Tя обича Коста. На кратко от Константин. Той е единственото постоянно нещо в объркания ѝ живот. Той е ученическата ѝ любов. Първото ѝ гадже. С който и друг да излиза, тя е винаги и с него. Той никога не може да я забрави. А тя го забравя понякога, но никога завинаги. Просто от време на време среща някой друг, с който излизат известно време за разнообразие. Но, винаги, когато скъса с някое гадже (заради, което първоначално е зарязала Коста), нашата героиня се връща при утешителния си бряг – ученическата любов Константин. И го прави съвсем искрено и чистосърдечно, не го е пресмятала, не го е планувала. Тя е водена изцяло от моментните си чувства и емоции. Наскоро се е случило поредното ѝ завръщане при Коста. И двамата са много щастливи. Вечерта лежат заедно в леглото и си говорят романтично. Тя му се извинява, че го е зарязала заради “онзи идиот”, казва му, че той – Коста е единственият мъж за нея и е осъзнала, че е най-добрият и ще го обича завинаги, както винаги. Коста е на седмото небе и не спира да я желае. И именно това желание го кара да забрави всичко в миналото, и да я целуне силно. Той истински вярва, че вече са заедно завинаги. А тя, поради своята импулсивност и не познаване на себе си, още не знае, че съвсем скоро отново ще се влюби в друг. Просто без да иска, ще излезе на кафе с момчето от фитнеса, този дето продава картите на касата. Винаги му се усмихва, той ѝ отвръща с някоя закачлива реплика. Всичко е естествено и като на игра. Има яки мускули, не че има значение за нея, но все пак ѝ е приятно да им хвърля по един поглед. Той ѝ предлага веднъж случайно, да ѝ покаже някои упражнения в залата, защото я видял, че не използва лежанката, както трябва. Лафът тръгва, той я кани на кафе, тя отказва. Той се амбицира още повече, пак я кани, тя отказва в нейните очи “категорично”, като заявява, че си има “сериозно гадже”. Усмивките и закчаливите реплики продължават и след още няколко покани да излезат, тя “едва” се съгласява да изпият по едно питие, съвсем неангажиращо, след тренировката, в близкото кафене.
Всичко винаги става постепенно, неусетно, дори самата тя никога не го планува по този начин. Сякаш всичко се случва извън нейния контрол. Винаги си вярва, че това е просто среща да изпият по едно. Нищо повече. Просто момчето от касата е симпатяга. Едно питие нищо не значи, нали? Но за момчето симпатяга, “просто” среща на питие е сигурен знак за втора среща на бар и трета среща на кино, а след киното… И наистина, срещите с момчето от фитнеса зачестяват. Пиенето на едно малко след тренировка, става традиция. Дори тогава, тя не се усъмнява за миг, че май е започнала да излиза с друг. В нейното съзнание тя си е с Коста, обича си го, казала е на младежа, че си има гадже, така че всичко е съвсем открито и честно. За всички. Освен може би, за Коста. Но както винаги той никога не знае. И този път, Коста ще разбере последен. И то, както винаги ще научи истината на половина. Нашата героиня винаги страда от това, че ще нарани другия и за това, когато се разделя с някого, никога не казва, че се разделят, защото има друг, а “просто, защото вече се изчерпахме”, “тръпката изчезна и няма смисъл да продължаваме” и разбира се, не може да мине една класическа раздяла без репликата: “Нека си останем просто приятели”. Още няколко срещи с момчето от фитнеса и вече всичките ѝ три/пет най-добри приятелки знаят за него, разпитват я как е. Тя им споделя, със сведени очи, уплашена от самата себе си, но развълнувана от новата тръпка, че “май съм влюбена”. Те възкликват “пак ли”. Всички се смеят. Освен, разбира се, Коста. Който в този момент играе футбол с колегите и е решил да изненада любимата си с италианска вечеря – домашна лазаня и червено вино. Тя му пише, че няма да се прибира, защото… Вади торбата с лъжите, не веднъж я е ползвала и взима първата, която ѝ попада: “Обадиха ми се, че сме имали сбирка на съучениците от гимназията. Съвсем бях забравила. Ще се забавя”. И така, тя отива на една по-дълга среща с момчето от фитнеса и любовта пламва силно и неудържимо. Както всеки път. Както с всеки нов.
Скоро, Коста отново е зарязан, наранен и самотен. Влюбчивата му приятелка си е събрала багажа и най-важното – взела е четката си за зъби – сигурен знак, че наистина се е пренесла да живее другаде. Тя е в еуфория, развълнувана от новото приключение. Момчето от фитнеса също не може да се нарадва на късмета си с това момиче. Горд е от себе си как я е свалил, въпреки че толкова се е дърпала. Заживяват щастливо и бурно. Пет, може и шест месеца да са изкарали върху розовия облак на любовта. Докато един ден… Да, досещате се какво се случва, нашата героиня се сеща за Коста. С който забравихме да споменем, че се чува понякога, докато живее с новата си любов. Просто смята, че е етично да поддържа връзка със стария си добър приятел и да си споделят за живота. А и изпитва състрадание към него, за това, че го е изоставила. Коста, разбира се, винаги ѝ вдига, когато му се обажда. Въпреки, че едва говори, заради заседналата топка сълзи в гърлото. Момичето започва да навлиза в рутина с момчето от фитнеса и лека полека да се приземява от розовия облак. Замисля се, защо всъщност заряза Коста – толкова добро и свястно момче?! “Толкова общи спомени имаме заедно, познаваме се от деца.”. От скуката, която я наляга в новата ѝ изтъркваща се любов, решава, че Коста ѝ липсва. Обажда му се и излизат на кафе. Споделя му, че тя всъщност в момента не е щастлива и че съжалва, че отново го е наранила. Но той нали знаел, че тя винаги ще обича само него. Коста отначало се държи насилено резервиран, решил е да не я допуска до себе си този път, да ѝ го върне, за дето страда толкова, но като чува, че го обича се размеква на секундата. Прегръща я, целува я, разплаква се. Тя прави същото. И скоро четката ѝ за зъби отново е в неговата баня. На момчето от фитнеса казва дежурните реплики, които преди няколко месеца е казала на Коста, когато се разделяха: “връзката ни се изчерпа”, “тръпката изчезна” и различната реплика, запазаена за всеки един, който не е Коста: “Много добре знаеше още в началото, че имам гадже, което обичам. Ти дойде и ни раздели. Аз все още го обичам и се връщам при него.”.
Минава доста време, в което героинята ни е наистина влюбена в Коста. А той, той си е константно влюбен в нея. Може би изкарват година, ако не дори година и половина заедно. Докато един ден, влюбчивото момиче не отива на рожден ден (по женски) на най-добрата си приятелка (една от петте) в нов бар в центъра. Барманът – симпатяга с бръсната глава и татуировка на разярен тигър на десния мускулест бицепс, черпи цялата им женска компания, но най-активно си намига с момичето с чаровна усмивка, точно онова, което в този момент е забравило, че има “сериозен приятел”. Той сам не знае, че това е началото на неговия край. А момичето не знае, че това е поредното начало с предизвестен край. Има още един, който нищо не знае. Разбира се, това е Коста. Няма да навлизаме в детайли на вече доказалата се схема на импулсивните и необуздани чувства на георинята ни. Само ще кажем, че след дълги и продължителни прегръдки, и целувки, влюбчивото момиче погледнало бармана и казало: “А ти все пак, ще ми кажеш ли как се казваш?”. Барманът се засмял и отговорил: “Константин, но ми викат Коста”. Тя и приятелките ѝ, които чули разговора, избухнали в неудържим смях. Мъжът се смутил, защото не разбирал кое е смешно. След това, нашата героиня го целунала страстно и му казала с широка усмивка: “Ама това е страхотно! Най-накрая няма да има нужда да зарязвам никого! Винаги ще бъда с Коста”.
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, брой 8, август/септември 2021 г.
Двойна измама / Double Delusion 