“Жана” – да бъдеш или да оцелееш

“Крайностите поясняват същността” – Оскар Уайлд

Jana_plakat“Жана” е пиеса за морала. За моралния избор, пред който живота изправя всеки човек рано или късно. За това дали имаме избор въобще, когато се опитваме да оцелеем. И как често инстинктът ни за оцеляване надделява над морала и честността. Умри или живей във вечен грях и с продадена душа. Наливай се с водка, за да избягаш от подлото си Аз, за да забравиш белезите, с които те е жигосал животът и те е направил такъв, какъвто си – непоносим за самия себе си, но жив и оцелял.

Да бъдеш или да оцелееш? Този въпрос поставя пиесата на младата руска авторка Ярослава Пулинович (1987 г.) поставена на българска сцена от режисьора Явор Гърдев (Народен театър, премиера – септември 2014 г.) Тя засяга житейски въпроси, които нямат универсални отговори. Какви хора създава животът в бедност и мизерия? Пред какви избори ги изправя? Какво са готови да дадат те, за да изплуват от калта и да оцелеят? Понякога всичко: душа, тяло, морал.

В Русия, като в България през 90-те

Пиесата силно резонира в българската публика, защото оказва се ’90-те години в Русия (времето, в което се развива действието в постановката), не са по-различни от нашите родни ’90: мутри и мафиоти, които са над закона, управляват и контролират всичко с пари и сила; бедни момичета, израсли в провинцията с бащи алкохолици, които продават себе си, за да оцелеят, за да живеят по-нормален живот. След години обаче този “нормален живот” ги прави като главната героиня Жана (Светлана Янчева). Те стават такива, каквито ги е създала средата – безскрупулни, подли, купуващи закона с пари, купуващи любовта с пари. Богаташката Жана дава подслон и работа на младия Андрей (Мартин Димитров), дошъл от провинциален град, а в замяна той е нейн любовник.

Жана е забравила как по друг начин може да се живее. И всичко щеше да бъде наред, ако тя самата не страдаше от това. Вече на възраст, шеф на голяма фирма, с апартамент, с повече стаи от необходимото, има всичко, за което цял живот се е борила, за което цял живот е продавала душата си – парче по парче. И когато вече е материално най-богата, тя се оказва душевно най-бедна. “Бедната! Как ли те е наранил животът, че си станала толкова озлобена и жестока”, казва възрастната жена (Гергана Кофарджиева) на Жана, която ругае баща си над гроба му. А Жана изкрещява извън себе си: “Не съм бедна! Аз съм най-богатата жена”. Вика силно, сякаш в опита си да заглуши ритмичното напомняне на истината от собственото си сърце.

Любовта те държи в постоянна трагическа нужда

Светлана Янчева в ролята на Жана със Зафир Раджаб в ролята на момче на повикване. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Светлана Янчева в ролята на Жана със Зафир Раджаб в ролята на момче на повикване. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

Жана се тормози. Страда. Боли я. И всичко поради липса на любов. Или както пише Явор Гърдев за постановката: “Любовта е съдържателно и вълнуващо нещо. Толкова съдържателно и толкова вълнуващо, че когато го изгубиш, изобщо не успяваш да го прежалиш. Никога. Втурваш се да го заместваш със сходни вълнения, с работно усърдие, с постигане на успехи, с благотворителност, със служба на обществени каузи, понякога дори с доживотно отшелничество, но онова съдържателно и вълнуващо нещо си остава в теб като тайно знание за смисъла на живота и отказва да бъде заместено. Държи те в постоянна и упорита трагическа нужда”.

Липсата на любов, мизерията и бедността раждат опасни хора. Опасни не само за другите, а най-вече за самите себе си. Но животът не е нещо, което може да се поръча да бъде по правилния начин, да ти се случи така, че да запазиш себе си и на финала да бъдеш морално чист, и щастлив. Животът винаги те заварва неподготвен. И ти го хващаш за рогата, такъв какъвто е и го живееш така, както можеш, така, както ти е отредено. Правиш избори, печелиш едно, губиш друго… И в крайна сметка кой може да те съди? Кой може да каже какво е правилно и какво не? Какво е морал? Особено, когато не си бил на мястото на този, който си готов да осъдиш. Както пише в програмата на пиесата: “Определянето на дадено действие като морално или неморално не описва действието, а оценката му. Моралът на едно общество зависи от неговата икономическа и политическа форма”.

Да бъдеш или да оцелееш

Светлана Янчева в ролята на Жана. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Светлана Янчева в ролята на Жана. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

Когато съдбата е отредила за теб да се родиш в бедна икономическа система и в проядена политическа среда, ти или ставаш част от нея, за да се приспособиш или просто загиваш. Дори нямаш време да мислиш дали действията ти са морални или не. Ножът опира до кокал, животът те притиска и ти казва: “Продай си душата, за да оцелееш или умри в мизерия”. Пред този избор е изправен и младият Андрей, който напуска Жана, защото приятелката му Катя (Елена Телбис) е забременяла от него. Но той няма пари, за да издържа бъдещото семейство и преспива отново с Жана, която му плаща за това. Това е светът, който сами ние сме направили, в който човек за човека е вълк. А понякога избор няма. Добре поне, че в подобни географски ширини като Русия (и България), каквото и да става винаги има бутилка водка наблизо, която да можеш да изсипеш в гърлото си и да забравиш поне за миг за изгубеното си Аз, за изгубената си вяра, за липсата на любов и за абсурда, в който си принуден да живееш всеки ден.

И преди да обърнем поредната чаша водка, нека не забравяме да бъдем внимателни, когато става дума за морал, защото винаги има причина хората да са такива, каквито са. Да са такива, каквато е Жана. А и на мястото на този срещу нас, утре може да сме ние. И да постъпим по същия начин като него, ужасно и брутално, защото все някак трябва да се живее, нали, Жана?

Актьорската игра на второстепенните герои – по-внушителна от тази на главните

Елена Телбис в ролята на Катя и Мартин Димитров в ролята на Андрей. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Елена Телбис в ролята на Катя и Мартин Димитров в ролята на Андрей. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

По отношение на актьорската игра, моето усещане беше, че второстепенните герои се справиха много по-добре с ролите си, отколкото главните. Тъй като при живото изкуство, като театъра, всеки път играта и усещането е различно, трябва да подчертая, че наблюденията ми се отнасят за постановката, която се игра на 2 февруари 2015 г., в Народния театър “Иван Вазов”. Светлана Янчева, доказана актриса с много опит, в ролята на Жана, точно в този ден ми се видя неуверена и не напълно в героинята си. Същото може да се каже и за нейният любовник на сцената Андрей – изигран от Мартин Димитров. Той определено не беше влязъл и разбрал героя си. Някак не беше повярвал в съдбата му, не се беше вживял истински. На моменти играта и диалозите между него и Светлана Янчева звучаха изкуствено.

За разлика от тях обаче, с първата си поява на сцената, бременната млада приятелка на Андрей – Катя, изиграна от Елена Телбис, веднага спечели публиката. Изключително естествена игра и напълно сливане с героинята си. Младата актриса (24 г.), завършила преди две години НАТФИЗ и играеща в няколко постановки в Народния театър, определено има талант и потенциал да стане фаворит на зрителите. И не случайно за ролята си в тази постановка, Елена Телбис е номинирана с “Икар 2015” за поддържаща женска роля. Разбира се, не може да се пропусне и блестящата игра на Владимир Пенев, в ролята на пияния Виталий, Биляна Петринска в ролята на Олга, служителка във фирмата на Жана, Гергана Кофарджиева с кратката си поява като случайна жена, която е като метафора за съвестта на Жана.

Биляна Петринска в ролята на Олга и София Бобчева в ролята на Вика. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Биляна Петринска в ролята на Олга и София Бобчева в ролята на Вика. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

София Бобчева пък в ролята на Вика, отново е в образа на доброто момиче, комично, наивно и вярващо в любовта. Нейните морални ценности и тук са повод за подигравки и стимул за другите да бъдат разрушени. Като своя служителка във фирмата, Жана я кара да изневери на приятеля си, като се присъедини към забавлението с момчетата на повикване. Явно режисьорите са забелязали таланта на София Бобчева именно в превъплъщението в този персонаж и й дават често такива роли, както е например в “Заболяването младост” (реж. Проф. Пламен Марков), “Пет жени в еднакви рокли” (реж. Боил Банов), филмът “Шшшт, попей ми” (реж. Андрей Волкашин и Петър Вълчев).

Следващите представления на “Жана” можете да гледате на 12, 13, 26, 31 март 2015 г., в Народния театър “Иван Вазов”

Бистра Величкова

Мария Димова (фотограф): Защо да е скандално разголена гръд с гаечен ключ?

Фотографът Мария Димова - Мо. Снимка: Личен архив

(Не)Фотографът Мария Димова – Мо. Снимка: Личен архив

Мария Димова снима голи жени. Наложи се това да е първото изречение, с което да ви представим Мария, за да прочетете всичко останало по-надолу! Разбира се творбите на фотографа Мария Димова (известна още като Мо) са много повече от това просто определение. Те търсят изкуството в женското тяло, божественото, контурите, с които те очертават света около тях, характерното и уникалното.

Мария Димова стана популярна сред кръг от верни фенове, именно с провокативната си и внушителна серия от фотографии “Nudes” – голи женски тела, предимно в черно-бели кадри. Въпреки че има и албуми с прекрасна портретна фотография и пейзажи, голите кадри определено се радват на по-широка популярност, интерес, одобрение и разнопосочни коментари он- и офф- лайн.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Въпреки творческият й поглед през обектива, Мария Димова се определя като не-фотограф. Тя смята, че в днешно време, когато всеки снима и щрака с всякакви устройства, и апарати всъщност всеки може да се определи като фотограф. И все пак за добрата фотография е известно, че трябва поглед и око. За това, ние възприемаме Мария Димова като фотограф с професионално око към детайлите и умението да показва силни, и въздействащи кадри.

Мария Димова е родена в Пловдив в края на ’70-те. Споделя, че откакто се помни се интересува от визуални изкуства и литература. Спорадично се е изразявала чрез тях, но по думите й: “Нищо професионално”. Когато не е зад обектива, Мария работи като преводач, “основно на юридически текстове – на бюро и в офис“.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

В специалното интервю, което даде за „Двойна измама“, Мария Димова сподели за проектите си Mo’s Photo Fucktory и Petit Death, за вдъхновението, за феновете, които й пишат и искат телефонните номера на моделите й, за това защо женските тела са по-вдъхновяващи от мъжките, и накрая, за прозрението, че да разголиш тялото си е много по-лесно, отколкото душата.

Ако случайно, след като прочетете интервюто с фотографката и се запознаете с творчестово й, ви се прииска и вие да застанете пред обектива й, пишете й. Тя е отворена към смели модели и е готова да види специфичните черти, чарът и индивидуалните характеристики, така че да направи от вас изкуство и да ви запечата завинаги, такива, каквито може да ви види само един фотограф.

От колко време се занимавате с фотография? И какво ви привлече именно в това изкуство, а не някое друго?

О, привличат ме много изкуства! По едно или друго време съм се занимавала с керамика, литература, музика, изобразително изкуство. Но напоследък фотографията е много модерна, а и на пазара има толкова полупрофесионални апарати на сносни цени, че човек лесно може да се сдобие с такъв и просто да бъде арт. Та така и моя милост го раздава арт от около 5 – 6 години.

Представяла ли сте ваши фотографии на изложби, в списания? Участвала ли сте в конкурс или нещо подобно? Планувате ли изложба?

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Не. На всички въпроси. Правила съм нещо като изложба през 2012 г., когато излагах парчета плат с изписани върху тях мои стихове и някои съвсем схематични рисунки. Тук там висеше и по някое чорапче, защото парчетата плат бяха на простор като пране, закачени с щипки. Част от тези текстове са включени в книжката “Inner Landscape”, която излезе на английски език под знака на малкото белгийско издателство In De Keuken.

Кога и къде представихте публично ваши фотографии? Помните ли коя беше първата Ваша снимка, която е получила широко одобрение и ви даде увереност и самочувствие на фотограф?

Увереност и самочувствие обикновено придобивам на маса след второто питие. А на снимките ми се радват предимно мои приятели и познати, което много ме ласкае и усмихва, но не ме кара да се чувствам като фотограф.

Ако хотелските огледала можеха да говорят. Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Ако хотелските огледала можеха да говорят. Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

От кога съществува проектът ви Mo’s Photo Fucktory и фотографския блог Petit Death и защо избрахте именно тези имена за проектите си?

Както споменах вече, едва ли не всеки втори човек щрака с голям апарат, а от щракачите поне две трети имаме сайтове, блогове или страници във фейсбук. Най-често и трите. Просто следвам тенденцията. (смее се) А имената са палави, не мислите ли?

Във фотографиите ви се наблюдава подчертано присъствие на женското тяло? Това ли е обектът, който най-силно ви вдъхновява?

Имам доста пейзажни снимки и такива на дечицата на мои приятели и познати. Защо тях никой не ги забелязва? (смее се) Ако трябва да отговоря сериозно, женското тяло май принципно е по-вдъхновяващо – както за фотографите, така и за художниците, при това и от двата пола. Поне такива са моите впечатления. А подчертаното му присъствие в моите снимки се дължи преди всичко на факта, че активно присъства в ежедневието ми.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Мислила ли сте да снимате мъжки тела? Или те не са толкова вдъхновяващи, колкото женските?

Мислила съм и съм предлагала дори. Мъжете или приемат това като недвусмислена покана за секс, или ми отказват засрамени.

Вие как бихте описала с думи женското тяло през окото на вашия обектив?

Неподправено.

С какво е различен погледът на една жена фотограф към женското тяло от погледа на мъж фотограф? Въобще има ли разлика според вас?

О, това е като вечните дебати за „женското” писане…

Има ли част от женското тяло, която ви се вижда най-вдъхновяваща за снимане?

Не, всяко тяло е различно.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory’s

Имате една снимка, на която жена е обкрачила старо радио. Много хора биха се запитали какво иска да ни каже авторът с тази снимка?

Мисля, че идеята беше на модела. В повечето случаи нещата се случват спонтанно и няма определен замисъл. Понякога имам конкретни идеи и знам точно какво искам да постигна – представям си определена поза, светлина, фон. В много редки случаи обаче като хвана апарата и имам модел пред себе си, нещата се получават точно така, както съм планирала. Затова най-често залагам на импровизацията.

Смятате ли, фотографиите си за провокативни и скандални? И търсите ли подобни ефекти, когато снимате?

Провокативни и скандални са фотографиите на Ян Саудек например. Моите –

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory's

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory’s

едва ли. Защо да се възприема като скандална или провокативна примерно снимка в близък план на ръка с гаечен ключ, посягаща към разголена гръд? Това е просто една метафора, или необичайно съчетание и толкова. Разбира се, хора и разбирания всякакви. Аз пък не разбирам какво толкова се харесва на фотографии на красиви силно гримирани жени по бельо и с токчета, често в изкуствени пози и със странно изражение.

Как се възприемат снимките ви от албума “Nudes”, представящ голи жени? Получавала ли сте негативни коментари? Усещала ли сте ваши близки и приятели да показват възмущение или да се чувстват скандализирани от творибте ви?

Ами доста от познатите ми ме съветват примерно да прикривам слабините, където се виждат, а непознатите (във фотофорума специално) са по-дръзки – пишат коментари: „Порно!” или ме съветват да мажа моделите си с крем. Прави са за последното, никак не ме бива в ретуша и с фотошоп и натуралните дефекти на моделите лъсват.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Кои са най-любопитните реакции и коментари, които сте получавала относно творбите ви?

Освен казаното по-горе за кремчето и порното, най-често ми искат телефонни номера на модели.

Вероятно много хора биха се запитали, как се чувстват моделите, които снимате – разголени пред обектива ви?

Това трябва да питате моделите.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Кое е най-важното, което търсите при заснемането на един кадър?

Да хвана нещо специфично за модела като поза или излъчване и максимална естественост. Също така, като снимам голо тяло, старая се да не се виждат лица или да са само загатнати.

Някои творци сравняват вдъхновението с влюбване, при вас така ли е?

Да, има общи неща между двете наистина – идват свише и когато си отиват, те карат да се чувстваш доста низше.

Каква е разликата между изкуството и живота?

Никаква.

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

А самата вие бихте ли била модел пред обектив, като вашия, който съблича, за да създаде изкуство?

Случвало се е да позирам гола, да. В някои от снимките ми също присъства и моето тяло или части от него.

Кое изисква повече смелост – разголването на тялото или на душата?

Естествено, че второто.

И накрая, какво бихте казали на хората, които биха оценили творбите ви като прекалено провокативни и скандални?

Да закрият очи с ръце и да мислят позитивно!

Снимки: Мария Димова, Мо's Photo Fucktory

Снимки: Мария Димова, Мо’s Photo Fucktory

Интервю на Бистра Величкова, за „Двойна измама“.

Воят на хората-кучета

КучетаЗнаете ли какво е да си скитник? Бездомник? Да си улично куче? Улична лампа? Да си един от подминатите, разминатите, да си един огромен вик в града, който живее по ръба на бръснача, да си от бедните, бесните, лудите, да спиш до непознати в къщи от картон и да гледате “черно-бели филми в най-олющеното кино” на реалността? Поетът Александър Байтошев знае тези неща, защото както казва той в най-новата си втора стихосбирка “Кучета” (ИК “Жанет-45”): “Ходих из улиците и се вглеждах в хората/всеки един ми е беден баща (“Седем и петнайсет вечерта”). Авторът се чувства кръвно свързан с трагедията и болката на онези хора и/или кучета на улицата. Сякаш улицата ги уеднаквява, приравнява ги в ниското, а и ги сближава в общата им съдба. Там долу, всички са равни и им е достатъчно “малко хляб,/ светлината на луната”, хванали здраво единственото, което имат и което ги свързва все още със света – връзката на обувката. А “обувката е нещо много важно/за един бездомник”, за да има с какво да върви надолу: “Стълбите свършиха/ продължих да слизам” (“Спускане”). Но дори и връзката на обувката си, те са готови да подарят на света, защото “само, ако ти я подаря,/ще бъда свободен” (“Кратко стихотворение за любовта”).

В стихосбирката “Кучета” поетът и художника Байтошев се сливат в едно в буквален и преносен смисъл. Самият той освен автор на текстовете е и автор на художественото оформление на корицата. Той рисува като пише. И пише, когато рисува. Вътре в самите текстове авторът скицира като с черен туш, болезнени контури и графики от уличните съдби на незабележимите, невидимите хора, хората-кучета или кучетата-хора, които подминаваме безразлично всеки ден. Подминаваме ги, както пластмасовите безжизнени манекени зад витрините на лъскавите магазини. Те са част от декора на града. И манекените, и онези спящи на улицата на кравай, за минувачите са неодушевени. Единствено лампата – “окото на улицата” ги вижда, стопля и гори. Докато “кучетата” вият, скимтят, умират или “се преместват на нов ъгъл” (“Самотниците”).

Рецензията на Бистра Величкова за книгата "Кучета" на Александър Байтошев (ИК “Жанет-45”, Пловдив,  2014 г.) е публикувана във в. "Литературен вестник", бр. 5, 4-10.02.2015 г., 3 стр.

Рецензията на Бистра Величкова за книгата „Кучета“ на Александър Байтошев (ИК “Жанет-45”, Пловдив, 2014 г.) е публикувана във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 4-10.02.2015 г., 3 стр.

Воят на метафоричния образ на кучетата пронизва оглушително всяка страница на поетичния сборник на Александър Байтошев. Цялата книга е като един вик, тя е “Тялото вик”, както се казва и едно от стихотворенията: “Във всеки град/има по един огромен вик./Спи в телата на лудите./Виси по голите дървета.” Единствените, които чуват този вик са лудите и дърветата. Но те нищо не могат да направят. Не могат да го успокоят, не могат да му помогнат. Лирическият герой е единственият, който е с разума си и може да чувства, но той мълчи, “чупи се от мълчание”. Защото сякаш и той се оказва едно “куче”, което вие наум, “опустошава мислите с ръкомахания” и продължава да събира все “повече бръчки по очите” (“Едно куче”). Но накрая на книгата той ни обещава: “Ще се върна да разкажа”. И ние започваме да чакаме това завръщане, вероятно в следващия уличен вой, затворен в единствения неодушевен предмет, който чува, чувства и говори – книгата; Бъдещата трета книга на Александър Байтошев, която ще чакаме като бездомници в къщите си от картон, докато си вярваме, че не, ние не сме кучета. И воят, който чуваме е на някой друг.

Бистра Величкова

* Рецензията за книгата на Александър Байтошев „Кучета“ (ИК “Жанет-45”, Пловдив,  2014 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 4-10.02.2015 г., 3 стр.

ИЗЧЕЗВАТ С ГОДИНИ – стихове в „Литературен вестник“ – бр. 41-42, 2014 г.

ИЗЧЕЗВАТ С ГОДИНИ – Стихотворения от Бистра Величкова

Стихотворения на Бистра Величкова във в. "Литературен вестник" - бр. 41-42, 17-31.12. 2014 г.

Стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 41-42, 17-31.12.2014 г., стр. 16

Мадам Мишима

На сутринта
той я оставя на магистралата за София
„не прилича на проститутка“,
помисли си той
никога никоя не прилича
спира друг
качва се
слиза на театъра
представление
Мадам Мишима
мрачният поглед
сладката тъга,
красивата болка
и опита за самоубийство
подготвян цял живот

Вечерта късно
я чака в хола
със заклана кокошка
от баба му
без глава
битов авангард
„не прилича на кокошка без глава“
никога никоя не прилича
сепуко
два литра ракия
и светът е без глава
ексцентричен фарс
с тяло на мъж
взимам го на стоп
и лягам до него,
за да не го обичам,
докато е мъртъв

животът ме самоубива
всеки ден
на сутринта

когато се събуждам
без глава
и с тяло на друг

Отровният цвят на буржоазията

Поезията,
която кърви с отровния цвят
на буржоазията
избра любовта ни да е като
на Рембо и на Верлен,
да те мразя,
докато те обичам
и да режа дланите ти с нож,
докато тихо полудяваш
със абсент в бара.
После ме целуваш
и благодариш,
че се раждаш,
докато те убивам
А вечерта се прибираш при жена си –
виновен и пиян,
чукаш я до болка
и все повече се влюбваш
в мен
Тя ражда,
а ние с теб
бягаме далеко
от отредените ни роли
в буржоазно погубващи
света ни
дни
Залагаме всичкото си време
и в замяна изчезваме
скитаме се,
пием,
бием се
и просим,
спим по улици
и стълбища,
и влажни,
и потънали
в прах
тавани,
саморазрушаваме се
в поетични строфи
с любов,
хашиш
и евтин алкохол,
докато полудееме
и се слеем със прахта,
забравени завинаги
в прегръдка на тавана.
Но сърцата не спират да се бият
с учестени удари,
неравномерни,
и кръвта
избива,
нахлува
в главите
и в стаята
залива ни
един със друг,
дишаме с дробовете
на еднополовите си души.
Докато ти си мъж,
а аз – жена
или пък обратното,
свободни сме да изберем.
И ти избираш пак жена си,
а аз оставам на ъгъла на булеварда
с мръсни дрехи и олющен маникюр,
и се смея истерично,
с догарящия фас хашиш
в уста
и те сънувам гол
и в рима.
А покрай мен минава
мъж пиян, с костюм
и пита
колко струвам.
И преди да разкопчая
панталона му,
му отговарям:
„Колкото любовта на Рембо и на Верлен!“
Струвам цял един живот за двама“,
който съществува
само през нощта,
в абсент
и кръв,
и болка,
на един таван,
където само
Бог ни е свидетел,
че не съгрешихме,
никога
когато се обичахме.

Преглед на печата

„Какво правим ние в световния хаос?“
„Ти си тази, от която искам да чуя „да“!“
„Спя с друга, признава той“
„Пак сме на двойна загуба!“
„Под 6 и над 9 часа сън е еднакво вредно“
„Цената на успеха – дрога и развод“
„Билки срещу гравитацията и стареенето“
„Арестуват голи демонстранти, пречели на движението!“
„Всеки втори – пияница, всеки първи – кандидат.“
„Жълт код – студ и жега“
„Лъвът да се пази от Стрелеца –
предстои им игра на котка и мишка.“

… изчезват с години

после ми казват,
че ме сънуват

973 21 21, 3:40 сутринта

има песни
които се слушат
само в таксита

възхвала на невъзможната любов

обичам
невъзможната,
обречената
любов
онази,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената
без планове,
без къща,
кола
и деца
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да опишеш в стихове
онова,
което не съществува

Из живота на марионетките

„Цял живот страдам от това,
че търся близост с хората“,

казва онзи мрачен мъж
в „Из живота на марионетките“
на Ингмар Бергман

Винаги остават
толкова далечни
и чужди,
че няма смисъл дори
да се опитвате
да говорите
на един език

* Стихотворенията на Бистра Величкова са публикувани за първи път във в. „Литературен вестник“ – бр. 41-42, 17-31.12.2014 г., стр. 16

Още стихове от авторката можете да прочетете във в. „Литературен вестник“ (2012 г.), в. „Литературен вестник“ (2013 г.), в „Кръстопът“ (март, 2013 г.) и на профила й в LiterNet.

ПРОШКА (разказ)

„…вървейки по улиците на Милано, се сблъсках с пиян просяк. […] Внезапно ме осени мисълта, че той, със своите няколко изпросени монети, беше достигнал преди нас щастието, към което ние се стремяхме цял живот, с всичките наши амбиции и усилия, и което някои от нас така и не достигаха.“

Св. Августин, „Изповеди”, Книга VI, глава 6

Излязох да прося на улицата малко след Бъдни вечер. Тази година за пръв път в живота си не съм имала тиквеник и сарми на масата на този ден. Досега все съм намирала пари, колкото да свързвам двата края, въпреки трудните времена, които настанаха. Е, не се оплаквам! Макар и нелек, животът ми е бил хубав. По-голямата част от него изкарах като фоторепортер към „Български фотографи“. След 90-а обаче всичко пропадна. Разтуриха го съюза, нали беше към Министерския съвет. Мъжът ми и той беше фотограф, та след промените се бяхме хванали за главите с тази безработица. Имахме едно малко помещение на партера на кооперацията, в която живеехме, та в духа на новото време решихме и ние ресторант да отворим. Две години го стягахме, вложихме всичките си спестявания и го приготвихме с любов и желание. В началото нещата сякаш потръгнаха и дори припечелвахме. Скоро обаче започнаха да идват онези неприятни хора. Паркират отпред едни черни коли със затъмнени стъкла, влизат, поръчват, не плащат. Пият, бият се, гърмят! Мъжът ми, като ги помоли да излязат, поне да се разправят навън, онези му опират пистолет в главата. Накрая подпалиха цялото заведение и така се свърши.

Разказът "Прошка" е от дебютния сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова (ИК Рива, 2014 г.)

Разказът „Прошка“ е от дебютния сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова (ИК Рива, 2014 г.)

Скоро след това дойде Виденовата зима – 1997-ма трябва да е било. Зор голям, студ, глад, мизерия. Чудим се със семейството как и откъде насъщния да осигурим. Тогава синът ми замина по чужбината, по-добър живот поне за себе си да търси. Малко след това обаче мъжът ми внезапно почина и аз изведнъж се оказах сама жена, без пари и без работа. Въпреки че бяха сурови години, до улицата не ми се е налагало да стигам дори тогава. Избутах някак и това време, но като дойде новото хилядолетие, а с него и царят, и нещата сякаш съвсем на зле отидоха. А той, царят, ми е почти набор. Аз съм 36-та година, той – 37-ма. Хем набори, хем обаче с него сме като принца и просяка. Дойде той тогава, обеща разни неща, прибра си разни земи, дето уж негови били, и си замина. Как да е… То вече на какво ли не се нагледахме! Сега пък дойдоха такива, на които пък магистралите са им приоритет, ‘дето викат по новините. Ами не знам аз как така народът може да е гладен, а ти да правиш пътища, по които той да ходи? Ама те си знаят. Само дето ей го, на 70 и кусур години съм, с близо 40 години трудов стаж и с минимална пенсия 150 лева. Парно, вода, ток не ме питай откога не съм плащала. То за храна парите едва стигат, а какво остава за друго. През лятото няколко месеца живях само на свещи вкъщи. Добре, че беше топло, та не се налагаше да пускам печка и парно. Една съседка, добра жена, ме съжали и ми помогна да започна работа като чистачка в магазин. Аз бях благодарна, защото на моята възраст едва ли някой би ме наел за друга работа. А и в крайна сметка заплатата си е заплата – успявах да си платя и тока, и парното, и водата. След три месеца обаче дойде нов шеф и като разбра на колко съм години се разпореди от следващия ден вече да не идвам. Не съм била в „трудова възраст”. Известно време обикалях по познати в търсене на друга работа, но никой не искаше да ме вземе. Не ги виня хората – аз вече трудно ходя, едва виждам, не съм като преди пъргава. А и толкова млади хора има, които и най-леката работа ще свършат по-чевръсто от мен. Това беше точно преди зимата и аз реших: ще изчакам да мине Рождество, да се роди Спасителят, и срам – не срам, ще изляза на улицата на просия… Първия ден, когато се появих на „Витошка”, се чудех къде и как да застана. На ума си думам: „Мари, Ангелино, как ще извадиш и ти картонена кутия и ще я туриш на плочките като последната беднотия?!“. Вътрешната борба беше мъчителна. Приседнах леко на перваза на един закрит магазин в ремонт с картони на прозорците. Седя и се правя уж, че някого чакам. Оглеждам се ту наляво, ту надясно, примигвам с единственото си виждащо око, докато другото – с глаукомата – все по-дълбоко заспива под клепача. Нахлупила съм плетената шапка, подарък още от баба ми – плела я е на ръка. Облякла съм едно старо яке на мъжа ми, че е най-дебело и топли. Малко ми е голямо, но си викам – хайде сега, не отивам на бал, от излишна суета няма нужда. След два часа събрах смелост да извадя и картонената кутия пред себе си. И зачаках. Ръцете съм свила една в друга да се топлят, че нямах ръкавици. Вятърът свисти, започна да прехвърча и сняг. Аз мръзна като куче, а край мен минават забързани хората и какво ли си викат: „Поредната просякиня!“. И кутията пред мен все празна седи. Прави са – то да не съм само аз! Малко по-надолу от мен гледам едно младо момче, дрипаво, слабо като току-що посадена върба, и то протегнало шепи. По-късно разбрах, че бил наркоман. А сигурно няма и 18. Отсреща пък, през улицата, един мургавелник се прави на сакат. Увил с бинтове единия си уж отрязан крак, влачи се и моли за пари. Има-няма два часа да съм седяла така, когато при мен пристига една циганка, цялата в дрипи. Започва да ме гълчи, да ме хока, да замахва с ръце заплашително: веднага да съм се омитала, това било нейното място, от години тя „работела“ тук. Ритна ми кутията и аз си тръгнах, какво да правя? И на улицата е борба, да знаеш! И там има позиции, има йерархия, има правила, които трябва да спазваш, за да оцелееш. На другия ден я гледам тази същата, увила се в едни шалове, прегърбила се нарочно, свила се, прави се на възрастна, за да я съжаляват хората.

Все едно… преместих се на друго място и лека-полека започнах да свиквам с новата си роля. Срам – не срам, всеки ден от обяд, че е по-топло, докъм 5-6 вечерта съм на улицата. Седя с картонената кутия отпред и наблюдавам десетките безизразни лица, преминаващи покрай мен. Жени с високи ботуши гордо почукват с токове по плочките, а по виновно хвърлените им погледи в кутията ми усещам, че и те страдат и просят за любов. Мъже с костюми уверено крачат с мобилни телефони в ръка, говорят важно, а като ме погледнат, в очите им виждам, че и те се молят за малко истина в света на собствената им лъжа. Семейства с деца ме подминават, докато душите им просят за липсата, която ги изяжда отвътре. И докато те мен съжаляват, аз плача с единственото си виждащо око за тях. И разбирам, че адът е на земята! Тук страдаме, за да се пречистим за по-добрия живот отвъд. Затова, нека ти кажа, аз не се срамувам от това, че прося, защото разбрах, че всички на тази земя сме просяци. Всеки от нас проси за частица от своята липсваща истина. Така и аз се моля за прошка за всички грешни души, които всеки ден минават край мен.

* Разказът е публикуван в сп. „ФАКЕЛ“, на 21 януари, 2015 г. и е част от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива, 2014) на Бистра Величкова

Красимир Дамянов, ти, който си на небето

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор на Созополския семинар по творческо писане 2012 г. (ФЕК)

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор, в Художествената галерия в Созопол, по време на Семинара по творческо писане 2012 г. на Фондация „Елизабет Костова“). Снимка: Бистра Величкова

Не. Това не може да бъде вярно! Той е тук. Реалността, както винаги е измамна. Не й вярвайте! Не. Красимир Дамянов не е на небето. Той пише третата част от “Дневникът на една пеперуда”. Третата част, която каза, че “ще е посветена на илюзиите на свободата и времето в емиграция”. Виждам шеговитата му усмивка и енергичното му говорене. Виждам замисления му поглед, когато ми казва: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…”. После никога не продължаваше. А само се усмихваше със скрита болка в очите. Сякаш не искаше да ми каже някаква тайна, която знаеше. Сякаш не искаше да разочарова илюзиите ми. Искаше да запази вярата ми, която може би му напомняше за самия него. Вярата, която е важна за всеки творец. Писател. Човек. Краси беше идеалист до последно. С чувство за хумор. Непоколебим в критиката си. Импулсивен. Непринуден. Понякога без да искаше можеше да засегне някого с думите си, но темпераментното му поведение и чистосърдечната душа оправдаваше всичко. Нищо не беше със зла умисъл. Просто непреклонно желание за честност и справедливост.

За първи път видях Красимир Дамянов в Художествената галерия в Созопол, на 24 май 2012 г., на откриването на ежегодния Семинар по творческо писане на Фондация “Елизабет Костова”. Беше облечен в бял костюм. Скоро пристигнал от Испания, носеше лекия и весел средиземноморски дух. Пред събралата се аудитория от български и американски писатели и гости, той прочете първия разказ в живота си, който е написал и публикувал. Разказът “Бряг”:

– Какво е това?

– Еднодневки – спомни си той.

– Защо се наричат така?

– Защото живеят един ден.

Разказът беше за белите пеперуди, еднодневки, които се радват на живота, без да мислят какво идва после. Публиката беше в захлас. Двама американци споделяха помежду си впечатления след това. Единият каза: “Представи си, щом това е първият му разказ… Страшно добър е!”

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Следващите дни Красимир Дамянов водеше работните семинари по творческо писане на българската група писатели в Созопол. Говореше ни за геометрията на разказа, за златното сечение, за опорната точка. Успя дори да включи числата на Фибуначи в конструкцията на разказа. По време на една от лекциите, най-неочаквано отиде до една от дървените модернистични скулптури изложени в галерията и каза, че това е идеален пример за текстов модулатор. След което, постави хоризонтална дървена дъска, на самата конструкция, с 8 равномерно разпределени пирона по нея и закачи всички страници на разказа на един от участниците.

Разказ анализиран от КРасимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Разказ анализиран от Красимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

После каза, че ако всичко е инженерно премерено (нещо струва ми се доста трудно за един хуманитарен мозък като писателския, но не и за Краси, който беше и инженер), кулминацията на разказа трябва да се пада някъде на пирон номер 4 или 5. Разбира се, цялата група гледахме в захлас и весели погледи към артистичния му и необикновен подход на преподаване.

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация "Елизабет Костова"

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация „Елизабет Костова“. Записки на Бистра Величкова.

Още пазя записките си от тези незабравими лекции и упражнения по писане. Краси съветваше още: “Винаги да има нещо, което да тегли читателя”, “Да се върви ясно към действието”, “Да се остави загадка. Не разкривай развръзката в началото”.

След семинара, той си замина обратно за Испания. В Барселона, където твореше и приемаше гости в своя емблематичен хостел, на Carrer de les Basses de Sant Pere 10. А нас, учещите се от него, ни остави да се опитваме да пишем и мислим върху съветите му…

Следващата ми среща с Красимир Дамянов беше през декември 2012 г., след премиерата на романа му “Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, на зимния Панаир на книгата. Помолих го за интервю. Беше словоохотлив и говорихме дълго. Разказа ми как през 1988 г. е писал сценария “Ти, който си на небето” за филм по романа на Виктор Пасков – „Балада за Георг Хених”. Говорихме си за вечното пътуване, за живота тук и там. За България и Чужбина. На въпроса ми дали, след 20 години живот в Испания, мисли да се върне един ден в родината, той ми отговори: “Аз никога не съм напускал България”.

Направихме още едно интервю през лятото на 2013 г., когато бяха протестите в София, срещу политиката на скоро спечелилата мнозинство партия на социалистите и т.н.

Всъщност, нямаше конкретен повод за интервю. Беше дошъл в България за няколко седмици и аз може би просто търсех причина да се срещнем и да слушам възгледите му, мислите му, идеите за това, което се случваше у нас, в литературата, в живота. Да чуя нещо, което да вдъхне надежда, вяра и посока, както умеят да правят само писателите. И след дълъг разговор, пак стигнахме до онази реплика, която е като улица без изход, като въздишката на стар мъдрец, който знае какво следва, но го пази в тайна, като последен поглед към залязващото слънце, като болезнената тишина, която следва когато някой голям и важен за света човек си отиде: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…” Искаше ми се, този път да продължи. Как е направен животът, Краси? Какво се случва един ден? Каква е тайната в многоточието? Защо мълчиш, Краси…?

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация "Елизабет Костова"

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация „Елизабет Костова“

– Погледни ме в очите – мъжът докосна голото рамо на детето и го прегърна. – Мъчно ти е за белите пеперуди, познах ли?

– Да.

– Напразно се боиш. Когато станеш голям, ще разбереш – каза мъжът. – Те живеят съвсем малко. Един ден. Но това им стига, повярвай ми… Защото не знаят като нас, че има и друг, и друг, и друг ден! И още много-много дни…

Така завършва първият разказ на Красимир Дамянов. “Бряг”. Чувам вълните на морето по бреговете на Созопол. Виждам усмивката му и белия костюм. Той се отдалечава с лодка в морето. Но не като еднодневка, а като вечна пеперуда търсеща повече истина и свобода от тази, която грешната ни земя може да предложи на идеалист като него. Ще ни липсваш, Краси! И днес, и утре, и други ден, и още много-много дни… И след многоточието… Ти, който си на небето! И в сърцата на еднодневките!

Бистра Величкова

* Текстът е публикуван първо в сп. „Факел“, на 11 януари, 2015 г.

При лекаря (разказ)

- Докторе, решила съм го! Ще ги махам! – каза жената, влизайки в кабинета.

– Чакайте, чакайте… Спокойно сега. Седнете първо да ви прегледам.

– Не, не. Няма какво и да ме преглеждате, аз ви казвам, че са много зле и са за вадене…

Доктора се усмихна и понечи да каже нещо, но жената продължи:

– Даже съм готова, ако кажете сега да влизаме в операционната – събличам се, слагам зелената престилка и шапка, и лягам. Само и само да се отърва от тази напаст.

Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

Жената седна на стол като не спираше да говори. Едва успявайки да вземе думата между разпокъсаните й обяснения, лекарят каза:

– Така, отворете хубаво устата и кажете “А-а-а”.

Следвайки инструкциите жената отвори уста:

– А-а-а!

Пациентката продължи с отворена уста:

– Аааа и о’те не’то… Там и’а е’ни сек’уети…

Доктора махна шпатулата, тя се закашля.

– Да, секрети има, вие сигурно сте ги видял?! – направи кратка пауза, изчаквайки доктора да отговори и точно, когато той понечи да каже нещо, тя вече загубила търпение го прекъсна – Добре, прегледахте ме значи! Да отивам ли в операционната?

– Вижте, госпожо… – опита се пак да вземе думата лекаря.

Жената отново не го остави да се доизкаже.

– Не, докторе, няма смисъл да ми спестявате, каквото и да е. Наясно съм, че ситуацията е много зле. Цяла нощ не съм спала от тия сливици, като две буци ги усещам, боли ме гърлото. Просто ще ме довършат психически.

– По принцип… – започна пак доктора.

– Да, да, ще ги махнем за по принцип. Напълно съм съгласна с вас. Аз помня, така една приятелка беше точно моят случай – гърлото й много зле, червени сливици, та се влачи сума ти време, с едни ангини. Ама, лекарят й не е бил като вас да й даде правилната диагноза и веднага да назначи операция. Иначе с пълна упойка ли мислите да я направите?

– Ами…

– Ами да, няма какво да се чудим, направо с пълна упойка, да не усетя нищо и вие да може на спокойствие да ги извадите всичките до една.

– Госпожо! Виждам, че вече сама си поставихте диагноза и лечение, но искате ли все пак да чуете и моето мнение?! – Каза вече изнервено доктора, изгубил търпение.

Жената леко се стресна от тона му. Погледна го плахо и едва каза, почти разплаквайки се:

– Олелелеее, значи е по-зле, отколкото си мислех…

– Госпожо! – лекарят продължи без да обръща внимание на емоционалната й реакция – Сливиците ви са напълно здрави, сочни и чисти. Няма налепи, няма секрети. В напълно добро здраве са.

При тези думи жената притихна, след което промълви:

– Ами това, че ги усещам като буци и ме болят?

– Внушавате си, госпожо! Най-много това да е, защото са ви малко по-широки криптите* и там се задържа храна и се получават топчета…

При последната реплика жената онемя. Стисна здраво дръжките на стола, преглътна напрегнато, впери ококорени очи в доктора и пророни:

– По-широки крипти! – после продължи пак настоятелно – Е, за това поне не трябва ли операция? Не могат ли да се стеснят?!

Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

– Не, госпожо, нищо не може да се направи! Пък и те с годините ще се стеснят и няма да ви правят проблеми! – отвърна развеселен лекаря. – Това е нормално! Господ ги е направил така сливиците на хората, за да могат да се хранят и дишат! И вие не сте изключение от човешкия вид.

Жената мълчеше и се чудеше какво да каже. Заоглежда се без цел ту наляво, ту надясно. После погледна пак лекаря и каза:

– Добре де, а някакви лекарства да ми предпишете все пак?

– За кое госпожо, след като сте здрава?

– Ами, ей така, заради тия крипти ли как ги нарекохте, и въобще, за да не се разболея, защото според мен…

– Госпожо… – стрелна я доктора с поглед.

Тя усети раздразнението му, но се осмели да каже плахо и тихо:

– Поне един антибиотик…? Да съм си сигурна…?! Моля ви се направете нещо, поне да не ми създава проблеми това гърло…

Докторът въздъхна уморено и каза:

– Добре, хайде, за да не кажете, че сте била напразно при лекаря… ще направя нещо за ваше добро…

Той oтиде до медицинския шкаф и взе ролка бинт и лейкопласт.

Минути по-късно, чакащите пред лекарския кабинет, видяха как вратата бавно се отваря. От там излезе, леко объркана жена. Устата й, чак до носа беше покрита в здрава бинтова превръзка. През бинта се чуваха нечленоразделни звуци на пациентката:

– Кккк…. ддд?!! Ккк…?!!

Малко след нея на вратата се появи леко развеселения доктор, който й махаше за довиждане, с думите:

– Да, да, точно така. И нали се разбрахме, да говориме по-малко, за да не е криптите да се разширят още повече!

След което през неумело прикрит смях каза:

– Моля, следващият!

* Крипти на сливиците са отвори между клетките на сливицата. Някои хора имат по-широки крипти, което не е опасно или ненормално. С възраста те се стесняват.

Starshel_front_12.12.2014Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

Други хумористични разкази от автора, публикувани във в. „Стършел“ са: „Богатство на езика“ (2013 г.) и „Котка в клетка“ (2014 г.)

На журналистиката – с любов и омерзение (Как да пишеш без да пишеш)

“После, след като сверих часовника си с часовника в тоалетната, тръгнах по дългия, мокър, постлан с камъни хълм към града. Не обръщах внимание на светкавиците, които тряскаха около мен. Или ми беше писано да ме убият, или не”.

“На Есме с любов и омерзение”, Дж. Д. Селинджър

Журналистиката днес. Снимка: Тайм Бартел

Журналистиката днес. Снимка: Тайм Бартел

Журналистика?! Какво беше това? Това е професията, която изчезна. Няма я. Назовавана като “втората най-древна професия” от Дафин Тодоров (вж. “Редакторе, къде си?” от Енчо Господинов) вече просто не съществува. Явно стремежът към първата най-древна професия е надделял. Разбира се, трябва да се развиваме и да се стремим да сме първи. Макар и това да означава първи по глупостта!

С всяка година България пада все по-надолу във всички видове класации за свобода на словото. Не са публично известни собствениците на медиите, нито начините на тяхното финансиране. Това е достатъчно красноречиво за тяхното ниво и свобода. Но нека да оставим настрана тези големи въпроси без отговор. И без друго “добрите” журналисти у нас отдавна не задават въпроси.

В настоящия текст ще отбележа скромните си впечатления от това в какво се е превърнала “втората най-древна професия”, някога обществено значима, а днес срамна и безсмислена. Как се е деформирала в изродоподобно изчадие и как се “правят” новини без да ставаш от стола и само с натискане на двата бутона на мишката на компютъра. И защо мислещите журналисти не са добре приети в тази среда.

Copy-Paste журналистиката

Copy-paste журналистиката е най-голямото извращение в професията, което се случи през последните 5-6 години. С отпадането на хартиените издания, с развитието на интернет и появата на все повече – стотици и хиляди сайтове, наричащи себе си – медии, се създаде нов стил на работа. А именно, писане на новини без да се излиза от редакцията, без да се ходи на пресконференции или на срещи с хора. И най-важното – без да се пише!

Много хора са запознати с този абсурден феномен. Но накратко – писането на copy-paste новини, означава – наричащия се себе си журналист, седнал удобно в офис помещение, смеещо да бъде наречено редакция – разглежда други новинарски онлайн сайтове и следи дали те няма да пуснат някоя новина, която в неговата медия все още я няма.

Има по-елитни сайтове, основни, които се следят и всички копират от тях. Или преразказват сутрешните блокове и новините по телевизията.  Забележка – тук не говорим за информационни агенции, към които въпросните медии имат абонамент за новини. Единици са тези, с бегли ценности от по-старо време, които плащат и имат абонамент за новинарски агенции като БТА, Ройтерс, Асошиейтед прес и др. Най-новите онлайн медии не си правят труда да плащат за подобни неща. Защо, след като краденето на новини е безплатно, лесно и никой не ги наказва?!

И така, писането на новини става като се копират текстове от една медия в друга. Това разбира се е незаконно по смисъла на Закона за авторското право и сродните му права. Но, журналистите от нов вид, които са находчиви и бързо се приспособяват към новите условия,  са му хванали цаката, шефовете учат младите си колеги (най-често стажанти) как се прави това без “да те хванат”: “Пренапиши новината с твои думи, със синоними. Смени словореда и заглавието”. И стажанта (а и не само!), най-често все още студент в университета слуша, защото не знае как би трябвало да бъде и щом шефа казва…

Започва да “пише” с двата бутона на мишката. С левия бутон копира новината от другия сайт, с десния избира “copy”. След това отваря онлайн системата, където пишат новини и натиска пак десния бутон като избира “paste”. И новината е готова. “Победител” в редакцията е този, който публикува най-много токива новини за един ден! Към този метод на писане се включва и препечатване на прес съобщения. Важното е да има оборот на сайта, да се бълва съдържание, да се чете, за да има кой да слага банери с реклами. А вече, дребната подробност за това до колко е смислено всичко това, какво се казва и съобщава на хората с тези “новини”, това дори не се коментира.

В едно онлайн издание, за което работех, млад колега (1-ви курс журналистика) не разбираше негодуванието ми към този долнопробен стил на работа и липсата на всякаква мисъл, както и на всякакво реално писане и осмисляне. Той ми се смееше приятелски и ми казваше: “Е, ти к’во сега, искаш и да пишеш ли?”. Окуражен от моето мълчание, което приемаше като обърканост и явно неразбиране към нещата, продължаваше: “Гледай сега, аз винаги съм мечтаел да стана журналист. И страшно много ми харесва тази работа в момента. Блъскаш яко новини. Супер динамично. Аз и без друго най-мразя да пиша. Много време отнема… А и трябва да мислиш…”

Беше симпатяга. И беше искрен.

Младите не мислят и бълват новини, старите – пишат в блоговете си безплатно!

В последните 5-6 години редакциите и медиите се напълниха с голямо мнозинство от такива млади колеги. Не можем да ги критикуваме за нищо. Те са жертви на тази среда, това виждат и това смятат, че е правилно. Много често, те попадат в екип, в който са предимно хора като тях, липсват сериозни журналисти с опит, от които могат наистина да научат нещо. А къде са старите журналисти с опит и познания? Вкъщи. Пишат анализи на парче или за блоговете си.

Най-лошото е, че се възпитава цяло едно поколение от такива журналисти, които не пишат и не четат, а знаят само да копират и крадат текстове и новини. И не е случайно, че масово се наемат такива млади хора, с все още неизградени позиции за живота и професията. Защото те са лесно манипулируеми, лесно могат да се моделират и командват какво, и как да пишат. Плаща им се малко, наемат се без договори. Водят се стажанти. И има такива, които в един момент се оказва, че са стажанти от 4 години в една медия. Правят ги на маймуни и ги пързалят по всички възможни параграфи, само защото са млади, не са съвсем наясно с правата и задълженията си, а и нямат много избор. Ако са в София, трябва да плащат за квартира и ако искат да живеят и работят тук, трябва да слушат и да правят, каквото трябва.

Стажанти, вместо опитни журналисти

Това т. нар. подновяване на екипите в медиите със значителна вълна от млади хора не е случайно. Наблюдава се, че медиите тръгнаха рязко надолу, от 2009 г. насам, след въпросната глобална икономическа криза. Настъпиха масови съкращения и драстично намаляване на заплатите на утвърдени журналисти. Един ужасно голям процент от силни пера и имена изчезна от публичното пространство в рамките на 3-4 години. Медиите твърдяха, че нямат пари да плащат за анализи и коментари, и тези отдели просто изчезнаха. А журналистите започнаха да се спасяват по единично, кой както може – с лични безплатни блогове, където публикуват позициите си, писане на свободна практика и предлагане на материали за различни издания.

Бъдете спокойни! Аз съм журналист копи-пейст журналист, който не мисли

Бъдете спокойни! Аз съм копи-пейст журналист, който не мисли, а само копира новини и статии!

Това изтласкване в периферията на хора с опит в професията е доста пагубно за цялото ни общество. Ако няма кой да анализира новините, събитията, да обясни на хората кое защо се случва, да критикува остро процесите в държавата, то тогава вървим по много грешен и саморазрушителен път.

Така на пръв поглед нещо уж безобидно като копирането на новини между сайтовете, се оказва само върха на айсберга, под който се коренят много по-дълбоки проблеми и процеси.
Оказва се, че на днешната журналистика не й трябват мислещи хора, с критично мислене, не й трябват задълбочени статии, авторски текстове, разследвания.

Извратения изрод наричащ се днес журналистика – иска новини на килограм! Нищо повече! Няма значение нито съдържанието, нито източника, нито авторството! Важното е да има новини, за да се върти оборота на онлайн сайта на медията! Но нека не забравяме, че медиите не са търговски предприятия и фабрики. Тяхната цел не е да произвеждат каквото и да е съдържание, само и само да спечелят пари. Тяхната цел е да произвеждат смисъл, да осмислят процесите в обществото, да възпитават, да създават нагласи у хората и да обясняват обективно случващото се.

Нека настоящите управители и редактори на медии спрат за момент патологичното бълване на новини – къде поръчкови и партийни, къде по проекти, от където са финансирани – и се замислят над простия, но съществен въпрос, важен за професията: “Защо?”. Защо публикуваме тази новина? Защо съществува нашето издание? С какво помагаме на обществото? Не е достатъчно само да информирате обществото в пет реда за победителя в Биг Брадър, за прогнозата за времето, за катастрофи, убийства и политически решения от новото правителство. Не е достатъчно и след като копирате 10-тина новини да смятате работния ден за успешно приключил. Денят ви дори не е започвал…

40-50 лв. за авторски текст е подигравка

Ако не бяха изгонили принудително мислещитете в журналистиката, като им предлагаха все по-ниски и унизителни заплати, невъзможни за оцеляване, сега и медиите  щяха да са на по-високо ниво и да имат авторитет. Но това очевидно не интересува настоящите управители и главни редактори, много от които дори не са известни като имена.

Противно на разпространяващото се мнение, има кой да чете и има много хора, които се интересуват от задълбочени материали и анализи, а не само от новини в секунда. Защото хората, широката публика, са хора като вас, като управителите и редакторите, не са с нещо по-малоумни. Но хонорар от типа на 40-50 лева, а и по-малко, за аналитичен авторски текст, на човек с име и опит е меко казано подигравка и индиректен намек, че подобен текст няма стойност и не е необходимо.

За това, да са живи и здрави младите стажанти, не изискващи много и не критикуващи, които бързо и лесно се вписват в новите цели и търсения на журналистическата професия днес у нас. И докато си мислят някои главни редактори, че по този начин печелят, нека не забравят, че и те са част от това общество и със своите методи на работа и хитрини, закопават и погубват не само нас, но и себе си.

Накрая ще завърша отново с цитат от разказа “На Есме с любов и омерзение” на Дж. Д. Селинджър, с надеждата, че един ден ще се събудим преродени и цялата реалност днес ще се окаже просто лош сън:

“… видя, че стъклото му се беше счупило. Попита се дали иначе часовникът се е запазил здрав, но не посмя да го навие, за да провери. Остана да седи още дълго тъй, с часовника в ръка. После изведнъж, едва ли не с дива радост, усети, че го наляга сън.
Доспи ли се някому истински, Есме, винаги има надежда той отново да стане човек с непокътнати способности”.

П.С. Уважаеми, колеги, да, можете да копирате този материал на вашите сайтове, за да запълните малко съдържание във фабриката за новини. Само че това не е новина, не знам дали ще ви свърши работа! И бъдете коректни и не пренаписвайте текста, не сменяйте заглавието! И цитирайте автора! В някогашната журналистика това е елементарна етика. И без друго е безплатно. Дано само преди да направите copy-paste, да ви остане време и да прочетете текста!

Бистра Величкова

* Статията е публикувана за първи път в E-vestnik на 21 ноември, 2014 г.

Двойна измама/Double Delusion – 2014 review

Statistical review of the most read articles on the blog Double Delusion for 2014.

This blog was viewed about 18,000 times in 2014.

The concert hall at the Sydney Opera House holds 2,700 people. If it were a concert at Sydney Opera House, it would take about 7 sold-out performances for that many people to see it.

In 2014, there were 19 new posts, growing the total archive of this blog to 109 posts.

The busiest day of the year was July 9th with 291 views. The most popular post that day was Градушката в София – снимки и видео.

The posts that got the most views in 2014:

The blog was visited from 83 countries. Most visitors came from Bulgaria. The United States & UK were not far behind.

Click here to see the complete report.

Annual report of the blog Double Delusion for 2013

“Малка, мръсна и тъжна” – портокалени баби, аутсайдери, наркомани, изоставени деца и просяци

Премиера на "Малка, мръсна и тъжна" на Бистра Величкова, на 10 декември, 2014 г. на 42-ия Международен панаир на книгата в НДК. Снимки: "Двойна измама"

Премиера на „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова, на 10 декември, 2014 г. на 42-ия Международен панаир на книгата в НДК. Снимки: „Двойна измама“

“Героите в книгата “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива) на Бистра Величкова са от онези, които дали справедливо или по инерция наричаме „малки“ (…) Портокалени баби, аутсайдери, наркомани, изоставени деца, просяци… Изобщо хора, избутани от живота. Или както казва героинята на разказа „До дъно“: „Така ставаш аутсайдер. Винаги, когато не се движиш по „правия път“, според общоприетите разбирания за прав път, и по установения ред, обществото леко те изритва в периферията“.

Това каза писателят Чавдар Ценов при представянето на дебютния сборник разкази на Бистра Величкова, на 10 декември 2014 г., на 42-ия Международен панаир на книгата в Националния дворец на културата (НДК) в София.

Репортаж от премиерата на „Малка, мръсна и тъжна“ в Артефир, по БНР, 18.12.2014 г.

Чавдар Ценов допълни, че “в екзистенциален аспект, героите в сборника са хора, ненамиращи любов от един или друг вид, ненамиращи смисъл от никой вид. Различни хора, невписващи се хора: „Мислеха за живота. Може би точно затова се прецакаха, защото много мислеха за живота. Това им изпържи мозъка. Нищо друго не изпържва мозъка както многото мислене…“

„Сборникът е едно многогласово „аз“-повествование, в което гласовете на отделните герои се наслагват, преплитат и напластяват, а в крайна сметка се получава хор като от древногръцка драма, който обаче не изпълнява дитирамби в чест на бога, а отделните хористи набързо и задъхано споделят с нас различни неща за собствения си живот“, каза още Чавдар Ценов.

Авторката сподели, че заглавието на книгата е подбудило много разнообразни и комични реакции от въпроси дали това е еротична книга до предположения, че е книга за социализма и прехода.

Авторката: "Малка, мръсна и тъжна" е моята борба със света. Снимки: "Двойна измама"

Авторката: „Малка, мръсна и тъжна“ е моята борба със света. Снимки: „Двойна измама“

“През цялото време, докато пишех родители и приятели ме питаха: “Защо?”. Може би сега е моментът да им дам своя отговор: “Това е моята борба със света… Тази книга е резултат именно от тази борба”, сподели авторката Бистра Величкова по време на премиерата в НДК. Тя допълни, че с този сборник разкази се опитва да убеди света, че не книгите са отражение на действителността, а че реалността е отражение на книгите.

Примери за това предлага самата книга, където читателите могат да видят как едно 4 годишно момче може да бъде по-голям от всички хора на света; Как хора живеещи на далечни места, забравени от Бога, с голямото си сърце могат да прегърнат целия свят, а в реалния свят тези хора са невидими; Също така, как да имаш малко неща, да живееш в нищета, не те прави просяк, защото всъщност всички от нас са просяци в самите себе си.

Авторката призова бъдещите си читатели да я подкрепят в борбата й със света като вярват повече на книгите, отколкото на действителността!

Премиера на "Малка, мръсна и тъжна" на Бистра Величкова, на 10 декември, 2014 г. на 42-ия Международен панаир на книгата в НДК. Снимки: "Двойна измама"

Премиера на „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова, на 10 декември, 2014 г. на 42-ия Международен панаир на книгата в НДК. Снимки: „Двойна измама“

Още снимки от премиерата на книгата можете да видите на Фейсбук страницата на „Малка, мръсна и тъжна“.

Интервю на Яна Пункина с Бистра Величкова за книгата „Малка, мръсна и тъжна“, в предаването „Заедно след полунощ“ по БНР, 12.12.2014 г.

 

Разговор на Валентин Дишев с Деян Енев за книгата „Малка, мръсна и тъжна” (ИК “Рива”), програма „Христо Ботев“, радио Хоризонт

Dictum – разговор на Валентин Дишев с Деян Енев за книгата „Малка, мръсна и тъжна” – 04.12.2014 г.., Хоризонт, БНР