БЯГСТВО С ДИВИТЕ КОНЕ (разказ)

За първи път се влюбих на 17. И за последен. На 17 светът изглежда по различен начин, но нека започна отначало…

Бяхме голяма компания, хлапета все на по 16-17 години и си живеехме живота. Слушахме метъл, пънк, рок. Всички с дълги коси – без значение момичета, момчета. Всичко го правехме за купона – пиехме, пушехме, друсали сме се. Като се замисля, най-много сме се друсали. Беше лудо. Куфеехме по концертите на „Нова генерация” и „Ревю”. В компанията имаше един Мишо. Той свиреше страхотно на китара. Беше истински талант.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Беше краят на месец май. Пролетта беше оцветила всичко в зелено, дърветата цъфтяха, птичките пееха. Седим си ние в един късен следобед в Борисовата градина и пием бири, нашата компания, метъли и пънкове. Мишо извади от джоба си някакви хапчета. Нарече ги „перки” или още „Паркизан”, някакво лекарство срещу паркинсон. Мишо каза, че от него получаваш халюцинации. Взехме от тях и после бира, бира, бира… и да – халюцинации. Вече беше късно вечерта, а аз имах чувството, че всъщност е ден, но някой е загасил лампите! Сещаш се за какво става въпрос?! После имах чувството, че около нас седят непознати хора и ни наблюдават, а ние не спираме да се смеем. Не знам кога, но сме заспали на тревата. Събудихме се към 9 сутринта, защото някакво куче се беше приближило да ни души и се опитваше да препикае Мишо. По алеите вече всички хора вървяха забързани за работа, добре облечени, с куфарчета, гледащи часовниците си. Ние в това време се въргаляхме в мократа от росата трева и не знаехме къде се намираме. С опърпани дрехи и сънливи очи посрещахме утрото на нашето безвремие. В този момент Мишо извади китарата, която до преди малко беше ползвал за възглавница на тревата. И докато животът се суетеше покрай нас със забързана крачка към поредния работен ден, той запя любимата си песен на Роулинг Стоунс: „Диви, диви коне, те никога не ще ни отнесат. Диви, диви коне…”. Мисля, че точно тази сутрин се влюбих в Мишо.

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

Дойде ‘89-та. Падна режимът. С демокрацията дойдоха и всякакви нови забранени наркотици. По-късно нарекоха това време – първият бум на хероина. Изведнъж всичко беше позволено, свободно… Хапчетата, с които доскоро се друсахме, все повече започнаха да се изместват от „херингата”. Хероинът започна да навлиза сериозно, но тогава никой нямаше информация какво е това нещо. Много от приятелите ми неусетно започнаха да затъват.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Мина време, завършихме училище. Компанията започна да се разпада. Всеки пое по своя път – едни станаха наркомани, други – алкохолици, трети полудяха. Който все пак успя да остане с всичкия си, избяга от България. Ние с Мишо вече ходехме сериозно. През лятото на 1992-ра се случиха две важни неща за мен, първото: приеха ме да уча Английска филология в Софийския университет; второто: научих, че съм бременна от Мишо. По това време той беше в казармата. Пуснаха го за три дни отпуска. Когато го видях, ми се доплака, бяха му остригали дългата, гъста коса. Когато му съобщих новината, той се зарадва, запрегръща ме: „Ама това е страхотно”, вика, „сега ще си имаме бебе, ще си го гледаме, ще се обичаме…”. Зарадвах се, че така приема нещата. Майка ми обаче каза задължително да направя аборт. Била съм още прекалено млада, не съм можела да поема отговорност за себе си, пък какво остава за деца и семейство. Пък и тоя Мишо, какъв бил… Бил още млад и несериозен, как щял да се грижи за жена и дете. Накрая, аз все пак, запазих детето. Обичах Мишо и исках детето.
Оженихме се. Родих. Заживяхме заедно с малкия ни син Николай.  Първите години нещата вървяха много добре. Аз все още бях много влюбена в Мишо. Той излезе от казармата, но реши, че не иска да учи. Това добре, но не искаше и да работи. Аз започнах работа, в същото време и учех, а той стоеше и гледаше телевизия вкъщи. Казваше, че си търси работа, но нямало. Постоянно говорехме, обяснявахме се. Той ми казваше, че ще направи всичко възможно, за да промени ситуацията и да си намери работа. Много държал на семейството ни. Тия разговори започнаха да зачестяват, заедно с литрите алкохол. Майка ми тогава само ме гледаше остро с вид „Аз ти казах!” Нещата станаха сериозни, започнаха скандали, той ми посягаше. Наистина всичко се обърна с главата надолу. Няколко години живяхме заедно, като накрая беше ей така – скандали, крясъци, сълзи.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Докато взема решение да се махна от него, мина много време. Вечерта ми е много тегаво, рева и решавам, че се развеждаме, и съм твърда. На другия ден, на сутринта си казвам: „Не, не, чакай да видим, може пък да се оправи, да се променят нещата. Все пак имаме и дете!” А вечерта пак същото… Накрая реших твърдо – развод. Беше много драматично, защото, когато Мишо беше трезвен, ми се молеше и ревеше да не го оставям, а когато беше пиян, ставаше груб и агресивен. Въобще това отдавна не беше онзи Мишо, когото обичах от ученическите ми години. Махнах се от него. Със сина ми Николай отидох в апартамент под наем. Тогава работех като учителка по английски. Вече бяха точно тия години в България – на голямата инфлация, банките фалираха, нямаше пари, нямаше стоки. Имах чувството, че ще стигна до просешка тояга. Нямаше как, борех се сама… Първите години, откакто се разделихме с Мишо, чувах от приятели, че много страдал, защото сме се разделили и затова пиел още повече. После чух, че е започнал и да се друса. Все едно, вече не ме интересуваше къде е и какво прави. Аз бях твърда и прекъснах с него всякаква връзка.

Годините се изтърколиха, Николай тръгна на училище. Един ден, след като го взех от училище, се прибирахме през подлеза на „Орлов мост”. Там, някакъв брадат мъж с извехтели дрехи свиреше на китара с четири струни, другите две бяха скъсани. Приличаше на клошар, но свиреше добре. Напоследък има много такива из подлезите. Те там си живеят – спят, ядат и свирят за някой лев. Николай ме дръпна да останем да послушаме как мъжът свири. Лицето му беше подпухнало, беше мръсен, изстрадал. Изведнъж мъжът ме погледна в очите. Вцепених се. Бях виждала тези очи и преди. Погледът му ме пронизваше и четеше сърцето ми.

– Госпожо, тази песен е за вас – каза мъжът и запя. – Диви, диви коне, те никога не ще ни отнесат. Диви, диви коне…

Усетих топка в гърлото. Сърцето ми натежа. Задърпах Николай към изхода на подлеза. Той не искаше да върви:

– Мамо, този човек свири много хубаво, нека да послушаме още!

С разтреперан глас му казах:

– Върви, Николай! Бързаме!

След седмица във вестника прочетох, че в подлеза на „Орлов мост” е намерен починал клошар. Намерили са го свит върху влажния цимент на подлеза. Вкочанените му пръсти все още стискали старата китара с четири струни.

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван за първи път в LiterNet , на 19.03.2010 г., бр. № 3 (124). Разказът е един от първите публикувани разкази на Бистра Величкова, в литературно издание.

** Разказът е един от отпадналите разкази от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (Рива, 2014 г.)

Margarita Omar: I don’t shave my legs, because I don’t need to be desirable, fuckable and sexy

Margarita Omar, 22, is an artist and a feminist. Growing up in Moscow, she moved to Luxembourg with her family when she was a teenager. Margarita still lives in Luxembourg where she is studying ‘Music Informations’ at the Conservatory. So far, Margarita has showcased two exhibitions of her work.  She is preparing three more  exhibitions this year, which will appear at the Urban Art Festival – Kulturfabrik and Young Artists – PIJ (Point Info Jeunes), in Esch-sur-Alzette, Luxembourg, as well as Young Artists – Rehazenter, in Luxembourg, Luxembourg.

Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

I got to know Margarita through her protest against the objectification of women to be beautiful and perfect. Margarita’s protest against the pressure on the feminine is very simple – refuse to accept it. Margarita has not removed her bodily hair in the last three months. She refuses to hide it or acknowledge it as shameful and is not afraid to show off hairiness. At the gym, Margarita still goes for the shorts & tank top combo, despite what people may think about her legs and armpits. She likes the challenge. She wants to set an example for other women and directly challenge men through her own body.

Margarita let me take her pictures during this interview. All she asked in return is that the photos avoid a sense of sexuality and eroticism, instead focusing on the feminine in its nature state and appearance. At the end of the photoshoot, the thought of a hairy woman being a socially acceptable thing, one that even holds a certain aesthetic, was an almost natural response. It’s all about getting used to something new, as Margarite reassured me. Just like we have gotten so used to the (at times overbearing) reality of men’s bodily hair. So we propose a curious experiment – we want to know how many of you will feel this sense of comfort and will be willing to consider this form of protest as a way of life. Let’s see if your views change by the end of this interview.

Why aren’t you shaving your legs? 

First of all, I want to piss off my boyfriend (laughing), second, it’s wintertime and I refuse to spend my money on hair-removal procedures. I can think of far better things I could spend that money on. Another reason is that I thought that I can make an art form out of it and inspire others to do the same. Or just to make them think – there are also other forms of oppression, which are not solely reduced to body hair.

Маргарита Омар и приятелят й. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Маргарита Омар и приятелят й. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

What does your boyfriend think about this? 

I don’t care. He told me that he loves me and that he supports me, but I didn’t even ask his permission.

What does it mean to be a feminist? 

Feminism is a particular kind of politics. Without attempting to generalise or simplify, feminism means the acknowledgement of three core facts: 1) Women are social group, 2) There is a patriarchy and gendered hierarchy and 3) This is not a natural state of being; we can trace how this masculinity has been enforced upon us historically.

Маргарита Омар. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Маргарита Омар. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

So, not shaving is your protest against the underlying pressures on women to be perfect and beautiful? 

Well, it is too small to call it a protest. I haven’t brought plenty of women with me and we haven’t made a group photo with our hairy legs, we haven’t started a movement. It is not very a political action.  In a way, I believe that every woman that does not obey social norms, sometimes, is making her own protest. So, if you make it your personal protest, if you make your mind up to stand up to these social stigmas, it is a huge step already… The purpose is not to blame women for following restrictive standards set on them. The purpose is to be otherwise and come together as a social group.

What are the main things you protest against with this action? 

The beauty standard – “I am socially acceptable only when my body is altered and when I make it more aesthetic artificially.” It’s like saying women are naturally inferior because they also have hair on their bodies, so they should be altering themselves in order to be desirable in society, fuckable and acceptable. You can see how that’s totally wrong.

“Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

“Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Would you remove your body hair when summer comes?

I think so. It is my personal adaptive decision. It won’t change anything if I am alone with full body hair the whole year. I won’t scrutinize my body either – I’ve figured out my own socially acceptable body hair length. Anyway, no matter what I do to my body the photos and the interview will stay. Which is going to help to convey the message I want.

Interview by Bistra Velichkova


To see more of Margarita’s project, visit her Facebook page and website.


* The article was first published in the magazine Banitza, 5 feb, 2016. The article is also available in Bulgarian language here

Маргарита Омар: Не си бръсна краката, защото не смятам за необходимо да бъда желана, приемлива и секси

Маргарита Омар (1993) е художничка и феминистка. Тя е родена в Москва, Русия. В тинейджърските си години се премества със семейството си в Люксембург, където живее в момента. Студентка е по “Музикални информатика” в Консерваторията на Люксембург. До сега е имала две изложби на свои картини. Три авторски изложби й предстоят през 2016 г. – Urban Art Festival – Kulturfabrik и Young Artists – PIJ (Point Info Jeunes) в град Еш-сюр-Алзет (Люксембург), както и Young Artists – Rehazenter отново в Люксембург. 

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

Взехме интервю от Маргарита Омар по повoд на социалния протест, който тя прави срещу натиска върху жените да бъдат перфектни и красиви. Как прави това ли? Много просто – като не си бръсне и епилира краката и мишниците вече от цели три месеца. Тя не се притеснява или срамува да се разхожда с къси панталонки и поли, както и да тренира във фитнеса по потник, с необръснати мишници. Не само това, но тя дори с гордост показва на хората дългите си косми, на момчета –  за да ги отврати и провокира, на момичета –  за да ги накара да се замислят и дори да ги вдъхнови и те да я последват. Докато позираше пред камерата ни, основното желание на Маргарита беше снимките да не изразяват никаква еротика или сексуалност, а да показват жената в напълно естествено състояние и външен вид. Ако трябва да бъдем честни, в края на фотосесията и интервюто, до толкова свикнахме с необръснатите крака на художничката, и се замислихме сериозно върху нейните идеи и възгледи. Защо пък не жената да бъде социално приемлива, без значение дали маха космите по тялото си или не? Изглежда че, както казва Маргарита, е въпрос на свикване с това, както например сме свикнали с мъжкото окосмено тяло. Ето какво разказа и самата тя пред “Banitza”:

Защо не бръснете краката си?

На първо място, защото искам да вбеся гаджето ми (смее се). На второ, в момента е зима и аз имам лично самоуважение да не харча всичките си пари за кремове и процедури за премахване на космите по тялото ми. Тези пари мога да ги похарча за по-важни неща. Друга причина е, че мисля, че бих могла да направя вид изкуство от това и да вдъхновя други хора. Или най-малкото да ги накарам да се замислят. В крайна сметка има и други форми на потисничество, които не приключват с окосменото тяло.

Маргарита Омар и приятелят й. Снимка: Бистра Величкова

Маргарита Омар и приятелят й. Снимка: Бистра Величкова

Какво мисли приятелят ви за това?

Не ме ме интересува! Той ми каза: “Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Но това няма значение, защото аз дори не го питам за това.

Какво означава да си феминистка?

Да бъдеш феминистка означава да споделяш определена политическа гледна точка, като например тези три неща: 1) Жените са социална група; 2) Налице е патриархат; и 3) Той не е по природата. Патриархатът е историческо следствие, а не нещо естествено в обществото.

Маргарита Омар. Снимка: Бистра Величкова

Маргарита Омар. Снимка: Бистра Величкова

Може ли да се каже, че отказът да бръснете космите по краката си е форма на социален протест срещу натиска на обществото върху жените да бъдат перфектни и красиви?

Е, това е твърде незначително действие, от моя страна, за да го наречем социален протест. Аз не съм събрала множество жени, с които заедно сме си направили обща снимка с космите на краката си и сме провели някаква обществена кампания. Това, което правя аз не е политическо действие. В известен смисъл, вярвам, че всяка жена, която понякога не се подчинява на социалните норми, прави свой собствен протест. Така че, ако направите вашия личен протест, вътре в главата си, това е вече е голяма стъпка… Целта не е да обвиняваме жените за това, че следват определени норми, които ги ограничават и върху които, те лично  нямат контрол. Целта е да има общо действие.

Кои са основните неща, срещу които протестирате?

Стандартът за красота: “Аз съм социално приемлива, само когато тялото ми бива променено от естествения си вид, по изкуствен начин, за да изглежда по-естетически и по-красиво”. Това е същото като да се каже, че жените са по природа по-нисши и недоразвити, което не е вярно, и за това те трябва да променят тялото си така, че да бъдат желани, приемливи и секси. За мен това не е необходимо.

“Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Снимка: Бистра Величкова

“Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Снимка: Бистра Величкова

Ще обръснете ли краката си през лятото?

Вероятно да. Това е мое лично решение. Няма да се промени нищо, ако аз съм единствената, която цяла година не епилира или бръсне космите по краката и мишниците си. Разбира се, няма и да гледам прекалено критично на тялото си. Установила съм свой собствен социално приемлив критерий за дължина на космите. Според този критерий, дори лятото не е необходимо да са напълно гладки краката ми. Освен това, без значение дали ще обръсна космите си през лятото или не, снимките ми и това интервю ще останат. А това ще помогне, за да мога да предам посланието си към обществото.

За да разберете повече за проектите на Маргарита посетете Фейсбук страницата й и личния й сайт.

Прочетете интервюто на английски език тук.

Автор: Бистра Величкова

* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Баница“, 5 февруари, 2016 г. Интервюто е публикувано и на англисйки език ТУК.

“Слабини”-те на Васил Прасков, или за силата да умираш красиво

днес се навършват
15 минути от смъртта ми

Васил Прасков

SlabiniПоезията на Васил Прасков е сурова, реалистична до болка, някой дори би казал брутална на моменти. Въпреки това, тя е много по-чувствена и крехка, от много стихове за любовта, писани със захаросана нежност и прекомерна романтика. В стиховете на Прасков няма рима, няма красота – в традиционния смисъл на тази дума, няма бъдеще, но има истинска, страстна и болезнено унищожаваща любов, която постоянно умира, постоянно се самоунищожава, постоянно кърви, докато се ражда отново и отново. Прасков описва болката, невъзможността, смъртта като неизменна част от любовта и живота, и като нещо дори по-красиво от самата любов. В споделената любов и щастието няма истинска поезия, защото няма и истинска трагедия. Там, където има бъдеще, за поета няма смисъл. А, ако няма бъдеще, той просто умира в думи на белия лист. Като всеки поет-декадент Прасков вижда красота в упадъка, който е и последният пристан на някакъв смисъл в и без друго безсмисления и умиращ живот. Затова и най-красивото и силно чувство като любовта е описано през призмата на мрака, на болката, на романтичния упадък. За това и думите в тях са реалистични. Авторът назовава нещата с истинските им имена, с имената, с които се говори за любовта на улицата, в кръчмите и в бардаците. Да, това е любовта, това е животът – „пълен ташак“, „сърцето мастурбира“, някой „духа“, докато друг изпитва „оргазъм“, а мъж „сънува, че е жена“. Подобни думи може би за някой биха звучали нецензурно в поезията, но не е ли поезията едно криво огледало на истинския живот? В този случай, нецензурно ли е да се обичаме? И срамуваме ли се, когато правим това, което се страхуваме да изречем на глас? Поезията на Васил Прасков е искрена до болка и в най-бруталните думи и строфи прозира силно чувство и дълбока тъга.

Тъй като за хубавата поезия е трудно да се пише критика и да се поставя в рамки, които се опитват да я обяснят, текстът по-долу представлява една, нека я наречем – поетична рецензия на творчеството на Васил Прасков, от последната му книга. С този текст, като един обикновен читател, се опитвам в чиста, дестилирана форма да предам емоцията, която предизвиква поезията на Прасков. Няма рационално и методично да анализирам и деконструирам стиховете, подобно на физик, който се опитва да обясни красотата на дъгата като съвкупност от светлинни вълни, трептящи в различна честота. Просто ще се опитам да говоря за поезията му с неговите думи, за да бъдем максимално близко до това, което ни казва авторът.

Стихосбирката "Слабини" (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Стихосбирката „Слабини“ (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Поетична рецензия за стихосбирката „Слабини“ на Васил Прасков

„Всичко е пълен ташак, освен тази любов“ крещи Васил Прасков от бездната на белия лист.

Васил Прасков. Бивш затворник, бивш самоубиец, бивш любовник. Настоящ човек. Той е „тийнейджър с вечерен грим и налудничав поглед“. Той е „всички мъртви“. Той е „сутеньорът“, който ревнува от клиента, докато чака работното време на живота да свърши. „Помниш ли, когато закусвахме преди секс?“, а след това как се „целуваме зад кенефите/ в небесните градини“ на най-калния град, който ни обичаше като бездомници?! „В София изоставихме любовта си/ нека наричаме дъжда с истинските му имена“. „Нещо в начина по който ме убиваш/ ме кара да чувствам/ че не мога да живея без теб“.

Поезията на Васил Прасков от последната му стихосбирка „Слабини“ е „целувка с език“, на влюбен в болката; опит за самоубийство, докато „времето е спряло като дъжд“. Тя е „яздене на смъртта между кофите“; крадене на „релси и кабели“, „спиране на тока в квартала“. Стиховете на Прасков са „излагане“ и разпиляване на душата в най-тъмните и мръсни ъгли на града, полудял от опити за нормалност, от опити за морал и приличие.

Тази поезия „танцува под дланите“, „диша тежко“, „космите на ръката настръхват“, докато „рисува с език по зърната – спасение“. Думите, подредени в стиховете му, са „твоята ръка в панталона/ твоите оргазми/ и твоят смях“. Тези думи са твоята скорост. Докато четеш Прасков, „сънуваш, че си жена“, а „болката е мъж“. С поезията на бившия затворник на прокълнатия ни свят, се учим „да мълчим на неговия език“. А на другия ден, прерязваме „вените на небето“, докато „караме смъртта да ни чака“, а „приятелите ни се хвърлят под влакове“.

Стихосбирката "Слабини" (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Стихосбирката „Слабини“ (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Докато се влюбваш в туптящите от болка думи, му казваш: „Сърцето ми мастурбира/ внимавай да не те опръскам/ с кръвта си“. После ти се иска да го попиташ: „Къде ти е халката?“. А Прасков отговаря някъде от подземията на живота, че „когато си с грим/ и два различни черни чорапа/ любовта е сянка на кожа/ върху мускула на сърцето“.

Всеки нов стих на Васил Прасков е очакван като „мъртво вълнение“, за да влезе отново „смъртта във вените“ и да „танцува“ на „приливи и отливи“, в „твоя цвят“, на нашето „нямо кино“. „Всеки ден се самоубиваме“, „докато смъртта ни събере“, както болката събира слабините в най-силните опити за красиво умиране – в поезията на арестувания до живот в себе си – Васил Прасков. Човекът, който обича тъгата.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Бистра Величкова на XXV-тия поетически трубадурски двубой между Иван Димитров и Васил Прасков Снимка: "Двойна измама"

Бистра Величкова  Снимка: „Двойна измама“

*Tекстът е прочетен на XXV-то издание на поетическия трубадурски двубой между Иван Димитров (със секундант Лора Динкова) и Васил Прасков (със секундант Бистра Величкова). Юбилейната схватка се състоя на 26 ноември, 2015 г., в клуб към Столичната библиотека. Гласовете на публиката избраха за победител поета Васил Прасков. Автор и организатор на събитието е Петър Чухов.

** Рецензията е публикувана за първи път в LiterNet, 02.02.2016 г., № 2 (195)

Демокрацията е – да пушиш на 13 г. и с дънки на училище

doklad_zelenata13-годишно пионерче разказва в дневника си, за комунизма в България и в Северна Корея през 1989 г., в романа на Велина Минкова “Доклад на зелената амеба за химическия молив” (ИК „Колибри”, С., 2015 г.)

“Доклад на зелената амеба за химическия молив” е дебютният роман на Велина Минкова на български език. Преди това, тя има издаден сборник разкази “Red shorts” в САЩ, преведен и у нас. Авторката е известна още и като Velina Minkoff, както се подписва на английски, взимайки второто име на еврейската битничка, интелектуалка Myrna Minkoff, от любимата си книга “Сговор на глупци” на Джон Кенеди Тул. И дали е случайно, че първият роман на Велина отговаря чудесно на заглавието на шедьовъра на Тул, като през погледа на 13-годишно момиче се описва по забавен и ироничен начин комунистическата атмосфера у нас, и в Северна Корея. Отличничката Александра е изпратена на летен, пионерски лагер в Северна Корея и в дневник записва своите впечатления. А те са искрени по детски и точно за това много автентични. Героинята се възхищава на неща, които не е виждала в България и безпристрастно отбелязва и това, което не й харесва. А възрастните, както винаги изглеждат повече от смешни и абсурдни в очите на децата – карат ги всяка сутрин, рано, да правят физзарядка, опитват се да ги възпитават в строгите норми на доброто комунистическо общество. А в главите на невинните пионерски тийнейджърки се върти само образа на басиста на култовата група “Паве”, която е поканена да свири на Световния фестивал на младежта и студентите в Пхенян, през 1989 г. Тук се прокрадва подозрението за първообраза на Васо Гюров – басиста на група “Ревю”, които в действителност са свирели на този фестивал. И поради музикалните пристрастия на авторката, този герой в книгата би могъл да се стори доста познат на някои. Но, това остават само догадки и една от възможните асоциации.

Главната героиня, в крайна сметка, за да разсее мъката си по басиста се влюбва в пионерче от Северна Корея. Скоро след това обаче лагерът свършва и трябва да се разделят, и да се прибере обратно в България. А там вятърът на промяната все по-силно е започнал да духа. В края на романа, момичето разказва какво се случва след свалянето на Тодор Живков от власт, как в училище всички тръгват с дънки, учителките вече на са другарки, а госпожи, а басиста на “Паве”, заедно с други култови музиканти все по-често могат да бъдат видяни на “Кравай”, където още преди ’89-та мястото е започнало да се обособява като бунтарско пънк-рок-ню уейв сборище на младежите. Тази най-интересна част от книгата за съжаление е доста кратка, а очевидно авторката има какво да разкаже за тези години.

Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. "Литературен вестник", бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Въпреки че основната тема е свързана с комунизма, не очаквайте в романа да откриете критика към този режим или към Прехода, дошъл веднага след това. Книгата си остава дневник на 13-годишно момиче, от което никой не очаква да коментира, критикува или анализира събитията. То просто описва през своя поглед, който в крайна сметка се оказва най-искрен, защото не е обременен от политически пристрастия или историческа памет. За Александра “най-върховното на това, че го няма вече социализма, е, че човек може да прави каквото си иска”. А за нея това означава, невероятната възможност да си купува цигари свободно, въпреки че е едва седми клас, да ходи на училище с дънки, да бяга от часове, за да посети със съучениците си новооткритото кафене наблизо, вечер да стои до късно на “Кравай”. “Демокрацията те кара да се чувстваш свободен”, заключва в края на дневника си момичето. Кратко и просто, както вероятно го е чула от по-възрастните, както може би го е усетила с детските си наивни очи.

Важно е да се отбележи, че езикът в книгата е лек, върви плавно и през цялото

Велина Минкова, в кадър от фотосесията на ИК "Колибри" за 25-та годишнина. Велина е пред "Кравай" - заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес - магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

Велина Минкова, в кадър от фотосесията на ИК „Колибри“ за 25-та годишнина. Велина е пред „Кравай“ – заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес – магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

време се поддържа умело гласът на 13-годишното момиче, без да се излиза от тази стилистика. След като прочетох романа, обаче сякаш усетих, че нещо ми липсва. Липсва като че ли сюжет, кулминация, които да те теглят напред и да карат читателя да иска да разбере какво ще се случи накрая. Всъщност историята върви наистина като в ученически дневник, понякога еднообразно – станахме, закусихме, направихме гимнастика, друг път със забавни и весели случки, които разсмиват. И именно това го прави да звучи автентичен.

Евентуална сюжетна линия е загатната, когато главната героиня се влюбва в момчето от Корея, но не е обърнато специално внимание на тази случка, а се разказва с малко хумор и ирония, както почти всичко до момента. В крайна сметка, може би, не е и нужно да търсим класическата структура на романа – сюжет, кулминация, развръзка – в един ученически дневник? Като се замислим и в биологията няма зелена амеба, а само зелена еуглена, така че нека не сме закостенели читатели, като строги другарки от соца и оставим пълната свобода в ръцете на Александра. И чуем задъханите й и емоционални впечатления от Северна Корея.

С книгата си “Доклад на зелената амеба за химическия молив”, Велина Минкова се нарежда сред онези писатели, напуснали България след 1989 г. и завърнали се наскоро от чужбина, за да разкажат и осмислят времето си и българската съдба по време на социлизма, по време на прехода и по време на живота в емиграция. Такива автори са още Захари Карабашлиев, Илия Троянов, Капка Касабова, Ружа Лазарова, Милена Фучеджиева и др. Техните произведения са памет за времена, в които ни е нямало, в буквален и преносен смисъл. Но благодарение именно на творби като техните, сякаш се завръщаме отново при себе си, и намираме смешно-тъжен романтизъм в преходното си изгубване.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Осиновените думи, които раждат света наново

Осиновени думи“Но какво общо имам аз с хората?/ Твърде късно се родих и не приличам/ на народа си”.

Това казва младата поетеса Лора Динкова в стихотворението си: “Ако проговоря…”, което е част от втората й стихосбирка “Осиновени думи” (2014 г.). За първата си книга “Отключено безвремие” (2012 г.), печели награда на конкурса за дебютна литература “Южна пролет” в Хасково.

Наистина стиховете на Лора Динкова не приличат на тези, които четем в последно време от младите поети. В нейните стихове има ритъм и дори рима, неща които в съвременната ни поезия се срещат все по-рядко. А това сякаш е поради факта, че “белият стих”, стихът без рима, доближаващ се до прозата, се наложи все повече, през последните години. Не само римата отпадна като привлекателна в днешно време, а сякаш и романтизмът в поезията. В много от стиховете на най-младите поети виждаме реалистично, натуралистично писане, назоваване на нещата директно, усещане за липса на всякакви илюзии, сякаш като опит да се предпазят от разочарованията, които така или иначе са неизбежни. При много от младите поети, някои от които вече имат своите дебюти в книжно тяло (Белослава Димитрова, Мартин Костов, Стефан Икога, Рене Карабаш и др.) се наблюдава един поетизиран цинизъм (напомнящ до някъде стила на Чарлз Буковски, а от българските автори на Васил Прасков), който отразява живота такъв, какъвто е. Разбира се, лирическите герои на тези млади автори и на много други, които пишат подобно, изпитват болка и тъга от цинизма на света, в който са се родили и са принудени да живеят. Те обаче показват, че са уж някак подготвени, у тях има една анти-утопия, те и не очакват да бъде друго, за това се опитват да се изправят пред света без излишни илюзии и сантименталности.

В поезията на Лора Динкова виждаме не по-малко разочарование от хората и света, каквото се усеща при нейните колеги по перо. Различното при нея, обаче е, че тя избира друг тип думи, “осиновява” вече съществуващите и ги подрежда така, че се усеща лъч светлина в дъното на житейския тунел. Това са стихове с ритъм, стихове в които липсва цинизъм и надменност към живота и хората; Стихове, в които има емпатия към невъзможността на света да се осъществи, към невъзможността на човека да бъде човек, към неговата обреченост да се ражда от калта и да умира отново там, да се превръща в забравен камък, накрая на града, върху който с длето е издълбано неговото несъществуване. В стиховете на Лора Динкова има чувствителност, те не се страхуват да бъдат романтични и болезнени, да покажат тъгата си от живота, “който не се побира в думи” и “търси невъзможни изгреви”. И макар, че приема светa, какъвто е, поетесата не може да се примири: “Защо не сме научени да свикваме?” (стихотворението “Ретроспекция”).

Рецензията на Бистра Величкова за стихосбирката „Осиновени думи“ (УИ „Св. Климент Охридски“) на Лора Динкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 4, 27.01.-02.02.2016 г., стр. 3

Рецензията на Бистра Величкова за стихосбирката „Осиновени думи“ (УИ „Св. Климент Охридски“) на Лора Динкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 4, 27.01.-02.02.2016 г., стр. 3

За Лора Динкова животът тук и сега изглежда невъзможен, светът е самотен, недоизмислен… “Натрупаната болка заседява/ от многото въпроси/ към отговора, който всеки носи/ (но не си признава) (Стихотворението “Човекът срещу себе си”). Резултатът от живота е смъртта, а децата са най-щастливи преди да се родят, докато “всяко утро носи смъртна присъда”. “Красотата е постижима, когато я няма” и с “времето хората губят цвета си”. И в крайна сметка “всички сме болка в различен цвят”, заключва авторката. Дори стига до вярването, че единственият начин светът да бъде по-добър е той просто да не съществува и никога да не се е раждал: “Ако Ева беше ялова, / светът щеше да бъде спасен”. Може би от там идва и метафората в заглавието на книгата – “Осиновени думи”, защото както с човека, така и с думите, акта на самото раждане вече ги опорочава, защото влизат в света, който изначално е черен, невъзможен, изгубен и без бъдеще. Лора обаче, вместо да ги ражда, осиновява думите, изчиства ги от калта с перото си и ги кара да бъдат, каквито са били преди да се родят: истински и чисти. “Автентична е само мъката, / заседнала между листа и мозък”. С думите си тя кара “животът да кърми”, вместо нея “– отново, постоянно, неумолимо надежда” (Стихотворението “Посоки”). “Колко жалко са го описали поетите – / човек е бял за кратко в мислите” (Стихотворението “Бели зайци”).

Вместо с цинизъм и надменност да се изправи срещу болката и обречеността на света, да покаже, че тя винаги е знаела за безсмислието и мрака, и да се направи на по-силна от живота, Лора Динкова смело избира да се бори срещу света със своята чувствителност. “Човек пише, защото го е страх”, казва тя в стихотворението “Многоок”, но би могло да се каже, че човекът, който пише е смел, защото показва, че чувства, че вярва, че се надява всеки ден, въпреки че знае, че “живее в дъждовно време”. И въпреки, че завинаги остава сам, “без род за самотата”.

Непрестанното присъствие на тъгата, болката, смъртта и невъзможността за живот, във втората стихосбирка “Осиновени думи” на Лора Динкова, не носи отчаяние и обезвереност, а по-скоро полъх надежда. Самият факт, че поетесата се е решила да осинови – бедните, дрипави и изоставени думи на чувствителността, че ги е превъзпитала от пошлите значения, придадени им от живота, и ги е приютила в душата си, това вече говори за лъч надежда, от който тя самата се опитва, но не може да се откаже. Думите в стиховете на Лора се оказват по-силни от болката и отчаянието, и продължават да ни карат да вярваме, че благодарение на това, че са осиновени, те всъщност могат да се родят наново. Така, както обреченият ни свят би могъл да се роди отново и да бъде по-красив, и по-истински. Какъвто е в поезията.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Рецензията за стихосбиркатаОсиновени думи“ (УИ „Св. Климент Охридски“) на Лора Динкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 4, 27.01.-02.02.2016 г., стр. 3

Професия копирайтър: В един момент работиш за бира, после за банка, накрая за вафла

Александър Славов, копирайтър. Снимка: Личен архив

Александър Славов, копирайтър. Снимка: Личен архив

Александър Славов е на 29 години. Роден е във Варна, където завършва езикова гимназия. След това учи Връзки с обществеността (PR) в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Завършил е и магистратура по маркетинг в УНСС. От 5 години работи като копирайтър, започвайки от най-ниското стъпало. В момента е старши копирайтър (senior copywriter) в All Channels Communication Group. Kазва, че най-важното в тази професия е „да си любопитен, постоянно да се информираш и да имаш представа за случващото се в различни сфери“. Като малък е искал да стане шивач, зидар, готвач или футболист. Професията „копирайтър“ не е била в плановете му, но се оказва точно за него. Портфолиото му можете да разгледате тук.

Какво означава професия „копирайтър”?

Сещам се как един колега от друга агенция каза, че в трудовата му книжка пишело „поет-писател“. Чувал съм и за „текстописец“ и „сценарист“. На практика копирайтърът в една рекламна агенция има задачата да мисли и да пише. Независимо какво е заданието, трябва да го осмислиш внимателно и после започваш да „твориш“. Съответно понякога мислиш върху послания, клипове и какво ли още не за огромен клиент, а друг път четеш опаковки за превръзки и търсиш грешки. Но и това е част от играта.

От колко време се занимавате с тази работа? Как и защо решихте, че искате да работите точно това?

Копирайтър съм от повече от 5 години, като всичко започна от най-ниското стъпало. През 2010 г. си карах магистратурата и пишех за 3 сайта от вкъщи. Реших, че трябва да поработя и от офис – да се социализирам малко. Един приятел, който вече се занимаваше с това, ми разказа в какво се изразява работата и аз реших, че звучи доста интересно. Направих един стаж при тях и нещата потръгнаха.

Къде и какво трябва да учи човек, за да работи тази професия? Повечето копирайтъри в България, които познавате, какво са завършили?

Доколкото знам, има дисциплина „Творческо писане“ в Нов Български университет (НБУ). Нещо подобно има и в Софийския университет. Аз обаче завърших PR, познавам и други копирайтъри, които са завършили това. Опитът ми показва, че копирайтърите завършват и какво ли не друго – от българска филология през психология до право.

Кои са най-важните умения в тази работа? Кое е най-трудното? А най-лесното?

Важно е да си любопитен – постоянно да се информираш и да имаш представа за случващото се в различни сфери. Освен това е хубаво да имаш логическа мисъл и добра езикова култура. Най-трудно е, когато зациклиш. А това се случва. Но тогава идва и най-лесното, а именно да се отпуснеш с една биричка и за малко да се откъснеш от задачата.

С какви предизвикателства се сблъсквате ежедневно?

Основно предизвикателство е да превключваш между клиенти – защото в един момент работиш за бира, после за банка, после за лекарство, а накрая за вафла. Но всъщност това му е и интересното.

“Героите също плачат” е един от многото проекти на Александър.

“Героите също плачат” е един от многото проекти на Александър Славов

Кое е това, което най-много ви харесва в работата като копирайтър?

Харесва ми разнообразието, както и фактът, че постоянно предизвикваш сам себе си. Мислиш си, че си измислил нещо яко, после някой ти казва, че идеята ти не струва или е правена. И ти започваш да мислиш нови начини да постигнеш търсената цел, и то по горе-долу интересен начин.

Има ли еднообразие и рутина, дори и в творческа работа като тази на копирайтъра?

Абсолютно. Не съм сигурен, че има работа, в която отсъства еднообразието. Като за начало коригирането на текстове си е еднообразна работа и само педантичността ти те кара да ги четеш внимателно, за да откриеш някоя евентуална грешка. Но не може без това.

Като малък какъв мечтаехте да станете?

Исках да ставам шивач. После зидар. После готвач. После футболист. После журналист за автомобили (което поне съм го работил). Всъщност копирайтър не съм искал да бъда, но пък нещата се подредиха приятно.

Смятате ли, че рекламните агенции у нас са развити и конкурентоспособни на тези в Европа и САЩ? Какво има още да учи България в тази сфера?

Един от проектите на Александър Славов

Един от проектите на Александър Славов

От една страна, директно бих казал, че имаме да гоним чуждите агенции. От друга обаче, има представители на български агенции, които се представят чудесно на различни рекламни фестивали (за което голямо „евала“). Освен това агенциите в чужбина също правят кампании, с които не се гордеят, докато достигнат до перлите в портфолиото си. Иначе ми се струва, че има какво да учим в посока digital. Но и това ще стане.

Имал ли сте желание да практикувате професията си на копирайтър в чужбина?
Да си копирайтър в чужбина не е лесно. Трябва да познаваш съответния език до съвършенство. Друг вариант е да не се занимаваш директно с писането на текстове, а само да мислиш стратегически. Но да си призная честно, никога не ме е блазнело да работя в чужбина.

Какво бихте посъветвали младите хора, които биха искали да работят като копирайтъри? Какво трябва да направят за тази цел? За какви трудности трябва да бъдат подготвени, ако желанието им се сбъдне?

Бих ги посъветвал да се отпуснат, да не взимат работата си прекалено сериозно и да си правят кефа. Защото тази работа е съвършеният пример, че трябва да харесваш това, което правиш, за да ти се получава. И според мен, ако някой иска да стане копи (както му казваме съкратено), бих му казал да прочете малко по темата, да се замисли дали му се занимава и ако да – смело да си търси агенция. Разбира се, тогава трудностите тепърва започват – в началото си нов и ти се струва, че всички около теб знаят адски много. Но спокойно – после влизаш в ритъм и с малко усилия започваш да ги догонваш.

“Героите също плачат” е един от многото проекти на Александър Славов

“Героите също плачат” е един от проектите на Александър Славов

Според вас до колко образованието е важно за професионалната реализация в живота?

Това, което ще кажа, не е нищо ново, а именно, че за някои професии качественото образование си е направо задължително. Що се отнася до професията на копирайтър, там не се налага да имаш тясно специализирани познания, а по-скоро обща култура (която може да се натрупа независимо от специалността, която си избрал да учиш) и чувство за хумор.

* Интервю на Бистра Величкова, публикувано за първи път в сп. Banitza, 28 октомври, 2015 г. 

АРТИСТЪТ (разказ)

„От мръсния лик на суетност вседневна
блажен е тоз, чийто се дух отврати,
разкъсва веригите свои той гневно
и с вихрен полет в небесата лети.“

„Полет“, Димчо Дебелянов

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

Израснал съм по пазарите на „Люлин“. Братовчедите там имаха сергии за маратонки. Те ме запалиха по търговията. За мен училището не беше важно. Кога ходя, кога – не, от малък си бях тройкаджия, да не кажа двойкаджия. Те пък и нашите никога не са се интересували от мен. Както се казва, заложили са на философията на двете „Р“-та: Роден и Ритнат. Ритнат, ей така, встрани, да не пречи на пътеката. Е, аз не искам лошо да кажа за тях, нали, родили са ме, давали са ми, каквото могат, някои неща са ми липсвали, но все едно… За тях мога само да кажа, че са едни добри дървета. Добри дървета, които са родили хубав плод и са го оставили да си расте. Когато узрее достатъчно, той сам си пада от дървото и си поема по своя път. Добри са ми родителите. Ей го – нито са пияници, нито се увличат по хазарта, нито по чуждо ходят. Е, само майка ми, дето ходи малко по мъже… Те за това се разделиха с баща ми и той си се прибра на село и малко се пропи, де… Ама аз ги виждам, тоя техния живот така ги е смачкал, така ги е накарал да се свият. Те са си свикнали вечно да ги ритат, да ги тикат в миша дупка, да бачкат здраво, да живеят без пари и все да мълчат. Не знам дали заради това, ама така и не им е останало време за мен. Никога не са се интересували къде съм, с кого съм, какво правя.

И така, аз от пет годишен съм по цял ден на пазара в „Люлин“, при братовчедите. Ицо и Боби – това са моите баща и майка. Те са с десетина години по-големи от мен. Те са ме отгледали, те са ме възпитали. Облечени в анцузите на „Адидас“, продават по цял ден фалшиви маратонки на „Найк“. Ама ако знаеш само как убеждаваха хората, че са истински и колко много чифтове продаваха на ден. Аз – малкият, ги гледах отстрани и много исках да бъда като тях. Исках да нося същите анцузи, да имам същото поведение, да мога да лъжа хората и да продавам много, и да имам пари като тях. Ей така си спомням – бил съм някъде десетина годишен и вместо да съм на училище, Ицо и Боби ме водят в складовете и ми показват откъде взимат стоката. Беше голямо приключение. Те ме запалиха и по борбата. Викат – само на тоя пазар не може да седиш, трябва да те направим яко момче. Записаха ме във Федерацията да тренирам, там, където и те са тренирали. Казаха ми, че това е пътят към успеха – борба, тренировки и работа. В ония години всичките им приятели тренираха борба и продаваха по пазарите. После, някои от тях изведнъж много се замогнаха. Започнаха да си увисват тук едни ланци над яките на анцузите, метални гривни по ръцете. Братовчедите искаха и аз да стана така. Искаха да успея като тях. И аз здраво тренирах – цял ден на пазара – работя с хъс, за всеки продаден чифт, за всеки процент, не спирам да им говоря на хората как моята стока е най-добрата. Още чувам шума и глъчката на пазара. И още в ушите ми гърми вечната чалга на радио „Веселина“ и „Сигнал Плюс“. Сега не ги понасям тия радиа.

И след един такъв ден по пазарите вечерта отивам на тренировка. Блъсках здраво в залата. Лека-полека заякнах и почнаха да ме пускат и на състезания. Ходих на републикански състезания по борба. Веднъж дори стигнах до Балканиада. Майка ми и баща ми веднъж не дойдоха да ме гледат. Даже не знам дали разбраха, че съм ходил на състезания.

Така мина времето и станах вече осми клас. Един ден с братовчедите пак ходихме

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

да взимаме стока от склада. На връщане, в колата, Ицо ме накара да му прочета спортните новини от вестника. И аз като започнах да сричам, ама едва чета. Оказа се, че в осми клас аз въобще не мога да чета. И братовчедът се хвана за главата, развика се. Пък аз не виждах кое е толкова страшното. На мен ми беше тръпка само търговията, пазара и борбата. Беше ми все едно дали ще мога да чета, или не.

Обаче братовчедът като ме хвана, заведе ме у тях и ми даде две торби с книги. Вика, ще ги четеш сутрин и вечер. Все едно някакво лекарство ми предписа. И вика, на пазара искам да ми разказваш какво си прочел. И аз, естествено, щом братовчедът казва – слушам. Прочетох всякакви книги, дето ми беше дал. Имаше разни за търговията, как да мислим позитивно, как да печелим бързо с малко труд. После прочетох „Кръстникът“. Е, тази книга вече наистина ме запали по четенето… Колко много исках да бъда като Дон Корлеоне само… Този човек е направил нещо в живота си.

„Кръстникът“ ме накара да се замисля. Сякаш започнах да се осъзнавам. Започнах да се питам кой съм аз и какво правя в този живот? Ето, започвам да си правя равносметка и осъзнавам, че съм много зле. Ей го, аз скоро ще стана на 25, и досега животът ми се е развивал все с обратен знак. Всичко е на минус. Ей така, оглеждам се в двете си длани, и пиша минуси и плюсове. Нямам никакви плюсове, човек! Разбираш ли? Целият ми живот досега мина под някакъв калъп – сергията за маратонки на „Люлин“ и тренировките по борба. По едно време и гадже си хванах, та се вкарах в поредния калъп на живота. Скоро обаче я зарязах.

Реших да зарежа и всичко останало: и скапания пазар, на който съм прекарал повече от 10 години, и безсмислените тренировки по борба. Ей така, седнах и се заслушах какво иска сърцето ми. За първи път послушах него, а не какво ми казват братовчедите на пазара. И разбрах – искам да бъда артист! Искам да играя в театъра, да давам всичко от себе си, да се вживявам в роли, които никога няма да ми се случат в живота. Може би, някой ден, ще мога да изиграя и моя герой Дон Корлеоне… Усетих, че това е моето призвание, което ме вика и тегли. Като казах на братовчедите, те ми се изсмяха и казаха, че това е „циркаджийска работа“. За първи път не ме интересуваше какво мислят те. Отвътре чувствах, че трябва да го направя. И го направих!

Бурни аплодисменти и викове на „бис” заляха залата. Артистът се поклони плавно и се скри зад завесата.

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван за първи път в LiterNet, на 09.02.2012 г., № 2 (147)

** Разказът е един от отпадналите разкази от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (Рива, 2014 г.)

Бистра Величкова – неспособна да се приспособи в реалността

Бистра Величкова на четенето на вечерта на дебютантите, на Софийския литературен фестивал в "Перото", 1 декември, 2015 г. Снимка: Фелия Барух

Бистра Величкова на четенето на вечерта на дебютантите, на Софийския литературен фестивал в „Перото“, 1 декември, 2015 г. Снимка: Фелия Барух

Бистра Величкова е родена през 1986 г. в София. Завършила е Журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и магистратура по Европейски науки в Университета в Туенте, Холандия и Вестфалския-Вилхелмс Университет в Мюнстер, Германия. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси: за къс разказ „Рашко Сугарев” (2012 г.), за поезия – „Веселин Ханчев” (2012 г.) и „Димитър Бояджиев” (2013 г.). През 2012 г. е стипендиант на Фондация „Елизабет Костова“ в Созополския семинар по творческо писане. Нейни разкази и стихове са отпечатвани във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел”, в. „Труд”, сп. “Страница”, сп. „Гранта”, сп. „ЛИК”, сп. „Vagabond“, сп. „Море“, „Факел”, „Кръстопът”, LiterNet и др. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна” (ИК „Рива”, 2014 г.) печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, Хасково (2015 г.).

– Представете себе си в три изречения.

Неспособна да се приспособи в реалността, поради безкраен идеализъм. Всеки опит за такова приспособяване ме среща с нови герои, които ми показват, че истина и смисъл в действителността няма, а само в пространството на текста. Определям се като човек, който търси, задава въпроси, смее се на света и вярва в хората.

– Кога написахте първия си текст? А кога започнахте да възприемате себе си като писател?

Първият си текст написах на 11 г., за вестника, който “издавах” – “Неполитически разнодневник”, със слоган: “Мързеливци от всички страни омързелявайте се!”. Вестникът излизаше веднъж в годината, с тираж 5 броя – сериозен ъндърграунд. Текстът представляваше интервю с Кирил и Методи за трудния и неравен път по измислянето на азбуката.

Никога не съм се възприемала като писател. Да се възприема като писател, означава да застана наравно с големи имена в литературата, които харесвам и уважавам. Не мисля че сме равни, те са големи, а аз съм… “Малка, мръсна и тъжна”. Възприемам се повече като човек, който обича да наблюдава, да чувства и да пречупва света чрез думите.

– Защо продължавате да пишете?

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Този въпрос ми звучи като въпроса – “Защо продължавате да дишате?”. Чувствам го като някаква вътрешна потребност, чрез която се опитвам да си обясня света, изтичащото време, как се променяме според това, което ни се случва и до колко можем да запазим себе си, докато се опитваме да се измъкнем живи от живота. Както казва английският литературен критик и журналист Джеймс Уд: “Да пишеш, означава да запазиш, да задържиш времето”.

– Какви са очакванията ви от фестивала и неговата публика?

Очакванията ми, от тазгодишното издание на Литературния фестивал, са да ме запознае с много нови и интересни автори от Иберийския полуостров. А от публиката очаквам да се стоплят в зимните месеци от литературата на тези слънчеви страни.

– Какво е най-характерното, според вас, за съвременната българска/световна литература?

Мисля че, съвременната ни българска литература прави опит да осмисли смутното време на промени през последните 20-30 години. Тя представя гледните точки, както на тези, които са емигрирали навън, след 90-те години, така и на тези, които са останали и са емигрирали навътре, в себе си. И първата, и втората група писатели пречупват съвремието чрез личните си съдби и човешките истории на техните герои.

За световната съвременна литература ми е по-трудно да отговоря, защото нямам толкова обширен поглед върху нея.

– Как бихте описали (някои от) думите тъга, страст, гняв и нежност?

ТЪГА – 1. Резултата от опитите ни за щастие; 2. Звукът на стрелките на стенен часовник, в неделя следобяд
СТРАСТ – Викът на душата за свобода

* Интервю с Бистра Величкова, като един от дебютиращите авторите, участващи в Третото издание на Софийския международен литературен фестивал, посветен на Иберийския полуостров (25.11-13.12.2015 г.) в НДК, организиран от Асоциация „Българска книга“ . Бистра участва в четенето на вечерта на дебютантите, в Литературен клуб „Перото“ , на 1 декември, 2015 г. Ето ТУК може да видите всички български автори участвали на фестивала.

Вечер на дебютантите в „Перото“ – Бистра Величкова чете разказа  „Тайната на любовта“, публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015. 

Среща отвъд хоризонта (разказ)

Дрехи, багажи, приготвяне, подреждане, заминаване, сбогуване. Път. И си тук, и те няма. И си навсякъде. И винаги другаде. Разпръснат по света. Сам с мислите си и скъсаните самолетни билети, с протрита раница и паспорт, на който пише кой си. Заобиколен от хора – пристигащи, заминаващи. Пътници. Винаги сам. Спиш във влакове, говориш с непознати, слушаш историите им. Споделяте кой какво прави, за къде пътува, за какво мечтае. Ставате си близки. После се разделяте до часовника и табелата „Пристигащи“. И повече никога не се виждате. Събуждаш се сутрин. Отново на чуждо място. Аз се казвам… Идвам от… Приятно ми е… Запознаваш се с хора без лица. Усмихваш се. Влизаш в новата си стая. Не разтоварваш багажа си. Тук си пак временно. Винаги си с това усещане. Няма смисъл да се настаняваш, разполагаш, да подреждаш дрехите си в гардероба, да слагаш четката си за зъби в банята. Няма смисъл да си купуваш каквото и да е, да трупаш вещи, спомени, да създаваш приятелства, за които ще те боли, когато пак трябва да се сбогувате. Когато си навсякъде и никъде, разбираш колко малко ти трябва. Малко дрехи – панталон, риза, пуловер, книга, докато чакаш влака. И един човек. Срещаш се с много хора. И разбираш, че най-трудно е да срещнеш един човек.

"Всеки е еднакво целенасочен без посока. На пътя ти си никой, но се чувстваш най-жив. Един жив никой с раница...". Снимка: Бистра Величкова

„Всеки е еднакво целенасочен без посока. На пътя ти си никой, но се чувстваш най-жив. Един жив никой с раница…“. Снимка: Бистра Величкова

Страхуваш се да спреш на едно място за дълго. Несигурен си. Това ли е твоето място? Чувстваш се добре, когато знаеш, че си за малко, когато знаеш, че само още няколко дни, седмици, месеци и си тръгваш. После отиваш другаде. Повече нищо не те свързва с това място. Когато знаеш, че си за малко, използваш времето си най-пълноценно. И се впечатляваш най-силно от всичко. Опитваш се да отидеш навсякъде, да се запознаеш с различни хора. После си тръгваш. Кой си ти? След всяко място, където си бил, се чувстваш по малко друг, и все същият. Повече се изгубваш или повече се намираш? Винаги си на път. Никъде нищо не те свързва, не те задържа. Никъде никой не те чака. Можеш да бъдеш навсякъде. Можеш да направиш всичко. Имаш цялата свобода на света. И от това най-много се страхуваш. Но външно показваш, че точно това ти харесва. Мислиш си, че като си на път, си по-свободен. Мислиш си, че ако се научиш да не се привързваш към хората, като избягваш да оставаш за дълго на едно и също място, ще си по-малко раним?! Единственото нещо, в което си проявявал постоянство, е било бягството. Вечното бягство в търсене на нещо отвъд хоризонта.

Пътят. Преместването. Изчезването. Купуваш билет и си другаде. Понякога си мислиш да спреш. Но знаеш, че пак ще е временно. И защо е това натрапливо усещане, че всичко е временно? И че няма време. И защо винаги толкова бързаш, след като знаеш, че можеш да хванеш и следващия влак? Просто ще пристигнеш по-късно. Страх те е да не пропуснеш нещо. Да не пропуснеш себе си. Понякога мислиш, че ако намериш сили пак да се влюбиш, всичко ще изглежда малко по-подредено и по-поносимо. Може и да спреш за малко тогава. Да останеш на едно място, за по-дълго. Но те е страх. Че пак ще е временно. Стягаш си багажа

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

отново. Дано там, където пристигнеш този път, намериш това, което търсиш… Ако въобще търсиш нещо. Ти знаеш най-добре. Знаеш ли? А може би си просто един житейски скитник, който се чувства най-добре, когато е някъде другаде, а не тук. И когато е на път. Харесва му идеята, че докато пътува, е никъде. Може би там ти е мястото. Мястото ти е в непостоянството, в неизвестността, в очакваното пристигане и в още по-очакваното заминаване. В това състояние между, между мястото, където си бил, и мястото, където ще бъдеш. Когато си на път, ти си между минало и бъдеще. Т.е. съществуваш в настоящето. Там, където усещаш, че трябва да си. Но и където е винаги несигурно. Няма значение откъде идваш и накъде отиваш. Важен е пътят и всичко, което ти се случва по него. Нали? Макар и там да е ничия земя, където всеки е пътник, всеки е еднакво близък и еднакво далечен. Всеки е еднакво целенасочен без посока. На пътя ти си никой, но се чувстваш най-жив. Един жив никой с раница. Затова веднага щом пристигнеш, заминаваш пак. Защото по петите ти е винаги този страх, че ако останеш тук, ще бъде грешка, че това не е мястото ти. Но не се страхуваш да заминеш, защото пък знаеш, че е за малко. Отстрани изглеждаш смел, авантюристичен, свободен. Неспокойна, волна и копнееща душа. Аз обаче вярвам в теб. Вярвам, че един ден ще пристигнеш там, където трябва да бъдеш. Там, където ще намериш себе си. И един човек. Там ще останеш за по-дълго. Временно, за по-дълго. Там някъде ще съм аз и ще те чакам. Там някъде, другаде!

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван за първи път в електронно списание LiterNet, 20.12.2015 г., № 12 (193)