Maximiliano

“Hey, you, what’s your name?”

“Maximiliano, but call me Max!”

The girl took a long drag on her cigarette, moved closer through the smoke in the bar.

“That’s no good. Shorten your name, shorten your luck!?

“…”

“So, what are you doing here?”

“Making plans.”

“Oh, cool! So am I!”

“Unfortunately, most of my plans are still just plans,“ Maximiliano said. His voice trailed off.  “Lately, I’ve left life to lead me. When I try to lead it, it doesn’t work.”

“Oh god, I could never live like that!” said the girl. “No matter what happens, if I don’t have plans for the future, I’m an anxious mess.”

“Well, that’s normal!” Maximiliano said. “That’s how it is at first, until you get used to it. Wait long enough and the chaos becomes routine.”

His companion thought for a moment, exhaled some smoke, and asked:

“Who are you here with? Where are your friends?”

“I’m here with everyone. Everyone’s my friend. Everyone in this bar is equally close and equally a stranger to me,” Maximiliano said dramatically.

The girl waved away cigarette smoke with her hand as if she had not heard the last remark.

Abruptly, she said:

“Well, I want to write a book!”

“Interesting! And what will you call it?”

The Women of My Life!”

“Oh, you go in for women?”

The girl smiled.

“No, no, it’s not like that. It’s something completely different. My book will tell the story of all the women in my life, those who impressed me somehow. I’ll start with my grandmother. Her story’s amazing! At the age of fifteen her future husband stole her from her father’s house and they married in secret. Off he went to war and never returned. My grandmother, pregnant with his child, gave birth to my mother, who at fourteen was raped by her stepfather. As a result, I was born. And she became a terrible lush. It’s crazy, isn’t it?”

The girl raised her eyebrows.

“Next will be two chapters, one for each of my best friends.”

“Cool! A writer!” Maximiliano said admiringly.

“Almost! I haven’t yet written a single line!”

“Sure, you’re in the planning stages,” joked the boy. “But the chapters for your friends. What’ll you write there?”

“Oh, these will be no less interesting than the first! In one I’ll tell the story of my friend’s first love. She fell in love with a Spanish guy.  He invited her to Spain and there—romance, passion, red wine…That’s just the boring part. They started living together and, shortly after, he left her. A pretty good story, huh?

Maximiliano nodded, not quite convinced.

“Because do you know what she did out of desperation? Started going around with any guy she met, just like that, out of spite. Then, she was invited to all kinds of parties. She began to ride around in expensive cars, you know how it goes.”

“I guess I don’t,” said the boy.

“Yeah, sure. How could you know? Well, to make a long story short, she went on to become a prostitute. And I’m grateful for it because through her story, she earned a place as a character in my book.”

“And the other?” inquired Maximiliano.

“Which other? Oh, my other best friend! Well, that’s a completely different story. A virgin nymphomaniac. Do you know what that is? You don’t! Okay, well, you can read about it in the book! Stop asking. If I tell it all, you won’t buy the book!”

Together they doubled over in laughter.

“By the way, your rolled cigarettes are terrible!” Maximiliano said.

He reached into his pocket for a store-bought one, lit it up.

“That’s not true,” said the girl. “Store-bought cigarettes are awful. They let off too much smoke. See, yours smokes like a chimney, but look at mine. I rolled it myself!”

“Yeah, but the stink of self-rolled cigarettes lasts forever,” Max said.

“That’s what’s good about them, Maximiliano, my dear! Say, by the way, how old are you?”

“Twenty-two.”

“Well, you have time!”

Max looked sullen. “For what?”

“To learn how to roll your own cigarettes instead of spending money on factory-made crap, for one. Actually, you have time for everything!”

“What is everything?”

“Successes, failures, successes, love… everything!”

“If that’s it, then I’ve already had everything,” the boy said. “J’ai plus de souvenirs que si j’avais mille ans.*

“Oh, I get it! Someone broke your heart?”

Maximiliano looked around the walls of the smoking room. They were isolated at the back of the bar.

“Hey, check out the cool graffiti in this dump,” he said.

“Yeah, the ratty old sofa you’re sitting on makes the place even cooler!”

“Authentic misery!” said the boy.

“Yeah, what more do you need at twenty-two?”

“What about you, how old are you?” Max asked.

“Hey, you should know better than to ask a woman her age. But fine, I’ll tell you, my dear, because you’re nice. I’m twenty-seven.”

“Hmm, a dangerous age! Aren’t you scared?”

“Of what, Maximiliano?

“Uhh….The 27 Club? Jimi Hendrix, Janis Joplin, Kurt Cobain, Jim Morrison… You know?”

The girl laughed.

“Oh, no, I don’t think I’m talented enough to die at twenty-seven. That has not entered into my plans—at least for now. But, yes, I admit it, twenty-seven’s a precarious age. Something like a turning point in your life. Once you cross this line, you will be in the game for a long time. I mean, in life.”

“That’s dumb! No matter what we do we’re always fucked!” said Max.

The girl took another drag of her cigarette.

“Besides this, what do you do? Do you study? Do you work?” she asked.

“I study, but I’ll never finish. I don’t even know why I’m studying. I guess because of what comes after!”

“Sure, after, those will be good times!” joked the girl. “But what’s before ‘after’ is better, you know! So you better enjoy it while you can, because ‘after’… ”

“It doesn’t matter! I don’t care, even if I have to spend the rest of my life on this dirty sofa with beer stains and vomit.”

“Oh, I get it! So what did you say her name was?” the girl asked, laughing.

“Who?”

“The one who broke your heart?”

“Oh, come on, really, you’re the same as every writer. You mix up reality and fantasy and think everything should be like in your stories.”

“Unfortunately, these are things I do not mix, Maximiliano. My stories are made of realities!” said the girl. Her face was serious. “Well, if you don’t want to tell me her name, then at least tell me, was she a blonde? Those are the most dangerous, you know!”

“She has no name! You’re all the same, you, who bear the name woman,” Max said dramatically.

“Of course, I knew it was a woman! My writer’s intuition never lies!” the girl exclaimed. “So, what happened?”

“Nothing, which is what usually happens with women. Just nothing! The women in your book—are they also bitches?”

“Hey, come on! Don’t insult my characters.”

“Characters!” Max said. “My heroine, can you really include her in your book?”

“Of course! But there must be an unusual story about her”.

“Well, here I am! How much more extraordinary of a story can one have? I was her story and she left me! Can you imagine? A girl who quits her own story?” Maximiliano said bitterly.

“Wow!” The girl’s attention was suddenly drawn to the distorted inscription on the wall. “What’s graffitied there on the wall: ‘Only God can judge!’“

“Yes, and below that it says, ‘Jesus died for somebody’s sins but not mine…’” Max said.

All of a sudden the girl turned around and looked at him.

“Maximiliano! You have beautiful eyes!”

“So what?”

“Well, nothing, just so you know!”

The girl took a last drag on her cigarette and put it out in the already full ashtray next to the couch.

“Well, my dear, my cigarette is done too. So, I’ll go back to my friends. But remember, never abbreviate your name, okay? Shorten your name, shorten your luck, Maximiliano!”

*“I have more memories than if I’d lived a thousand years,” from “Spleen” in Flowers of Evil by Charles Baudelaire.  

BISTRA VELICHKOVA

**The story „Maximilliano“ is part of the book Small, Dirty and Sad (Riva Publishers, 2014). The translation from Bulgarian to English is done by Eireene Nealand. The story is published in the Literary American Magazine „Drunken Boat“, 23 ed., 2016.


МАСИМИЛИАНО

— Ей, ти, как се казваш?

— Масимилиано, но ми викат Масимо.

— Ааа, не е добре така да си съкращаваш името! Като го съкращаваш, си съкращаваш късмета!

Момичето дръпна енергично от цигарата си:

— Иначе к’во правиш?

— Правя планове, а ти?

— Ха, яко! И аз съм така!

— За съжаление, повечето ми планове си остават само планове — провлачи тъжно Масимилиано. — Напоследък съм се оставил на живота — той да ме води. Когато аз се опитвам да го водя, не се получава.

— Аз пък не мога да живея така! — призна момичето — Каквото и да става, ако нямам план за бъдещето, ме обхваща безпокойство.

— Е, да, това е нормално! Така е само в началото, докато свикнеш. Дай му достатъчно време и съвсем скоро хаотичният живот ти става рутина!

Събеседничката му се замисли за миг и издишвайки дима, попита:

— С кой си тук? Къде са ти приятелите?

— Тук съм с всички. Всички са ми приятели. Всички в тоя бар са ми еднакво близки и еднакво никакви — драматизира Масимо.

Момичето разсея цигарения дим с ръка, сякаш не беше чула последната реплика, и каза без връзка:

— Аз пък искам да напиша книга!

— Интересно! И как ще се казва? — прояви интерес Масимилиано.

— „Жените на моя живот”!

— Падаш си по жени?

— Не, не, за съвсем друго нещо става въпрос! — усмихна се момичето. — В книгата ми ще се разказва за всички жени в живота ми, които по някакъв начин са ме впечатлили. Ще започна с баба ми! Нейната история е уникална! На 15 бъдещият ѝ съпруг я открадва, женят се тайно, той отива на война и повече никога не се връща. Баба ми обаче е бременна от него и ражда майка ми, която пък на 14 е изнасилена от доведения си баща, в резултат на което се раждам аз. А тя се пропива. Абсурдно, нали? — повдигна вежди момичето. — Ще има и две отделни глави за двете ми най-добри приятелки!

— Яко! Писателка, значи! — възхити се Масимилиано.

— Почти! Още не съм написала дори ред от книгата!

— Ясно — засега е само план! — пошегува се момчето. — А главите за твоите приятелки какви ще са?

— Ооо, и те ще са не по-малко интересни! Ще разкажа за първата любов на едната ми приятелка. Влюби се в испанец, той я покани в Испания, а там – романтика, страсти и червено вино! Това дотук е все още скучната част на историята. Интересното започва след това. Малко след като заживяват заедно, той я зарязва. Много интересно, нали?

Масимилиано, без да е напълно убеден, кимна утвърдително.

— И тя от яд знаеш ли какво направи? Започна да излиза с всеки срещнат мъж. Ей така, от яд! Отвсякъде започнаха да я канят на вечери, да я возят в скъпи коли, нали знаеш как е?

— Май не знам — призна момчето.

— Е да де, ти пък откъде ще знаеш! Все едно де, с две думи, тя направо си стана проститутка. А аз съм ѝ благодарна, защото по този начин се класира достойно с историята си за книгата ми.

— А другата? — поинтересува се Масимилиано.

— Коя другата? Ааа, другата ми най-добра приятелка! Ооо, тя е съвсем друг случай! Девствена нимфоманка знаеш ли какво е? Не знаеш? Е, ще го прочетеш в книгата! Стига си питал — ако ти я разкажа цялата, няма да искаш да си я купиш! —и двамата избухнаха в смях, развеселени от самоиронията на момичето.

— Между другото, свитите цигари с тютюн са ужасни! — заяви Масимилиано, запалвайки фабрично свита цигара.

— Не е вярно! — не се съгласи момичето. — Фабричните са ужасни, защото димят повече. Виж твоята как дими като комин, а виж моята, която сама съм си свила!

— Така е, но свитите оставят много по-силна миризма за по-дълго — отвърна Масимo.

— Ами, точно това му е хубавото бе, Масимилиано сладък! — присмя му се добродушно тя. — Я кажи, ти на колко си години?

— На 22.

— Е, имаш време!

— За какво? – попита намусено момчето.

— Ами да се научиш да си свиваш твои цигари, вместо да си даваш парите за готовите гадости от фабриката. Абе въобще имаш време за всичко!

— И кое е всичко?

— Успехи, провали, пак успехи, любов… всичко — обобщи философски момичето.

— Ако е така, аз вече имах всичко! — натърти момчето — J’ai plus de souvenirs que si j’avais mille ans*.

— Ясно! Някоя ти е разбила сърцето!

— Готини графити има в тая дупка — смени темата Масимилиано, оглеждайки стените на малката стая за пушачи, в която седяха, изолирани в дъното на бара.

— Да, старото канапе, на което седиш и на което му излизат пружините, прави мястото още по-яко!

— Яко мизерия! — иронизира я момчето.

— Ами да, какво повече ти трябва на 22?

— А ти на колко си? — отвърна на въпроса с въпрос Масимо.

— Не са ли те учили, че жена не се пита за годините? Хайде, ще ти  кажа, понеже си ми симпатичен! На 27.

— Хм, опасна възраст! Страх ли те е?

— От какво бе, Масимилиано?

— Ами… от Клуб 27?

Момичето избухна в неудържим смях.

— Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Кърт Кобейн, Джим Морисън… сещаш ли се? – продължи сериозно момчето.

— Ооо, не, не мисля, че съм достатъчно талантлива, за да умра на 27. А и не ми влиза в плановете, поне за момента. Но, да, признавам, че 27 е малко рискована възраст. Нещо като разделителна линия на живота ти. Прескочиш ли я — ще си в играта задълго. Така де, в живота.

— Пълна тъпотия! Винаги си прецакан… – каза умърлушено Масимо.

— Иначе ти с какво се занимаваш? Учиш ли? Работиш ли? — попита с интерес момичето.

— Уча, ама няма никога да завърша. Дори не знам защо уча. Предполагам, че уча за после, когато ще си търся работа.

— Хе, после е готино време! — пошегува се момичето. — Ама преди „после“ е по-яко, да знаеш! Така че се кефи, докато е време, че после…

— Все ми е едно! Не ми пука, дори и да прекарам остатъка от живота си на това канапе, до тия петна от бира и повръщано!

— Аха, ясно! И как се казва? — подсмихна се многозначително момичето.

— Кой?

— Е, тази, дето ти е разбила сърцето?

— Ама ти наистина си като всички писатели: смесвате реалност и фантазия и мислите, че всичко трябва да бъде като в разказите ви?

— За съжаление, не ги смесвам, Масимилиано: реалността е в моите разкази! — отвърна сериозно момичето. — Добре, не искаш да ми кажеш името! А руса ли е? Тия са най-зли, да знаеш!

— Няма име! Всички сте едни! Казва се Жена — отсече драматично Масимо.

— Естествено, че се казва Жена! Женската ми интуиция никога не ме лъже! — възкликна момичето — И какво стана?

— Нищо. Както винаги става накрая с жените. Едно ни-що! Твоите жени от книгата и те ли са такива кучки?

— Ааа, моля, моля! Няма да ми обиждаш героите!

— Герои! — натърти иронично Масимо. — Моята героиня можеш ли да я включиш в книгата си?

— Разбира се! Но трябва да има някаква необикновена история около нея.

— Е, ето ме! Колко по-необикновена история от мен може да има! Аз съм нейната история и тя ме заряза! Представяш ли си? Да зарежеш собствената си история? —  възкликна с горчив сарказъм Масимилиано.

— Я-я, какво пише на онзи графит отсреща? — вниманието на момичето беше внезапно привлечено от разкривен надпис на стената: „Само Господ може да ме съди!”.

— Да, а по-долу пише: „Господ е умрял за нечии чужди грехове, но не моите…” — забеляза на свой ред Масимо.

Тя се обърна рязко и го погледна:

— Масимилиано! Имаш хубави очи!

— И какво от това?

— Ами нищо, просто да си знаеш! — момичето дръпна за последно от свитата цигара и я изгаси в препълнения пепелник до канапето. — Хайде, приятелче, на мен ми свърши цигарата и изчезвам при другите. И никога не си съкращавай името, нали се разбрахме! Съкратиш ли го — съкращаваш си късмета, Масимилиано!

* „Аз имам повече спомени, отколкото ако бях живял хиляда години”, из стихотворението Spleen от стихосбирката „Цветя на злото” на Шарл Бодлер — б.а.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

** Разказът „Масимилиано“ е от сборника разкази “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива, 2014). Разказът е преведен на английски език от Айрийн Нийланд. Публикуван е в американското литературно списание „Drunken Boat“, бр. 23, 2016 г.

Rearview Mirror

‘Never love a wild thing, Mr. Bell,’ Holly advised …
‘If you let yourself love a wild thing, you’ll end up looking at the sky.’
– Truman Capote, Breakfast At Tiffany’s

BREAKFAST AT TIFFANY’S, Audrey Hepburn, 1961

I got married right after being discharged from the army. I don’t know how it happened so fast. Only few days after coming home, I was invited, along with my dad, to my cousins’ in a nearby village. There was a huge feast with multiple bottles of wine and long, broad tables of food. You know how it is when you return to your kin after being gone for a long time. At the table, I sat next to my cousin, lobbing jokes. All of the sudden he shot me a conspiratorial look, indicating with a glance, a girl across the table, the neighbor’s daughter. “Take her, brother,” my cousin said.  “How can I take her?” I said. “C’mon Cuz, I’ve given my heart to another. You know how it is, I can’t.” Couldn’t I? In the whirl of the night, drinks were thrown back. From one moment to the next I don’t remember what happened. I only remember that it was great fun. In the morning I awoke and what did I see? Snuggled up next to me in the bed, the neighbor’s daughter, naked as in the day she was born and gentle and fragile as a dove.  “Christ,” said I to myself. “What have I done?” No secrets exist among relatives. She was still a child—I, her first man.  “You have to take her, son!” the girl’s father said when he heard. “It’s you, or no one. You created this mess, now take the girl!”  So, that’s how it went. In more or less two weeks, we were married and moved in together. I came to love my dear Catherine. She turned out to be a good, sensible girl, and a decent housewife with skillful hands. After a year she gave birth to our son—the proud successor to his dad. Soon after a daughter arrived. We went on to become a good family. The years passed. The children were growing up. Along with them, it was as if Catherine was growing up too. When we first got together, she was still a girl, but now she was beginning to become a woman. And little by little something started to change in her. She did not like how we were living. The small town was choking her, it seemed, and not only that. She started to look beyond Bulgaria. Someone put a bee in her bonnet—the real freedom was in the West. Back in those days, you know, these were dangerous thoughts. Just the idea of escaping abroad could have thrown you into prison. But she kept nagging me to join her in her plans for escape. “Come on, Catherine! Stop fogging your head with these crazy thoughts,” I said. “You don’t want to destroy our family, do you? This is my country. Take it as it is. As for the kids, you’ll get them over my dead body!”  But it was no use. Madmen, like strong winds, can’t be stopped. My Catherine disappeared! On Easter morning she went out early, said she was going to church, and never returned. Okay, she left me…These things happen. But… the kids?! To leave her own children… Was she brave? Was she mad? I ask myself that even today … Well, but one learns to get used to anything. Twenty years have passed without news from Catherine, not a scrap. The children grew up. Don’t ask me how I managed it on my own. How they felt without a mother, I don’t dare inquire. With all the problems of that time, the daily chores, I gradually learned not to think of Catherine. As they say: what you can’t forget, you can at least try not to remember.  One night, I was coming home late from work—crushed and tired as usual. That whole day I just turned the steering wheel here and there.  It was in this same taxi that I’m driving you in now. Well, the phone rang and I was startled! At that time of day, late at night, the only call I would usually have was from my dear old mother, but she’s passed away.  Since then, rarely has anyone been calling me, and I never expected the phone to ring.  “Hello,” I said, after picking up the receiver. On the opposite end was silence—just silence. I felt, however, as if someone was breathing into the phone.  “Hello?” I repeated, half, annoyed, half scared, not knowing why. “Who’s there?” On the other end, again—silence. At this point, something clicked. Strange thoughts spun through my brain. All of the sudden a familiar voice said through sobs and tears:  “The children… How are the children?” My heart clenched. I froze and barely managed to say: “Catherine! Is that you, Catherine? Hello. Hello … Catherine!” Unexpectedly, the connection broke and the phone went dead. Was that really my Catherine? Or was it just my imagination? I couldn’t say! And, well, I didn’t hear anything more from her. The kids are grown now. They went away too, and have their own lives. My son is thirty years old, a builder in Spain, with a family of his own. My daughter is a waitress in England. Thank god she’s left me her kid to care for. My granddaughter’s my only happiness now. It’s for her sake alone that I still drive this taxi. But I put the photos of all of them around the rearview mirror so that when I look back to see if cars are coming, I always see them, my son, my daughter, my grandchildren … Oh, yes, and there is a photo of Catherine, too. Look at her, how she smiles at me. In this picture she’s only twenty-two. It doesn’t matter that the closest people in my life are present only in these pictures. I look at them and they make me happy. Sometimes in real life they are good, sometimes not, but always, so that I don’t worry about them, they smile before me as up here. That is how I see them every day in the rearview mirror, slowly receding into the distance while I continue to drive straight ahead.

BISTRA VELICHKOVA

*The story „Rearview Mirror“ is part of the book Small, Dirty and Sad (Riva Publishers, 2014). Translation to English by Eireene Nealand. The story is published in the Literary American Magazine „Drunken Boat“, 23 ed., 2016


ОГЛЕДАЛО ЗА ОБРАТНО ВИЖДАНЕ

– Никога не се влюбвайте в диво същество, мистър Бел – посъветва го Холи. –
[…] Ако се оставите да обикнете диво същество, накрая ще останете само с поглед към небето.

„Закуска в Тифани”, Труман Капоти

23rd edition of „Drunken Boat“, American Literary Magazine, 2016

​Ожених се малко след като се уволних от казармата. Ама как стана тя – на бърза ръка! Едва няколко дена откак се бях прибрал вкъщи, и отиваме с баща ми на гости на братовчедите в съседното село. Голям гуляй, винó, софри – знаеш как е, кога се прибираш при свои хора, след дълго отсъствие! Та седим си с братовчеда на трапезата, подхвърляме майтапи, току ми се подсмихва той заговорнически и ми сочи с поглед едно девойче през масата. Съседско било, вика: ‘Земи го, брате! „’Бе как ша го взема бе, брат’чед, на друго момиче съм дал сърцето си, не мога!”Не мога ли? Завъртя се вечерта, заобръщаха се чашите, от един момент нататък какво сме правили – не помня, помня само, че веселбата беше голяма. На сутринта се събуждам и що да видя: свило се до мен на леглото съседското девойче, така както я е майка родила – нежно, крехко като гълъбичка! Бре, каква я свърших, викам си! Сред роднини скрито-покрито няма! Тя – девойка, аз – първи мъж, и баща ѝ, като разбра, вика: „Сине, трябва да я ‘земеш! Или ти, или никой! Направил си белята – вземай го момичето!”. И това беше: за има-няма две седмици се оженихме и заживяхме заедно. Заобичах си я аз, моята Катеринка – добро и сговорчиво девойче излезе. А и къщовница, и в ръцете сръчна. След година ми роди син – горд наследник на баща си. Скоро и щерката се появи. Хубаво семейство си наредихме. Минаваха годините, растяха децата, а с тях сякаш и Катеринка порастваше. Кога се взехме, тя беше още дете, а започваше да става жена. И постепенно нещо взе да се променя в нея. Не ѝ харесваше как живеем, започна да я задушава животът в малкия град. Остави това, ами и отвъд България започна да гледа. Пуснал ѝ някой мухата, че на Запад е истинската свобода. А в тия години, знаеш, това бяха страшни приказки. Само мисълта да избягаш в чужбина можеше в затвора да те вкара! А тя и мен навива на нейния акъл! Викам: „Катерино, стига си си помътвала главата с щуротии! Семейството ни ша затриеш! Това е моята родина – каквато-такава! Не мърдам оттук, а децата ще вземеш само през трупа ми!”. Но не би! Луд човек и силен вятър нищо ги не спира! Изчезна моята Катерина! Една сутрин по Възкресение излезе рано, уж за черква, и повече не се върна. Мен изостави – хайде, това как да е, но децата…! Да си остави децата! Смела ли беше, луда ли беше, и до днес все това се питам… Е, ‘секо нещо се учи, със ‘секо нещо се свиква! Двайсе’ години се изтъркóлиха, а от Катеринка – ни вест, ни кост. Децата израснаха, как съм ги гледал сам – не ме питай! Какво им е било на тях без майка – това аз не смея да ги питам! Покрай ежедневните грижи и тревоги за всичките тези години постепенно се научих да не мисля за Катерина. Знаеш, нещата, които не можеш да забравиш, можеш поне да се научиш да не си спомняш. Дори и тогава обаче не можеш да спреш миналото да напомня за себе си! Прибирам се една вечер късно от работа – смачкан, изморен, пак цял ден бях въртял волана на същото това такси, в което те возя и теб сега. Звъни телефонът и аз се стреснах! По това време се обаждаше само старата ми майка, преди да се спомине. Оттогава рядко някой ме търсеше и аз никого не очаквах. Казвам „Ало“, а отсреща – тишина. Усещам обаче, че сякаш някой диша в слушалката. „Ало? Кой се обажда?”, повторих, наполовина раздразнен, наполовина уплашен, без сам да разбирам защо. Отсреща – пак тишина. Нещо в този момент трепна в мен. Странни мисли започнаха да се въртят в главата ми. Внезапно познат глас каза през хлипове плач: „Децата… Как са децата…?” Сърцето ми се сви. Вцепених се. Едва промълвих: „Катерина! Ти ли си, Катерина? Ало, ало… Катерина!” Неочаквано връзката се разпадна и телефонът замръзна мъртъв пред мен. Наистина ли беше тя – моята Катеринка? На мене ли ми се строи така? Не мога да ти кажа! Така и повече нищо не чух от нея… Днес децата са съвсем големи. Разбягаха се и те. Синът е на 30, със семейство – строител в Испания. Дъщерята пък е в Англия – сервитьорка. Добре че поне внучката на мен остави да я гледам, та тя е единствената ми радост сега. Само за нея още въртя този волан по цял ден. Ето ги тука всички къде са! Сложил съм си ги над огледалото, та кога гледам назад дали идват коли, все тях да виждам. И сина, и дъщерята, та и внуците до тях! Ей я нá и Катеринка, гледай само как ми се усмихва. Тук е едва на 22. И нищо, че са ми само на снимка! Гледам си ги аз и им се радвам. Понякога са добре, понякога не, ама все гледат да се усмихнат за пред мен – да не се тревожа аз. Така ги гледам все в огледалото за обратно виждане как бавно се отдалечават, докато аз продължавам да карам напред.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Разказът „Огледало за обратно виждане“ е от сборника разкази “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива, 2014). Разказът е преведен на английски език от Айрийн Нийланд. Публикуван е в американското литературно списание „Drunken Boat“, бр. 23, 2016 г.

БИТОВИ СМЕТКИ (разказ)

На тоя му викаха Пришълеца, защото като се напиеше и ставаше много луд. Аз за това и се влюбих в него, но после затова, и го зарязах.

Въобще, не мога да разбера, защо винаги си хващам мъже, на които аз трябва да им оправям животите. С тоя Пришълец живяхме 7 години и накрая го разкарах, защото сякаш беше престанал да ме забелязва. Ляга и става до мен, ама все едно ме няма. Той значи, през целия си живот е бачкал като готвач, прави пици и дюнери. По цял ден само това – 6 дни в седмицата по 12 часа, всеки ден. А на седмия, спи като заклан. Супер ограничено копеле беше. Яко се вътрих с тоя загубеняк.

Добре, че го зарязах.

Сега ще ти разкажа какво стана, докато още бяхме заедно. Значи, в един момент го уволниха от пицарията и той не ще да си намира друга работа. Било му писнало, цял живот бил работел, стигало му толкова. Аз започнах да издържам и двама ни. Ходех с два лева на работа. Сутрин му оставях на него 10 лева за бира и цигари. Не мога да си обясня сега защо съм го правила това. От любов или от глупост?!

Баничарница. Снимка: wikimapia.org

Баничарница. Снимка: wikimapia.org

След половин година му казах, че така не може да продължаваме и че трябва и той да бачка. И той такъв, със съседа, дето се наливаха по цял ден долу, пред блока, решили да правят бизнес, моля ви се. „Какъв бизнес бе, смешник?”, викам му. И той ми разправя: „Сега е сериозно, ще отваряме баничарница.” Смях се три дни и чак тогава продължихме разговора. Обаче, вика ми той, ще ни трябва начален капитал. И от кой мислиш иска той този начален капитал? От Гергана тъпата, дето си загуби 7 години от живота с него, демек аз. „Ами Гери, ти нали, така и така работиш, имаш сигурен доход всеки месец, само ти можеш да вземеш заем от банката.” Убеди ме копелето, убеди ме! Отивам и тегля аз, пет хиляди лева, заем от банката. И като причина за заема пиша: „Пришълеца иска да отваря баничарница”. Така де, бая си мислих точно това да напиша. Отивам и му давам сметката, оня се радва, скача, прегръща ме, целува ме. И аз тъпата си помислих, че наистина много ме обича. И аха да започне бизнеса със съседа, à днес, à утре, мина година и няма бизнес, няма баничарница. „Алооо, Пришълец? К’во правим бе? Аз тоя заем не съм го взела, за да си го харчиш ти като джобни?” А той ми се пули, пак пиян на кирка и ми се смее, после ме дърпа супер грубо да ме целува, аз го ударих и от там скандал и бой. Минаха така още месеци – аз бачкам здраво, а нашият долу пред блока прави бизнес плана със съседа и една двулитрова бира.

„Не те издържам, разкарай се от къщата ми, Пришълец?!”, крещя му аз, ама издебнах да е махмурлия, за да му е зле. „Разкарай се, стягай си багажа и си отивай при майка ти.” Той ми се пули пак, държи се за главата, вика: „Стига, прегърни ме”. „Разкарай се бе, нещастник”, крещя извън себе си аз и почвам да му вадя дрехите от гардероба, и да му ги хвърлям на земята. После се обадих на майка му да ѝ кажа, че ѝ го пращам и не искам повече да го виждам. След една седмица обаче, тоя се влачи пак у нас:

„Разкарай се!” – „Обичам те!”, „Разкарай се!” – „Обичам те!”

Ей така ни протичаха срещите. И накрая като видя, че не му се получава, ми вика:

„Добре дай поне малко пари”.

„Ааа, не!”

„Не бе аз за баничарницата…”, разправя той.

Знаех, че лъже. Ама нали съм такава мекушава овца и изведнъж ми стана жал, дадох му, да си има. След два месеца се виждаме, той съвсем изпаднал нашия, даже и на пришълец вече не приличаше. Няма сравнение за вида, в който го видях. И пак ми се моли, на колене ми пада като последния. „Дай пари от заема, вкъщи с майка ми и сестра ми няма какво да ядем, уволниха ги, не работят. Затънали сме в дългове – тока ни спряха, сега и парното ще го спрат и ще ни съдят.” Те тия братче, тяхното семейство, от пет години никакви сметки не са плащали. Псувам го здраво. После отидох и му платих тока и парното за последните месеци. Заемът си се стопи ей така, с разходи по него.

Накрая ми кипна и му казах, че го зарязвам, защото „две точки” и почнах: „си тъп, ограничен, нямаш амбиции, не искаш да се развиваш, слушаш чалга, никога не си ме поканил да излезем на ресторант, никога не си ми казвал, че ме обичаш, не си ми подарил едно цвете, държеше се все едно не съществувам, нямаш мечти, нямаш образование, нямаш нищо, не работиш и си пианица”. Точка. И той се сдуха здраво и след три дни ми пише смс: „Гери, аз имам мечта. Искам да стана шофьор!” Значи, аз вече не знаех да се смея ли, да плача ли, а той ми обяснява: „Ама не бе, Гери, искам да стана шофьор на нещо голямо… на ТИР!” Зааарежи! Не ми се обаждай повече. Остави ме намира. Край. Той в началото искаше да се съберем, пращаше ми цветя и подаръци по пощата. Викам си – ти, докато бяхме 7 години не го направи това, сега се сети. И така се разделихме. Забравих го Пришълеца, блокирах го на телефона и на мейла. И край.

boxНе след дълго се появи новата звезда – Емо Бокса. Зарибявахме се нещо в един бар. Излизахме. Той каза, че е женен, ама жена му не го искала и се зарязали един друг. И любов, любов с тоя пич. Бокса ме покани на две вечери. Викам си, тоя може и да се окаже истински мъж, а не като предишното леке! После обаче, след като ме зариби се оказа, че бачка като охрана в някакъв клуб и взима никаквите кинти на месец. Еми, не се оказа толкова богат, за колкото се представяше и най-смешното е, че и той не си беше плащал парното, а с тока правил някакви шашми, крадял от съседите. Помоли ме да му помогна. Абе, това на челото ми ли го пише: „Плащам безвъзмездно битови сметки”?! Аз имах още от заема за оная баничарница, та му платих и на тоя сметката за парно. Нещо като дарителски фонд за отрепки се явявам. Абе и тоя си се оказа копеле. Минаха няколко месеца и Бокса ми предложи брак. Купи ми пръстен и ме заведе на Витоша. Запознах го с нашите, с приятелите ми. И точно да говорим за дата на сватбата и той вика:

„Мацо край! Промяна в плана! Връщам се при жена си!”

„Копеле, ти сериозно ли?”

„Ами да, аз преосмислих…”

„Копеле, ти сериозно ли? Предложи ми да се сгодим, за да се върнеш при жена си? Ти луд ли си? Друсаш ли? К’во ти става?”

Фрас, един шамар в мутрата. Той ми го върна, естествено. Бушонира ми окото и повече не го видях. Майната му. Взех пръстена и още на другия ден отидох в една заложна къща да питам колко ще вземат за него.

В заложната къща бях толкова разстроена, цивря и хълцам, докато се обяснявам за пръстена. Пича вътре ме съжали и взе да ме пита как съм и можел ли да ми помогне. Аз му разказах какво се е случило и той взе да ме успокоява. Същата вечер с него излязохме да пием. Каза ми, че се казва Коко, но всички го знаят като Помпата. Той всичко плати, но това вече не можеше да ме впечатли. Казах му, че преди да имаме връзка искам разписка за платени битови сметки – ток, вода, парно… А! И свидетелство за развод! Той много се смя. Каза, че сметките му са платени, но имало нещо друго, което трябвало да знам. Давай, от рано гадориите, че последния път чаках 7 години, за да разбера Пришълеца какъв нещастник е.

renton

„Ами аз съм бивша хероинова дрога.”

„Е и к’во?”, викам му аз, без да се учудвам.

Това пък въобще не ме стресна, защото братовчеда беше така, а и двама от най-добрите ми приятели минаха на шприц и си съсипаха живота. Абе уж все се оправят – спират, почват, спират, почват… после яко алкохол и пак… И тоя се учуди, че аз не се стряскам.

„Ами не бе, гледай, друсал съм се 10 години с хероин?! Не мога да го крия това. Правихме го заедно с жена ми, разбираш ли?!”

Айде, и тоя боклук е женен!

„Ама не, ние се разделихме, но имаме дете…”

Копелееее!

„То малко чалнато се роди, защото жена ми друсаше, докато беше бременна. Не, като цяло си е добре, просто не говори много.”

„А сега друсаш ли бе, копеленце?”, викам му аз и като се вглеждам в лицето му и виждам, че яко му личи, че „помпа“. Във фейса е слаб и като се усмихва се виждат някакви импланти, вместо зъби.

„Не бе, не! Вече съм чист”.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Чист мръсник си ти. Бившият ми мъж така викаше: „Бивш наркоман няма”. Абе не знам к’ви ми ги говори тоя нещастник, но ме нави някак си и заживяхме заедно в „Надежда”. Оказа се, че работата му в Заложната къща била нещо временно, само за месец и малко след като тръгнахме, напусна. И пак кака ти Гери плаща сметките и цака яко кинти за семейното благо. Абе карай, сефте… Тоя също не искаше да бачка, дремеше у нас по цял ден и от време на време ходеше да продава… Е, как какво?! Дрога, какво! Трева и бонбони. То отрепката си е отрепка, тя няма как да се промени. Викам му вечер – „боклук”, после го целувам и си лягам до него. К’во да направя? Кажи ми? Аз друго освен боклуци не съм виждала, така че започнах да свиквам с тях. Една вечер се прибирам и гледам нашият се набол.

„Пак ли се почна бе, нещастник?”

„Ами да, не издържах, нервно ми стана!”, отговаря ми той.

„Нали знаеш какво ще стане оттук нататък?!”

„Ами знам”.

„Свършваш!”

„Ами знам”.

„Майната ти!”

„Днес бях при жена ми, бившата, тя пак е почнала да друса и ме накара и мен”.

„Майната ти. Няма да повтарям.”

Зарязах го и Помпата. Малко ми беше жал, че пропада и понякога ходех да му нося храна на него и жена му. Давах им и по малко пари. Бяха наистина зле. Толкова зле, че чак да ти е жал да им кажеш „Майната ви!” Добре, че поне бяха пратили детето при баба си.

И си седя аз и си редя в главата колекцията от отрепки в живота ми. Копеле

Снимка: plovdivskinovini.com

Снимка: plovdivskinovini.com

Едно, копеле Две, копеле Три… И точно, докато броя наум се появява Крум Мутрата. Копеле отвсякъде. Вечер чертае в Червило и Ялта, през деня върти далавери с дрога и проститутки. Дразнеше ме какъв е едър и тъп, но ми беше писнало от нещастници без пари. Като ще е нещастник, нека поне да има и кинти. Е, Мутрата плащаше всичко, навсякъде. Водеше ме по ресторанти, купуваше ми подаръци. Родих се с него. За първи път битовите сметки не плащах аз. Нищо общо с предишните мизерници. Скоро спрях и да ходя на бачкане, парите вече не бяха проблем. Нали Мутрата е до мен. Води ме по морето на Златните, СПА хотели, лукс, чертаем и дърпаме бело за без пари. На върха сме. Забравих целия си предишен живот на благотворителен загубеняк. С това копеле, май ми излезе късмета. Е, не е много хубав, дебел, нисък и набит, знае само да блъска във фитнеса и да вдига щанги, ама к’во ти дреме?! Нали не му плащам сметките за ток и не му давам кинти за дозите.

Обаче нали се сещаш, че при мен не може да има нещо хубаво за прекалено дълго време. Една вечер точно като се бяхме нашмъркали в Крум, дойдоха внезапно някакви тъпаци. Здраво заблъскаха по вратата и крещяха: „Отвори веднага, нещастник”. Оказаха се едни приятели на Крум, бях ги виждала по баровете, в центъра.

„Ей, чшшш на к’ъв се пра’йш? ‘Що продаваш, където не трябва бе, педал?

Започнаха да крещят те и да го блъскат в гърдите, след като влязоха.

Май и те бяха на няколко линии, защото избесняха, яко бой, крушета, ритници. И аз го отнесох също. Направиха мелето и се изметоха. На сутринта, пред вратата – куки. Обиск на апартамента. Аз и Мутрата – в районното.

„Него ще трябва да го задържим, а вас ви пускаме…”

Дадоха му 10 години пандела. Натопиха го и той го отнесе заради сума народ.

„Копеле и ти се прецака, и мене прецака.”

Ей така с Мутрата. Той все още е в затвора и през ден му ходя на свиждане и му нося храна… Записах го и него в списъка с онези отрепки, които минаха като буря през мен.

Нали разбираш, такива са съдбите ни: на някои животът им тече нормално, по права линия, ходят на училище, после следват хубави специалности в университет, след това работят, женят се, плащат си редовно сметките и всичко им е окей, а на други просто им е писано да не им се получи. Още с раждането си им е предопределено някъде, че накриво ще им излезе цялото съществуване… Така е отредено за тях, цял живот да плащат битови сметки.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е един от неиздадените разкази в сборника “Малка, мръсна и тъжна” („Рива“, 2014 г.)

Други разкази от Бистра Величкова:

„Лусио, Братче!“ (разказ)

На Йоана, която ме накара да го напиша
(докато пихме под “Моста на влюбените”)

posht_kutТази история я пиша, заради Йоана Рапърката. Защото като й разказах за италианеца Лусио, който тя по-късно наричаше Лусио Братче!, и каза, че трябва да я напиша, че било мега добър момента, в който аз съм се надвесила над панталоните му, докато той е легнал, а баба ми влиза в стаята с купа белени круши и казва: “Да почерпим момчето с тазгодишната реколта”. Рапърката ми вика: “Братле трябва да го разкажеш това, както и когато точно влизате у вас и се появява баща ти с елек, после майка ти в престилка и започват да си комуникират с момчето, без да си дават сметка, че е чужденец”. И вярно, нашите супер неочаквано се оказаха, че са в нас този неделен следобед, а не както бяха обещали да ходят на село. Аз цяла нощ бях вилняла на купон в някаква вила, където беше пълно с чужденци дошли по програма за обмен. И там се запознах с Лусио Братче, който като ме погледна с кроткия си поглед на кушута (авторство на срbob-marley-one-loveавнението Йоана Рапърката), облечен с лекьосана с петна от бира тениска, но с лика на Боб Марли и ме спечели от раз. Английският му беше доста зле, българският съвсем, ама с италианския не можеш да го бутнеш. Каза ми само “Bella Donna” демек красива жена и отвсякъде бях негова. Цяла вечер пяхме прегърнати “No woman, no cry”, в български превод “Няма жена, няма край”. А като пускаха тъпи песни се опитвахме да си говорим. Бил актьор, играел в алтернативен театър и жонглирал с огън. Ето в какво може да се влюби една тъпа овца, която никога няма да порасне и винаги ще си пада по инфантилни лекенца, които обаче са арт, като малки са карали скейт, рисували са графити, пушат коз и слушат Боб Марли до дълбока зрялост. После са станали актьори, художници, дизайнерчета, поети или музиканти, ходят с вехти дрехи, пият бира с коз и живеят мизерно. Ей това е любовта, която търси градската жена овца (особено тази от Езикова гимназия), която ще блее влюбено при вида на всеки един с такива характеристики.

Актрисата Лилия Гелева чете разказа "Лусио, Братче!" на Пощенска кутия за мръсни приказки, в Нощта на театрите, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Актрисата Лилия Гелева чете разказа „Лусио, Братче!“ на Пощенска кутия за мръсни приказки, в Нощта на театрите, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Купона във въпросната вила продължи дълго. По обяд се разбудихме. Аз в прегръдките на Лусио, разбира се. И понеже нямаше вече нищо за ядене му викам, айде в нас. Неделя е, слънчево е, в Люлин е готино, нашите са на село. Ще се забавляваме! Влизам аз в нас, доволна, че ще сме сами с новото ми приятелче от Италия и едва завъртяла ключа на вратата, тя се отваря и майка ми ме посреща с широка усмивка, и следи от лютеница по ръцете. “Тук сме си майче, няма да пътуваме за село” – казва тя, очаквайки да споделя радостта й. Стринка ми и вуйчо ми, им докарали чушките и доматите от село, та нямало нужда да ходят! Влизаме в коридора с Лусио и се появава и баща ми – в плетен елек, запретнати ръкави и червени ръце от белене и мелене на домати, и чушки. И докато баща ми гледа и не разбира, какво се случва, майка ми започва да разпитва Лусио, с целия лексикон от 57 въпроса: Вие кой сте? От къде сте? С какво се занимавате? Какво работите? Как се запознахте с нашето Кате? А Лусио гледа тъпо – ту тях, ту мен и се усмихва – нищо не разбира. Вика само: “Добър ден, приятно ми е” – малкото думи на български, които знае. А майка ми продължава с въпросите, придружени със самообяснителни белжеки защо той нищо не казва: “От къде ли сте? Да, може би се притеснявате да говорите, аз така ви нападнах. Не за друго, ами викам да не сте приятел на приятеля на Катето Боби, той често идва у нас… Та се чудех”. Добре, че Лусио не разбира български. Майка ми щеше всичко да провали. Боби! За какъв дявол го споменава. Та ние не сме заедно от месеци. Лусио мълчи и продължава да гледа тъпо. Майка ми млъква и ме поглежда мен, объркана, дали това момче не е малоумно или бавно развиващо се. Викам: “Мамо той е чужденец”. Тя се усмихва широко, вече всичко й е ясно. “Колко интересно. А от къде сте?”, му вика. И той пак не я разбира. Отговарям вместо него: “Мамо, италианец е”. “Ааау чудесно”, казва тя. До момента баща ми мълчи и гледа. А тя продължава: “От кой регион?”. “От Флоренция”, отговарям аз. И настоявам да ни оставят и да си влезем в стаята. Ама не, майка ми иска всичко да разбере. Усмихва се неловко и казва: “Ама чакай де, поне името на момчето да научим! Как се казвате?” – продължава тя с въпросите на български, а италианеца все така гледа с неразбиране. Точно този въпрос – “Как се казвате” – го е учил на курса си по български език и успява да отговори бавно и отчетливо като първокласник: “Аз се казвам Лусио”. Майка ми не го разбра, поради акцента, а и поради факта, че в този момент кучето на съседите започна да лае, сякаш като знак, че не одобрява името му. “А? Как? Как?!”, надвиква се с кучето майка ми. И той пак: “Лусио!”, този път по-високо. Баща ми въобще не го чува, но и не се интересува от името и въобще само чака да приключи тази странна среща с непознат в коридора, и да ходи да си довърши туршиите. А майка ми повтаря чутото: “Ааа Любчо! Ясно!” И се обръща към баща ми, ама така уж дискретно, така че никой да не я види и му подшушва, така че се чува всичко: “Абе, Иване, какво е това име – Любчо? Не ми се струва италианско?”. Баща ми за първи път се включва в сцената, защото е получил конкретен въпрос, който изисква конкретен отговор. Нещо изключително важно за инженерния му ум. Разсъждава за кратко, съсредоточено и логично, и след 3 минути и 14 секунди, казва: “Ами, гледай сега, това име Любчо е по-скоро сръбско”. Майка ми втрещена от най-новото разкритие около току-що влязлото непознато момче, ме поглежда въпросително, все едно чака ясно обяснение на тази фактологическа неточност! Аз не казвам нищо, раздразнена от целия абсурд и от факта, който забелязвам, докато от срам държа очите си забити в пода, и осъзнавам че гледам в терлиците на баща ми, поляти с лютеницата, която в момента мелят в кухнята. Задърпвам рязко италианеца да отиваме към стаята ми, но майка ми го хваща от другата страна, дърпайки го в обратната посока и казва с онзи тон, така типичен за жените тип леля Добрева от “Куче в чекмедже”, дето като искат да стане на тяхното, стават свръх любезни, онзи момент, малко преди истерията: “Ама, моля ти се Кате, остави ни да си поговирм с Любчо. Баща ти е бил в Сърбия, има много за какво да си говорят!”. Не издържам, дърпам го рязко, казвам им, че отиваме в стаята ми, а зад мен ги чувам да казват: “Добре, ние ще ви намажем по една филия с лютеница, точно я сварихме”.

Актрисата Лилия Гелева чете разказа "Лусио, Братче!" на Пощенска кутия за мръсни приказки, в Нощта на театрите, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Актрисата Лилия Гелева чете разказа „Лусио, Братче!“ на Пощенска кутия за мръсни приказки, в Нощта на театрите, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Мисията невъзможна е изпълнена. Оставаме насаме с Лусио в моята стая, която не е реновирана, откакто бях дете – по стените все още стоят закачени играчките, които пеят и с които са ме приспивали като бебе, по бюрото ми са залепени стикери, които съм си купувала между 1-ви и 12-ти клас от училищната лафка – стикери с барби, с колички, с Дарт Вейдър, с листенца марихуана, всичко, което се е падало в дъвки и в зрънчо “Лъки бой”, и безплатните стикери от Бордшопа. Одеялото на леглото разбира се е родопско, а мокета е покрит с шарена черга, плетена от пра-баба ми. След срещата с нашите си мисля, че Лусио вече твърдо се е отказал от мен. А той пък се оказа, че твърдо иска да е с мен. Доближи се, прегърна ме и въпреки всичкия абсурд до момента, който се беше случил, поне според мен, той започна да ме целува, доста запален. Натискаме се яко, бърка ми под блузата, разкопчава ми сутиена и… майка ми влиза, без да чука на вратата. Усмихва се уж извинявайки се, че ни безпокои, оставя чинията с две филии, с домашна лютеница и казва на Лусио, пак на български: “И вие си имате в Сърбия такива неща, ама българската лютеница си е друга работа”. Той се усмихва от любезност, пак без нищо да разбира. Майка ми излиза, а аз търся ключ, с който да заключа вратата на стаята. Няма такъв, а и самата врата е развалена и не се затваря докрай, винаги седи леко открехната. Решавам, че няма кой да влезе повече. Той пак ме налазва, лягаме на леглото, маха ми сутиена, съблича ми блузата, целува ми гърдите. Въобще сърбин, сърбин, ама пипа като италианец! Смея се наум. Почва да ми писва да ме лигави и да се туткаме толкова време. Разкопчвам му панталоните, викам, давай да се почваме. Той се притеснява малко, поглеждайки към открехнатата врата. Викам, споко пич, ще почнем със “загрявка”, няма да е всичко на юруш. Точно го е извадил и на вратата се чука! Да, това е онази сцена с бабата. Баба ми влиза с купа круши и репликата: “Да почерпим момчето с тазгодишната реколта”. Явно пратена от майка ми, на която вече й е неудобно да идва в стаята. И какво да види милата ми баба, младежът легнал на леглото, а внучка й отгоре му, се надвесила точно над чатала му. Разкошна картинка! Едва ли човек като нея – преживял царизъм, втора световна война, комунизъм и капитализъм е предполагал, че ще завари своята млада наследница в такава ужасно унизителна, пошла и непристойна поза. Аз се обръщам почервеняла от срам, прикривайки оголената част, която се канех да погълна с уста и й казвам: “Ааа, мерси, бабо, абе тук му шия панталоните, че са се скъсали”. Тя ме поглежда сякаш с облекчение, че не е това, което си е помислила и казва: “Ами така кажи бе, Кате! Сега ще ти донеса хубави конци и иглите с големи уши”. Върви разправяй, че нямаме нужда и че, и без конци, и игли можем да се зашием… Малко преди да излезе от стаята, без да се обръща към нас, за да не ни притеснява, баба ми каза: “Едно време и на нашите момчета много им се късаха панталоните, ама и наум не ни е идвало да им ги шием”. След, което избухна във висок смях, който се отдалечаваше в посока на хола. Абе и баба ми не е вчерашна… Аз си обличам блузата, италианчето се позагащва. След пет минути баба ми се връща с кутията си с конци и му я подава на Лусио с думите: “Заповядай Лъчо, сега баба ще те зашие!” – явно не чула правилно името, казано й от майка ми, която от самото начало не го разбра. И докато сяда до него допълва: “Хубаво име – Лъчезар! Лъчезарен, топъл, светъл! Слънчев лъч в дома ни! На късмет си ни, ей! Зет ми каза, че си от Югославия?!”. Лусио полу легнал, подпрян на лакти, гледа с неразбиране – ту нея, ту мен. Нямах време да му преведа и обясня всичко от случващото се. А баба ми вече насочваше иглата към слабините му и плануваше да зашие ципа на панталона му, който не беше скъсан. Вече шиеше с една особена усмивка на задоволство, докато, аз си представях как италианския член на Лусио от “Сърбия”, спада все повече, усещайки близостта на иглата с голямо “ухо”. Сърцето ми се късаше, а възбудата ми преминаваше все повече към отчаяние, виждайки как се разминавам с любовта на живота си, която можеше да бъде незабравима поне за няколко минути…

"Пощенска кутия за мръсни приказки", в Нощта на театрите, в клуб Carrusel, в София, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

„Пощенска кутия за мръсни приказки“, в Нощта на театрите, в клуб Carrusel, в София, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Баба ми му направи накрая два възела с конеца и беше готов. Културен шок за италианеца – едва ли някога му се беше случвало някой да му зашие ципа на панталоните. Но това е моята хитра баба, която си прави цирк с нас, докато аз си мисля, че я заблуждавам. Баба ми излезе, с доволна усмивка. Момчето със зашитите гащи стана, погледна ме, вече на никой не му беше до целувки. И аз му викам: “Еми освен да си ходиш? Няма да стане между нас… С тоя твоя шев…” А той ме гледа стреснато, пак с онези очи на кушута и ми вика: “Как прибера? Пари няма!”. Е браво! Нали си от Италия, мислех, че там всички имате пари. И сега какво ще го правим тоя палячо, как ще го разкарам от нас?! И аз нямам пари да му дам за такси, че той пък мизерникът живее в някакво село до София. Сега на баща ми няма как да му поискам пари, че като разбере за какво са, сигурно с ритници ще го изпрати. На майка ми, докато й обясня за какво са ми пари ще е по-добре на гръб да го занеса до тях. Отивам при баба ми и й викам направо: “Бабо, тоя не иска да си ходи! Имаш ли пари да му поръчаме такси?” Баба ми се смее с цяло гърло и вика: “С радост и от сърце! Пари за билет чак до Сърбия ще му дам”. Та, пак баба ми оправи положението, след като тя го развали де. Ама сигурно е за добро, знае жената на кой трябва да се зашива ципа на панталоните и на кой не.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е четен за първи път от актрисата Лилия Гелева, на „Пощенска кутия за мръсни приказки“, в клуб Carrusel, София, в Нощта на театрите – 19.11.2016 г.

GARE TERMINUS: Bulgarian dark scene is small but very strong

Gare Terminus. Photo © Beastra

Gare Terminus. Photo © Beastra

The experimental Neo folk, dark music band Gare Terminus had their first concert in Sofia, in January 2017. The concert was held in one of the underground bars for live music, in the center of Sofia – BarDak. It was part of the poetry reading „White Poems for Dark Days“. After the concert the members of the band shared their positive experience and said that the Bulgarian dark scene is very small but very strong and the community is very alive, and active.

The band „Gare Terminus“ was formed in 2015 in Luxembourg. It consists of two members – Margarita Omar – visual artist and musician and Neor Nachev – poet, guitarist, founder of the Bulgarian band In the Red (На Червено). The two members admit that their music is influenced by musicians such as Douglas Pearce from „Death in June“ and bands like „Swans“, „Doors“, „Sisters of Mercy“. The name of the band „Gare Terminus“ comes from a song by „In the Red“ – The Last Station („Гара последна“ – in Bulgarian or „Gare Terminus“ in French or Latin). The Last Station was one of the last songs of „In the Red“, when Neor Nachev meets Margarita Omar and both decide to start together a new musical project.

By the time the concert was held the band had almost 14 songs. After September 2017, the band is planning to release their first official album. Their next concert is planned to be in Luxembourg at the end of February or in March 2017. For more information and band’s latest news follow their Facebook profile.

In the special interview that the band gave for the online radio „Double Delusion“, both members shared their positive experience of the concert and the Bulgarian audience, which enjoyed their style a lot.

You can listen to the whole interview with „Gare Terminus“ on the online radio „Double Delusion“ here:

gt

Listen to „Gare Terminus“:
Web Site
Soundcloud
Bandcamp
Facebook

 

Interviewer: Beastra
Media: Free Independent Media © Double Delusion 2017

Поколението „Февруари“

да не бях аз
и да не бях жив
и да не бях част от изгубеното време

Февруари. 1997 г. България е в дълбока политическа и финансова криза. Хиперинфлация. Цената за 1 долар достига 3000 лева. Банките фалират. С тях изчезват и спестяванията на хиляди хора. Всичко се обезценява. Особено живота. Рафтовете на магазините са празни, няма храна. Хората излизат на протести срещу поредното правителство, което загробва страната, след промените от 1989 г.

Втората поетична книга "Февруари" на Мартин Костов

Втората поетична книга „Февруари“ на Мартин Костов

В същия този момент, една майка, в краен квартал на София, получава контракции. Трябва скоро да роди, деветото си дете, от третия си мъж. Не, не са от ромски произход. Просто винаги така се случва, когато се появи нов мъж. Може би беше грешка, но така или иначе, вече е късно. Не знае с какво ще го храни това дете, от къде ще вземе пари да го гледа. Но животът следва своя ред, въпреки реалностите. На 17 март, едно бебе проплаква, при първия си сблъсък със света. Все още е в кръв, трепери от студ и единственото, което може е да плаче – първото нещо, което правим всеки път, когато се раждаме отново, чрез болката. Детето го кръщават Мартин. Второто име, обаче не е от баща му, а от новия приятел на майка му. Животът е динамичен. Всичко се променя за месеци. Фамилното му име е, както на останалите му братя и сестри, без значение от бащите им – Костов. Мартин Цветанов Костов. Бъдещ поет, който ще напише едни от най-силните и чувствени строфи, кървящи от сърцето му, едва 16-годишен. Но, все още никой не знае това. Мартин продължава да плаче в пелените си, някъде там, накрая на града и да се адаптира към живота. Адаптацията ще продължи дълго. Може би завинаги. Единственото, което бихме могли да кажем на това, едва новородено дете, в този краен квартал, в тази България през 1997-ма е: „Добре дошъл и съжаляваме за всичко, което предстои!”.

Девствени

без дните нямаше да се случи това
което вече направихме
и оставихме
да се разпорежда с нас

Истинският му баща изчезва и не иска да го вижда. Казват, работел като гробар. Появил се друг мъж при майка му, който го гледал и много го обичал. Брат му, по-голям от него с около седем години, го водел на училище, на срещите си с момичета и го научил да пуши цигари, още от малък. На 13 г. Мартин започнал да не се прибира със седмици вкъщи. Живеел при различни приятели. Все по-рядко ходел на училище. Започнали купони в крайни квартали из цяла София, където имало от всичко: силна музика, трева, амфетамини, хероин… Едва ли е имало нещо предлагано на улицата, което Мартин да не е опитал до 15-та си година. Последвала и топлината на непознати, борбата за оцеляване в най-суровата действителност и вечната болка, която е най-верният му другар и спътник навсякъде. Болката, която Мартин с годините е опитомил и се е научил да използва, за да създава и да се спасява, като я описва; Като я изважда на белия лист под формата на стихове, за да покаже на света, колко остро го пронизва, когато са само двамата.

Зима

какъв е този живот който предсказва бъдещето

Това е историята на Мартин Костов. И не съвсем. Много по-страшна е. Много по-ужасяваща. Но, както не могат да се опишат най-бруталните ужаси в историята и през войните, така и живота на Мартин не може да бъде описан така, както е преживян. Това е историята на едно дете, което се е родило и израснало по време на Прехода, по време на „гладните години”, „мутренските години”, през „зимата на нашето недоволство”. Това може да е историята на много деца, които са се родили в това време и са захвърлени в света сами, оставени съдбата да се грижи за тях. Поетът Мартин Костов е олицетворение на нашата колективна съвест. Той и връстниците му са резултатът от едно изгубено време, в което се роди и израсна цяло поколение, отгледано и възпитано от улицата. Улицата – която единствена ги разбира и винаги ги приютява, когато у дома е по-студено и по-опасно.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Като ученик, Мартин предлага свои стихове и снимки за изложба в читалището на квартала, в който живее – Княжево. Когато прочитат там стиховете му, го изгонват с груби думи. Питат го как не го е срам да пише такива неща – ужасени от собствената си съвест, отразена в огледалото на света, което им е поднесъл Мартин, чрез поезията си. А поезията му е доказателство за това, че и най-страшното време не може да отнеме чувствителността и светогледа, които са в теб. И дори в калта, успяват да изплуват, и оцелеят перлите.

Още със стиховете си в дебютната книга „Дом” (2014 г.), постигнала голям успех и отзвук в литературните среди, Мартин Костов пречупва времето, през което е израснал, чрез своята изострена сетивност. „Февруари” е своеобразно продължение на първата книга: „времето – сякаш не го е имало”, „ако се случвах щях да съм различен”, „какъв е този живот който предсказва бъдещето”, „времето ти ме гали / мирише на слънчева зима под кожата”).

Дебютната стихосбирка "Дом" на Мартин Костов. Copyright © Beastra

Дебютната стихосбирка „Дом“ на Мартин Костов. Copyright © Beastra

Както в „Дом”, така и в стихосбирката „Февруари”, някои от текстовете вероятно биха звучали цинично за определени читатели. Това, обаче, не прави стиховете му груби и не ги лишава от естетика, и сетивност. Дори напротив, още по-болезнено докосват сърцето, защото има думи от циничния ни живот, които нямат синоними и трябва да се изрекат точно такива, каквито са. А когато се поставят в поетичната чувственост на стиха, те някак пречистват съзнанието и света.

Неслучайно и името на втората стихосбирка на Мартин Костов, се казва „Февруари”. Името на месец Февруари, произлиза от латински (Februarius). Първоначалното значение е било очистителен (месец). В древен Рим по това време са се извършвали жертвоприношения за очистване от греховете.

Така и Мартин Костов със своята стихосбирка „Февруари”, сякаш прави жертвоприношение на своя живот, за да го превърне в поезия, която да ни пречисти нас. Той се превръща в глас на цяло едно поколение, родено през паметната за България 1997 г.; Едно поколение, което беше принесено в жертва на съдбата и времето си, за да пречисти греховете на своите родители и да очисти бъдещето. Стиховете на Мартин Костов са огледало за острата чувствителност, която носят тези, несправедливо набедени като „необразовани”, „безпризорни” и „улични“ деца, имали „късмета” да се родят в едно „изгубено време”. За щастие някои от тях успяват да се намерят, сякаш именно благодарение на това изгубване и да създадат автентично художествено творчество, което осмисля преживяната болка, безпощадната съдба и желанието за по-добро бъдеще. Или, както пише самият Мартин в едно от стихотворенията си: „някъде където / сме се губили / сега се намираме…”.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван като предговор към втората стихосбирка „Февруари“ (ИК Пергамент, 2016) на Мартин Костов

Туристи в “Била”

И този петък пак минах през “Била”-та. Казвам “и този”, защото всеки път се заричам, че ще е за последно. Купих каквото трябва и се нареждам на дежурната опашка на касата. Пред мен един от “новите” европейци – мургав емигрант с хляб и цигари, а пред него – баш европеец, демек нашенец, с литър бира и вакуумирани пържоли под ръка. Най-отпред – момче и момиче туристи – чужденци се суетят нещо до касата. В това време мургавия европеец се озърта неуверено, докато нашенеца благославя августовската софийска жега и политиците. С две думи – дотук всичко както си му е реда.

Разказът на Иван Сан е публикуван във в. "Стършел", 7 октомври, 2016 г., бр. 40, стр. 4

Разказът на Иван Сан е публикуван във в. „Стършел“, 7 октомври, 2016 г., бр. 40, стр. 4

Идва ред на младежите туристи. Касиерката – едра жена на видима възраст около 50 и малко кисела, заради жегата, но най-вече заради многото туристи – сканира продуктите, и ги изсипва обратно в кошницата. Казва сухо:

– 23.47.

Чужденците поглеждат към екрана на касовия апарат и отброяват внимателно българските банкноти, докато служителката, видимо вкисната ги пустосва защото не говорят езика й. Не само, че не говорят езика, ами и дребни нямат, моля ви се! След кратко суетене се разбраха със сметката, но за беля се оказа, че на младежите им е нужна и торбичка за продуктите. Следва кратка театрална миниатюра с мимики и жестове, в резултат на която става ясно какво “още искат тия”. Касиерката посочва припряно към касата:

– Ей там са торбите – толкоз ли не може да ги видите?!

При тези думи нашенеца с пържолите се раздвижва:

– Аааа, тя Меркел така ги учи: ‘сичко на готово! – подхвърля, видимо развеселен от това че най-после нещо интересно се случва в празния летен ден (1).

Младежите послушно следват инструкциите на служителката, взимат торбичка и се насочват към изхода. Това се оказва голяма грешка!

в. "Стършел", 7 октомври, 2016 г., бр. 40,

в. „Стършел“, 7 октомври, 2016 г., бр. 40,

– Алоооооу! Теа торби се плащат! – застига ги нервния крясък на касиерката.
Момчето и момичето се споглеждат стреснато, при което охраната на магазина им обяснява на развален английски, че торбичките се плащат. Внезапно разбиране озарява лицата на туристите. Отброяват нужните стотинки и ги подават на касиерката, която обаче упорито не спира крещи, явно изнервена от дългата смяна, но най-вече от нежеланието си да работи точно това, точно сега и точно в тази “Била”. В този момент момчето-турист проявява неблагоразумието да запита, при това любезно:

– Excuse me, can you please stop yelling at us? (2)

Тази реплика се оказва втората грешка на нещастните туристи. Касиерката окончателно подивява от ярост:

– Айде само да не псуваш, а?! Нема да псуваш! ОмръзнАли сте ми ‘сички такива! Ше псува той! Кой псуваш ти, бе?

Туристите се споглеждат стреснато и забързват крачка към изхода.

– Ааааа-ма-хааа, западняци разглезени! – провиква се след тях касиерката, вече поуспокоена, че добре ги е „насолила тия“.

Когато туристите изчезват от погледа й, тя поглежда доволно към хората на опашката, а по лицето й се чете гордост, че и тя поразбира малко чужди езици! Мъжа с пържолите й кимва в знак на солидарност, че не сме се оставили ние българите да бъдем унижавани от чужденците и възкликва одобрително:

– А така, а така! Да не си мислят, че всичко им е позволено!

После добавя делово:

– Имаш ли цигари “Карелия” синя?

Касиерката, вече успокоена отвръща:

– Абе, нямаме, ама чакай да видя… а, останала е една тука, ето! – смига му приятелски и му подава пакета цигари като на свой човек.

ИВАН САН


(1) Тук е мястото да вметнем, че въпросните туристи говореха език подобен на чешки, но както би забелязъл нашенеца в този момент: “Чешки-мешки – Меркел е на ‘сЕкъде!”.
(2) “Моля, може ли да не ни крещите?”

* Разказът е публикуван във в. „Стършел“, 7 октомври, 2016 г., бр. 40, стр. 4

Никога не можеш да забравиш, “каквото ти принадлежи”

“Каквото ти принадлежи”, Гарт Грийнуел (Black Falmingo Publishing, 2016), превод Надежда Радулова

“Каквото ти принадлежи”, Гарт Грийнуел (Black Falmingo Publishing, 2016), превод Надежда Радулова

“Каквото ти принадлежи” е дебютният роман на американския писател Гарт Грийнуел, излязал в САЩ под заглавието “What Belongs to You” от издателство “Farrar, Straus and Giroux” (2016 г.). В превод на български от Надежда Радулова, е публикуван от издателство Black Falmingo Publishing (2016 г.). Романът, разказващ за любовната връзка между американски преподавател в Американския колеж в София и младо момче, което живее на улицата и проституира, получи много силен международен отзвук. “Приказка за сексуалната мания се превръща в класика” е заглавието на статия за книгата в “The Telegraph”; “Репресии и момчета под наем. Един роман за гей желанията и срама, изследва динамиката на парите и властта“, пише в подзаглавие за книгата “Independent“. С много положителни ревюта за романа излязоха и издания като “The New York Times”, “The Washington Post”, “The Guardian” и т.н.

Самият Гарт Грийнуел живее в България повече от четири години, като работи като преподавател по литература в Американския колеж в София. За това време, освен, че научава много добре български език, разбира и много за живота в България, за крайните квартали и панелните блокове (особено тези в „Младост“), за младите, които сякаш нямат бъдеще в родината си и бързат като завършат училище да емигрират в чужбина; Или за някои от онези, които остават и продават себе си на улицата, за да изкарват пари. Романът “Каквото ти принадлежи“ е разделен на три части – “Митко”, “Гроб” и “Зараза”. Първата част “Митко” излиза като самостоятелна новела още през 2011 г. По-късно авторът написва и останалите две части и ги оформя в общ роман. Премиерата на книгата в София, се състоя на 4 октовмри, 2016 г., в Литературен клуб “Перото”.

“Каквото ти принадлежи” е онова, от което никога не можеш да избягаш. Това е твоето минало, което колкото и да се опитваш да забравиш, винаги ще напомня за себе си – скандалите между родителите ти, разводът им, подмятането на децата между двамата, доведените ти сестри, бягствата от вкъщи, безразборния секс с непознати. Това е болезненото ти израстване оставило завинаги своите отпечатъци върху нараненото дете в теб, което все повече криеш, за да се адаптираш по-добре в света на възрастните. При първите любовни трепети, чувствата ти са наранени от момчето, в което си влюбен. В същия този момент баща ти е прочел дневника ти и разбира, че си гей. По телефона, ти го молиш да поговорите, защото се чувстваш наранен и самотен, а той ти казва повече да не се прибираш вкъщи. Това е историята на главния герой в романа “Каквото ти принадлежи”. Това, което ти принадлежи – твоят дом, разбирането и подкрепата от родителите – в един момент се оказва, че не ти принадлежат. Всичко, което имаш на този свят си единствено самият ти – твоята душа и тяло. Но тези душа и тяло са твърде самотни и искат да “принадлежат” на сърцето на някого, да бъдат обичани, да бъдат разбрани и стоплени от сродна душа, от човека, който всеки търси като изгубен ангел с едно крило. Трябва му другата полвина от него, за да полетят заедно като съвършено цяло.

Рецензия за романа "Каквото ти принадлежи", публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 7-13.12.2016 г., стр. 4

Рецензия за романа „Каквото ти принадлежи“, публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 7-13.12.2016 г., стр. 4

Какво става, обаче, когато в отчаянието си, платим на някого, за да ни “обича”? Тогава той принадлежи ли ни? Може би да, според пазарния принцип и закони. Срещу определена сума пари – получаваш определена стока или услуга. А според човешкия закон какво получаваш? Вероятно болката от неизбежната съдба на другия, проекция на твоята собствена болка – да бъдеш този, който животът е направил от теб. Да плащаш за “любов”, въпреки че знаеш, че не искаш това. И да продължаваш да го правиш, тласкан от някакво вътрешно влечение към това момче. Без да искаш се влюбваш в него и за теб той става специален. А ти за него – един от многото му “приятели” – клиенти.

В тоалетните на НДК, главният герой от романа, плаща 20 лева на двадесетгодишния Митко, чиито единствен начин за оцеляване е като продава тялото си. Американският преподавател, който разказва от първо лице историята в романа, е чувствителна личност и съжалява момчето на улицата, но не прикрива своята човешко-животинска природа, която при възбуда иска екстаз и облекчение. А всичко, което иска Митко е да има модерен айфон, нови дрехи, храна и покрив над главата си. Това, обаче, което получава от живота е – много “приятели”, с които си урежда срещи по интернет, из нощна София. Накрая, вместо с много пари, Митко се сдобива със зараза, със сифилис. С тази болест вече не може да изкарва парите си по добре познатия начин, “приятелите” го забравят, а той няма материална възможност да се лекува. Съкрушен, нещастен и пиян, блъска посред нощ на вратата на американския си приятел. Той се оказва единственият, който е готов да му помогне с пари за храна и лечение, единственият, който го приютява у дома в студената зимна вечер. От чиста човещина или поради силното си влечение към Митко, американецът се оказва единственият му “истински приятел”, както самият Митко го нарича, докато му благодари за помощта.

Любовта обаче е “заразна”. Американецът също се оказва заразен със сифилис. Открива това, две години след последния си интимен контакт с Митко. Да принадлежиш на някого и някой да ти принадлежи означава, и да споделяте “инфекциите” на това да сте заедно; да споделяте болката и грапавите белези от раните по душата. И докато си мислиш, че като си плащаш за любов си далеч от тази интимност и обвързаност с другия, идва момент, в който се оказваш най-въвлечен, като с истински интимен партньор. Ако можеше, поне да не се беше влюбил в този така чаровен уличник. Любовта винаги прави нещата по-сложни. Американецът е изправен пред решението да прекрати контакта си с Митко завинаги, защото вижда, че колкото и пари да му дава, колкото и да му помага, той остава все така безпомощен и продължава да живее, както знае. А и не е ясно до колко харчи дадените му пари за лечение от болестта си.

Последната сцена, в апартамента на американеца е описана много живо и

Корицата на американското издание на романа "Каквото ти принадлежи" от Гарт Грийнуел

Корицата на американското издание на романа „Каквото ти принадлежи“ от Гарт Грийнуел

емоционално. Митко идва пиян и вероятно дрогиран, едва гледа, целият е премръзнал от студ, залита и се свлича на дивана в хола. После изяжда всичко от хладилника и докато пие ту кисело мляко, ту прясно, заедно с банан, не спира да повтаря на американеца: “Ти си истински приятел”. А той го гледа със съжаление и не знае какво да каже. В същото време, мислено си повтаря как това трябва да бъде последната им среща.

Интересно е да се види България, по-конкретно София, през очите на американския писател Гарт Грийнуел – живял и работил у нас. Той не спестява нищо от това, с което сме свикнали в ежедневието ни като българи. Много естествено и точно е описана обстановката, и декорите на София, сред които се развива действието на романа. А самият образ на момчето, което продава тялото си по улиците на града е като метафорично обобщение за съдбата на много от младите хора в една пост-социалистическа страна, която ежедневно се опитва да се адаптира към промените, дошли след демокрацията. Митко пие алкохол, взима наркотици, ходи с евтини тънки кецове, в които му замръзват и прогизват краката, през зимата. Той е роден и израстнал в онази България на бедните панелни блокове, в крайните квартали, с кал, боклук и бездомни кучета, с порутените поликлиники, в които властва нелюбезното отношение и липсата на дискретност към пациентите. В квартала със символичното име “Младост”, няма църква, защото когато са строили блоковете там, всички са вярвали в комунизма. А Митко, все още си е играел и гушкал баба си, подобно на онова малко момче във влака, което героят вижда напът за морето. И се замисля дали и него го чака бедната съдба на Митко. И защо когато си дете си толкова искрен и импулсивен, а като възрастен ти се струва така неестествено да прегърнеш собствената си майка. Предпочиташ да платиш за прегръдка на непознат, отколкото да се върнеш в изгубеното си детство, неизбежно белязано от страдание и мрачни спомени.

Не само това, а докато си плащал за нежност и топлина, без да искаш, си се влюбил. И си започнал да очакваш същото от другата страна, сякаш напълно забравил, че всичко е бизнес, сделка. Иска ти се да не си един от многото приятели на Митко, а да почувстваш, че си единственият. Но уви, Митко от малък се е научил, че единственото, което има е себе си и отдавна не мечтае само за един приятел, защото знае, че любовта е бизнес, а животът – стокова борса на човешки съдби. Така или иначе, пред болестта и неизбежния край всичко друго се обезсмисля. Любовта е обречена, чувствата разяждат отвътре, а парите са вечни. Но и споменът остава вечен, защото никога не можеш да забравиш, “каквото ти принадлежи”.

Бистра Величкова

* Рецензията е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 7-13.12.2016 г., стр. 4

Япония – цената на успеха или мантра за смирение

Най-голямото кърстовище в света - Shibuya crossing, в Токио. Снимка: Бистра Величкова

Най-голямото кръстовище в света – Shibuya crossing, в Токио. Снимка: Бистра Величкова

Вероятно някои мислят, че са пътували много, посетили са голяма част от европейските столици – Париж, Рим, Лондон, Берлин и т.н. Да предположим, че са се докоснали и до живота в САЩ.

Границите на България се отвориха последните години и хората имат възможност да пътуват. Да кажем, че сте видели голяма част от Западния свят. Свят, който за нас българите винаги е бил така мечтан, идеален и напреднал. Към който винаги сме се стремили да принадлежим. До такава степен идеализиран, че сякаш на моменти забравяме, че земното кълбо има и Източна половина, която не значи само – Източна Европа.

Нощен изглед в Токио от небостъргач. Снимки: Бистра Величкова

Нощен изглед в Токио от небостъргач. Снимки: Бистра Величкова

В България винаги се е говорело за Запада, за ценностите на Запада, за поведението на хората там, за това колко са възпитани, и сдържани, макар и студени, но пък точни и работливи. И колко е важно, ние да се учим от тях, да бъдем като тях и т.н. Израснал в България след ‘90-та година, всеки е закърмен с ценностите на Запада, индивидуализма, себеутвърждаването, личния успех, който е резултат от много усилия.

И точно човек е започнал да възприема някои от тези културни особености и попада в Япония, където пък индивидуализма се смята за най-голям “враг” и преди личността, стои групата. Не само това, а страната е по-напреднала и прогресираща от повечето западни държави (залагащи на индивидуализма).

Жители на Токио чакат подредени в колона метрото. Снимки: Бистра Величкова

Жители на Токио чакат подредени в колона метрото. Снимки: Бистра Величкова

Япония също така показва, че скромността и смирението все още са ценност и се уважават. А в България, точно се научихме, че подобни качества пречат на индивида да се доказва и успява. Не че на това ни научи Запада, а така ние разбрахме ценностите на западната демокрация – да успяваш чрез невежество, арогантност, неуважение, блъскане с лакти и катерене със зъби и нокти към върха. Българин с подобен манталитет едва ли би могъл да оцелее в Япония, където уважението и възпитанието са водещи черти в общуването. Какво все пак представлява по-точно Страната на изгряващото слънце? Чак, когато отидете там разбирате защо така я наричат. Япония представлява бъдещето на света.

Работeн ден между 12 и 14 часа

Това не е още една държава на планетата, а съвсем друга планета. Ако мислите, че германците са най-работливата и дисциплинирана нация в Европа, то японците са два пъти по-работливи, три пъти по-дисциплинирани и уважаващи се един друг. Ако пък случайно решите, че американците са най-работливата нация извън Европа, не прибързвайте преди да сте видели как работят японците. Официалният работен ден в Япония, според закона, е както навсякъде – 8 часа. Но се смята за изключително невъзпитано да си тръгнеш преди шефа ти или точно на 8-мия час. Съвсем нормално е да останеш на работа 3-4 часа след  “официалното” работно време, без това да ти носи допълнителен доход (както в Америка се плаща по-високо допълнителната работа). Т.е. 10-12 часа работа на ден за човек, който не е мениджър е норма в Япония. Ако пък си мениджър или шеф, работното ти време става близо 16 часа (без преувеличение, потвърдено е от местен японец – мениджър в голяма компания). Ако в България и Европа час пик вечер, когато хората се прибрат от работа е около 18-19 ч., то в Япония най-натоварените часове, когато хората си тръгват от работа и метрото е претъпкано около 22 ч. На следващия ден, разбира се, работното време е както навсякъде – начало 8.00 ч.

Излизаш сутрин в 8 ч. и виждаш по улиците на Токио (град с 13 млн. жители) как тълпи от хора маршируват под негласен строй към работните си места. Всички облечени в костюми, сякаш като с униформи – черен панталон с ръб, лъснати черни обувки, бяла риза и куфарче или черна чанта през рамо. Движението там е като в Англия – от лявата страна. Затова като европеец или още повече като българин, почти винаги без да искаш се оказваш обратно на движението. Учениците са облечени с униформи и се сливат със сутрешната тълпа.

Японци се прибират от работа и чакат на светофара на най-голямото кърстовище в света - Shibuya crossing, в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Японци отиват на работа и чакат на светофара на най-голямото кърстовище в света – Shibuya crossing, в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Въпреки че толкова много хора бързат към работа, никой не тича, никой не се бута в другия, не се нагрубяват, не викат. На метрото прилежно се нареждат на опашка, определена за качване. Мястото за чакане е очертано с бели линии, точно там, където ще се отворят вратите на метрото. Всички спазват тези очертания, до такава точност, че дори не настъпват линиите с обувките си. И никой, ама наистина никой не прережда другия или не решава да избута всички и да мине най-отпред. Хората не мислят само за себе си, когато са на обществено място. При качването и слизането от метростанциите, на стълбищата е означено със стрелки, че лявото стълбище е за качване, а дясното за слизане. И всички спазват това и дори не помислят да се качат например по дясното стълбище, защото е по-празно от другото. Има правила, които се спазват безусловно. Да, това е така и в Америка, и в Германия, и в Англия и т.н., но в Япония това е доведено до максимална крайност, чак роботизирано спазване на правилата.

Влака стрела - Шинкасен, който се движи със скорост около 300 km/ч. Снимки: Бистра Величкова

Влака стрела – Шинкасен, който се движи със скорост около 300 km/ч. Снимки: Бистра Величкова

Спазваме законите, защото така е по-лесно за всички

Когато споделих именно това мое впечатление с Коши (японец, който живее в Йокохама, но работи в Токио, като мениджър на голяма технологична компания), той каза: “Защо те е впечатлило това, че всички спазват правилата и законите?” Толкова просто и логично звучеше въпроса му, че не намерих думи и начин да му обясня защо на един човек от България именно това му прави такова силно впечатление. Той продължи: “Ние, не, че сме толкова стриктни, а просто знаем, че така е по-лесно за всички”. Това пък няма как да го обясня на много от българските си сънародници.

Работата е моят личен живот

Следващият въпрос, който зададох на Коши беше свързан с моето неразбиране как успяват да работят толкова много  – 12 – 14 часа на ден? Как издържат? Не се ли изморяват? Той отговори:“Не се изморяваме. Ние така сме свикнали.” А кога ви остава време за личен живот? Коши: “Не ти разбирам въпроса? За мен работата е моят личен живот”.

Табела предупреждава пешеходците да не заглеждат в смартфоните си. Снимки: Бистра Величкова

Табела предупреждава пешеходците да не заглеждат в смартфоните си. Снимки: Бистра Величкова

Той ми разказва как минава работния му ден – сутрин става в 6.00 ч., тича 5 километра в парка, след това пътува с влак от Йокохама до Токио, за да отиде на работа. (Една бележка ще вмъкна тук – в Япония транспортната мрежа е толкова добре организирана, че с влакове и метро можеш да стигнеш навсякъде много бързо). В 8.30 ч. започва работния ден на Коши. Тъй като е мениджър в компанията, почти през целия ден има срещи, в които обсъждат с колегите си предстоящата работа, самият той дава задачи на подчинените си.

Питам – среща ли трудности като шеф със своя екип, например някои да го

Суши бар в Токио, от типа Sushi Go-Round, при който порции със суши се въртят на една лента и всеки си взима, каквото иска. Снимки: Бистра Величкова

Суши бар в Токио, от типа Sushi Go-Round, при който порции със суши се въртят на една лента и всеки си взима, каквото иска. Снимки: Бистра Величкова

обвиняват, че на тях дава повече работа, отколкото на други? Коши отново ме гледа с неразбиране, както при повечето ми зададени въпроси до сега, но отговаря любезно и с усмивка: „Интересен въпрос. Странното е, че никога не съм имал такъв проблем. Всеки си изпълнява дадените задачи”. Отбелязвам поредното рязко различие с това, с което съм свикнала в България и продължавам с работния ден на Коши, който звучи безкраен. От 8.30 ч. до 17.00 ч. той е постоянно в срещи и дискусии с различни екипи. Както той казва, “до 17 ч. аз не съм започнал да върша реално моите задачи, които имам”. За това, когато официално завършва работния ден, Коши сяда в офиса си и тепърва започва да работи. Това продължава до към 23 ч. вечерта. В 12 ч. вечерта се прибира, съпругата му и детето му вече спят, а той си взима душ, довършва понякога нещо дребно, което е останало от работата и към 2-3 ч. през нощта си ляга. Казва, че се е научил да се наспива за 6 часа. Е понякога се налагало и за 4…

„А съпругата ти как гледа

на твоята работа и това, че не можете да се видите?”, питам аз, отново с културната обремененост на мястото, където съм израснала и живея.

„Тя е свикнала, пък и няма много избор. Всички японци работят до късно, така че който и да си избере за мъж, няма да го вижда в дни различни от уикенда”, отвръща Коши. Той казва, че съпругата му наскоро е родила и за това й се е наложило да напусне работа. В Япония е невъзможно за жените да работят и да си гледат, и децата. Майчинството е много кратко и децата най-често няколко месеца след раждането се дават на ясли, ако жената иска да се върне на работа.

Улица в Киото. Снимки: Бистра Величкова

Улица в Киото. Снимки: Бистра Величкова

Иначе съпругата му, освен че гледа децата и поддържа дома, и готви. Но, за да е сигурен, че ще му приготви вечеря, Коши трябва преди 15 ч. следобед да й е казал дали тази вечер ще се прибере навреме за вечеря. В противен случай, тя не приготвя нищо. Тъй като той почти всеки ден се прибира в 11-12 ч. Вечерта, е честа практика за Коши, както и за много японци, след работа да си купят сандвич или суши от гарата и бира, и да вечерят във влака на път за вкъщи.

Казвам на Коши, че го съжалявам колко много работи и че в Европа това би се смятало за нещо, което е срещу човешките права. А той се усмихва все така добродушно и благо, и казва: “Но на мен ми харесва да живея така. Аз имам избор, мога да не работя толкова много, но така съм свикнал, а и всички тук работят така”.

Група приятелки са дошли на екскурзия до Киото и са си взели под наем традиционни японски кимона на гейши, и се снимат заедно. Снимка: Бистра Величкова

Група приятелки са дошли на екскурзия до Киото и са си взели под наем традиционни японски кимона на гейши, и се снимат заедно. Снимка: Бистра Величкова

За миг се поставям на мястото на един японец, който е работил 12-14 часа и се опитвам да си представя как се чувства вечерта в 22 ч. Заболява ме главата и ми прилошава от мисълта и единственото, което ми идва наум, че човек може да направи след такива дълги работни дни е просто да отиде и да се напие вечерта…

За моя изненада японците, въпреки роботизираното си ежедневие и култура, се оказват хора. И те в един момент се изморяват, и стресират, и…, за да разредят стреса излизат вечер с колеги на по бира. Не знам дали пият много или пък просто се напиват от малко, но вечер е не рядка гледка – пиян японец, добре облечен в костюм, носен от двама свои колеги, от двете му страни. Не преувеличавам, като казвам „носят”. На няколко пъти бях свидетел на подобна гледка. Но, интересното беше, че както във всичко и в пиянството си японците са тихи и ненатрапливи. Пияните хора, които видях, не бяха агресивни, не викаха, просто тихо и кротко се опитваха да се придвижат. Всеки път като виждах подобна гледка ми ставаше жал за тези хора, които се съсипват от работа.

От напрежение и стрес

Да, наистина страната на японците изглежда перфектна, улиците са безупречно чисти, няма престъпност, чувстваш се спокоен навсякъде, няма просяци, джебчии, транспортната мрежа е перфектно организирана, точна до секунда, напред са с технологиите и т. н., но с каква цена е постигнато всичко това? С цената на денонощна работа на всички хора. С цената на липса на лична живот, на почивка.

Двойка японци облечени в традиционни облекла, в старата част на Киото. Там могат да се видят много японци облечени с такива дрехи от миналото. Те най-често взимат облеклата под наем за ден. Снимка: Бистра Величкова

Двойка японци облечени в традиционни облекла, в старата част на Киото. Там могат да се видят много японци облечени с такива дрехи от миналото. Те най-често взимат облеклата под наем за ден. Снимка: Бистра Величкова

Коши ми казва, че освен с бира и саке, японците имат и друг отдушник при силен стрес, а именно най-крайното възможно решение – самоубийството. Харакирито и сепукото явно не са отживелица в японската традиция, а все още някаква част от културата им. Например, ако шеф на голяма компания фалира и остави служителите си без работа, може да се самоубие. А някой служител, ако не може да издържи на работата и напрежението, няма да изрази недоволство пред шефа си, а просто ще сложи край на живота си. Най-важното било да го направят така, че да не притесняват околните.

Японци в традиционни облекла се изкачват по пътека към храм в Киото, който е в планинска част. Снимка: Бистра Величкова

Японци в традиционни облекла се изкачват по пътека към храм в Киото, който е в планинска част. Снимка: Бистра Величкова

В културата на японците е много важно това човек да не притеснява или безпокои другите със собствените си проблеми. Проявата на индивидуализъм се смята за нещо невъзпитано, неуместно и в разрез с общоприетите норми. Не само това, но и изразяването на чувства и емоции не е прието.

На първо място е групата, казва ми Коши, най-важното е какво е добре за групата, за обществото. В зависимост от това, всеки човек се приспособява. Не е от значение как се чувства отделният човек. Това обаче има своите недостатъци, продължава той, като например това, че японците са свикнали някой друг да взима решенията вместо тях. Те са научени да не проявяват индивидуалност, да не изразяват лично мнение, за да не нарушат баланса в групата. Затова понякога се оказват нерешителни и объркани, когато не са в група.
Също така, в японската култура

не е прието да се казва “не”

Като негласно правило е. Ако някой японец има отрицателен отговор по даден въпрос, той няма да каже “не”, а ще наклони глава на една страна, замисляйки се и ще каже примерно: “Може би” или “Не съм сигурен”. Или пък, ако нещо не му харесва, никога няма да го каже директно, а пак ще наклони глава и след кратка пауза, ще каже: “Няма проблем. Всичко е наред”.

Като негласно правило е. Ако някой японец има отрицателен отговор по даден въпрос, той няма да каже “не”, а ще наклони глава на една страна, замисляйки се и ще каже примерно: “Може би” или “Не съм сигурен”. Или пък, ако нещо не му харесва, никога няма да го каже директно, а пак ще наклони глава и след кратка пауза, ще каже: “Няма проблем. Всичко е наред”.

В Нара елените спокойно се разхождат по улиците и алеите, без да се страхуват от хората. Снимка: Бистра Величкова

В Нара елените спокойно се разхождат по улиците и алеите, без да се страхуват от хората. Снимка: Бистра Величкова

В Япония няма емигранти от други азиатски страни. Като питам Коши защо, той се смее и казва: “Явно никой друг не може да издържи на темпото на работа, освен истински японец”.

Сякаш има нещо вярно в това. Въпреки че останах впечатлена от културата им, от възпитанието и уважението един към друг, от дисциплираността на японците, от запленяващите будистки храмове и гейши с кимона в Киото и Нара, от индиструалните Нагоя и Токио, божествения зелен чай, здравословната и вкусна храна, за съжаление не бих могла да живея в Япония. Просто не бих могла да издържа на този начин на работа и на живот. Защото, за да бъде страната и обществото им, каквото е, всеки един ежедневно трябва да допринася за това. И го прави в името на групата, на общото, на обществото. И не за друго, а защото така са възпитани, залегнало е в традицията и културата им. Те и не биха могли да живеят по друг начин. Както и ние българите не бихме могли да бъдем като японците, за добро или зло.

Будисткия храм Тодай–Джи в Нара. Снимка: Бистра Величкова

Будисткия храм Тодай–Джи в Нара. Снимка: Бистра Величкова

Но това, което различава работливите японци от Изтока, от работливите американци (или европейци) от Запада е, че те не се хвалят с това колко много работят, не изтъкват колко много са постигнали като нация, хората не се хвалят на колко висока позиция са във фирмата или колко високи заплати взимат. Японците винаги остават

скромни, тихи и по будистки смирени

И докато Запада учи на индивидуализъм и утвърждаване на личността, то Изтока учи на трудолюбие, но и на смирение. Учи, че това да си мениджър на една фирма не те прави повече от другите. Индивидуалният успех е загърбен за сметка на груповия. Не знам това дали е добро или лошо, но ми се струва, че скромността, която излъчват японците пред граничещтата с арогантност, мега успешна личност на американците, много повече се доближава до мъдростта и истината за живота. Защото в крайна сметка, човек може много да постигне и да успее, но не всичко зависи от него. Има природни сили и съдба, които са по-силни и от личности, и от групи, и от общества.

Традиционен зелен японски чай на прах в заведение в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Традиционен зелен японски чай на прах в заведение в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Може би трябва да работим, колкото можем, да реализираме мечтите си и постигаме желанията си, но да не се главозамайваме от постиженията си, а да запазим скромността и смирението, на които учат японците. И най-важното – да правим нещата по начин, по който не вредим на другите.

Дзен будистки храм Кинкаку-Джи, по-известен като Храма на Златния Павилион в Киото. Една от известните исторически забележителности в града. Снимка: Бистра Величкова

Дзен будистки храм Кинкаку-Джи, по-известен като Храма на Златния Павилион в Киото. Една от известните исторически забележителности в града. Снимка: Бистра Величкова

От своя страна ние, българите, бихме могли да научим японците на по-малко работа и повече почивка, но не е сигурно дали пък на тях нашата култура ще им понесе. Ние като страна по средата между Изтока и Запада, между Япония и САЩ (и Европа) се явяваме като странен вид група от неработещи индивидуалисти. Горди сме от това като американци и сме смирени като японци, когато получаваме заплатите си накрая на месеца. В крайна сметка, както казва Буда, най-важното е човек да запази кармата си чиста. Всичко друго е суета.

Бистра Величкова

* Статията е публикувана за първи път в E-vestnik, в две части: Първа част: „Япония – как работят толкова много?“ – 22.10.2016 г.; Втора част: „Алкохол или сепуко – как японците работят толкова много?“ – 26.10.2016 г.

ЖИВА КОЖА (разказ)

famefataleТя има оранжево куче, четка за акварел в косата, шие кожени палта, плете ръкавици, рисува, бели портокали, когато съм при нея. Мълчи. Гледа ме. Смее се. Има татуировка на рамото – устни, които целуват погледа ти. Има мъж в Русия. И син, на 13. Изключили го от училище, малко след като се развела. Не му понесло. Започнал да пие водка, посягал на учителите, чупел чинове в час, дори се опитал да запали училището. Сега шие на долния етаж гривни и чанти, заедно с баба си – нейната майка, и заедно със студента от Художествената, заедно с който тя понякога… Но само понякога. Горе на онзи таван. Иначе долу е магазин, ателие, кафе… Всичко, което се вижда от улицата през деня. Хората минават, влизат, пробват, купуват нещо или само разглеждат. Зад завесата, където понякога е пробна, е всичко останало: червените стени, старото канапе с черни рози, огледалото с лика на Салвадор Дали, оранжевото куче на пода, мивката от дърво, свещите във всички ъгли, купата с портокали, бурканите с билки, аромата на липа и на трева. Отваря капак за тавана. Спуска се стълба. Прави ми знак да я последвам. Изпива ме с поглед. И други са я последвали. И други е изпивала. Личи си по завивките, намачкани и разхвърляни с чужди миризми, и истории. Личи си по ръцете й, които докосват не за пръв път, като влюбени. Горе има закачалки със стари дрехи, шапки, износени обувки, празни бутилки вино, разпилени картини, бои, пълен пепелник, свещи и матрак. Тясно е. Ниско е. Можеш да седнеш или да легнеш. Или да гледаш през малкия прозорец с решетки. Заснежено е. Студено е. Сребърно е. Стъклено е. Януари следобед е. Толкова рано в годината. Толкова рано завинаги. Улично осветено, със счупени пейки, стари катерушки и жени в палта. И тя с блуза от ярко червени макове, с голи рамене. Долу се чуват шевните машини и новините по радиото. „Искаш ли портокал“. Взима два, подава ми единия. „Мога да те нарисувам?“, подхвърля и съблича блузата ми. Белим заедно портокали. Впива пръсти в оранжевата кора. Пропуква се и опръсква дланите ни със свеж портокалов сок. „Отдавна ли шиеш кожи?“. „Да“, прошепва тя и оставя тишината да довърши, докато слага бавно парче портокал в устата си. Гледа ме пронизително. Маха четката от навитата на кок коса. Тя се разпилява върху раменете и пред лицето. Красива е. Като картина е. Облизва четката с език и я потапя в червена боя, в палитрата до нея. Рисува върху тялото ми. Най-горе вляво – сърце. Кожена чанта долита отдолу: „Така добре ли е шевът?“, пита майка й, от долния етаж, докато си припява песента от радиото. Тя взима чантата, оглежда я съсредоточено, за секунди забравя за мен, провиква се: „Идеален! Заший го още веднъж, да е по-здрав и забоди червената брошка отпред“. Връща й чантата. Поглежда ме. Усмихва се. Попива червеното сърце с устни. Боята се разтича, размазва се. Казва, че обича да рисува върху живи материи. „Можеш да рисуваш същото, отново и отново, без да остава следа…“ Целува ме. Разказва ми за Петербург. Родният й град. Емигрирала, избягала, след развода. Завинаги остава най-красивото място в света. Всички там носели нейните дрехи, нейните кожи. И нейното лице. „Отиди и се огледай в хората. Във всеки един съм аз. Жива кожа. С два шева и едно сърце от акварел“. Смее се с глас към тавана. Аз я целувам. А тя иска още портокал. Гледа ме дръзко. Усмихва се. Запалва цигара. А аз, я обичам цялата, заедно с тавана, прозореца, януари, четката, иглите на стената и звука на шевните машини долу. Пита ме за какво мисля. „Искам да напиша нещо за теб“, отвръщам. „За нас“, добавя. „А аз ще го зашия. От игла до конец“. Смее се. „Ще зашия думите с кожи. Само сърцата ще нарисуваме заедно. И само те ще напомнят за деня, в който беше януари“.

Бистра Величкова

* Разказът „Жива кожа“ е публикуван за първи път в LiterNet, 15.11.2016, № 11 (204)