Научете на тъмно децата си

Тъгата по невъзможното завръщане към чистотата и невинността в „Детска стая под наем“ на Анна Лазарова (Scribens, 2023 г.)

Анна Лазарова дава детски стаи под наем за всички, които искат да върнат времето назад и да бъдат отново деца. Това се случва чрез стиховете ѝ, във втората ѝ стихосбирка „Детска стая под наем“ (Изд. Скрибенс, 2023 г.). Редактор на книгата е Йорданка Белева. Дизайн на корицата Яна Георгиева.

Дебютната книга на Анна Лазарова „Вкъщи всички вечерят отделно“ (Изд. „Университетско издателство“) излезе през 2016 г. Тя се появи в резултат на спечелването на Голямата награда от Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ в Шумен през 2015 г. За дебюта си получава съпътстваща награда от литературния конкурс „Южна пролет“.

Самата авторка в интервю споделя, че между двете ѝ книги има връзка, освен по сходство на темите, но и по отношение на корицата. При първата книга, има затворена врата, а на корицата на втората – вратата вече е отворена и читателят е допуснат вътре в най-интимното, и лично пространство на автора – детската стая, мястото на спомените, на миналото.

Във втората книга „Детска стая под наем“ виждаме отново въпросите, които вълнуват Лазарова, още от първата, а именно екзистенциалните теми за смисъла на живота, за преходността, за трудностите на порастването, отминаващото време, отиващата си младост и тъгата на старостта. Също така, загубата на наивността и чистотата на детството, загубата на близки, загубата на себе си и неизбежното поглъщане от живота, който с препятствията и трудностите си, те принуждава да станеш „голям“ човек, възрастен.

Поколения

Пораснаха мечтите ни за деца
вече не бъркат с цяла ръка
в буркан със сладкото
и няма призраци под леглата им
случи се бавно но неочаквано
първо започнаха сами да се обличат
после се изучиха
и станаха конкретни
повярваха в каквото си решиха
заспиваха със собствени идеи
накрая и те замечтаха
за пътешествия и трибуни
за срещи
и за други по-добри
родители
(стр. 50)

От стиховете на Анна Лазарова се усеща меланхолия и тъга по неспособността да спрем времето, да останем завинаги в спокойствието и уюта на детството. Порастването е неизбежно, безсмислието чака да му измислим смисъл. И докато се сбогуваме с детството и правим трудния преход към света на „големите“, ние попадаме в едно мрачно и тъмно пространство. Това е място между двата свята, където не сме нито малки, нито големи, а сме подобно светулки в тъмното. От нас зависи дали ще си създадем светлина.

В очакване

първата светулка за сезона
ще става майка
вече натежава светлината ѝ
сега лети ниско
оглежда хората
и внимателно избира
тъмнина за малките си
(стр. 7)

„Тъмното“ и като дума, и като символ присъства в много от стиховете на Лазарова: „да бъдеш безупречен към тъмното си“, „научете на тъмно децата си“, „нощните прозорци са кокичета, / пробиващи снега на тъмнините“, „откакто се завиваш презглава да се предпазиш / си знаеш – не е страшна тъмнината“. Тъмното е пространството на усамотение, там където не се вижда нищо, а и ти самият си невидим. Единственото, което можеш да усетиш и чуеш са мислите ти, разсъжденията за живота. Децата често се страхуват от тъмнината, вечер в детската стая свети лампа, за да спят спокойно. Но когато станем на възраст да напуснем сигурността и уюта на „детската стая“, оставаме сами в тъмнината и от нас зависи да успеем да си проправим път през нея, да я опитомим и да я осветим така, че тя да не бъде вече плашеща, а загадъчна, интересна и красива. Да използваме тъмнината, за да осветим живота, чрез изкуство и стихове.

в. „Литературен вестник“, бр. 4, 31.01-06.02.2024 г., стр. 2

Интересното при Анна Лазарова е, че тя пише и в класически стих в рима, и в бял стих. На фона на тенденциите днес, в съвременната българска поезия да се пише предимно в бял стих, звучащ подобно на прозаичен текст, стихове с рима са рядкост и правят силно впечатление. Този вид писане е много трудно, тъй като е предпоставка за влизане в клиширани теми и рими. Анна Лазарова е умела в това начинание, има усет към ритъма на думите, и ни поднася мелодични и смислени стихове. Подобен стил на писане виждаме и в стиховете на Наталия Иванова в дебютната ѝ стихосбирка „Човек с бинокъл“ (Изд. „Скрибенс“, 2021 г.). Някои от нейните стихове пък напомнят на стила и ритмиката на Георги Рупчев. Интересно е да се наблюдава дали има тенденция младите поколения поети, да се завръщат към класическия стих, който в началото на 90-те години беше абсолютно зачеркнат като нещо архаично.

Може да се каже, че при Анна Лазарова ритъмът на много от стиховете е сравним с този на Добромир Тонев.

* * *

Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

(…)
И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.
(…)

Добромир Тонев

* * *
Изход

От вярата останаха подковите,
бравата на вратата и шпионката.
И време да спрете да се ровите –
пътеки не минават през отломките.
Когато се налага, ще копаем
и ще простим на Господ за оцета.
Каквото е преминало, вода е
и с нея си измиваме ръцете.
(…)

Анна Лазарова (стр. 32)

От горните откъси ясно се усеща близкият ритъм на стиховете на Анна Лазарова до тези на Добромир Тонев. Тази приемственост от предишните поколения поети е много важна и ценна. От една страна, усещаме същия дух и стил, но от друга, виждаме и различния почерк на Анна Лазарова, стихове които имат свой облик и автентичност. Метафората за „кръговете под очите“ използвана от Добромир Тонев, виждаме и в две други стихотворения на Анна Лазарова: „тъмни кръгове под очите“ в стихотворението „Строеж“, стр. 56. И „Кръговете около очите не знаят възрастта ми“ в стихотворението „Аз вече пея“, стр. 55.

Дали четенето не български автори е повлияло на поетесата, не можем да кажем, но ще си позволя да отбележа още едно наблюдение, за сходство на творбите ѝ, със стиховете и ритъма на Дамян Дамянов:

Интимно

Не ме допускай толкоз близо ти
до себе си, щом искаш да съм влюбен
ех, вярно е, далечното гнети,
но за това пък близкото погубва!
(…)

Дамян Дамянов

От друга страна, при Лазарова се усеща и известен полъх от поезията на и Станка Пенчева. Пример може да се даде със стиха „Най-трудно се готви ориз“ (стр. 45) на Анна Лазарова и „Благословена“ на Станка Пенчева. И при двата стиха се усеща екзистенциалната болка от остаряването и отминаващото време, и неизбежното изчезване „във високото“. Тези теми са много характерни за творчеството на Станка Пенчева.

в. „Литературен вестник“, бр. 4, 31.01-06.02.2024 г., стр. 14

Сравненията, които правим между поезията на Анна Лазарова с творбите на класици в българската лирика, далеч нямат за цел да упрекнат младата авторка, а напротив, изразяват възхищение, че тя съумява да продължи делото на предците поети, чрез собствен почерк. Авторката умело борави с римата в съвремие, в което властва белият стих. Не само това, а тя успява да избегне капаните на клишираната рима и плоските послания. Нещо повече, стиховете ѝ носят силни екзситенциални разсъждения.

Със своята втора стихосбирка „Детска стая под наем“ Анна Лазарова ни връща към себе си, към изгубените деца, които сме били и сме забравили, в някой тъмен ъгъл, на подсъзнанието. Авторката ни напомня, че в порастването и отминаващото време има тъга и меланхолия, но и ни показва, че споменът за детството е нещото, което винаги ще ни носи светлина и спокойствие. Или, както самата тя казва в стихотворението „Крайпътна обител“ (стр. 33): „Не можем да останем същите, / докато не станем каквито сме.“

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензията е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 4, 31.01-06.02.2024 г.

За „насрещните“ хора

Елена Янева, поетеса. Снимка: Личен архив

Елена Янева е родена на 6 февруари 1976 в Айтос. Завършва „Българска филология“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Живее и работи в Нидерландия. Има публикации в „Литературен вестник“ и „Литературен форум“ през 90-те години на ХХ век. След заминаването си в чужбина публикува предимно в електронни медии. Има отличия в литературните конкурси за поезия: Веселин Ханчев, Боян Пенев, Добромир Тонев (трето място, 2020 г.). Дебютната ѝ поетичната книга „Градуси“ излиза през 2002 г. под редакцията на Валентина Радинска. Тя е редактор и на втората ѝ книга „Ето какво“ (Изд. „Симолини 94“, 2022 г.), която излиза 20 години след първата. Елена Янева има „писателска биография“, което означава, че е работила какво ли не, къде ли не. Цялата е авантюра, бунт, пънк, истинска „духовна хулиганка“, както я нарича редакторката ѝ Валентина Радинска.

Какво се случи след излизането на първата ви стихосбирка „Градуси“ през 2002 г.? И защо направихте толкова дълга пауза до излизането на втората „Ето какво“?

За да отговоря „правилно“ на този въпрос, би трябвало да кажа, че нещата се случиха преди излизането на „Градуси“. За самата мен появата ѝ беше изненада, по това време вече се бях откъснала от литературните среди, бях родила дъщеря си и живеех на село. В София запазих малко приятели, довършвах дипломната си работа и бях възприела виждането за себе си просто като четяща, но не, вече не и като пишеща поезия. Книгата дължа изцяло на Валя Радинска, която тогава работеше в списание „Европа“. По проект било спонсорирано издаването на три стихосбирки, тя събрала мои текстове, подредила ги и така. Премиера нямаше. Спомням си един положителен анонс на Пламен Дойнов в „Литературен вестник“ тогава, а след години открих, че непознати хора предимно случайно са попадали на мои стихове и са се вълнували. Нямах и представа, че някога думите ще ми проговорят отново. Бях бедна. Имах малко дете. Трябваше ми изход. Бащата на дъщеря ми не ми предложи такъв. Разделихме се. И заминах да работя в Гърция. Учех езика, радвах се на всичко там, Илияна растеше, хората бяха добри, работех на няколко места, попивах слънцето, влюбих се, мислех, че ще е вечно… И тогава изведнъж се случи. Връхлетя ме. Ужасна до болка нужда да пиша. Трябва да е било някъде 2014/2015 г. Такъв си представям първичния океан, от който се е родил животът във всичките си форми – имах значи в себе си един хаотичен бульон, където бълбукаха и вдигаха божествена врява някакви букви, някакви думообразни живинки, търсеха си кой опашка, кой грива, кой рога, копита, муцуни… страхотия!

Нямаше как да устоя, предадох се. Прописах пак. И усещането беше прекрасно.
Бих могла да обобщя, че сега изглежда като (и го наричаме) пауза, ала до последно не бях предполагала, че ще имам следваща книга. През 2016 г. вече мечтаех за нея. И понеже обичам да кръщавам периоди, неща, явления и състояния, съм нарекла тези години „Неведоми сме букви от Буквара Му“.

Какво е различното между първата и втората книга?

Неизбежно има разлика между двете книги, годините се отразяват на всичко. Реално погледнато, химическият баланс в човешкото тяло се променя. „Градуси“ е изцяло млада книга. С плът и бунт. С експерименти на фонетично, лексикално, семантично ниво. Деветдесетте бяха толкова ярки, толкова разноцветни и живи. Умирахме си да сме смели. Да сме постмодерни. Пък и витаеше навсякъде онази надежда, която още може да ме разплаче, когато чуя „Скорпиънс“ и „Вятърът на промяната“. Такова дете е моята първа книга, деветдесетарско.

Втората узряваше дълго време. Работих едновременно върху себе си и върху нея. Трябваше да съм наясно защо и за кого пиша. Нужна ли е изобщо моята поезия на когото и да било извън мен самата?

Питаш ме за събития… Бях майка. Опитах се да създам дом за детето си. Почти се получи. Тогава прописах отново и се оказа, че партньорът ми по онова време не е склонен да деля вниманието си между него и някаква си там поезия. Избрах поезията. Или тя ме избра. Другото, което се промени, беше, че реших да пробвам да припечеля нещо в Нидерландия. Лека-полека осъзнах, че има магия в тази равна страна и ѝ се поддавам. В стихосбирката ми малко или много се отразяват тези неща.

Редакторка и на двете ви книги е Валентина Радинска. В предговора на стихосбирката „Ето какво“, тя казва следното: „Елена направи всичко, което ѝ бях казала да не прави. Авантюристка и духовна хулиганка, тя нетърпеливо се втурна в живота…“ Бързахте ли да живеете и да ви се случват приключения?

Валя и досега повтаря, че би ми хвърлила един хубав бой. И е права, и не е. Впрочем аз съм от послушните. Чета от крехка възраст, в училище бях добра, винаги ми е харесвало да знам. Уважавам всичко и всеки, който предоставя знания. Естествено, че съм повлияна от това непрекъснато битуване в книгите още от малка. Живеех в чудесни светове, пренаслагвах ги върху реалния, смесвах всичко, забавлявах се, тръпнех… Нямаше невъзможни неща. Спомням си, веднъж увлякох приятелките ми с измислиците и фантазиите си дотолкова, че тръгнахме пеш към морето да строим кораб. Може би съм била около 7–8-годишна. Селото бе Голямо Шарково, на няколко километра от Болярово, после Елхово и по план през Ямбол, Карнобат и Айтос по железопътната линия щяхме да стигнем до Бургас, да построим кораба и да отплаваме. Някакви си там километри, не ни плашат! Тръгнахме по обяд. Към шест часа дядо ни настигна с каруцата и ни върна обратно. А тъкмо бяхме стигнали съседното село, което бе на три километра от нашето. Ей такива ги замислях. Май и досега продължавам.

С баща ми спорех и ядях бой. Хем го обичах, хем го мразех. Той почина от рак, когато бях на 15. Времената бяха бедни и жестоки. Приеха ме да уча в София. Оцелявах по чудо. Колеги са ми помагали да не умра от глад. И учех, учех. Стипендията значеше живот. Дарявах кръв за шоколад. Въпреки всичко бях щастлива. Пораснах. Спрях да хленча на майка за пари. Спечелих конкурс за поезия. Вземах и някакви хонорари от публикации. После, естествено, всичко се обърка. Влюбих се, забременях. Налагаше се да се дисциплинирам. Да намеря реална работа с реални и редовни пари. Не, не съм работила по специалността си. Но пък бях продавачка на цигари и алкохол, гладачка на преса в шивашки цех, готвачка в гръцки таверни, миячка на чинии, чистачка на тоалетни, болногледачка на възрастни, осем години работих нощна смяна във фурна… Много хубави срещи съм имала, много радост е минала през мен. За нищо не съжалявам.

В момента работите в Нидерландия. Има ли хора и събития там, които са ви вдъхновили за стихове в новата книга?

Пристигнах в Холандия през есента на 2017 г. Лъгах-мазах в CV-то, само и само да ме вземат в една фирма за берач на гъби. Никога не бях получавала заплата от 1200 евро… Обучаваха ни един месец, но така и не подписаха договор с мен. Не били добри резултатите. Да, ама понаучих полски и колежките полякини много ме обикнаха. Нададоха ми куп адреси на агенции. Намерих нова фабрика, усвоих техниката на бране, усъвършенствах полския и после дойдох в тази, където съм в момента. С опит, с езици и без посредник. Частен бизнес, семеен, а и работниците сме малко. Предимно българи. Една полякиня и една рускиня. И аз съм свързващото звено, защото мога да превеждам… Ето как филологията влезе в действие. Удовлетворява ме работата ми. Приятно ми е. Допада ми да виждам какво могат ръцете ми.

С ръка на сърцето ще кажа, че много стихове са ми идвали, докато карам колело и блея завеяно из абсолютното зелено на Холандия. Просмукало се е в мен. Особено пък ако го поръби малко златно или розово от слънцето. Почва да ми се умира от непосилна красота.

Какво харесвате и какво не харесвате в Нидерландия?

Ще започна с уговорката, че съм от хората, които не умеят да „не харесват“, някак така съм устроена, че се омагьосвам от почти всичко, търся го хубавото, нужно ми е. Някакви дребни несъвършенства могат само да послужат то да изпъкне. Хич не ме бива да се взирам и потапям в негативизъм. Колкото до Нидерландия и нидерландците, все повече се изпълвам с уважение и обич към тези хора. Първо, трудолюбиви са. Второ – прями, откровени и ведри. Обичат да се смеят. Несуетни. А колко шантави и диви могат да бъдат, се вижда по време на фестовете им, натурално необуздани!

Много съм мислила защо учат децата си от малки на работа и отговорност, не ги труфят и украсяват като кукли, джобните трябва да се заслужат. Децата на моите шефове пораснаха пред очите ми, сновейки из фабриката и вършейки разни неща.

Защо решихте да финансирате сама издаването на книгата си, а не я предложихте на някое издателство?

Основателен и важен въпрос. Зададохме си го и с Валентина Радинска. Искахме да кандидатстваме при Руми Емануилиду в издателство „Знаци“. Оказа се, че за да стане това, трябва да чакам. При моята работа и при условие, че съм в чужбина, точно времето ми беше ограничено. Вътрешното ми усещане беше, че го нямам в излишък, че достатъчно съм чакала, че просто си я искам книгата час по-скоро, че не мога повече да я задържам. Съществуваха и малкото, но реални мои читатели, които от няколко години чакаха с мен появата на книжно тяло. Обещавах им. Следващата година, казвах. Чувствах се задължена. Имах също така прекрасен художник и коректор. Светла Георгиева свърши чудесна работа, още повече че е ужасно талантлив разказвач. Четох книгите ѝ като откровения.

Как се спряхте на това заглавие на книгата? На мен ми звучи като „Ето какво имам да ви кажа“ или „Ето какво се случи“. Какви бяха другите варианти за заглавие?

Нямаше други варианти. Самият ръкопис претърпя доста метаморфози, но заглавието остана. Кратко е. Помни се. Говори. Не крие нищо, а отваря гледки. Предложението дойде от Валя и тутакси казах да. Редакторът затова е редактор, въпреки че хич не ми е хубаво, като спре да ме тупа по рамото, а ми перне нещо от сорта: „Ох, че грозна дума, как я измисли!“. Иди тогава обяснявай как няма грозни думи, а вътрешно търсиш какъв е бил по-добрият начин и защо ти е убягнал. Споменах ли, че съм от послушните?

Книгата ви е разделена на две части със заглавия: „Каквото бих“ и „Холандски хроники“. Първата отново звучи подобно на заглавието, оставено е читателят да го довърши. Моето лично продължение е „Каквото бих направила“ или „Каквото бих могла да направя“, логично последвано от направеното и разказано в „Холандски хроники“.

Разбира се, че читателят трябва да влезе в текстовете и да ги довършва. Харесвам условното наклонение, в него има толкова бъдеще, толкова свобода, толкова право на избор. Не исках дебела, пресищаща, отегчителна книга. Аз самата съм читател, опитах се да разкажа моите истории непретенциозно, незадължаващо. Разсъждавала съм много и много ме вълнува това поезията да е четивна. Не казвам опростена, не казвам лесно смилаема, не казвам елементарна. Всяко стихотворение е малко чудо – научих го от Елитис. Повечето стихотворения в „Каквото бих“ тръгват от гръцкия ми период и преливат в холандския. Линейността на времето играе роля при мен. Харесвам историчността.

В частта „Холандски хроники“ присъства много често Мари Селен. Коя е тя? Вашето алтер его?

И да, и не. Тя е лирическа героиня. Минава през мен и ми показва цялата си своенравност. Появи се и ме застави да ѝ дам думата. Понякога я виждам с всичките ѝ развени от вятъра рокли, пуловери и златни глобуси. И, о, любопитна подробност – брюнетка е!

Човеко / винаги насрещен / къде отиваш с краткото си тяло / и решетъчната си жилетка / накъде растеш. Така започва едно от стихотворенията ви. Срещате ли все още хора, които са „насрещни“?

Изпитвам любов към този човек. Защото знае, че гравитацията не прощава и всичките физики и механики владеят тялото му, няма как да се измъкне от природните закони. Вместо обаче да се чувства техен затворник, той ги прави свои, овътрешнява ги някак, пази си ги като съкровища, гали ги… и може да бъде щастлив. Удивителна е, не мислиш ли, способността на човека на щастие? Окей, да, поезията уж е агония, все по-често е мрачна, травматична, ранена, пълна със смърт, обреченост, страдания, душевни сривове… да, ама не. По-голямо щастие не съм изпитвала от написването/четенето на хубаво стихотворение.

Изобщо тези вълшебни портали, на които думите са способни, няма как да са измислица. Не бях си го поставила за цел, но ето го да намига иззад фразата ми Фотев… Здравейте, капитане мой!

Интервю на БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в „Портал Култура“, 08.10.2023 г.

Етапите на бунта

„Взех да пиша. И тогава започна трагедията. Веднъж направиш ли го, вече си се пристрастил, превръщаш се в наркоман. От онези, които друсат всичко. Разбираш, че абсолютната свобода е само там и никъде другаде. Ставаш част от себе си. По-голямата част“. Това казва писателката Станислава Станоева в новата си книга със спомени от 70-те и 80-те години – „Трева и звезди“ (Изд. „Жанет-45“, 2022 г.)

Станислава Станоева е родена в Пловдив. Завършила е българска филология в ПУ „П. Хилендарски“. Авторка е на стихосбирките „Смъртта на палача“ (1999), „Полет в камъка“ (2003) „Градове и други острови“ (2009), „Теория на всичко“ (2012), „Форми на живот“ (2017), „Божествени частици“ (2020). Има множество публикации в български литературни списания и вестници, както и десетки награди от национални и международни литературни конкурси. Нейни стихове са включени в Международния балкански сборник, Истанбул, 2007 г., Юбилейния сборник на Лондонското поетическо общество, Лондон, 2009 г., сборника „Лирика 2010“ на НДК, София, 2011, антологията „Литературен Пловдив“, Магдебург, 2014 г., и Антология на българската поезия – XXI век, София, 2015 г. Стиховете ѝ са преведени на турски, английски, немски и норвежки. Сборникът с разкази „Трева и звезди“ (ИК „Жанет-45“), който излезе в края на 2022 г., е първата ѝ книга с проза.

„Трева и звезди“ е първата ви книга с проза. Как решихте да публикувате разкази, а не стихове? Дълги години сте работили като журналист и сигурно сте се срещали с много интересни човешки истории. Как не сте се изкушили по-рано да издадете прозаична книга?

Не знам дали аз съм решила. Просто разказите взеха да се появяват сами, първоначално под формата на спомени, които започнах да записвам. След това спомените започнаха да заприличват на разкази. Не съм си поставяла за цел никога – нито в поезията, нито в прозата – да напиша книга. Никога не съм си казвала – ето, сега седни и напиши книга. Просто текстовете се появяват, аз ги записвам, после или ги редактирам, или ги изпращам в кошчето. И когато се натрупа достатъчно добър материал, чак тогава започвам да мисля за книга. Но бавно започвам да мисля. Не съм от бързите автори. Винаги имам съмнения. Журналистиката доста ми помогна в писането. Тя ме научи на дисциплина. Аз съм била икономически журналист и на чак толкова интересни случки не съм попадала. Но пък за сметка на това журналистическата професия ме научи да пиша бързо, за да не изпусна момента, да внимавам в детайлите, да казвам най-важното, с най-силните думи, т.нар. „лийдово“ писане – започваш ударно, с основната новина и ако остане място – вадиш подробности, припомняш ситуации. Докато работех като журналист, поезията ме спасяваше. Нямах време да пиша по-дълги неща. После се появи време и започнах да записвам спомени, които прераснаха в разкази.

По какъв начин опитът ви в поезията помогна при писането на разказите?

Поезията може да бъде отличен възпитател. И спасител. В поезията трябва да има емоция, но овладяна, внушена, а не разказана, да бъдеш кратък и същевременно силен. Да удариш право в сърцето, в душата, в мозъка. Да създадеш образ, да предизвикаш асоциации. За мен поезията вече е стил на живот и изразяване. Аз така виждам света – учудено, в детайли, до най-малките подробности, дори отвъд тях. Не знам защо. И с любопитство, и с емпатия. Повечето мои приятели, след като прочетоха книгата, ми казаха, че поезията много ми е помогнала в прозата. За изграждането на образите, ситуациите, финалите. Аз не мога да го анализирам. Явно, че това се е превърнало в някакъв стил.

Разказите в книгата се водят най-често от първо лице. Самата книга, подобно на стихосбирка, съдържа няколко части: „Дребни години“, „Свободни години“, „Други години“, „Последни години“. Разказът от първо лице и тези хронологично оформени раздели създават усещането за автобиографичност. Самата вие казвате, че пишете автофикция, но не и мемоар. Защо избрахте тази хибридна жанрова форма, за да разкажете спомените си, а не например мемоарна?

Да, това е автофикшън, самоизмисляне. Голяма част от съвременната литература е в този жанр. И все по-често взеха да се появяват подобни книги на писатели от моето поколение. И това е обяснимо. Личната история винаги въздейства най-силно. За основа вземаш собствения си живот, доизмисляш се, докато описваш времето, в което си живял. Аз лично се опитах да разкажа преживяванията на човек от поколението, родено в началото на 70-те, живало в зрелия соц, преминало през дългия ужасяващ преход и сега опитващо се да съществува в дивия капитализъм. В книгата ми има много лични истории, но има и много измислени. Така че това не е автобиография, не е мемоар. Мемоарна литература трябва да пишат големите, известните, интересните личности, с богат обществен и всякакъв друг опит.

Как избрахте заглавието на книгата? По какъв начин то я обобщава?

С редактора (Красимир Лозанов – бел. ред.) се чудехме какво да е заглавието и аз бях измислила нещо много сложно, падам си по разни завъртяни думи. Обаче той каза – дай нещо по-простичко, я ми прочети заглавията на разказите. Прочетох му ги и като стигнах до „Трева и звезди“, той каза – ето, това ти е заглавието. Но той не беше все още наясно какво се крие зад този разказ. Аз обаче знаех и си казах, че това заглавие е както много бохемско, алтернативно, така и много философско. Пасваше ми идеално. Тревата, онази истинската, по която вървим, на която лежим, израства от нашата тлен, а душите ни отиват горе при звездите. Този диагонал – тленно-нетленно – беше нещото, което търсех. Търсех и някаква провокация, разбира се. Много хора, като прочетат заглавието, и ме питат за „онази“ трева ли става въпрос. Да, и за нея се говори в книгата, отговарях им. А от звездите съм запленена отдавна. Всичко космическо, звездно, галактическо, всичко, свързано с възникването на живота, на планетите, на вселената ме привлича неудържимо.

Писателката и поетеса Станислава Станоева. Снимка: Личен архив

Първата част на книгата „Дребни години“ започва със спомени от детството – най-хубавото време, разказани през очите на дете. Неизменно присъства, и така важният за всяко дете образ на бабата. Каква жена беше вашата баба (или баби)?

Имах късмета в ранното ми детство да бъда отгледана от баби. Едната обаче почина много рано. От нея имам откъслечни спомени. Другата баба беше моят ангел, моят приятел, моят най-любим човек, докато бях малка. И досега ми липсва безрезервната ѝ любов, ненатрапчивата ѝ грижа към мен. Беше красива жена, отрудена и мълчалива, грижовна. От семейство на бежанци от Гръцка Македония, родът ѝ е от село Бугариево. Трудолюбива, въртокъщница, посветила живота си на семейството – отгледала три деца и още толкова внуци. Обич – това е първата дума, която изскача, щом се сетя за нея. Тя ме научи на обич и взаимност. Пееше ми, играехме и се смеехме. Тайните, които си споделяхме, бяха колко високо може да скача щурчето, защо пчеличките спят свити в някой цвят и как така от костилката на черешата може да израсне дърво.

Следващата част започва с едноименния разказ „Трева и звезди“. Там гласът вече е на бунтуваща се тийнейджърка, жадна да опита от всичко. Много добре успявате да предадете гласа на съответната възраст. Срещу какво най-силно се бунтуваше вашето тийнейджърско Аз?

Младостта е велика и на нея всичко ѝ е ясно, морето ѝ е до коленете, тя е нахална, арогантна и не можете да ѝ кажете и „копче“. Такава беше и моята младост. Бунтувах се често срещу бюргерските предразсъдъци, срещу порядките на това изсмукано от пръстите соц общество, лицемерно и коварно, с двоен стандарт, с измислени правила. Ако искаш младостта да направи нещо, забрани ѝ го. Всичко забранено за мен беше привлекателно. Не че и сега не е така, но мъдростта (разбирай старостта) ти нашепва как всичко е преходно и да го караш по-спокойно. Хората от моето поколение се събираха в неформални групи – хипари, пънкари, хеви-метъли, ню-уейв. Минах през всички етапи – да се обличаш не според нормите, да нарушаваш установените порядки, та чак до осъзнатия бунт. Тогава открих словото, литературата, философията, музиката… Бунтът ми премина на малко по-висок етап. Разбрах, че мога да се бунтувам и по различен начин. Така стигнах и до свободата. Разбрах, че тя е в теб самия, просто трябва да я откриеш. Аз лично се чувствам най-свободна, когато творя.

В частта „Свободни години“ също така разказвате за бохемската страна на Пловдив в онези години, за кафенетата, където са се събирали писатели, художници. Разказвате и за Кольо Карамфилов. Днес има ли такива места в града, където се събират хората на изкуството?

Да, имаше такива места, има и сега, но са все по-малко. Понякога ги посещавам, но сякаш всичко се промени. С годините станах лек интроверт и вече рядко ходя където и да е. Понякога на откриването на някоя изложба на приятели, на премиера на книга или на джаз клуб. Преди доста се събирахме по-младите автори от Пловдив, израснали покрай поетическата академия на Добромир Тонев. Но след като той си отиде, сякаш и ние се разпръснахме. Може би времената вече са други, а може би аз пораснах, не знам. Но Пловдив винаги е бил бохемски град. Има отлични поети и писатели, талантливи художници, чудесни актьори. Градът е жив, сигурно по улиците, по кръчмите и галериите пак се събират млади таланти, както ние преди години, дано е така!

Описвате и известното младежко сборище на Синьото кафе до Стадион „Васил Левски“ в София. Разказвате за срещата си с музикантите от група „Ревю“ – Милена Славова и др. Имаше ли усещане за свобода в това време и какво го пораждаше – младостта или реалното пропукване на комунистическия режим в края на 80-те?

Върхът на моята младост съвпадна с края на социализма. Още преди 10 ноември 1989 г. обаче се усещаше нещо във въздуха. Някак всички рестрикции бяха по-меки, забраните се нарушаваха без да има кой знае какви последствия. Можехме да прекрачваме граници и народната милиция да не ни отнесе. Защото и такива неща съм преживявала. Сякаш социалистическата власт знаеше, че идват други времена. А и аз лично не съм била чак толкова несвободна – имах достъп до книги на американски, английски, немски и т. н. автори, четях преводи на текстове на западни банди, слушах „упадъчна“ западна музика, членувах в неформални групи, ходех на църква – все неща, които официалната власт не толерираше, дори напротив – наказваше. Въпреки всички отвратителни неща, зрелият соц, 80-те и 90-те лично за мен бяха едни от най-свободните ми години. Правехме забранени неща и се усещахме щастливи, рискови, революционери. Но може би е било заради възрастта и незначителността ни, не знам. Днес младите хора са някак по-обрани, по-дисциплинирани, по-инфантилни, по-образовани, укротени. Бунтовете им са по-скоро за материални неща, не за духовни. Няма как – всички станахме малки жалки консуматори.

Живели сте във време, в което наркотиците започват да се разпространяват все по-свободно. В книгата казвате: „Много мои приятели станаха наркомани“. Как успяхте да преодолеете „натиска“ на приятелите и да се опазите?

Наркотиците по мое време бяха рядкост, не както сега – под път и над път. За съжаление няколко мои приятели умряха от тях – предимно от хероин. Всеки искаше да избяга нанякъде в съзнанието си. Не беше задължително да си наркоман, за да си в някаква неформална група. Никой никога не ми е оказвал натиск да взимам наркотици. Предлагали са ми и аз съм отказвала, но това не ме е правило отцепник. Алкохолът беше дрогата на повечето от нас тогава. Сега каквото и да им кажа на младите, те ще ме вземат за някаква скучна лелка. Младостта е за това – да се експериментира, да се правят пакости, но винаги умерено. Най-важното е да знаят, че животът е дар, който се дава само веднъж. Да останат в него, защото приключенията никога не свършват.

В разказа „Рокендрол дизайнер“ казвате: „Взех да пиша. И тогава започна трагедията. Веднъж направиш ли го, вече си се пристрастил, превръщаш се в наркоман… Разбираш, че абсолютната свобода е само там и никъде другаде“. Вашите родители как гледаха на тази „трагедия“? И ако писането е наркомания, какво представлява писателската абстиненция? Кой е дилърът на писателя?

Родителите ми нищо не знаеха за литературните ми занимания, до момента, в който още като ученичка взеха да публикуват мои неща в национални вестници и списания. Дори тогава те гледаха доста скептично на тези мои опити. Единствено майка ми се радваше на литературните ми успехи, както вероятно всяка майка го прави. Баща ми беше доста саркастичен. Някак и двамата ми нямаха доверие. И в общи линии бяха прави, защото бях доста дива тийнейджъра и им докарвах много ядове. Аз съм от поколението, което се отгледа само. Сами ходехме на училище, сами си готвехме обяда, сами си учехме, много играехме навън. Родителите ми бяха по цял ден на работа.

Иначе писането си е жив наркотик. Аз лично се чувствам изнервена, ако не мога да пиша. Случва ми се винаги след като издам книга. Казвам си, че си почивам, ама ми е притеснено, че не ми се пише. Даже, ако този период продължи по-дълго, започвам да си мисля, че съм приключила с творчеството. Викам си: Аз ли написах тези книги, как го направих?! Изпадам в паника. Май това е писателската абстиненция. Дилърът го няма никакъв и си гризеш ноктите. И тогава в някакъв неизвестен миг и час, незнайно защо и как вдъхновението те връхлита. Прекрасен миг.

В книгата казвате: „именно то (писането – бел. ред.) ме отчуждава от всичко останало“. Защо писането ви отчуждава? Не е ли именно то, което сближава със света и хората?

Писането изисква време, изисква самота, спокойствие. Когато имам вдъхновение да пиша, не ми се излиза, не ми се вижда с никого, искам да мисля, да пиша, да редактирам. Не искам никой да ме разсейва. С това писането ме отчуждава от другите. Крада от съня, от почивките. Не искам да останете с впечатлението, че така е всеки ден. Разбира се, че имам време и за всичко останало, дори за мързелуване. Така е само когато ми се пише. После, когато текстът е готов и влезе в книга, постепенно ме приближава към останалите. Но вече по съвсем друг начин.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в „Портал Култура“, 15.06.2023 г.

Рецензия за книгата „Трева и звезди“ на Йорданка Белева

„Слънцестоения над черната река“ – книга за неотиващото си минало и вечно неидващото настояще

„Прахта целуваше с език неяснотата“, докато „в къщата на лунния месец, / старица тъче минало, настояще и бъдеще на стан с въжета от момински коси / и тежести от звездни четвъртини“. Това казва Калоян Праматаров в новата си стихосбирка „Слънцестоения над черната река“ (Изд. СОНМ, 2022 г.), вдъхновена от престоя му в македонската столица Скопие. Безкрайно поетизиран и изпълнен със символи е този град в книгата на Праматаров. Чрез нея можеш да го почувстваш със сърцето си, да усетиш уханието му на цигаре „издишващо чужденец“, да изцапаш ръцете си с „ръждата“ на „увеселителния парк“, в който „се свличаме като малки / деца, удавени в отминала епоха“. Колко близко се оказва това, от което всички искат да се разграничат взаимно. Това не е политическа книга, а сборник с поетични импресии, които ни напомнят за общия пейзаж от неотиващо си минало и вечно неидващо настояще, в което живеем и българи, и македонци. „Минало и бъдеще, ограбени от смисъл. / Различният изглежда зъл, безсмислен и двуличен“. Но над „Черната река“ (буквален превод от гръцки на античното наименование на река Вардар – Аксиос (неблестяща/черна вода), над тъмното минало грее слънце, символ на надеждата за промяна и по-добро бъдеще. Самият Калоян Праматаров, признава две силни връзки с Македония – потомък е на бежанци от Егейска Македония, видни дейци на ВМРО, какъвто е Георги Полянов и втората връзка е любовта му с македонка, която по думите му е била „една бурна и трагична любов“.

Първоначално импресиите в „Слънцестоения над черната река“ са представени под формата на публично четене от автора на фона на музика и фотографии на града от Марица Колчева и Десислав Лилков. В този формат проектът е представян в рамките на фестивала за съвременно изкуство „Не фест“ и театралния фестивал „Сфумато-Малък Сезон“, в Стара Загора, в рамките на младежкия фестивал „Различният поглед“ и във Велико Търново, в пространството за съвременна градска култура „ТАМ“.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензията на Бистра Величкова за стихосбирката „Слънцестоения над черната река“ от Калоян Праматаров (Изд. „СОНМ“, 2022 г.), е сред спечелилите конкурса за литературно-критически етюди в жанр „Глоси“, организиран от електронното списание „Кръстопът“, през март 2023 г.

Стихове на Бистра Величкова в Алманах „Огоста“ – 2022 г.

Аманах „Огоста“ – 2022 г.

НАЧАЛО

Камъните затискат миналото,
плочи с гравирани имена, снимки, години.
Човешки съдби минават през вековете,
повтарят се, изчезват.
Опитват се да се върнат,
пробиват пръстта като треви,
здравец и диви цветя.
Въздухът тежи с мирис на пламък,
изгарящ восъчна свещ,
пролетно ухание на преходност,
на живот след живота.
Страх и успокоение в едно,
че всичко има
начало и край,
начало и край,
Начало…

ЖИВЕЯ С ЕДНО ОТСЪСТВИЕ

Живея с едно отсъствие,
прегръщам го за лека нощ,
говоря си с него.
На негово място имаше човек,
който винаги е бил до мен,
сигурно присъствие,
като смяната на сезоните,
като лято, което изчезва в зима,
като миговете, които се претопяват в спомен,
като снимките, които избледняват с времето,
като вещите му, които остават дълго време,
след като него го няма.
Баба.
Очила, часовник, фенер, лупа,
разпиляни вестници с новините на деня.
Само новината за отсъствието си не може да прочете.
Отметната завивка на леглото,
сякаш ей сега се приготвя да си легне.
Ядем черен шоколад,
както правим винаги вечер
и си говорим дълго, преди заспиване.
След това и двете се превръщаме в отсъствие.
Докато спим не знаем, че ни няма.
На сутринта само аз съм тук,
в прегръдките на най-силно присъстващото отсъствие.

Стихотворения на Бистра Величкова в Алманах „Огоста“ – 2022 г., бр. 10, стр. 140-141

УТРЕ БЕШЕ ВЧЕРА

На Невена

Когато стана малка ще съм бебе
и ще мога да влеза пак в корема на мама,
но още съм голяма и ям тайно шоколадче с дяволчето Фют.
Утре бяхме на море и ям сладолед във фунийка,
но вълните отнесоха пояса ми еднорог
и никой не го видя, защото не съществува.
А вчера пък, ще ходим при баба и дядо,
защото съм на 10 години,
Но днес вече съм на 3.
И мога да имам рожден ден всеки ден
и да стана на 100, без да казвам на никого.
Когато стане друг ден,
миналия ден или утрешния,
когато стане не този ден,
ще бъда голяма, колкото мама
и ще мога да си се карам сама на мен.
Но сега, само си играя на майка
и карам мама, която е дете да си изяде супата.
Защото чушки, домати, който не яде,
той не може да гледа „Прасето Пепа“.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Стихотворенията на Бистра Величкова са публикувани в Алманах „Огоста“ – алманах за литература, изкуство и култура – Монтана 2022 г., бр. 10

III-та награда за поезия за Бистра Величкова в конкурса “…Накрай света” 2021 г.

Бистра Величкова получи III-та награда за поезия в Националния литературен конкурс за поезия “…Накрай света” 2021 г., организиран от литературния сайт Tetradkata.com. Наградата посвети на своята баба – д-р Бистра Тодорова.

Снимка 1: Бистра Величкова с грамотата и плакета, пред домашната градина от мушката на баба си в родния си дом; Снимка 2: Д-р Бистра Тодорова и внучката ѝ Бистра Величкова, по време на Юбилей на д-р Бистра Тодорова; Снимка 3: Д-р Бистра Тодорова (бабата на Бистра Величкова), на 19 г., 1-ви курс студентка по Медицина в София, след войната, 1948 г. Снимката е пред храм паметника „Александър Невски“ в София. Снимка 4: Грамотата, плакет и снимката на бабата на Бистра Величкова. Снимки: Бистра Величкова

По повод на наградата, Бистра Величкова написа следното във Фейсбук профила си:

„Наградените стихове са посветени на моята баба, д-р Бистра Тодорова. За това и наградата я посвещавам на нея. Може да се каже, че това е нейна награда, защото именно моята баба, ме научи да чета, да пиша и разви най-важното чувство за един поет, чувството на емпатия към болката на другия. Тя винаги е била първият читател на творбите ми и най-искрен и безпощаден критик. От малка ми рецитираше любимите си стихове на Елисавета Багряна, Станка Пенчева, Валери Петров, Жак Превер, Веселин Ханчев: “За силата, която вля у мене, / когато беше най-безсилна ти.”

Благодаря ѝ за личния пример, който ми е дала като жена, като майка, като отдаден лекар професионалист, като баба и пра баба. Благодаря за уроците ѝ по борбеност и несломимост към предизвикателствата на живота. Да приемеш живота такъв, какъвто е, да го живееш и да се радваш на това, което имаш и преживяваш. И не на последно място, да виждаш поезията в ежедневието и бита. Тя казваше, че ден, в който не е прочела дори едно изречение, е напразно отминал ден. Четеше много и умееше да разказва увлекателно.

Благодарна съм и съм щастлива, че имах такава жена до себе си през всичките години от раждането си до сега.

Благодаря ти бабо, за тази награда! Тези стихове са за теб! Наградата е твоя!“

По-долу представяме две от стихотворенията получили отличието:

---

ЖИВЕЯ С ЕДНО ОТСЪСТВИЕ

Живея с едно отсъствие,
прегръщам го за лека нощ,
говоря си с него.
На негово място имаше човек,
който винаги е бил до мен,
сигурно присъствие, като смяната на сезоните,
като лято, което изчезва в зима,
като миговете, които се претопяват в спомен,
като снимките, които избледняват с времето,
като вещите му, които остават дълго време,
след като него го няма.
Баба.
Очила, часовник, фенер, лупа,
разпиляни вестници с новините на деня.
Само новината за отсъствието си не може да прочете.
Отметната завивка на леглото,
сякаш ей сега се приготвя да си легне.
Ядем черен шоколад, както правим винаги вечер
и си говорим дълго преди заспиване.
След това и двете се превръщаме в отсъствие.
Докато спим не знаем, че ни няма.
На сутринта само аз съм тук,
в прегръдките на най-силно присъстващото отсъствие.

---

***
Най-тъжни са
усмихнатите снимки
на тези,
които ги няма.

---

Благодаря на Tetradkata.com за възможността за участие в конкурса, както и за оценката и признанието на авторитетното жури в състав: Аксиния Михайлова, доц. д-р Иван Христов, Калоян Христов.
Наградените автори бяха обявени през октомври 2021 г.

Пояснения към снимките от колажа по-горе:

Снимка 1: Бистра Величкова с грамотата и плакета, пред домашната градина от мушката на баба си в родния си дом;
Снимка 2: Д-р Бистра Тодорова и внучката ѝ Бистра Величкова, по време на Юбилей на д-р Бистра Тодорова;
Снимка 3: Д-р Бистра Тодорова (бабата на Бистра Величкова), на 19 г., 1-ви курс студентка по Медицина в София, след войната, 1948 г. Снимката е пред храм паметника „Александър Невски“ в София.
Снимка 4: Грамотата, плакет и снимката на бабата на Бистра Величкова, на която тя посвещава наградата си от конкурса за поезия „Накрай света 2021“.

„НЕВЪЗМОЖНОСТ ЗА ЖИВОТ“ – рецензия на Катя Атанасова

Рецензия на Катя Атанасова за стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“ от Бистра Величкова („Ерго“, 2018 г.), в Портал „Култура“, 02.07.2018 г.

Тази книга със стихове на младата, но вече получила доста награди за поезия и проза Бистра Величкова не бяга от темите и сюжетите, които я интересуват и вълнуват, те са в основата и на разказите ѝ. Структурираните в пет части авторски творби на Величкова могат да бъдат четени и като едно постепенно излизане от вътрешната драма, от изповядването на личното през болката за другия, подобен на теб, съчувствието към неговата драма, истинското вглеждане в него, за да се стигне до едно разтваряне сред света, без значение дали си тук, или в далечни точки на земята. Общността между хора със сходна социална съдба, близки в духовните си нагласи правят езика на поезията универсален.

Има и една шеста, последна част в книгата, посветена на Венцеслава Тодорова, поетеса и журналистка, в която са събрани нейни публикации от „Родна реч“ и „Студентска трибуна“. В това своеобразно припомняне, а и откривателство, откриваме близост между двете поетеси. Струва ми се, че поезията на Тодорова, освен, разбира се, в нейната самостойност, може да бъде прочетена и като „обратната“ страна на живота, който героите на Бистра Величкова живеят. В стиховете на едната има чистота, надежда, влюбеност в живота, светло очакване на бъдещето, в тези на другата – живот на ръба, невъзможност да го живееш по начина, по който го правят другите, по възможния, който ти е предоставен. Като че ли се е стигнало до финала на един път, по който си тръгнал с очакване, но вървейки по него все повече и повече си разбирал, че движението ти е „разпадане“, че дори „13-ия етаж/е твърде ниско“.

Онези читатели, които възприемат поезията в нейната романтична страна, като

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

думи за споделена любов, хармония и красота, може би няма да „разберат“ тази книга. В нея думите болят, човешкото същество винаги е извън света на другите, носейки драмата си с достойнство и отказвайки да се промени. Някои стихове са своеобразни „социални разкази“ или „картини“, представящи ни един свят на обикновени самотници, но и на пияници, наркомани, всякакви маргинали, хора, отритнати и алиенирани от днешния „нормален“, подреден, ординерен свят. Стиховете на Бистра Величкова изповядват и любовта в нейната невъзможност, несподеленост, болезненост. Те звучат понякога като вик, а понякога ги приглушава една тотална обреченост. Цялата книга на поетесата е пропита с такава болезненост, но именно на нея стиховете дължат в най-голяма степен силата си. Поезия, в която „всяко стихотворение/е предсмъртно писмо“.

НЕВЪЗМОЖНАТА ЛЮБОВ

Обичам
невъзможната,
обречената
любов,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената,
без планове,
без къща,
кола
и деца,
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да убиеш в стихове
онова,
което не съществува.

Рецензия на КАТЯ АТАНАСОВА в Портал „Култура“, 02.07.2018 г

---

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.

Момичето, което сънувам не е за мен

Сблъсъкът на интелектуалеца с човека, който живее за мига, в стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“ на Рене Карабаш

„Мислите, че това съм аз. Но сте единствено вие“, това казва в уводния текст на новата си стихосбирка „Братовчедката на Зорбас“ (ИК Жанет-45), Рене Карабаш (псевдоним на Ирена Иванова). Действително, макар много от стиховете да звучат автобиографично – мили спомени от детството, което изчезва бързо и безвъзвратно, в тях всъщност е историята на всяко едно щастливо детство. В него задължително присъства една грижовна баба, която събира стиховете на внучката си в една „Папка“ („Няколко неща, които не знаете за себе си“); Майката – обиколила света, чрез магнитите на хладилника, подарени от дъщеря ѝ – пътувала до различни места („Майка ми обиколи света“); Бъдни вечер – такава, каквата е позната в традиционните български семейства – с „боб в гърнето (…) / девет ястия на масата“ („Бъдни вечер“). Освен в тази първа част на книгата, озаглавена „Книга първа“, читателят може да се разпознае и във втората част – „Книга втора“, която е фокусирана върху любовни търсения, разочарования, а понякога и намирания на „голямата любов“, която „идва точно в 6“ („The Heart Knows When the Search is Over“) или пък е обикновено „минно поле“ („Възможност за капитулация“).

Като във всяка книга, и в тази има силни стихове, които веднага изпъкват и те докосват, като например: „Майка ми обиколи света“, „Без смърт“ и такива, от които не ти става съвсем ясно какво ни казва авторът – стиховете: „Момчето от камък, което спря да пикае във фонтана“, „Ще се отпусна този път“ и др. Третата категория стихове са онези, които носят емоция, добре са построени, но липсва, ако можем да го наречем „развръзка“, след насложената кулминация преди това. Накрая липсва онова преобръщане, което очаква читателя; Няма онзи финален момент, в който разбираш защо авторът ти разказва всичко това. Такова е стихотворението „Бъдни вечер“: „Боб в гърнето / бъдник в камината / девет ястия на масата / колкото носи жената / Кадим с тамян / кръстим се и чакаме / баба да отчупи / първото парче от питата / късно през нощта / когато всички заспим“). Друг такъв стих е „Стъпки в снега“. Развръзка и преобръщане, обаче, виждаме в стиха „В мен“, чиито финал прави творбата по-въздействаща: „Сянката ми / като добро куче ме следва по улиците / понякога ме подминава / някой път остава встрани / друг път застава точно зад мен / така че да не я виждам / но аз я усещам / Напомня ми / какво е да си влюбен в улична лампа“.

Важно е да обърнем внимание и на едноименното стихотворение дало и заглавие на книгата „Братовчедката на Зорбас“. Всъщност от стихотворението не става ясно, защо самото то носи това заглавие. В него се разказва за връзката между майка и дъщеря, и как майката не е чела известни философи като Фройд, Ошо и Кришнамурти (които дъщерята явно е чела и са ѝ известни), но има усет към живота за мига: „Помириши цвете / прекопай градината / отвори широко прозорците / и пей!“.

За да разберем заглавието на това стихотворение, а и на цялата книга, можем да предположим, че името Зорбас е препратка към героя Зорбас Гъркът от едноименния роман на Нико Казандакис (публикуван през 1946 г.). В самата стихосбирка никъде не е упоменато директно тази препратка. Така че, читателят е оставен сам да прави предположения. В основата на персонажа на Зорбас Гъркът, от въпросния роман, е един весел човек, който обича живота, живее го тук и сега и не се притеснява за бъдещето. Негов антипод е приятелят му – гръцки интелектуалец, който е чел много книги, философства и го притесняват екзистенциални въпроси. Житейските възгледи на двамата герои се противопоставят в романа. В този смисъл тогава, можем да разглеждаме и едноименното стихотворение „Братовчедката на Зорбас“. Там, вероятно майката заема позицията на усмихнатия Зорбас, който не е чел много книги, но е щастлив и дъщерята, която влиза в ролята на гръцкия интелектуалец, който се учи как се живее за мига, от този позитивен свой приятел. Остава, обаче, въпросът защо именно „братовчедката на Зорбас“? Защо е избрана тази родова връзка? Защо братовчедка, а не например сестра или съпруга? Това не става ясно по никакъв начин, нито от стихотворението, нито от самата книга.

Ако предположим, че метафора за веселия Зорбас и начетения му приятел, е търсена в стихосбриката, особено във втората част „Книга втора“, можем да видим ясно изразено това противопоставяне – интелектуалец (чел много книги и борещ се ежедневно с вътрешните си екзистенциални търсения) и обикновения човек, който не е чел големите творби на философи и писатели (и може би за това е по-щастлив), живее за мига и гледа леко на живота. Това се вижда в стихотворението „Картина първа“: “Момичето, което сънувам / не знае нищо за латиноамериканските поети / Не е чела Шаламун / нито Фърлингети / язди жребци които забравят името ѝ на другия ден / но това не е проблем за нея / защото и тя често забравя своето (…) То единствено знае да пее и танцува“. Разбира се, образът на интелектуалеца е привлечен и се влюбва именно в тези леки характери, които живеят живота и го „танцуват“, но така и не може да бъде нито като тях, нито да е с тях: “Тази не е за теб / казва най-добрият ми приятел”. В не едно стихотворение, прави впечатление изреждането на различни известни автори или философи, които са познати на авторката, но нейните, леконравни герои, не са ги чели. Вероятно с това се цели засилване на противопоставянето, за което говорим.

Трябва да призная, че като изключим няколко хубави ситхотворения, най-силен текст в книгата остава уводният: „Няколко неща, които не знаете за себе си“, който обаче е прозаичен, а не поетичен. Този текст, между другото би могъл да се съкрати, тъй като изреждането на различни случки и събития, в един момент натежава и губи от ефекта си върху читателя. И все пак, видно е, че авторката пише проза добре и това вероятно не е изненада, предвид факта, че дебютният ѝ роман „Остайница“ (ИК „Жанет-45“, 2018) печели престижната Национална литературна награда „Елиас Канети“ (2019 г.). Разбира се, като се има предвид и имената на редакторките на стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“ – утвърдените поетеси Аксиния Михайлова (редактор и на дебютната стихосбирка на Рене Карабаш „Хълбоци и пеперуди“ (ИК Жанет-45, 2015) и Надежда Радулова – не можем да сме безразлични към тяхната оценка и работа върху стихосбирката. Просто на моменти, в книгата, читателят си задава въпроси, спъва се в някои неясноти, но кой знае, може би е позволено да се закодират далечни смисли и метафори в поезията, които всеки сам да разгадае за себе си. Може би, поетът си е свръшил работата, като е създал стиховете си, както ги чувства, след това “жив лежи вкопан / на хиляди / хиляди метри в небето!”.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензиятa на книгата „Братовчедката на Зорбас“ (ИК „Жанет-45“, 2020) e публикувана за първи път в LiterNet, 04.08.2020, № 8 (249)

“Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна”: за втората кожа, с която оцеляваме

“Където и да съм нося свой собствен затвор”, казва в едно от стихотворенията си Катерина Стойкова в стихосбирката си “Втора кожа” (изд. “ICU”, 2018 г.). До този затвор ние можем да се докоснем като прочетем книгата ѝ, която звучи като автобиография. На моменти стиховете са написани като проза, но имат собствен поетичен ритъм. И с всяко следващо стихотворение сякаш се развива сюжет. Това е един поетичен разказ за тежко детство, което човек осмисля цял живот и за което събира сили да говори чак като възрастен. Това е едно минало, което не е минало. То остава в душата на човека, където детето e завинаги наранено и белязано от всичко случило се. Стихосбирката разказва за едно детство, което се е случило на “Терасата на осмия етаж”. Това е много ключов топос в цялата поетична книга на Катерина Стойкова. Терасата на осмия етаж остава символ на преживяното насилие, болка, заплахи и страх. Това място продължава да съществува в съзнанието на героинята, дори когато тя емигрира в Америка: “От всичко мога да се лиша, / освен от терасата”. Всъщност усещането за автобиографичност на стихосбирката се подсилва именно от използването на сходни събития с биографията на самата авторка, като например заминаването ѝ в Америка, както и директното споменаване на името ѝ в много от стиховете (Катя, Катенце и т.н.).

Стихосбирката може да се разглежда и като откровена лична история, която разказва за домашното насилие, сред което едно момиче израства и как последствията от това ѝ влияята, когато тя вече е зряла жена. Стереотипът за бащата-пианица, който бие майката и децата си, оживява като изключително автентична и болезнено откровена лична история във “Втора кожа”. Именно тази откровеност прави книгата толкова дълбока и въздействаща. Тя не търси самоцелно да адресира социални проблеми в обществото, не работи с фрази тип лозунги в защита правата на жените, а разказва от първо лице за детство белязано от насилието на бащата върху семейството.

Книгата не осъжда, тя разказва с болка за това как майката отива в болница и крие синините на побоя от съпруга си. Майката, която винаги прощава на мъжа си за насилието върху нея и грубото му отношение, “защото той иначе много ни обича”. Накрая, обаче, нервите ѝ не издържат и обвинява дъщеря си, че “Заради теб стоя с него. / За да имаш баща”. И тежката присъда, която родител може да каже на детето си: “Ако те нямаше теб, отдавна да съм се хвърлила през / терасата”. Отново символичното място, където се случва голяма част от действието в книгата.

Рецензията на стихосбирката “Втора кожа” на Катерина Стойкова (изд. “ICU”, 2018 г.) от Бистра Величкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 5-11.12.2018 г., стр. 4

Детето изнемогващо в тежката семейна обстановка, прави опит да се самоубие като поглъща много аспирини. В отговор получава укор от “най-добрата приятелка на мама”, която “нареди да съм жалела майка си и да съм ѝ пестяла тревогите”. А самата майка забранява на дъщеря си да казва за своя опит да отнеме живота си, за да не я “затворят в лудницата”. Всичко трябва да бъде скрито, болката да остава в тайна. Сякаш целта е за пред съседите, за пред обществото, те да изглеждат като порядъчно семейство – майка, баща и дете, които се обичат. А през цялото това време на прикриване и търпене на насилието, върху детето бавно расте втората кожа. Тя така добре прилепва, че му става като първа и то спира да чувства, защото вижда, че помощ и състрадание няма: “Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна” (стихотворението “Три случки”).

Стихосбирката “Втора кожа” разказва в поезия болезнено лична история, в чиито сюжет накрая дори присъства опит за разговор с причинителя на насилието и травмите в детството. Лирическата героиня на Катерина Стойкова се връща от Америка и опитва да говори с баща си за трудното им минало, но той отказва, заявявайки, че “за всичко си е имало причина”. Също така, той отрича случили се събития: “Майка ти никога не е лежала в болница”. Болката не може да бъде излекувана, дори след преосмисляне в зряла възраст, дори след опит за разговор с този, който ти е причинил страданието и когото мразиш от дете. Така оставаш завинаги заключен в собствения затвор на миналото си, което те е направило човекът, който си днес. По този начин се оформя онази втора кожа, която има двойна функция – да те предпазва от това да чувстваш, но и да прикрие първата кожа – ранена и раздрана от болка. Животът и всичко, което ни се случва изграждат постепенно тази втора кожа, която ни помага да оцелеем и да съхраним поне някаква малка част от себе си в този жесток свят. А детето безспорно остава завинаги в нас, на колкото и години да станем. То ни напомня, че с времето ставаме все по-объркани и вместо да се намираме, все повече се губим и отдалечаваме от себе си: “Как се чувстваш, Дете? / Непозната на самата себе си”. Само детето в теб помни кой си, само миналото ти знае всичко за теб. А с настоящето си оставен да се бориш сам, като възрастен, с втората си кожа и болезнения житейски опит.

Бистра Величкова

* Рецензията за стихосбирката “Втора кожа” на Катерина Стойкова (изд. “ICU”, 2018 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 5-11.12.2018 г., стр. 4. Рецензията е сред номинираните за Голямата награда на годишния конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“.

„Бог в очакване на дилъра“ с номинация за наградата „Николай Кънчев 2018“

Стихосбриката „Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова е сред номинираните  книги за Наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев 2018“.

При селекцията на номинациите, участват всички поетични книги издавани през изминалата година.

Номинираните за наградата са общо пет. По азбучен ред, са следните:

1. Албена Тодорова – за „Стихотворения, от които ти се живее“, Издателство „Жанет 45“, 2018.

2. Антоний Димов – за „Дивергенции“, Издателство „Пергамент“, София, 2018.
3. Бистра Величкова – за „Бог в очакване на дилъра”, Издателство „Ерго“, 2018
4. Мирела Иванова – за „Седем/стихотворения с биографии“, Издателска къща „Хермес“, 2018.
5. Рада Панчовска – за „Космически елегии“, Издателство СОНМ, 2018.

Церемонията по награждаването ще се състои на 6 декември (четвъртък) от 17,30 часа, в изложбената зала на галерия „Средец“ на Министерството на културата (бул. „Ал. Стамболийски“ № 17). Събитието по традиция носи името „Поетичен Никулден“, а наградата ще бъде връчена за седми път.

По време на събитието номинираните поети ще прочетат свои стихове, а удостоеният с наградата, която се осигурява и присъжда от съпругата на поета Николай Кънчев – Федя Филкова, ще получи почетен диплом, пластика на поета, дело на скулптора Добромир Иван, и 2200 лв.

Водещ на празничната вечер ще бъде актьорът Милен Миланов, който ще изпълни и стихотворения на Николай Кънчев (1936 – 2007).

Встъпително слово „Апология на поезията“ ще произнесе Александър Секулов, носител на Наградата „Николай Кънчев 2017“.

„Поетичният Никулден 2018“ се организира от съпругата на поета – Федя Филкова и актьора Милен Миланов, с любезната подкрепа на Министерството на културата – галерия „Средец“.

Информация: Поетичен Никулден