Кърмиш ли? Готвиш ли? Правиш ли секс?

8 нива на съревнованието между майките и опитите им да бъдат супер герои

Посвещавам на Деляна, единствената майка,
която призна открито колко е тежко и
на моменти потискащо гледането на бебе

Съревнованието между жените за това дали са най-добрите майки започва още от самото раждане на детето. Всеки пита как си родила – естествено или секцио? Първо ниво на съревнованието. Правилният отговор, разбира се, е: “Естествено раждане”. Ако си със секцио – значи си минала “метър”, спестила си си болката от “истинското” раждане (сякаш секциото е приятно безболезнено преживяване), детето не е минало през родовия канал да поеме бактериите, които да му засилят имунитета. Т.е., от самото начало не си дала най-доброто за него, а и не си “истинска жена”, щом бебето ти не е минало през вагиналния отвор. Ще чуете много жени да се оправдават за това че се е наложило да родят с Цезарово сечение. Дори без някой да им иска обяснения, притискани от обществото, масово жените се чувстват виновни, че не са родили естествено. Те се чувстват длъжни да обяснят, че е било необходимо, не по тяхно желание, а по медицински причини – пъпната връв се е била увила около шията, бебето не се е обърнало, имали са високо кръвно и т.н. Тези пък, които са имали възможността да родят естествено, въздъхват с облекчение, че няма да има нужда да обясняват как са родили и ако ги питат, гордо ще изпъчат гърди като герои от войната и ще отговорят обществено правилния отговор: “Родих естествено”. Друг е въпросът, че никой не говори за това колко неестествено е всъщност “естественото” раждане, след като в повечето случаи се прави разрязване (епизиотомия). Дори понякога шевовете след естествено раждане са много повече, отколкото тези при секциото. В крайна сметка излиза, че разликата между двете е в това къде точно ще те срежат и с колко шева ще минеш…

След като вече се е родило детето, второто ниво на съревнованието е сагата с кърменето. Ти кърмиш ли? Правилният отговор: “Да, бебето е изключително и само на кърма”! Ако случайно майката не кърми, а дава адаптирано мляко, тежко и горко от посестримите ѝ майки, както и от всички други жени. По-страшно от това да родиш секцио е единствено това да не можеш да кърмиш. Възмущението е отново много голямо: Ама защо не кърмиш? Не можеш ли? Опита ли с помпа? Явно не си се постарала достатъчно, всяка жена може да кърми, това ѝ е в природата! И майките едва отърсили се от раждането, с шевеове на съответните места, започват да вадят нови извинения пред обществтото – срамуват се, че нямат кърма, чувстват се виновни, че не могат да дадат най-доброто за детето си – естествените антитела от майчиното мляко. Извиняват се на всички за това, че не могат да кърмят – от свекървата, през жената на улицата, на съседката, която ги кори с поглед до другите майки в градинката, които се хвалят, че до две годишна възраст още кърмят и детето им не е помирисвало биберон, а я го виж това двумесечно кърмаче как му бутат вредното мляко на прах в устата. Нека признаем, че при някои жени просто не тръгва кърма и те нямат вина за това. Други пък, правят съзнателен избор да не кърмят, защото е болезнено и не им е приятно. Тяхното решение също трябва да бъде уважавано, а не да се осъждат, най-вече от другите майки. Децата на адаптирано мляко също оцеляват, дори понякога по-добре от тези на кърма. В последно време сякаш стана модерно да се кърми и някои майки твърдят, че са “пристрастени” и им доставя удоволствие. Да, признавам, че е приятно да гушкаш бебето си и да го гледаш как суче от теб и после как сладко заспива на гърдата ти. Реалността с кърменето, обаче е, че това нещо се случва на всеки 2-3 часа, което значи, че ти трябва да си нон стоп на линия, 24 часа в денонощието с пълни гърди и без сън, и да удовлетвориш хранителните нужди на детето (в продължение на месеци, година!). За целта трябва да ядеш двойно и предимно въглехидрати, защото от кърменето се огладнява и ожаднява (а от това ядене се качват и килограми, които уж изчезвали като кърмиш, но дали?!). Да не говорим за болките и разранените зърна в началото, когато кърмачето засуква за първи път, а в последствие и за кариесите, които получава майката поради изчерпване на калция, който бебето консумира чрез кърмата. Кърменето е тежък физически и психически труд. За това съревнованието тук е много голямо, защото всички майки знаят какво означава това и се питат една друга коя до колко месеца е кърмила, един вид – ти до кога издържа?!

И така, майката е минала ниво две на сървенованието с кърменето – къде успешно, къде не и си мисли, че ще си отдъхне, но не, следва трето ниво в майчинството – захранването! “Ти как захранваш бебето? Готвиш ли или купуваш пюрета?” Познайте кой е “правилиният” отговор тук?! Разбира се този: “Готвя всичко вкъщи, как ще използвам изкуствени пюрета с консерванти от магазина?”. Това е отговорът на майката героиня, вероятно успешно минала първите две нива. Тази майка най-често е кърмила поне до годинка и сега е отдала живота си на “готвене” на бебешки пюрета. Защо ли е решила, обаче, че зеленчуците които купува от магазина са екологически чисти и нямат нитрати, и не са израснали в изкуствени торове. Но за това не се говори – ако готвиш пюрета си добра майка, ако купуваш готово в буркани, пак минаваш “метър”.

Ниво четири на съревнованието на майките е да се питат една друга дали някой ѝ помага в гледането на деца. Правилният отговор: “Сама си гледам детето”. Ако едно време е било традиция майките да раждат млади и бабите да гледат децата, докато те работят, то днес майките са се изучили, поработили са и като родят първото си дете на около 30 годишна възраст, а и след това, решават да си вземат цялото майчинство от две години и да си гледат детето. И най-важното сами, без помощ от баби и дядовци. Мисията им в живота е да се докажат като супер майки. И така в паркове и градини, докато бутате колички, другите стандартни въпроси след тези как си родила и дали кърмиш, са помага ли ти някой за детето? Смей да кажеш, че ти помагат, срещу теб ще се издигне майката героиня, онази същата, дето кърми малкия Крали Марко до 3-годишна възраст и дето готви пюрета, и ще ти каже, че тя съвсем сама си гледа детето, даже по телефона не ги чува бабите, и не иска съвети от тях, а мъжа ѝ е на работа и не ѝ помага, нощем спи в дурга стая, за да не го притеснява детето. Тук, обаче, някои майки казват обратното, че мъжете им помагат (макар да не е така), само и само да не си помислите, че са попаднали в капана на патриархалния модел и са се превърнали в едни домакини, детегледачки и мъжегледачки, които правят всичко. Да се гледат деца е трудно и нека бъдем честни, без малко помощ не става.

Петото ниво на съревнование е дали си отслабнала веднага след раждането. Верният отговор: “Няколко седмици след като родих, бях вече в нормалните си килограми”. Преди това, докато си била бременна съсетезанието е на коя по-малко ѝ личи, че е бременена, а след това, състезанието е на коя най-малко ѝ личи, че е раждал. Сякаш това да си бременна и да си раждала е най-срамното нещо, и трябва да бъде добре прикрито. Която има физиката и гена да се възстанови бързо и три месеца, след раждането да е обратно в нормалните си килограми е късметлийка. За други, процесът по възстановяване отнема години и изисква много усилия. Но и тук, много от щастливките, които изглеждат във форма, често обичат да се похвалят.

Шесто ниво на сървенование е майките да се питат колко скоро след раждането са правили отново секс с мъжа си. Верният отговор: Колкото по-скоро, толкова по-успешна е майката. Мъжът не можел да седи да на “сухо”, все пак трябвало да се удовлетворят желанията му, и той имал нужди! Подобни изказвания говорят за това, че на жените родилки очевидно не им е до секс (което след раждането е съвсем естествено!), но се чувстват длъжни да го направят, заради мъжете си, за да не спрат да ги обичат и да ги оставят, за да не им е скучно вечер след работа, без секс, за да не мислят, че цялото внимание отива за децата. Това, че тялото и психиката на жената е преминало през какви ли не промени, че хормоните бушуват във всички посоки, за да родят един нов човек, че има шевове и болки, няма значение, важното е мъжът да се чувства добре и те да са способни отново да удовлетворяват желанията му.

Ти си успешна, ако въпреки че си майка, можеш да бъдеш и съпруга. Друг е въпросът, че веднага след раждането нивата на хормоните ти абсолютно не позволяват да изпиташ, каквато и да е сексуална възбуда, пролактина ти скача до небесата заради кърмата, не се получава никакво овлажняване там, където трябва и ако участваш в полов акт, освен, че нямаш желание за него, той е и болезнен. И отново, жените се държат така сякаш всичко това не е вярно, сякаш всяка една не минава през това, а се съревновават, коя е могла да превъзмогне себе си, нежеланието и сухотата, за да бъде отново сексапилната жена, която удовлетворява мъжа си и той не спира да я желае и след раждането.

Ниво седем в съревнованието е, освен дали правиш секс, дали докато си гледаш детето, готвиш, чистиш и переш дрехите на мъжа си. Колкото повече неща можеш да правиш, докато си гледаш детето (сякаш гледането на деца е нещо, което се прави между другото), толкова по-успешна майка и жена си. Само човек, който не е гледал малко бебе, може да си помисли, че жената по цял ден се разхожда в парка и си почива в къщи, и за разнообразие може да изчисти, изпере и сготви. Очакванията към жената-майка са високи. От всички, от цялото общество, от мъжете и най-страшното, от другите майки и жени.

Ниво осем на съревнование е дали успяват да работят, докато гледат децата си и кога плануват да се върнат на работа. Тук майките героини се разделят на два вида: 1) едните казват: “Ооо, ще си гледам детето до 2 годишна възраст, а даже и до 3, как ще го захвърля в някоя ясла, да не знам там как го гледат”. Тези майки, най-често доста са поработили преди да излязат по майчинство, експлоатирали са ги на работа и хич не им се връща на работното място. А другите, 2) втория тип, на които им е втръснало бебешкото ежедневие, захранване и памперси, но не смеят да си признаят, защото може да ги обвинят като безотговорни майки, казват: “Ааа, как ще гледам аз едно дете на година и нещо, което има нужда вече да се социализира с други деца. Не мога да го ограничавам. След годинка го давам на ясла и тръгвам на работа”. И тук вече можете да се наслушате и нагледате на критики от едните към другите майки и обратно. Коя е по-отдадена и коя пренебрегва детето си.

Да забременееш и родиш дете са биологични и физически процеси, които всяка жена понася по различен начин. За това няма смисъл и не е нужно да се сравняваме една с друга. Вместо да се обединим в това, че всички ние, които сме родили деца сме направили някакво чудо, че сме понесли всички страдания, за да създадем нов живот, вместо да сме обединени от общото тежко преживяване и опити за оцеляване, ние се съревноваваме. Нека вместо да се опитваме да се докажем коя е по-добра, вместо да прикирваме колко е трудно и да излизаме с усмивка пред другите, че се справяме идеално и дори по-добре от тях, и сме щастливи с плачещите си бебета, които хапят гърдите ни и ни будят нощем, нека се изправим искрено една пред друга и признаем, че да си майка е тежко, трудно, че изисква 24 часов работен ден, че безсънните нощи тежат на психиката и физиката, че притесненията дали детето се развива добре са реалност, че не можеш да изглеждаш перфектно, когато се грижиш за едно бебе (защото време за фризьор няма, време за епилация също, радваш се, ако можеш да се изкъпеш), нека сме обединени от майчинството и признаем, че всяка жена родила дете е герой. Всички сме от един клуб и минаваме през едни и същи трудности. За това е по-добре да се подкрепяме, а не да се съревноваваме. Това не е в полза на никого и кара много жени да страдат допълнително, наред с трудностите да гледат дете.

Можем да обобщим, че в основата на съревнованието между майките е това никоя да не се издава пред другите колко ѝ е трудно и изтощително да гледа децата си. Ако се провалиш дори само в едно от нивата – отпадаш. А истината е, че всички ние отпадаме ежедневно и губим нивата, защото е непосилно да правиш всичко едновеременно. Не е възможно. И това, дето си говорим по градинките са празни приказки, защото след разходката навън, всяка се прибира вкъщи с плачещото си бебе, с пълен памперс и състезанието продължава, но само със себе си, с твоя живот, твоето време и твоите сили. Всичко друго е измислица. Най-важното е децата да пораснат живи и здрави, а ние майките да оцелеем покрай тях. А състезанието е за тези, които имат време да се изживяват пред другите като супер герои.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Статията е публикувана за първи път с сп. „Жената Днес“, бр. 12, декември, 2019 г.

Четете и статия за естественото раждане – разказ от първо лице.

Как промоциите в магазина станаха по-важни от протестите

Писмо до днешните протестиращи oт един разочарован идеалист

И късно е вече в идеали да вярваме,
зарът е хвърлен, монетата пада веднъж.
Човек няма право втори път да залага,
България нас не спаси – да спася аз нея не ща.

“Патриотична”, група „На Червено“

Уважаеми, красиви протестиращи, млади, бунтуващи се, купонясващи, пред къмпинга от палатки на Орлов мост. Харесвате ми. Приличате на нас, от 2013-а. Вероятно приличате и на онези млади от 2009, 1997, 1993, 1992…

Лозунги от протестите против правителството на Борисов юли 2020 г. Снимка: e-vestnik

Лично аз, участвах в протестите през 2013-а. Онези красиви и артистични протести, които започнаха на 14 юни, под надслов “Кой?”. Не беше толкова отдавна. Но все пак минаха цели седем години. За това време, ние от 20 и нещо-годишни станахме 30 и нещо-годишни. Мина ни времето за протести, някак си. Животът ни натисна.

Разбрахме, че колкото и остроумни лозунги да пишем, колкото и шарено да се облечем и да викаме по площадите, промяна няма да има. И наистина няма.

Седем години, след онези протести, един и същ министър-председател оглавява трето правителство. Арогантността, липсата на еднакви закони за всички, липсата на еднакви условия за живот за всички – пак са същите.

Та, някак, сега нямаме сили да се бунтуваме, нямаме вяра, а и животът изисква своето. Вече сме в години, когато трябва да създаваме деца, да изкарваме пари, за да ги храним и отглеждаме, да се справяме, както можем. Някои емигрираха, други работят в големи западни компании у нас; Компании, които аутсорсват работата си в бедни страни като нашата.

Разбира се, всички знаем, че там най-често, работата изисква не по-висока квалификация от средно образование, но в кол центровете и други подобни, работят хора с дипломи по филологии, физика, математика, журналистика и т.н…

Бунтуваш се до един момент. Не е справедливо да си учил толкова време една специалност и да получаваш жълти стотинки като заплата, когато я практикуваш (ако въобще си намериш работа по специалността), не е справедливо да работиш в американска фирма, в която квалификацията и образованието ти нямат значение, но ти плащат приемливи за България пари, с които можеш да живееш.

Палатков лагер на Орлов мост, част от протестите 2020 г. Снимка: Красимир Свраков, https://www.economic.bg/

Да, не е справедливо да изсичат защитени природни паркове и гори, не е справедливо това богатство до София – планината Витоша да е оставена на произвола, да се саморазрушава, да стои неизползваема през зимата и лятото, заради неремонтирани лифтове.

Не е справедливо да бетонират природата и девствените плажове на Черноморието… Но и срещу това сме безсилни. Не веднъж и за това протестирахме. Държавата-мафия решава. И неведнъж ни показа, че ние сме безгласни граждани, чието мнение и искания не значат нищо. И докато се възмущавахме, бунтувахме, недоволствахме, живота ни повлече все повече навътре в себе си, остаряхме. На 30 и нещо сме вече, някои ще кажат не е много. Зависи за какво не е много. За бунтове и протести е много. Хипитата са го казали: “Не вярвай на никого над 30”. Не вярвайте, защото хората над 30, сами не вярват вече във вярата си. Станали са разочаровани идеалисти.

Гледам отстрани протестите, по медиите и социалните мрежи, гледам видеа, на които се виждат интелигентни младежи, свирещи, пеещи, творящи. Прекрасни са. Харесва ми духа, музиката, заряда. Като младежки фестивал от 60-те. Това е лятото на вашето недоволство. Но, уви, дори нямам време да дойда до Орлов мост, поне да ви видя на живо, ако не да участвам… Протестите са за млади хора, свободни, в лятна ваканция.

Аз и много от връстниците ми, които не сме там, нямаме време, защото сме заети да следим баланса по банковите си сметки, за да преценим дали ще можем да изкараме до края на месеца. Заети сме да работим в аутсорсинг фирми монотонна, скучна работа, нямаща нищо общо с квалификацията ни, далеч от нивото ни на образование, далеч от каквито и да е перспективи за професионално и интелектуално развитие, но със заплата, която ни позволява да издържаме децата си и да помагаме на родителите си пенсионери. Размерът на пенсиите им е подигравка за над 40-годишния им стаж работа. Не е нормално, възрастните хора да се срамуват, че с парите, които получават не могат да се издържат. Те също са протестирали, още от 90-та насам (а и вероятно, и преди това…), но вече нямат сили, нямат и здраве. Те най-силно не вярват.

Когато протестирах през 2013-та, бях развълнувана, мислех че това е истински бунт, че сме обединени, че от нас, хората, зависи промяната, дори писах репортаж тогава: “Протестиращите: Нито тези, нито предишните. Искаме промяна”.

Сега, като чета този текст и си спомня за събитията, се смея на наивността си. От нас всъщност нищо не зависи. Мафията-държава така силно е захапала властта и се подиграва с всички ни. От друга страна, ми става тъжно, че съм изгубила младежкото бунтарство, вярата. Животът обаче, те тласка в определена посока и в момента, много от нас се вълнуваме много повече от това какви промоции са пуснали в „Лидъл“, „Фантастико“ и „Кауфланд“, колко пари можем да спестим, коя е най-добрата, но и най-евтина пералня, как да съберем точки или пари, за да запишем детето си в детска градина…

Животът ни прави дребни еснафи, липсата на промяна през годините изсмуква идеализма и бунтарския дух, пречупва ни, прави ни чаркове от машината и ни кара да приемем нещата, каквито са и да се учим да оцеляваме в условията, които ни се предлагат. А управляващите искат именно това, едни послушни консуматори.

Промяната за нас не дойде, дано сегашният протест-купон на Орлов мост има някакъв ефект, въпреки че се вижда, че на управляващите въобще не им пука. Ние остаряхме за протести, дано вие – 20-годишните протестиращи сега, имате щастието да видите някаква промяна към по-добро. Ние вече не вярваме в промяната, но вярваме във вашата вяра в промяната. Благодарим ви, че сте там и заради нас – бившите протестиращи, разочарованите идеалисти. Нас ни няма на Орлов мост, но можете да ни видите в супермаркетите, скрити зад пълни колички с продукти – нашите консуматорски барикади. И не ни критикувайте, не ни съдете, животът направи това от нас. Животът изисква оцеляване, а оцеляването понякога забравя за идеалите и за духа. Или, както гласи известна поговорка: “Битието определя съзнанието”.

За финал, скъпи млади протестиращи, бих искала да ви поздравя с една песен, на един български емигрант, пореден разочарован идеалист, от софийските площади през 90-те. И да знаете, с вас сме. И емигрантите навън, в чужбина, и емигрантите навътре в себе си, у нас. Вие ни припомняте кои сме били и се молим, този път вие да успеете да извоювате промяната.

Патриотична

„Ние ще спасиме България“, казваш.
„Пак ли?“, те питам уж на шега.
„За нас“, гордо и с вяра отвръщаш,
„За наш’то поколение ще бъде само веднъж!“

И искрите в очите, и вярата ти стопля сърцето.
Ех, как искам да повярвам и аз.
Но късно е, на друга гара аз слязох,
а влакът, едва спрял, без мен продължи.

И късно е вече в идеали да вярваме,
зарът е хвърлен, монетата пада веднъж.
Човек няма право втори път да залага,
България нас не спаси – да спася аз нея не ща.

Обичам родината, недей ме разбира погрешно,
но в държавата си се чувствам чужденец у дома.
Един език говорим, а както брега с морето –
един в друг преливаме, един от друг се делим.

Някога вярвах и рисувах чудни картини,
с червени, сини и разноцветни бои.
Някога вярвах – дори и в това днес не вярвам,
всичко бе в черно, щом отворих очи.

Отдавна България, аз оставих на нея,
остави и тя мен, мен на света.
Както сирак, своята мащеха сам не избира,
тъй нито България – аз, нито тя мене избра.

В България не, но в твоята вяра аз вярвам,
за нея къс от сърцето си бих разменил.
България не, но от кръвта си бих дал ако трябва,
за да мога тебе, и тебе, и теб да спася.

Неор Начев, музикална група: „На Червено“

Автор на статията: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Статията е публикувана за първи път в Е-vestnik, 30.08.2020 г.

Момичето, което сънувам не е за мен

Сблъсъкът на интелектуалеца с човека, който живее за мига, в стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“ на Рене Карабаш

„Мислите, че това съм аз. Но сте единствено вие“, това казва в уводния текст на новата си стихосбирка „Братовчедката на Зорбас“ (ИК Жанет-45), Рене Карабаш (псевдоним на Ирена Иванова). Действително, макар много от стиховете да звучат автобиографично – мили спомени от детството, което изчезва бързо и безвъзвратно, в тях всъщност е историята на всяко едно щастливо детство. В него задължително присъства една грижовна баба, която събира стиховете на внучката си в една „Папка“ („Няколко неща, които не знаете за себе си“); Майката – обиколила света, чрез магнитите на хладилника, подарени от дъщеря ѝ – пътувала до различни места („Майка ми обиколи света“); Бъдни вечер – такава, каквата е позната в традиционните български семейства – с „боб в гърнето (…) / девет ястия на масата“ („Бъдни вечер“). Освен в тази първа част на книгата, озаглавена „Книга първа“, читателят може да се разпознае и във втората част – „Книга втора“, която е фокусирана върху любовни търсения, разочарования, а понякога и намирания на „голямата любов“, която „идва точно в 6“ („The Heart Knows When the Search is Over“) или пък е обикновено „минно поле“ („Възможност за капитулация“).

Като във всяка книга, и в тази има силни стихове, които веднага изпъкват и те докосват, като например: „Майка ми обиколи света“, „Без смърт“ и такива, от които не ти става съвсем ясно какво ни казва авторът – стиховете: „Момчето от камък, което спря да пикае във фонтана“, „Ще се отпусна този път“ и др. Третата категория стихове са онези, които носят емоция, добре са построени, но липсва, ако можем да го наречем „развръзка“, след насложената кулминация преди това. Накрая липсва онова преобръщане, което очаква читателя; Няма онзи финален момент, в който разбираш защо авторът ти разказва всичко това. Такова е стихотворението „Бъдни вечер“: „Боб в гърнето / бъдник в камината / девет ястия на масата / колкото носи жената / Кадим с тамян / кръстим се и чакаме / баба да отчупи / първото парче от питата / късно през нощта / когато всички заспим“). Друг такъв стих е „Стъпки в снега“. Развръзка и преобръщане, обаче, виждаме в стиха „В мен“, чиито финал прави творбата по-въздействаща: „Сянката ми / като добро куче ме следва по улиците / понякога ме подминава / някой път остава встрани / друг път застава точно зад мен / така че да не я виждам / но аз я усещам / Напомня ми / какво е да си влюбен в улична лампа“.

Важно е да обърнем внимание и на едноименното стихотворение дало и заглавие на книгата „Братовчедката на Зорбас“. Всъщност от стихотворението не става ясно, защо самото то носи това заглавие. В него се разказва за връзката между майка и дъщеря, и как майката не е чела известни философи като Фройд, Ошо и Кришнамурти (които дъщерята явно е чела и са ѝ известни), но има усет към живота за мига: „Помириши цвете / прекопай градината / отвори широко прозорците / и пей!“.

За да разберем заглавието на това стихотворение, а и на цялата книга, можем да предположим, че името Зорбас е препратка към героя Зорбас Гъркът от едноименния роман на Нико Казандакис (публикуван през 1946 г.). В самата стихосбирка никъде не е упоменато директно тази препратка. Така че, читателят е оставен сам да прави предположения. В основата на персонажа на Зорбас Гъркът, от въпросния роман, е един весел човек, който обича живота, живее го тук и сега и не се притеснява за бъдещето. Негов антипод е приятелят му – гръцки интелектуалец, който е чел много книги, философства и го притесняват екзистенциални въпроси. Житейските възгледи на двамата герои се противопоставят в романа. В този смисъл тогава, можем да разглеждаме и едноименното стихотворение „Братовчедката на Зорбас“. Там, вероятно майката заема позицията на усмихнатия Зорбас, който не е чел много книги, но е щастлив и дъщерята, която влиза в ролята на гръцкия интелектуалец, който се учи как се живее за мига, от този позитивен свой приятел. Остава, обаче, въпросът защо именно „братовчедката на Зорбас“? Защо е избрана тази родова връзка? Защо братовчедка, а не например сестра или съпруга? Това не става ясно по никакъв начин, нито от стихотворението, нито от самата книга.

Ако предположим, че метафора за веселия Зорбас и начетения му приятел, е търсена в стихосбриката, особено във втората част „Книга втора“, можем да видим ясно изразено това противопоставяне – интелектуалец (чел много книги и борещ се ежедневно с вътрешните си екзистенциални търсения) и обикновения човек, който не е чел големите творби на философи и писатели (и може би за това е по-щастлив), живее за мига и гледа леко на живота. Това се вижда в стихотворението „Картина първа“: “Момичето, което сънувам / не знае нищо за латиноамериканските поети / Не е чела Шаламун / нито Фърлингети / язди жребци които забравят името ѝ на другия ден / но това не е проблем за нея / защото и тя често забравя своето (…) То единствено знае да пее и танцува“. Разбира се, образът на интелектуалеца е привлечен и се влюбва именно в тези леки характери, които живеят живота и го „танцуват“, но така и не може да бъде нито като тях, нито да е с тях: “Тази не е за теб / казва най-добрият ми приятел”. В не едно стихотворение, прави впечатление изреждането на различни известни автори или философи, които са познати на авторката, но нейните, леконравни герои, не са ги чели. Вероятно с това се цели засилване на противопоставянето, за което говорим.

Трябва да призная, че като изключим няколко хубави ситхотворения, най-силен текст в книгата остава уводният: „Няколко неща, които не знаете за себе си“, който обаче е прозаичен, а не поетичен. Този текст, между другото би могъл да се съкрати, тъй като изреждането на различни случки и събития, в един момент натежава и губи от ефекта си върху читателя. И все пак, видно е, че авторката пише проза добре и това вероятно не е изненада, предвид факта, че дебютният ѝ роман „Остайница“ (ИК „Жанет-45“, 2018) печели престижната Национална литературна награда „Елиас Канети“ (2019 г.). Разбира се, като се има предвид и имената на редакторките на стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“ – утвърдените поетеси Аксиния Михайлова (редактор и на дебютната стихосбирка на Рене Карабаш „Хълбоци и пеперуди“ (ИК Жанет-45, 2015) и Надежда Радулова – не можем да сме безразлични към тяхната оценка и работа върху стихосбирката. Просто на моменти, в книгата, читателят си задава въпроси, спъва се в някои неясноти, но кой знае, може би е позволено да се закодират далечни смисли и метафори в поезията, които всеки сам да разгадае за себе си. Може би, поетът си е свръшил работата, като е създал стиховете си, както ги чувства, след това “жив лежи вкопан / на хиляди / хиляди метри в небето!”.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензиятa на книгата „Братовчедката на Зорбас“ (ИК „Жанет-45“, 2020) e публикувана за първи път в LiterNet, 04.08.2020, № 8 (249)

Отпътуване (разказ)

Сборник с номинираните и наградените творби от конкурса „С море в сърцето“, Царево 2020 г. Снимка: Бистра Величкова

Отпътуване. Пресичане на границата. Трансцендиране на Аз-а. Географска шизофрения. Сърцето остава тук. Тялото продължава. Натам. Нанякъде. Разкъсване. Разпадане. Мисълта за миналото. Спомените, които теглят като магнит назад оловните нозе. Очакването, което тласка мисълта напред. Туптящите сърца и хилядите гласове, които те викат. Назад. Назад. Към себе си. Към тези, които те обичат. Към тези, които обичаш. Към тези, които оставяш, защото се обичате. За да се видите отново. Скоро. В онова утре, което е след цяла вечност. Разделени от любовта. Един от парадоксите на живота. Един от онези трудни избори. Ще се видим, нали? Съвсем скоро, нали? Нали?? И чувствата те разкъсват отвътре. Като среднощен вой на самотен вълк-единак от сърцето на най-тъмната нощ. Сам в безвремието между два избора. Между две реалности. Разкъсан между това което е било и което ще бъде. Разкъсан отвътре. Ще се видим, нали? Скоро! Нали? А когато онова утре се случи, ще се срещнем ли наистина? И същите ли ще бъдем? Наистина. Никога нищо не е същото. Сърцето винаги се завръща там, където никога не е било. Защото никога нищо не е същото. Отпътуване. И какво ще завариш после? Неизвестност. Очакване. Болка. Географска шизофрения. Ористта на времето ни? Наследството на 90те Личен избор? Търсене? Търсене. Търсене! Прегръщам с най-топлата прегръдка на света всички, които обичам. Всички в сърцето ми. Всички. Избора ни разделя. За да ни свърже отново. Някога. Някъде.

НЕОР НАЧЕВ

* Разказът е сред номинираните на Националния литературен конкурс „С море в сърцето“, Царево 2020 г. Разказът е публикуван в книга от конкурса, където могат да бъдат прочетени всички номинирани и наградени творби. Книгата е налична и в онлайн формат на следния линк.

ШАПКАТА (разказ)

Сборник с номинираните и наградените творби от конкурса „С море в сърцето“, Царево 2020 г. На снимката – един от най-младите читатели на книжката. Снимка: Бистра Величкова

Обикновена детска площадка, в сив софийски квартал. Края на пролетта. Дърветата са зелени. Децата тичат и играят наоколо, катерят се по катерушките, спускат се по пързалките. На пейките седят предимно родители и си говорят за проблемите на захранването, безсънните нощи, когато боледуват децата и липсата на места в детските градини. На пейка в края на градинката, седи възрастен мъж с голяма сламен шапка, тип каубойска, ловджийско елече в защитен цвят, бежови чорапи високо вдигнати над глезена, обут в сандали. До него – жълта пазарска торбичка с надпис на голяма верига магазини. В едната ръка държи запалена цигара, в другата малка бутилка водка „Савой“. Ту дърпа от цигарата, ту отпива от бутилката, ту псува, като повтаря псувнята по три пъти. „Ма… им да е… на тях“. И така три пъти. Едно малко детенце, на годинка и няколко месеца, с клатушкащи се, още неуверени крачки се запъти към него. Спря се на около метър и го погледна право в очите. Явно му се виждаше много интересн човек, различен от всички наоколо. Мъжът се смути леко от детето, после му стана неудобно от бутилката водка. Прибра я, като ученик, който са го хванали да пие в час и се усмихна на детенцето:

– Здравей! Как си ти? Интересен ли съм ти? Ами да, интересен съм, защото имам голяма шапка, нали? Аз съм чичо Христо Каубоя. Така ми викат приятелите. Тази шапка ми е подарък от сина, от Америка. Антика, от истински каубой! А ти как се казваш?

Детенцето се усмихна срамежливо, когато му заговори мъжът. То не спираше да го гледа право в очите и с интерес да поглъща образа му.

– Мило детенце, ами ти на къде си тръгнало? А? Защото аз например се връщам от Топлофикация! Знаеш ли ти какво е То-пло-фи-ка-ци-я? Имате ли парно вкъщи? Е, от там, значи са ми начислили едни хиляда лева, дето ходи ги разбери от къде са. Сам човек в гарсониера! Ти ми кажи, може ли да похарча за отопление аз хиляда лева. Гледаш ме, дрипльо, нали? Беден ти се струвам, ама аз съм с две висши – немска филология и външна търговия. И за какво?! Все без работа, гледах болни родители, изпратих децата в чужбина, внуците, малко по-големи от теб, не говорят български. Какво ми остава? Водката и цигарката. И ако може да не ме вкарат в затвора от Топлофикация…

Снимка със заглавие: „Огледало на живота“ с посредник птиците“. Снимка: Бистра Величкова

Детенцето слушаше внимателно и макар да беше съвсем малко, и да не можеше да говори, изглеждаше сякаш разбираше всичко. Изведнъж, то вдигна ръчичка и посочи един бял гълъб току-що долетял до пейката на мъжа.

– Даа, знам, знам. Не ми я пробутвай ти тази история за бялата лястовица. Чело си много ти, личи ти, че си интелигентно дете. Още носиш мъдростта и опита от предишния си живот. Но скоро като проговориш, ще го забравиш и ще започнеш всичко наново. Ще станеш като другите хлапета в квартала, дето все ми се подиграват и на шапката, и на елечето, и на сандалите. А в тази шапка е съдбата на целия ми живот.

Детенцето погледна шапката и я посочи с ръка.

– А, искаш шапката ли? Хайде, ела да ти я сложа. Ще ти я подаря, тя е само за истински каубои!

Мъжът се протегна към главата на детето, опитвайки се да му сложи шапката. В този момент, от другия край на градинката като разярена орлица, на която ѝ крадат малкото, тичаше майката на детенцето. Дръпна го рязко от мъжа и посегна да махне шапката. Започна да се кара на детенцето:

– Бързо идвай при мен! Къде се скиташ и говориш с непознати?!

Детето изпадна в истеричен плач, дърпайки се да се върне при мъжа. Майката буквално го влачеше към групичката от други майки. За да надвика детския плач, тя крещеше ядосано:

– Ама, до кога тия пианици ще се въртят из детските градинки и площадки? Кой знае какво може да му направи този! Тръгна да му слага мръсната си шапка на главата! Отвратително! Налива се тук цял следобед. Пиян, та му кървят очите. То вече да те е страх и в градинката да излезеш.

През това време детенцето продължаваше да се дере от плач. Тя го взе на ръце, а то се извиваше в нея. Сълзите капеха по плочките, а то цялото червено като домат. Глас не му оставаше от рев. Майката от ядосана стана притеснена. Опитваше се да го успокои, но нищо не помагаше.

Сборник с номинираните и наградените творби от конкурса „С море в сърцето“, Царево 2020 г. Снимка: Бистра Величкова

Мъжът гледаше цялата сцена от пейката си, докато запалваше нова цигара. Извади отново бутилката с водка и отпи две глътки. После стана и тръгна с бавни, недобре балансирани крачки към майката. Не обърна внимание на възмутения ѝ, критичен поглед, спокойно свали шапката си и я подаде на плачещото дете. То взе щастливо шапката и внезапно се успокои като с магия. Усмихна се на мъжа, докато по бузите му все още течаха сълзи. С интерес въртеше голямата шапка в малките си ръчички и искрено се радваше. Мъжът също се усмихна и бавно закрачи нанякъде, без цел и посока. И без шапката, в която беше съдбата на целия му живот.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е сред номинираните на Националния литературен конкурс „С море в сърцето“, Царево 2020 г. Разказът е публикуван в книга от конкурса, където могат да бъдат прочетени всички номинирани и наградени творби. Книгата е налична и в онлайн формат на следния линк.

Поетите само в „тъмното са у дома“

Вероятно по волята на случайността тази премиера се провежда именно на 1 юни – Денят на детето, а може би е специално избрана, не знам отговора. Но сте чували тази изтъркана от употреба сентенция, че поетите са като децата. Мислех си тъкмо за това. Поетите действително имат много детско в себе си, житейски незряло по някакъв начин. Носят един мил инфантилизъм. Но не са весели деца. Ако са деца, са едни недоволни деца. Едни деца, които са се оказали в свят, който не ги удовлетворява. Пример за тази моя теза е прочутото разсъждение на Киркегор, за поета като за нещастен човек, който обаче е устроен така, че когато страда, стоновете му звучат като музика. Поетите всъщност стават поети, защото имат дарбата да откриват режещите дисонанси на света. Те имат дарба да откриват бързо и веднага къде се намират тези дисонанси, къде е концентрирана болката на света. Най-често болката на света е концентрирана в самия поет. Но не само.

Бойко Ламбовски по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова, на 1 юни 2018 г., в Литературен клуб „Перото“. Снимка © Янко Джемеренов / Yanko Dzhemerenov Photographer

„Бог в очакване на дилъра“ е илюстрация на тази теза. В тази книга, както е направило впечатление и на нейните рецензенти, а и на вас като нейни бъдещи читатели, стиховете са една мигновена, много често съвсем експромт, словесна фотография на страданието на света. Прекрасно би било този свят да е хармоничен, да е зелено, да е пълно със слънце и светлина, и всички хора да се разхождат щастливи. Уви, ние тук знаем, че моментите на радост са много омесени с моменти и периоди на скърби, на различни катарзисни изживявания, наситени с остър драматизъм. Всичко това поетът умее да го улови. Уловила го е и Бистра. Книгата ѝ, в нейните много концептуално изведени четири цикъла, са за тези неща. Тя не е първият човек, който ни занимава с просяка, с наркомана, с низвергнатите и отритнатите от съдбата. Със страдалците на света са се занимавали много от поетите, през цялата история на съществуване на това изкуство, наречено писана словесност. Има един прекрасен поет, който аз ценя и когото дълго време беше забравен в нашата литература – Теодор Траянов. В неговия „Пантеон“, има едно стихотворение посветено на Франсоа Фийон – „Кралят на Лазура“. В него става дума именно за тези страдалци и грешници на света: „Аз, бледният крал на лазура / отплувах, проклет от света, / по мачтите – огън и буря / в сърцето – лика на смъртта (…) / Там свита от парии водя / на грешници хорът осмян, / порочни мадони, рапсоди / и блудници с плач неразбран“. Траянов е събрал в един кораб всичко това, което е отритнато от света и не се радва, така както би следвало да се радват всички божи творения на тази земя.

Бистра Величкова по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“, на 1 юни 2018 г., в Литературен клуб „Перото“. Снимка © Янко Джемеренов / Yanko Dzhemerenov Photographer

Книгата на Бистра Величкова можем да раглеждаме и като реплика на това стихотворение на Траянов, преведена на българския език на XXI век. Героите вътре не са просто залисовки, не са препостнати персонажи на страданието в неговите различни хипостази. Ако бяха такива, щяха да бъдат само щрихи или очерци, ритмизирани в стихотворен план. Това не е достатъчно, за да можем да говорим за добро и голямо изкуство. Бистра успява да види универсалното в тях, при това далеч не само в географски план (Белгия, Португалия, Русия и т.н.). Всичката тази болка на света тя пропуска през себе си и го прави убедително и експресивно. Тя гледа по такъв начин да концентрира внушението, че то да достигне до нас, като някакъв вид парадокс; да достигне до нас с малко думи, но като един афористичен сгъстък, който да ни изненада, да ни провокира, да ни накара да се замислим. Успява ли? Според мен, в голяма част от текстовете си – да. Ще прочета стихотворението „Улици“, което може да послужи като ключ за прочита на тази книга: „татуирах себе си / върху улиците, / на които съм живяла / всички си приличат / по моите белези и рани / различни са, / когато ме няма / затварям очи, / защото само в тъмното / съм у дома“. Тъмното е знак, че човек иска да го няма, да не го виждат, а той да вижда и да запази в главата си, само това, което е видял; Иска да се скрие, да изчезне. Има един показателен разказ на Хемингуей, в който се разказва за сервитьор, който работи по цял ден, но недочува. Той е възрастен самотник, който няма семейство, и единствената му мечта, след като свърши своята тежка работа е да отиде да почине в заведение, където е светло и тихо. А защо му е на глухия човек да му е тихо? Така или иначе не чува. Защото тази глухота, която я нямат другите, също е рана. Но когато си в тъмното и това е твоят дом, светлината е някакъв вид рана. А тази светлина озарява свят, в който е пълно със страдание. Пък в тъмното ти не го виждаш, можеш да се скриеш.

Бойко Ламбовски по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова, на 1 юни 2018 г., в Литературен клуб „Перото“. Снимка © Янко Джемеренов / Yanko Dzhemerenov Photographer

Не знам дали вярно го тълкувам, може и да си измислям разни неща, но това е грехът на всички литературни интерпретации. Но това пък е и радостта на четивото, че всеки може да си направи свой прочит и да открие неща, които са конкретно негови. Добрата литература се отличава от лошата литература по това, че от добрата можеш да вземеш нещо за себе си; От лошата никой почти нищо не може да вземе за себе си, освен – не пишете така и не четете това. Трябва да ви кажа, че по-нелеп призив от този „Дайте да четеме повече книги“, не съм чувал. Да ме прощават книжарите – призивът работи за бизнеса, но в културен план е нелеп. Бих го перифразирал така: нека пишем добре и четем само стойностни и хубави неща. От които можем да вземем нещо за себе си. Не всички книги са ценни. Има много глупости, които се пишат и издават. Стойностните книги са тези, които ни обогатяват, в които се разпознаваме, които ни утешават по някакъв начин. „Бог в очакване на дилъра“, която представям днес, е книга, от която можем да вземем нещо за себе си.

Реч на поета Бойко Ламбовски при представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра” („Ерго“, 2018 г.), публикувана във в. „Литературен вестник“, бр. 24, 20-26.06.2018 г., стр. 3

Една от темите в тази книга е капсулизацията на личността, нейното затваряне, злоупотребата със страданието като самодостатъчен патос и гняв към битието. Заглавието е вид провокация. Аз не зная дали Бог има нужда от утеха, но съм сигурен, че вероятно има сили, всиши сили, които отговарят за вдъхновението и развитието на това, което човек концентрира като словесен изказ и споделя с другите хора. Дори за поезията. Сигурно някои от тези сили се радват на доброто постижение и на доброто попадение в сферата на литературата. От тази гледна точка, въпреки че книгата е пределно мрачна, като цяло съм уверен, че тя ще е радост не само за нас като читатели, а ще е радост за тези сили, защото е още един щрих в познанието ни – особено за там, където ни боли. За това аз лично, при все кахърните послания на книгата, съм оптимист за Бистра, предричам ѝ успех. Освен стихосбирката ѝ съм чел и първата ѝ книга с разкази – „Малка, мръсна и тъжна“, която стана лауреат на конкурса за дебют „Южна пролет“ 2015 г. Бистра има афинитет към предизвикателните заглавия, както може сами да се убедите. Не зная бог дали ще дочака дилъра, но знам, че ние ще дочакаме още книги от Бистра. Авторката заслужава поздравления и за жеста към нейната майка, част от чиито стихове присъстват в тази книга. Това показва симпатично чувство за приемственост, въпреки че доста се различават стилистично поколенията и изказа. Поздравления заслужава и публикувалото книгата издателство “Ерго”, което прави нещо важно за всяка национална култура – издава стойностни заглавия, необещаващи бърза и лесна реализация в некомерсиални сфери като поезията и литературнaта критика.

БОЙКО ЛАМБОВСКИ

* Реч на поета Бойко Ламбовски по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра” („Ерго“, 2018 г.) на Бистра Величкова в Литературен клуб „Перото“, в София, на 1 юни 2018 г. Речта му е публикувана във в. „Литературен вестник“, бр. 24, 20-26.06.2018 г., стр. 3

Магията на Бела речка

Бела речка е малко селце в Северозападна България, обградено отвсякъде с хубави гори и поляни. Поляни с цветя, макове, жълтурчета и др. Всяка година там се организира фестивал на различни теми, свързани със спомените. Организаторките са българки, някои от които са родени там, но живеят и работят в Германия. Те не могат да забравят родния край.

с. Бела речка, Фестивал на спомените Goatmilk, 2018 г. Снимка: Бистра Величкова

Имах удоволствието да присъствам на този фестивал. Настаниха ме в къщата, малката къщичка, на леля Аничка. Възрастна жена, мъжът ѝ – починал. Винаги усмихната, заразяваща със смеха си, пъргавостта си. Щом пристигнах извади собствено сладко от малини, да ме почерпи. Каза ми, че тук нямат ключове на къщите, не се заключват, между съседите няма огради, те са близки. В селото няма кражби, престъпления. Тук не ползват новите технологии. В цялото село има един компютър, само в общината.

Стаята, в която ме настани леля Аничка, беше постлана с шарена черга, изтъкана от самата нея, с коавьорче на стената, избродирано пак от нея. Интересното е, че в дворовете, в предната част, пред къщите си, садяха цветя, а в задната садяха зеленчуци – картофи, моркови, тиквички. А колко интересно беше, когато в неделя вечер засвири селската музика на площада и всички се стичат да се хванат кой пръв на хората. Чужденците първи научават стъпките на българските хора – и германци, и американци и др. Леля Аничка едва ходи, едва пристъпва, но за тази вечер тя си облича традиционната българска носия, която я пази от времето на младостта си и отива на хорото.

с. Бела речка, Фестивал на спомените Goatmilk, 2018 г. Снимка: Бистра Величкова

Въздухът в Бела речка е толкова свеж. Изведнъж се чувстваш подмладен, спокоен. Не усещаш никакъв стрес. Няма го стреса на големия град. Реките са пълноводни, поточетата бистри. Всичко създава едно неповторимо чувство на хубав душевен живот. Докато има такива кътчета като Бела речка, българщината ще се запази вовеки веков.

Специални поздравления и възхищения на организаторите на фестивала.

Д-р БИСТРА ТОДОРОВА

* Тесктът участва в онлайн фестивала Goatmilk – „Рефлексии: назад и напред“ 22-24 май 2020 г., в село Горна Бела речка. 

Къщата на ул. „Първа“

„И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!“

„Повест“
Атанас Далчев

В Бела речка има една изоставена, разпадаща се къща. Къщата на ул. „Първа“. Без прозорци. Счупени и изгнили. Без входна врата. С разпадащи се от дъждовете мебели, рушащи се от влагата, от безстопанственост. Къща, празна от самата себе си. Обрасла с високи треви и бурени, потъваща с основите си в пръстта. Бавно самопогребваща се и себе си, и миналото, което носи. С пробит покрив, с изгнили греди, измежду които слънцето прониква едва и пада между две счупени дъски на пода.

с. Бела речка, Фестивал на спомените Goatmilk, 2018 г. Снимка: Бистра Величкова

В една от стаите има ръждясала пружина на легло, пробита по средата. В края на леглото – скъсано и изядено от молци одеяло, с родопски шарки. Как ли е изглеждал стопанинът, който се е завивал с него? До пружината стои, проядено от дървеници и с лющеща се зелена боя, нощно шкафче. Над него – голям часовник със счупен циферблат. Стрелките замръзнали на пет и половина. Но през деня или през нощта? В нощното шкафче – блистер с успокоителни. Какво ли е мечтаел да сънува, ако успее да заспи? „Сънувам, че ме няма“, сякаш чувам някой да шепти. До блистера с хапчета, разпиляни, стари, черно-бели снимки – две портретни: на мъж с мустаци и войнишка фуражка, и на жена – с коса, високо вдигната на кок, строг поглед, свити устни в насилена усмивка, черна рокля и дантелена яка. Има и една по-голяма снимка – на цялото семейство – баби, дядовци, млади жени с мъжете си, малки деца гушнали се в краката им. На гърба на снимката, с молив пише годината, все повече избледняваща с времето – 1919 г. Къде са сега хората от тази фотография? Представям си как звучат гласовете им в къщата. Обичат се, карат се, вечерят заедно, плануват бъдещето си. Пронизват ме острите стъкла на счупените прозорци.

с. Бела речка, Фестивал на спомените Goatmilk, 2018 г. Снимка: Бистра Величкова

В кухнята ръждясват колелата на печката, потънала в прах. Отгоре стара тенджера пълна с кал, дъждовна вода и скакалци. Дървената маса, която някога е събирала цялото семейство на вечеря, днес е с липсващи дъски, изгнили крака и е наклонена на една страна. С ръка да я докоснеш, дървото се разпада в ръцете ти. Толкова крехък ли е животът? Толкова нетрайно ли е миналото? Това е като онази къща от „Повест“ на Атанас Далчев: „Прозорците — затворени и черни / и черна и затворена вратата (…), „Стопанинът замина за Америка.“ Какво се случва

с. Бела речка, Фестивал на спомените Goatmilk, 2018 г. Снимка: Бистра Величкова

с местата, на които ни няма? И мен ме няма в тази изоставена къща, защото не съм част от нейното минало. Аз съм част от настоящето ѝ, в което я приютявам в сърцето си. Давам ѝ от моите сърдечни импулси. Ритмични удари, с които я съживявам. Осиновявам я. Правя я част от мен. Тази „бездомна“ къща, която плаче с изгнилите си греди, с ронещите се стени, с натежалите над земята съдби на хората, живели някога в нея. Тази изоставена къща вече живее в мен. В мен живее нейното прашно, черно-бяло минало, което гледа строго с войнишка фуражка, изпод блистер успокоителни, с минал срок на годност. Едно време застинало завинаги в пет и половина. „Стопанинът замина за Америка“, а аз останах, за да приютя липсата му. В къщата на ул. „Първа“. В Бела речка.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

с. Бела речка
24.05.2018 г.

* Текстът участва в онлайн фестивала Goatmilk – „Рефлексии: назад и напред“ 22-24 май 2020 г., в село Горна Бела речка. Текстът е публикуван за първи път на Фейсбук страницата на фестивала.

** На фестивала Goatmilk, през 2018 г., Бистра Величкова участва с текста „Преходът свърши“. Видео от четенето, можете да видите на този линк. Видео от четенето на преводачката на разказа на английски език – Айрийн Нийланд, можете да видите на този линк.

III-та награда за Бистра Величкова в Рецитаторския конкурс – Шумен

Писателката Бистра Величкова спечели III – та Награда на ХХVII Национален конкурс за изпълнение на унгарска и българска литература, Шумен 2020 г., в трета категория „Непрофесионалисти“.

Участничката представи в артистичен рецитал, откъс от произведението „Изповедите на един буржоа“ от Шандор Мараи, в превод на Мартин Христов и стихотворението „Майка ми“ от Иван Вазов.

„За мен е чест да бъда оценена от жури, в което участва една от най-талантливите ни и любима моя актриса Йоана Буковска, както и от професионалисти в театралното изкуство като проф. Здравко Митков и доц. Юрий Дачев“, каза Величкова.

Тя изрази взхищение и благодарности към организаторите на конкурса от Унгарския културен институт и Община Шумен. И каза, че „въпреки пандемията, успяха да организират блестящо онлайн формат на конкурса! По този начин показаха, че изкуството си пробива път и в най-трудните времена и изпитания. А хората, имат нужда от култура, защото тя не е „каприз на лукса“, а е насъщна!!!“

Конкурсът беше посветен на 120-годишнината от рождението на унгарския писател Шандор Мараи (1900-1989) и 170-годишнината от рождението на българския писател Иван Вазов (1850-1921).

Имената на всички наградени, можете да видите на следния линк.

Бистра Величкова участва и с видео в категорията „Дигитална поезия с Новател“. По-долу, можете да видите видеото, в което се рецитира текста „Загуба“ на Шандор Мараи и стихотворението „Голямата земя“ на Георги Рупчев.

Раждане*

Текстът „Раждане“ от Бистра Величкова е публикуван в сп. Жената днес, бр. април 2020 г.

Раждането преди всичко е умиране. Част от теб умира, за да се роди нов живот, нов човек. Болката, която изпитваш е такава, сякаш идва края, непоносима е, умираш, викаш, стенеш. Тя преминава за кратко, плавно отшумява, до следващия миг, в който ще я почувстваш. До следващата контракция, която носи ново разширение на изхода, от където ще се появи новия човек; Поредна контракция, която те приближава до умирането, до раждането, до края и началото. Всяка следваща е по-болезнена и по-дълга от предишната. В няколкото секунди между тях си поемаш задъхано въздух, разплакваш се от непоносимата болка, от безпомощността и уязвимостта, от това, че скоро ще започне отново и не знаеш кога ще свърши. Не можеш да я спреш, трябва да я изтърпиш до край, до когато е решила да продължи, до когато излезе на бял свят малкият човек вътре в теб. Каква е болката от родилните контракции? Спазми на корема, присвиване, болка от която не можеш да си намериш място, болка от която ти се крещи, вика, дереш се с глас, скимтиш и виеш като животно на заколение. В същото време стенанията и виковете напомнят на онези, които издаваме при наслада от любов. Къде е границата между щастието и болката? Защо двете са толкова близки? Близки, както раждането и смъртта. Молиш се за упойка, но тя е забранена. Трябва да останеш в съзнание, да чувстваш с всичките си сетива умирането си и раждането на новия живот. За всякакви други случаи могат да те упоят, да изчезнеш, да забравиш, да не знаеш какво се случва, освен, когато раждаш.

От твоята болка се създава нов човек.

Човек, който завинаги ще е свързан с теб. Човек, който е създаден първо от два погледа, които са се срещнали в нощта, усмихнали са се един на друг, после е дошла целувката, последвана от допира и пълното сливане на две голи тела, слабо осветени от горящи свещи в мрака, после стенанията им, въздишките в наслада, случайната среща на сперматозоид с яйцеклетка, които се превръщат в зигота, която бързо се дели на още множество клетки, докато не се създаде ембрион, зародиша на нов човек, вътре в друг човек. И никой не знае как става магията и никой никога няма да разбере. Науката ще се опитва да обясни и разгадае, но тя завинаги ще си остава в тайна. Завинаги ще остане чудо създаването на нов живот, в чиято основа е другото чудо – любовта. Как и от къде идва човека?

Къде е бил преди да се роди и къде отива след това?

Усещаш нова контракция и нямаш време да мислиш. За стотни от секундата е съвсем лека, после се засилва, докато не достигне своя връх, докато не те накара да скимтиш и виеш от болка. “Имате осем сантиметра разкритие! Тоновете на бебето са добри. Туп-туп-туп-туп! Чувате ли сърчицето му? Пулс 150. Чудесно се развиват нещата! След малко ще започнат и напъните”. Гласът на акушерката се опитва да те успокои. Вярваш на всичко, което казва. Питаш я до кога ще те боли. Питаш я кога ще свърши всичко. Виждаш в нея единствения си спасител в този момент. Гледаш я умолително, искаш да направи нещо, за да спрат мъките. Тя в замяна хваща силно ръката ти и ти казва, че можеш, че си силна, че ще се справиш. Влива в тялото ти нови сили и успокоение, които действат по-силно от упойка. В този миг чувстваш акушерката толкова близка, сякаш е единственият ти близък човек на света, който е с теб в този миг на умиране. Сякаш само тя е способна да те спаси от неимоверната болка. В следващия момент чуваш гласа ѝ:

“Имате пълно разкритие. Напъвайте сега!”.

Напъните трябва да стават точно, докато имаш контракции. Болката се утроява, прознива те и искаш просто да лежиш, и да изчакаш да премине, но в този момент, в кулминацията, ти трябва да поемеш дълбоко въздух и да се напънеш силно, така че да изтласкаш малкия човек от теб, да го избуташ да излезе през онзи отвор на шийката на матката, който е достигнал пълното си разширение от 10 сантиметра. Как може да излезе цял човек от такъв малък отвор? Главата на бебето е с радиус 33 сантиметра. Трябва да дадеш всичко от себе си, да помогнеш на бебето да излезе. За това напъните трябва да са силни, да поемаш въздух и да не го изпускаш напразно, а с негова помощ да напъваш. Това не е лесно, въздухът бързо излиза през теб като вик, като крясък, като отчаяни думи: “Не мога повече!”. Молиш се и викаш отново за обезболяващо, за някаква упойка, за нещо, което да намали непоносимостта. Молиш се цялата тази мъка да спре. Веднъж завинаги. Но вече е съвсем късно,

Текстът „Раждане“ от Бистра Величкова е публикуван в сп. Жената днес, бр. април 2020 г., стр. 83

при пълно разкритие не дават упойка. Изисква се цялото ти съзнание, за да напъваш, за да усещаш как между краката ти ще излезе новият човек и как ще проплаче. Машината за мерене на тоновете на бебето разпръсква ускореното туптене на сърцето му в цялата зала. То все още е вътре в мен и чака да излезе сред света. Отново напън. Акушерката забелязва, че протича кръв, започва кръвоизлив, но бебето не излиза. Лекарите стават напрегнати. Проверяват до къде е стигнало бебето, усещат главата му, била точно на изхода. Но отоврът е тесен, главата не излиза. Вадят ножици. “Ще ви срежем леко долу, за да подпомогнем процеса! Епизиотомия се нарича”. Не се страхувам, дори не мисля, сългасна съм на всичко, за да свърши по-скоро непоносимата болка. Правят разрез и изведнъж излиза глава. Напъвам силно и усещам как излиза целият малък човек от мен. Усещането е като внезапно облекчение, изваждане на голям товар от корема ти. Бебето е навън, свързано с пъпната връв към плацената, която все още е в мен. Плацентата, от която се е хранило девет месеца. Акушерката реже пъпната връв и бебето проплаква неистово. Плаче така, както майката до сега, която я е боляло от контракциите.

Последният вик на болка на майката е първият вик на детето при срещата му със света.

Бебето реве ритмично без да спира, обляно в кръв и бяла течност. Акушерките го взимат да го измият и претеглят. Казват ми да направя още един напън и от мен излиза плацентата. Тя е с големина на спаднала волейболна топка, пълна с кръвносни съдове, кървяща, страшна. Долу от мен тече кръв, която не виждам, но усещам, разкъсванията от шийката до вагиналния отвор са множество. Лекарката не се смущава, виждала е много подобни гледки. Ежедневно наблюдава това, което за всяка раждаща жена е уникален и специален момент. Хладнокръвно гледа на раната и течащата кръв. Носят ѝ инструменти за процедурата – игла, конци, ножици, спекулум, инструменти от които те боли само като ги погледнеш. Страх ме е, но вече не чувствам болка, няма ги непоносимите спазми и ритмичните присвивания от контракциите. Бебето е вън от мен. Шиенето на органите долу ще боли, за това сега вече ми слагат местна упойка. Лежа, кървя и гледам лекарката как дърпа иглата нагоре и я забожда отново в тъканите.

“Не мога да разбера кое му е естетственото на естественото раждане”,

чувам я да казва изпод медицинската маска. “Разкъсвания, разкъсвания… това няма зашиване…”. В нейни ръце съм и се надявам по-скоро да зашие кървящата рана, но вече не боли, не текат сълзи, вече нищо няма значение. Краят е дошъл. А ревът на бебето е най-успокояващият звук на света. Аз съм умряла и съм се родила наново заедно с него, заедно с новия човек създаден в тялото ми. Част от мен завинаги е умряла и ще остане в родилна зала номер 1, на втория етаж на родилния дом. От този ден нататък, от тази събота на 9 февруари, аз повече никога няма да бъда същия човек. Точно в 14.20 ч., когато излезе малкото момиченце от мен, смъртта и живота се срещнаха, там долу при отвора на сътворението, при кръвта, която изтича, за да се обнови с нова, при разкъсаната плът, която ще зараства дълго и ще напомня, че животът боли. Но вече не си сам. До теб има човек, в когото ще можеш винаги да се оглеждаш като в огледало на времето, да виждаш себе си, миналото, бъдещето и целия смисъл на живота, който си търсел.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* С благодарности за професионализма, посвещавам на: д-р Камелия Павлова, акушерка Ирина Карлакашева, д-р Илияна Иванчева, акушерка Мария Генова, д-р Милена Стоянова. Както и на целия екип от специалисти от МБАЛ “Надежда”.

** Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, бр. април/май 2020 г., стр. 82/83