “Ще ви срежем леко долу, за да подпомогнем процеса! Епизиотомия се нарича”. Не се страхувам, дори не мисля, сългасна съм на всичко, за да свърши по-скоро непоносимата болка. Правят разрез и изведнъж излиза глава. Напъвам силно и усещам как излиза целият малък човек от мен. Усещането е като внезапно облекчение, изваждане на голям товар от корема ти. Бебето е навън, свързано с пъпната връв към плацената, която все още е в мен. Плацентата, от която се е хранило девет месеца. Акушерката реже пъпната връв и бебето проплаква неистово. Плаче така, както майката до сега, която я е боляло от контракциите.

Последният вик на болка на майката е първият вик на детето при срещата му със света.

Бебето реве ритмично без да спира, обляно в кръв и бяла течност. Акушерките го взимат да го измият и претеглят. Казват ми да направя още един напън и от мен излиза плацентата. Тя е с големина на спаднала волейболна топка, пълна с кръвносни съдове, кървяща, страшна. Долу от мен тече кръв, която не виждам, но усещам, разкъсванията от шийката до вагиналния отвор са множество. Лекарката не се смущава, виждала е много подобни гледки. Ежедневно наблюдава това, което за всяка раждаща жена е уникален и специален момент. Хладнокръвно гледа на раната и течащата кръв. Носят ѝ инструменти за процедурата – игла, конци, ножици, спекулум, инструменти от които те боли само като ги погледнеш. Страх ме е, но вече не чувствам болка, няма ги непоносимите спазми и ритмичните присвивания от контракциите. Бебето е вън от мен. Шиенето на органите долу ще боли, за това сега вече ми слагат местна упойка. Лежа, кървя и гледам лекарката как дърпа иглата нагоре и я забожда отново в тъканите.

“Не мога да разбера кое му е естетственото на естественото раждане”,

чувам я да казва изпод медицинската маска. “Разкъсвания, разкъсвания… това няма зашиване…”. В нейни ръце съм и се надявам по-скоро да зашие кървящата рана, но вече не боли, не текат сълзи, вече нищо няма значение. Краят е дошъл. А ревът на бебето е най-успокояващият звук на света. Аз съм умряла и съм се родила наново заедно с него, заедно с новия човек създаден в тялото ми. Част от мен завинаги е умряла и ще остане в родилна зала номер 1, на втория етаж на родилния дом. От този ден нататък, от тази събота на 9 февруари, аз повече никога няма да бъда същия човек. Точно в 14.20 ч., когато излезе малкото момиченце от мен, смъртта и живота се срещнаха, там долу при отвора на сътворението, при кръвта, която изтича, за да се обнови с нова, при разкъсаната плът, която ще зараства дълго и ще напомня, че животът боли. Но вече не си сам. До теб има човек, в когото ще можеш винаги да се оглеждаш като в огледало на времето, да виждаш себе си, миналото, бъдещето и целия смисъл на живота, който си търсел.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* С благодарности за професионализма, посвещавам на: д-р Камелия Павлова, акушерка Ирина Карлакашева, д-р Илияна Иванчева, акушерка Мария Генова, д-р Милена Стоянова. Както и на целия екип от специалисти от МБАЛ “Надежда”.

** Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, бр. април/май 2020 г., стр. 82/83

Да имаш мензис и да нямаш оргазъм – не е срамно!

Вулвата, клитора, срамните устни, влагалищното предверие, вагиналния отвор… поглеждали ли ли сте ги в огледалото? Колко жени се срамуват от “срамните” си устни и смятат всичко “там долу” за срамно и дори грозно? Може би, защото още бабите им едно време са им повтаряли: “Прибери си краката, да ти се не виждат срамотиите”. И защо въобще се наричат “срамни устни”? Никоя част от половите органи на мъжете не носи определението “срамно”. Там всичко е гордост, величие, готово да бъде показано. Винаги седящи в широк разкрач, за да се знае, че са истински мъже. Дори, когато се обиждат помежду си, мъжете използват женския полов орган за обида. Въпреки че дават мило и драго да го видят и да влезат в него, няма по-обидно за един мъж от това, някой да го нарече “жена”, използвайки наименование на женския полов орган. От най-малка възраст момчетата ги учат, че пенисите им са тяхната най-голяма гордост и сила, а момичетата трябва да се срамуват от половите си органи. Жената също така, трябва да прикрива сексуланите си желания, защото е неприлично и неморално за нейния пол да ѝ се прави секс (“Жените, които са физически и умствено нормални и подобаващо възпитани, почти не изпитват сексуални желания”, казва доктор Рихард фон Крафт-Ебинг през 1896 г., в книгата си “Psichopatia sexualis”). Мъжът, напротив, трябва да натрапва сексуалните си желания при всяка възможност, за да затвърждава още повече мъжеството си.

Това са само част от темите, които са засегнати в книгата “Плодът на познанието” (ИК “Жанет-45”) на шведската авторка и художничка Лив Стрьомквист. Книгата излиза за първи път в Швеция през 2014 г. Преведена е на всички европейски езици. В България излиза сега, през 2020 г., с превода на Анелия Петрунова и графичната адаптация на Кирил Златков. Интересното е, че въпреки шеговития стил, с който е написан комикса, в него се засягат изключително сериозни и наболели теми, свързани с женската полова система, сексуалност и мястото на жената в обществото. Чрез забавни илюстрации, Стрьомквист всъщност ни разказва за женското полово развитие през вековете, от древността през просвещението до наши дни. Представя реални истории като цитира документи, исторически данни и известни лекари, психолози, учени. Авторката цитира френския философ и писател Жан-Пол Сартр, който в своя труд “Битие и нищо”, пише следното за женския полов орган: “Женският полов орган е (…), подобно на всички други кухини, молба за битие; жената в своята същност умолява една чужда плът да я превърне в битие, като проникне в нея и я разтвори в себе си”. И продължава като казва, че: “Жената възприема своето положение като молба, точно защото е “куха”. Всъщност оттук произхожда комплексът за малоценност”.

Освен за пренебрежителното отношение към женския полов орган, Лив Стрьомквист, засяга и темата за женския оргазъм. Тя цитира обществени твърдения, според които: “Жената не желае непременно оргазъм всеки път, когато прави секс”, докато за мъжа това е изключително важно. Според обществото: “женският оргазъм е сложен, трудно постижим и не непременно важен за жените, а мъжкият (твърде) лесно постижим, безспорно важен за мъжа и задължителна част от това, което наричаме “правене на секс”. В действителност е вярно, че има много жени, които трудно стигат до оргазъм или дори никога не са изпитвали такъв при полов акт, но продължават да спят с мъжете си и да им доставят удоволствие, за да не ги изоставят. Така са налага все повече мисленето, че, както казва авторката, “женската сексуалност е слаба и непонятна. А мъжката е силна и трудно контролируема”. “Оттук тръгва и представата, че женската сексуалност е зависима от емоционалната близост. А мъжката не е свързана с чувства”. Всички ние сме свидетели на тези ежедневно налагани стереотипи, които принуждават жената да се примири със ситуацията и да се срамува от себе си, и дори да се чувства виновна, за това, че не се възбужда бързо и не може да изпита оргазъм. И не какъв да е оргазъм, а т. нар. “вагинален оргазъм”. Авторката цитира проучването на феминистката Шиър Хайт от 1967 г., в което след запитване на жени, заключва, че “две трети от жените не получават оргазъм само от вагинален полов акт, а при клиторна стимулация”. Също така подчертава, че клиторът е орган, чиято малка част се вижда отвън, но той продължава навътре към вагинлния канал. Когато се стимулира отвън, той се възбужда и отвътре, което ознчава, че “вагиналните оргазми също са клиторни оргазми, но под друго име” (Одил Бюсон, гинеколожка). А колко жени, докато правят секс и мъжът прониква в тях, си мислят: “Добре, хайде, влезе, сега да свършва по-бързо, че ми е все тая дали е в мен или не”. А горките мъже, които са информирани за женската сексуалност единствено от порно филмите, си мислят, че колкото по-дълго “я клатят”, толкова по-щастлива е жената, а те самите са толкова по-големи мъжаги. Да, ама не. В повечето случаи, въпросът не е колко дълго, а как ще накарате жената да се възбуди и да свърши.

Със своите майсторски илюстрации, шведската авторка засяга теми, които продължават да бъдат табу, в уж вече разкрепостеното ни общество, в което живеем. Колкото и да се говори и пише за секс в медиите, колкото и разголването да го виждаме навсякъде, все още темите свързани с женската сексуалност и позициите на жената в обществото остават незасегнати, премълчавани и дълбоко прикривани. Дори най-близки приятелки не биха споделили една на друга, че не изпитват оргазъм с приятеля или съпруга си. Защото е срамно, защото това би означавало, че не си нормална. И също може да те нападнат: “Е как така? Нима секса не ти е приятен? Това световно удоволствие!?”.

Книгата на Лив Стрьомквист завършва с още една тема табу, а именно темата за менструалния цикъл на жените и тяхното променливо настроение, свързано с него (или още предменструалния синдром – ПМС). Тя подчертава, че ако мъжете имаха този проблем, то те щяха да го превърнат в “извънредно, изтънчено състояние” и статуята “Мислителят” на Роден ще представлява човек хванал се за корема, “потънал в меланхолията на ПМС”. Да, но мъжете не страдат от тази биологична особеност, за това мензисът е още един повод за подигравка към това да си жена. Много често, когато жената реагира по-остро или е по-нервна, е обвинявана, че “тя е в мензис”. Това звучи малко като: “тя в момента е невменяема и не знае какво говори и прави”. Докато виж, мъжът, ако избухне и е агресивен и груб, той няма оправдание с ПМС, но има оправдание с това, че е мъж: “Той е мъж, в природата му е да е агресивен и избухливи”. И защо след като сме вече в 21 век, и живеем в развити общества, жената винаги трябва да се крие, че е “в мензис” – и пред работоаделя, пред колегите, пред мъжа си и близките. Казва, че ѝ е лошо, че я боли корема, главата, но никога, никога в пряк текст най-срамното: “В мензис съм. Да, тече ми кръв между краката. И тази кръв е свещена, защото благодарение на нея създавам деца и продължавам човешкия род”. Вместо това, мензисът е поредната особеност на женската полова система, която кара жената да се срамува, да се крие и дори да се чувства виновна (че е неработоспособна, че трябва да си вземе почивен ден, че не може да изведе децата, че не може да удовлетвори в този момент сексуалните желания на мъжа си и т.н.).

С много хумор и забавни илюстрации в “Плодът на познанието”, шведската авторка и художничка Лив Стрьомквист, говори открито за сериозни проблеми и разбулва темите табу, така че кара жените да се гордеят със своя пол и да имат самочувствие.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензия за книгата “Плодът на познанието” от Лив Стрьомквист (ИК “Жанет-45”), превод от шведски Анелия Петрунова, графична адаптация Кирил Златков. Рецензията е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. март, 2020 г.

** Картинките от комикса са предоставени за публикация от издателство „Жанет-45“ и са обект на авторско право!

Личният спомен за 90-те създава колективната памет

90-те години са баби, които ни възпитават на човещина и емпатия; Баби, които губим, бащи, които (не) си отиват, приятели, които емигрират с куфари на Запад; 90-те години са Кравай и музиката на Ревю, Милена и Нова генерация, Синьото и Аз, графинята, Витамин Б, Ах, Мария и алтернативната литература в Литературен вестник, касетки с презаписани западни групи и ксерокопирани текстове от Славейков, “надеждата, че се намираме в стихотворение на Гинсбърг” (Зорница Христова); 90-те са Луканова зима, Виденова зима, инфлация, безпаричие, мутри, джебчийки със здравец, които предсказват бъдещето, престъпност, трева, паркизан, реланиум с водка (Капка Тодорова), режим на тока и водата, електронните партита в Ялта и Червило, мистериозните сбирки в Клуб 703 и Билкова на Шишман; 90-те са младостта на българските Деца на цветята, “90-те бяха нашите 60-те”, “нашият опит по неслучилата се 68-ма” , “90-те са по-сиви, опърпани, бедни, зле облечени, неподготвени” (Георги Господинов).

Така могат да се обобщят спомените за времето след 1990 г., описани от авторите събрани в сборника “Истории от 90-те” (изд. ICU, 2019 г.), редактор и съставител Невена Дишлиева-Кръстева. В книгата са събрани, на произволен принцип, по покана на съставителката на сборника, текстове на различни хора, които разказват лично и субективно за времето на Прехода. В книгата преобладават автори, които по професия са журналисти, писатели, преводачи. Въпреки това, никъде не са представени биографиите им, което е известен недостатък, тъй като не може да се види от каква позиция разказват спомените си за този период. Разбира се, някои имена са известни, като например писателят Георги Господинов, журналистките Веселина Седларска, Еми Барух и др., но има и такива, чиито имена не са популярни и не става ясно от каква гледна точка разказват.

Много от текстовете звучат в идентичен стил, сякаш ги е писал един човек. Стилът е лек, увлекателен. Очевидно е, че повечето автори са хора на перото. Историите нямат стремежа да осъждат или да правят равносметка на политическите промени през 90-те, те са изцяло лични и субективни. Именно за това са интересни.

Прочитайки сборника с всички текстове, се вижда, че много от спомените за онези години се припокриват между авторите. Не един от тях споменават за Виденовата зима, за инфлацията, за липсата на стоки, за надеждите за по-добро бъдеще, които се разпадат с времето. Във всеки един от текстовете се прокрадва усещането за “отложеното бъдеще” (термин използван в увода от съставителката на сборника Невена Дишлиева-Кръстева), бъдеще, което не се случва според очакванията: “Видях с очите си как еуфорията от новото време се превръща в рутина и уродлива имитация на демокрация” (Силвия Недкова). Като се съберат личните истории на всички и се забележат местата, където спомените за времето се припокриват, от субективен разказ, той се превръща в обективен колективен спомен и сякаш придобива историческа достоверност. Както казва френският философ и социлог Морис Халбвакс, създава се “колективна памет”(1). По думите му индивидите си спомнят в качеството на членове на дадена група и за това индивидуалното спомняне е колективно. Книгата “Истории от 90-те” е чудесен пример за тази теория. В нея виждаме как от събраните лични истори се получава един общ спомен, обща памет. Примери за това са идентичните усещания за 90-те: “Влязох в тях с надежда. Излязох с омерзение” (Силвия Недкова); в този дух е заглавието “На 90-те с любов и омерзение” ( Георги Господинов); “всичко характерно за този период – еуфория, несигурност, свободна воля, улични кучета” (Милена Делева), “глупави надежди за най-доброто, което все предстои” (Калояна Климентова), “В началото на 90-те свободата ни зареждаше така силно, така силно вярвахме в прострялото се пред нас бъдеще… (…) Заминахме за Америка. Пътищата ни се разделиха…” (Велина Минкова).

Рецензията е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, с. 2, бр. 1, 8-14.01.2020 г.

Освен всеобщото разочарование, топосите на 90-те също са еднакви в спомените на авторите: култовите места, където се събират младежите, които слушат алтернативна музика, където се усеща свободата на 90-те – Кравай, Синьото, Стената на Джон Ленън на Попа, Площад Славейков. Музиката също е обща: Милена, Ревю, Нова Генерация, Контрол, столичните клубове за електронна музика: Ескалибур, Спараткус, Ялта, Червило. Това също говори за сформиране на колективна памет на база на индивидуалния разказ за времето. Човек често си спомня като член на дадена група, по този начин индивидуалното спомняне става колективно. Така може да има “общи долавяния и схващания на времето”(2). Именно това виждаме в спомените на различни хора в книгата “Истории от 90-те”.

В този т. нар. техен колективен спомен, на който ставаме свидетели, се усеща и една романтична носталгичност към времето на 90-те години. Дали това е така, защото тогава се е случила младостта им или просто в спомените винаги всичко изглежда по-хубаво от действителността. Има един романтизъм по бедността, в която се е живеело в годините на Прехода, така, както само един младеж необременен от финансови ангажименти, може да мисли. Младежът на 90-те пътува на стоп до морето, спи под звездите и всяка несгода и трудност са повод за веселба и купон: режим на тока – още по-добре, купоните се случват на тъмно, тесни квартири – всички ще са задружни и ще пеят, и пият заедно, липса на качествени музикални инструменти и студия за запис – идеално, истински пънк и хипария. Това усещане се долавя в голяма част от историите.

Интересно е да отбележим, че в нито един текст не се вижда ярост и омраза към този период. За щастие текстовете не са политизирани, не се говори за “червени” и “сини”, и кой е виновен за провала на демокрацията. Не се говори и за политици и за техните схеми за кражба на пари. Това олекотява разказа за тези години. Всичко е един личен спомен за 90-те, толкова личен, че читателят се настанява някак уютно в интимния свят на авторите, и слуша спомените сякаш е поканен на чай в дома им. И понеже до толкова сме свиканли в медиите и в общественото пространство постоянно да се говори за 90-те и Прехода като време на провали, на изгубени надежди, на безпаричие, безработица и емиграция, че изведнъж тази книга със събрани истории ни показва хубавата страна на трудния исторически период. Ако не хубавата, то поне романтичната страна на времето, пречупена през спомените за младостта. Вероятно, защото когато си млад, няма значение в колко трудни времена живееш: “Докле е младост, всичко е шега; /не хвърля сянка на сърце тъга; /дори тъгата извор е на радост — / докле е младост, ах, докле е младост” (Пенчо Славейков, стихосбирката “Сън за щастие”).

Вярно е, че както казахме в началото, авторите на текстовете в сборника “Истории от 90-те” са включени на произволен принцип, субективно избрани от съставителката и редактор на сборника. Въпреки че липсва концептуално сходство между авторите, книгата е едно добро начало на подреждането на пъзела от спомени за периода след 1990 г. – време, което тепърва ще анализираме и преосмисляме. Чрез личните, субективни истории, книгата “Истории от 90-те” определено дава началото на конструиране на колективната ни памет за Прехода. И най-важното е, че това са истории, изградени от лични спомени, а не от научно-исторически или социологически изследвания. Т.е. разкази на хора живели в този период, които са по-достоверни от разказите на учебниците и научните трудове. Книгата е пример за това как субективното се превръща в обективно, поради общите припокривания в спомените за времето. Така в един момент са оказва, че всички ние имаме единна памет за 90-те години и единодушно можем да заключим, че усещането ни за тях е амбивалентно, както казва Георги Господинов, по селинджъровски – с любов и омерзение.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензията е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, с. 2, бр. 1, 8-14.01.2020 г.


  1. Халбвакс, Морис (1996). Колективната памет. София: Критика и хуманизъм, 1996, с. 10
  2. Попова, Снежана (2001). Социално време и медиен разказ. 1989 – 2000, С., ЛИК, с. 15