Всички мъже са хомосексуалисти, а жените отдават телата си

Маргьорит Дюрас, „Материалният живот“ (Изд. СОНМ, 2020 ), превод от френски: Тодорка Минева, художник на корицата: Софи Унг

Любовници, алкохол и литература. Дали с тези три думи може да се опише животът на френската писателка, драматург и режисьор Маргьорит Дюрас? Разбира се, прекалено много бихме опростили този наситен и колоритен живот, но е безспорен фактът, че във всеки един нейн текст се съдържа декадентския порив и провокативния поглед към живота. Името на Маргьорит Дюрас се свързва с един от най-известните ѝ романи „Любовникът“ (Във Франция излиза през 1984 г., а в преводът на български език е публикуван през 1992 г., от Издателство „Колибри“). „Любовникът“, както и другите ѝ творби „Похищението на Лол В. Щайн“, „Eмили Л.“, „Това е всичко“, „Очи сини, коси черни“ и др. изграждат у читателя една определена представа за Дюрас – умозрителната бохемка, с чаша алкохол в ръка, която дави екзистенциалните си мисли в някоя тъмна нощ, в хотел, с любовник до себе си.

Книгата с автобиографични есета „Материалният живот“, публикувана от издателство „СОНМ“ през 2020 г., в превод от френски на Тодорка Минева, разкрива пред нас една друга страна от характера и живота на писателката, и жената Дюрас. Авторката разказва устно тези есета на Жером Божур (френски писател, сценарист и режисьор, добре запознат с филмовото ѝ творчество), от началото на есента до края на зимата на 1987 г., а после заедно ги редактират. В тях виждаме, мислите и разсъжденията на Дюрас за майчинството, за позицията на жената в обществото, в семейството, за множеството ѝ лица и роли – на любовница, на съпруга, на любяща майка, на домакиня и т. н. Тези теми са най-силно развити в есето „Мъжете“ и в най-дългото от всички есета в книгата „Домът“. В есето си „Домът“, авторката казва: „Работата на една жена от ставането сутрин до лягането вечер е толкова тежка, колкото един ден, прекаран на война…“; „Добра майка на семейство според хората е тази, която превръща накъсаността на живота си в безмълвна невидима непрекъснатост.”; „При майчинството жената предоставя своето тяло на детето си, на децата си, те са върху нея, като върху хълм, като в градина, хранят се от нея, тъпчат я, спят върху ѝ…“ ; „Но може би жената излъчва отчаянието си през цялото време на майчинството, на съпружеството. Може би тя губи своето царство във всекидневното отчаяние, и то през целия си живот“.

От друга страна за мъжете, писателката казва, че домакинските задължения, мъжът ги прави, ако му бъде казано, но „има ужасната склонност да се смята за герой, когато купува картофи“. Иронично споделя как мъжът е създаден за по-висши дела, които са извън дома. А жената остава да живее в „материалния живот“ на майчинско-съпружеско-домакинското си битие. Тя не е допускана от мъжете в „областта на духовността“. „Много малко от тях знаят това. Мнозинството не го знаят все още. От векове жените са осведомявани за себе си от мъжа, който им дава да разберат, че те са по-низши от него.“ (есето „Мъжете“).

Маргьорит Дюрас с една от най-изестните си творби – романа“Любовникът“

За първи път сякаш в тези есета се разкрива и феминистичната позиция на Дюрас. Авторката, разбира се, застава на страната на жените, подкрепя ги, но и разбира, че установените позиции и роли са залегнали в обществото от векове и няма шанс за промяна. Промяната може да направи всяка една по отделно, както прави тя с творчеството си и утвърждаването на таланта си сред мъжете писатели от своето време. През 50-те години на XIX век, мъжете критици я наричат „талантлива мъжкарана“. Те не са приемали, че жена (жената, която по дефиниция е кротка, слаба и несигурна) може да бъде толкова скандално уверена и откровена в творчеството си. Най-впечатляващо е, че Дюрас пише разсъжденията си за жената – майка и домакиня, от личен опит, самата тя е преживяла майчинството (има син Жан Масколо, режисьор) и трудностите, които произлизат от това. Въпреки това, напълно в нейн стил, Дюрас казва, че човек не може да бъде верен само на един любовник. А в живота си го доказва. Може би така прави още един бунт срещу установената роля на жената като вярна съпруга.

В книгата си тя смело заявява, че „Мъжете са хомосексуалисти. Всички мъже са потенциални хомосексуалисти, само дето не го знаят, не са имали случай или не са се възправили пред очевидността, та да им стане ясно.“ А жените са създадени да отдават телата си – на децата, на мъжа и в крайна сметка на обществото: „Трябва да удовлетворяваме потребностите на мъжа, както и тези на децата. И това е също тъй удоволствие за жената. Мъжът се мисли за герой като същинско дете“.

Рецензията е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 11, 17-23.03.2021 г.

Автобиографичните есета събрани в „Материалният живот“ ни приближават още повече до същността и характера на писателката Маргьорит Дюрас. Те не са само феминистични, за това какво е да си жена, но и какво е да си писател и алкохолик. В нейния случай и трите маргинални роли събрани в едно.

Докато четем „Материалният живот“ започваме да разбираме по-добре не само личността на Маргьорит Дюрас, но и характерите на героите в книгите ѝ. Тези есета ни позволяват да надникнем зад кулисите на творчеството на френската писателка, да надникнем в душата ѝ и да чуем какво има да ни каже – смело и откровено за живота, писането, мъжете и жените. Четем, а сякаш сме седнали с авторката на чаша силен алкохол и слушаме екзистенциалните ѝ монолози за битието.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензията на книгата „Материалният живот“ от Маргьорит Дюрас (Изд. СОНМ, 2020 г.), превод от френски Тодорка Минева, е публикувана с друго заглавие, за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 11, 17-23.03.2021 г.

Камбоджа – далечна и близка

Чувала съм, че след като посетиш Камбоджа вече не си същия човек. Не си същия след като погледнеш в очите на камбоджанците и се докоснеш до чистата им, смирена душа, не си същия, когато видиш как се борят за оцеляването си и въпреки трудния си живот са винаги усмихнати. Посетих Камбоджа, за да проверя от първа ръка как тази страна те променя…

Плаващото селище в Кампонг Клеанг, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Плаващото селище в Кампонг Клеанг

Къпане на реката, питейна вода от реката, изхвърляне на отходни води… в реката! Канализация няма, за интернет не може да става и дума, единствено има ток и усмихнати хора… През 21 век, 2018 г., така живее населението на едно от множеството плаващи селища в района Кампонг Клеанг, край бреговете на реката Тонле Сап (дълга 120 км.) в Камбоджа. Към реката има и езеро със същото име, което се свързва с реката Меконг. Водният регион Тонле Сап е основен за препитанието на жителите на селището, поради наличието на много риба. В последно време замърсяване и лоша екология са причината за все по-трудното снабдяване на населението с прясна риба от там.

Плаващото селище в Кампонг Клеанг, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Плаващото селище, което посетих се казва Аутапут (на 55 км. от историческия град Сием Рийп). То е едно от най-големите селища в Кампонг Клеанг, с население 10 хил. жители. Животът на местните наподобява живота в българско село преди години, но е още по-примитивен. В Аутапут човек се чувства като в машина на времето, която го пренася един или два века назад. Селището прилича на специален музей, на резерват, който е запазил автентичната форма на живот в региона. В Аутапут можеш да си припомниш как са живели хората в миналия век, как са изкарвали прехраната със собствените си ръце – риболов и отглеждане на ориз, как все още не се е случила при тях индустиралната революция, при която машини ще заместят тежкия физически труд.

Момиче си мие зъбите на терасата в дървената си къща над реката. Снимка © Бистра Величкова

Къщите на местното население са дървени, издигащи се на високи колове над водата. Долу пред тях, в реката най-често е паркирана семейната дървена лодка, с която се ходи на риболов, на гости на съседите или до кварталния магазин, който също е в постройка на водата. До лодката, се издига дървена стълба по която можеш да се изкачиш до единствения етаж на къщата. Там стаите са напълно условни, разделени от висящи парчета плат, падащи от гредите. Къщите нямат прозорци, сковани от дървени дъски, изглеждат като временни постройки за лятото. Цялото водно селище Аутапут изглежда като нещо подобно на къмпинг, нещо, което се ползва през летните месеци. В действителност в тези къщи и условия хората живеят целогодишно. Те нямат други имоти в града. Повечето от от тях никога не са ходили в града, не са посещавали училище или университет, не са работили в градска среда, в офиси, нямат банкови сметки и телефони.

В селището над водата хората се придвижват между домовете си само с лодка. Снимка © Бистра Величкова
Деца играят на сушата, в близост до селището над водата. Снимка © Бистра Величкова

Всяко семейство в селището над водата има средно по шест деца, които едва пораснали веднага се включват в ежедневната работа на родителите си, за да изхранват семейството. В Аутапут до скоро не е имало училище. Децата, които искат да учат е трябвало да пътуват всеки ден с лодка до училището на сушата. За целта трябвало да могат да гребат, защото родителите им са заети и няма как да ги водят всеки ден на училище. От 2012 г. неправителствена организация помага за създаването на начално училище в дървена къща, във водното селище. Сградата на училището по нищо не се различава от дървените жилища над водата. За да влезеш вътре се качваш по примитивна дървена стълба, направена от дъски.

Типични къщи с дървени стълби в плаващото селище в Кампонг Клеанг, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Самото училище представлява една стая с нисък таван, където са наредени дървени скамейки, наподобяващи килийните училища по време на Възраждането в България. Единствено дъската е модерна – бяла за писане с маркер. Въпреки това, образованието в Камбоджа не е задължително по закон и много родители предпочитат да взимат децата си да работят с тях, отколкото да ги пращат на училище. Тези, които все пак завършат 5 клас в местното училище, след това вече са достатъчно големи, за да могат да гребат сами лодка и да ходят до голямото училище на сушата в Кампонг Клеанг.

Училището с дървени дълги чинове в плаващото селище. Снимка © Бистра Величкова

Животът в плаващото селище те пренася век назад, но осъзнаваш, че всъщност това минало се случва днес, в 21 век, през 2018 г. – времето на високите компютърни технологии, на смартфоните, на социалните мрежи и непрестанното качване на снимки онлайн, на абсолютната дигитализация на обществото. Едно време с което сме свикнали и отдавна сме забравили от къде точно идва храната, която купуваме пакетирана в кутии от супермаркета, забравили сме какво означва да няма храна и чиста вода, без GPS на телефона не можем да се ориентираме къде сме, истински природни картини и изгреви гледаме най-често на снимка на декстопа на компютъра и на смарт фона си.

Деца играят в къща в селището над водата Аутапут. Снимка © Бистра Величкова
Момче отива на училище с колело в Сием Рийп, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Животът в плаващото селище впечатлява и стъписва модерния човек от 21 век. Стъписва именно този човек, който е свикнал да живее в голям град, в който работи в офис от 8 до 5, след работа ходи на фитнес (жителите на плаващото селищи не са и чували какво е това), за да се раздвижи след 8-часовото седене на един стол. Прибира се вечер на топло, в апартамент с канализация, чиста вода за пиене, интернет връзка и всички удобства на цивилизацията. И този офисен, модерен човек се бори за своеото оцеляване подобно на хората от селищата в Кампонг Клеанг, но не като брои колко риби е уловил накрая на деня, а като провери баланса на банковата си сметка.

Деца подготвяни за будистки монаси се разхождат край храмовете Ангкор Ват, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Просто става дума за друг век, иначе борбата за оцеляване е същата. До някаква степен това селище със своя примитивен и обикновен живот носи романтизъм и уют, иска ти се и ти да можеш да живееш така просто, с малко пари и имущество, сред природата в дървена къща край реката, от която всяка сутрин гледаш изгрева и залеза. Вероятно тази романтика съществува само през погледа на туриста, който е дошъл за малко. В действителност не би могъл да оцелее и ден в тези не леки условия на живот.

Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова
Сием Рийп, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Въпреки това, докосването до живота в плаващото селище на бреговете на Тонле Сап те кара да се замислиш за това какво ни е дала и какво ни е отнела цивилизацията. И до колко развитието ни като човечество, не ни е отнело най-важното – човещината, смирението, съчувствието и разбирането един към друг.

Четиричленно семейство се вози на мотор-скутерче – традиционен транспорт в градовете в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Сием Рийп

Разбира се, разказвайки за живота в плаващото селище Аутапут в Кампонг Клеанг, в Камбоджа, не трябва да изпадаме в заблудата, че в цялата държава хората живеят по този начин. Тези плаващи селища са една крайност в примитивния начин на живот. В големите градове животът е по-цивилизован, хората използват смартфони и са почти в крак с модерните технологии по света. Въпреки това, дори и в големите градове животът не е лишен от бедност и мизерия. Едва от миналата година (2017 г.) в Камбоджа са започнали да се използват банкомати за теглене на пари. Дотогава навсякъде се е плащало с пари на ръка. Като цяло стандартът на живот е нисък, месечното заплащане е едно от най-ниските в света. Месечната заплата на човек от обслужващия персонал в хотел е 100 щатски долара, на учител е 150 щатски долара, най-висока е заплатата на лекарите – около 500 долара. Въпреки това болниците не са в добро състояние, не са модерно оборудвани. Ситуацията е подобна на България – ако отидеш в частна болница и си платиш ще получиш по-качествено обслужване. Но масово хората нямат пари за частни болници.

Трафик по улиците на Сием Рийп, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова
Мъж спи в хамак опънат в рикшата Тук-Тук – традиционен транспорт в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Инфраструктурата на градовете също не е добра. Град Сием Рийп, например, който е известна туристическа дестинация, заради комплекса от храмове Ангкор Ват има пътища, които са с много дупки по асфалта, по електрическите стълобове се преплитат множество кабели, което може да бъде опасно при буря или друго природно бедствие. Въздухът е прашен и мръсен от двигателите на старите автомобили. Подобно на България масово населението кара изключително стари коли, тъй като не може да си позволи нови. От време на време се виждат лъскави и чисто нови автомобили, предимно Тойота, които силно контрастират на бедния живот. Напомня ли ви пак на някоя близка страна?

Будка за улична храна в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

По улиците на Сием Рийп продават т. нар. “улична храна”, в малки подвижни будки на колела готвят супи и ястия, които се водят много вкусни, но не винаги може да се гарантира за хигиената, в която се приготвят. Тези подвижни колички за храна се намират точно на булеварда, където минават непрестанно коли и мотори, и вдигат прах. Питейна вода в града няма, пие се само минерална вода. Такава е ситуацията в цялата държава, както и в граничещите с Камбоджа страни – Тайланд, Виетнам, Лаос, и много други в Азия.

Екскурзовод показва традиционно камбоджанско ядене – Стики райс (Sticky rise) – сладък орзи в бамбуково стъбло. Снимка © Бистра Величкова

Всичко това го казвам не за да подчертая колко е лош и беден живота в Камбоджа, а за да покажа, че дори в градовете, които са по-развити от плаващото селище, все още има какво да се развива и цивилизова. Като цяло страната е бедна. Смята се за една от държавите с най-високо ниво на корупуция. На моменти проблемите, които виждам в Камбоджа ги свързвам с проблемите, които имаме ние в България. За това ги почувствах близки и познати. Бедният живот на хората, мизерията, ниските заплати и отрудените лица непрестнно ми напомняха за България – най-бедната европейска страна, която макар и европейска на моменти не се различава твърде много от развитието на Камбоджа. Вероятно и комунистическото минало на Камбоджа и непрестанните ѝ битки за независимост правят страната още по-близка до България.

Деца играят футбол по улиците в близост до храмовете Ангкор Ват в град Сием Рийп. Снимка © Бистра Величкова

По времето на тоталитарния режим на “червените кхмери” (от 1975 г. до 1979 г.) воден от Пол Пот са избити между 1.5 и 3 милиона жители, което прави 25% от населението на Камбоджа. Това е времето на геноцида. Убитите са опоненти на режима, политици, интелектуалци, учители, лекари и др. Твърди се, че Пол Пот е издал заповед да бъдат убити всички хора, които носят очила, т.е. интелигентните и мислещите хора, които биха се противопоставяли на режима. Колко много прилича всичко това на някои моменти от най-новата ни българска история. Пол Пот е свален от власт през 1979 г., с нападението на Виетнам срещу Камбоджа. Преди това, до 1953 г. Камбоджа е била колония на Франция, което оказва съществено влияние за развитието на страната. Развитие, което е унищожено и заличено от Пол Пот.

Крава пасе в близост до плакат с политически лидери в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Храмовете Ангкор Ват

Камбоджанците подобно на нас българите, понеже няма с какво да се похвалят от новата си история – настояще изпълнено с мизерия, бедност и корупция, единственото, с което им остава да се гордеят е славното минало от преди векове. За това една от най-големите им гордости и исторически забележителности е внушителният комплекс от храмове Ангкор Ват в град Сием Рийп. Хиляди хора идват от цял свят, за да видят най-големият религиозен паметник, разположен на площ с дължина 5 километра и ширина – 3.6 километра.

Будистки монаси се разхождат сред храмовете Ангкор Ват, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Комплексът е построен от краля на Кхмерската империя – Суриаварман в началото на 12 век като хиндуистки храм посветен на бог Вишну. Постепенно, в края на 12 век се преобразува в будистки храм. На кхмерски Ангкор Ват означава “Град на храмове”. За построяването му са били необходими непосилни човешки усилия. Тежки камъни са пренасяни и качвани един върху друг с помощта на слонове. След залеза на Кхмерската имеприя около 15 век, храмовете са били изоставени и обрасли с трева, и бурени. С годините буйната растителност на джунглата бавно ги е погълнала и са били забравени за дълго.

Храмовете Ангкро Ват, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Чак през 1840 г. френския археолог и изследовател Хенри Мухот ги открива, и ги възражда правейки ги най-голямата туристическа забележителност в Камбоджа. Самият той казва за Ангкор Ват, “че не е виждал нещо толкова величествено дори в Гърция или Рим”. От 1992 г. храмовете Ангкор Ват са под защитата на ЮНЕСКО за световно историческо наследство.

Каменни фигури, част от архитектурата на храмовете Ангкор Ват, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Комплексът се състои от няколко по-забележителни храма, между които са: Ангкор Ват – централният храм на Кхмерската империя, Ангкор Том – храмът с около 54 готически кули и 216 усмихващи се лица, Та Пром – наречен храма на Томб Райдер, защото един от епизодите на филма със същото заглавие и с главна роля на Анджелина Джули, е сниман тук, Бантей Срей – най-добър представител на ангорианското изкуство с много детайлни рисунки по стените. Храмът е хиндуистки, посветен на бог Вишну.

Скулптура на Буда в един от храмовете на Ангкор Ват. Снимка © Бистра Величкова

Да сме благодарни и усмихнати като камбоджанците

И историческото минало, и бедното настояще в Камбоджа ме впечатлиха еднакво силно. Интересно беше да общувам с местните, които са винаги любезни и усмихнати, сякаш не забелязват трудното си ежедневие, сякаш не се борят за оцеляването си, а се наслаждават на живота. Винаги в очите им се четеше благодарност и смирение, поднесени с широка усмивка и длани допрени една в друг, пред лицето, като за молитва.

Традиционния танц на Апсара в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Нито за миг не усетих презрение от това, че сме бели и идваме от богатия за тях Запад. Дори напротив, радват се, че чужди туристи имат интерес към страната им. Това е и основният им източник на доход в Сием Рийп. Много от местните нямат пари да отидат на екскурзия, дори в собствената си държава, а какво остава за пътуване в чужбина. За това осъзнах колко много трябва да съм благодарна, че имам възможността да пътувам до другия край на света и да видя живота, и хората там. Мисля че модерният ни и уреден живот ни е направил малко самодоволни и презадоволени, и често забравяме да благодарим за всичко, което имаме и можем да направим.

Майка вози детето си на скутерче – мотор в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

След посещението си в Камбоджа разбрах, че трябва да съм благодарна за водата, която пия, за храната, която ям, за земята по която стъпвам, за хората, с които имам щастието да общувам и да споделям ежедневието си. Тази будистка мъдрост може да се научи само на място, в сърцето на Камбоджа, в плаващото селище в Кампонг Клеанг, по улиците на Сием Рийп и Ангкор Ват, които ме промениха като човек и съзнание. Когато си тръгвах, от тази станала специална за мен страна, осъзнах, че след това, което видях в Камбоджа, аз наистина повече никога няма да бъда същата. Осъзнах, че ще бъда човек, който се е докоснал до автентичния живот от миналия век, до живота, за който всеки ден се бориш с двете си ръце. И си благодарен! Посещението ми там ще ме накара да гледам по-мъдро, и по-философски на модерното ни, цивилизовано настояще, което макар и свръх развито, винаги нещо му липсва…

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Статията е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, юли 2019 г.

** Снимките и текста са обект на авторско право и са защитени със Закона за авторското право и сродните му права.

Четете още пътеписи за страните от Азия:

Остров Бали – последният рай на земята

Залез на остров Гили Траванган, близо до остров Бали. Снимка © Бистра Величкова

Остров Бали не е островът на Джулия Робъртс, чиято главна роля във филма “Яж, моли се и обичай” го превърна в комерсиална холивудска дестинация. Бали не е и островът, където сме чували, че често се укриват мафиоти от сенчестия бизнес. Бали не е и островът, който рекламират на страниците на лъскавите лайфстайл списания, където красиви усмихнати двойки пият шампанско на фона на екзотичен плаж с палми. При посещението ни на острова заедно с група приятели, разбрахме, че остров Бали е едно автентично и диво място на другия край на света, което не заслужава да бъде опосредствявано от комерсиалността на холивудските филми и актуалните реклами. Бали е място, което не трябва да бъде превръщано в “модерно”, защото самата дума “модерно” ни кара да си представяме лъскав мол, бърза кола или последен модел смартфон, а не истинска и дива природа, каквато има на този остров. Неслучайно остров Бали е наричан “Последният рай на земята”, защото е едно от малкото места по света, които са запазили своята природна първичност и девственост. Уви, не съвсем, защото алчната търговска ръка на човека вече се e докосналa до този рай и на места го е преврънала в туристически ад.

Оризовите тераси в Убуд, о. Бали. Снимка © Бистра Величкова

Книгата и филмът “Яж, моли се и обичай” правят остров Бали една от най-популярните дестинации в света

След излизането на бестселъра “Яж, моли се и обичай” на Елизабет Гилбърт, през 2006 г., в който се разказва как 31-годишна американка търси щастието и баланса в живота си, като се отправя на пътуване до Италия, Индия и Бали, остров Бали стана една от най-популярните дестинации в света. Интересът от западни туристи се увеличава още повече през 2010 г., когато излиза и филмът, базиран на книгата. Остров Бали се превръща в мечтана дестинация за модерните, но объркани хора от Западната част на света, които на пръв поглед имат всичко, но винаги нещо им липсва. И тази липса я търсят възможно най-далеко, а именно на остров Бали. Когато пристигнат там, много от западните туристи, гледали известния филм, търсят прочутия лечител Кетут Лиар, който предсказваше бъдещето на героинята на Джулия Робъртс във филма. След 2010 г. този лечител става един от най-богатите хора в Бали.

Табела рекламираща услугите на гадателят Кетут Лиар. Снимка © Бистра Величкова

Реклами с неговото име има навсякъде из град Убуд, където живее. Разбира се, като типични западни туристи конформисти (макар и идващи от не толкова западната страна България) и нашата група от объркани младежи, ненавършили 30 години, последва маршрута на холивудската звезда и потърси въпросния лечител. В неговия храм, в Убуд, ни посрещна млад мъж, който се представи за синa на Кетут Лиар. Каза ни, че баща му е много възрастен и болен, вече е на над 100-годишна възраст и за това той щял да ни предскаже бъдещето. Той се бил научил от баща си, така че нямало да има разлика от това, което щял да ни каже прочутия Кетут. Е, приехме с неохота отсъствието на “звездата”-лечител от филма и се занареждахме пред откритата шатра пред храма, за да ни “предскажат бъдещето”. На мен ми предсказа, че ще бъда много богата, щастливо омъжена с три деца, и съответно много щастлива. После чух, че това предсказа и на други три момичета. Наистина ли всички ще бъдем толкова щастливи? И всички ли имаме една и съща съдба? Или просто човекът, представящ се за син на лечителя Кетут, носи в себе си естествената балийска мъдрост и знае какво искат да чуят хората. Той знае, че всеки има нужда някой да протегне ръката си към него, да погледне върху линиите на живота му, преплитащи се неравномерно върху дланта му, да се усмихне благо и да го увери, че: “Всичко хубаво тепърва предстои”.

Синът на Кетут Лиар гледа на ръка и предсказва бъдещето на туристка. Снимка © Бистра Величкова

Убуд – културната столица на Бали

Не мога да отрека, че за последното лечителят беше прав, хубавите впечатления и преживявания на остров Бали тепърва предстояха. След като ни предсказаха бъдещето и постигнахме вътрешен баланс и успокоение, започнахме да разглеждаме град Убуд. Градът се смята за културната столица на Бали и е разположен в Югоизточната планинска част на острова. В града има множество хиндуистки храмове, музеи и галерии. Интересен е фактът, че 83% от жителите на Бали изповядват религията на хиндуизма, едва 13% са мюсюлмани и християни, и по-малко от 1% са будисти. Впечатляващ е контрастът с Индонезия, държавата от която Бали е част, където 87% от населението изповядват религията на исляма и по-малко от 2% религията на хиндуизма. Именно заради тези религиозни различия много хора възприемат Бали като самостоятелен регион, който няма много общо с Индонезия. Дори островът си има собствена столица – град Денпасар. И действително, това което може да се види и усети на остров Бали като свобода, гостоприемство и спокойствие, по-трудно може да се усети в останалата част на Индонезия.

Убуд, Бали. Снимка © Бистра Величкова

Бали е един от 17-те хиляди острова на Индонезия

Бали е един от 17-те хиляди острова на Индонезия. Населението му е 4 хиляди жители, а туристическият бизнес е основен приход в икономиката – 80%. Първият контакт на европейци с остров Бали се случва през 1512 г., когато португалска експедиция акустира на северните брегове. След това Индонезия и остров Бали в продължение на три века и половина са холандска колония, като през този период са били завоювани като колония и от Португалия, Франция и Англия. През 1946 г. холандците обявяват остров Бали за 13-тия административен център на новосъздадената Държава на Източна Индонезия, конкурентна държава на Република Индонезия. През 1949 г. Холандия признава независимостта на Индонезия. След 1980 г. остров Бали започва да става популярна туристическа дестинация.

Типичен транспорт на балийските семейства. На едно малко скутерче, може да се вози четири членно семейство. Снимка © Бистра Величкова

„Гората на маймуните” и танцът „Кечак”

Една от интересните забележителности в град Убуд е естественият резерват с маймуни – „Гората на маймуните”, сред който туристите могат да се разхождат свободно. Важно е само да внимавате за вещите, които носите в себе си, защото маймуните са много любопитни и най-безцеремонно ще ви ги вземат, особено ако е нещо за ядене. При нашето посещение в „Гората на маймуните” станахме свидетели на случай, при който маймуна грабна дамската чанта на една туристка, тръгна да бяга с нея, крещейки, след което застана върху една палма и започна да вади и хвърля вещите от чантата и да крещи, като не позволяваше никой да я доближи. Разбира се, подобни случаи са по-скоро изключение, но човек трябва да внимава.

В Гората на маймуните в Убуд, Бали. Снимка © Бистра Величкова
В Гората на маймуните в Убуд, Бали. Снимка © Бистра Величкова

Когато сте в Убуд, със сигурност не трябва да пропускате да посетите някое от представленията на традиционните балийски танци. Ние имахме щастието да присъстваме на спектакъл на танца с огън „Кечак”, известен още като „Рамаянско маймунско песнопение”. Този танц се развива през 1930 г. в Бали и се играе предимно от мъже. Спектакълът представя битка от древната индийска поема „Рамаяна”, която разказва за борбата на божествения принц Рама, който иска да спаси съпругата си Сита от демоничния крал Равана. Притчата е част от Санскритската история.

Традиционния балийски спектакъл с огън – танца „Кечак”. Снимка © Бистра Величкова
Традиционния балийски спектакъл с огън – танца „Кечак”. Снимка © Бистра Величкова

С колело из оризовите тераси

Освен с културните си забележителности и танцови спектакли, Убуд е и мястото в което са разположени и известните за района оризови тераси и полета. Един от начините да обиколите тази част е с колело. Обиколката се организира от местна туристическа компания с гид. Тя продължава общо 4 часа, през които се изминават 30 километра в сърцето на планинската част на острова и оризовите полета в и около Убуд. По време на обиколката се минава през малки селища, където може да се види как живеят местните, как събират ориз от полетата, как носят големи кошници с кокосови орехи на главите си, как деца с униформи се връщат от училище – пеша или с малки скутерчета, на които се возят по две-три деца, докато някой изтощен работник си почива по обед, под някое бананово дърво. Отнякъде се чува кукуригане на петли, слънцето и жегата пък създават усещане за безкрайно лято, някъде на село, което пък от своя страна носи усещането за безметежно спокойствие.

„Насигоренг” в местна балийска къща

Традиционното балийско ястие – Насигоренг. Снимка © Бистра Величкова
На гости в традиционен балийски дом. Снимка © Бистра Величкова

Влизайки в сърцето на местния живот, човек се докосва до автентичната атмосфера и бит на балийците. Чувството е както когато ходиш в някое българско село – срещаш добри, гостоприемни, отрудени хора, бедни, с нелек живот, но въпреки това винаги усмихнати и готови да ти помогнат. Нашата обиколка на оризовите полета завърши с обяд в местна балийска къща, в село, близо до Убуд. Дребна на ръст, отрудена жена с широка усмивка ни посреща на двора. Тя всъщност е съпругата на нашия гид. Той си изкарва парите с туризъм, а тя му помага, като посреща гостите в дома им. Приготвила е трапеза с типични балийски ястия – “Насигоренг” (специално приготвен ориз върху бананово листо), диня, пилешки хапки на дървени клечки и др. Ние сядаме на земята, пред ниската масичка, отрупана с вкусна храна. До нас забелязваме клетка с два петела, които се оказва, че също служат за изкарване на прехрана на семейството – всяка събота в центъра на селото ги пускат да участват в традиционния бой на петли, на който се правят залагания.

Ученик се връща от учлище в Бали. Снимка © Бистра Величкова
Група ученици в униформа отиват на училище в Убуд, Бали. Снимка © Бистра Величкова


Къщата на домакините ни е стара и порутена, типична селска къща – тоалетната е с дупка, мивката е с маркуч, който трябва да държиш с една ръка, докато се миеш. А точно на излизане от тоалетната зад къщата се вижда кочината на прасе, което, оказва се, нашите домакини угояват специално за хиндуисткия бог Брахма. Мъжът и жената, които ни посрещат в дома си, ни разказват накратко историята си. И двамата са родом от селото Талаланг, в което се намираме, на няколко километра от Убуд. Запознали са се, когато били на 18 г. Вече са на 45 години и имат три деца. Казват, че за съжаление сигурно нито едно от тях няма да учи в университет, защото нямат пари. Споделят ни, че средната заплата в Бали е 200 долара. С тези пари, човек може да живее скромно и да оцелява. Това са пари, в които не е включен наем на жилище. Но дори и наемите в Бали за западния (а и за източноевропейския) стандарт не са много високи (около 150-200 долара за самостоятелно жилище).

Балиец с типични местни дрехи. Снимка © Бистра Величкова

И в Бали, както и в България чужденците са издигнати в култ

Общувайки и наблюдавайки балийците, намирам общо между тяхната култура и нашата, българската, по специално по отношение на това, че например в една къща често живеят по няколко поколения. Също така, бедният живот е направил хората по-скромни, по-смирени и по-човечни, винаги готови да си помагат едни на други. Като гледам отношението на местните към чужденците, веднага правя аналог с България. И в Бали, и в България чужденците се издигат на висок пиедестал, като някакъв специален вид хора, едва ли не „свръх“ хора. В Бали, както и в други азиатски страни, това е особено валидно за „белите“ туристи от Запада, които наистина на някои места се гледат с възхищение, като нещо повече от местните. Цените в Бали са в пъти по-ниски от тези в западните страни, което може би е причината някои от западняците да се чувстват и държат като богаташи тук. При някои от туристите се наблюдава самодовлоство на човек, който има пари, дошъл е от цивилизования Запад да разгледа бедните къщи, да се докосне до автентичната „мизерия“ (както самите те я наричат), в която живеят местните, да направят снимки и след това да се приберат в модерните си и добре развити западни държави… За първи път именно на остров Бали се почувствах щастлива от това, че идвам от малка и бедна страна от Източна Европа. Почувствах, че именно този ми произход ми помага много повече да разбера местните хора, начинът им на живот и ежедневната борба за оцеляване… Така ги почувствах и по-близки до сърцето си.

Мъж бере ориз в Убуд, Бали. Снимка © Бистра Величкова

Семиняк – типичен морски курорт, но на Индийския океан

След посещението на културната столица Убуд, нашата група се насочи към най-южната част на остров Бали, където се намира един от известните крайокеански курорти – Семиняк. Първото ми впечатление беше, че курортът много прилича на повечето летни курорти по света – барове, ресторанти, магазини за всякакви сувенири, блъсканица от хора… Казаха ми, че на острова имало курорт, който бил още по-натоварен с туристи и пълен с още повече барове – курортът Кута.
Ако в Убуд човек може да се докосне поне малко до автентичната култура на балийците, то на Семиняк може просто да отиде на плаж край Индийския океан и да пие разноцветни коктейли. Семиняк прилича на типично лятно курортно място, подобно на нашите курорти край Черно море или тези в Гърция, Турция и Испания. Плажната ивица е широка и дълга, вълните на океана са много по-големи от морските. Въпреки лятната курортна атмосфера, не мога да кажа, че Семиняк ме грабна с нещо по-специално, особено предвид факта, че почти по никакъв начин там не се докосва човек до местния живот и култура. Курортът е направен така, че да забавлява туристите и цялата обстановка и атмосфера е леко кичозна, както е на повечето летни курорти по света.

Островите Гили – колите са забранени, официалният транспорт е с каруци

„Кидомо” – малка каручка, водена от коне – типичен транспорт на о. Гили Траванган. Моторните превозни средства са забранени. Снимка © Бистра Величкова

След няколко дни потеглихме към островите Гили. Те се намират на около два часа път с лодка от Бали и представляват три малки острова с имената – Гили Траванган, Гили Мено, Гили Еър. Думата „гили” на местния език означава „малък остров”. Най-големият от трите острова е Гили Траванган – по дължината си е 3 километра, а на ширина е 2 километра. Населението му е едва 1500 човека. Интересното е, че тук законът забранява всякакви моторни превозни средства – коли и скутери. Единственият начин за придвижване е пеша, с колело или с „Кидомо” – малка каручка, водена от коне.

Пристанището на о. Гили Траванган. Мъже пренасят торби с цимент. Снимка © Бистра Величкова

Лодката ни акустира на брега на Гили Траванган, където няма оборудвано пристанище. Лодката спира директно на пясъка. За да слезеш, трябва първо да стъпиш във водата до колене, след това човек от екипажа ти хвърля багажа от горе. Вървиш по пясъка навътре към сушата и виждаш наоколо местни хора от острова, как носят тежки торби с цимент на рамената си – пренасят ги от лодки и кораби към брега, хвърлят ги на купчини, и след това се връщат за още.

Малко след купчините с циментови торби, започва една прашна, неасфалтирана улица, която се оказва, че е главната улица на острова. По нея се разминават малки каруци с коне, които превозват туристи или багаж; колела профучават бързо измежду пешеходците и местните деца, които тичат голи и боси с весели викове. Цялата картина е толкова нереална, толкова далеч от модерния свят, с който така сме привикнали, че изведнъж човек сякаш се пренася в някакъв филм от миналото. Именно заради това откъсване от модерния свят и цивилизацията идват много туристи на островите Гили. Там попадаш в една друга реалност, която всъщност е най-естествената природна среда – с палмови и бананови дървета, безкраен океан и ярко слънце. На този малък остров няма молове, натоварен градски транспорт, напрежение, стрес, всичко е едно малко парче земя, което можеш да обиколиш пеша за около час. Парче земя, в което можеш да избягаш от целия свят и да се изгубиш сред буйните палми и девствените, безлюдни плажове, да посрещаш изгреви и залези, докато пиеш свеж сок от току-що откъснат кокосов орех.

Залез на о. Гили Траванган. Снимка © Бистра Величкова

Ако ви доскучаят изгревите и залезите, и абослютното спокойствие на островите Гили, можете да отидете с лодка в открито море и да се гмурнете с шнорхел, да разгледате подводния животински свят, да погалите костенрука под водата и да погледнете в безкрайността на океана, който изглежда толкова дълбок надолу, колкото е високо небето нагоре. Там, във водата, ще се почувствате като в центъра на безкрая и странното е, че това ще ви донесе едно приятно чувство на равновесие. Ще ви донесе успокоението, че сте видели всичко и целият смисъл на живота ви е напълно ясен. Докосването до истински дивата природа винаги създава това особено чувство на пълнота и удовлетвореност.

Вулканите – защитата на природата срещу човека

Бензин в бутилки от минерална вода се продават по улиците на Бали. Снимка © Бистра Величкова

Островите Гили, както и онази автентична част в Убуд на остров Бали, с оризовите полета и хиндуистките храмове, са наистина като последния рай, останал на земята. Но човекът е алчно същество. Като разбере, че някъде има рай, бързо го намира, за да го развали в стремежа си да го направи “повече” рай (примерите са претоварените с туристи кичозни курорти Семиняк и Кута, където е пълно с барове и евтини забавления). Макар комерсиализирането на курорта (от части в следствие на холивудски филми) да е добре за туризма и икономиката на острова, то не е добре за природата и за запазването на автентичния дух и култура, които са най-интересни за чужденците. Но човекът така и не се научава, че когато посегне към природата или се опита да променя “рая”, така че да има материална изгода от това, природата му отвръща с най-жестоката си сила. През 2015 г. изригна вулканът на Ломбок (остров близо до Бали), който изхвърли големи облаци пепел и блокира полетите от и за Бали.

Страшен дракон пред храм в Бали. Снимка © Бистра Величкова

В края на ноември 2017 г., вулканът Агунг на Бали изригна силно и за близо седмица черният облак от пепел в небето спря хиляди полети и множество туристи не можеха да се приберат по домовете си. Подобни бедствия оказват негативно влияние върху туризма на острова. Това явно е начинът на природата да каже на хората, че нещо не правят както трябва, че някъде е изгубен балансът в света, че никой не е повече човек от друг, а всички са едно цяло. И това, че някои получават по-големи заплати от други, че имат пари за по-скъпи екскурзии и дрехи, че живеят в западната и съответно по-добрата част на света, от всичко това природата не се интересува, защото, когато ни сполети природно бедствие (например, избухване на вулкан), всички разбират, че са равни – част от една и съща природа, от една и съща земя, от един и същи ад и рай.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Пътеписът е публикуван за първи път в сп. „Филологически форум“, стр. 170-179, брой 2 (8), година 4 (2018 г.)

** Снимките и текста са обект на авторско право и са защитени със Закона за авторското право и сродните му права.

Четете още пътеписи за страните от Азия:

There are millions of suns left*

“Think how you love me,” she whispered.
“I don’t ask you to love me always like this, but I ask you to remember.
Somewhere inside me there’ll always be the person I am tonight.”

F. Scott Fitzgerald
“Tender is the Night”

Разказът „There are millions of suns left“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Море“, брой 2/2020 г.

There are millions of suns left. Това чете езикът ми, докато бавно минава по татуираните думи върху меката кожа на врата ти. Уолт Уитман е писал тази поема за теб. Знаел е за златистите косъмчета, които се показват като стръкчета трева, измежду инжектираните със зеленикаво мастило думи под кожата ти. Думи, които попиват в устните ми, милиони слънца, които докосват лъчи на върха на езика ми. Главата ти е наведена надолу. Косата ти пада пред лицето. Хващаш дланите ми, докато съм зад теб. Вплиташ пръсти между моите. Стискаш ме силно, сякаш, за да усетя силата на думите, силата на езика. Едната презрамка на черния ти потник е паднала под рамото. Доближавам устни до ухото ти и чета мислите ти с език, усещам релефа им, сякаш са татуирани в ушната ти мида. Знам, че този миг в средата на нощта ни обещава единствено невъзможна вечност. „Нещастна любов на двама щастливи“, както казва един от героите в пиеса на Вирипаев. Нощта ще свърши скоро, за това бързам да те запомня в щрихи – лице с остри черти, жизнени, бързи очи, с дълги черни мигли, клепачи с черен молив, които танцуват, когато се усмихваш. Рядко се усмихваш. Излъчваш студенина и не допускаш никого до себе си. Това ме привлича до обезумяване. Както и малките бръчки в краищата на очите ти, които се сливат при всяка усмивка. Усмивката, с която позволяваш да видя душата ти. Пишеш поезия, но знаеш, че за всички изгреви и залези вече е писано. Тогава за какво да пишеш? И защо? Не са останали нито думи, нито емоции, за които да разкажеш. Милиони слънца са залязли, милиони слънца са останали. Всичко вече е изживяно, написано, татуирано по телата. Stop this day and night with me and you shall possess the origin of all poems. Черното на нощта ни поглъща и губи. Отново докосвам с език ръкописните думи на врата ти. Изживявам всичко отново. И изгревът, и залезът едновременно. И сътворението на земята, и рая. Усещам първия миг, в който погледите ни се срещнаха, първия допир с кожата ти. Единственият начин да съм с теб завинаги е да се превърна в златист стрък трева, измежду думите на врата ти. Нощем ще настръхвам от студа. Сутрин ще се будя с бистри капки сутрешна роса. Ти няма да знаеш, че съществувам. Никога няма да можеш да ме видиш. Ще гледаш слънцето право в очите, а аз ще стоя винаги зад теб, както в тази нощ, която никога повече няма да се повтори. Милиони пъти, няма да се повтори.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*„Милиони слънца са останали“ (в превод от анг. ез.) – думи от поемата „Стръкчета трева“, „Песен за мен“ на Уолт Уитман.

** Разказът е публикуван за първи път в сп. „Море“, брой 2/2020 г.

сп. Море, 2/2020, стр. 102
сп. Море, 2/2020, стр. 103

„НЕВЪЗМОЖНОСТ ЗА ЖИВОТ“ – рецензия на Катя Атанасова

Рецензия на Катя Атанасова за стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“ от Бистра Величкова („Ерго“, 2018 г.), в Портал „Култура“, 02.07.2018 г.

Тази книга със стихове на младата, но вече получила доста награди за поезия и проза Бистра Величкова не бяга от темите и сюжетите, които я интересуват и вълнуват, те са в основата и на разказите ѝ. Структурираните в пет части авторски творби на Величкова могат да бъдат четени и като едно постепенно излизане от вътрешната драма, от изповядването на личното през болката за другия, подобен на теб, съчувствието към неговата драма, истинското вглеждане в него, за да се стигне до едно разтваряне сред света, без значение дали си тук, или в далечни точки на земята. Общността между хора със сходна социална съдба, близки в духовните си нагласи правят езика на поезията универсален.

Има и една шеста, последна част в книгата, посветена на Венцеслава Тодорова, поетеса и журналистка, в която са събрани нейни публикации от „Родна реч“ и „Студентска трибуна“. В това своеобразно припомняне, а и откривателство, откриваме близост между двете поетеси. Струва ми се, че поезията на Тодорова, освен, разбира се, в нейната самостойност, може да бъде прочетена и като „обратната“ страна на живота, който героите на Бистра Величкова живеят. В стиховете на едната има чистота, надежда, влюбеност в живота, светло очакване на бъдещето, в тези на другата – живот на ръба, невъзможност да го живееш по начина, по който го правят другите, по възможния, който ти е предоставен. Като че ли се е стигнало до финала на един път, по който си тръгнал с очакване, но вървейки по него все повече и повече си разбирал, че движението ти е „разпадане“, че дори „13-ия етаж/е твърде ниско“.

Онези читатели, които възприемат поезията в нейната романтична страна, като

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

думи за споделена любов, хармония и красота, може би няма да „разберат“ тази книга. В нея думите болят, човешкото същество винаги е извън света на другите, носейки драмата си с достойнство и отказвайки да се промени. Някои стихове са своеобразни „социални разкази“ или „картини“, представящи ни един свят на обикновени самотници, но и на пияници, наркомани, всякакви маргинали, хора, отритнати и алиенирани от днешния „нормален“, подреден, ординерен свят. Стиховете на Бистра Величкова изповядват и любовта в нейната невъзможност, несподеленост, болезненост. Те звучат понякога като вик, а понякога ги приглушава една тотална обреченост. Цялата книга на поетесата е пропита с такава болезненост, но именно на нея стиховете дължат в най-голяма степен силата си. Поезия, в която „всяко стихотворение/е предсмъртно писмо“.

НЕВЪЗМОЖНАТА ЛЮБОВ

Обичам
невъзможната,
обречената
любов,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената,
без планове,
без къща,
кола
и деца,
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да убиеш в стихове
онова,
което не съществува.

Рецензия на КАТЯ АТАНАСОВА в Портал „Култура“, 02.07.2018 г


Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.

Откраднат живот (разказ)

Списание „Море“, бр. 1/2019 г. Брой посветен на жени авторки.

„Не я чакай, тя се ожени!“. Така казала съседката на майка ми, докато я гледала как ме чака на пейката, пред блока, обляна в сълзи. Било вече полунощ. Съседката видяла, още следобед, като ме взимат от детската площадка и предположила какво ще се случва. Играехме с децата пред блока, на ластик. Дойде кака Мима от вход „Г“ и вика, искаш ли да дойдеш с мен при бачо Мите (брат ѝ), да гледаме видео. Тогава никой нямаше видео и беше голямо събитие. Аз като чух това, веднага подскочих от радост и се съгласих. Кака Мима ме хвана и ме заведе от Люлин до Филиповци, където живееше брат ѝ. Тя вече женена и живееше в нашия квартал с мъжа си. Бачо Мите – по-голям от мен, аз на 14, той на 17. Ама не го познавах, само бях чувала за него. Тя, сестра му, като ме гледаше да играя навън и все ми викаше, че съм хубаво момиче, че съм само за брат ѝ, и че трябва да порасна още малко и ще съм готова. За какво ще съм готова така и не разбирах. И аз се радвам, че ще ходим да гледаме видео, пея си и подскачам радостно по пътя. Пък кога влизаме у тях, в апартамента, в хола се събрала цялата рода на кака Мима и бачо Мите. Седнали на една голяма трапеза, отрупана с ядене и пиене, и се черпят като за голям повод. Аз така плахо влизам, кака Мима ме води и всички един през друг започват да викат радостно и да свиркат, викат: „Ето я и нея! Ето я булката!“. Аз шашардисана, каква булка, за какво говорят, къде е видеото? Къде е бачо Мите? Майка му се провиква, да го вика от съседната стая: „Хайде Митко, дойде жена ти! Идвай да си я взимаш.“ И бачо Мите се появява в един костюм, дето му стоеше малко голям, явно от баща му, с едни такива мустачки, още с меки косъмчета, дето от скоро са пораснали и ме гледа смутено. А всички около нас ни ръкопляската. Аз викам на кака Мима, че искам да си ходя и усещам как напират сълзи в очите ми. А тя се смее като ме гледа и вика: „Няма никъде да ходиш! Свиквай, това е новият ти дом. А това там е мъжът ти!“. Баща му го побутва към мен и му натиква ръката в моята. Бачо Мите я хваща, без да ме поглежда. Аз я отскубвам и тръгвам да бягам към вратата. Веднага усетих яки мъжки ръце как ме сграбчват зад гърба, вдигат ме от земята и ме връщат в хола при събралия се народ. „Няма страшно, бе моето момиче“, успокоява ме бащата на бачо Мите, като ме пуска и ме оставя в средата на хола до маса, „Взели сме те, за да те женим за нашия Митко. Харесали сме те. Хубаво момиче си. Ти вместо да се радваш, бягаш!“. Аз избухнах в сълзи. Не знам какво да направя. Искам да се прибера в къщи, но не ме пускат. Става късно, а нямам телефон да се обадя на родителите ми. В същото време всичките тези непознати хора около мен се смеят високо, викат, вдигат наздравици и се радват. Те се смеят, а аз плача. Отвлекли са ме, откраднали са ме, за да ме женят. Докато осмислям какво се е случило, бащата на бачо Мите се усмихва хитро, сякаш е намислил нещо, хваща ме за ръка и казва: „Хайде, сега ела с мен, да ви водим с Митето да вършите важната работа.“ Задърпа ме към съседната стая, а бачо Мите го плесна зад врата и му кресна: „Върви, бе говедо, за теб сме я взели. Върви в спалнята!“. И докато като овце ни буташе към другата стая, промърмори: „Нема да те гледам как си губиш времето повече. Вече трябва булка да имаш, семейство да създаваш.“. Натика ни в спалнята и заключи вратата отвън. Аз рева, сълзи се стичат по бузите ми, а бачо Мите ме гледа сърдито и не знае какво да направи. Въртя се, разхожда се напред-назад и изведнъж, внезапно ме бутна на леглото и ми викна грубо: „Събличай се!“. Аз хлипам и го гледам стреснато. В това време той си свали костюма и ми се нахвръли да ме съблича. Аз викам, пищя, дърпам се, ама той ме натиска, не ме пуска. От хола чувам грубия смях на събралите се роднини и как някой подхвърля: „Ааа, дърпа се булчето, ама няма къде да ходи. Ще я оправи нашият Митак.“. Толкова не съм плакала никога. След полунощ ме върнаха с кола в къщи. Майка и татко не бяха заспали, чакаха ме притеснени. Като ме видя, татко се нахвърли да ме бие, вика: „Сктиница! Къде си тръгнала по нощите!“. Аз през сълзи крещя: „Откраднаха ме“. На другия ден родителите на бачо Мите дойдоха да ме вземат и викат на нашите: „Нали разбрахте, че вашата щерка е вече наша. Вчера я оженихме за Митето.“. Майка се разплака. Тате мълча, а като сме тръгнали се напил. Нищо не можеха да направят. При нас, циганите, се знае, с първия мъж, с когото спиш, той ти става съпруг. Трябва да си честна, иначе никой няма да те вземе. И така ме откраднаха и заживях при семейството на бачо Мите. Не ми даваха да си ходя при родителите, трябвало да свиквам. На 15 години вече бях бременна. Тамън родих първото и още, докато го кърмех се оказа, че съм бременна с второ. И то в четвърти месец. Не го бях усетила. Тогава пак плаках много. Не го исках. Нямах сили. Много сълзи съм изплакала в тоя живот, но напразно. Те си текат, а живота си върви. Три деца родих, две момичета и едно момче. Най ме беше страх за щерките, да не им се случи и на тях като на мен, да не ги откраднат някой ден от детската площадка. Ама знам, че е неизбежно, такива са ни традициите, така се прави при нас. Иначе никой няма да те вземе. Трябва да се радваш, ако някой иска да те „краде“ за женитба. А Митето, в крайна сметка, се оказа добър, бие ме рядко, пие най-често по празници и си гледа работата. Ама така и не съм го обичала. Не можах. То насила обича ли се? Може да свикнеш с някого, може да търпиш, да плачеш, ама насила да обичаш не става. Като по-малка, по ми тежеше, после свикнах. Вече имаме 30-годишен брак и внуци имаме даже. Сигурно трябва да съм щастлива, нали? Не мисля много за това. Само като си спомня как ме излъгаха с това видео, още ме хваща яд и ме избива на сълзи. Но все едно, то живота си мина. Ами ти, защо не си се оженила още, гледам на години си май?! Аз на 30 вече чаках първо внуче. Никой ли не е щял да те открадне? Смея се, не се засягай! При вас, белите хора е друго, вие повече се жените по любов, нали? Ама и повече се развеждате. Сигурно, защото и сама да си избереш мъжа, тя любовта се изпарява бързо. Така че, май все едно дали я е имало или я е нямало. Нас като ни хванат в кошарата от деца и си седим там до края, все с един. Ама то дали ще си с един или с друг мъж, те всички са един дол дренки. Само, дето можеха да ми оставят още малко детство и игра пред блока… Сега само две неща ме крепят – децата и работата. Някой като каже – проста чистачка, но на мен ми харесва. Приятно ми е да свърша добра работа и хората да са доволни. Я виж как хубаво го измих прозореца на стаята ти. Сякаш гледаш в един друг свят навън, така ясно се вижда всичко.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Море“, бр. 1/2019, брой посветен на жени авторки.

Кърмиш ли? Готвиш ли? Правиш ли секс?

8 нива на съревнованието между майките и опитите им да бъдат супер герои

Посвещавам на Деляна, единствената майка,
която призна открито колко е тежко и
на моменти потискащо гледането на бебе

Съревнованието между жените за това дали са най-добрите майки започва още от самото раждане на детето. Всеки пита как си родила – естествено или секцио? Първо ниво на съревнованието. Правилният отговор, разбира се, е: “Естествено раждане”. Ако си със секцио – значи си минала “метър”, спестила си си болката от “истинското” раждане (сякаш секциото е приятно безболезнено преживяване), детето не е минало през родовия канал да поеме бактериите, които да му засилят имунитета. Т.е., от самото начало не си дала най-доброто за него, а и не си “истинска жена”, щом бебето ти не е минало през вагиналния отвор. Ще чуете много жени да се оправдават за това че се е наложило да родят с Цезарово сечение. Дори без някой да им иска обяснения, притискани от обществото, масово жените се чувстват виновни, че не са родили естествено. Те се чувстват длъжни да обяснят, че е било необходимо, не по тяхно желание, а по медицински причини – пъпната връв се е била увила около шията, бебето не се е обърнало, имали са високо кръвно и т.н. Тези пък, които са имали възможността да родят естествено, въздъхват с облекчение, че няма да има нужда да обясняват как са родили и ако ги питат, гордо ще изпъчат гърди като герои от войната и ще отговорят обществено правилния отговор: “Родих естествено”. Друг е въпросът, че никой не говори за това колко неестествено е всъщност “естественото” раждане, след като в повечето случаи се прави разрязване (епизиотомия). Дори понякога шевовете след естествено раждане са много повече, отколкото тези при секциото. В крайна сметка излиза, че разликата между двете е в това къде точно ще те срежат и с колко шева ще минеш…

След като вече се е родило детето, второто ниво на съревнованието е сагата с кърменето. Ти кърмиш ли? Правилният отговор: “Да, бебето е изключително и само на кърма”! Ако случайно майката не кърми, а дава адаптирано мляко, тежко и горко от посестримите ѝ майки, както и от всички други жени. По-страшно от това да родиш секцио е единствено това да не можеш да кърмиш. Възмущението е отново много голямо: Ама защо не кърмиш? Не можеш ли? Опита ли с помпа? Явно не си се постарала достатъчно, всяка жена може да кърми, това ѝ е в природата! И майките едва отърсили се от раждането, с шевеове на съответните места, започват да вадят нови извинения пред обществтото – срамуват се, че нямат кърма, чувстват се виновни, че не могат да дадат най-доброто за детето си – естествените антитела от майчиното мляко. Извиняват се на всички за това, че не могат да кърмят – от свекървата, през жената на улицата, на съседката, която ги кори с поглед до другите майки в градинката, които се хвалят, че до две годишна възраст още кърмят и детето им не е помирисвало биберон, а я го виж това двумесечно кърмаче как му бутат вредното мляко на прах в устата. Нека признаем, че при някои жени просто не тръгва кърма и те нямат вина за това. Други пък, правят съзнателен избор да не кърмят, защото е болезнено и не им е приятно. Тяхното решение също трябва да бъде уважавано, а не да се осъждат, най-вече от другите майки. Децата на адаптирано мляко също оцеляват, дори понякога по-добре от тези на кърма. В последно време сякаш стана модерно да се кърми и някои майки твърдят, че са “пристрастени” и им доставя удоволствие. Да, признавам, че е приятно да гушкаш бебето си и да го гледаш как суче от теб и после как сладко заспива на гърдата ти. Реалността с кърменето, обаче е, че това нещо се случва на всеки 2-3 часа, което значи, че ти трябва да си нон стоп на линия, 24 часа в денонощието с пълни гърди и без сън, и да удовлетвориш хранителните нужди на детето (в продължение на месеци, година!). За целта трябва да ядеш двойно и предимно въглехидрати, защото от кърменето се огладнява и ожаднява (а от това ядене се качват и килограми, които уж изчезвали като кърмиш, но дали?!). Да не говорим за болките и разранените зърна в началото, когато кърмачето засуква за първи път, а в последствие и за кариесите, които получава майката поради изчерпване на калция, който бебето консумира чрез кърмата. Кърменето е тежък физически и психически труд. За това съревнованието тук е много голямо, защото всички майки знаят какво означава това и се питат една друга коя до колко месеца е кърмила, един вид – ти до кога издържа?!

И така, майката е минала ниво две на сървенованието с кърменето – къде успешно, къде не и си мисли, че ще си отдъхне, но не, следва трето ниво в майчинството – захранването! “Ти как захранваш бебето? Готвиш ли или купуваш пюрета?” Познайте кой е “правилиният” отговор тук?! Разбира се този: “Готвя всичко вкъщи, как ще използвам изкуствени пюрета с консерванти от магазина?”. Това е отговорът на майката героиня, вероятно успешно минала първите две нива. Тази майка най-често е кърмила поне до годинка и сега е отдала живота си на “готвене” на бебешки пюрета. Защо ли е решила, обаче, че зеленчуците които купува от магазина са екологически чисти и нямат нитрати, и не са израснали в изкуствени торове. Но за това не се говори – ако готвиш пюрета си добра майка, ако купуваш готово в буркани, пак минаваш “метър”.

Ниво четири на съревнованието на майките е да се питат една друга дали някой ѝ помага в гледането на деца. Правилният отговор: “Сама си гледам детето”. Ако едно време е било традиция майките да раждат млади и бабите да гледат децата, докато те работят, то днес майките са се изучили, поработили са и като родят първото си дете на около 30 годишна възраст, а и след това, решават да си вземат цялото майчинство от две години и да си гледат детето. И най-важното сами, без помощ от баби и дядовци. Мисията им в живота е да се докажат като супер майки. И така в паркове и градини, докато бутате колички, другите стандартни въпроси след тези как си родила и дали кърмиш, са помага ли ти някой за детето? Смей да кажеш, че ти помагат, срещу теб ще се издигне майката героиня, онази същата, дето кърми малкия Крали Марко до 3-годишна възраст и дето готви пюрета, и ще ти каже, че тя съвсем сама си гледа детето, даже по телефона не ги чува бабите, и не иска съвети от тях, а мъжа ѝ е на работа и не ѝ помага, нощем спи в дурга стая, за да не го притеснява детето. Тук, обаче, някои майки казват обратното, че мъжете им помагат (макар да не е така), само и само да не си помислите, че са попаднали в капана на патриархалния модел и са се превърнали в едни домакини, детегледачки и мъжегледачки, които правят всичко. Да се гледат деца е трудно и нека бъдем честни, без малко помощ не става.

Петото ниво на съревнование е дали си отслабнала веднага след раждането. Верният отговор: “Няколко седмици след като родих, бях вече в нормалните си килограми”. Преди това, докато си била бременна съсетезанието е на коя по-малко ѝ личи, че е бременена, а след това, състезанието е на коя най-малко ѝ личи, че е раждал. Сякаш това да си бременна и да си раждала е най-срамното нещо, и трябва да бъде добре прикрито. Която има физиката и гена да се възстанови бързо и три месеца, след раждането да е обратно в нормалните си килограми е късметлийка. За други, процесът по възстановяване отнема години и изисква много усилия. Но и тук, много от щастливките, които изглеждат във форма, често обичат да се похвалят.

Шесто ниво на сървенование е майките да се питат колко скоро след раждането са правили отново секс с мъжа си. Верният отговор: Колкото по-скоро, толкова по-успешна е майката. Мъжът не можел да седи да на “сухо”, все пак трябвало да се удовлетворят желанията му, и той имал нужди! Подобни изказвания говорят за това, че на жените родилки очевидно не им е до секс (което след раждането е съвсем естествено!), но се чувстват длъжни да го направят, заради мъжете си, за да не спрат да ги обичат и да ги оставят, за да не им е скучно вечер след работа, без секс, за да не мислят, че цялото внимание отива за децата. Това, че тялото и психиката на жената е преминало през какви ли не промени, че хормоните бушуват във всички посоки, за да родят един нов човек, че има шевове и болки, няма значение, важното е мъжът да се чувства добре и те да са способни отново да удовлетворяват желанията му.

Ти си успешна, ако въпреки че си майка, можеш да бъдеш и съпруга. Друг е въпросът, че веднага след раждането нивата на хормоните ти абсолютно не позволяват да изпиташ, каквато и да е сексуална възбуда, пролактина ти скача до небесата заради кърмата, не се получава никакво овлажняване там, където трябва и ако участваш в полов акт, освен, че нямаш желание за него, той е и болезнен. И отново, жените се държат така сякаш всичко това не е вярно, сякаш всяка една не минава през това, а се съревновават, коя е могла да превъзмогне себе си, нежеланието и сухотата, за да бъде отново сексапилната жена, която удовлетворява мъжа си и той не спира да я желае и след раждането.

Ниво седем в съревнованието е, освен дали правиш секс, дали докато си гледаш детето, готвиш, чистиш и переш дрехите на мъжа си. Колкото повече неща можеш да правиш, докато си гледаш детето (сякаш гледането на деца е нещо, което се прави между другото), толкова по-успешна майка и жена си. Само човек, който не е гледал малко бебе, може да си помисли, че жената по цял ден се разхожда в парка и си почива в къщи, и за разнообразие може да изчисти, изпере и сготви. Очакванията към жената-майка са високи. От всички, от цялото общество, от мъжете и най-страшното, от другите майки и жени.

Ниво осем на съревнование е дали успяват да работят, докато гледат децата си и кога плануват да се върнат на работа. Тук майките героини се разделят на два вида: 1) едните казват: “Ооо, ще си гледам детето до 2 годишна възраст, а даже и до 3, как ще го захвърля в някоя ясла, да не знам там как го гледат”. Тези майки, най-често доста са поработили преди да излязат по майчинство, експлоатирали са ги на работа и хич не им се връща на работното място. А другите, 2) втория тип, на които им е втръснало бебешкото ежедневие, захранване и памперси, но не смеят да си признаят, защото може да ги обвинят като безотговорни майки, казват: “Ааа, как ще гледам аз едно дете на година и нещо, което има нужда вече да се социализира с други деца. Не мога да го ограничавам. След годинка го давам на ясла и тръгвам на работа”. И тук вече можете да се наслушате и нагледате на критики от едните към другите майки и обратно. Коя е по-отдадена и коя пренебрегва детето си.

Да забременееш и родиш дете са биологични и физически процеси, които всяка жена понася по различен начин. За това няма смисъл и не е нужно да се сравняваме една с друга. Вместо да се обединим в това, че всички ние, които сме родили деца сме направили някакво чудо, че сме понесли всички страдания, за да създадем нов живот, вместо да сме обединени от общото тежко преживяване и опити за оцеляване, ние се съревноваваме. Нека вместо да се опитваме да се докажем коя е по-добра, вместо да прикирваме колко е трудно и да излизаме с усмивка пред другите, че се справяме идеално и дори по-добре от тях, и сме щастливи с плачещите си бебета, които хапят гърдите ни и ни будят нощем, нека се изправим искрено една пред друга и признаем, че да си майка е тежко, трудно, че изисква 24 часов работен ден, че безсънните нощи тежат на психиката и физиката, че притесненията дали детето се развива добре са реалност, че не можеш да изглеждаш перфектно, когато се грижиш за едно бебе (защото време за фризьор няма, време за епилация също, радваш се, ако можеш да се изкъпеш), нека сме обединени от майчинството и признаем, че всяка жена родила дете е герой. Всички сме от един клуб и минаваме през едни и същи трудности. За това е по-добре да се подкрепяме, а не да се съревноваваме. Това не е в полза на никого и кара много жени да страдат допълнително, наред с трудностите да гледат дете.

Можем да обобщим, че в основата на съревнованието между майките е това никоя да не се издава пред другите колко ѝ е трудно и изтощително да гледа децата си. Ако се провалиш дори само в едно от нивата – отпадаш. А истината е, че всички ние отпадаме ежедневно и губим нивата, защото е непосилно да правиш всичко едновеременно. Не е възможно. И това, дето си говорим по градинките са празни приказки, защото след разходката навън, всяка се прибира вкъщи с плачещото си бебе, с пълен памперс и състезанието продължава, но само със себе си, с твоя живот, твоето време и твоите сили. Всичко друго е измислица. Най-важното е децата да пораснат живи и здрави, а ние майките да оцелеем покрай тях. А състезанието е за тези, които имат време да се изживяват пред другите като супер герои.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Статията е публикувана за първи път с сп. „Жената Днес“, бр. 12, декември, 2019 г.

Четете и статия за естественото раждане – разказ от първо лице.

Как промоциите в магазина станаха по-важни от протестите

Писмо до днешните протестиращи oт един разочарован идеалист

И късно е вече в идеали да вярваме,
зарът е хвърлен, монетата пада веднъж.
Човек няма право втори път да залага,
България нас не спаси – да спася аз нея не ща.

“Патриотична”, група „На Червено“

Уважаеми, красиви протестиращи, млади, бунтуващи се, купонясващи, пред къмпинга от палатки на Орлов мост. Харесвате ми. Приличате на нас, от 2013-а. Вероятно приличате и на онези млади от 2009, 1997, 1993, 1992…

Лозунги от протестите против правителството на Борисов юли 2020 г. Снимка: e-vestnik

Лично аз, участвах в протестите през 2013-а. Онези красиви и артистични протести, които започнаха на 14 юни, под надслов “Кой?”. Не беше толкова отдавна. Но все пак минаха цели седем години. За това време, ние от 20 и нещо-годишни станахме 30 и нещо-годишни. Мина ни времето за протести, някак си. Животът ни натисна.

Разбрахме, че колкото и остроумни лозунги да пишем, колкото и шарено да се облечем и да викаме по площадите, промяна няма да има. И наистина няма.

Седем години, след онези протести, един и същ министър-председател оглавява трето правителство. Арогантността, липсата на еднакви закони за всички, липсата на еднакви условия за живот за всички – пак са същите.

Та, някак, сега нямаме сили да се бунтуваме, нямаме вяра, а и животът изисква своето. Вече сме в години, когато трябва да създаваме деца, да изкарваме пари, за да ги храним и отглеждаме, да се справяме, както можем. Някои емигрираха, други работят в големи западни компании у нас; Компании, които аутсорсват работата си в бедни страни като нашата.

Разбира се, всички знаем, че там най-често, работата изисква не по-висока квалификация от средно образование, но в кол центровете и други подобни, работят хора с дипломи по филологии, физика, математика, журналистика и т.н…

Бунтуваш се до един момент. Не е справедливо да си учил толкова време една специалност и да получаваш жълти стотинки като заплата, когато я практикуваш (ако въобще си намериш работа по специалността), не е справедливо да работиш в американска фирма, в която квалификацията и образованието ти нямат значение, но ти плащат приемливи за България пари, с които можеш да живееш.

Палатков лагер на Орлов мост, част от протестите 2020 г. Снимка: Красимир Свраков, https://www.economic.bg/

Да, не е справедливо да изсичат защитени природни паркове и гори, не е справедливо това богатство до София – планината Витоша да е оставена на произвола, да се саморазрушава, да стои неизползваема през зимата и лятото, заради неремонтирани лифтове.

Не е справедливо да бетонират природата и девствените плажове на Черноморието… Но и срещу това сме безсилни. Не веднъж и за това протестирахме. Държавата-мафия решава. И неведнъж ни показа, че ние сме безгласни граждани, чието мнение и искания не значат нищо. И докато се възмущавахме, бунтувахме, недоволствахме, живота ни повлече все повече навътре в себе си, остаряхме. На 30 и нещо сме вече, някои ще кажат не е много. Зависи за какво не е много. За бунтове и протести е много. Хипитата са го казали: “Не вярвай на никого над 30”. Не вярвайте, защото хората над 30, сами не вярват вече във вярата си. Станали са разочаровани идеалисти.

Гледам отстрани протестите, по медиите и социалните мрежи, гледам видеа, на които се виждат интелигентни младежи, свирещи, пеещи, творящи. Прекрасни са. Харесва ми духа, музиката, заряда. Като младежки фестивал от 60-те. Това е лятото на вашето недоволство. Но, уви, дори нямам време да дойда до Орлов мост, поне да ви видя на живо, ако не да участвам… Протестите са за млади хора, свободни, в лятна ваканция.

Аз и много от връстниците ми, които не сме там, нямаме време, защото сме заети да следим баланса по банковите си сметки, за да преценим дали ще можем да изкараме до края на месеца. Заети сме да работим в аутсорсинг фирми монотонна, скучна работа, нямаща нищо общо с квалификацията ни, далеч от нивото ни на образование, далеч от каквито и да е перспективи за професионално и интелектуално развитие, но със заплата, която ни позволява да издържаме децата си и да помагаме на родителите си пенсионери. Размерът на пенсиите им е подигравка за над 40-годишния им стаж работа. Не е нормално, възрастните хора да се срамуват, че с парите, които получават не могат да се издържат. Те също са протестирали, още от 90-та насам (а и вероятно, и преди това…), но вече нямат сили, нямат и здраве. Те най-силно не вярват.

Когато протестирах през 2013-та, бях развълнувана, мислех че това е истински бунт, че сме обединени, че от нас, хората, зависи промяната, дори писах репортаж тогава: “Протестиращите: Нито тези, нито предишните. Искаме промяна”.

Сега, като чета този текст и си спомня за събитията, се смея на наивността си. От нас всъщност нищо не зависи. Мафията-държава така силно е захапала властта и се подиграва с всички ни. От друга страна, ми става тъжно, че съм изгубила младежкото бунтарство, вярата. Животът обаче, те тласка в определена посока и в момента, много от нас се вълнуваме много повече от това какви промоции са пуснали в „Лидъл“, „Фантастико“ и „Кауфланд“, колко пари можем да спестим, коя е най-добрата, но и най-евтина пералня, как да съберем точки или пари, за да запишем детето си в детска градина…

Животът ни прави дребни еснафи, липсата на промяна през годините изсмуква идеализма и бунтарския дух, пречупва ни, прави ни чаркове от машината и ни кара да приемем нещата, каквито са и да се учим да оцеляваме в условията, които ни се предлагат. А управляващите искат именно това, едни послушни консуматори.

Промяната за нас не дойде, дано сегашният протест-купон на Орлов мост има някакъв ефект, въпреки че се вижда, че на управляващите въобще не им пука. Ние остаряхме за протести, дано вие – 20-годишните протестиращи сега, имате щастието да видите някаква промяна към по-добро. Ние вече не вярваме в промяната, но вярваме във вашата вяра в промяната. Благодарим ви, че сте там и заради нас – бившите протестиращи, разочарованите идеалисти. Нас ни няма на Орлов мост, но можете да ни видите в супермаркетите, скрити зад пълни колички с продукти – нашите консуматорски барикади. И не ни критикувайте, не ни съдете, животът направи това от нас. Животът изисква оцеляване, а оцеляването понякога забравя за идеалите и за духа. Или, както гласи известна поговорка: “Битието определя съзнанието”.

За финал, скъпи млади протестиращи, бих искала да ви поздравя с една песен, на един български емигрант, пореден разочарован идеалист, от софийските площади през 90-те. И да знаете, с вас сме. И емигрантите навън, в чужбина, и емигрантите навътре в себе си, у нас. Вие ни припомняте кои сме били и се молим, този път вие да успеете да извоювате промяната.

Патриотична

„Ние ще спасиме България“, казваш.
„Пак ли?“, те питам уж на шега.
„За нас“, гордо и с вяра отвръщаш,
„За наш’то поколение ще бъде само веднъж!“

И искрите в очите, и вярата ти стопля сърцето.
Ех, как искам да повярвам и аз.
Но късно е, на друга гара аз слязох,
а влакът, едва спрял, без мен продължи.

И късно е вече в идеали да вярваме,
зарът е хвърлен, монетата пада веднъж.
Човек няма право втори път да залага,
България нас не спаси – да спася аз нея не ща.

Обичам родината, недей ме разбира погрешно,
но в държавата си се чувствам чужденец у дома.
Един език говорим, а както брега с морето –
един в друг преливаме, един от друг се делим.

Някога вярвах и рисувах чудни картини,
с червени, сини и разноцветни бои.
Някога вярвах – дори и в това днес не вярвам,
всичко бе в черно, щом отворих очи.

Отдавна България, аз оставих на нея,
остави и тя мен, мен на света.
Както сирак, своята мащеха сам не избира,
тъй нито България – аз, нито тя мене избра.

В България не, но в твоята вяра аз вярвам,
за нея къс от сърцето си бих разменил.
България не, но от кръвта си бих дал ако трябва,
за да мога тебе, и тебе, и теб да спася.

Неор Начев, музикална група: „На Червено“

Автор на статията: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Статията е публикувана за първи път в Е-vestnik, 30.08.2020 г.

Момичето, което сънувам не е за мен

Сблъсъкът на интелектуалеца с човека, който живее за мига, в стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“ на Рене Карабаш

„Мислите, че това съм аз. Но сте единствено вие“, това казва в уводния текст на новата си стихосбирка „Братовчедката на Зорбас“ (ИК Жанет-45), Рене Карабаш (псевдоним на Ирена Иванова). Действително, макар много от стиховете да звучат автобиографично – мили спомени от детството, което изчезва бързо и безвъзвратно, в тях всъщност е историята на всяко едно щастливо детство. В него задължително присъства една грижовна баба, която събира стиховете на внучката си в една „Папка“ („Няколко неща, които не знаете за себе си“); Майката – обиколила света, чрез магнитите на хладилника, подарени от дъщеря ѝ – пътувала до различни места („Майка ми обиколи света“); Бъдни вечер – такава, каквата е позната в традиционните български семейства – с „боб в гърнето (…) / девет ястия на масата“ („Бъдни вечер“). Освен в тази първа част на книгата, озаглавена „Книга първа“, читателят може да се разпознае и във втората част – „Книга втора“, която е фокусирана върху любовни търсения, разочарования, а понякога и намирания на „голямата любов“, която „идва точно в 6“ („The Heart Knows When the Search is Over“) или пък е обикновено „минно поле“ („Възможност за капитулация“).

Като във всяка книга, и в тази има силни стихове, които веднага изпъкват и те докосват, като например: „Майка ми обиколи света“, „Без смърт“ и такива, от които не ти става съвсем ясно какво ни казва авторът – стиховете: „Момчето от камък, което спря да пикае във фонтана“, „Ще се отпусна този път“ и др. Третата категория стихове са онези, които носят емоция, добре са построени, но липсва, ако можем да го наречем „развръзка“, след насложената кулминация преди това. Накрая липсва онова преобръщане, което очаква читателя; Няма онзи финален момент, в който разбираш защо авторът ти разказва всичко това. Такова е стихотворението „Бъдни вечер“: „Боб в гърнето / бъдник в камината / девет ястия на масата / колкото носи жената / Кадим с тамян / кръстим се и чакаме / баба да отчупи / първото парче от питата / късно през нощта / когато всички заспим“). Друг такъв стих е „Стъпки в снега“. Развръзка и преобръщане, обаче, виждаме в стиха „В мен“, чиито финал прави творбата по-въздействаща: „Сянката ми / като добро куче ме следва по улиците / понякога ме подминава / някой път остава встрани / друг път застава точно зад мен / така че да не я виждам / но аз я усещам / Напомня ми / какво е да си влюбен в улична лампа“.

Важно е да обърнем внимание и на едноименното стихотворение дало и заглавие на книгата „Братовчедката на Зорбас“. Всъщност от стихотворението не става ясно, защо самото то носи това заглавие. В него се разказва за връзката между майка и дъщеря, и как майката не е чела известни философи като Фройд, Ошо и Кришнамурти (които дъщерята явно е чела и са ѝ известни), но има усет към живота за мига: „Помириши цвете / прекопай градината / отвори широко прозорците / и пей!“.

За да разберем заглавието на това стихотворение, а и на цялата книга, можем да предположим, че името Зорбас е препратка към героя Зорбас Гъркът от едноименния роман на Нико Казандакис (публикуван през 1946 г.). В самата стихосбирка никъде не е упоменато директно тази препратка. Така че, читателят е оставен сам да прави предположения. В основата на персонажа на Зорбас Гъркът, от въпросния роман, е един весел човек, който обича живота, живее го тук и сега и не се притеснява за бъдещето. Негов антипод е приятелят му – гръцки интелектуалец, който е чел много книги, философства и го притесняват екзистенциални въпроси. Житейските възгледи на двамата герои се противопоставят в романа. В този смисъл тогава, можем да разглеждаме и едноименното стихотворение „Братовчедката на Зорбас“. Там, вероятно майката заема позицията на усмихнатия Зорбас, който не е чел много книги, но е щастлив и дъщерята, която влиза в ролята на гръцкия интелектуалец, който се учи как се живее за мига, от този позитивен свой приятел. Остава, обаче, въпросът защо именно „братовчедката на Зорбас“? Защо е избрана тази родова връзка? Защо братовчедка, а не например сестра или съпруга? Това не става ясно по никакъв начин, нито от стихотворението, нито от самата книга.

Ако предположим, че метафора за веселия Зорбас и начетения му приятел, е търсена в стихосбриката, особено във втората част „Книга втора“, можем да видим ясно изразено това противопоставяне – интелектуалец (чел много книги и борещ се ежедневно с вътрешните си екзистенциални търсения) и обикновения човек, който не е чел големите творби на философи и писатели (и може би за това е по-щастлив), живее за мига и гледа леко на живота. Това се вижда в стихотворението „Картина първа“: “Момичето, което сънувам / не знае нищо за латиноамериканските поети / Не е чела Шаламун / нито Фърлингети / язди жребци които забравят името ѝ на другия ден / но това не е проблем за нея / защото и тя често забравя своето (…) То единствено знае да пее и танцува“. Разбира се, образът на интелектуалеца е привлечен и се влюбва именно в тези леки характери, които живеят живота и го „танцуват“, но така и не може да бъде нито като тях, нито да е с тях: “Тази не е за теб / казва най-добрият ми приятел”. В не едно стихотворение, прави впечатление изреждането на различни известни автори или философи, които са познати на авторката, но нейните, леконравни герои, не са ги чели. Вероятно с това се цели засилване на противопоставянето, за което говорим.

Трябва да призная, че като изключим няколко хубави ситхотворения, най-силен текст в книгата остава уводният: „Няколко неща, които не знаете за себе си“, който обаче е прозаичен, а не поетичен. Този текст, между другото би могъл да се съкрати, тъй като изреждането на различни случки и събития, в един момент натежава и губи от ефекта си върху читателя. И все пак, видно е, че авторката пише проза добре и това вероятно не е изненада, предвид факта, че дебютният ѝ роман „Остайница“ (ИК „Жанет-45“, 2018) печели престижната Национална литературна награда „Елиас Канети“ (2019 г.). Разбира се, като се има предвид и имената на редакторките на стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“ – утвърдените поетеси Аксиния Михайлова (редактор и на дебютната стихосбирка на Рене Карабаш „Хълбоци и пеперуди“ (ИК Жанет-45, 2015) и Надежда Радулова – не можем да сме безразлични към тяхната оценка и работа върху стихосбирката. Просто на моменти, в книгата, читателят си задава въпроси, спъва се в някои неясноти, но кой знае, може би е позволено да се закодират далечни смисли и метафори в поезията, които всеки сам да разгадае за себе си. Може би, поетът си е свръшил работата, като е създал стиховете си, както ги чувства, след това “жив лежи вкопан / на хиляди / хиляди метри в небето!”.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензиятa на книгата „Братовчедката на Зорбас“ (ИК „Жанет-45“, 2020) e публикувана за първи път в LiterNet, 04.08.2020, № 8 (249)

Отпътуване (разказ)

Сборник с номинираните и наградените творби от конкурса „С море в сърцето“, Царево 2020 г. Снимка: Бистра Величкова

Отпътуване. Пресичане на границата. Трансцендиране на Аз-а. Географска шизофрения. Сърцето остава тук. Тялото продължава. Натам. Нанякъде. Разкъсване. Разпадане. Мисълта за миналото. Спомените, които теглят като магнит назад оловните нозе. Очакването, което тласка мисълта напред. Туптящите сърца и хилядите гласове, които те викат. Назад. Назад. Към себе си. Към тези, които те обичат. Към тези, които обичаш. Към тези, които оставяш, защото се обичате. За да се видите отново. Скоро. В онова утре, което е след цяла вечност. Разделени от любовта. Един от парадоксите на живота. Един от онези трудни избори. Ще се видим, нали? Съвсем скоро, нали? Нали?? И чувствата те разкъсват отвътре. Като среднощен вой на самотен вълк-единак от сърцето на най-тъмната нощ. Сам в безвремието между два избора. Между две реалности. Разкъсан между това което е било и което ще бъде. Разкъсан отвътре. Ще се видим, нали? Скоро! Нали? А когато онова утре се случи, ще се срещнем ли наистина? И същите ли ще бъдем? Наистина. Никога нищо не е същото. Сърцето винаги се завръща там, където никога не е било. Защото никога нищо не е същото. Отпътуване. И какво ще завариш после? Неизвестност. Очакване. Болка. Географска шизофрения. Ористта на времето ни? Наследството на 90те Личен избор? Търсене? Търсене. Търсене! Прегръщам с най-топлата прегръдка на света всички, които обичам. Всички в сърцето ми. Всички. Избора ни разделя. За да ни свърже отново. Някога. Някъде.

НЕОР НАЧЕВ

* Разказът е сред номинираните на Националния литературен конкурс „С море в сърцето“, Царево 2020 г. Разказът е публикуван в книга от конкурса, където могат да бъдат прочетени всички номинирани и наградени творби. Книгата е налична и в онлайн формат на следния линк.