Константата Коста (разказ)

Tя обича Коста. На кратко от Константин. Той е единственото постоянно нещо в объркания ѝ живот. Той е ученическата ѝ любов. Първото ѝ гадже. С който и друг да излиза, тя е винаги и с него. Той никога не може да я забрави. А тя го забравя понякога, но никога завинаги. Просто от време на време среща някой друг, с който излизат известно време за разнообразие. Но, винаги, когато скъса с някое гадже (заради, което първоначално е зарязала Коста), нашата героиня се връща при утешителния си бряг – ученическата любов Константин. И го прави съвсем искрено и чистосърдечно, не го е пресмятала, не го е планувала. Тя е водена изцяло от моментните си чувства и емоции. Наскоро се е случило поредното ѝ завръщане при Коста. И двамата са много щастливи. Вечерта лежат заедно в леглото и си говорят романтично. Тя му се извинява, че го е зарязала заради “онзи идиот”, казва му, че той – Коста е единственият мъж за нея и е осъзнала, че е най-добрият и ще го обича завинаги, както винаги. Коста е на седмото небе и не спира да я желае. И именно това желание го кара да забрави всичко в миналото, и да я целуне силно. Той истински вярва, че вече са заедно завинаги. А тя, поради своята импулсивност и не познаване на себе си, още не знае, че съвсем скоро отново ще се влюби в друг. Просто без да иска, ще излезе на кафе с момчето от фитнеса, този дето продава картите на касата. Винаги му се усмихва, той ѝ отвръща с някоя закачлива реплика. Всичко е естествено и като на игра. Има яки мускули, не че има значение за нея, но все пак ѝ е приятно да им хвърля по един поглед. Той ѝ предлага веднъж случайно, да ѝ покаже някои упражнения в залата, защото я видял, че не използва лежанката, както трябва. Лафът тръгва, той я кани на кафе, тя отказва. Той се амбицира още повече, пак я кани, тя отказва в нейните очи “категорично”, като заявява, че си има “сериозно гадже”. Усмивките и закчаливите реплики продължават и след още няколко покани да излезат, тя “едва” се съгласява да изпият по едно питие, съвсем неангажиращо, след тренировката, в близкото кафене.

Всичко винаги става постепенно, неусетно, дори самата тя никога не го планува по този начин. Сякаш всичко се случва извън нейния контрол. Винаги си вярва, че това е просто среща да изпият по едно. Нищо повече. Просто момчето от касата е симпатяга. Едно питие нищо не значи, нали? Но за момчето симпатяга, “просто” среща на питие е сигурен знак за втора среща на бар и трета среща на кино, а след киното… И наистина, срещите с момчето от фитнеса зачестяват. Пиенето на едно малко след тренировка, става традиция. Дори тогава, тя не се усъмнява за миг, че май е започнала да излиза с друг. В нейното съзнание тя си е с Коста, обича си го, казала е на младежа, че си има гадже, така че всичко е съвсем открито и честно. За всички. Освен може би, за Коста. Но както винаги той никога не знае. И този път, Коста ще разбере последен. И то, както винаги ще научи истината на половина. Нашата героиня винаги страда от това, че ще нарани другия и за това, когато се разделя с някого, никога не казва, че се разделят, защото има друг, а “просто, защото вече се изчерпахме”, “тръпката изчезна и няма смисъл да продължаваме” и разбира се, не може да мине една класическа раздяла без репликата: “Нека си останем просто приятели”. Още няколко срещи с момчето от фитнеса и вече всичките ѝ три/пет най-добри приятелки знаят за него, разпитват я как е. Тя им споделя, със сведени очи, уплашена от самата себе си, но развълнувана от новата тръпка, че “май съм влюбена”. Те възкликват “пак ли”. Всички се смеят. Освен, разбира се, Коста. Който в този момент играе футбол с колегите и е решил да изненада любимата си с италианска вечеря – домашна лазаня и червено вино. Тя му пише, че няма да се прибира, защото… Вади торбата с лъжите, не веднъж я е ползвала и взима първата, която ѝ попада: “Обадиха ми се, че сме имали сбирка на съучениците от гимназията. Съвсем бях забравила. Ще се забавя”. И така, тя отива на една по-дълга среща с момчето от фитнеса и любовта пламва силно и неудържимо. Както всеки път. Както с всеки нов.

Разказът „Константата Коста“ в сп. Жената днес, бр. 8, август/септември 2021 г.

Скоро, Коста отново е зарязан, наранен и самотен. Влюбчивата му приятелка си е събрала багажа и най-важното – взела е четката си за зъби – сигурен знак, че наистина се е пренесла да живее другаде. Тя е в еуфория, развълнувана от новото приключение. Момчето от фитнеса също не може да се нарадва на късмета си с това момиче. Горд е от себе си как я е свалил, въпреки че толкова се е дърпала. Заживяват щастливо и бурно. Пет, може и шест месеца да са изкарали върху розовия облак на любовта. Докато един ден… Да, досещате се какво се случва, нашата героиня се сеща за Коста. С който забравихме да споменем, че се чува понякога, докато живее с новата си любов. Просто смята, че е етично да поддържа връзка със стария си добър приятел и да си споделят за живота. А и изпитва състрадание към него, за това, че го е изоставила. Коста, разбира се, винаги ѝ вдига, когато му се обажда. Въпреки, че едва говори, заради заседналата топка сълзи в гърлото. Момичето започва да навлиза в рутина с момчето от фитнеса и лека полека да се приземява от розовия облак. Замисля се, защо всъщност заряза Коста – толкова добро и свястно момче?! “Толкова общи спомени имаме заедно, познаваме се от деца.”. От скуката, която я наляга в новата ѝ изтъркваща се любов, решава, че Коста ѝ липсва. Обажда му се и излизат на кафе. Споделя му, че тя всъщност в момента не е щастлива и че съжалва, че отново го е наранила. Но той нали знаел, че тя винаги ще обича само него. Коста отначало се държи насилено резервиран, решил е да не я допуска до себе си този път, да ѝ го върне, за дето страда толкова, но като чува, че го обича се размеква на секундата. Прегръща я, целува я, разплаква се. Тя прави същото. И скоро четката ѝ за зъби отново е в неговата баня. На момчето от фитнеса казва дежурните реплики, които преди няколко месеца е казала на Коста, когато се разделяха: “връзката ни се изчерпа”, “тръпката изчезна” и различната реплика, запазаена за всеки един, който не е Коста: “Много добре знаеше още в началото, че имам гадже, което обичам. Ти дойде и ни раздели. Аз все още го обичам и се връщам при него.”.

Минава доста време, в което героинята ни е наистина влюбена в Коста. А той, той си е константно влюбен в нея. Може би изкарват година, ако не дори година и половина заедно. Докато един ден, влюбчивото момиче не отива на рожден ден (по женски) на най-добрата си приятелка (една от петте) в нов бар в центъра. Барманът – симпатяга с бръсната глава и татуировка на разярен тигър на десния мускулест бицепс, черпи цялата им женска компания, но най-активно си намига с момичето с чаровна усмивка, точно онова, което в този момент е забравило, че има “сериозен приятел”. Той сам не знае, че това е началото на неговия край. А момичето не знае, че това е поредното начало с предизвестен край. Има още един, който нищо не знае. Разбира се, това е Коста. Няма да навлизаме в детайли на вече доказалата се схема на импулсивните и необуздани чувства на георинята ни. Само ще кажем, че след дълги и продължителни прегръдки, и целувки, влюбчивото момиче погледнало бармана и казало: “А ти все пак, ще ми кажеш ли как се казваш?”. Барманът се засмял и отговорил: “Константин, но ми викат Коста”. Тя и приятелките ѝ, които чули разговора, избухнали в неудържим смях. Мъжът се смутил, защото не разбирал кое е смешно. След това, нашата героиня го целунала страстно и му казала с широка усмивка: “Ама това е страхотно! Най-накрая няма да има нужда да зарязвам никого! Винаги ще бъда с Коста”.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, брой 8, август/септември 2021 г.

„Много е гадно да си жена!“ „Но по-гадно е да си мъж.“

„Жените наистина плачат“ – филм за трудностите и болката да си жена в свят направен за мъже, и за това колко много трябва да внимаваме да не убием майка-щъркел

Исках да си правя хормонална терапия, за да не съм жена, но от терапията спират сълзите, а аз искам да плача“. Това казва една от героините във филма „Жените наистина плачат“, режисиран от Весела Казакова и Мина Милева (авторки и на филмите „Котка в стената“, „Звярът е още жив“ и др.).
Сценарият също е техен, заедно с Биляна Казакова, сестра близначка на Весела Казакова. Премиерата на филма у нас се състоя на 15 септември и откри 25-ия София Филм Фест, като част от летния фестивал София Съмър Фест.

Разлица Стоянова и Мария Бакалова в сцена от филма „Жените наистина плачат“

Филмът разказва за болката да си жена. Какъвто и житейски път да поемеш, винаги ще стигнеш момент на безизходица и сълзите неотменно ще те следват. Пред нас се разкриват съдбите на пет жени – самотна майка (Катя Казакова) и двете ѝ пораснали дъщери Соня и Лора (Мария Бакалова и Ралица Стоянова (дъщеря на Катя и в живота). Лора работи на строеж наравно с мъжете, Соня е наивна и се влюбва в женен мъж с дете, който я заразява с вируса ХИВ. Биляна Казакова влиза в ролята на майка на ръба на нервен срив, докато по цял ден седи вкъщи и се грижи за бебето си. Мъжът ѝ присъства само като глас в телефона, с когото говори през деня. Героинята на Весела Казакова спи с жени, смята себе си за свободна и критикува сестра си, че след като се е омъжила и е родила, е станала „домакиня“ и е зарязала професията си на фармацевт, за която е учила толкова много. Тя ѝ казва: „След като вече роди, според обществото, си се реализирала като жена“. В същото време именно тази „реализирана жена“ е в дълбока депресия от постоянно плачещото бебе и всички грижи за него, и застава на ръба на прозореца на апартамента си, в опит да скочи.

Режисьорките Весела Казакова и Мина Милева. Снимка: Екип на филма

Трите сестри Казакови в живота, са сестри и на екрана.

Всъщност самите те признават, че във филма има елементи на автобиографичност. В продукцията трите сестри говорят с болка и мъка за майка си, която си е отишла. Те обвиняват баща им (роля, изиграна много силно и професионално от Йосиф Сърчаджиев) за това, че я е биел и никога не е бил мил с нея. А в отговор той им казва, че и за двамата е било трудно да отгледат три деца и че не той е виновен, а те. Заради тях – децата ѝ, майката се е отказала от професията си и е напуснала операта.

Накрая на филма дете прострелва с пушка майка-щъркел. Тя пада на земята окървавена. Дали можем да интерпретираме този символ като това, че децата метафорично убиват родителите си? Убиват тези, които са ги „донесли“ в света? И то без да искат, със своята невинност, с желанието си за игра, за забавление… Или просто със самото си израстване, година след година, по малко, децата символично „убиват“ майката, отнемат от нейната младост, индивидуалност и професионални стремежи. „Добрите хора си отиват рано, за да не те натоварват да се грижиш за тях“, казва героинята на Весела Казакова в разговор със сестрите си за починалата им майка. „А, аз толкова исках да се грижа за нея“. Но животът е еднопосочен, майката е тази, която дава грижи и жертви за децата си. След като си изпълни дълга, те отлитат в своя живот, а тя отлита другаде. В крайна сметка, дори и да няма деца една жена, животът и обществото сами по себе си я „убиват“ ежедневно и ѝ отнемат много от това, което би трябвало да ѝ принадлежи.

Филмът впечатлява с изключително силната и естествена актьорска игра. На моменти дори изглежда като документален, а някои от героите сякаш играят себе си, такива каквито са в реалния живот. Разбира се, това не е останало незабелязано и от журито в конкурсната програма „Особен поглед“ в Кан, където през лятото продукцията спечели много положителни оценки.

Екипът на филма „Жените наистина плачат“ на фестивала в Кан. Снимка: Екипа на филма

Филмът показва дискриминацията на жената на много нива.

От най-близките – бащата към дъщеря си (самотна майка на две деца): „Направи пари? Направи си бизнес! Досега си провали живота!“. Съпругът, който смята, че жена му не трябва да работи, за да гледа детето вкъщи. На работното място, на строежа, където един от работниците иска единствено да прави секс с Лора, но без презерватив. Отношението на лекарите-мъже: „Онождате се наляво-надясно, после защо имате ХИВ“. До религията – на християнски обред малко момче носи икона и не я дава на Соня, като казва, че „е забранено да се пипа от жени“. Има поверие, че ако я даде на жена, няма никога да се ожени. По време на този обред са показани и нестинарски танци, при които жените танцуват с боси крака върху жаравата, а мъжете са обути с цървули. Т. е. краката на мъжете са защитени, а жената винаги влиза с голи стъпала в горещия огън.

„Аз курва ли съм?“, пита разстроена Соня, заразена с ХИВ.

„Всички жени сме курви“, успокоява я героинята на Биляна Казакова, майката с бебето, която едва не скача от прозореца. Всички жени са такива, каквито са стереотипизирани в обществото. Поставят се в категории, слага им се удобен етикет, без индивидуалност: „майка“, „съпруга“, „дъщеря“, „курва“, „домакиня“, „мъжкарана“, „лесбийка“.

За това жените плачат. „Жените наистина плачат“, защото са истински, защото са хора. Те са повече от етикет, те са ежедневна болка, конфронтация със света, борба със себе си, борба за права и достоен, смислен живот. Всяка жена избира пътя си към справяне с неудовлетворението от отреденото ѝ място. Тя крещи, влюбва се, заразява се, страда, ражда, гледа деца, гледа скандали, слуша мъже, които „всичко знаят по-добре от нея“. И когато няма кой да я разбере, няма кой да я чуе, единственото спасение, което остава, са сълзите. Тях никой не може да ѝ ги отнеме, те са само нейни – топли, солени, извиращи от сърцето. И, именно заради тях, няма никога да си направи хормонална терапия, за да стане мъж. „Много е гадно да си жена!“, заключва накрая една от героините, а друга ѝ отговаря: „Но по-гадно е да си мъж.“

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

сп. „Жената днес“, бр. 9, септември/октомври 2021 г., с. 10-11

* Рецензията за филма „Жените наистина плачат“ е публикувана за първи път в печатното и онлайн издание на сп. „Жената днес“, бр. 9, септември/октомври 2021 г.

Мъжки неволи (разказ)

Жена ми много искаше бебе. Ама преди бебето много искаше мъж. Зор да си намери мъж да се ожени, че да има бебе, че всичките ѝ приятелки вече имали мъже и бебета. И ме намери мен. Защото аз съм мъж. Ама истински. Грижовен и добър. Така каза тя, в началото. На ръце я нося. Ама то не за друго, ами защото тя е по-слабичка. Казал съм ѝ, ако напълнее – никакво носене. Пък тя, като забременя, и стана деветдесет килограма и за малко да я изгоня от вкъщи. Шегувам се, разбира се. Все пак ми носи детето, как ще я изгоня?! Та, направих ѝ дете и тя пак недоволна, какво щяло да бъде, тя искала момиче, ако бъдело момче, какво ще правим… Е, голяма работа, казвам, каквото дойде, такова. Ама тя, защото искала да се подготвим с дрешки и цвят на стаята, че като се роди, всичко да е готово. Не обичала да ѝ се случват неща, без да е подготвена.

Абе, жена ми вечно нещо иска.

След като ѝ направих бебе, поиска да си купим къща. Вика: не мога цял живот под наем в тия тесни апартаменти. А и това са пари на вятъра. Голям зор беше да купим къща. Обиколихме всички квартали на София, та да е с прозорец, та с източно изложение, да влиза слънце, та с мазе за компотите на майка ѝ, та гараж – за работилница на баща ѝ. Накрая реши, че не иска къща, а апартамент, защото от двора щяло да се нанася кал в къщата, като вали… Та, взехме си един апартамент на 15-ия етаж, ама той стар, занемарен, тепърва ремонт трябва да се прави. И моята пак недоволна. Защо не сме купили хубав, ремонтиран апартамент, ами тоя бежански подслон?! Ама чакай бе, викам, спокойно, ще го ремонтираме. Оттам тегля аз втори кредит, за ремонта. Първият кредит беше, за да купим апартамента. Започна се едно къртене в жилището. Тя не искала кухнята да е където е според чертежа, а искала там да е детската стая, а холът да станел кухня с трапезария. Шашардиса ги майсторите, на луди ги направи. Архитекти идваха да я убеждават, че не може да се бута носеща стена, че ще падне целият блок.

Ама тя моята е луда, направи си го на нейното.

Бутна една друга стена и кухнята я преместихме в хола. А кухнята стана детска стая. Пък сега не спира да мрънка, че от кухнята много миришело, като се готви, и по-добре било да не е слята с хола. Викам, ами то така си беше и тя оттам изпада съвсем в истерия и ми вика: “Какво искаш от мен? Искаш да ме довършиш ли?”. И така, като почне да вика, аз излизам да си купя една бира и да си я изпия пред блока. Ама, като се върна, тя не се е успокоила, защото не е имало на кого да се оплаква и да крещи, и като се връщам, пак ме почва от вратата: “Какъв ремонт направи? В целия апартамент има само един контакт, няма къде да си включа сешоара! Въобще не мислиш за мен. Несериозник!” Викам: миличка, спокойно, много те обичам, сега взимам бормашината и започвам да пробивам дупки за контакти. Ще имаш много контакти, обещавам ти. Тя ме гледа скептично и вика, ама наистина ли. И аз, като почнах с бормашината, а тя пък легна да спи. Та пак се ядоса, че не можела да спи. Ама викам, нали искаше контакти, как да ги направя, без да вдигам шум?! И тя пак:

“Ти въобще не мислиш за мен, не ме обичаш”.

И спрях да правя контакти, пък тя почна да ми вика, че моят мързел пак е надделял и затова съм седнал на дивана пред телевизора. Едно нещо ме била помолила, контакт да ѝ направя, а аз – не, та не! Аз станах от дивана, дадох ѝ тапи за ушите и пак взех бормашината, да правя дупки. Кога гледам, аз цялата стена в дупки съм я направил, като електрическа централа е станало. Петдесет дупки за контакти! Май малко се престарах?! И моята като идва в хола и като видя всичките тия дупки, каза, че ѝ е лошо и припадна в ръцете ми. Вика: “Ти си ненормален, искаш да ме съсипеш, да ме подлудиш. Тези тапети толкова ги избирахме, най-скъпите ни ги докараха специално от Швеция, а ти съсипа всичко с тая бормашина!”. Но имаш контакти, мила, казвам ѝ аз. А тя вика: “Искам да се разведем”. И аз я прегръщам и ѝ казвам: “Ама това няма как да стане, миличка, защото ние не сме женени”. И тя избухва в ридания. На другия ден ми се извинява, вика, че това нейното било от хормоните и че искала да се оженим. За да можем да се разведем ли, смея се аз, като ѝ припомням вчерашните ѝ желания. А тя пак се разплаква и изпада в истерия.

Какви са тия хормони, не знам, ама тя постоянно си е така.

То явно характерът ѝ е такъв, хормонален?!

Все нещо иска. И винаги иска това, дето е другото. Например, ако не сме женени – иска да се оженим, ако пък сме женени – ще иска да се разведем. Ако съм си вкъщи, ѝ преча, ако съм навън, не мисля за нея и съм я изоставил. Ако я прегръщам, съм досаден, ако заспя веднага след вечеря – безчувствено дърво. Аз толкова я обичам и така искам тя да е щастлива и усмихната, а това е много трудно.

Преди време имахме черен мерцедес, тя каза, че иска бял. Купихме бял, тя каза, че бил вече ретро и било като в онази чалга песен: “Бял мерцедес ме преследва в живота”. Продадох го белия мерцедес и тя пак се разплака, че вече сме нямали дори кола, по-добре било да е ретро, но поне кола. Сега как сме щели да ходим до центъра? Казвам ѝ, с трамвая, и я прегръщам. А тя почва да ме удря с ръце и да ми казва да се махам от главата ѝ. Аз излизам от вкъщи и още докато съм в асансьора, ми се обажда и ме моли да се върна, че съжалявала. Прегръща ме, целува ме пет минути и ме пита миличко дали не можело да си вземем малка непретензиозна кола, като например “Ауди 7”, каквато имал съседът?! После казва, че иска да роди по-скоро. Тук вече няма как да ѝ помогна.

И тя наистина се ядосва.

Колко било тежко на жените, да носят девет месеца тия деца в коремите си, докато мъжете си живеят живота, сякаш нищо не се случва. Ами какво да правя, миличка? Питам я, а тя, нали се сещате, пак се разплаква! Това от хормоните ли е пак? Не знам. Викам си, като роди, най-накрая ще се успокои. И тя наистина роди, ама не се успокои. Бебенцето е много сладко – момченце. Тя като го видя, се разплака, че било много грозно и сбръчкано. Лекарката я успокоява, че всички деца са така, като се родят. А тя – ни приема, ни предава. Не го искала това дете. Викам, миличка, ще си направим ново, това ще го оставим тук и тя изпадна в истерия, как за пореден път съм показвал моята безчувствена мъжка същност и липса на всякакво разбиране към нея. Е, все пак го взехме детенцето вкъщи, но трябва аз да го къпя, повивам и храня, защото тя ми каза, че била направила достатъчно, за да го роди. Оттук нататък било мой ред да направя нещо в тоя живот. И аз нямах против – къпах си го малкия, хранех си го, а тя един ден идва и вика:

“Ама ти какво си мислиш, че ти си му майка ли?

Какво го обгрижваш само ти, то е и мое дете. Я ми го дай да го покърмя малко”. Разбира се, миличка, как да не е и твое дете, казвам и ѝ го давам в скута. Целувам я с надеждата да се усмихне и да видя, че е щастлива и доволна, а тя пак ме гледа накриво: “Защо ми го даваш наядено? Пюре ли му даде? То не иска да суче от мен”. Ама, миличка, казвам, но тя не ме изслушва, а отива в другата стая и тръшва вратата на хола. Еми, това е жена ми, не знам хормони ли са, характер ли е, но вечно нещо иска. И когато го получи, иска друго. И после предишното и така до безкрай. Но аз си я обичам и ще направя всичко за нея, за да е щастлива, защото знам, че дълбоко в себе си тя е много мила и добра. Днес пък поиска вече да не е жена, защото не можела така да живее. С тия променливи хормони не издържала. Каза, че искала да бъде мъж, ей такъв като мен – безчувствен пън.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, юли 2018 г.

Актрисата (разказ)

Тази нощ бях с актрисата. Онази с хипнотизиращите зелени очи. Поглежда те и сякаш спирали започват да се въртят, като водовъртеж те понасят навътре в тях. Изгубваш се в нея. С нея се озовахме на купон с много хора, в луксозна къща, в Бояна. Поводът беше премиерата на новия филм на известен режисьор, в който актрисата играеше главна роля. На купона имаше сандвичи с червен и черен хайвер, и скъпо шампанско. Бяхме в групата на претенциозно облечени мъже с папионки, шалчета и модерни бомбета на главите. Някои от тях бяха театрални и кино режисьори, други неизвестни актьори, които искаха да пробият в киното. Всички те се опитваха да бъдат забавни, но егото им пречеше да бъдат наистина себе си, което ги правеше досадни и скучни. Ние се смеехме с тях, защото бяхме пиани. Актрисата дори спонтанно захапа падащия сандвич от устата на един от мъжете с карирано бомбе. В суматохата устните им се допряха. Залепиха се в неволна целувка. Целувката на шега, премина в страстни прегръдки и продължително въртене на главите, според извивките на езиците. Мъжът с бомбето от начало беше леко стреснат, но придобиваше все повече увереност.

Около тях, всички избухнаха във викове и смях, и се забавляваха на спонтанната сцена. След известно време, актрисата се отдръпна от мъжа, погледна го хитро и се усмихна:

– Видя ли! Ще внимаваш как ядеш сандвичи! Следващият път може да не съм наоколо да те спася!

След това заяви, че отива до тоалетната, за да си оправи грима и червилото. Мен, ме хвана за ръката да отида с нея, за да ѝ помогна. В тоалетната обсъждахме случилата се сцена, докато тя си слагаше наново червило и очна линия. Оправи с ръце дългата си червена рокля и каза:

– Хайде, готови сме. Идвай да ги подлудим тия задръстеняци!

Отидохме пак при компанията от претенциозни мъже и тя каза:

– Момчета, давайте шампанското! Ще правим свирки!

Режисьорчетата и актьорчетата се спогледаха смутено. Гледаха актрисата като абсолютно луда жена, която не знае какво прави. Целунатият със сандвича, с ентусиазъм донесе две бутилки шампанско. Актрисата взе едното, другото го подаде на мен!

– Хайде, ще правим свирки на бутилките, а те ще свършат в устите ни! – засмя се широко тя. – Хайде, бейби, започваме!

Двете надигнахме бутилките и като се поизпразниха се опитвахме да ги държим само с уста. Пенливата течност се разливаше по лицата ни и течеше надолу по вратовете ни. Около нас се беше събрала тълпа от зрители, всички от купона. Шоуто беше там, където беше актрисата. Помня, че целите бяхме обляни в шампанско и се смеехме.

В следващата сцена бяхме само двете, в голяма луксозна спалня с чисто бели чаршафи. Имаше две големи двойни легла. Тя – на едното, аз – на другото. Подскачахме върху тях, като деца и крещяхме. След това започнахме да прескачаме от легло на легло, надавайки бойни викове, когато се разминавахме във въздуха. Накрая, попаднахме заедно на едно легло. Тя падна върху мен и неволно се прегърнахме. Започнахме да се търкаляме в прегръдка от единия край на леглото до другия. Докато накрая не паднахме на земята. Там смехът ни изригна съвсем. Смеещите се устни се срещнаха и се докоснаха в бърза целувка. После се откъснахме една от друга и изтощени легнахме по гръб на пода. Гледахме тавана и все още се смеехме на пресекулки, вече успокоени от играта. След известно време, актрисата стана от пода, съблече червената си рокля през главата, махна сутиена си, извади кутия с цигари от чантата на нощното шкафче, легна на леглото, полугола и запали цигара.

– Хайде, събличай се и идвай при мен! Не мога да пуша с дрехи! – каза тя. – Някак си ми е по-освобождаващо и спокойно така.

Станах от пода и легнах до нея, без да се събличам. Тя ми подаде да си дръпна от цигарата ѝ. Усетих горчивия вкус на червилото ѝ по филтъра.

– Ей за такива нощи си струва да се живее! – каза тя, издишвайки цигарения дим.

– И свирките си ги биваше! – казах аз през смях.

– Да, свирки на бутилките с шампанско. Как хубаво се изливаше пенливата, студена течност в гърлата ни, още усещам мехурчетата как дразнят гърлото ми.

– Да, режисьорчетата бяха скандализирани. Гледаха като паднали от небето! – допълних аз.

– Вместо да разкопчаят панталони… те седят и гледат. Мъжки кокони! – отсече актрисата. – Ако не бяха гейове и на тях щяхме да им направим по една. Ама защо да се хабим като няма да оценят! Не останаха вече мъже, ей! Добре че се ожених навреме, когато все още имаше свестни мъже, които обичат свирки от жени.

Двете избухнахме в смях.

– Е, ти, не веднъж си се женила! – напомних ѝ аз, шеговито.

– Е, да, аз да се подсигуря. – засмя се актрисата. – Сега си имам трима истински мъже, трима, от които бивши, но си знам, че са истински и мога да им се обадя при нужда. Те ме научиха, че свирката решава всички проблеми.

– Е, как ги решава? – попитах наивно аз като ѝ напомних – имаш три деца от всеки един!

– Е да де, именно. Те са резултат от нещо повече. За това свирката решава проблеми, за да не се стига до повече!

Двете пак избухнахме в смях. Все още бяхме пиани.

Тя се надигна леко в леглото, изгаси цигарата си с пръсти, остави я върху чаршафите. След това преметна крак и седна върху мен, хвана лицето ми с две ръце, погледна ме право в очите и каза:

– Ако беше мъж, такава щях да ти завъртя, че да ме помниш цял живот!

След това започна да съблича блузата ми. Аз се смеех на тази нейна игра и не се съпротивлявах. После слезе надолу, разкопча колана и ми съблече панталоните. И двете останахме по бекини. Имахме еднакви – черни на дантели.

– Хайде ставай, да пушим на балкона, тука е задушно. – нареди внезапно тя и стана. – Нали ти казах, че обичам да пуша гола.

Излязохме на балкона на луксозната къща, в която се бяхме озовали. Виждаше се цяла София, обляна в малки нощни светлинки. Актрисата запали цигара, после ми подаде на мен от кутията и запали моята. Двете пушехме голи и гледахме светлините на града.

– Хубав ни е градът! – каза тя. – Особено нощем и когато си далеко от него.

Засмяхме се.

– А, този филм, все пак, добре ли се получи? Доволна ли си от ролята? – попитах аз изведнъж, като се сетих, че трябва да пиша рецензия за филма, бях поканена като журналист да отразя събитието.

– Режисьорът става, имаше идеи, но май нещо не му се получи. – отвърна тя, издишвайки дима. – Според мен, ме беше харесал главно за секс сцените. Аз там съм царица, мога да ги играя много естествено. Ама главната мъжка роля я беше дал на един дървеняк и нищо не стана. Мъжете и на кино вече не са като едно време. – Каза тя, погледна ме със зелените си хипнотизиращи очи, приближи се към мен, така че погледите ни се срещнаха съвсем близо.

– Само жените стават, разбираш ли! – отекна в тъмното, дрезгавият ѝ глас на пушач.

Усетих топлия ѝ дъх по устните си. След това ме целуна, леко, естествено, като на кино. Езикът топлеше моят и се разхождаше в устата ми. Гол и с дъх на цигари и шампанско.

В следващата сцена, вече беше сутрин, а аз вървях към редакцията. Трябваше днес да напиша рецензия за филма и за актрисата, в главната роля. Преди това, минах покрай театъра. Точно там, където тя играеше и често ходех да я гледам. Спрях се на входа да видя програмата. Вензапно, покрай мен усетих познат пърфюм, който ме накара да усетя и едно определено червило по устните си. Вдигнах глава и видях актрисата точно до мен, купуваше си кафе, от машината наблизо. Усмихнах ѝ се и казах:

– Здрасти!

Тя ме погледна студено, както гледа, когато е трезвена, сякаш никога не сме се виждали.

– Добър ден! – отвърна безизразно и продължи да чака кафето си.

Отместих поглед. Смутих се. Искаше ми се да ѝ кажа още нещо. Не можехме просто така да се разделим. Всеки по своята си работа.

– Хубав спектакъл се получи вчера! – казах аз.

– Да, така е. – отвърна студено тя. – Аз играя в него.

За миг настъпи тишина и погледите ни се срещнаха за кратко, но настоятелно. Тя продължи с едва доловима усмивка:

– Заповядайте отново, следващата седмица пак ще го играем!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, март 2021 г.

Всички мъже са хомосексуалисти, а жените отдават телата си

Маргьорит Дюрас, „Материалният живот“ (Изд. СОНМ, 2020 ), превод от френски: Тодорка Минева, художник на корицата: Софи Унг

Любовници, алкохол и литература. Дали с тези три думи може да се опише животът на френската писателка, драматург и режисьор Маргьорит Дюрас? Разбира се, прекалено много бихме опростили този наситен и колоритен живот, но е безспорен фактът, че във всеки един нейн текст се съдържа декадентския порив и провокативния поглед към живота. Името на Маргьорит Дюрас се свързва с един от най-известните ѝ романи „Любовникът“ (Във Франция излиза през 1984 г., а в преводът на български език е публикуван през 1992 г., от Издателство „Колибри“). „Любовникът“, както и другите ѝ творби „Похищението на Лол В. Щайн“, „Eмили Л.“, „Това е всичко“, „Очи сини, коси черни“ и др. изграждат у читателя една определена представа за Дюрас – умозрителната бохемка, с чаша алкохол в ръка, която дави екзистенциалните си мисли в някоя тъмна нощ, в хотел, с любовник до себе си.

Книгата с автобиографични есета „Материалният живот“, публикувана от издателство „СОНМ“ през 2020 г., в превод от френски на Тодорка Минева, разкрива пред нас една друга страна от характера и живота на писателката, и жената Дюрас. Авторката разказва устно тези есета на Жером Божур (френски писател, сценарист и режисьор, добре запознат с филмовото ѝ творчество), от началото на есента до края на зимата на 1987 г., а после заедно ги редактират. В тях виждаме, мислите и разсъжденията на Дюрас за майчинството, за позицията на жената в обществото, в семейството, за множеството ѝ лица и роли – на любовница, на съпруга, на любяща майка, на домакиня и т. н. Тези теми са най-силно развити в есето „Мъжете“ и в най-дългото от всички есета в книгата „Домът“. В есето си „Домът“, авторката казва: „Работата на една жена от ставането сутрин до лягането вечер е толкова тежка, колкото един ден, прекаран на война…“; „Добра майка на семейство според хората е тази, която превръща накъсаността на живота си в безмълвна невидима непрекъснатост.”; „При майчинството жената предоставя своето тяло на детето си, на децата си, те са върху нея, като върху хълм, като в градина, хранят се от нея, тъпчат я, спят върху ѝ…“ ; „Но може би жената излъчва отчаянието си през цялото време на майчинството, на съпружеството. Може би тя губи своето царство във всекидневното отчаяние, и то през целия си живот“.

От друга страна за мъжете, писателката казва, че домакинските задължения, мъжът ги прави, ако му бъде казано, но „има ужасната склонност да се смята за герой, когато купува картофи“. Иронично споделя как мъжът е създаден за по-висши дела, които са извън дома. А жената остава да живее в „материалния живот“ на майчинско-съпружеско-домакинското си битие. Тя не е допускана от мъжете в „областта на духовността“. „Много малко от тях знаят това. Мнозинството не го знаят все още. От векове жените са осведомявани за себе си от мъжа, който им дава да разберат, че те са по-низши от него.“ (есето „Мъжете“).

Маргьорит Дюрас с една от най-изестните си творби – романа“Любовникът“

За първи път сякаш в тези есета се разкрива и феминистичната позиция на Дюрас. Авторката, разбира се, застава на страната на жените, подкрепя ги, но и разбира, че установените позиции и роли са залегнали в обществото от векове и няма шанс за промяна. Промяната може да направи всяка една по отделно, както прави тя с творчеството си и утвърждаването на таланта си сред мъжете писатели от своето време. През 50-те години на XIX век, мъжете критици я наричат „талантлива мъжкарана“. Те не са приемали, че жена (жената, която по дефиниция е кротка, слаба и несигурна) може да бъде толкова скандално уверена и откровена в творчеството си. Най-впечатляващо е, че Дюрас пише разсъжденията си за жената – майка и домакиня, от личен опит, самата тя е преживяла майчинството (има син Жан Масколо, режисьор) и трудностите, които произлизат от това. Въпреки това, напълно в нейн стил, Дюрас казва, че човек не може да бъде верен само на един любовник. А в живота си го доказва. Може би така прави още един бунт срещу установената роля на жената като вярна съпруга.

В книгата си тя смело заявява, че „Мъжете са хомосексуалисти. Всички мъже са потенциални хомосексуалисти, само дето не го знаят, не са имали случай или не са се възправили пред очевидността, та да им стане ясно.“ А жените са създадени да отдават телата си – на децата, на мъжа и в крайна сметка на обществото: „Трябва да удовлетворяваме потребностите на мъжа, както и тези на децата. И това е също тъй удоволствие за жената. Мъжът се мисли за герой като същинско дете“.

Рецензията е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 11, 17-23.03.2021 г.

Автобиографичните есета събрани в „Материалният живот“ ни приближават още повече до същността и характера на писателката Маргьорит Дюрас. Те не са само феминистични, за това какво е да си жена, но и какво е да си писател и алкохолик. В нейния случай и трите маргинални роли събрани в едно.

Докато четем „Материалният живот“ започваме да разбираме по-добре не само личността на Маргьорит Дюрас, но и характерите на героите в книгите ѝ. Тези есета ни позволяват да надникнем зад кулисите на творчеството на френската писателка, да надникнем в душата ѝ и да чуем какво има да ни каже – смело и откровено за живота, писането, мъжете и жените. Четем, а сякаш сме седнали с авторката на чаша силен алкохол и слушаме екзистенциалните ѝ монолози за битието.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензията на книгата „Материалният живот“ от Маргьорит Дюрас (Изд. СОНМ, 2020 г.), превод от френски Тодорка Минева, е публикувана с друго заглавие, за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 11, 17-23.03.2021 г.

Камбоджа – далечна и близка

Чувала съм, че след като посетиш Камбоджа вече не си същия човек. Не си същия след като погледнеш в очите на камбоджанците и се докоснеш до чистата им, смирена душа, не си същия, когато видиш как се борят за оцеляването си и въпреки трудния си живот са винаги усмихнати. Посетих Камбоджа, за да проверя от първа ръка как тази страна те променя…

Плаващото селище в Кампонг Клеанг, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Плаващото селище в Кампонг Клеанг

Къпане на реката, питейна вода от реката, изхвърляне на отходни води… в реката! Канализация няма, за интернет не може да става и дума, единствено има ток и усмихнати хора… През 21 век, 2018 г., така живее населението на едно от множеството плаващи селища в района Кампонг Клеанг, край бреговете на реката Тонле Сап (дълга 120 км.) в Камбоджа. Към реката има и езеро със същото име, което се свързва с реката Меконг. Водният регион Тонле Сап е основен за препитанието на жителите на селището, поради наличието на много риба. В последно време замърсяване и лоша екология са причината за все по-трудното снабдяване на населението с прясна риба от там.

Плаващото селище в Кампонг Клеанг, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Плаващото селище, което посетих се казва Аутапут (на 55 км. от историческия град Сием Рийп). То е едно от най-големите селища в Кампонг Клеанг, с население 10 хил. жители. Животът на местните наподобява живота в българско село преди години, но е още по-примитивен. В Аутапут човек се чувства като в машина на времето, която го пренася един или два века назад. Селището прилича на специален музей, на резерват, който е запазил автентичната форма на живот в региона. В Аутапут можеш да си припомниш как са живели хората в миналия век, как са изкарвали прехраната със собствените си ръце – риболов и отглеждане на ориз, как все още не се е случила при тях индустиралната революция, при която машини ще заместят тежкия физически труд.

Момиче си мие зъбите на терасата в дървената си къща над реката. Снимка © Бистра Величкова

Къщите на местното население са дървени, издигащи се на високи колове над водата. Долу пред тях, в реката най-често е паркирана семейната дървена лодка, с която се ходи на риболов, на гости на съседите или до кварталния магазин, който също е в постройка на водата. До лодката, се издига дървена стълба по която можеш да се изкачиш до единствения етаж на къщата. Там стаите са напълно условни, разделени от висящи парчета плат, падащи от гредите. Къщите нямат прозорци, сковани от дървени дъски, изглеждат като временни постройки за лятото. Цялото водно селище Аутапут изглежда като нещо подобно на къмпинг, нещо, което се ползва през летните месеци. В действителност в тези къщи и условия хората живеят целогодишно. Те нямат други имоти в града. Повечето от от тях никога не са ходили в града, не са посещавали училище или университет, не са работили в градска среда, в офиси, нямат банкови сметки и телефони.

В селището над водата хората се придвижват между домовете си само с лодка. Снимка © Бистра Величкова
Деца играят на сушата, в близост до селището над водата. Снимка © Бистра Величкова

Всяко семейство в селището над водата има средно по шест деца, които едва пораснали веднага се включват в ежедневната работа на родителите си, за да изхранват семейството. В Аутапут до скоро не е имало училище. Децата, които искат да учат е трябвало да пътуват всеки ден с лодка до училището на сушата. За целта трябвало да могат да гребат, защото родителите им са заети и няма как да ги водят всеки ден на училище. От 2012 г. неправителствена организация помага за създаването на начално училище в дървена къща, във водното селище. Сградата на училището по нищо не се различава от дървените жилища над водата. За да влезеш вътре се качваш по примитивна дървена стълба, направена от дъски.

Типични къщи с дървени стълби в плаващото селище в Кампонг Клеанг, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Самото училище представлява една стая с нисък таван, където са наредени дървени скамейки, наподобяващи килийните училища по време на Възраждането в България. Единствено дъската е модерна – бяла за писане с маркер. Въпреки това, образованието в Камбоджа не е задължително по закон и много родители предпочитат да взимат децата си да работят с тях, отколкото да ги пращат на училище. Тези, които все пак завършат 5 клас в местното училище, след това вече са достатъчно големи, за да могат да гребат сами лодка и да ходят до голямото училище на сушата в Кампонг Клеанг.

Училището с дървени дълги чинове в плаващото селище. Снимка © Бистра Величкова

Животът в плаващото селище те пренася век назад, но осъзнаваш, че всъщност това минало се случва днес, в 21 век, през 2018 г. – времето на високите компютърни технологии, на смартфоните, на социалните мрежи и непрестанното качване на снимки онлайн, на абсолютната дигитализация на обществото. Едно време с което сме свикнали и отдавна сме забравили от къде точно идва храната, която купуваме пакетирана в кутии от супермаркета, забравили сме какво означва да няма храна и чиста вода, без GPS на телефона не можем да се ориентираме къде сме, истински природни картини и изгреви гледаме най-често на снимка на декстопа на компютъра и на смарт фона си.

Деца играят в къща в селището над водата Аутапут. Снимка © Бистра Величкова
Момче отива на училище с колело в Сием Рийп, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Животът в плаващото селище впечатлява и стъписва модерния човек от 21 век. Стъписва именно този човек, който е свикнал да живее в голям град, в който работи в офис от 8 до 5, след работа ходи на фитнес (жителите на плаващото селищи не са и чували какво е това), за да се раздвижи след 8-часовото седене на един стол. Прибира се вечер на топло, в апартамент с канализация, чиста вода за пиене, интернет връзка и всички удобства на цивилизацията. И този офисен, модерен човек се бори за своеото оцеляване подобно на хората от селищата в Кампонг Клеанг, но не като брои колко риби е уловил накрая на деня, а като провери баланса на банковата си сметка.

Деца подготвяни за будистки монаси се разхождат край храмовете Ангкор Ват, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Просто става дума за друг век, иначе борбата за оцеляване е същата. До някаква степен това селище със своя примитивен и обикновен живот носи романтизъм и уют, иска ти се и ти да можеш да живееш така просто, с малко пари и имущество, сред природата в дървена къща край реката, от която всяка сутрин гледаш изгрева и залеза. Вероятно тази романтика съществува само през погледа на туриста, който е дошъл за малко. В действителност не би могъл да оцелее и ден в тези не леки условия на живот.

Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова
Сием Рийп, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Въпреки това, докосването до живота в плаващото селище на бреговете на Тонле Сап те кара да се замислиш за това какво ни е дала и какво ни е отнела цивилизацията. И до колко развитието ни като човечество, не ни е отнело най-важното – човещината, смирението, съчувствието и разбирането един към друг.

Четиричленно семейство се вози на мотор-скутерче – традиционен транспорт в градовете в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Сием Рийп

Разбира се, разказвайки за живота в плаващото селище Аутапут в Кампонг Клеанг, в Камбоджа, не трябва да изпадаме в заблудата, че в цялата държава хората живеят по този начин. Тези плаващи селища са една крайност в примитивния начин на живот. В големите градове животът е по-цивилизован, хората използват смартфони и са почти в крак с модерните технологии по света. Въпреки това, дори и в големите градове животът не е лишен от бедност и мизерия. Едва от миналата година (2017 г.) в Камбоджа са започнали да се използват банкомати за теглене на пари. Дотогава навсякъде се е плащало с пари на ръка. Като цяло стандартът на живот е нисък, месечното заплащане е едно от най-ниските в света. Месечната заплата на човек от обслужващия персонал в хотел е 100 щатски долара, на учител е 150 щатски долара, най-висока е заплатата на лекарите – около 500 долара. Въпреки това болниците не са в добро състояние, не са модерно оборудвани. Ситуацията е подобна на България – ако отидеш в частна болница и си платиш ще получиш по-качествено обслужване. Но масово хората нямат пари за частни болници.

Трафик по улиците на Сием Рийп, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова
Мъж спи в хамак опънат в рикшата Тук-Тук – традиционен транспорт в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Инфраструктурата на градовете също не е добра. Град Сием Рийп, например, който е известна туристическа дестинация, заради комплекса от храмове Ангкор Ват има пътища, които са с много дупки по асфалта, по електрическите стълобове се преплитат множество кабели, което може да бъде опасно при буря или друго природно бедствие. Въздухът е прашен и мръсен от двигателите на старите автомобили. Подобно на България масово населението кара изключително стари коли, тъй като не може да си позволи нови. От време на време се виждат лъскави и чисто нови автомобили, предимно Тойота, които силно контрастират на бедния живот. Напомня ли ви пак на някоя близка страна?

Будка за улична храна в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

По улиците на Сием Рийп продават т. нар. “улична храна”, в малки подвижни будки на колела готвят супи и ястия, които се водят много вкусни, но не винаги може да се гарантира за хигиената, в която се приготвят. Тези подвижни колички за храна се намират точно на булеварда, където минават непрестанно коли и мотори, и вдигат прах. Питейна вода в града няма, пие се само минерална вода. Такава е ситуацията в цялата държава, както и в граничещите с Камбоджа страни – Тайланд, Виетнам, Лаос, и много други в Азия.

Екскурзовод показва традиционно камбоджанско ядене – Стики райс (Sticky rise) – сладък орзи в бамбуково стъбло. Снимка © Бистра Величкова

Всичко това го казвам не за да подчертая колко е лош и беден живота в Камбоджа, а за да покажа, че дори в градовете, които са по-развити от плаващото селище, все още има какво да се развива и цивилизова. Като цяло страната е бедна. Смята се за една от държавите с най-високо ниво на корупуция. На моменти проблемите, които виждам в Камбоджа ги свързвам с проблемите, които имаме ние в България. За това ги почувствах близки и познати. Бедният живот на хората, мизерията, ниските заплати и отрудените лица непрестнно ми напомняха за България – най-бедната европейска страна, която макар и европейска на моменти не се различава твърде много от развитието на Камбоджа. Вероятно и комунистическото минало на Камбоджа и непрестанните ѝ битки за независимост правят страната още по-близка до България.

Деца играят футбол по улиците в близост до храмовете Ангкор Ват в град Сием Рийп. Снимка © Бистра Величкова

По времето на тоталитарния режим на “червените кхмери” (от 1975 г. до 1979 г.) воден от Пол Пот са избити между 1.5 и 3 милиона жители, което прави 25% от населението на Камбоджа. Това е времето на геноцида. Убитите са опоненти на режима, политици, интелектуалци, учители, лекари и др. Твърди се, че Пол Пот е издал заповед да бъдат убити всички хора, които носят очила, т.е. интелигентните и мислещите хора, които биха се противопоставяли на режима. Колко много прилича всичко това на някои моменти от най-новата ни българска история. Пол Пот е свален от власт през 1979 г., с нападението на Виетнам срещу Камбоджа. Преди това, до 1953 г. Камбоджа е била колония на Франция, което оказва съществено влияние за развитието на страната. Развитие, което е унищожено и заличено от Пол Пот.

Крава пасе в близост до плакат с политически лидери в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Храмовете Ангкор Ват

Камбоджанците подобно на нас българите, понеже няма с какво да се похвалят от новата си история – настояще изпълнено с мизерия, бедност и корупция, единственото, с което им остава да се гордеят е славното минало от преди векове. За това една от най-големите им гордости и исторически забележителности е внушителният комплекс от храмове Ангкор Ват в град Сием Рийп. Хиляди хора идват от цял свят, за да видят най-големият религиозен паметник, разположен на площ с дължина 5 километра и ширина – 3.6 километра.

Будистки монаси се разхождат сред храмовете Ангкор Ват, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Комплексът е построен от краля на Кхмерската империя – Суриаварман в началото на 12 век като хиндуистки храм посветен на бог Вишну. Постепенно, в края на 12 век се преобразува в будистки храм. На кхмерски Ангкор Ват означава “Град на храмове”. За построяването му са били необходими непосилни човешки усилия. Тежки камъни са пренасяни и качвани един върху друг с помощта на слонове. След залеза на Кхмерската имеприя около 15 век, храмовете са били изоставени и обрасли с трева, и бурени. С годините буйната растителност на джунглата бавно ги е погълнала и са били забравени за дълго.

Храмовете Ангкро Ват, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Чак през 1840 г. френския археолог и изследовател Хенри Мухот ги открива, и ги възражда правейки ги най-голямата туристическа забележителност в Камбоджа. Самият той казва за Ангкор Ват, “че не е виждал нещо толкова величествено дори в Гърция или Рим”. От 1992 г. храмовете Ангкор Ват са под защитата на ЮНЕСКО за световно историческо наследство.

Каменни фигури, част от архитектурата на храмовете Ангкор Ват, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Комплексът се състои от няколко по-забележителни храма, между които са: Ангкор Ват – централният храм на Кхмерската империя, Ангкор Том – храмът с около 54 готически кули и 216 усмихващи се лица, Та Пром – наречен храма на Томб Райдер, защото един от епизодите на филма със същото заглавие и с главна роля на Анджелина Джули, е сниман тук, Бантей Срей – най-добър представител на ангорианското изкуство с много детайлни рисунки по стените. Храмът е хиндуистки, посветен на бог Вишну.

Скулптура на Буда в един от храмовете на Ангкор Ват. Снимка © Бистра Величкова

Да сме благодарни и усмихнати като камбоджанците

И историческото минало, и бедното настояще в Камбоджа ме впечатлиха еднакво силно. Интересно беше да общувам с местните, които са винаги любезни и усмихнати, сякаш не забелязват трудното си ежедневие, сякаш не се борят за оцеляването си, а се наслаждават на живота. Винаги в очите им се четеше благодарност и смирение, поднесени с широка усмивка и длани допрени една в друг, пред лицето, като за молитва.

Традиционния танц на Апсара в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Нито за миг не усетих презрение от това, че сме бели и идваме от богатия за тях Запад. Дори напротив, радват се, че чужди туристи имат интерес към страната им. Това е и основният им източник на доход в Сием Рийп. Много от местните нямат пари да отидат на екскурзия, дори в собствената си държава, а какво остава за пътуване в чужбина. За това осъзнах колко много трябва да съм благодарна, че имам възможността да пътувам до другия край на света и да видя живота, и хората там. Мисля че модерният ни и уреден живот ни е направил малко самодоволни и презадоволени, и често забравяме да благодарим за всичко, което имаме и можем да направим.

Майка вози детето си на скутерче – мотор в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

След посещението си в Камбоджа разбрах, че трябва да съм благодарна за водата, която пия, за храната, която ям, за земята по която стъпвам, за хората, с които имам щастието да общувам и да споделям ежедневието си. Тази будистка мъдрост може да се научи само на място, в сърцето на Камбоджа, в плаващото селище в Кампонг Клеанг, по улиците на Сием Рийп и Ангкор Ват, които ме промениха като човек и съзнание. Когато си тръгвах, от тази станала специална за мен страна, осъзнах, че след това, което видях в Камбоджа, аз наистина повече никога няма да бъда същата. Осъзнах, че ще бъда човек, който се е докоснал до автентичния живот от миналия век, до живота, за който всеки ден се бориш с двете си ръце. И си благодарен! Посещението ми там ще ме накара да гледам по-мъдро, и по-философски на модерното ни, цивилизовано настояще, което макар и свръх развито, винаги нещо му липсва…

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Статията е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, юли 2019 г.

** Снимките и текста са обект на авторско право и са защитени със Закона за авторското право и сродните му права.

Четете още пътеписи за страните от Азия:

Остров Бали – последният рай на земята

Залез на остров Гили Траванган, близо до остров Бали. Снимка © Бистра Величкова

Остров Бали не е островът на Джулия Робъртс, чиято главна роля във филма “Яж, моли се и обичай” го превърна в комерсиална холивудска дестинация. Бали не е и островът, където сме чували, че често се укриват мафиоти от сенчестия бизнес. Бали не е и островът, който рекламират на страниците на лъскавите лайфстайл списания, където красиви усмихнати двойки пият шампанско на фона на екзотичен плаж с палми. При посещението ни на острова заедно с група приятели, разбрахме, че остров Бали е едно автентично и диво място на другия край на света, което не заслужава да бъде опосредствявано от комерсиалността на холивудските филми и актуалните реклами. Бали е място, което не трябва да бъде превръщано в “модерно”, защото самата дума “модерно” ни кара да си представяме лъскав мол, бърза кола или последен модел смартфон, а не истинска и дива природа, каквато има на този остров. Неслучайно остров Бали е наричан “Последният рай на земята”, защото е едно от малкото места по света, които са запазили своята природна първичност и девственост. Уви, не съвсем, защото алчната търговска ръка на човека вече се e докосналa до този рай и на места го е преврънала в туристически ад.

Оризовите тераси в Убуд, о. Бали. Снимка © Бистра Величкова

Книгата и филмът “Яж, моли се и обичай” правят остров Бали една от най-популярните дестинации в света

След излизането на бестселъра “Яж, моли се и обичай” на Елизабет Гилбърт, през 2006 г., в който се разказва как 31-годишна американка търси щастието и баланса в живота си, като се отправя на пътуване до Италия, Индия и Бали, остров Бали стана една от най-популярните дестинации в света. Интересът от западни туристи се увеличава още повече през 2010 г., когато излиза и филмът, базиран на книгата. Остров Бали се превръща в мечтана дестинация за модерните, но объркани хора от Западната част на света, които на пръв поглед имат всичко, но винаги нещо им липсва. И тази липса я търсят възможно най-далеко, а именно на остров Бали. Когато пристигнат там, много от западните туристи, гледали известния филм, търсят прочутия лечител Кетут Лиар, който предсказваше бъдещето на героинята на Джулия Робъртс във филма. След 2010 г. този лечител става един от най-богатите хора в Бали.

Табела рекламираща услугите на гадателят Кетут Лиар. Снимка © Бистра Величкова

Реклами с неговото име има навсякъде из град Убуд, където живее. Разбира се, като типични западни туристи конформисти (макар и идващи от не толкова западната страна България) и нашата група от объркани младежи, ненавършили 30 години, последва маршрута на холивудската звезда и потърси въпросния лечител. В неговия храм, в Убуд, ни посрещна млад мъж, който се представи за синa на Кетут Лиар. Каза ни, че баща му е много възрастен и болен, вече е на над 100-годишна възраст и за това той щял да ни предскаже бъдещето. Той се бил научил от баща си, така че нямало да има разлика от това, което щял да ни каже прочутия Кетут. Е, приехме с неохота отсъствието на “звездата”-лечител от филма и се занареждахме пред откритата шатра пред храма, за да ни “предскажат бъдещето”. На мен ми предсказа, че ще бъда много богата, щастливо омъжена с три деца, и съответно много щастлива. После чух, че това предсказа и на други три момичета. Наистина ли всички ще бъдем толкова щастливи? И всички ли имаме една и съща съдба? Или просто човекът, представящ се за син на лечителя Кетут, носи в себе си естествената балийска мъдрост и знае какво искат да чуят хората. Той знае, че всеки има нужда някой да протегне ръката си към него, да погледне върху линиите на живота му, преплитащи се неравномерно върху дланта му, да се усмихне благо и да го увери, че: “Всичко хубаво тепърва предстои”.

Синът на Кетут Лиар гледа на ръка и предсказва бъдещето на туристка. Снимка © Бистра Величкова

Убуд – културната столица на Бали

Не мога да отрека, че за последното лечителят беше прав, хубавите впечатления и преживявания на остров Бали тепърва предстояха. След като ни предсказаха бъдещето и постигнахме вътрешен баланс и успокоение, започнахме да разглеждаме град Убуд. Градът се смята за културната столица на Бали и е разположен в Югоизточната планинска част на острова. В града има множество хиндуистки храмове, музеи и галерии. Интересен е фактът, че 83% от жителите на Бали изповядват религията на хиндуизма, едва 13% са мюсюлмани и християни, и по-малко от 1% са будисти. Впечатляващ е контрастът с Индонезия, държавата от която Бали е част, където 87% от населението изповядват религията на исляма и по-малко от 2% религията на хиндуизма. Именно заради тези религиозни различия много хора възприемат Бали като самостоятелен регион, който няма много общо с Индонезия. Дори островът си има собствена столица – град Денпасар. И действително, това което може да се види и усети на остров Бали като свобода, гостоприемство и спокойствие, по-трудно може да се усети в останалата част на Индонезия.

Убуд, Бали. Снимка © Бистра Величкова

Бали е един от 17-те хиляди острова на Индонезия

Бали е един от 17-те хиляди острова на Индонезия. Населението му е 4 хиляди жители, а туристическият бизнес е основен приход в икономиката – 80%. Първият контакт на европейци с остров Бали се случва през 1512 г., когато португалска експедиция акустира на северните брегове. След това Индонезия и остров Бали в продължение на три века и половина са холандска колония, като през този период са били завоювани като колония и от Португалия, Франция и Англия. През 1946 г. холандците обявяват остров Бали за 13-тия административен център на новосъздадената Държава на Източна Индонезия, конкурентна държава на Република Индонезия. През 1949 г. Холандия признава независимостта на Индонезия. След 1980 г. остров Бали започва да става популярна туристическа дестинация.

Типичен транспорт на балийските семейства. На едно малко скутерче, може да се вози четири членно семейство. Снимка © Бистра Величкова

„Гората на маймуните” и танцът „Кечак”

Една от интересните забележителности в град Убуд е естественият резерват с маймуни – „Гората на маймуните”, сред който туристите могат да се разхождат свободно. Важно е само да внимавате за вещите, които носите в себе си, защото маймуните са много любопитни и най-безцеремонно ще ви ги вземат, особено ако е нещо за ядене. При нашето посещение в „Гората на маймуните” станахме свидетели на случай, при който маймуна грабна дамската чанта на една туристка, тръгна да бяга с нея, крещейки, след което застана върху една палма и започна да вади и хвърля вещите от чантата и да крещи, като не позволяваше никой да я доближи. Разбира се, подобни случаи са по-скоро изключение, но човек трябва да внимава.

В Гората на маймуните в Убуд, Бали. Снимка © Бистра Величкова
В Гората на маймуните в Убуд, Бали. Снимка © Бистра Величкова

Когато сте в Убуд, със сигурност не трябва да пропускате да посетите някое от представленията на традиционните балийски танци. Ние имахме щастието да присъстваме на спектакъл на танца с огън „Кечак”, известен още като „Рамаянско маймунско песнопение”. Този танц се развива през 1930 г. в Бали и се играе предимно от мъже. Спектакълът представя битка от древната индийска поема „Рамаяна”, която разказва за борбата на божествения принц Рама, който иска да спаси съпругата си Сита от демоничния крал Равана. Притчата е част от Санскритската история.

Традиционния балийски спектакъл с огън – танца „Кечак”. Снимка © Бистра Величкова
Традиционния балийски спектакъл с огън – танца „Кечак”. Снимка © Бистра Величкова

С колело из оризовите тераси

Освен с културните си забележителности и танцови спектакли, Убуд е и мястото в което са разположени и известните за района оризови тераси и полета. Един от начините да обиколите тази част е с колело. Обиколката се организира от местна туристическа компания с гид. Тя продължава общо 4 часа, през които се изминават 30 километра в сърцето на планинската част на острова и оризовите полета в и около Убуд. По време на обиколката се минава през малки селища, където може да се види как живеят местните, как събират ориз от полетата, как носят големи кошници с кокосови орехи на главите си, как деца с униформи се връщат от училище – пеша или с малки скутерчета, на които се возят по две-три деца, докато някой изтощен работник си почива по обед, под някое бананово дърво. Отнякъде се чува кукуригане на петли, слънцето и жегата пък създават усещане за безкрайно лято, някъде на село, което пък от своя страна носи усещането за безметежно спокойствие.

„Насигоренг” в местна балийска къща

Традиционното балийско ястие – Насигоренг. Снимка © Бистра Величкова
На гости в традиционен балийски дом. Снимка © Бистра Величкова

Влизайки в сърцето на местния живот, човек се докосва до автентичната атмосфера и бит на балийците. Чувството е както когато ходиш в някое българско село – срещаш добри, гостоприемни, отрудени хора, бедни, с нелек живот, но въпреки това винаги усмихнати и готови да ти помогнат. Нашата обиколка на оризовите полета завърши с обяд в местна балийска къща, в село, близо до Убуд. Дребна на ръст, отрудена жена с широка усмивка ни посреща на двора. Тя всъщност е съпругата на нашия гид. Той си изкарва парите с туризъм, а тя му помага, като посреща гостите в дома им. Приготвила е трапеза с типични балийски ястия – “Насигоренг” (специално приготвен ориз върху бананово листо), диня, пилешки хапки на дървени клечки и др. Ние сядаме на земята, пред ниската масичка, отрупана с вкусна храна. До нас забелязваме клетка с два петела, които се оказва, че също служат за изкарване на прехрана на семейството – всяка събота в центъра на селото ги пускат да участват в традиционния бой на петли, на който се правят залагания.

Ученик се връща от учлище в Бали. Снимка © Бистра Величкова
Група ученици в униформа отиват на училище в Убуд, Бали. Снимка © Бистра Величкова


Къщата на домакините ни е стара и порутена, типична селска къща – тоалетната е с дупка, мивката е с маркуч, който трябва да държиш с една ръка, докато се миеш. А точно на излизане от тоалетната зад къщата се вижда кочината на прасе, което, оказва се, нашите домакини угояват специално за хиндуисткия бог Брахма. Мъжът и жената, които ни посрещат в дома си, ни разказват накратко историята си. И двамата са родом от селото Талаланг, в което се намираме, на няколко километра от Убуд. Запознали са се, когато били на 18 г. Вече са на 45 години и имат три деца. Казват, че за съжаление сигурно нито едно от тях няма да учи в университет, защото нямат пари. Споделят ни, че средната заплата в Бали е 200 долара. С тези пари, човек може да живее скромно и да оцелява. Това са пари, в които не е включен наем на жилище. Но дори и наемите в Бали за западния (а и за източноевропейския) стандарт не са много високи (около 150-200 долара за самостоятелно жилище).

Балиец с типични местни дрехи. Снимка © Бистра Величкова

И в Бали, както и в България чужденците са издигнати в култ

Общувайки и наблюдавайки балийците, намирам общо между тяхната култура и нашата, българската, по специално по отношение на това, че например в една къща често живеят по няколко поколения. Също така, бедният живот е направил хората по-скромни, по-смирени и по-човечни, винаги готови да си помагат едни на други. Като гледам отношението на местните към чужденците, веднага правя аналог с България. И в Бали, и в България чужденците се издигат на висок пиедестал, като някакъв специален вид хора, едва ли не „свръх“ хора. В Бали, както и в други азиатски страни, това е особено валидно за „белите“ туристи от Запада, които наистина на някои места се гледат с възхищение, като нещо повече от местните. Цените в Бали са в пъти по-ниски от тези в западните страни, което може би е причината някои от западняците да се чувстват и държат като богаташи тук. При някои от туристите се наблюдава самодовлоство на човек, който има пари, дошъл е от цивилизования Запад да разгледа бедните къщи, да се докосне до автентичната „мизерия“ (както самите те я наричат), в която живеят местните, да направят снимки и след това да се приберат в модерните си и добре развити западни държави… За първи път именно на остров Бали се почувствах щастлива от това, че идвам от малка и бедна страна от Източна Европа. Почувствах, че именно този ми произход ми помага много повече да разбера местните хора, начинът им на живот и ежедневната борба за оцеляване… Така ги почувствах и по-близки до сърцето си.

Мъж бере ориз в Убуд, Бали. Снимка © Бистра Величкова

Семиняк – типичен морски курорт, но на Индийския океан

След посещението на културната столица Убуд, нашата група се насочи към най-южната част на остров Бали, където се намира един от известните крайокеански курорти – Семиняк. Първото ми впечатление беше, че курортът много прилича на повечето летни курорти по света – барове, ресторанти, магазини за всякакви сувенири, блъсканица от хора… Казаха ми, че на острова имало курорт, който бил още по-натоварен с туристи и пълен с още повече барове – курортът Кута.
Ако в Убуд човек може да се докосне поне малко до автентичната култура на балийците, то на Семиняк може просто да отиде на плаж край Индийския океан и да пие разноцветни коктейли. Семиняк прилича на типично лятно курортно място, подобно на нашите курорти край Черно море или тези в Гърция, Турция и Испания. Плажната ивица е широка и дълга, вълните на океана са много по-големи от морските. Въпреки лятната курортна атмосфера, не мога да кажа, че Семиняк ме грабна с нещо по-специално, особено предвид факта, че почти по никакъв начин там не се докосва човек до местния живот и култура. Курортът е направен така, че да забавлява туристите и цялата обстановка и атмосфера е леко кичозна, както е на повечето летни курорти по света.

Островите Гили – колите са забранени, официалният транспорт е с каруци

„Кидомо” – малка каручка, водена от коне – типичен транспорт на о. Гили Траванган. Моторните превозни средства са забранени. Снимка © Бистра Величкова

След няколко дни потеглихме към островите Гили. Те се намират на около два часа път с лодка от Бали и представляват три малки острова с имената – Гили Траванган, Гили Мено, Гили Еър. Думата „гили” на местния език означава „малък остров”. Най-големият от трите острова е Гили Траванган – по дължината си е 3 километра, а на ширина е 2 километра. Населението му е едва 1500 човека. Интересното е, че тук законът забранява всякакви моторни превозни средства – коли и скутери. Единственият начин за придвижване е пеша, с колело или с „Кидомо” – малка каручка, водена от коне.

Пристанището на о. Гили Траванган. Мъже пренасят торби с цимент. Снимка © Бистра Величкова

Лодката ни акустира на брега на Гили Траванган, където няма оборудвано пристанище. Лодката спира директно на пясъка. За да слезеш, трябва първо да стъпиш във водата до колене, след това човек от екипажа ти хвърля багажа от горе. Вървиш по пясъка навътре към сушата и виждаш наоколо местни хора от острова, как носят тежки торби с цимент на рамената си – пренасят ги от лодки и кораби към брега, хвърлят ги на купчини, и след това се връщат за още.

Малко след купчините с циментови торби, започва една прашна, неасфалтирана улица, която се оказва, че е главната улица на острова. По нея се разминават малки каруци с коне, които превозват туристи или багаж; колела профучават бързо измежду пешеходците и местните деца, които тичат голи и боси с весели викове. Цялата картина е толкова нереална, толкова далеч от модерния свят, с който така сме привикнали, че изведнъж човек сякаш се пренася в някакъв филм от миналото. Именно заради това откъсване от модерния свят и цивилизацията идват много туристи на островите Гили. Там попадаш в една друга реалност, която всъщност е най-естествената природна среда – с палмови и бананови дървета, безкраен океан и ярко слънце. На този малък остров няма молове, натоварен градски транспорт, напрежение, стрес, всичко е едно малко парче земя, което можеш да обиколиш пеша за около час. Парче земя, в което можеш да избягаш от целия свят и да се изгубиш сред буйните палми и девствените, безлюдни плажове, да посрещаш изгреви и залези, докато пиеш свеж сок от току-що откъснат кокосов орех.

Залез на о. Гили Траванган. Снимка © Бистра Величкова

Ако ви доскучаят изгревите и залезите, и абослютното спокойствие на островите Гили, можете да отидете с лодка в открито море и да се гмурнете с шнорхел, да разгледате подводния животински свят, да погалите костенрука под водата и да погледнете в безкрайността на океана, който изглежда толкова дълбок надолу, колкото е високо небето нагоре. Там, във водата, ще се почувствате като в центъра на безкрая и странното е, че това ще ви донесе едно приятно чувство на равновесие. Ще ви донесе успокоението, че сте видели всичко и целият смисъл на живота ви е напълно ясен. Докосването до истински дивата природа винаги създава това особено чувство на пълнота и удовлетвореност.

Вулканите – защитата на природата срещу човека

Бензин в бутилки от минерална вода се продават по улиците на Бали. Снимка © Бистра Величкова

Островите Гили, както и онази автентична част в Убуд на остров Бали, с оризовите полета и хиндуистките храмове, са наистина като последния рай, останал на земята. Но човекът е алчно същество. Като разбере, че някъде има рай, бързо го намира, за да го развали в стремежа си да го направи “повече” рай (примерите са претоварените с туристи кичозни курорти Семиняк и Кута, където е пълно с барове и евтини забавления). Макар комерсиализирането на курорта (от части в следствие на холивудски филми) да е добре за туризма и икономиката на острова, то не е добре за природата и за запазването на автентичния дух и култура, които са най-интересни за чужденците. Но човекът така и не се научава, че когато посегне към природата или се опита да променя “рая”, така че да има материална изгода от това, природата му отвръща с най-жестоката си сила. През 2015 г. изригна вулканът на Ломбок (остров близо до Бали), който изхвърли големи облаци пепел и блокира полетите от и за Бали.

Страшен дракон пред храм в Бали. Снимка © Бистра Величкова

В края на ноември 2017 г., вулканът Агунг на Бали изригна силно и за близо седмица черният облак от пепел в небето спря хиляди полети и множество туристи не можеха да се приберат по домовете си. Подобни бедствия оказват негативно влияние върху туризма на острова. Това явно е начинът на природата да каже на хората, че нещо не правят както трябва, че някъде е изгубен балансът в света, че никой не е повече човек от друг, а всички са едно цяло. И това, че някои получават по-големи заплати от други, че имат пари за по-скъпи екскурзии и дрехи, че живеят в западната и съответно по-добрата част на света, от всичко това природата не се интересува, защото, когато ни сполети природно бедствие (например, избухване на вулкан), всички разбират, че са равни – част от една и съща природа, от една и съща земя, от един и същи ад и рай.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Пътеписът е публикуван за първи път в сп. „Филологически форум“, стр. 170-179, брой 2 (8), година 4 (2018 г.)

** Снимките и текста са обект на авторско право и са защитени със Закона за авторското право и сродните му права.

Четете още пътеписи за страните от Азия:

There are millions of suns left*

“Think how you love me,” she whispered.
“I don’t ask you to love me always like this, but I ask you to remember.
Somewhere inside me there’ll always be the person I am tonight.”

F. Scott Fitzgerald
“Tender is the Night”

Разказът „There are millions of suns left“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Море“, брой 2/2020 г.

There are millions of suns left. Това чете езикът ми, докато бавно минава по татуираните думи върху меката кожа на врата ти. Уолт Уитман е писал тази поема за теб. Знаел е за златистите косъмчета, които се показват като стръкчета трева, измежду инжектираните със зеленикаво мастило думи под кожата ти. Думи, които попиват в устните ми, милиони слънца, които докосват лъчи на върха на езика ми. Главата ти е наведена надолу. Косата ти пада пред лицето. Хващаш дланите ми, докато съм зад теб. Вплиташ пръсти между моите. Стискаш ме силно, сякаш, за да усетя силата на думите, силата на езика. Едната презрамка на черния ти потник е паднала под рамото. Доближавам устни до ухото ти и чета мислите ти с език, усещам релефа им, сякаш са татуирани в ушната ти мида. Знам, че този миг в средата на нощта ни обещава единствено невъзможна вечност. „Нещастна любов на двама щастливи“, както казва един от героите в пиеса на Вирипаев. Нощта ще свърши скоро, за това бързам да те запомня в щрихи – лице с остри черти, жизнени, бързи очи, с дълги черни мигли, клепачи с черен молив, които танцуват, когато се усмихваш. Рядко се усмихваш. Излъчваш студенина и не допускаш никого до себе си. Това ме привлича до обезумяване. Както и малките бръчки в краищата на очите ти, които се сливат при всяка усмивка. Усмивката, с която позволяваш да видя душата ти. Пишеш поезия, но знаеш, че за всички изгреви и залези вече е писано. Тогава за какво да пишеш? И защо? Не са останали нито думи, нито емоции, за които да разкажеш. Милиони слънца са залязли, милиони слънца са останали. Всичко вече е изживяно, написано, татуирано по телата. Stop this day and night with me and you shall possess the origin of all poems. Черното на нощта ни поглъща и губи. Отново докосвам с език ръкописните думи на врата ти. Изживявам всичко отново. И изгревът, и залезът едновременно. И сътворението на земята, и рая. Усещам първия миг, в който погледите ни се срещнаха, първия допир с кожата ти. Единственият начин да съм с теб завинаги е да се превърна в златист стрък трева, измежду думите на врата ти. Нощем ще настръхвам от студа. Сутрин ще се будя с бистри капки сутрешна роса. Ти няма да знаеш, че съществувам. Никога няма да можеш да ме видиш. Ще гледаш слънцето право в очите, а аз ще стоя винаги зад теб, както в тази нощ, която никога повече няма да се повтори. Милиони пъти, няма да се повтори.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*„Милиони слънца са останали“ (в превод от анг. ез.) – думи от поемата „Стръкчета трева“, „Песен за мен“ на Уолт Уитман.

** Разказът е публикуван за първи път в сп. „Море“, брой 2/2020 г.

сп. Море, 2/2020, стр. 102
сп. Море, 2/2020, стр. 103

„НЕВЪЗМОЖНОСТ ЗА ЖИВОТ“ – рецензия на Катя Атанасова

Рецензия на Катя Атанасова за стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“ от Бистра Величкова („Ерго“, 2018 г.), в Портал „Култура“, 02.07.2018 г.

Тази книга със стихове на младата, но вече получила доста награди за поезия и проза Бистра Величкова не бяга от темите и сюжетите, които я интересуват и вълнуват, те са в основата и на разказите ѝ. Структурираните в пет части авторски творби на Величкова могат да бъдат четени и като едно постепенно излизане от вътрешната драма, от изповядването на личното през болката за другия, подобен на теб, съчувствието към неговата драма, истинското вглеждане в него, за да се стигне до едно разтваряне сред света, без значение дали си тук, или в далечни точки на земята. Общността между хора със сходна социална съдба, близки в духовните си нагласи правят езика на поезията универсален.

Има и една шеста, последна част в книгата, посветена на Венцеслава Тодорова, поетеса и журналистка, в която са събрани нейни публикации от „Родна реч“ и „Студентска трибуна“. В това своеобразно припомняне, а и откривателство, откриваме близост между двете поетеси. Струва ми се, че поезията на Тодорова, освен, разбира се, в нейната самостойност, може да бъде прочетена и като „обратната“ страна на живота, който героите на Бистра Величкова живеят. В стиховете на едната има чистота, надежда, влюбеност в живота, светло очакване на бъдещето, в тези на другата – живот на ръба, невъзможност да го живееш по начина, по който го правят другите, по възможния, който ти е предоставен. Като че ли се е стигнало до финала на един път, по който си тръгнал с очакване, но вървейки по него все повече и повече си разбирал, че движението ти е „разпадане“, че дори „13-ия етаж/е твърде ниско“.

Онези читатели, които възприемат поезията в нейната романтична страна, като

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

думи за споделена любов, хармония и красота, може би няма да „разберат“ тази книга. В нея думите болят, човешкото същество винаги е извън света на другите, носейки драмата си с достойнство и отказвайки да се промени. Някои стихове са своеобразни „социални разкази“ или „картини“, представящи ни един свят на обикновени самотници, но и на пияници, наркомани, всякакви маргинали, хора, отритнати и алиенирани от днешния „нормален“, подреден, ординерен свят. Стиховете на Бистра Величкова изповядват и любовта в нейната невъзможност, несподеленост, болезненост. Те звучат понякога като вик, а понякога ги приглушава една тотална обреченост. Цялата книга на поетесата е пропита с такава болезненост, но именно на нея стиховете дължат в най-голяма степен силата си. Поезия, в която „всяко стихотворение/е предсмъртно писмо“.

НЕВЪЗМОЖНАТА ЛЮБОВ

Обичам
невъзможната,
обречената
любов,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената,
без планове,
без къща,
кола
и деца,
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да убиеш в стихове
онова,
което не съществува.

Рецензия на КАТЯ АТАНАСОВА в Портал „Култура“, 02.07.2018 г


Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.

Откраднат живот (разказ)

Списание „Море“, бр. 1/2019 г. Брой посветен на жени авторки.

„Не я чакай, тя се ожени!“. Така казала съседката на майка ми, докато я гледала как ме чака на пейката, пред блока, обляна в сълзи. Било вече полунощ. Съседката видяла, още следобед, като ме взимат от детската площадка и предположила какво ще се случва. Играехме с децата пред блока, на ластик. Дойде кака Мима от вход „Г“ и вика, искаш ли да дойдеш с мен при бачо Мите (брат ѝ), да гледаме видео. Тогава никой нямаше видео и беше голямо събитие. Аз като чух това, веднага подскочих от радост и се съгласих. Кака Мима ме хвана и ме заведе от Люлин до Филиповци, където живееше брат ѝ. Тя вече женена и живееше в нашия квартал с мъжа си. Бачо Мите – по-голям от мен, аз на 14, той на 17. Ама не го познавах, само бях чувала за него. Тя, сестра му, като ме гледаше да играя навън и все ми викаше, че съм хубаво момиче, че съм само за брат ѝ, и че трябва да порасна още малко и ще съм готова. За какво ще съм готова така и не разбирах. И аз се радвам, че ще ходим да гледаме видео, пея си и подскачам радостно по пътя. Пък кога влизаме у тях, в апартамента, в хола се събрала цялата рода на кака Мима и бачо Мите. Седнали на една голяма трапеза, отрупана с ядене и пиене, и се черпят като за голям повод. Аз така плахо влизам, кака Мима ме води и всички един през друг започват да викат радостно и да свиркат, викат: „Ето я и нея! Ето я булката!“. Аз шашардисана, каква булка, за какво говорят, къде е видеото? Къде е бачо Мите? Майка му се провиква, да го вика от съседната стая: „Хайде Митко, дойде жена ти! Идвай да си я взимаш.“ И бачо Мите се появява в един костюм, дето му стоеше малко голям, явно от баща му, с едни такива мустачки, още с меки косъмчета, дето от скоро са пораснали и ме гледа смутено. А всички около нас ни ръкопляската. Аз викам на кака Мима, че искам да си ходя и усещам как напират сълзи в очите ми. А тя се смее като ме гледа и вика: „Няма никъде да ходиш! Свиквай, това е новият ти дом. А това там е мъжът ти!“. Баща му го побутва към мен и му натиква ръката в моята. Бачо Мите я хваща, без да ме поглежда. Аз я отскубвам и тръгвам да бягам към вратата. Веднага усетих яки мъжки ръце как ме сграбчват зад гърба, вдигат ме от земята и ме връщат в хола при събралия се народ. „Няма страшно, бе моето момиче“, успокоява ме бащата на бачо Мите, като ме пуска и ме оставя в средата на хола до маса, „Взели сме те, за да те женим за нашия Митко. Харесали сме те. Хубаво момиче си. Ти вместо да се радваш, бягаш!“. Аз избухнах в сълзи. Не знам какво да направя. Искам да се прибера в къщи, но не ме пускат. Става късно, а нямам телефон да се обадя на родителите ми. В същото време всичките тези непознати хора около мен се смеят високо, викат, вдигат наздравици и се радват. Те се смеят, а аз плача. Отвлекли са ме, откраднали са ме, за да ме женят. Докато осмислям какво се е случило, бащата на бачо Мите се усмихва хитро, сякаш е намислил нещо, хваща ме за ръка и казва: „Хайде, сега ела с мен, да ви водим с Митето да вършите важната работа.“ Задърпа ме към съседната стая, а бачо Мите го плесна зад врата и му кресна: „Върви, бе говедо, за теб сме я взели. Върви в спалнята!“. И докато като овце ни буташе към другата стая, промърмори: „Нема да те гледам как си губиш времето повече. Вече трябва булка да имаш, семейство да създаваш.“. Натика ни в спалнята и заключи вратата отвън. Аз рева, сълзи се стичат по бузите ми, а бачо Мите ме гледа сърдито и не знае какво да направи. Въртя се, разхожда се напред-назад и изведнъж, внезапно ме бутна на леглото и ми викна грубо: „Събличай се!“. Аз хлипам и го гледам стреснато. В това време той си свали костюма и ми се нахвръли да ме съблича. Аз викам, пищя, дърпам се, ама той ме натиска, не ме пуска. От хола чувам грубия смях на събралите се роднини и как някой подхвърля: „Ааа, дърпа се булчето, ама няма къде да ходи. Ще я оправи нашият Митак.“. Толкова не съм плакала никога. След полунощ ме върнаха с кола в къщи. Майка и татко не бяха заспали, чакаха ме притеснени. Като ме видя, татко се нахвърли да ме бие, вика: „Сктиница! Къде си тръгнала по нощите!“. Аз през сълзи крещя: „Откраднаха ме“. На другия ден родителите на бачо Мите дойдоха да ме вземат и викат на нашите: „Нали разбрахте, че вашата щерка е вече наша. Вчера я оженихме за Митето.“. Майка се разплака. Тате мълча, а като сме тръгнали се напил. Нищо не можеха да направят. При нас, циганите, се знае, с първия мъж, с когото спиш, той ти става съпруг. Трябва да си честна, иначе никой няма да те вземе. И така ме откраднаха и заживях при семейството на бачо Мите. Не ми даваха да си ходя при родителите, трябвало да свиквам. На 15 години вече бях бременна. Тамън родих първото и още, докато го кърмех се оказа, че съм бременна с второ. И то в четвърти месец. Не го бях усетила. Тогава пак плаках много. Не го исках. Нямах сили. Много сълзи съм изплакала в тоя живот, но напразно. Те си текат, а живота си върви. Три деца родих, две момичета и едно момче. Най ме беше страх за щерките, да не им се случи и на тях като на мен, да не ги откраднат някой ден от детската площадка. Ама знам, че е неизбежно, такива са ни традициите, така се прави при нас. Иначе никой няма да те вземе. Трябва да се радваш, ако някой иска да те „краде“ за женитба. А Митето, в крайна сметка, се оказа добър, бие ме рядко, пие най-често по празници и си гледа работата. Ама така и не съм го обичала. Не можах. То насила обича ли се? Може да свикнеш с някого, може да търпиш, да плачеш, ама насила да обичаш не става. Като по-малка, по ми тежеше, после свикнах. Вече имаме 30-годишен брак и внуци имаме даже. Сигурно трябва да съм щастлива, нали? Не мисля много за това. Само като си спомня как ме излъгаха с това видео, още ме хваща яд и ме избива на сълзи. Но все едно, то живота си мина. Ами ти, защо не си се оженила още, гледам на години си май?! Аз на 30 вече чаках първо внуче. Никой ли не е щял да те открадне? Смея се, не се засягай! При вас, белите хора е друго, вие повече се жените по любов, нали? Ама и повече се развеждате. Сигурно, защото и сама да си избереш мъжа, тя любовта се изпарява бързо. Така че, май все едно дали я е имало или я е нямало. Нас като ни хванат в кошарата от деца и си седим там до края, все с един. Ама то дали ще си с един или с друг мъж, те всички са един дол дренки. Само, дето можеха да ми оставят още малко детство и игра пред блока… Сега само две неща ме крепят – децата и работата. Някой като каже – проста чистачка, но на мен ми харесва. Приятно ми е да свърша добра работа и хората да са доволни. Я виж как хубаво го измих прозореца на стаята ти. Сякаш гледаш в един друг свят навън, така ясно се вижда всичко.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Море“, бр. 1/2019, брой посветен на жени авторки.