Камъните затискат миналото, плочи с гравирани имена, снимки, години. Човешки съдби минават през вековете, повтарят се, изчезват. Опитват се да се върнат, пробиват пръстта като треви, здравец и диви цветя. Въздухът тежи с мирис на пламък, изгарящ восъчна свещ, пролетно ухание на преходност, на живот след живота. Страх и успокоение в едно, че всичко има начало и край, начало и край, Начало…
ЖИВЕЯ С ЕДНО ОТСЪСТВИЕ
Живея с едно отсъствие, прегръщам го за лека нощ, говоря си с него. На негово място имаше човек, който винаги е бил до мен, сигурно присъствие, като смяната на сезоните, като лято, което изчезва в зима, като миговете, които се претопяват в спомен, като снимките, които избледняват с времето, като вещите му, които остават дълго време, след като него го няма. Баба. Очила, часовник, фенер, лупа, разпиляни вестници с новините на деня. Само новината за отсъствието си не може да прочете. Отметната завивка на леглото, сякаш ей сега се приготвя да си легне. Ядем черен шоколад, както правим винаги вечер и си говорим дълго, преди заспиване. След това и двете се превръщаме в отсъствие. Докато спим не знаем, че ни няма. На сутринта само аз съм тук, в прегръдките на най-силно присъстващото отсъствие.
Стихотворения на Бистра Величкова в Алманах „Огоста“ – 2022 г., бр. 10, стр. 140-141
УТРЕ БЕШЕ ВЧЕРА
На Невена
Когато стана малка ще съм бебе и ще мога да влеза пак в корема на мама, но още съм голяма и ям тайно шоколадче с дяволчето Фют. Утре бяхме на море и ям сладолед във фунийка, но вълните отнесоха пояса ми еднорог и никой не го видя, защото не съществува. А вчера пък, ще ходим при баба и дядо, защото съм на 10 години, Но днес вече съм на 3. И мога да имам рожден ден всеки ден и да стана на 100, без да казвам на никого. Когато стане друг ден, миналия ден или утрешния, когато стане не този ден, ще бъда голяма, колкото мама и ще мога да си се карам сама на мен. Но сега, само си играя на майка и карам мама, която е дете да си изяде супата. Защото чушки, домати, който не яде, той не може да гледа „Прасето Пепа“.
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Стихотворенията на Бистра Величкова са публикувани в Алманах „Огоста“ – алманах за литература, изкуство и култура – Монтана 2022 г., бр. 10
„Класика в жанра“ (Изд. „Сиела“, 2021 г.) е сборник с хумористични разкази от колекцията на в. „Стършел“. Разказите са подбрани от Михаил Вешим (настоящ главен редактор на вестника) и Румен Белчев (журналист във вестника). Сборникът излиза по повод 75-та годишнина от създаването на в. „Стършел“. В книгата са отпечатани текстове на някои от най-добрите автори, публикували на страниците на изданието, през годините.
Прави впечатление, че разказите, макар и писани от различни автори са в един и същи стил и дух, а именно „стършеловият“, начинът, по който се пише във в. „Стършел“. Това има, както своите хубави страни, така и не съвсем. Тъй като макар и интересни и забавни, разказите създават усещането за еднотипност. Структурата и идеята на хумористичните разкази си прилича. Езикът, маниерът на писане – едни и същи. От друга страна, така се прави една представителна извадка на стилът във в. „Стършел“. В сборника са събрани едни от най-добрите хумористични български пера – Станислав Стратиев, Марко Ганчев, Йордан Попов, Мирон Иванов, Михаил Вешим, Радой Ралин, Румен Белчев, Чавдар Шинов и други. Въпреки това, има разкази, които звучат не толкова смешно всъщност, някак с неразбираем край, който стереотипизира героите и търси банален хумор (Например, разказът „Неозаглавен разказ“ от Антон Антонов – Тонич), банален е и опита за хумор в последния разказ „С д-р Божанов, доказваме, че Хемингуей е бездарник“ от Ясен Антов.
Силно впечатление прави разказа на Станислав Стратиев – „Животът, макар и кратък“. В него по много умел начин се представят абсурдите на държавната администрация и бюрокрация, и искрено те кара да се смееш. Разказът на Петър Незнакомов „Бай Гъцо Мърдавицата и Въргозуняка“ разсмива със селско архаичния диалект. Разказът на Йордан Попов „Една българка“ също е майсторски написан с хубав хумор, но разбира се отново в класическия „Стършелов“ стил, в който се усмива известна ситуационна шега – българинът попаднал в чужбина. Разказът „Гаро Папазян събира приятели“ на Чавдар Шинов също е хубаво написан, но краят би могъл да бъде по-вълнуващ и с по-голяма изненада за читателя.
Сборникът с разкази „Класика в жанра“ е наистина чудесно четиво за всеки, който обича стила на в. „Стършел“, а ако не е чел вестника е добър начин да се запознае с най-добрите му автори. Като читател, който би искал да научи повече за авторите в сборника, ми липсваше биографична бележка за тях.
в. „Литературен вестник“, бр. 45, 21-28.12.2022 г.
Литературното събитие на 2022 г., лично за мен, е издаването на стихотворенията на Виктор Пасков. Вярвам че за всички ни беше голяма изненада да разберем, че авторът на шедьоврите: „Балада за Георг Хених“, „Германия – мръсна приказка“, „Аутопсия на една любов“ и други, освен прозаик, е и много талантлив поет. „Снегът, студът, декември и обратно: / аз – най-самотното дете на „Жданов“, със цигулка, / докоснат от скръбта невероятно“, казва Пасков в стихотворението „Анемия“. Дълги години тези стихове остават в личния архив на писателя, докато не са предложени от съпругата му и негов преводач на френски, проф. Мари Врина-Николов, за издаване. С отсяването на стиховете и оформлението на книгата се заемат – Георги Господинов, Иван Ланджев и Захари Карабашлиев.
Литературното анти-събитие за 2022 г. е отказването на финансова подкрепа на артистичната програма на Фондация „Прочети София“ за 2023 г. от Национален Фонд Култура (НФК). Отказът от финансиране носи голяма загуба за българския литературен живот, тъй като „Прочети София“ в последните години създаде много градски събития, извади литературата от книгите, библиотеките и университетските скамейки. Това се случи чрез т. нар. „Литературни маршрути“, които чрез градски разходки, разказват по увлекателен начин литературната история и непознати факти за български писатели и поети. На Фондация „Прочети София“ е и инициативата „Скритите букви“ – пейки под формата на букви от кирилицата. Към всяка от тях има и стихотворение на съвременен български поет. Пейките-букви са посетили различни градове, между които Париж, Берлин, Будапеща, Брюксел, Мюнстер, Франкфурт и др. Фондацията стои и зад реализацията на 7 (от общо 10) издания на Софийския международен литературен фестивал на Асоциация „Българска книга“.
Бистра Величкова
* Текстът е публикуван в рубриката „Литературно събитие и антисъбитие на 2022 г.“ на в. „Литературен вестник“, бр. 21-28.12.2022 г.
„Когато пиша, съм като вампир, който смуче от характерите и историите на хората.“ Разговор с испанската писателка Елиса Ферер за романа ѝ „Сезонът на осите“ в „Портал Култура“.
Елиса Ферер е испанска писателка, родена е през 1983 г. във Валенсия. Завършила е аудиовизуални комуникации в Университета във Валенсия и писане на сценарии за игрални филми в Училището за кино в Мадрид (ECAM). Работила е като сценарист за киното и телевизията, публикувала е статии и стихове в различни списания. Печели стипендия за магистратура по творческо писане в Университета в Айова, САЩ, където пише черновите на бъдещия си първи роман „Сезонът на осите“. Той получава Наградата на критиката в Испания и е номиниран за Eвропейската награда за литература през 2020 г. На български език книгата излезе през октомври тази година, в превод на Калоян Игнатовски, с марката на издателство „Колибри“. Елиса Ферер гостува на Софийския международен литературен фестивал в началото на декември 2022 г. Срещнахме се с нея, за да ни разкаже повече за вдъхновението и процеса на написването на романа си „Сезонът на осите“.
Това е първият ви роман. Преди това сте писали стихове, сценарии за кино и телевизия. След опита ви в тези жанрове как решихте да напишете роман?
Когато бях малка, сестра ми, която също пише, ми разказваше много приказки. Тя ги пишеше и рисуваше картинки към тях. Покрай нея, още преди да знам азбуката, ми се искаше и аз да напиша нещо. Още като дете съм писала стихове и различни текстове. Когато навърших 14 години, реших че искам да съм режисьор в киното. Така започнах да чета всякакви книги и бях наясно, че искам да уча аудио-визуално изкуство и да бъда свързана с киното. Преди да завърша университета през 2008 г., работих в много известна продукция за сериали в телевизията. По време на икономическата криза през 2008/2009 г. в Испания обаче останах без работа. Наложи се да започна работа в офис, нямаща нищо общо с писането. Беше ужасно отегчително. Във Фейсбук започнах да пиша текстове, които обединих под заглавието „Форми на модерно самоубийство“. Измислях си персонажи, свързани с хората от моята работа, които бяха много скучни личности. В мен имаше един вътрешен глас, който много силно ме движеше. Той беше ироничен и гневен. И тогава осъзнах, че много искам да се върна към литературата и да започна да пиша отново. Започнах да посещавам уъркшоп по творческо писане и се върнах към писането.
Мислите ли, че писането на роман е по-задълбочено, отколкото писането на сценарии, на диалози?
Много е различно. Това е друг език. Мисля, че пак е сложно. Това, което на мен ми дава литературата, е, че със силата на думите мога да повдигна светове, без да имам нужда от една цяла продукция зад себе си, както е в киното. Обичам звученето на думите. Когато говорим за телевизионна продукция, то се губи.
Имах честта да получа стипендия за магистратура по творческо писане на испански език в Университета в Айова, САЩ. Именно там започнах да пиша историите за героинята ми Нурия (главната героиня в „Сезонът на осите“). Всичките ми състуденти и учителите там ми казваха, че това не са просто истории, а роман. Писах го в периода от 2016 г. до 2019 г.
В романа героинята Нурия води монолог. В книгата липсва описателната част, така типична за класическия роман. Това всъщност прави текста много жив. Сякаш читателят наистина се среща и говори с героинята като с реален човек.
За мен беше много важно да разкажа цялата история през очите на Нурия. Единствено през филтъра на нейното мислене може да се разбере връзката с майка ѝ и с баща ѝ. Този неин монолог ми помогна, за да покажа на читателите как тя се приближава към своята майка. Също така, именно по този начин може да се разбере самият процес на мисли и чувства на Нурия, защото тя е човек, който обвинява майка си. Само в разговора със самата себе си, с детето, което е била, може да се проследи причината за това.
Ще си позволя да ви задам един въпрос, който често се задава на писателите – доколко в романа ви има автобиографичност и доколко фикция?
Тази книга е абсолютна фикция. Когато представях романа в Испания, баща ми винаги идваше и казваше: „Ето тук е бащата, който липсва. Тук съм“ (смее се). След като прочете романа, баща ми ме е питал: „Елиса, имаш ли нещо да ми кажеш, което не знам?“. За щастие аз имам много добра връзка с моя баща, за разлика от героинята в романа.
А има ли прототип от реалния живот, от когото сте черпили вдъхновение за образа на главната героиня?
Когато пиша, аз съм като вампир, който смуче от характерите и историите на всички хора, които са около мен. Да, познавам хора, които са преживели подобни случки като главната ми героиня. Отстрани създаването на роман изглежда малко мистично, но всъщност не е така. Нурия я чувствах като моя приятелка, която в процеса на писане все повече опознавам.
Когато писахте романа, бяхте ли с идеята, че трябва да следвате класическата структура на романовия разказ?
Усетих глас, който исках да разнищя, да го разбера докрай. Когато стигнах до средата на книгата, вече знаех какъв ще бъде финалът. Исках да бъде анти-кулминационен. Исках, когато читателят приключи да чете тази книга, да си каже, че животът продължава. Животът на Нурия продължава. На мен ми харесват естествените финали. Не тези с фойерверки накрая. Самият живот е такъв, той няма развръзка. Бих искала да си личи, че литературата отразява живота.
Впечатляващо е, че в целия роман успявате да запазите динамичния ритъм на разказване. Човек като чете, постоянно иска да разбере какво ще се случи. Няма момент, в който да му доскучае. Изглежда написан на един дъх.
Аз съм много завладяна от стила. Искаше ми се езикът да отразява стреса, който преживява Нурия. Всяка глава от романа ми отнемаше около три седмици. Като напишех дадена глава, я четях на глас и я записвах с телефона си. След това си пусках записа, за да чуя как звучи. Всички думи, които ме препъваха в разказа, ги махах. Исках да предам гласа на улицата, да е жаргонен, истински. Трябваше много здрава работа, за да направя езика естествен и близък до разговорния.
В новия ми роман, за сметка на първия, има много лъжи, защото става дума за човек, който е лъжец. Ако в първата книга е имало кратки изречения, сега работя с много дълги и завъртени изречения. Защото, когато лъжем, ние много увъртаме и измисляме.
Защо избрахте именно символа на „осата“ в романа? Имате ли някаква лична връзка или вражда с осите?
Това е единственото автобиографично нещо в книгата. Не съм алергична, но много ме е страх от осите.
Може ли да се каже, че сезонът на осите в житейски аспект е моментът на малки ужилвания – спомени от миналото, които те карат да се замислиш и да разсъждаваш върху това кой си ти?
Много ми харесва вашата интерпретация! Това е точно така. За Нурия осите представляват травмата от едно минало, което се връща в спомените ѝ. Ухапването, което се връща и напомня за себе си в настоящето. Сезонът на осите е през лятото, а лятото е много важен сезон за романа. Също така, когато тя разбира, че е алергична към осите, се свързва по много травматичен начин с майка си. Така че тази интерпретация е съвършена!
В контекста на пандемията, която засегна всички ни, може ли да се каже, че КОВИД-19, беше вид „ужилване“ за целия свят?
Абсолютно. За всички това беше много болезнено ужилване. Когато бяхме затворени, аз даже не можех да пиша. Това беше парализиращо усещане.
Мислите ли, че след това световно „ужилване“ хората ще станат по-добри, ще се уплашат и ще се смирят?
Не. Ние видяхме, че не става така. Много бързо забравяме. Мисля, че загубихме възможността да се самоанализираме.
Елиса Ферер. Снимка: Личен архив
Бихте ли ни разказали за пътя на книгата? Когато я издадохте, бяхте ли със самочувствието, че след като имате опит като сценарист и сте се наложили в тази сфера, книгата ви ще има успех?
Когато започнах тази книга в Мадрид, аз работех като административен сътрудник в офис. Когато отидох в Айова, не си представях, че ще се получи тази книга. Когато изпратих романа за конкурса на „Тускетс“ (много известна издателска къща в Испания), не съм си помисляла, че мога да го спечеля. Наградата в „Тускетс“ и след това номинацията за Европейската награда за роман бяха изключително голяма изненада за мен и много вълнуващи събития. Те се случиха по време на пандемията, когато всички бяхме затворени по домовете си. Тези успехи бяха наистина ободряващи.
Това даде ли ви увереност, за да продължите да пишете?
Да, разбира се. Успехът, освен че ти дава много сили да продължиш да пишеш, те кара да бъдеш и много отговорен за това, което пишеш в бъдеще. Истината е, че полагам много усилия да напиша втория си роман, върху който работя в момента. При първата книга хората не ме познаваха и не беше ясно дали ще ме прочетат. Сега вече знам, че ще има хора, които ще отворят книгата ми със сигурност, и това носи отговорност какво ще им предложа.
Опитвате ли се да промените нещо в начина и стила на писане, нещо, което искате да направите различно от първата книга?
В момента не съм в състояние да прочета първата си книга, защото ще започна отново и отново да я редактирам. Това се случва винаги, не спираш да поправяш и редактираш. Историята, която пиша в момента, е много различна. Разбира се, че има и моменти, почерпани от личния ми опит. Такива са например диалозите, свързани с действието. Вторият ми роман има повече връзка с реални истории от живота. Разказва се за човек, който е извършил измама през 80-те години. Мислила съм за автобиографичните моменти, но фикцията ме забавлява много повече. Харесва ми да си измислям.
Според вас трябва ли нещо да ти се е случило, за да можеш да го опишеш по-истински, или добрият писател може да опише автентично и неслучили се истории?
Аз самата, когато чета книги, не се интересувам дали е реалност, или фикция това, което пишат авторите. За мен е важно да е разказано автентично. Понякога чета романи, които са писани по действителен случай, каквито са например мемоарите, но звучат като измислица. От друга страна, като се събереш с приятели и разказваш някаква случка, дори да ти се е случила наистина, правиш от нея фикция.
Имате ли режим на писане, норматив на ден да пишете определен брой думи?
Много работя и пиша много, но нямам конкретен режим или норматив. Сега например работя в радиото и имам малко време за писане. Казвам си, че ще стана в седем сутринта, ще пиша два часа и тръгвам за работа. Много пъти, разбира се, не се случва така, както го планирам. Когато получих нова писателска стипендия в Утрехт (Нидерландия), имах възможност да пиша, без да спирам, по 8–9 часа на ден и беше прекрасно. Както знаем, на всички писателки им трябва една стая само за тях. И също така по възможност да не работят на друго място и да могат да се отдадат на писане. Сега, когато приключвам романа, вече си казвам, че на ден трябва да пиша поне по една страница.
Автор на интервюто: Бистра Величкова
Интервюто с писателката Елиса Ферер се проведе благодарение на симултанния превод на Весела Петрова – преводач от испански език.
Бистра Величкова (р. 1986 г., София) е доктор по журналистика от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и магистър по Европейски науки от Университета в Твенте и Университета в Мюнстер. Като журналистка е работила и публикувала в различни печатни и онлайн медии, между които: в. „Труд“, в. „Преса“, в. „Дневник“, БТА, в. „Култура“, „Литературен вестник“, в. „Стършел“, LiterNet, Е-vestnik, WebCafe, OFFNews, сп. „Жената днес“, Fiction Writers Review (САЩ) и др. Авторка е на сборника разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (2014) – Първа награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, и на поетичната книга „Бог в очакване на дилъра“ (2018) – номинация за Наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев“.
* Интервюто е публикувано за първи път в „Портал Култура“, 20.12.2022 г.
Двойна измама / Double Delusion 