„Призраци от 90-те: литературни импресии“ от Неор Начев
ЕМИЛИЯ, СБОГОМ!
– на Лилия
Гледам картините ти, Емилия. Мисля за саморазрушението. За живота. За страданието. За улицата. За хероина и за това как бях наркоман в едно друго минало. Мисля за онова мазе в центъра на София… В един друг май месец. Годините изтичат като вода през пробито корито. Мисля за това, че живота е повече от бюро и книга. Мисля си за теб. В сърцето малко боли. Превръщам болката в красота. Както казваше ти. В красотата на изкуството. На думите. От както заминах бързо ме хипнотизира отново измамния смисъл на дните. Пътуванията. Работата, в която се изгубвам. Лудия бяг в преследването на призраци. Спомних си деня в които реших, че ще бъда чист. Извадих всичките игли от себе си, изплюх със злоба хаповете синтетична надежда и се преродих под присъдата на времето. Осъден на живот. И всичко започнах на чисто. Остана ми само едно от онова време: преследването на призраци. Призраци. Онези измислени цели, в които се хващаме като удавници за сламка, за да не се изгубим в морето на живота. Защото призраците могат да бъдат по-истински от реалността, Емилия. Когато вярваш в тях. Като хероина. Може би аз все пак си останах наркоман. Казват, че наркоманите се раждат такива. Може би. В мислите поне. Не зная дали ме разбираш, Емилия. Емилия… Красиво е. Като водна лилия. Като водна лилия в морето на живота. Моя живот. Мисля за теб. В сърцето малко боли. Чувствам се загрубял. Емоционално осакатен. Кух. С дупка на мястото на сърцето. Кух. Сигурно е от годините. Остарявам, Емилия. Сигурно е от годините. Сърцето е там, но не тупти като преди. Кръвта все още е червена, но не толкова гъста. Както преди. Един приятел каза : „На 32 сърцето вече се е уморило да дава“. Може би. Може би не. Мисля за теб, Емилия. Едно само зная, Емилия… Когато съм пак до теб. Когато мога да те докосна. Когато мога да усетя вкуса на устните ти. Когато мога да галя гърдите ти. Когато мога да те целувам по цялото тяло. Когато заедно голи преплуваме нощта чак до края й. Когато сплели краката си отново творим. Заедно. В едно. Когато правите ти коси нарежат лицето ми, от него ще рукне гъста кръв. На червено. Тогава ще е истинско. Тогава ще сме истински. Тогава сърцето ми поне за миг ще тупти, както преди. Както преди! Поне за миг! Поне за миг… Но до тогава, Емилия… До тогава… До тогава всичко са само сенки. Символи. Забравени усещания. Надежда… Осъдени на живот. Не зная дали ме разбираш, Емилия. Емилия. Красиво е. Емилия, сбогом!
* * *
БЪЛГАРИЯ КАТО ХЕРОИН
“Не съм раждала, но имам много деца!”
– Сиси Графинията
Кишавият сняг събиращ се по Софийските тротоари има цвета на хероина. Кафяв и мръсен от всичките примеси, с които го тъпчеха „Младост“-ките пласьори. Придобил цвета на кишата, в която сиви силуети пълзяха по заледените софийски улици, уловени в безкрайния лабиринт на измисленитре си цели. Кишата. Кафеникава и мръсна като хероина, който купувахме от Мира. Връзката. Винаги там. В дъжд, студ и сняг. Неотменно стои и ни чака на онази детска площадка в онзи сив Софийски квартал. Мира. Призрачният силует на една друга България. С тромбозирали вени надупчени от илюзии. Ръцете й – лабиринти от лилави пътища останали след стъпките подир изгубените й спомени. Косата й – сплъстена и разпиляна. Някога златна. Днес кална и мръсна. Като кишата. Като хероина, който ни продаваше.
Беззъбата уста на Мира, грозно се усмихваше при вида на дрипавите й деца – сиротни и чезнещи като изгубените й надежди. А децата й, това бяхме ние. Десетки софийски сираци с мъртво минало и несъществуващо бъдеще. Уродливи зародиши, преждевременно изхвърлени от утробата на „нашето“ време. Невидими. Застинали. Чужденци в чужда България. Недъгави херцози, господари на една измислена реалност. Синтетичната прегръдка на една майка мащеха – единствената топлина, която познавахме. Мира. Призрачния силует на една друга България. И до днес я виждам. Там сред остатъците на разпиляната ни младост. Майката, коятo изпрати толкова много от децата си и ден подир ден ги оплаква с горчивите сълзи на съвестта си. Мащехата, която прегръща децата си, но не ги обича. Като България. Като хероин.
* * *
SPERANZA 55
– На Мария Д.
Две смеещи се очи и една усмивка, която през моите намира пътя към сърцето ми. Един стар телефон: „Нов не ми е нужен! По-нов не значи по-добър!“ и смях обливащ ме като сълзи. „…не, не, това е псевдонима на майката на Оскар Уайлд“. Веселите пламъчета в погледа й изпепеляват мислите ми. „Любимото ми число е 5. Пиша го по два пъти, за всеки случай, ако едното се изгуби!“. Смехът ѝ ме изгубва в лабиринтите на Ехо. „Хубаво е колието ми – виж!“. Крехка пеперуда с медени крила полита от гърдите ѝ към пъстрите цветове на очите, върху белезникав конец от звезди. Водена само от звъна на гласа ѝ, хипнотично се издига отново и отново към вечерния небосвод на зениците. Повлечен във вълшебния ѝ полет внезапно се сепвам. „Красиво е, нали? На баба е. Тя е на 88. Случайно го намерих вкъщи.“. Излизаме от бара и леденият декемврийски въздух пронизва дробовете ми със звук на счупено огледало. Виждам нея отразена във всеки къс. С черно палто като нощта и с големия червен чадър, увиснал небрежно на едната ръка. Ритмичното почукване на черните ботуши върху напуканите плочки на „Раковска“, глухо отеква в тишината на пустия град. „Постоянно си губя чадърите. Сигурна съм, че някъде съществува една тайнствена земя, покрита с всички мои изгубени чадъри“. Звъна на смеха ѝ се разлива по „Славейков“, топва бос крак в езерото на шадравана, завърта се и весело намига на двете застинали статуи на пейката. Играе на „Дама“ върху трамвайните релси на „Графа“, прескача на куц-крак белите черти на светофарната зебра и се търколи лениво пред „Сълза и смях“, преди да потъне дълбоко в мен. За да мога да я виждам отново и отново. С оптимизъм на дете. С очи на жена. И с усмивката на най-красивото момиче на света.
* * *
ЕДНА НЕНАПИСАНА ПЕСЕН
– На баба
Мисълта, че може да не видя това лице отново, внезапно ме пронизва. Баба. Хиляди призрачни игли с болка се забиват в сърцето ми. Усещам грапавината на старите костеливи ръце върху своите. Последната топла прегръдка на прага. Сърцето, в което съм бил винаги. Пронизваща, задушаваща болка. Човекът, който е бил винаги с мен. Винаги в мен. Част от сърцето ми. Част от живота ми. Физическа част от мен. Пронизваща, задушаваща болка. „Ще напишеш ли песен за мен?“ последни думи на сбогуване. „Нека бъде весела! Нека струи радост от нея!“. Обещавам. Обещавам! Обсипвам набръчканото лице с целувки. Като малко дете. Сега. Както някога. Сините вени, костеливите пръсти, белите коси и най-топлата прегръдка на света. Онази, която те очаква. Винаги и навсякъде. Въпреки болките. Въпреки обидите. Прегръдката, която е била винаги там и за теб. Единственото сигурно нещо на света. И знаеш, че винаги ще бъде там. На онзи праг. Винаги за теб. Най-топлата прегръдка на света. „Ще напишеш ли песен за мен?“. Обещавам. „Нека бъде радостна!“. Обещавам. Обещавам. Обещавам.
Пронизваща, задушаваща болка. Защо напускаме хората, които най-силно обичаме? Последно признание: любовта завинаги остава. Скита, мръщи се, сърдита и неблагодарна е. И винаги се завръща обратно в обятията на онези ръце, които някога за пръв път са я посрещнали първи на този свят. За да я изпращат после десетки пъти. Десет години. Отново и отново. Винаги там. Винаги очакващи. Винаги посрещащи. Двете старчески ръце. Баба. Пронизваща, задушаваща болка. „Ще напишеш ли песен за мен?“ Обещавам. Обещавам. И самолетът излита. Отново. Изгубвам се сред десетките каменни лица. Адът това са другите. Както и нашите лични избори. Да бъдем далеко от тези, които най-силно ни обичат, защото най-силно ги обичаме. Един от абсурдите на абсурдния ни живот. Пронизваща, задушаваща болка. Там. На прага. Една ненаписана песен. Молба за прошка. Последна. Двете ръце и гласът, който ме вика. Усмивката и набразденото от пътеките на времето лице… “Върни се! Тук е сърцето ти.” Обещавам. Обещавам. И отново изпращане. И най-силната любов на света. Онази, която не иска и не очаква. Която е просто там и за теб. Винаги за теб. Любовта, която дава. Дава. Дава. Винаги за теб. Любовта, която никой друг никога няма да ти подари. Любовта на двете костеливи ръце. Чувствам със сърцето й. Мисля мислите й. Усещам тежестта на очакването. Безпокойството. Грижата. Любовта, която никой никога няма да ти подари. И която остава в теб завинаги. И отново и отново се завръща. Там където две протегнати старчески ръце търпеливо ще я очакват. Винаги. Където и да е. Където и да си. „Ще напишеш ли песен за мен?“ Обещавам. Обещавам. Обещавам!
* Текстовете на Неор Начев са публикувани в сп. „Море“, бр. 2/2020 г.
Неор Начев е създател на българския акустичен проект „На Червено“. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“, „Стършел“, сп. „Manu Propria“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и „Kulturbench“. През 2015 г. е отличен с Трето място на единадесетото издание на Националния поетичен конкурс „Нова Загора“. Част от публикациите му могат да бъдат намерени в блога “Двойна измама”. Личният блог на Неор Начев.