Ще бъде момче, нали?

ЗА ПАТРИАРХАЛНИЯ МОДЕЛ В ОБЩЕСТВОТО И ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯТА НА ЖЕНАТА ОЩЕ НА ФЕТАЛНО НИВО

„Ще бъде момче, нали?“. Този въпрос все още често се задава на бременната жена от цялата мъжка част от двете роди. Все още за много мъже е жизненоважно да им се роди мъжки наследник. Още един от тяхната порода, от по-добрия пол. Особено ако е първо дете – да е престолонаследник, който да носи името на бащата и на славната му фамилия и да влезе във владение на кралството, състоящо се от два панелни апартамента в „Люлин“.

Източник на изображението: GQ Magazine UK

Мъжът продължава рода. Жената ражда, но това, разбира се, не означава, че тя продължава рода! Защото тя не предава на поколенията фамилното си име. А кой е измислил наследяването на фамилията на бащата, а не на майката? Бащите, разбира се! Традицията е регламентирана и от правото – според българското законодателство детето автоматично взима фамилията на бащата, в случаите, в които бащата го е признал за свое. Дори таткото да е съгласен детето да получи фамилията на майката, законът не го позволява. Само ако той не е признал детето (записан е като „баща неизвестен“), а майката е административно квалифицирана като „самотна майка“ (забележете, не сама, а самотна, защото само така може да се чувства една „изоставена“ от мъжа си жена!), тогава детето взима фамилията на бащата на майка си. Важно е дори административно да е записано, че детето получава отново фамилията на мъж, защото явно жената е само придатък на мъжа. Тя няма фамилия и род. Тя е част или от фамилията на баща си, или от фамилията на мъжа си.

Всъщност пренебрежението към жените започва още докато са плод в утробата на майките си.

Това е дискриминация на фетално ниво.

„Ще бъде момче, нали?“, питат роднините и продължават с надежда: „Дано да е момче!“.

Никога не съм разбирала феминизма, никога не съм се интересувала по-сериозно от философията му, но сблъсъкът ми с реалността ме накара от първа ръка да разбера за какво се борят тези недоволни жени. И се оказва, че имат право. Живеем в мъжки свят. Свят, направен от мъже за мъже. Колко жени не са наемани на работа, защото са на възраст, в която се очаква да имат деца? Ако сте жена, вероятно ви се е случвало на интервю да ви попитат дали имате сериозна връзка и кога планирате деца! Въпрос, нямащ нищо общо с професионалните ви умения. И колко жени, след като се върнат от майчинство, са уволнявани? Забременееш ли и станеш ли майка, често вече те приемат за негодна за обществени ангажименти и работа… Твоето задължение е да си стоиш вкъщи и да гледаш децата, кариерата остава за мъжете!

В някои страни в Южна Азия например дори днес е разпространена

практиката на женоцида или инфантицида.

Ако полът на детето стане известен, докато е още в зародиш, и ако не е момче, следва аборт. Това е честа практика в страни като Виетнам, Китай, Пакистан, Индия и др. Оказва се обществено и икономически неизгодно да имаш момиче. Освен че трудно ще си намери работа, заплащането за жените е по-ниско. А семейството ще трябва да събира зестра, за да може да я ожени.

Въпреки развития век, в който се твърди, че живеем, в много точки по света жената продължава да има две основни функции: 1) да забавлява мъжа и да му доставя удоволствия (от всякакво естество – от хранително-вкусови чрез готвене, подреден и чист дом до сексуални забавления и 2) да продължи рода на мъжа, като му роди дете. Разбира се, мъжко!

И макар в някои части на планетата да се борят за признаване на еднополовите бракове и половото самоопределяне, различно от мъж и жена, реалността всъщност е, че в огромното си мнозинство човечеството все още се бори на първично ниво с патриархалния модел. Мъжът е глава на семейството, той работи и осигурява прехраната, а

жената е покорна домакиня и детегледачка.

Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 12, декември 2018 г.

Също така жената често се възприема и като враг за родата на мъжа. Тя е тази, която го е отнела – абсолютното въплъщение на злото за майка му. И се оказва, че една майка мрази друга майка, вместо да прояви разбиране и съчувствие. Но конфликтът между снаха и свекърва е стар колкото света и може да се подложи на анализ в дисертационен труд.

Интересното е, че не само родителите на мъжа, но и собствените ѝ родители имат очаквания жената да се грижи за съпруга си, като в това се включва успешното реализиране на основните ѝ функции – готвене, редовен секс, раждане и отглеждане на наследниците.

В противен случай мъжът може да те остави!

А по-страшно от това в патриархалния модел няма! Какво ще прави сама жена?! Кой ще я вземе?! Още повече, ако има и дете. Виж, мъж без жена далеч не е така обругаван и критикуван. Обществото толерира и приема всички недостатъци на мъжа, защото той просто е мъж. И всичко му е позволено, защото такава му била природата! Мъжка! Дори изневерите му са признак на мъжественост, „не е мъж под чехъл“!

Освен от двете роди и мъжете, жената често е дискриминирана и от „посестримите си“ – от другите жени. Особно от тези, които кротко си изпълняват отредените функции и гледат критично на отклонилата се от пътя овца, т.е. жената, бунтуваща се срещу патриархалните традиции. „Виж я пък тази, не готви на мъжа си“. Невъзможността или нежеланието да готвиш се смята за недостатък и липса на едно от важните женски качества!

„Кой ще я вземе такава?“

Или пък, ако жената не се облича твърде женствено – с рокли и токчета, и не полага грижи за външния си вид, така че да бъде харесвана от мъжа си, себеподобните й слагат етикети – мъжкарана, небрежна… Въобще патриархалният модел е заключил жената в един омагьосан кръг от правила и съдници, от които не може да избяга.

„Ще бъде момче, нали?“. Драги мъже, това е най-важното, което искате да знаете, нали?! В свят, в който мястото на жената далеч не е равнопоставено, аз като една загрижена майка би трябвало да пожелая да родя момче. За да му бъде по-лесен животът. За да се приспособи и адаптира към мъжкия свят, в който живеем. За да бъде толерирано само заради пола си. За да не бъде дискриминиран получовек. Ако пожелая да се роди момиче, би означавало, че обричам детето си на тежък живот. Очаква я доминиран от мъжете свят, в който тя трябва да се бори цял живот, да бъде силна, да търпи обиди и болка, да се доказва непрестанно като човек. И шансовете да се пребори с несправедливостите и половата дискриминация не са много високи. Въпреки всичко това, драги мъже, аз си пожелавам детето ми да се роди момиче, да се роди още една от нас, която ще продължи нашата битка за справедливост и равенство. Дори и да не успее да промени твърде много, нейната собствена победа срещу този свят ще бъде, ако и тя един ден роди момиче… И така революцията ще продължава, докато не станем цивилизован свят и общество!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 12, декември 2018 г.

Четете още от авторката в рубриката „Монолози на вагината“:

Реклами

“Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна”: за втората кожа, с която оцеляваме

“Където и да съм нося свой собствен затвор”, казва в едно от стихотворенията си Катерина Стойкова в стихосбирката си “Втора кожа” (изд. “ICU”, 2018 г.). До този затвор ние можем да се докоснем като прочетем книгата ѝ, която звучи като автобиография. На моменти стиховете са написани като проза, но имат собствен поетичен ритъм. И с всяко следващо стихотворение сякаш се развива сюжет. Това е един поетичен разказ за тежко детство, което човек осмисля цял живот и за което събира сили да говори чак като възрастен. Това е едно минало, което не е минало. То остава в душата на човека, където детето e завинаги наранено и белязано от всичко случило се. Стихосбирката разказва за едно детство, което се е случило на “Терасата на осмия етаж”. Това е много ключов топос в цялата поетична книга на Катерина Стойкова. Терасата на осмия етаж остава символ на преживяното насилие, болка, заплахи и страх. Това място продължава да съществува в съзнанието на героинята, дори когато тя емигрира в Америка: “От всичко мога да се лиша, / освен от терасата”. Всъщност усещането за автобиографичност на стихосбирката се подсилва именно от използването на сходни събития с биографията на самата авторка, като например заминаването ѝ в Америка, както и директното споменаване на името ѝ в много от стиховете (Катя, Катенце и т.н.).

Стихосбирката може да се разглежда и като откровена лична история, която разказва за домашното насилие, сред което едно момиче израства и как последствията от това ѝ влияята, когато тя вече е зряла жена. Стереотипът за бащата-пианица, който бие майката и децата си, оживява като изключително автентична и болезнено откровена лична история във “Втора кожа”. Именно тази откровеност прави книгата толкова дълбока и въздействаща. Тя не търси самоцелно да адресира социални проблеми в обществото, не работи с фрази тип лозунги в защита правата на жените, а разказва от първо лице за детство белязано от насилието на бащата върху семейството.

Книгата не осъжда, тя разказва с болка за това как майката отива в болница и крие синините на побоя от съпруга си. Майката, която винаги прощава на мъжа си за насилието върху нея и грубото му отношение, “защото той иначе много ни обича”. Накрая, обаче, нервите ѝ не издържат и обвинява дъщеря си, че “Заради теб стоя с него. / За да имаш баща”. И тежката присъда, която родител може да каже на детето си: “Ако те нямаше теб, отдавна да съм се хвърлила през / терасата”. Отново символичното място, където се случва голяма част от действието в книгата.

Рецензията на стихосбирката “Втора кожа” на Катерина Стойкова (изд. “ICU”, 2018 г.) от Бистра Величкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 5-11.12.2018 г., стр. 4

Детето изнемогващо в тежката семейна обстановка, прави опит да се самоубие като поглъща много аспирини. В отговор получава укор от “най-добрата приятелка на мама”, която “нареди да съм жалела майка си и да съм ѝ пестяла тревогите”. А самата майка забранява на дъщеря си да казва за своя опит да отнеме живота си, за да не я “затворят в лудницата”. Всичко трябва да бъде скрито, болката да остава в тайна. Сякаш целта е за пред съседите, за пред обществото, те да изглеждат като порядъчно семейство – майка, баща и дете, които се обичат. А през цялото това време на прикриване и търпене на насилието, върху детето бавно расте втората кожа. Тя така добре прилепва, че му става като първа и то спира да чувства, защото вижда, че помощ и състрадание няма: “Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна” (стихотворението “Три случки”).

Стихосбирката “Втора кожа” разказва в поезия болезнено лична история, в чиито сюжет накрая дори присъства опит за разговор с причинителя на насилието и травмите в детството. Лирическата героиня на Катерина Стойкова се връща от Америка и опитва да говори с баща си за трудното им минало, но той отказва, заявявайки, че “за всичко си е имало причина”. Също така, той отрича случили се събития: “Майка ти никога не е лежала в болница”. Болката не може да бъде излекувана, дори след преосмисляне в зряла възраст, дори след опит за разговор с този, който ти е причинил страданието и когото мразиш от дете. Така оставаш завинаги заключен в собствения затвор на миналото си, което те е направило човекът, който си днес. По този начин се оформя онази втора кожа, която има двойна функция – да те предпазва от това да чувстваш, но и да прикрие първата кожа – ранена и раздрана от болка. Животът и всичко, което ни се случва изграждат постепенно тази втора кожа, която ни помага да оцелеем и да съхраним поне някаква малка част от себе си в този жесток свят. А детето безспорно остава завинаги в нас, на колкото и години да станем. То ни напомня, че с времето ставаме все по-объркани и вместо да се намираме, все повече се губим и отдалечаваме от себе си: “Как се чувстваш, Дете? / Непозната на самата себе си”. Само детето в теб помни кой си, само миналото ти знае всичко за теб. А с настоящето си оставен да се бориш сам, като възрастен, с втората си кожа и болезнения житейски опит.

Бистра Величкова

* Рецензията за стихосбирката “Втора кожа” на Катерина Стойкова (изд. “ICU”, 2018 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 5-11.12.2018 г., стр. 4. Рецензията е сред номинираните за Голямата награда на годишния конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“.

„Бог в очакване на дилъра“ с номинация за наградата „Николай Кънчев 2018“

Стихосбриката „Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова е сред номинираните  книги за Наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев 2018“.

При селекцията на номинациите, участват всички поетични книги издавани през изминалата година.

Номинираните за наградата са общо пет. По азбучен ред, са следните:

1. Албена Тодорова – за „Стихотворения, от които ти се живее“, Издателство „Жанет 45“, 2018.

2. Антоний Димов – за „Дивергенции“, Издателство „Пергамент“, София, 2018.
3. Бистра Величкова – за „Бог в очакване на дилъра”, Издателство „Ерго“, 2018
4. Мирела Иванова – за „Седем/стихотворения с биографии“, Издателска къща „Хермес“, 2018.
5. Рада Панчовска – за „Космически елегии“, Издателство СОНМ, 2018.

Церемонията по награждаването ще се състои на 6 декември (четвъртък) от 17,30 часа, в изложбената зала на галерия „Средец“ на Министерството на културата (бул. „Ал. Стамболийски“ № 17). Събитието по традиция носи името „Поетичен Никулден“, а наградата ще бъде връчена за седми път.

По време на събитието номинираните поети ще прочетат свои стихове, а удостоеният с наградата, която се осигурява и присъжда от съпругата на поета Николай КънчевФедя Филкова, ще получи почетен диплом, пластика на поета, дело на скулптора Добромир Иван, и 2200 лв.

Водещ на празничната вечер ще бъде актьорът Милен Миланов, който ще изпълни и стихотворения на Николай Кънчев (1936 – 2007).

Встъпително слово „Апология на поезията“ ще произнесе Александър Секулов, носител на Наградата „Николай Кънчев 2017“.

„Поетичният Никулден 2018“ се организира от съпругата на поета – Федя Филкова и актьора Милен Миланов, с любезната подкрепа на Министерството на културата – галерия „Средец“.

Информация: Поетичен Никулден

„Бог в очакване на дилъра“ – рецензия от Марин Бодаков

Рецензия на Марин Бодаков за книгата „Бог в очакване на дилъра“ във в. „Култура“, брой 22 (2946), 08 юни 2018 г.

На фона на толкова много претенции за нова социална поезия новата книга на Бистра Величкова, след разказите “Малка, мръсна и тъжна”, е свежа глътка въздух, безмилостен простор. Това отвсякъде е политическа поезия. Това е методично разголваща се поезия. Самонараняваща се. На места брутална. Самоубийствена. И поезия, за която самоубийството не е инфантилна форма на шантаж. Бистра Величкова пише за нищетата на центъра откъм центъра на нищетата. В стихотворенията й, без никаква поза, има достатъчно клошари с двулитрови бутилки бира, има хероин, невъзможни любовни връзки, проституция, мръсотия… В стихотворенията й обаче има, и то какъв, копнеж по Поезията. Четеш и си мислиш: това момиче не се лъже, не те и лъже. “Единственият смисъл на любовта е/ когато си на 80/ да кажеш на внуците си/ че тя съществува”, пише авторката. “ако имаше смисъл в живота,/ нямаше да има смисъл в поезията”, продължава на друга страница тя. Редактор на книгата, разбира се, е Палми Ранчев. (В нея има още един трогателен, стъписващ момент – Бистра Величкова е прибавила и стихове на майка си, забравената поетеса Венцеслава Тодорова.)


Анонс във в. „Литературен вестник“

„Бог в очакване на дилъра” е първата стихосбирка на Бистра Величкова и втора нейна книга след сборника с разкази „Малка, мръсна и тъжна”. Това е поезия със собствен глас и собствена позиция. Стиховете в нея съставят суров, безкомпромисен и емоционално интензивен образ на днешния ни свят, наблюдаван най-вече от гледната точка на невписващите се, отхвърлени негови обитатели. Всъщност повечето стихотворения разгръщат техните истории, типовете биографии на онези, за които „бъдещето е минало”.

* Книгата “Бог в очакване на дилъра” (ИК “Ерго”, 2018 г.) на Бистра Величкова в рубриката „Витрина“ на в. „Литературен вестник“, стр. 5, бр. 18, 9-15.05.2018 г.

Стихове на Бистра Величкова в сп. „Жената Днес“

Бистра Величкова. Снимка © Янко Джемеренов

“Бистра Величкова говори от името на изхвърлените от редиците на успяващите. Нещастно влюбени, подминати от късмета, пияни и наркотизирани, бълнуващи изминалото и идващото време”, това казва Палми Ранчев, редактор на стихосбирката на Бистра Величкова, Бог в очакване на дилъра (Ерго), която излезе през юни 2018 г. За първата си книга – сборника с разкази „Малка, мръсна и тъжна“ („Рива“, 2014), Бистра печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2015).

 

Невъзможната любов

Обичам
невъзможната,
обречената
любов,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената,
без планове,
без къща,
кола
и деца,
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да убиеш в стихове
онова,
което не съществува.

***
няма да спра
да се влюбвам
в поети –
изкуството иска жертви

 

Игра на възрастни

В стария апартамент
на баба ми
до разцъфнало мушкато
ще те целуна,
заради историята,
ще те почерпя
с вода от чешмата,
ще дишаме лак и лепило,
а миналото ще мирише на ремонт,
ще слушаме грамофона
и до олющен тапет
ще ти подаря детството си.

703

Надраскано на салфетка
в малките часове на нощта
в Клуб 703 в София

703
номерът
на бърза младост
и тя
такава
каквато
никой повече
не я видя

Без бъдеще

Облизвам халката му,
свалям я с устни
от безименния,
целувам морала
с език –
инициали и година,
в която той
е бил щастлив,
а аз съм била
бъдеще.

Майчин инстинкт

Инстинктът за живот
е по-силен
от неговия смисъл,
каза майка ми,
преди да ме роди.

Стиховете на Бистра Величкова публикувани в сп. „Жената Днес“, бр. юни/юли 2018 г. са част от новата ѝ стихосбирка „Бог в очакване на дилъра“ (Ерго, 2018 г.).

Аз, Хенри и Джун

От нецензурирания дневник на Анаис Нин

Той е Хенри, тя – Джун,
а аз съм влюбена
и в двамата.
Случи се в обикновен парижки бар,
всички бяха голи,
Джун преспа с управителя
заради Хенри –
нямаха с какво друго да платят.
На мен ми сипа чаша вино
и каза, че е влюбена в художничка,
после ме целуна.
От писателя до нея се научила,
че истина не съществува.
„И ти ли като него
търсиш преживявания,
които да опишеш?“
„Обичам те“, отвърнах аз
и Хенри ме целуна.
„Светът е рак, който сам себе си изяжда.“
По-добре да тръгвам,
стана късно.
Когато си влюбен в двама,
най-добре e да се прибереш рано
при този, когото не обичаш.

***
…Изчезват с години

после казват,
че ме сънуват

Никой, който е винаги до мен

Искам да избягам
от самотата,
от изпросената топлина,
от себе си,
от времето,
в което ме няма,
от никой,
който е винаги до мен,
от химията,
която ме променя,
от 13-ия етаж –
фатално ме привлича
като непознат
във влака,
който единствен
ме разбира,
без да ме съди
за това,
че не мога да бягам
и пътувам във влакове,
в които ме стоплят
непознати.

Нещо общо

Чувството приижда, излиза от бреговете
и не прави разлика между нея и него.

„Пътуване към себе си“, Блага Димитрова

С нея имаме нещо общо,

Бистра Величкова на премиерата на стихосбирката си „Бог в очакване на дилъра“. Снимка © Янко Джемеренов

нейната любов
е мой любовник.
Тя го обича,
докато са заедно,
аз съм влюбена в отсъствието му,
когато е с нея.
Тя целува устните му,
целували моите,
аз целувам нейните чрез неговите.
Пръстите ни се вплитат,
дъхът ни се слива
и сме заедно,
когато го обичаме,
без да имаме
нещо общо
помежду си.

Мадам Мишима

На сутринта
той я оставя на магистралата за София.

„Не прилича на проститутка.“

Никога никоя не прилича!
Спира друг, тя се качва,
слиза на театъра – представят
„Мадам Мишима“ –
мрачен поглед,
сладка тъга,
красива болка
и самоубийство,
подготвяно цял живот.

Вечерта
я чака в хола
със заклана кокошка
без глава –
битов авангард.

„Не прилича на кокошка без глава.“

Никога никоя не прилича!
Сепуко,
два литра ракия
и светът е без глава,
ексцентричен фарс
с тяло на мъж,
взимам го на стоп
и лягам до него,
за да не го обичам,
докато е мъртъв.

Животът ме самоубива
всяка сутрин,

когато се събуждам
без глава
и с тяло на друг.

***

Единственият смисъл на любовта е
когато си на 80
да кажеш на внуците си
че тя съществува

* Стиховете на Бистра Величкова публикувани в сп. „Жената Днес“, бр. юни/юли 2018 г. са част от новата ѝ стихосбирка „Бог в очакване на дилъра“ (Ерго, 2018 г.).

Мъдростта на една продавачка

„Мъдростта на една продавачка“ от Бистра Величкова, стр. 64., сп. „Жената днес“, април 2018 г.

“Търся си вибратор, който да прилича на истински член!” – е това, като го чуя от някоя клиентка, и се хващам за главата. Ама защо, бе момичета, нали вашите приятели и съпрузи си имат истински членове? За какво ви е още един? Освен това, като избирате вибратор, е по-добре той да е различен – и като форма, и като цвят – от естествения член. Експериментирайте, за да намерите своя! Розови, сини, черни, с клиторен стимулатор, с въртящи се перли, с подвижна главичка, отварящи се – тип “щипка”. Ако питате мен, като материя най-добрата е медицинският силикон. Да, този същият, който се слага в гърдите и устните. Ето, пипнете! Естествена материя, а не като някои евтини гумени или каучукови вибратори, които на всичко отгоре са и меки.

Сега, да си го кажем откровено, никоя жена не иска мек пенис, нали така?

Всички ние търсим твърд и стабилен

Не казвам голям, защото това е другата грешка при жените. Дойдат в магазина и ми кажат: “Искаме най-големия!”. Ама, чакайте сега, защо най-големия?

Истината е, че размерът няма значение, защото G-точката на жената се намира на едва три сантиметра от отвора на вагината. Тя представлява едно такова грапаво топче. Веднъж като го усетите, като сте “вътре”, дето се казва, няма как да го сбъркате. Ето защо и най-стандартният, макар и по-малък пенис, може да задоволи жената, стига да знае как да влезе и къде да натисне.

Разбира се, важно е и каква е извивката. Ето например, тука имам няколко изложени мостри, които са съвсем прави. Също като ерекцията на повечето мъже – права и нагоре. Ако обаче има лека чупка в главичката, влиза най-добре и масажира най-добре G-точката. Затова им казвам на моите клиентки: “За какво ви е, момичета, голям вибратор или член? В корема нищо няма да усетите!”.

Те, жените, се бъркат понякога с това, че членът не ги запълва достатъчно и мислят, че им трябва по-голям или по-дебел. Ако е така, значи на жената й е по-широка вагината и не може да се запълни. За такива случаи предлагаме друг чудесен уред – последна мода сред този тип артикули. Това е една ето такава щипка, която се вкарва във вагината, отваря се, когато е вече вътре и през нея влиза пенисът.

Така се гарантира плътно запълване.

Този уред е без батерии – директно се зарежда с USB кабел през компютъра. Много удобно!

Като жена на 54 години с всякакъв опит, мога да ви кажа, че сексът е изключително важна част от една връзка. Ако той не върви, гарантирано връзката се разпада! Но двойките не винаги комуникират тези неща. Не се разбират кой какво иска, на кого какво му е приятно и така се разделят неразбрани.

Сега, ако си говорим честно, ясно е, че мъжете са егоисти и само своя кеф гледат. Факт! Има обаче и истински мъже, които се грижат за удоволствието и на половинката си. Няма какво да се лъжем обаче – като цяло мъжете са комплексирани егоисти. С тях трябва да си много внимателна и да им повтаряш, че са най-добрите, най-великите и че в секса нямат равни.

Всъщност по-голямата част са комплексирани от това, че им е малък членът. А това според мен е пълна глупост! Ако един мъж е човек и има чувство към жената; ако знае къде да пипне и какво да направи – няма значение колко му е голям членът!

Имала съм случаи, идват тук в магазина, така все млади момчета, поогледат се смутено, току изтърсят: “Ами малка ми е пишката!

Какво имате за уголемяване?

Аз пък започвам да ги успокоявам майчински зад щанда: “Ама какво като ти e малка пишката, бе мойто момче? Не се притеснявай! Приеми го – така си устроен. Такава ти е биологията. Сигурно пък имаш други големи качества. Ако все пак толкова искаш, ето имаме удължителчета. Слагаш си едно на малкия пенис и той става голям – лесна работа! Няма никой да забележи и дори помага за задържане, така че и на жената да й е хубаво по-дълго време.” Ама и те хлапета! Нали знаеш, мъжете от 5 до 85-годишна възраст все са хлапаци, дето вечно имат нужда от жена, която да им дава увереност.

Между другото, аз освен продавачка, си падам малко и психотерапевт, и сексолог. Оня ден например един клиент идва и ме пита как да изпита най-невероятния оргазъм. Викам: “Като ти го набудат в дупето, мойто момче!”, а той пък взе, че се обиди: “Ааа, ама моля ви се, аз не съм такъв!”. Какъв, бе душицо – аз да съм казала, че си гей? Мъжете, милите, много се плашат да признаят, че им харесва аналният секс, за да не ги помислят за обратни. Викам: “Абе, ти нали се възбуждаш от жена?”. Той: “Да.”. Значи не си гей! Ще си вземеш един анално-простатен стимулатор и ще видиш ти звезди посред бял ден:

Оргазъм–чудо ще ти се случи

ми, разбира се, как! Доказано е, че анусът е една от най-ерогенните зони в човешкото тяло. Не съм го аз измислила това – има си учени, дето ги изследват тия работи. В ануса и на мъжа, и на жената има поне четири ерогенни зони. Единствено мъжете трябва да внимават, защото всмукателната способност на техния анус е по-голяма и ако някоя играчка без предпазител се сложи там, може така да се засмуче, че да отиде в червата и да стане голяма беля. И такива неща стават. Много пък жени ги е страх от аналния секс, че щяло да ги боли. Ама няма как да те боли, бе мила – слагаш си един лубрикант с лидокаин и си готова!

Това им казвам на моите клиенти, без значение – жени, мъже: не трябва да се страхуват от секса. Това е все едно да се страхуваш от удоволствието. Просто трябва да се образоват, да комуникират двойките помежду си и да се разберат какво харесват и какво ги възбужда. Най-лошо е, както правят много жени, когато не изпитват сексуална наслада, да симулират оргазъм, за да задържат партньора си и да не ги изостави. Такава връзка рано или късно се разпада, знай го от мен!

Ти не можеш цял живот да се преструваш

В един момент жената започва да отказва секса с такъв партньор, защото на нея

„Мъдростта на една продавачка“ от Бистра Величкова, стр. 65., сп. „Жената днес“, април 2018 г.

и без друго никога не й е било приятно. Половинката й в отговор се пренасочва към друга. Колко бракове и връзки се разпадат така… Важно е човек да познава тялото си и половите си органи и да ги комуникира тези работи.

За съжаление, това в училище не се преподава. В XXI век ние все още действаме на примитивно ниво по отношение на секса. Откриваме го сами или в разговор с приятели.

А дори самостоятелната сексуална тренировка, както я наричам аз, е толкова важна! Това казвам на много мои приятелки: дори в ежедневието те не трябва да спират да си правят вагинални упражнения. В това няма нищо лошо или срамно. Аз например си правя упражнения в трамвая. Пътувам си, държа се за дръжката, хората са ме притиснали отвсякъде, а аз си гледам през прозореца и си свивам и разпускам мускулите отдолу. Дори по едно време се получава и леко възбуждащ ефект. Така, докато се прибера при мъжа ми, вече съм се подготвила и можем веднага да си легнем.

Това беше едно време де, когато имах мъж. В следствие се оказа, че той не е човек и го зарязах. Това е още един съвет от мен: видиш ли, че мъжът не е читав, зарежи го навреме! Въобще и не се опитвай да търпиш и да чакаш да се промени. Само по-зле ще става. Трябва добре да прецениш доколко си струват компромисите, които правиш за някого.

С първия си мъж си виках, че ще го търпя, нищо, че се налива по цял ден и после откача. Все пак две деца имах от него. Ще търпя, викам, заради тях поне. Ама то какво ти търпене! Колкото повече ги търпиш, толкова повече ти се качват на главата. Колкото повече им позволяваш на мъжете, те толкова по-нагли стават.

Мъжът не трябва да се чувства сигурен,

че си му в кърпа вързана. Трябва да има страх, че по всяко време можеш да го напуснеш. Тогава има респект.

После пък си хванах един трезвеник и даже уж богат, ама и той лумпен се оказа. Това трябва да знаят младите момичета: да не се подвеждат по парите, по хубавите коли, по къщи… Това е ден до пладне! Човекът е важен! Човекът! Защото той днес е богат, а утре може да стане последен бедняк. И ако мъжът не е читав като човек, ела да видиш какво тегло ще теглиш цял живот.

А, момент само… извини ме, че имам клиент. Да, кажете, господине! Не се притеснявайте, моля ви! С какво мога да ви помогна? Не ви става, така ли? Мек ви е? Ама не се притеснявайте, моля ви се, защо така смутено го казвате? Това са съвсем нормални неща. Имаме чудесни хапчета точно за вас – на билкова основа. По две на ден и до седмица ще сте като ракета-изтребител! Ааа, как ви накарах да се усмихнете, видяхте ли? И бастунът тогава няма да ви трябва – ще има на друго да се подпирате, ха-ха! Девет и шейсет, моля. Благодаря! Довиждане и късмет в леглото!

Ето това се казва желание за живот! Това желание движи света! Много се радвам, като имам такива клиенти, да знаете. А за вас, в крайна сметка да пакетирам ли този розовия с перлите? Ще останете много доволна, уверявам ви. Точно този модел и аз съм го пробвала. След като го открих, да ви кажа, мъж не съм поглеждала!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, март 2018 г.

** Четете още от авторката: „Как станах вибросексуална“.

Сън с бившата приятелка, телескоп и часовник (разказ)

С благодарност на доц. Борис Минков и Михаил Вешим за конструктивната критика.

Пак сънувах кошмар. Не ми се беше случвало от последния път. Тогава си мислех, че да сънуваш Ленин е кошмар. Този път кошмарът беше истински. Сънувах бившата си приятелка…

Срещаме се съвсем случайно в обсерваторията в Гринуич.  Възкликвам изненадан:

– Еееей, мога да те позная и от 2425 километра само по плувната шапка и шнорхела.

Tя отвръща:

– Това е защото си обърнал телескопа наопаки.

Следва неловка пауза, както често се случва между стари приятели, които не са се виждали откакто са станали бивши и най-неочаквано се засичат в обсерваторията в Гринуич. Тя първа нарушава сконфузената тишина:

– Познай какво направих със Сашка и Кондьо! [1]

Поглеждам въпросително. Казва:

– Пуснах ги на свобода.

– Понесе ли им? – питам с престорен интерес, колкото да върви разговора.

– Не. Умряха –  отвръща с тъга, също престорена.

Аз вместо отговор я прегръщам приятелски и забелязвам:

– Въобще не си се променила. Същата си каквато беше и преди 10 метра.

Тя е сериозна:

– Мисля, че пак си обърнал телескопа наопаки.

Най-неочаквано възкликва:

– А, най-после сме в Амстердам! Гледай какво мога!

Изважда от спортната си раница чисто нов водолазен костюм и водни очила. Хвърля ги в канала до нас заедно с плувната си шапка и шнорхела след което бясно започва да върти ръцете си във въздуха, да изпъва врат периодично ту на едната – ту на другата страна, издишвайки шумно задържания въздух и движейки краката си ритмично все едно плува свободен стил от място. Внезапно спира и ме пита задъхано:

– Колко е часа?

– 60 минути – отвръщам мигновено.

Тя:

– Видя ли? Преплувах целия канал в двете посоки без да загубя и минута.

При липсата на реакция от моя страна, тя глухо пояснява:

– Всичките 60 са си там.

Отвръщам по инерция:

– Това е защото си обърнала часовника на- … – а тя раздразнено ме прекъсва:

– Млъкни! И ти въобще не си се променил! И сега както и преди имаш вредния навик да приписваш собствените си недостатъци на другите!

Придавам си мъдър вид на човек, отдавна издигнал се над прозаичността на битието. Поглаждам важно прошарената си брада [2] и поучително отвръщам:

– Да оставим миналото на историците, а бъдещето на… – запъвам се неочаквано.

Точно когато ефекта на житейския ми афоризъм започва да се губи, внезапно от малкия екран ми помахва приятелски Минчо Празников. Слава богу! Съвсем на време както винаги! Прибързано завършвам:

– …на синоптиците.

Бившата ми приятелка поглежда изненадано часовника си:

– Виж ти, кога е станало осем и половина?! Мислех, че е два!

– Вероятно защото пак си обърнала часовника си наопаки – натъртвам многозначително. Тя въздъхва примирено:

– Добре, нека бъде твоето. Както винаги! Знаех, че не трябваше да хвърлям водолазния си костюм в канала заради теб. Пазя го от толкова километри за сватбата ми!

Гушвам я любвеобилно както някога и пак както някога се правя, че не съм я чул. В отговор тя ме поглежда с умиление сякаш иска да каже: “Странно нещо е животът: събира хората случайно, разделя ги насила и отново най-неочаквано ги среща в обсерваторията в Гринуич.”. Казва:

– Странно нещо е животът: събира хората случайно, разделя ги насила и отново най-неочаквано ги среща в обсерваторията в Гринуич.

Усмихвам се замечтано и я поглеждам сякаш искам да кажа [3]: “Гринуич или Гринич (на английски: Greenwich) е квартал на Лондон (бивш самостоятелен град) на южния бряг на река Темза и световноизвестен с обсерваторията си, основана през 1675 г. от Чарлз II. Меридианът, който минава през нея, е приет за нулев и спрямо него се определя географската дължина.”. Казвам:

– Гринуич или Гринич (на английски: Greenwich) е квартал на Лондон…

– Замълчи! – прекъсва ме внезапно, а в очите й чета тревога.

– Знаеш ли, понякога ми се струва, че всички сме само герои в съня на Създателя. Всичко което казваме, всичко което мислим…

– …вече се е случило… – продължавам мисълта й механично – …вече е казано…

– …вече е било измислено… – прошепва, продължавайки на свой ред думите ми.

– …в съня на Създателя – проронвам в унес.

– Това означава, че ако… – стрелва ме с поглед.

– …се събудим… – докосвам плахо ръката й.

– …може би най-сетне ще можем да бъдем наистина себе си… – прошепваме в един глас.

Погледите ни замръзват впити хипнотично един в друг. Силно стискам ръката й. Тя впива пръстите си в моята. Възкликваме едновременно:

– …и ще можем да започнем всичко отначало!

В този момент светът спира да съществува. Ние сме се слели в едно, а рекурсията на мига ни захвърля във водовъртеж от думи, препинателни знаци и многоточия….

Събудих се!

Пак бях сънувал кошмар. Не ми се беше случвало от три страници [4]. Тогава си мислех, че да си мислиш, че да сънуваш Ленин е кошмар. Този път кошмарът беше два пъти по-истински. Сънувах бившата си приятелка. Насън.

Автор: НЕОР НАЧЕВ

[1]    За уточнение на тези от вас които имаха удоволствието да не присъстват в съня ми – тоест всички освен мен, бившата ми приятелка и, както скоро ще стане ясно, синоптика Минчо Празников – Сашка и Кондьо бяха питомните ни породисти хамстери. Всъщност и двата бяха най-обикновени полски мишки, но няма да се впускам в подробности около тази история. Достатъчно е само да кажа, че между тях, също както и между нас, някога пламтеше истинска любов.
[2]    В действителност брадата ми не е прошарена и – нека бъда честен докрай – всъщност нямам брада.
[3]    Разбира се, след кратка справка с “Уикипедия – свободната енциклопедия, която всеки може да редактира”. Никога не работя с непроверена информация. Особено в сънищата си.
[4]    За справка: сънувано е под LibreOffice Version: 4.2.7.2, Build ID: 420m0 (Build:2), шрифт Liberation Serif; Times New Roman, размер 12pt. Под други текстови редактори, както и при други параметри, продължителността на съня може да трае повече или респективно по-малко страници.

* Разказът е публикуван за първи път в изданието „Свободно поетическо общество“, юни 2018 г.

„БОГ В ОЧАКВАНЕ НА ДИЛЪРА“ с премиера на 1 юни в „Перото“

„Бог в очакване на дилъра“ (Изд. „Ерго“) е дебютната стихосбирка на Бистра Величкова. Премиерата на книгата ще се състои на 1 юни, от 19.00 ч. в Литературен клуб „Перото“. Книгата ще представи поетът Бойко Ламбовски.

Представянето на книгата може да гледате в реално време онлайн по интернет телевизия за изкуство и култура ArtLive.

„Бог в очакване на дилъра“ („Ерго, „2018 г.) е дебютната стихосбирка на Бистра Величкова и втора книга, след сборника ѝ разкази „Малка, мръсна и тъжна“ („Рива“, 2014), който спечели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2015 г.).

Редактор на стихосбирката е Палми Ранчев. Художник на корицата е Ивз Андонова.

Ето какво казват за книгата поетите Аксиния Михайлова, Палми Ранчев и Силвия Чолева:

„Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова е болезнен и суров калейдоскоп на съвременността ни, побрал множество стъкълца, всяко от които е запечатало късче от многопластовия сюжет на живота, нечия пестеливо разказана история, която започва преди стихотворението и продължава след последния стих. Това са режещи стъкълца, в които бродят самотници, клошари, пияници, проститутки, сутеньори, наркомани или обикновени хорица, за които авторката я боли и сънува техните сънища за един по-друг живот, защото на повечето от тях този „не им понася“, понеже „прекалено много са / страничните (му) ефекти“.

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Онези, които познават великолепния ѝ сборник с разкази „Малка, мръсна и тъжна“, ще усетят тематично и етическо родство между прозата и поезията ѝ. И ще бъдат прави. Те са викът на едно объркано поколение, което се опитва да подреди собствения си вътрешен хаос, ала безуспешно, защото той е следствие от социалния и световния хаос. Но това поколение продължава да задава въпроси, продължава да стои на ръба и да крещи „за истинските възможности в живота“.

Аксиния Михайлова


„Бистра Величкова говори от името на изхвърлените от редиците на успяващите. Нещастно влюбени, подминати от късмета, пияни и наркотизирани, бълнуващи изминалото и идващото време. В стиховете от „Бог в очакване на дилъра“ те се чувстват доста уютно, докато споделят важни за себе си, и за всички нас, истини и лъжи.“

Палми Ранчев


„Тема на стихотворенията ѝ са най-често житейските истории на неудачниците, отхвърлените, пропадналите, но Бистра Величкова успява да надскочи конкретните случки и да накара читателя да осмисли не само собствените си върхове и спадове, а човешкото съществуване изобщо. Въпреки черните краски, енергията и жизнеността на тези стихове е заразителна и в крайна сметка тъкмо такова е усещането от тази витална поезия. В книгата са включени и стихотворения от 70-те години на миналия век на Венцеслава Тодорова – една забравена поетеса, която, оказва се, е майка на Бистра Величкова. Това е жест не само към един неслучил се творчески път на съвсем младата тогава авторка, но и жест към поезията.“

Силвия Чолева, АртЕфир – БНР


Бистра Величкова (р. 1986, София) по професия е журналист, а по призвание – писател. Нейни разкази и стихове са отпечатвани в „Литературен вестник“, „Стършел“, „Труд“, „Факел“, „Гранта“, ЛИК, Vagabond, „Море“, „Страница“, „НО поезия“, „Кръстопът“, LiterNet, Stihi.ru (в превод на руски език), в американските списания Drunken Boat и Catamaran Literary Reader (в превод на английски език). През 2012 г. е стипендиант в Созополския семинар по творческо писане на Фондация „Елизабет Костова“. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси за къс разказ “Париж без любов“ (2010) и „Рашко Сугарев“ (2012), за поезия – „Веселин Ханчев“ (2012), „Димитър Бояджиев“ (2013) и „С море в сърцето“ (2016). Сборникът ѝ с разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (Рива, 2014) печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ в гр. Хасково (2015).


Интервю с Бистра Величкова в предаването за алтернативна култура и музика „Аларма“, БНР, с водещ: Яна Пункина.


Профил на книгата на сайта на издателство „Ерго“.

Профил на книгата в Goodreads.

Събитие във Фейсбук за Премиерата на „Бог в очакване на дилъра“ – на 1 юни 2018 г., от 19.00 ч. в Литературен клуб „Перото“.

Можете да гледате премиерата в реално време онлайн на следния линк: http://artlive.bg/. С благодарност за тази възможност на ArtLive – интернет телевизия за изкуство и култура.

На 3 юни (неделя) от 13.00 ч. на Софийския пролетен базар на книгата Бистра Величкова ще дава автографи на щанда на издателство „Ерго“. Заповядайте!

Интервю на Бистра Величкова за книгата в „АртЕфир“ – БНР – 5 май 2018 г.

Интервю на Бистра Величкова за книгата в „Аларма“ – БНР – 9 май 2018 г.

БЕЗ ВЪЗДУХ (разказ)

Разказът „Без въздух“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, брой 3/2017

Влюбих се в него от първия миг, в който видях отнесения му поглед и небрежно разрошената руса коса. Следях внимателно устните му, докато четеше на плажа стихотворението си за черния телефон с шайба, с който можеш да говориш с отвъдното. Гласът му ме поглъщаше. Все още толкова малък, а пише за смъртта. Очарователен в меланхолията си, трогателен в тъгата си по преходността на живота. Все още дете. Прави пясъчни замъци край морето. Гони се с другите деца. Играе футбол бос, с дългите си крака, в които сам се спъва. Дете с душа на възрастен. Нежно лице, меки черти, момче и момиче в едно. Вгледай се и сам избери какъв да бъде. Още едно, две лета и ще прекрачи границата. Ще започнат да му растат мустаци, гласът му ще се промени. Ще стане мъж. Ще премине отвъд детството. В отвъдния свят, там където хората отдавна са забравили как се правят пясъчни замъци. Но сега той е между двата свята, между двата пола, между две жени. Майка му и аз. Майка му го записа на уроци по литература. “Ще кандидатства “Право” – най-перспективната специалност!”, обяснява разпалено по телефона. “Винаги ще си намери работа!”, убедена е тя. Ето как синеокото момче, със занесения поглед и русия перчем се озова при мен. Аз го учех да пише, а той ме учеше на единственото по-важно умение от писането – способността да чувстваш. В годините ни дели повече от десетилетие, но това не ни пречи да се срещнем именно тук и сега на този плаж.

След урока ме води в музея на рибите. Разказва ми развълнувано за тях. Смеем се, гледайки как пъстрите им цветове проблясват под водната повърхност. Любимите му животни, защото могат да дишат под водата. Като малък си фантазирал, че има хриле. Гмуркал се в морето и стоял под водата, докато остане без въздух. Чувството го опиянявало. Когато си без въздух, оценяваш колко много означава той за теб. В такива моменти разбираш, че не можеш да бъдеш нищо друго освен човек – роден и заключен в своето човешко тяло. Можеш да се освободиш от него, само когато се слееш с друг човек и заедно останете без въздух. Слушам го замислено. Защо винаги срещам хората, с които не мога да бъда? Винаги в един и същи град. И винаги през август. Късно е. Звъни му телефона. “Да, мамо, на плажа съм. Не се притеснявай, с учителката съм. И аз те обичам”. Думите му ме връщат в реалността. Майка му се притеснява, а той я успокоява, че е с мен. “И аз те обичам” се забива като нож в сърцето ми. Същите думи някога някой, когото обичах каза на някой друг. На този плаж. Пак в този град. Градът на невъзможната любов. Този някой, тогава ми каза, че не можем никога да бъдем заедно. “Ти ще пораснеш, аз ще остарея”. Още чувам думите му. “Ти ще намериш момче на твоите години, а аз ще остана при жена си и ще гледам как растат децата ми”. Сега аз, казвам същите тези думи наум на това синеоко момче, загледано със замечтан поглед към лунната пътека в морето. Аз ще остарея, а ти ще пораснеш. Аз ще родя син и ще го кръстя с твоето име, а ти ще си намериш момиче на твоите години. И завинаги ще сме заедно, защото в този момент, в тази нощ, сме били заедно. И всеки такъв момент е една вечност. Защото сродните души нямат възраст, нямат пол, нямат националност и цвят. Те говорят на един език, без думи. Като рибите в аквариума. Сливат се в едно и обединяват самотите си. Пясъчен замък край морето. В полунощ. Той носи морска вода в шепи, а аз копая основите. Смее се искрено, по детски. С него и аз се превръщам в дете. Луната е единственият ни свидетел, докато пяната на вълните отмива стъпките в пясъка. Две риби, които нямат нужда от въздух, които нямат нужда да говорят, защото на сушата остават завинаги неразбрани. Нощта ни поглъща бавно в топлите си обятия – два избледняващи силуета в града на невъзможната любов.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Страница“, брой 3/2017

Да обичаш за 60 секунди

За първи път го видях във фитнес залата, в обятията на руса жена в спортен клин. Красива беше. Оказа се една от многото му жени. Всички те, винаги бяха облечени в спортни екипи. Той ги предпочиташе така, както вероятно повечето като него, които работят във фитнес зали. Но в него имаше нещо специално, нещо различно и необикновено. Всички жени, веднъж докоснали се до силата му, полудяваха по него. Една от любовниците му, дори му беше станала сектретарка и водеше график на срещите му с различните жени. Всяка една знаеше за другите, но никоя не ревнуваше. Разбира се, това на него му харесваше. Перфектната любов – един за всички, всички за един – живот на мускетар. Но той, за разлика от други мъже, го умееше – можеше да обича истински и отдадено всяка една, сякаш е единствена! И така никоя от любовниците му не се чувстваше пренебрегната.

Бях нова във фитнеса, където работеше той, облечена в клин и тениска по тялото. Надявах се да ме забележи. Но, уви, от толкова жени, които ежедневно минаваха през сърцето му, едва ли точно аз можех да му направя впечатление. Помолих секретарката му да ми запише час за среща с него. Тя ме изгледа злобно от глава до пети сякаш искам да ѝ открадна гаджето, което до някъде беше точно така: „Няма места в графика, а и ти като си нова не знаеш как да “общуваш” с него. Отивай да тичаш на пътеката!” – отряза ме тя и ми затръшна вратата под носа. Тогава разбрах, че трябва сама да се преборя за сърцето му.

Един ден, в залата, докато жена в розов анцуг и бели маратонки се беше притиснала в обятията му, просто минах и докоснах желязната му ръка. Беше много здрава. Той се обърна към мен и сякаш ми намигна. Окото му беше особено, зелено и мигащо бързо. Заслепих се. Плени ме само с очи. Жената с розовия анцуг усети, че погледите ни се срещат и го натисна ядосано в долната част, сякаш натиска копче, за да го накара пак да я обича само нея, за още 60 секунди. Това беше максимумът време, за който той обичаше, във всяка поза. А позите разбира се, бяха безброй. И скоростите също. Важното беше как ще го настроиш.

Издебнах момент, в който розовият анцуг си тръгна, следващата му приятелка още не беше дошла, а секретарката му беше излязла да пуши. Внезапно бяхме останали само аз и той във фитнес залата. Не можех да откъсна поглед от здравото му релефно тяло, перфектно, почти като изкуствено, като пластмасово. Бяхме само двамата, зелените му електронни очи ме пронизваха. Хипнотизирана тръгнах към него, а той без да откъсва поглед от мен, протегна железните си ръце към моите.

Прегърнах го и всичко се случи веднага, без дори да се целуваме! Толкова беше добър! Държеше ме в обятията си, гледаше ме в очите и целият се тресеше от вълнение, вибрираше от любов. А аз, просто се отпуснах и му се отдадох напълно. Да! Сега разбирах защо всички жени бяха луди по него, защо се избиваха да са с него и имаше специален график за срещи! Още на 30-та секунда усетих! Той беше истински мъж, кавалер, джентълмен, с обноски, с чувство към жената, с усет за удоволствието на другия. Той знае как да обича! За 60 секунди може да ти преобърне света и да те изпрати в рая, а ако ти е харесало можеш само да го натиснеш в долната част, където изкусително, едва забележимо мига бутонът “Repeat”. И всичко започва отново! Обичам те, мистър Пауър Плейт – фитнес уредът, който кара всяка жена да трепери от любов! Партньорът, който не пие, не пуши, ходи по други жени, но го прави със стил и му се отдава. Джентълмен, а не самовлюбен нарцисист. Извайва фигурата на дамите, топи мазнини и обича истински. И всичко, което е нужно, за да бъдете заедно е просто да отидете в залата, да хванете железните му ръце и да треперите сладостно в обятията му.

Мистър Пауър Плейт, ти ми показа какво е истинска любов, пък макар и само за 60 секунди. Но трябва ли ѝ повече на една жена, след като винаги може да натисне онзи свещен бутон “Repeat” и секундите да станат часове, дните – месеци, месеците – години… А любовта винаги да е все същата: силна, истинска и безкрайна!

Завинаги твоя,

Една от многото ти щастливи жени

Автор: Бистра Величкова

* Текстът е публикуван за първи път в TetraDkaTa, 14.02.2018 г.