Стихове на Бистра Величкова в „Manu Propria“

***
ако имаше смисъл
в живота
нямаше да има смисъл
в поезията

Стихотворения на Бистра Величкова в "Manu Propria" - 86-87 стр.

Стихотворения на Бистра Величкова в „Manu Propria“ – 86-87 стр.

***
всяко стихотворение
е предсмъртно писмо

Стихотворения на Бистра Величкова в "Manu Propria" - 88-89 стр.

Стихотворения на Бистра Величкова в „Manu Propria“ – 88-89 стр.

* Стихотворенията на Бистра Величкова са публикувани заедно със снимките на фотографа Деница – Denkomind в „Manu Propria“, 21 юли, 2015 г.

Още стихове от Бистра Величкова можете да прочетете в следните издания:

Стихове на Неор Начев в “Manu Propria”

Името ѝ беше Лакримоза

Очите ѝ струяха със синьото на небето,
а косата ѝ бе нишки от воала на нощта
Каза ми, че Blue Sunday е любимата ѝ песен
и че с Doors може да бъде навсякъде едновременно
Името ѝ беше Лакримоза
и обеща, че ще се срещнем отново

Стихове на Неор Начев в Manu Propria - 108-109 стр.

Стихове на Неор Начев в Manu Propria – 108-109 стр.

Факт

Колкото и бързо да бягаш,
не можеш да избягаш по-далеч от сутринтa

Стихове на Неор Начев в Manu Propria - 110-111 стр.

Стихове на Неор Начев в Manu Propria – 110-111 стр.

* Стиховете на Неор Начев са публикувани в „Manu Propria“ заедно с илюстрации на художничката Калина Вутова, 31 юли, 2015 г.

На червеноНеор Начев е поет и основател на българския дарк-уейв акустичен проект „На Червено“. Публикувал е разкази и стихове във в. „Литературен вестник“ и в. „Стършел“, както и музикални рецензии в сп. „Metal Hammer Bulgaria“. Негови песни и текстове са достъпни на официалния сайт на групата, в SoundCloud и в YouTube.

Други публикации на Неор Начев в “Двойна измама”

Йоана Мирчева: Образованието е инструментът, с който развиваш таланта си

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Йоана Мирчева е авторът на текста на песента „Сънища от синьо”, която спечели златен приз, в първото издание на конкурса за нова българска популярна песен „Лирата на Орфей“, който се проведе на 17 юли 2015 г., в Пловдив. Изпълнител на песента е Петя Буюклиева. Музиката и аранжимента са на Васил Делиев.

Йоана Мирчева е родена е през 1987 г., в София. Завършила е „Драматургия” в НАТФИЗ. Работила е като сценарист на телевизионни и театрални продукции. Член е на гилдията на българските радио и телевизионни сценаристи. Тази година спечели голямата награда „Пегас” на конкурса за дебютна литература „Южна пролет”, за сборника разкази „Слепи срещи“. В края на август, нова песен по нейн текст – „Дъжд от секунди”, ще участва на фестивала „Златният орфей”, в Слънчев бряг. Песента е писана специално за фестивала, както изисква регламентът на конкурса. Също така записва рап песни под собствен лейбъл и прави Stand up комедийни шоута.

Йоана Мирчева пише така, както говори и говори така, както трябва да се приема животът – с хумор и осмиване на абсурдните, и драматични моменти, за да ги пребориш. Не случайно от скоро представя комедийния си талант и на „stand up comedy“ шоута в столични клубове. Признава, че образованието по „Драматургия“ в НАТФИЗ много й е помогнало за професионалното развитие. Вярва, че то е важен инструмент, който помага за осъвършенстване на таланта, а и „там се срещаш и работиш с професионалисти”. Първата година, обаче, не я приемат, въпреки че се e готвила с ентусиазъм още от 11 клас. Този вариант, не й влизал в плановете. Един месец плаче, тръшка се и осмисля живота. След това Гергана Турийска (днес известна като създател на популярната „Пощенска кутия за приказки”, за публично четене на разкази на различни автори), която също е скъсана на изпита в НАТФИЗ, я кани да работи в телевизия „ММ”, в която в този момент имат нужда от хора. „Това беше най-великото работно място. Страшно готини хора, творчески дух, свобода…”, признава Йоана с носталгия, че телевизията вече не съществува. Дори си спомня как е наредила последния музикален плейлист на телевизията, с последната песен „November rain” на“Guns’n’Roses”. Бърза да обърне тъжния тон за несъществуващата телевизия и казва: „От тогава планувам да напиша във визитката си – затварям телевизии всякакви”.

Писането на текстове за песни “си е занаят”

Йоана пише текстове на песни от малка, помагайки на известния текстописец на най-големите ни естрадни певци (Лили Иванова, Орлин Горанов и др.) –

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Боби Мирчев. Съдбата избира именно той да е и нейн баща! „Мисля че писането на текстове е генетично завещан бизнес”, казва с усмивка тя. Като малка мечтае да стане певица, но баща й й казва, че няма глас, за това е добре да се откаже навреме. Но пък я окуражава в таланта й да пише текстове и все повече й дава негови поръчки, когато е претоварен.

Йоана казва, че писането на текстове “си е занаят”. „Има два начина да се пишат текстове за песни”, разказва тя, „единият е просто да го напишеш, да го излееш като стих и после някой композитор да създаде музика по него. Другият вариант, по-често срещаният, е по вече създадена музика да се напише текст. В този случай, композиторът ти помага, като припява кантото с „на-на-на”. Така можеш да преценяваш точно сричките. Освен това, не е необходимо римите да са точни – например: „нощта и мечта” – винаги да завършва думата на „а”. Но фонетично поне, трябва да звучат близко. Понякога самите изпълнители не се чувстват комфортно с някои думи, които са много красиви, но са трудни за изпяване. Има и конкретни букви, като „ъ”, „у”, които са трудни за пеене. Или пък, ако предишната дума завършва с „и”, а следващата започва с „и” – „си искам”, това не може да се изпее”. Това са само част от дребни неща, които човек трябва да преценява, когато пише текст за песен, смята Йоана. „Имала съм случаи, в които една дума ми е отнемала повече време, отколкото целият текст. С дни мисля само една дума. Много зависи как завършва фразата, дали се изпява нагоре или надолу, дали веднага прелива към припева. В различните текстове, различна дума е била проблема”.

В драматургията – първото, което научаваш е, че няма описание

Признава, че е много щастлива, че от малка знае какво иска да прави в живота. От тогава не е имала никакво съмнение и колебание. Знае, че трябва да пише. Смята че обучението й по Драматургия в Театралната академия в София, й е помогнала много за придобиването на технически умения. „На кандидат-студентските изпити, в един човек гледат потенциала, който академията може да развие, ако учи там”, казва Йоана. „Аз преди това, пишех, както съм чела в книгите – с много описания. Докато в драматургията, първото нещо, което трябва да научиш е, че няма описание. Не можеш да напишеш нещо, което не може да се види. Не може да кажеш: „Тя се чувстваше потисната и тъжна”. Трябва да покажеш атмосферата, например: „Около нея тече фестивал, всички хора се веселят, пеят, танцуват. Тя обаче, нищо не забелязва, седи и гледа в една точка”. Това е драматургията. Да пишеш действено и възможно най-кратко и ясно”. И наистина този драматургичен стил може да се види в дебютния й сборник разкази „Слепи срещи”. Стилът е лек, динамичен и думите повличат читателя, докато не стигне до края на историята.  Йоана казва, че пише това, което би й харесало да прочете. Подобно действено писане, според нея, има в творбите на Чарлз Буковски, в разказите на Милан Кундера, Реймънд Карвър, както и при всички други майстори на късия разказ.

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

„Сънища от синьо” е по-джазменско парче

„Написването на текста на песента „Сънища от синьо”, с която спечелихме „Лирата на Орфей”, ми отне доста време. Тя е със сложна конструкция. В нея между куплетите няма бридж, който да ги свързва, нито има ясен припев. Вторият припев е по-дълъг, в друга тоналност. Композиторът Васил Делиев е джазмен и много е разчупил песента – ту нагоре, ту надолу като височини. Но това е, за да може да се покаже и целият потенциал на гласа на Петя Буюклиева.

Според Йоана „Сънища от синьо” е музикантско, по-джазменско, по-фестивално парче. „Не мога да кажа, че това е комерсиална песен, която ще се завърти по радиото и ще има хиляди фенове. Но със сигурност има своята публика”.

Обикновено, Йоана пише текстовете на песни по поръчка. Музиканти или изпълнители искат текст за някое ново парче. „Това си е като всяка работа. Понякога можеш много да се вдъхновиш, друг път може да не е чак толкова лично изживяване, но да го напишеш и изпълнителят, или този който го е поискал, да е доволен”. Разказва интересен случай, в който певица е дошла при нея и й казала: „Искам някакъв текст за проблемите в България, ама такова хапливо, веселко, тип новите рапъри…” Понякога се случва да напише  текст, обаче изпълнителят след това да й каже, че не го чувства, че не може да го изпее… „Тогава ти променяш някои неща, но най-често, ако не го хареса от първия път, след това така и не го чувства…”

В България има талантливи хора, но няма сцена. Хората се показват, не казват

На въпроса какви са й впечатленията от българската музикална сцена в момента, Йоана казва, че според нея „има повече хора, отколкото сцена”. Тя смята, че има много талантливи хора, които имат какво да кажат, но нямат поле за изява.

„Такива хора, като музикантите от „Нова генерация”, в момента няма. Те са били хора с много силно послание и кауза. С песните и текстовете си, правят дисекция на обществото и повеждат всички след себе си. Такова нещо, такива изпълнители в момента няма”, споделя Йоана. „Може би това е, защото и времето в което творят сегашните изпълнители не ги провокира. Няма нещо кой знае колко драматично. Редовните проблеми в България съществуват, разбира се. Но те не са притиснати, нито от комунизъм, нито от някакво жестоко потисничество, нито от липса на свобода. В днешно време хората са толерантни и могат да бъдат такива каквито са, имат някаква свобода…

Рядко се ражда човек, който има какво да каже и който така да го каже, че останалите хора да се вдъхновят и да го последват. В днешно време, нещата са комерсиални, хората се показват, а не казват. Показват колко са яки, някакъв начин на живот, към който уж всеки трябва да се стреми – хубави крака, красива визия, скъпи дрехи, купон до зори… Но това не е животът. Има много талантливи хора в България, които правят музика, професионално, песни, които звучат добре, но хора с послание, мисля че няма. Все още никой не казва нищо сериозно. Просто се прави музика, предимно за забавление.

У нас можеш да бъдеш забелязан по-лесно, но е борба

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

„Да си творец в България е борба, както навсякъде и както с всичко”, казва Йоана. „Хубавото у нас е, че тук можеш да стигнеш до всеки. През три телефонни номера можеш да стигнеш дори и до президента. В сферата на изкуството е така – все някой от твоите познати ще познава този, който ти трябва. Освен това, тъй като средата е по-малка, имаш шанса като направиш нещо интересно да си първи и да те забележат. Но недостатъкът на такава творческа работа и среда е, че няма постоянство – нито в ангажиментите, нито в условията на работа. Трудно е да влизаш от проект в проект постоянно. Понякога имаш натоварени периоди, друг път – не.

Питам я дали не е имала желание да работи в офис, с работно време, заради относителната финансова стабилност. „Работила съм на място с работно време, в офис. Но там работата пак беше креативна. Работила съм нещо, което ми харесва. Ако работиш нещо, което не ти харесва, тези 4 стени в офиса могат да ти се отразят много зле. Най-важното е да правиш това, което обичаш и те зарежда.”

Работила съм в магазин за чанти от телешка кожа

„Веднъж съм била изправена пред ужасния избор – да работя нещо, което не ми е на сърце, за да оцелея материално. Тогава ми беше много тежко. Експериментът продължи 1 ден, в който работих като продавачка в магазин, за дамски чанти от телешка кожа. Беше ужасно! И аз буквално избягах.

При творческите професии е много важно подкрепата на семейството  и приятелите ти. Ако те вярват, че това е твоят път, твоето нещо, че имаш талант и ще постигнеш резултати, ще ти помогнат, когато си по-закъсал. А ти пък можеш да си дадеш време, докато се оправят нещата и отново имаш проекти.

Рапърката Bijou G, от лейбъла „Go Home Records”. Снимка © Go Home Records

Рапърката Bijou G, от лейбъла „Go Home Records”. Снимка © Go Home Records

Йоана e и рапърката Bijou G, от лейбъла „Go Home Records”

Наред с всичките си творчески занимания, под артистичния псевдоним Bijou G, Йоана записва и рап песни с лейбъла „Go Home Records”. В него се включват рапърът Пикасо (Росен Дуков), Драго Симеонов (по-известен като радио водещ), актьорът Константин Лунгов и певецът Ясен Зердев. Първият професионално записан сингъл на формацията се казва „Shuga Fab” (песен посветена на софийския квартал „Захарна Фабрика“). Новата песен, която подготвят в момента се казва „Офертата чук” и ще бъде готова през есента. “Не гледам на това занимание, като нещо сериозно. По-скоро е интересен и креативен начин да прекараш време с приятелите си”, казва скромно Йоана. „Моите песни са по-скоро за забавлениe. В тях нямa стремеж за социално послание. Забавлявам се в римите и жанра, който ми е на сърцето, с приятелите ми и с малката публика, пред която представяме нещата си. Това е просто друг канал на думите, които са ми в главата”.

Вярвайте в себе си и имайте реална оценка за талантите си

На въпроса какво би казала на хората, които искат да пишат и да правят музика в България, Йоана отговоря: „Бих им казала, първо да повярват в себе си. След това, да знаят на кой да се доверяват, около себе си. Това е много важно, защото по пътя си ще получаваш различни мнения. Важно е да имаш твои хора, на които вярваш безрезервно, в тяхната точна оценка за теб. Също така, човек трябва да има и реална оценка за самия себе си, за своите таланти и възможности”.

Образованието е инструментът, който прави от младите, хора с потенциал и визия

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

А дали е важно образованието за професионалното развитие на човека? Според Йоана: „Понякога, когато имаш талант и можеш нещо, то избива и без да си учил. Но това не се случва толкова често. Образованието е важно, защото с един гол талант, нищо не става. Дори след като завършиш, се случва дипломата да не ти свърши работа за нищо. Но тя е важна. Тя е това, което Стивън Кинг казва за хубавите идеи: „Хубавите идеи са като изкопаеми в земята. Като добър писател (но и за всичко друго), ти трябва да имаш подходящите инструменти, за да изкопаеш това хубаво нещо в теб, в най-големия му, цялостен вид”. Образованието са инструментите, с които изваждаш, оформяш и усъвършенстваш таланта си. Образованието е важно и за да си отвориш нови хоризонти. Ако това, което учиш не е това, което искаш, оставяш го и започваш друго. Можеш да започнеш да учиш нещо ново и на 35 години. Важното е да знаеш защо го правиш, да имаш мотивация и вдъхновение, да не го правиш, защото трябва. Защото накрая виждаме една голяма група млади хора, които имат по три магистратури, без да са наясно за какво са им! Моят съвет е – прави нещата с план и идея за бъдещето. Вярвам, че образованието е инструментът, който прави от младите, хора с потенциал и визия”.

По-долу, можете да прочетете текста на песента, с който Йоана Мирчева спечели златен приз на „Лирата на Орфей“ в Пловдив, през юли, 2015 г.

СЪНИЩА ОТ СИНЬО

Музика: Васил Делиев
Текст: Йоана Мирчева
Изпълнител: Петя Буюклиева

Няма нищо, недей да обясняваш
След думите ти времето ще спре.
Вече зная, идваш и си тръгваш
И може би така е по-добре.
Всяка среща, първа и последна,
Оставя някой път незивървян.
Няма смисъл от толкова въпроси
Нашата любов остава блян.

ПРИПЕВ: Сънища от синьо докосват небето
И рисуват двама ни в нещо непознато
После пак ще се събудим.

Знам от тебе, нищо не е вечно
Всяка обич носи огнен прах.
Но ти помни, от мене нещо
Във огън няма как да има страх.
Виж отново, всичко се променя,
Но щом се видим сякаш е преди.
И тръгваме по своите посоки
В съня ни пазим нашите следи.

ПРИПЕВ: Сънища от синьо докосват небето
И рисуват двама ни в нещо непознато
Сънища от синьо, те са нашата тайна
Във тях ще се познаем няколко живота,
После пак ще се събудим

Текст и снимки: Бистра Величкова

* Статията е публикувана за първи път на сайта, на сп. „Образование“, 24 юли, 2015 г.

„Сам“ – разказ от Мартин Костов

Мартин Костов – дилърът на думи, който пристрастява читателя с начина по който ги подрежда, с начина по който ги омесва и им дава нов смисъл. Реди ги като линии на белия лист и с поемането на всяка една дума от тялото, човек се надрусва с болка, с чувства, с невъзможността на света, с принудата да живееш, въпреки всичко, с надеждата, че не си сам. „Знаеш че мислиш по този начин, защото си зависим…“, пише Мартин в последния си текст „Сам“. „Понякога това е проблемът. Толкова си надрусан и не усещаш, че дори не може да се разплачеш. Тази доза никога не ти стига…“ Да, дозата от думи, наредени от Мартин, като линии дрога, инжектирани в теб, като убийствения прах на времето, никога не стига. Искаш и още, и повече, пристрастяваш се към болката, която чувстваш като своя, като част от теб. И която те прави по-истински, и по-жив. И по-особен начин щастлив. Благодаря на дилъра на думи, който се появява винаги в точния момент, когато си в абстиненция. И мислиш, че си сам. Мартин Костов. 

Снимка © Мартин Костов

Снимка © Мартин Костов

САМ

Толкова години съм се лъгал или не съм. Всъщност съм знаел, докъде мога и ще стигна, и въпреки това не се отказах. Може би съм бил сигурен, че няма да бъда като него. Но станах или поне бях на път да стана. А той е в затвора. Петият етаж беше единственият смисъл и цялото ми ежедневие. Дилърите даваха малко трева, амфетите ме караха да не мога да спя и да бъда този, който никой не познава. Дори аз. Бях толкова буден и сам. Усещах само тогава, когато го правех отново и отново. Можех да спя, само когато хероинът се впиваше в устните и навътре в гърлото ми. Майната му на живота, от днес намирам смисъла сам. На кого му пука? Обикновено се излагаш, пишейки на непознати хора. Ти си уличник. Бездомник, а метафората не дава да я преглътнеш. Страхът, че си изгубен, че нямаш никой и нищо, че си невидим за всички и че всичко е приключено, те кара да продължаваш. Само това ти дава сили да живееш и да мислиш, че има смисъл в единственото, което те обича по-бързо от спиране на въздуха. По-бавно, но по-болезнено. А, когато го няма, те е страх и жал. За себе си. Плачеш всеки ден сам, защото не искаш никой да те вижда и да усеща болката ти. А този пети етаж се мотае в мислите и главата ти, без да иска да си тръгне. Даже не го прави.

Трети ден на амфети и не помня името си, рождената си дата и мисля, че животът е това. Помия, в която се давиш. Понякога знаеш, че не си заслужава, разбираш и знаеш, какво се случва, знаеш че мислиш по този начин, защото си зависим, но дори тогава не ти пука. И минути по-късно мислиш по коренно различен начин. Все едно някой те е омагьосал. Тръбичката вече е толкова свита, че пушекът излиза от нея и се лепи по лицето ти. Залиташ, драйфаш и умираш на дивана. Стаята и нейните три стени те притискат. Този триъгълник се приближава все повече към теб. Припадаш, удряш лицето си, не знаеш, къде си и защо това ти се случва, молиш се да не се повтори, за да може да се надрусаш отново. Не защото те е страх за теб или околните. Поглеждаш иглата и си казваш, че има време. Но това време е толкова близо, че не ти остава много живот. Ако не излезеш от стаята, гниеш… В банята хлебарките те лазят, гледаш в огледалото и виждаш в себе си човек, който не познаваш. Питаш се, кой е той. Нито ти, нито той отговаря. Гледате се и времето прегръща студените ти длани, защото навън снегът натрупва все повече…

Дебютната стихосбирка "Дом" на Мартин Костов. Copyright © Beastra

Дебютната стихосбирка „Дом“ на Мартин Костов. Снимка © Beastra

Правиш секс за пари, които дори не ти стигат. Без да чувстваш, мислиш, искаш, свършваш. Провокираш шибаната съдба. Обикаляш къщата, преобръщаш пристрастената си към наркотици кожа в шибаното легло, гледайки мутрата му. Ръцете, слизайки и качвайки се, драскат кожата. Затваряш очи, преглъщаш слюнката си и се опитваш да не плачеш. Вечерта е студена, дъждът измива сълзите ти, улиците са толкова уплашени, че дори залитат, а ти около тях правиш кръгове. Със замръзналите си крака, пияни и надрусани вилнеете. Устните ти са толкова гладки, че като се огледаш и погледнеш към тях, очите ти започват да плуват, без да се давят. Понякога това е проблемът. Толкова си надрусан и не усещаш, че дори не може да се разплачеш. Тази доза никога не ти стига. Всеки път ти се вижда все по-малко, и все повече искаш да си някъде в облаците. Сам. Да мълчиш и да умираш. Пристрастен си към тази смърт. Дори начинът на мислене не ти прави впечатление. А когато не го правиш, те е страх. Как ще се чувстваш. Защо се чувстваш. И не само себе си. Не искаш да усещаш нищо и никой, но понякога се налага.

* Разказът „Сам“ на Мартин Костов е публикуван за първи път на личната страница на автора, на 30 юли, 2015 г.

„Мартин Костов: Благодарение на поезията съм оцелял“ – интервю на Бистра Величкова с младия поет Мартин Костов

Мартин Костов: Благодарение на поезията съм оцелял

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов е един от най-младите поетични таланти в съвременната българска литература. Роден през 1997 г. в София, той пише и публикува първите си стихотворения едва на 15 години. След първата му публикация в LiterNet, главният редактор Георги Чобанов  възкликва: “Колцина от по-възрастните поети от него могат да пишат по този начин”. Читатели и критици сравняват младия поет с Петя Дубарова (зарадаи възрастта и болезнената искреност), както и с френския символист Артюр Рембо (поради идентични причини). Мартин има публикации още в сп. „Страница“, в. „Литературен вестник“, „Литературен клуб“. На 17 години излиза дебютната му стихосбирката „Дом“ (Изд. „ДА“, 2014 г.), която получава множество положителни отзиви от литературната критика. В предговора на книгата, поетът Васил Прасков пише следното:

“Биографията на Мартин прилича на мрачна приказка за едно изгубено или по-скоро “невъзможно” детство. Той е роден в краен софийски квартал, в семейство на самотна майка с девет деца. Още от най-ранна възраст се сблъсква лице в лице с неумолимите закони на борбата за лично и чисто битово оцеляване и до днес неотменно твърди, че “никога не е бил щастлив”. Израства в среда, в която се слуша чалга, бг-рап и Джъстин Бийбър, а наркотиците и насилието от всякакъв вид са всекидневие. Нерядко животът го среща с хора, за които четем в криминалната хроника и гледаме под формата на персонажи в сензационните и евтини американски психотрилъри. За щастие Мартин оцелява…” 

С гердан, с катинар на врата, заключен за света, Мартин идва на срещата ни пред Народната библиотека в София. За интервю. В което да ми разкаже за дебютната си книга “Дом”, за поезията, която кърви, за това да си изгубен, за това да си на 18, а да си преживял неща като за няколко живота, за болката, която го кара да създава и да се саморазрушава едновременно, за бъдещето, в което вярва… И за самотата в рушащите се сгради, която го прави по странен начин щастлив.

В “Кафето на архитектите” е спокоен следобед. На някои от масите се виждат познати лица на поети и литератори. С Мартин сядаме на крайна маса, в ъгъла. Той си поръчва мляко с кафе. Заприличва ми на живота му, който обаче не е могъл да си го поръча по свой вкус. Смесва ги двете. Черното се разтваря в бялото. Мартин разбърква сместа с лъжица. Поглежда ме и се усмихва.

Включвам диктофона. И не Мартин, а тишината започва да говори.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Задавам въпрос, който отеква глухо в топлия летен въздух. Той се усмихва и не казва нищо. В разговора с Мартин има повече тишина. И както и в стиховете му – премълчаното говори повече от казаното. Той нахвърля щрихи с малко думи и оставя сърцето и фантазията да довършат цялата картина. И ако човек има сетива да чете белите полета, между редовете в книгата му и да се вслушва в мълчанието му, ще научи много за него и за живота.

На много от въпросите, които задавам, Мартин отговаря с “Не знам…”. Но всъщност знае и то прекалено много, но не иска да каже. Както, когато разговаряш с живота и задаваш твърде много въпроси, до отговорите на които трябва да достигнеш сам. Разговорът с Мартин е точно такъв. Усещаш, че срещу теб стои една вселенска мъдрост, получена чрез болезнен опит и страдание, една дълбочина, която те гледа с чисти очи на дете, което обаче може да ти каже твърде много и твърде страшни неща. А това би било опасно за самия теб.

Мартин мълчи, както мълчи и животът, който ако отговори на всичките ти въпроси, може да те откаже от самото живеене, да те разруши, да те разколебае окончателно за смисъла. За това вероятно, Мартин предпочита да запази събеседниците си, като отговаря с “Не знам”. След което се усмихва,  отпива от млякото с кафе и се прави, че болката не съществува. Болката, която го ражда и убива всеки ден. Ако се вгледате в очите на живота, така де, в очите на Мартин ще прочетете това, което той ще напише утре. Ще видите стаена и умело прикривана тъга. Неизказани мисли, чувства и съмнения. И така боли от тези очи, че когато се усмихне младият поет е като слънчев лъч, който едва е успял да пробие през сивите облаци, след хиляди дни дъждовно време. И огрява земята така, че придава нов смисъл на съществуването. Усмивката му носи особена радост и облекчение, че болката може и да се усмихва, забравяйки за миг, че работата й е да боли. Забравяйки своя дом, в сърцето на Мартин, който с годините я е опитомил и се е научил да я използва, за да създава и да се спасява като я описва. Като я изважда на белия лист, за да покаже на света колко остро го пронизва, когато са само двамата.

По-долу са събрани всички думи, които Мартин ми подари в онзи летен следобед, през юли. Дългото мълчание между тях няма как да го предам в писмен вид. Няма как и да ви кажа какво ми каза, когато не говореше. Защото и тази тишина е подарена, споделена и безкрайно лична. Но за да усетите духа на разговора с младия поет, четете бавно следващите редове и след всеки негов отговор, спирайте и се вслушвайте в отекването на думите в тишината. Които пулсират във въздуха като сърдечен ритъм, на 18-годишен, който мисли и чувства като по-голям от възрастен.

ИНТЕРВЮ

Как и кога започна да пишеш? Кога публикува първите си стихове?

Пиша от малък, от втори клас. Тогава написах първото си стихотворение, което го прочете класната ми. Години по-късно, на 14, започнах да пиша всеки ден. Тогава, първият, който прочете стиховете ми беше Васил (Васил Прасков – известен български поет – бел. а.). Не помня как се запознахме, беше преди много години. Бях му пратил няколко неща и той започна да ми обяснява как трябва да се редактират. Каза ми да пиша по-сериозно. И аз го послушах. Преди това дори нямах намерение да публикувам. Дори беше малко насила. Пратихме разкази за един конкурс. Не се получи и аз се ядосах. След това ме накара и ми помогна да публикувам.

За първи път публикуваха мои стихотворения в ЛитерНет. Редакторът му, Георги Чобанов пусна няколко (Стихотворенията: “Разстояния”, “Проблеми със сърцето”, “Докато падах”, “Апокалипсис”, “Не съм”, “Бяло зелено червено” и др.). След това си направих сайт, където започнах да публикувам всякакви мои стихотворения. Започнах да пращам и по други литературни сайтове – в “Литературен клуб”. В последствие Силвия Чолева (Силвия Чолева е поет, журналист и издател от издателство „ДА“ – бел. а.) ми писа и започна да ме публикува в “Литературен вестник”.

dom_knigaКак се стигна до издаването на дебютната ти стихосбирка “Дом”?

Силвия Чолева ми предложи да ме издаде и да ми стане редактор и аз се съгласих. Тогава бях на 15 г. Точно започнахме да работим по книгата и аз се отказах. За това всъщност излизането й се забави с повече от година. Не знам защо, но реших, че няма да пиша повече. Въпреки че, всъщност не спирах да пиша. Но бях решил да не публикувам никъде нищо.

Майка ти и близките ти знаеха ли, че пишеш и че ще издаваш книга?

Не. Майка ми не знаеше, че пиша, докато не излезе книгата. Всъщност, малко преди да излезе  тя разбра… Не знам как й се струва. Радва се. Може би не се радва за нещата, които пиша, но се радва, че книгата съществува. Приятелите ми знаеха, че пиша, но близките ми не. Приятелите ми ме подкрепят и идват на мои четения.

Стиховете и кратките ти разкази по лични преживявания ли са писани?

Деветдесет и осем процента от стиховете са писани по лични преживявания. Някои приятели не разбират това, което пиша и са ми казвали: “Преведи ми това стихотворение” или “Какво значи това?”. Но аз не съм им давал никакви обяснения.

След като напишеш нещо редактираш ли го много след това?

Не. Не ги редактирам много стиховете. Само правописните грешки или сменям някоя дума.

Кой е първият човек, който ти чете стиховете, след като ги напишеш?

Най-често се съветвам с Васил (Прасков). Той е първият, който ги чете.

От къде идва вдъхновението за стиховете ти?

От неща от живота и мои лични преживявания… (пауза, тишина)

В тях има много болка?

Да. Така е. Те до някъде ми помагат да я преодолея, но до някъде… (Усмихва се. Следва дълга пауза и мълчание)

Мислиш ли, че болката е извор на творчеството?

Да, мисля че е точно така. Мисля че ако я нямаше тази болка щях да пиша, но не такива неща. За това не съжалявам, че я има.

В информация за себе си, на личния си сайт пишеш следното:

“Опитвам се да бъда този, който искам да съм. Но е трудно човек да бъде себе си, когато животът е толкова суров. Когато пиша всички тези стихове, аз всъщност препускам през един океан от болка и щастие едновременно. Никой не разбира, какво е истинското чувство. Вътрешното усещане, че това е само и единствено твое.  Въпреки  страха в теб, ти се чувстваш свободен. Мислиш, че някой те наблюдава, в къщата ти има някой, кучетата лаят. Ти си сам. Или поне мислиш, че си сам. Това е животът ми, и всички мои настроения. Гадно е на тази  възраст да пиша тези мрачни думи. Понякога си мисля, дали това е нормално, дали наистина това е животът…”

Хората като го прочетат това биха те попитали защо на такава ранна възраст,

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

мислиш че животът е толкова суров и непоносим?

(Усмихва се, отпива от млякото с кафе, поглежда ме и оставя тишината да отговори. Тишината тежи.)

Мислиш ли, че на прекалено ранна възраст са ти са случили много неща?

(мълчание) Да, определено. До някъде мисля, че това ме обогатява… (дълга пауза и тишина)

Ако си имал възможност за друг вид живот, какво би променил?

Всъщност нищо. Не съжалявам за нищо, което се е случило, защото всяко нещо, което се е случило ме е научило на нещо ново.

Какво е било вдъхновението за разказите “ТВУ” и “София” – много истински и силни текстове, отново наситени с болка?

Разказът “ТВУ” съм го писал на 16 години. Вдъхновението за него беше, че си спомних за една приятелка и исках да напиша разказ за нея. И го написах. А разказа “София” го написах,когато пътувах в рейса от Пловдив за София. Написах го на един дъх и почти не съм го редактирал след това.

Как пишеш най-често? Всичко написваш наведнъж или премисляш как и какво да напишеш?

Като искам да напиша нещо, просто сядам и го написвам от началото до края. Защото, ако прекъсна разни идеи ми бягат. По всяко време пиша. Когато съм вкъщи на компютъра, когато съм навън и ми се пише, записвам по разни листчета, в телефона, във Фейсбук пращам съобщения на разни приятели, за да си запаметя нещо. А те само ме питат – какво е това? (смее се)

Кога пишеш – когато си щастлив или когато си нещастен?

Повече пиша, когато съм нещастен.

Почти всеки ден имаш ново стихотворение на сайта и на Фейсбук страницата ти. Всеки ден ли пишеш? Колко най-много стихотворения ти се е случвало да напишеш за един ден? И колко време е бил най-дългият период, в който не си писал нищо?

Пиша най-редовно сурин, след като си направя кафе. Така се събуждам. Пиша почти всеки ден. Понякога има периоди в които не спирам да пиша. Друг път пък не пиша седмица. Всъщност седмица е най-дългият период в който не съм писал. Откакто се занимавам по-сериозно с поезия, това се е случвало веднъж, или два пъти. Имаше един период в който ми трябваха пари, нямах джобни и пишех по 3 стихотворения на ден за 10 лева. Но това не значи че тези стихове са фалшиви, и съм ги писал на сила. Парите бяха от кръстниците ми, на които съм много благодарен. Иначе най-много по 10 стихотворения съм писал на ден.

Гледам катинара овесен на врата ти. Заключен ли си към света?

Не знам… (усмихва се, мълчание)

Мартин Костов на четене в BarDak, в София. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов на четене в BarDak, в София. Снимка © Бистра Величкова

Със стиховете си мислиш ли, че отваряш една своя страна, която не можеш да я изговориш, а само да я напишеш?

(усмивка, мълчание, млякото с кафе в чашата е вече наполовина)

Мислиш ли, че това което е в книгата е истинският ти Аз, най-дълбоките ти чувства, които можеш да споделиш само с белия лист?

Да, всъщност. Това и Силвия (Чолева) ме беше питала в едно интервю. Това и на нея й казах тогава, че в книгата има неща, които не съм казвал на никой и никой не ги знае.

Можеш ли да кажеш, че най-много доверие имаш на белия лист?

Да! Абсолютно! Всъщност той никога не ме предава.

След този успех – на 17 г. да издадеш книга със стихове, за която много от големите ни поети и литературни критици изказаха похвали – чувстваш ли се по-уверен и със самочувствие, че можеш да се занимаваш сериозно с поезия?

Чувствам се, както преди да излезе книгата. Аз не пиша, за да успея, за да стана най-добрият поет. Пиша, защото това ми харесва, кара ме да се чувствам добре, да забравя някакви неща, да ги преодолея.

И все пак, това че си издал книга и твоето занимание е придобило публичност, не ти ли дава увереност, че все пак имаш талант да пишеш и че това е твоят път?

Не мисля…

Не го ли чувстваш като твоето нещо, което е спасението ти да оцелееш?

Всъщност да. Толкова неща са се случвали, че понякога имам чувството, че само благодарение на поезията съм оцелял. Защото, когато не пиша някакви неща, започвам да се изнервям. А, когато ги напиша се чувствам по-добре.

Мислиш ли, че писането на поезия може да се сравни с пиенето на алкохол или взимането на наркотици? Да се сравни с нещо, което ти помага да се успокоиш, да забравиш?

Да, определено. Понякога ми действа като наркотик. Пристрастен съм към поезията и писането. (смее се)

Кои автори и книги четеш?

Всъщност въобще не чета. Чета, но много малко. Не знам защо… Васил (Прасков) постоянно ми дава да чета разни неща, но… Иначе от всичко, което съм чел, повечето са български автори – Марица Колчева, Васил Прасков, Силвия Чолева, Стефан Иванов, Иван Димитров и т.н. Но трябва да чета повече, знам и ще го направя. Но и за това си има причина, но няма да я кажа сега… (мълчание, тишина)

Ти по принцип имаш влечение и към други творчески занимания. Освен, че пишеш, също така си фотограф, снимаш, а и пееш…?

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

(избухва в смях) Ооо, пеенето е ужас. Всъщност, много преди да започна да пиша, от съвсем малък исках да стана музикант. Но това никога няма да се случи (смее се силно). Правил съм опити да записвам песни, правили са ми инструментали, но никога не се е стигало до запис. Наистина най-голямата ми мечта беше да стана музикант. Не станах музикант, но в крайна сметка със Силвия направихме някаква книга. Стана това, което никога не съм очаквал. Никога не съм планувал да издавам книга. Не съм предполагал, че такова нещо може да ми се случи. По-скоро исках да издам песен. Какво ли не съм правил за това, но никога не ми се получаваха нещата. Също така, като по-малък играех в една театрална трупа в училище. Беше куклен театър. Имам желание да кандидатствам актьорско майсторство или режисура в НАТФИЗ.

Повече проза или поезия ти се пише?

Пиша повече поезия и повече поезия ми се пише.

Мислиш ли че тази книга е твоят дом? И най-уютно се чувстваш в думите?

Да. Със сигурност.

Чувствал ли си се бездомник?

По-скоро съм се чувствал изгубен. Все още се търся…

Не мислиш ли че тази книга е сигнал за намиране? Сигнал, че това е твоят път?

(усмихва се, мълчание, тишина)

В какво вярваш най-силно?

Най-силно вярвам в бъдещето. Не знам защо, но вярвам, че ще се случи нещо хубаво. Наистина не знам защо…

Кое ти дава сили да вярваш в бъдещето, когато настоящето ти носи толкова болка?

Всъщност настоящето и миналото ми дават сили да продължа и да вярвам, че в бъдещето ще е по-добре от това, което вече е минало. Аз знам и вярвам в това. Когато си помисля че нещата ще се оправят и ще бъде по-добре и на мен ми става по-добре и се успокоявам. Когато ми е много гадно и тежко, заради нещо, когато се сетя, че ще мине, че това е някакъв период, че след време всичко ще е наред, винаги си оправям настроението. До някъде вярвам и в приятелството, но нямам много добри приятели. Всъщност имам само един много добър приятел. Всички останали са ми познати.

Би ли се съгласил с това, че трудните моменти повече изграждат човека, отколкото, ако всичко е наред?

Да, мисля че е точно така.

Чувстваш ли, че в сравнение с връстниците си знаеш нещо повече и си преживял нещо повече?

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

(дълго мълчание) Да! Много мои приятели всъщност дори не знаят какво… Не знам как да го обясня… На много мои приятели нещата, които аз съм преживял… Те дори си нямат и на идея за всичко това… (пауза, мълчание). Но аз не съжалявам за нищо, което се е случило, защото ако не бяха станали тези неща, сега нямаше да съм този Мартин, който съм. Нямаше да пиша тази поезия. Най-вече заради това не съжалявм!

Ти си видял от живота неща, които дори възрастни хора, които са живели по-дълго, никога не са преживели и няма да преживеят. Няма ли в теб агресия и връждебност към света, заради трудностите, които си имал?

Не. Всъщност нито мразя живота, нито мразя света. На хората се дразня, но не ги мразя. Има хора, които са ми причинявали доста болка. Дори тях не ги мразя! Не мога да ги мразя. Аз не знам те какво са преживяли, как са живяли… И дори нямам право да ги мразя… Въпреки това, като цяло не съм много позитивен… (усмихва се, мълчание)

Вярваш ли на хората?

Всъщност не вярвам вече почти на никой. Защото хората в днешно време много лъжат и използват останалите. Заради това не вярвам. Аз бях заобиколен с доста такива хора,90% от моите познати бяха такива. И за това в последно време много не вярвам в хората. И въпреки това не всички са еднакви.

Това не те ли кара да се чувстваш сам?

Не. Не се чувствам сам. Не винаги. Имам един много добър приятел, имам поезията…

В книгата си пишеш много за любовта като чувство. Какво е за теб любовта – повече щастие или повече страдание е?

(усмихва се) Зависи от много неща. Нещо средно. Вярвам в любовта. Но тя определено причинява и много страдание. Много пъти съм си казвал, че целият живот е ужасен. Но без любов не може да се живее. Имало е случаи, в които не съм допускал някои хора до себе си. Но най-често аз съм прецакания. (смее се) Но вече съм се научил. Знам хората как лъжат, по какъв начин, с какви думи и мога да ги разпозная…

Колко пъти си бил истински влюбен?

Веднъж. За мен любовта е вечна. Завинаги с един човек. Поне от моя страна е завинаги. Дори, ако не получавам същото от другата страна. Точно за тази любов пиша в някои от стиховете…

Понеже си и фотограф, ако можеш да снимаш болката, как би изглеждала тя на снимка?

“Брутално! (смее се). Не, не знам…

Снимка: Мартин Костов

Снимка: Мартин Костов

Обичаш да снимаш стари, рушащи се къщи и сгради. Какво те привлича в тях?

Харесва ми. Напомнят ми… (пауза, замисля се). Напомнят ми някакви работи… В старите сгради има някаква самота, която ме радва. Не мога да го опиша. Когато снимам стара сграда се кефя самият аз. В тях има някаква любов, която почти никой не вижда. Има странни неща в тях… Точно в тази разруха и развалина сигурно е имало някаква история, някаква любов, някой е живял там, бил е адски щастлив… Хората това не го осъзнават. Дори не им пука за това, че някой може там примерно да е бил супер весел и щастлив. В старите сгради има някаква вечност. Незнам как да го опиша… Новите сгради – добре измазани, с нова дограма са скука. Предпочитам да живея в къща с разбити прозорци, отколкото в апартамент с шумоизолираща дограма. Така се чувствам по-добре… (усмихва се)

Можеш ли да определиш вътрешния си свят като такава сграда?

Горе долу.

Кой е най-големият ти страх?

Най-големият ми страх е да не се чувствам изгубен цял живот. Понякога се замислям за тези неща. Една позната ме беше попитала, цял живот ли ще се чувствам така. И аз се замислих, наистина цял живот ли ще се чувствам по този начин? Това е най-големият ми страх. Но дори и да се чувствам така, всъщност не ми е проблем… Мисля че мога да оцелея дори и така…

Това изгубване извор ли е на вдъхновение за творчество ти?

Мисля че да.

А представял ли си си денят, в който намираш себе си и изведнъж всичко става много балансирано?

Да, ужас. И от това съм се притеснявал, от баланса, защото поезията, която пиша сега, така ми харесва. Притеснявал съм се, ако поезията ми започне да става лигава и гадна.

Тоест страхът е двоен. Ако се намериш, може пък да изгубиш нещо друго?

Да. Всъщност и от това ме е страх. Не знам… Понякога съм си задавал въпроса защо не съм едно нормално момче, с нормален и обикновен живот… Но тогава може би нямаше да пиша това, което пиша…

Как би довършил изречението: “За мен животът е…”?

За мен животът е бъдеще.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

В предговора на книгата ти Васил Прасков пише, че ти признаваш, че никога не си бил щастлив?

Всъщност не е съвсем така. Имало е моменти, когато съм бил щастлив, но това щастие ме е убивало. Защото е било временно… Защото е било неправилно… (дълго мълчание, тишина)

В предговора на книгата ти се казва още, че си израснал в среда на чалга, наркотици и насилие. Чувствал ли си се не на място там?

(смее се) Да, израснал съм в много чалгаджийски свят, със забавни простаци. Но е било и забавно. Винаги съм успявал да се впиша някак, но вътре в себе си, не съм се чувствал по този начин. Трудно ми е било да намеря хора, които да приличат на мен. И това ме е карало да се чувствам гадно.

Роден си в голямо семейство, общо сте 9 деца. До колко сте близки с братята и сестрите ти? Те знаят ли с какво се занимаваш, че пишеш и имаш книга?

Да, ние сме 4 момчета и 5 момичета. Но те са големи. Аз съм най-малкият. Те си споделят помежду си и са близки, но аз не споделям с тях. Винаги съм се дърпал някак си. И не съм искал да ги занимавам с моите глупости… Повече съм споделял с приятели, отколкото с роднини (дълга пауза). Те знаят, че пиша. От време на време идват на някои четения. Но като цяло не общувам много с тях, аз съм си отделно… Отделен… (тишина)

Казваш, че вярваш в Бог. Ходел си в Руската църква, където си пускал бележки с желания до саркофага на архиепископ Серафим? Какво си пожела там?

Точно, когато започнах да пиша си пожелах неща свързани с писане. Това ми беше първото желание в Руската църква. Там винаги се сбъдват. Всяко желание, което го пусна в кутията там ми се сбъдва. А като водя накои приятели и приятелки, и те пък ми казват: “Мартине, как можа да ме излъжеш, не ми се сбъдна желанието”. Пък аз им казвам, че отнема време.

Мартин Костов, на четене в Арт Хостел, София. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, на четене в Арт Хостел, София. Снимка © Бистра Величкова

В момента имаш ли някое голямо желание, което искаш да се сбъдне?

Имам желание. Не е свързано с писането. Но май не бих си го пожелал, всъщност…(тишина)

Сигурно имаш събрани много нови стихове. Имаш ли готовност и планове за нова книга? Как би се казвала тя? Ще бъде ли някакво продължение на „Дом“ или ще бъде съвсем различна?

Всъщност, каквото напиша почти веднага го качвам в сайта ми. Бих искал да издам книга с проза. Или роман на целия ми живот, с всеки детайл и всяка случка описана по най-истинския начин. Описана така, както се е случила. И всяко мое чувство и не само… За заглавие не съм мислил. Бих измислил заглавието, след като са готови разказите. Но все още не съм започвал да пиша нова книга. Ще бъде продължение на “Дом” в проза.

Какво би казал на млади хора като теб, които биха искали да пишат и да имат успех в това?

Бих им казал да пишат истината, да пишат по себе си, да описват себе си, истински неща и случки.

Интервю на Бистра Величкова

* Интервюто за първи път е публикувано в сайта на сп. „Образование“, 15 юли, 2015 г.

„Отвъд литературата горят следи…“ – стихове в „Литературен вестник“ – бр. 22, 2015 г.

„Отвъд литературата горят следи…“ – стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 22, 10-16.06.2015 г.

Бистра Величкова чете стиховете си от "Литературен вестник" бр. 22, в BarDak, в София, юни 2015 г. Снимка © Beastra

Бистра Величкова чете стиховете си от „Литературен вестник“ бр. 22, в BarDak, в София, юни 2015 г. Снимка © Beastra

Аз, Хенри и Джун

По мотиви от книгата
„Хенри и Джун:
От нецензурирания дневник на Анаис Нин“

Той е Хенри
Тя е Джун,
а аз съм влюбена
и в двамата
Случи се
в един уж най-обикновен парижки бар
където всички бяха голи,
а Джун преспа с управителя
заради Хенри –
нямаха с какво друго да платят
На мен ми сипа чаша вино
и каза, че е влюбена
в художничка,
после ме целуна.
От писателя
до нея се научила,
че нищо не е истина
“И ти ли като него?
Търсиш преживявания,
които да опишеш?”
“Обичам те”, отвърнах аз
и Хенри ме целуна.
“Светът е рак, който сам себе си изяжда”
По-добре да тръгвам,
стана късно
Когато влюбен си в двама,
най-добре e да се прибереш рано
при този, когото не обичаш

Нещо общо

Чувството приижда, излиза от бреговете
и не прави разлика между нея и него

“Пътуване към себе си”, Блага Димитрова

С нея имаме нещо
общо помежду ни –
Нейната любов
и мой любовник
Тя го обича
завинаги,
когато са заедно
аз съм
влюбена в отсъствието му,
когато е с нея
Тя – целува устните му,
които са целували моите
аз – целувам нейните чрез неговите
пръстите ни се вплитат
дъхът ни се слива в едно
и всъщност
можем да сме заедно,
когато го обичаме
дори
без да имаме
нещо общо
помежду ни

Стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 22, 10-16.06.2015 г., стр. 11

Стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 22, 10-16.06.2015 г., стр. 11

Кристина

На Юлиуш В.

“как отвъд литературата
горят следи
в търсенето към нея”

“На Кристина”, Георги Савчев

И двамата
сме влюбени в Кристина
той в нея,
аз – в образа ѝ
отразен в очите му
висока, мълчалива,
с воал от скрита болка
побираща се цяла
в зеницата,
която я превръща
в стих,
в който друг се влюбва
в нея, в него
или в тяхната любов,
или в думите,
където е
красиво,
истинско
и вечно
само, когато той премигва
тя потъва в мрака
на затворения му клепач
за миг изчезва
и той пак остава сам
…с мен
обещавам му
да я обичам винаги,
когато ме поглежда
в очите
а той – да не мига
никога
за да не бъде сам

***
поетите са искрени
когато свършват
в теб
стиха

…а всички се страхуват от дъжда

докато те правят кариера,
купуват къщи и
ходят на екскурзии
мен ме изнасилват
в задимени барове
и нечии апартаменти
а улиците,
по които съм минавала
завинаги са мокри от сълзите ми
и пейките върху които
съм усъмвала
все още пазят мойта сянка,
а всички
най-много се страхуват от дъжда
да не намокри новите костюми и сака,
докато аз се разпадам на сълзи
върху разпънатите им чадъри

Денят в който

eдин ден
ще спра да се влюбвам
в гейове
в женени мъже
в актриси
в котки с червени очи
в алкохолици с бради
в наркомани с тесни зеници
в поети самоубийци
в проститутки без сводници
в улични лампи без крушки
в жълти таксита с пияни шофьори
в 5 часа сутринта
в дъжда през май
в непознати

и в този ден зная,
че светът
ще спре да съществува

Поетите режат ръцете си. Снимка © Бистра Величкова

Поетите режат ръцете си… Снимка © Beastra

Последен изход

понякога си мисля,
че дори 13-тия етаж
е твърде ниско

друг път пък,
че след 27
е твърде късно

остава ми единствено
да скоча от земята

Поетите режат ръцете си

Поетите режат ръцете си

скачат от 7-ми етаж
влюбват се отчаяно
и пият като бездомници у дома

Поетите режат ръцете си

и всеки ден отново възкръсват
на кръстопътищата на животите ни,
за да простят собствената ни самота

* Стихотворенията на Бистра Величкова са отпечатани за първи път във в. „Литературен вестник“ – бр. 22, 10-16.06.2015 г., стр. 11, водещ броя – Йордан Ефтимов

Още стихове от авторката можете да прочетете във:

Васил Прасков представи новата си книга „Слабини” с четене на „Рамбо 13”

SlabiniПоетът Васил Прасков представи най-новата си книга със стихове „Слабини” (изд. „Пергамент“), заедно с част от легендарния литературен кръг „Рамбо 13”, на 10 юли, в клуб “Neu Berlin”, в София.

Авторът беше поканил и млади поети, които да прочетат свои творби във втората част на събитието. Между четенията музикантът Симеон Шиндаров изпълни свои импровизации, на виолончело.

„Радвам се, че книгата най-накрая успя да излезе след много трудности. Ръкописът беше отхвърлен от много издателства и хора. За това специални благодарности на моите издатели от „Пергамент”. Дори книгата ми е посветена на Ваня Константинова, лека й пръст, която застана зад ръкописа с цялата си страст и цялото си сърце, заедно с Георги Милев. Благодаря и на Владислав Христов, който ме мотивира да се случи тази книга и да не се отказвам”, каза авторът Васил Прасков на откриването на премиерата.

За работата по книгата той е ангажирал млади творци – редактор на книгата е поетесата и фотограф Марица Колчева, а оформянето на стиховете вътре е направено от младия поет Стефан Гончаров. Художник на корицата е Иво Рафаилов.

Книгата „Слабини” и „Arest.com” са отхвърляни от много издателства

„Предишната ми стихосбирка излезе през 1996 година. В „Слабини” практически влязоха неща, които съм писал и публикувал в литературния печат през последните 15 години (включително в електронните издания

Поетът Васил Прасков чете по време на премиерата на новата си стихосбирка "Слабини"

Поетът Васил Прасков чете по време на премиерата на новата си стихосбирка „Слабини“. Снимка: Бистра Величкова

за литература като Литернет, Кръстопът и Пъблик Репъблик)”, каза Васил Прасков пред списание „Образование”. “Ръкописът, както и този на сборника ми с проза „Arest.com“, имаше нелека съдба. Преди да види бял свят, бе отхвърлян от издателства и институции, докато не попадна на издателите си от „Пергамент“ – Ваня Константинова и Георги Милев, благодарение на които книгата стана факт”.

В първата, „литературно-критическа“ част на събитието, участие взеха Георги Милев, от издателство „Пергамент”, поетът Божидар Пангелов и Лъчезар Лозанов (поет и журналист).

Във втората част, беше представено литературно четене на Васил Прасков и членове на неформалната група за културен тероризъм „Рамбо 13” и приятели. В него участие взеха поетите: Кристиан Илиев, Емилиян Петков, Бистра Величкова, Мартин Костов, Иван Комитов, Лъчезар Лозанов, Данаил Досев, Божидар Пангелов, Стефан Гончаров. С изпълнение на авторска музика на Симеон Шиндаров, на виолончело.

Васил Прасков е истински литературен маргинал

За книгата „Слабини”, Ваня Константинова пише следното: “По-любовно нещо не съм чела… не ми звучи романтично, по-скоро – драстично, любов не ми се връзва с романтика… кърваво ми звучи”.

“Отдавна не съм бил толкова радостен и тъжен едновременно. Разбира се, повече радостен. Ръкопис, отхвърлен от толкова издателства и дори институции. Авторът няма нужда от повече популярност!”, казва издателят Георги Милев.

От стихосбирката "Слабини" на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

От стихосбирката „Слабини“ на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

„Васил Прасков е истински литературен маргинал и точно тази маргиналност го спасява във времената, в които поезията се отдалечава от литературата и се превръща в социална поза. Неговият отговор е да бъде смел и директен. (…) „Слабини“ е книга за хората, които си позволяват да бъдат слаби, да се влюбват, да губят любовта си, да я надмогват, това са същите хора, които могат да си позволят и да бъдат силни. „Слабини“ не е удобна книга и поради това, тя ще бъде премълчана. Драги мълчащи, не забравяйте – тишината умножава поезията, а в тази книга има много поезия.”, пише за книгата поетът Владислав Христов.

Премиерата на "Слабини" в "Neu!Berlin" в София. Снимка: Бистра Величкова

Премиерата на „Слабини“ в „Neu!Berlin“ в София. Снимка: Бистра Величкова

Кой е поетът Васил Прасков

Васил Прасков е роден през 1975 г. в София. Завършил е “Философия” в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите със стихове – “Малките” (изд “Аудитория”, 1992) и “География на времето” (излиза с конкурс на “Литературен вестник”, 1996), както и на сборника с проза “Arest.com” (изд. „Пергамент“, 2014). В края на 90-те години на миналия век е гост-редактор във вестник “Литературен форум” (на месечното приложение за ъндърграунд и субкултура „Мухозоли“), както и водещ на рубриката “Идиот” в същото издание. От 1990 г. до днес има множество публикации в периодичния литературен печат, както и в различни електронни издания (включително кинокритика и текстове с религиозно-философска насоченост). Един от основателите на групата за културен тероризъм “Рамбо 13″. Стихове и разкази от автора, можете да прочетете на профила му в ЛитерНет.

Видео от премиерата на „Слабини” на Васил Прасков, в клуб “Neu!Berlin” , в София.

* Новината е публикувана за първи път на сайта на сп. Образование, 14 юли, 2015 г.

ГРАДЪТ НА ГОСПОД – стихове в „Литературен вестник“ – бр. 21, 2015 г.

ГРАДЪТ НА ГОСПОД – стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 21, 3-9.06.2015 г.

Стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 21, 3-9.06.2015 г., стр. 16

Стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 21, 3-9.06.2015 г., стр. 16

Matongé

В Matongé
пътят е павиран,
в антикварните книжарници,
не влиза никой,
за да не купи потъналите в прах
„Клетници” на Юго,
и „Чужденецът”
на Камю
По-надолу има
африкански,
тайландски,
виетнамски
ресторант,
арабски дюнер
и кебап,
boulangerie
с френски кроасани
и moelleux au chocolat.
„Плод-и-зеленчук”
с черна продавачка от Киншаса,
която носи детето си на гръб,
вързано с шал на палми
и усмихнати маймуни
Нощен индийски магазин,
с миризма на евтино
и продукти с надценка,
заради часа и нестандартното
работно време:
след 9 вечерта
Фризьорски салони –
почти един до друг
С черни мъже,
на групи,
някои ги бръснат,
пред мръсни, матови огледала,
други седят на канапето
със скъсани пружини –
гледат футбол,
на стар телевизор с кинескоп,
образът прескача,
понякога е черно-бял,
а те,
викат, смеят се и пият бира.

Ключарят Авенир
също е от Конго
белобрад и без една ръка,
всеки ден в пет
седи на дървен стол
на улицата
със закрепена облегалка
от седалка на кола –
шмърка енфие и гледа изпод вежди,
докато на малкия площад при
Сейнт Бонифас
величествена катедрала,
просяк и алкохолик
се сливат в едно
и залитат
до леглото от картон
Отсреща е шивашкото ателие,
закърпващо души
за евро и половина,
до него обущаря
се опитва да влезе
в обувките на другите,
за да ги поправи по-добре

На всеки ъгъл дилъри на марихуана,
рапиращи тийнейджъри
с кърпи и шапки с козирки,
с широки панталони
и тениски с баскетболни номера,
играещи на футбол на улицата,
боси
И по-надолу учениците
от училището
в края на квартала Matongé –
с шарени коси и пиърсинг
на устните и веждите,
с нарочно скъсани
чорапогащи и протрити джинси,
с гърлен смях и крясъци
до небесата,
с неловко държащи се ръце
и набързо откраднати целувки,
с бири и цигари в 10 сутринта,
едно
голямо
междучасие
точно до бара с табела:
“Добре дошли в Matongé”

* Matongé (Матонгé) e африкански емигрантски квартал в центъра на Брюксел, Белгия. Квартал носещ същото име Матонгé има и в столицата Киншаса, на Демократична Република Конго, Африка.

Ерсилия

Ерсилия
от Португалия
с усмивка,
с полъх на море
и коса до кръста,
сребриста –
сплетена на плитка
и дълга плисирана пола
продавачка
на цветя
в Брюксел,
от
33
години
сред хризантеми, рози и
лалета от Холандия
За първи път дошла
през
‘70-те
на 20,
срещнала съпруга си
в такси,
с което я закарал
до Катедралата на Сен Мишел
„В началото
си ходех в Португалия
3
пъти
годишно
през лятото
на Рождество
и Възкресение
Вече все по-рядко
и единствено на Възкресение

Тук е хубаво,
свикнах с дъжда,
само небето да не беше
толкова сиво,
е… и няма море…”

Едва началото на януари е,
а Ерсилия лети за Порто
По новините съобщили:
буря и
7
метрови
вълни
заляли цялото крайбрежие
„Там е къщата ми,
улицата,
по която често
се разхождах,
брегът,
на който срещнах
първото момче…
И обещанието,
което правят всички,
когато са на
17
пред свидетели –
слънцето
и
морските вълни
Може би морето е сърдито,
че ме няма и иска да
удави и унищожи
и малкото останало от мен…
Дано като пристигна
да не бъде твърде късно…”

Градът на Господ

На Фред

Израснал е в Бразилия
във фавела, в Рио
Градът на Господ,
го наричат
сред насилие,
дрога,
и убийства
Баща му е търгувал с
наркотици и оръжия
Вечер се прибирал
с кървави ръце,
разбити устни
Oставял пистолета
на леглото и сядал
да вечеря мълчаливо
Онази вечер,
маскирани мъже,
просто влезли
и започнали да стрелят.
Майка му пищяла,
той,
скрит в ъгъла,
дори не могъл да се разплаче.
После
тя изчезнала
не се прибрала с дни
Намерил я на улицата
със синини и рани,
в несвяст и с гола гръд

Тя проституирала, за да го издържа,
той крадял, за да купува дозата ѝ хероин.

Онази мрачна сутрин избягал
Тичал чак до брега на океана,
скрил се в кораба
за круизи
сред бели и красиви европейци
И така попаднал в Брюксел
на 16
Без никого и нищо
Първо в затвор за малолетни
После в дом за изоставени деца
След време
намерил работа като готвач,
където се влюбва в
богата дъщеря на дипломат.
Всяка вечер си поръчвала
салата от калмари, нарязани на колелца
„Мечтая да отида в Рио”,
казала му тя, с кръстосани крака на бара
„Да се разхождам по плажа на Копакабана,
да видя статуята на Христос Спасителя,
и да се докосна до Града на Господ”
Зелените ѝ очи
го пронизвали
Целунал я,
за да я направи част от живота,
който тя не познава
Един ден
тя повече не се появила
Скоро,
получил картичка:
„Баща ми ме изпрати в Посолството в Рио.
Да помагам на бедните.
Много е красиво и се сещам за теб”
Тогава той разбрал, че
Градът на Господ
не съществува

Неделя в Брюксел

по улиците има само
бездомници
и влюбени,
и черни,
които се перат
на обществени перални

една неделя
в Брюксел

Емигрантски етюд

Таксиметровият шофьор
от Руанда
е бил студент по медицина,
след това е избягал
в Брюксел,
за да кара такси,
от което печели на ден,
толкова, колкото
на месец в Руанда
в свободното си време
превежда
на бежанци
вечер –
пише писма
на жена си

* Стихотворенията на Бистра Величкова са отпечатани за първи път във в. в. „Литературен вестник“ – бр. 21, 3-9.06.2015 г., стр. 16

Още стихове от авторката можете да прочетете във:

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима. Виждаш го по черните им кожени якета с пухкави качулки, със златни катарами, по ботушите с ток, с които ходят неуверено, с все още детските си тела, по неумело преметнатите през рамо черни дамски чанти, в които носят единствената си тетрадка за училище, черен молив и лилави сенки, с които се гримират в междучасието. Учебници нямат. А и не им трябват. Те знаят за живота повече и от учителя си. Те са на 12. 6-ти “Б” клас! В училище на улица Железопътна. В онзи краен ръждясващ, брадясващ и кален квартал на София. До гробищата. Там, където всички ходят, за да почетат мъртвите. А живите, просто се сливат с пейзажа. Севда я е отгледала баба й, не познава родителите си. Съучениците й шушукат, че това дори не е истинската й баба. Баба й – прегърбена, с черна забрадка, продава карамфили на пътя, точно до входа с онази арка, където влизат опечалените, облечени в черно. По два, или по четири, или по шест. Винаги четен букет. Както изисква поводът. На излизане всеки й дава пластмасова чинийка за Бог да прости. Бабата събира дребните сладки в плик и го пъха под престилката си. Пази ги вечер за внучката. Знае, че ще я зарадва. Изморила се е да плаче, очите й са сухи, набръчкани и с паднали клепачи. Тъгата е застинала като стар паметник, който всеки подминава и не забелязва.

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима. Снимка © Двойна измама

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима. Снимка © Двойна измама

Бащата на Дима пък по цял ден събира от кофите картони, ламарини и пластмасови шишета, за да ги носи на вторични суровини. Малкият й брат, вместо на детска градина, седи и подскача весело, докато баща му хвърля с псувня поредния боклук в каруцата. Вечер се напива, в кръчма до Суходолската река. Майка им работи в Испания. В Палма де Майорка. Изпраща им понякога пари по един съсед, който й помогнал да замине там. “Като пораснеш още малко и теб ще те пратя да бачкаш при майка ти”, казва той често на Дима и се смее гърлено. Дима се радва и се хвали на съучениците си. И бърза да порасне, за да види майка си. Толкова много бърза, че сякаш не й остава време да бъде дете.

Роза скоро ще я изключат от училище. Облечена е в розов анцуг и лачени обувки. Има дълга, черна коса до кръста и златни обеци. Широка усмивка се разстила по мургавото й лице, когато казва: “Ами искат да ме местят в друго училище, защото съм била лоша и съм разваляла дисциплината”. Добавя: “Ама мен и от там ще ме изключат”. Избухва в детски смях. За нея няма значение в кое училище няма да ходи в часове. Майка й я праща да краде на Женския пазар и в трамваите. Не може да пише, но е майстор в ловкото измъкване на портмонета и скъпи гривни, и часовници от хората. Понякога изяжда шамар, друг път я водят в районното. Свикнала е. Но, не й остава много време да ходи на училище. А когато ходи не й е интересно, говори в час, бие децата, защото не си говорят с нея, а слушат учителката. Но каквото и да разказва, Роза винаги се смее. Баща й бил в затвора. “Ами незнам защо. Защото е пияница”, смее се безгрижно тя. “Мама каза, че там му е по-добре, на топло”.

Сега са в час по английски. Навън е студено и мъгливо. Църквата “Св. Три Светители” пустее насред квартала, с ръждясващ кръст изгубващ се в сивите облаци. Реката тече бавно и глухо в далечината. По кривите, кални улици, между сухите клони на дърветата, надничат свити, бедни, порутени къщи, закърпвани и достроявани със стари материали. Ниски и приведени до земята, подобно на бабата на Севда със забрадката и карамфилите, пред онзи вход, който май се оказва изход. Може би е заради сезона – през зимата тъгата замръзва, става на лед, боли повече… “My name is… I am from Bulgaria. Where are you from?” Повтарят в един глас Севда, Роза и Дима, заедно с всички други деца в класната стая, които са като тях. Облечени в дебели якета, защото парното не работи. Мръзнещи в опърпаните си съдби, защото животът не работи. Не и за тях. “Аз пък съм от Палма Де Малорка”, прошепва Дима на Севда. “Малорка се казва на английски, видях как се пише. Само ние в България му викаме така скапано Майорка”. Севда я поглежда с изненада и й прошепва: “Тук всичко е скапано. Така каза баба. Аз си мечтая да стана сервитьорка в центъра. Ама може и в тази Малорка, дето казваш, за да сме заедно”. В класната стая продължава да кънти английската фраза, произнесена от двайсет неуверени детски гласа. Роза дочува двете момичета и се обръща: “Хей, къде ще ходите? Идвам с вас. И на мен не ми се седи тук”. Трите се споглеждат, засмиват се скришно и се хващат тайно за ръце между чиновете, окуражавайки се в общия план за по-добър живот.

На улица Железопътна. В онзи краен ръждясващ, брадясващ и кален квартал на София. Снимка © Двойна измама

На улица Железопътна. В онзи краен ръждясващ, брадясващ и кален квартал на София. Снимка © Двойна измама

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима. Виждаш го по черните им кожени якета с пухкави качулки, със златни катарами, по ботушите с ток, с които ходят неуверено… Виждаш в детските им очи ужасът на живота. И те, как невинно и искрено му се смеят, като на игра.

Те са по-смели от теб и знаят повече. А на теб ти се иска да им се извиниш от името на Съдбата за живота им… Искаш да ги прегърнеш всичките, да ги обичаш, да им кажеш, че светът може и иначе, че има и сезони, които не са зима, които не са кални, студени и мъгливи… Че има квартали, които не са до гробищата… Че… в Палма Де Майорка не е толкова хубаво, колкото си мислят… Искаш да им кажеш прекалено много, което обаче няма да им послужи за нищо… Защото и след твоите думи реката навън ще продължава да тече надолу, студът ще прониква все повече в класната стая и карамфилите до онзи вход, ще се продават все по два или по четири, или по шест…

* Разказ на Бистра Величкова публикуван във „Факел“, 27 май, 2015 г.

„Малка, мръсна и тъжна“ с I-ва награда на „Южна пролет“ – 2015 г.

Сборникът разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) на Бистра Величкова, получи Първа награда в категория „Проза“ на 43-я Национален конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, в град Хасково. Награждаването се състоя на 24 април, 2015 г. в театъра „Иван Димов“, в Хасково.

Бистра Величкова на награждаването на дебютния си сборник разкази "Малка, мръсна и тъжна" на конкурса "Южна пролет" - 2015 г., Хасково. Снимка: Haskovo.info

Бистра Величкова получи Първа награда за дебютния й сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на конкурса „Южна пролет“ – 2015 г., град Хасково. Снимка: Haskovo.info

Втора награда в категорията „Проза“ получи Катерина Хапсали за романа „Гръцко кафе“. Голямата награда Пегас взе Йоана Мирчева за сборника разкази „Слепи срещи“.

В категория „Поезия“ наградата Пегас получи Илиян Любомиров от София за „Нощта е действие“. Бяха раздадени и две допълнителни награди: Първа за Стойчо Младенов от Троян за „Между два града“ и Втора за Ангела Пранарова от Благоевград за „Кутия за стихове и перли“.

„Пегас“ в категорията „Сценарий“ получи Станимир Великов за сценария си „Кучета“, а за литературна критика Здравко Дечев от Габрово за „Устност – писменост във възрожденската култура: (Феноменология на българския глас)“.

Лауреатите на "Южна пролет" 2015 г. с председателя на журито проф. Боян Биолчев. Отляво надясно: Илиян Любомиров, проф. Боян Биолчев, Бистра Величкова, Йоана Мирчева. Снимка: "Двойна измама"

Лауреатите на „Южна пролет“ 2015 г. с председателя на журито проф. Боян Биолчев. Отляво надясно: Илиян Любомиров, проф. Боян Биолчев, Бистра Величкова, Йоана Мирчева. Снимка: „Двойна измама“

Писателят и краевед Вълко Грозев получи наградата „Александър Паскалев“ за цялостен принос в областта на литературата и изкуството.

Наградата за местен автор на КДК бе за пресаташето на областна администрация Светлана Николова за стихосбирката й „Дъждовни магистрали“.

Журито на конкурса „Южна пролет“ – 2015 г. беше в състав: председател проф.

Лауреатите на Южна пролет 2015 г. си правят селфи пред театъра "Иван Димов", в Хасково. Снимка: "Двойна измама"

Лауреатите на Южна пролет 2015 г. си правят селфи пред театъра „Иван Димов“, в Хасково. Снимка: „Двойна измама“

Боян Биолчев, членове: Валери Стефанов, Амелия Личева, Милена Лилова, Иван Павлов, Ели Видева връчиха наградите на следните автори.

В тазгодишния конкурс участващите дебютанти бяха: 17 – в категория Поезия, 18 –  в категория Проза. Условието за участие е книгите на авторите да са публикувани през изминалата 2014 г. (до март 2015 г. включително). А самите автори да не са по-възрастни от 40 години.

Участници в конкурса „Южна пролет“ – 2015 г.

КАТЕГОРИЯ „ПОЕЗИЯ“

Валери Валериев (София, 1984 г.) – „Факти“ (Литературен вестник, 2014 г.)

Лауреатите в парка Кенана, Хасково. Снимка: "Двойна измама"

Лауреатите в парка Кенана, Хасково. Снимка: „Двойна измама“

Манол Глишев (София, 1983 г.) – „Машина от думи“ (Жанет-45, 2014 г.)

Стефан Гончаров (София, 1996 г.) – „Геон“ (АРС, 2014 г.)

Гергана Господинова (Стара Загора, 1989 г.) – „Mare dento = Навътре в морето“ (Стара Загора: КОТА, 2015 г.)

Ивайло Динев (Благоевград, 1989 г.) – „Варварска почит“ (Епископ Константин Преславски, 2015 г.)

Венцеслав Енчев (Габрово, 1974 г.) – „Бутик за поезия“ (София: Булгед, 2014 г.)

Ралица Калоянова (Хасково, 1992 г.) – „Мястото: Лирика“ (Хасково: Шипка прес, 2014 г.)

Димитър Карагеоргиев (Добрич, 1977 г.) – „Убийцата любов“ (Изида, 2014 г.)

Мартин Костов (София, 1997 г.) – „Дом“ (ДА, 2014 г.)

На среща с ученици в Младежкия Дом, Хасково. Снимка: "Двойна измама"

Лауреатите на среща с ученици в Младежкия Дом, Хасково. Снимка: „Двойна измама“

Илиян Любомиров (София, 1990 г.) – „Нощта е действие“ (Жанет-45, 2014 г.)

Христина Маджарова (Елхово, 23 г.) – „И за любов да пишем е престъпно“ (Български издател, 2014 г.)

Стойчо Младенов (Троян, 1996 г.) – „Между два града“ (Жанет-45, 2014 г.)

Ангела Пранарова (Благоевград, 1989 г.) – „Кутия за стихове и перли“ (Пловдив: Хермес, 2014 г.)

Благовеста Пугьова (1987 г.) – „Утре в десет на луната“ (Жанет-45, 2014 г.)

Събиране и четене след награждаването. Снимка: "Двойна измама"

Четене след награждаването. На снимката – Ралица Райчева. Снимка: „Двойна измама“

Десислава Христова (Варна, 1982 г.) – „Въпрос на гледна точка“ (Бургас: Либра Скорп, 2014 г.)

Ирена Цветков (1974 г.) – „Невидими сълзи“ (Българска книжица, 2014 г.)

Красимир Щаков (Поморие, 1987 г.) – „Изгубеност“ (София: Булгед, 2014 г.)

КАТЕГОРИЯ „ПРОЗА“

Наталия Атанасова (Варна, 1988 г.) – „Непотърсена печалба“ (Хермес, 2014 г.)

Венелин Бараков (Трявна, 1974 г.) – „Етюди по човешкото“ (Литературен

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

вестник, 2014 г.)

Бистра Величкова (София, 1986 г.) – „Малка, мръсна и тъжна“ (Рива, 2014 г.)

Венета Въжарова (София, 1978 г.) – „Демон, Юда и Магьосника“ (Весела Люцканова, 2014 г.)

Силвия Жекова (Варна, 1982 г.) – „Неосъзнато бягство“ (Плевен: izdavam.com, 2014 г.)

Славея Захариева (Хасково, 15 г.) – „Гора от вятър“ (Тонипрес, 2014 г.)

Богомил Иванов (Велико Търново, 17 г.) – „Ракиени времена“ (Фабер, 2014 г.)

Иван Иванов (Кортен, 38 г.) – „Зад плета: Една история за селската любов с елементи на хорор, драма, комедия и още нещо…“ (Хулите, 2014 г.)

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

Ангелина Маринкова (Белокрила) (Самоков, 1996 г.) – „В търсенето на рая“ (фентъзи роман, Приятел-Самоков, 2014 г.)

Филип Маркулиев (София, 1983 г.) – „Между стените“ (Жанет-45, 2014 г.)

Йоана Мирчева (София, 1987 г.) – „Слепи срещи“ (Артишок, 2014 г.)

Кристина Митева (София, 1981 г.) – „Планетата земя е тъжно синя: Триптих“ (Захари Стоянова, 2014 г.)

Радмила Младенова (София, 1977 г.) – „Бялата ни спалня“ (ICU, 2014 г.)

Ралица Райчева (София, 1975 г.) – „Видях те, божи служителю“ (АСИ Принт, 2014 г.)

Илиян Любомирв чете от книгата си. Снимка: "Двойна измама"

Илиян Любомиров чете от книгата си. Снимка: „Двойна измама“

Дияна Тончева (Велико Търново, 1981 г.) – „Онова, което винаги ще е там“ (Велико Търново: ПИК, 2014 г.)

Димана Трънкова (1980 г.) – „Усмивката на кучето“ (Колибри, 2014 г.)

Катерина Хапсали (София, 39 г.) – „Гръцко кафе“ (Колибри, 2014 г.)

Категория „Детска литература“

Диана Димитрова (Добрич, 1990 г.) – „Влад“ (Полиграфически комбинат, 2015 г.)

Категория „Литературна критика“

Здравко Дечев (Габрово, 1978 г.) – „Устност – писменост във възрожденската култура: (Феноменология на българския глас)“.

Откриване на литературните дни "Южна пролет" в Хасково, с ритуалното запалване на огъня на творчеството. Снимка: "Двойна измама"

Откриване на литературните дни „Южна пролет“ в Хасково, с ритуалното запалване на огъня на творчеството от Светлозар Стоянов (носител на „Пегас“ 2010 г.). Снимка: „Двойна измама“

История на конкурса „Южна пролет“

Националният конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ e учреден от Община Хасково и Съюза на българските писатели през 1973 г. и се връчва ежегодно в 2 категории: – за най-добра поетична книга и – за белетристична книга. От 1978 г. през година се връчва и за – критическа книга.

За конкурса се приемат първи книги на автори до 40 години в следните жанрове: поезия (стихосбирки, поеми), проза (разкази, повести, романи), литературна критика и литературна история. Във всеки жанр се присъжда по една официална награда – званието „Лауреат“ с връчване на бронзова статуетка „Пегас“ и парична сума.

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

Носители на наградата през годините са Росен Босев, Таньо Клисуров, Борис Христов, Владимир Попов, Петя Дубарова (посмъртно), Георги Чаталбашев, Иван Росенски, Георги Рупчев, Васил Сотиров, Николай Петев, Елка Няголова, Георги Гълов, Георги Цанков, Гриша Трифонов, Антон Баев, Димитър Атанасов, Валери Стефанов, Юрий Юнишев, Анри Кисиленко, Владимир Янев, Добринка Корчева, Бойко Пенчев, Георги Господинов, Христо Запрянов, Алберт Бенбасат, Йордан Ефтимов, Силвия Чолева, Владимир Шумелов, Иванка Могилска, Иван Желев, Стоил Рошкев, Иван Христов, Иван Ланджев, Радослав Чичев и още много автори, за които това е първо значимо признание.

Повече информация за конкурса за дебютна литература Южна пролет – 2015 г. на Haskovo.info и Haskovo.bg.

Повече за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ в блога „Двойна измама“ и на Фейсбук страницата. Разкази от книгата – в ЛитерНет и Факел.