Утре ще бъда голям (разказ)

Малка, мръсна и тъжна

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излиза през октомври 2014 г.

Аз съм едно малко момче и всичко, което искам, е да бъда голям. Искам да съм голям, но не искам да съм възрастен. Възрастните са скучни! Когато ме попитат на колко съм години, с една ръка скривам палеца на другата и показвам четири пръста. Понякога лъжа, че съм на четири и половина, понеже половинката с пръсти не може да се покаже. Искам хората да мислят, че съм по-голям. Татко ми е шофьор на тир, а мама е майка. Татко рядко го виждам, защото все е на работа, а когато не е, ме взима при него и в събота и неделя съм в неговата къща. Там другата ми баба – Елена – ми прави бухтички и ме води в планината да берем гъби. А когато и тя е на работа, ме гледа чичо ми Григор – по-малкият брат на татко, защото татко ми пък е отишъл на разходка с кака Мина. Кака Мина ми подари вчера пластмасови букви и цифри с маг-а-нит и каза, че е от любов към мен и също, защото съм много сладък. Кака Мина е много добра и ми купува и шоколад. Казва, че обича татко, защото и той е много сладък – като мен и като шоколада. А другата ми баба пък – баба Севда – казва, че чичо Григор бил лен-е-тяй. Аз я попитах какво значи „ленетяй”, а тя каза, че е такъв, който не иска да работи. „Такъв като мен ли?“, казвам, а тя: „Да, такъв като теб, но голям!”. Аз затова искам да стана голям, за да бъда лен-е-тяй като чичо Григор. И също защото не искам да работя, защото, като работиш, и те няма. Ето например: татко, като е на работа, и го няма. Аз не искам да ме няма. Искам да съм като чичо Григор, защото него го има и защото си играе с мен на колички и ми майстори човечета от дърво. Най-обичам да го ядосвам, като му дърпам мустаците или му крия цигарите. Тогава той се прави на сърдит и ме гони и така пак си играем. А виж баба ми Елена какво ми купи – ком-пас! Виждаш ли го? Чакай, ще го отворя. Уф, че заяжда! „Чичо Григореее, отвори ми компаса да го покажа на каката!” Чичо ми вика, че стрелките му били развалени. Аз обаче не му вярвам, защото той не разбира нищо от ком-паси и иска да развали магическите му способности. Готово, отворих го! Ето, това тук са му стрелките и ми показват накъде да ходя. И също в този ком-пас има и една специална магия. С нея мога да ставам лоша котка и тогава другите котки бягат от мен. Ето, гледай сега как онази котка ще избяга, като отида при нея. Видя ли? Уплаши се! А ти, како, имаш ли си ком-пас или други играчки? Защо нямаш? И ти ли не обичаш да си играеш, също като татко? Аз имам много играчки, но те са при мама и при другата ми баба, баба Севда. Аз обичам баба Севда повече от баба Елена, защото, защотооо… не знам защо, обаче я обичам повече. Тя, като спи, и малко хърка, ето така: Хъъър, хъъър… И мама обичам! И кака Мина също обичам! И татко я обича. Той обича и мама, ама понякога. Така казва мама. Обаче това лято бяхме на море всичките: мама, татко, кака Мина и аз. Толкова беше хубавооо! С кака Мина правихме замък от пясък на брега, докато мама и татко се караха под чадъра. Всъщност мама се караше, а татко мълчеше. Или спеше. Не знам. Той, когато не е на работа, винаги спи и не трябва да го без-о-по-коя. И аз не го без-о-по-коя. Аз искам татко да си живее при нас, обаче мама казва, че не можело. Като я питам защо, тя казва: „Така! Не може!”. „Ама защо?“ „Защото така!” „Ама аз искам! Защо не може?“ „Защото така е по-добре за теб, Емиле!” (Мама, като се ядоса, и ми вика Емиле, иначе ми казва Еми). „На мен и преди ми беше добре!“ „Да, но сега ти е по-добре”, отвръща мама. „А какво значи да ти е по-добре?“, питам, а тя: „Ами сега, като изядеш тоя шамар, и ще разбереш, че преди ти е било по-добре!”. Така ми каза мама. „А преди да ме донесат щъркелите, татко нали е живял вкъщи? Тогава също ли ти беше по-хубаво?” „Млъкни, Емиле!” Млъкни, Емиле, млъкни, Емиле! Само едно знае тя! „А ти обичаше ли татко? А защо казваше, че преди си го обичала? Защото преди си обичала щъркела ли?” Казва, че преди било друго, защото имало огън. Нас в детската градина ни учиха, че огънят е много опасен и се гаси с вода или с одеяло или се вика пожарната с червените чичковци! Казвам ѝ го това, а тя пак започва да ме нарича „Емиле“! „Мамо, ядосана ли си? Добре, отивам да гледам детските, но да знаеш, че искам татко да живее при нас, дори и да има пожар. Аз ще питам в детската градина за телефона на пожарната”. А ти, како, какво правиш? Пиеш кафе? Аз хич не обичам кафе. Само възрастните го пият, защото обичат да им е горчиво. И също обичат да седят много дълго около една маса. Толкова са скучни тия възрастните! Седят, пият горчиви неща и не спират да приказват всички заедно в един глас. Понякога се смеят много, друг път се карат много, ама винаги е толкова скучно с тях! Чудя се как не им се играе на нещо? Аз не искам да ставам възрастен, защото не ми се седи на една маса и искам винаги да си играя и да тичам. Обаче също искам и да съм голям, за да мога да си правя каквото си искам. Нали така правите вие възрастните? Правите каквото си искате и никой не ви наказва после, защото сте големи. Чудя се само колко голям мога да стана? Ти как мислиш, како? Ееей толкова ли? Колкото от земята, чак горе до пръстите на ръката ми? Толкова ли голям? А как разбираш, че си станал голям? Когато няма други по-големи от теб ли? Чичо Григор каза, че по-голям от големите е само животът, ама аз не разбирам как така? Аз мислех, че като си голям, и няма по-големи от теб. А аз кога ли ще порасна? Татко казва, че един ден ще порасна. Да, ама кой е този ден? Питах чичо Григор и той каза, че е утре. На следващия ден го питах дали съм вече голям и той каза: „Не, нали ти казах, че ще пораснеш утре!”. Хайде, како, чичо Григор ме вика да си ходим. Сигурно татко вече се е върнал от разходката с кака Мина и сега ще ме заведе на сладкарница, ама не като тази тука, където има само горчиво кафе за възрастни, а на истинска – с торти. Татко винаги прави така преди да ме остави обратно при мама. Купува ми торта и после ме качва с него на тира и ми дава да го карам. Държа волана и карам целия тир, точно като него! А ти, како, обичаш ли шоколадови торти? Уф, забравих, че ти си възрастна и обичаш само горчиви неща. Хайде чао, и ако ти потрябва компаса ми, обади се на чичо ми Григор и той ще ми каже и аз ще ти го дам. Чу ли? Ще ти дам компаса ми за един ден – до утре! Само гледай да ми го върнеш, преди да съм пораснал, защото утре може да съм вече голям!

* Разказът е публикуван за първи път в онлайн изданието „Вечерни новини“, на 28 септември, 2014 г.


Бистра ВеличковаБистра Величкова е родена през 1986 г. в София. По професия е журналист, а по съдба – търсач на съдби. Като такъв тя неуморно следва своите герои по прашните пътища на света: от България и Македония, през Холандия, Белгия и Германия, до Скандинавия и САЩ. В своето търсене, тя винаги се завръща там, откъдето започват и свършват всички нейни истории – на малките, сиви улици и булеварди на София. Разказът „Утре ще бъда голям“  е част от дебютния ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива), който излиза през октомври 2014 г.


 

„Господи, помогни ми да ся возвися!” или „Възвишение”-то на Милен Русков

ВъзвишениеВъзвишение” е събитие. Не само в литературата, но и в живота на всеки един българин, който го е прочел. И ако тези, които още не са чели романа на Милен Русков и имат известни предубеждения, че това е една от онези книги за Освобождението от турско робство, за възхвала на революционните борби и т.н., много се лъжат. За много хора (може би предимно по-младите), училището е изиграло сериозна роля в това да изпитват особен неприязън към българската литература, особено тази от Възраждането. Не за друго, а заради писането на безумни литературни анализи, в които се задължават учениците да цитират сложни, неразбираеми изречения, написани от литературните критици. Едва като завършат тези хора, след години, някои от тях успяват сами да намерят пътя си до тази наша интересна възрожденска литература. И въпреки това – чуем ли Вазов, Ботев, турско робство и Oсвобождение, и започва да ни мирише на класна стая и теми по литература. Именно от това усещане и предразсъдък трябва да се освободи всеки читател, когато става дума за романа „Възвишение”.

Възвишение” е забавна и мъдра книга. Тя е уникална със своя автентичен, възрожденски език. Увлекателна е. Тя разсмива и натъжава. Тя е и мост към онази възрожденска литература, която сме чели в училище, но романът представя по оригинален и нов начин, осмисляйки обективно, събитията от онова време.

Възвишение” е книга, която разказва за българското възраждане и борбите за освобождение от Османското иго, но за разлика от други подобни книги до момента, този роман разказва през погледа на обикновения човек (главния герой Гичо), през неговите най-човешки чувства и терзания. Не, тази книга не възхвалява борбите за национално освобождение, нито ги критикува, тя ги осмисля обективно през погледа на простодушния, но някак природно мъдър Гичо и неговия спътник – младият и наивен Асенчо. Понякога душата на Гичо залита към някой грях – като например ограбването на френецът и сдобиването с „европейски опнати дрехи”, но от друга страна става ли дума за предателство и надхитряване на ближния, дълбоко в него се вижда чистота и мъдрост: Живот в позор не струва пет пари.

Книгата е изпълнена с много хумор, предаден на автентичен диалект. Толкова е автентичен езикът, че човек не би могъл да предположи, че е писана в наши дни. До такава степен авторът се е потопил в стила на говорене, че сякаш е живял в онова време. Човек се смее с глас, докато чете, но и често плаче поради дълбоките прозрения, валидни и днес. Именно през този хумор и уж леко говорене се казват, и големите мъдрости за живота. А когато кажеш нещо мъдро през хумора, то се подсилва още повече, а и натъжава повече.

Гичо и Асенчо – „малко революционери, малко разбойници”, са тръгнали и те да се борят за Делото, за голямата цел за Освобождението на България. Попаднали сякаш малко случайно сред „юнаците”. Но и в техните души има нещо юначно и достойно, макар и не съвсем съзнато. И докато обикалят из балканските градове и села в изпълнение на задачата дадена им от Димитър Общи, четат „Рибния буквар” на Петър Берон и поемата „Горски пътник” на Георги Раковски. Това са основните им източници на мъдрост и самообразование. И от весел и хумористичен,

Романът "Възвишение" беше поставен на театрална сцена от Драматичен театър - Пловдив. Драматизацията е на Иван Добчев и Александър Секулов

Романът „Възвишение“ от Милен Русков, през 2013 г., беше поставен на театрална сцена от Драматичен театър – Пловдив. Драматизацията е на Иван Добчев и Александър Секулов

постепенно наближавайки края, романът става все по-задълбочен, осмислящ събитията и докосващ със своята проникновеност. Сякаш самият Гичо израства и започва да разсъждава все по-дълбоко, и да изразява прозренията си за смисъла на живота, за смисъла на тази революция, която е за народа, но какъв народ? Има ли въобще народ? Чорбаджиите живеят добре с турската власт, абаджиите продават абите си скъпо на турците. Ако искаш свобода, ще им развалиш алъш-вериша на тези хора. А ти си тръгнал да се бориш за Делото, да умираш за свободата?!

Голяма лъжа е май свободата, брате!”, казва Гичо, горе на възвишението, където всички революционери са избити от турската армия. Единствен той и Асенчо са останали живи. Асенчо обаче го подканя да се предадат. Оказва се, че неговата наивност го е довела до там, да издаде на каймакамина и турците от къде ще минат с дружината. Обеща ли му, че ако ги издаде няма да го убият. И за това армията ги е атакувала като са се качили на възвишението. Гичо му казва, че да се предадат това е равно на позор. На Асечно, обаче му се живее, вдига бяла кърпа, изправя се и тръгва надолу срещу потерята. Посрещнат е с дъжд от куршуми! И тук остава въпросът, до колко Асенчо е по младежки наивен и вярва, че ако предаде дружината наистина него ще оставят жив, и до колко у него инстинкта за оцеляване и желанието да не бъде убит надделяват над моралните човешки ценности, и той извършва предателство, което в крайна сметка води до гибелта на всички…

Накрая на възвишението остава единствен Гичо, който мисли и разсъждава за революцията и за живота:

„…Без свобода животът не е тъй сладък. А все ся ти към сладкото накланяш… Суета е туй. На нежна младост мечтата (…) Неусетно суетата е в смелост преминала, а лекомислието в саможертва (…) Като увиснеш тъй под гредата (обесен), накъдето духне вятърът на случая, натам заминаваш и ти. Ако духне на едната посока – ти си един хаирсъз и обесник забравен. Ако духне в другата, ще те славят народите. Как ся случи. Ей туй на е най-мъчителното, че всичко е както ся случи. Няма справедливост, няма правда, дори на тая цена (…) Но животът ти заминава, туй е сигурно…”

Боли от мислите на Гичо, който е обречен да загине. В най-тежките и драматични минути, смъртоносно прострелян, героят отново проявява своята природна човешка мъдрост. Казва истината, която е разбрал от опита си, съвсем естествено и не назидателно. И я приема, каквато е. Такъв е животът. „Всичко е, както ся случи”. Няма излишен драматизъм. И именно тук, на символичното място – възвишението, героят се возвисява и се вижда най-ясно героизмът му. Героизмът и проникновенията за живота. Защото той утре вероятно ще бъде забравен, както много други герои загинали за свободата, но най-важното за Гичо е, че той се е возвисил. Последното за което моли Бог не е да остане да живее, последните му думи са: „Господи, помогни ми да ся возвися!”

Възвишение” е книга, която трябва да се прочете – не, защото е голямото събитие в новата българска литература, не защото е класика и всички казват, че е важно да се прочете. Както го съветва бащата на Гичо – не прави нищо заради народа, защото той няма да направи нищо за теб. Не четете „Възвишение” заради другите. „Възвишение” трябва да прочетете заради самите себе си, за да се „возвисите” и да се преоткриете – и като българи, и като личности.

Достойна за възхищение е творбата на Милен Русков и на Възвишението, което той прави в най-новата ни българска литература с този роман. Той ще остане в историята и тепърва този труд ще се преосмисля все по-задълбочено и аналитично. И ако някой си мисли, че няма надежда за България и всичко е загубено, романи като „Възвишение” и хора като Милен Русков показват точно обратното. Има светлина в тунела, и нас ни има там – стига да имаме очи и сърце да видим това, и да можем да ся возвисим! Господи, помогни ни да ся возвисим!

Бистра Величкова

* Рецензията е публикувана в електронното списание LiterNet, 29 октомври, 2014 г., №10 (179)