Откраднат живот (разказ)

Списание „Море“, бр. 1/2019 г. Брой посветен на жени авторки.

„Не я чакай, тя се ожени!“. Така казала съседката на майка ми, докато я гледала как ме чака на пейката, пред блока, обляна в сълзи. Било вече полунощ. Съседката видяла, още следобед, като ме взимат от детската площадка и предположила какво ще се случва. Играехме с децата пред блока, на ластик. Дойде кака Мима от вход „Г“ и вика, искаш ли да дойдеш с мен при бачо Мите (брат ѝ), да гледаме видео. Тогава никой нямаше видео и беше голямо събитие. Аз като чух това, веднага подскочих от радост и се съгласих. Кака Мима ме хвана и ме заведе от Люлин до Филиповци, където живееше брат ѝ. Тя вече женена и живееше в нашия квартал с мъжа си. Бачо Мите – по-голям от мен, аз на 14, той на 17. Ама не го познавах, само бях чувала за него. Тя, сестра му, като ме гледаше да играя навън и все ми викаше, че съм хубаво момиче, че съм само за брат ѝ, и че трябва да порасна още малко и ще съм готова. За какво ще съм готова така и не разбирах. И аз се радвам, че ще ходим да гледаме видео, пея си и подскачам радостно по пътя. Пък кога влизаме у тях, в апартамента, в хола се събрала цялата рода на кака Мима и бачо Мите. Седнали на една голяма трапеза, отрупана с ядене и пиене, и се черпят като за голям повод. Аз така плахо влизам, кака Мима ме води и всички един през друг започват да викат радостно и да свиркат, викат: „Ето я и нея! Ето я булката!“. Аз шашардисана, каква булка, за какво говорят, къде е видеото? Къде е бачо Мите? Майка му се провиква, да го вика от съседната стая: „Хайде Митко, дойде жена ти! Идвай да си я взимаш.“ И бачо Мите се появява в един костюм, дето му стоеше малко голям, явно от баща му, с едни такива мустачки, още с меки косъмчета, дето от скоро са пораснали и ме гледа смутено. А всички около нас ни ръкопляската. Аз викам на кака Мима, че искам да си ходя и усещам как напират сълзи в очите ми. А тя се смее като ме гледа и вика: „Няма никъде да ходиш! Свиквай, това е новият ти дом. А това там е мъжът ти!“. Баща му го побутва към мен и му натиква ръката в моята. Бачо Мите я хваща, без да ме поглежда. Аз я отскубвам и тръгвам да бягам към вратата. Веднага усетих яки мъжки ръце как ме сграбчват зад гърба, вдигат ме от земята и ме връщат в хола при събралия се народ. „Няма страшно, бе моето момиче“, успокоява ме бащата на бачо Мите, като ме пуска и ме оставя в средата на хола до маса, „Взели сме те, за да те женим за нашия Митко. Харесали сме те. Хубаво момиче си. Ти вместо да се радваш, бягаш!“. Аз избухнах в сълзи. Не знам какво да направя. Искам да се прибера в къщи, но не ме пускат. Става късно, а нямам телефон да се обадя на родителите ми. В същото време всичките тези непознати хора около мен се смеят високо, викат, вдигат наздравици и се радват. Те се смеят, а аз плача. Отвлекли са ме, откраднали са ме, за да ме женят. Докато осмислям какво се е случило, бащата на бачо Мите се усмихва хитро, сякаш е намислил нещо, хваща ме за ръка и казва: „Хайде, сега ела с мен, да ви водим с Митето да вършите важната работа.“ Задърпа ме към съседната стая, а бачо Мите го плесна зад врата и му кресна: „Върви, бе говедо, за теб сме я взели. Върви в спалнята!“. И докато като овце ни буташе към другата стая, промърмори: „Нема да те гледам как си губиш времето повече. Вече трябва булка да имаш, семейство да създаваш.“. Натика ни в спалнята и заключи вратата отвън. Аз рева, сълзи се стичат по бузите ми, а бачо Мите ме гледа сърдито и не знае какво да направи. Въртя се, разхожда се напред-назад и изведнъж, внезапно ме бутна на леглото и ми викна грубо: „Събличай се!“. Аз хлипам и го гледам стреснато. В това време той си свали костюма и ми се нахвръли да ме съблича. Аз викам, пищя, дърпам се, ама той ме натиска, не ме пуска. От хола чувам грубия смях на събралите се роднини и как някой подхвърля: „Ааа, дърпа се булчето, ама няма къде да ходи. Ще я оправи нашият Митак.“. Толкова не съм плакала никога. След полунощ ме върнаха с кола в къщи. Майка и татко не бяха заспали, чакаха ме притеснени. Като ме видя, татко се нахвърли да ме бие, вика: „Сктиница! Къде си тръгнала по нощите!“. Аз през сълзи крещя: „Откраднаха ме“. На другия ден родителите на бачо Мите дойдоха да ме вземат и викат на нашите: „Нали разбрахте, че вашата щерка е вече наша. Вчера я оженихме за Митето.“. Майка се разплака. Тате мълча, а като сме тръгнали се напил. Нищо не можеха да направят. При нас, циганите, се знае, с първия мъж, с когото спиш, той ти става съпруг. Трябва да си честна, иначе никой няма да те вземе. И така ме откраднаха и заживях при семейството на бачо Мите. Не ми даваха да си ходя при родителите, трябвало да свиквам. На 15 години вече бях бременна. Тамън родих първото и още, докато го кърмех се оказа, че съм бременна с второ. И то в четвърти месец. Не го бях усетила. Тогава пак плаках много. Не го исках. Нямах сили. Много сълзи съм изплакала в тоя живот, но напразно. Те си текат, а живота си върви. Три деца родих, две момичета и едно момче. Най ме беше страх за щерките, да не им се случи и на тях като на мен, да не ги откраднат някой ден от детската площадка. Ама знам, че е неизбежно, такива са ни традициите, така се прави при нас. Иначе никой няма да те вземе. Трябва да се радваш, ако някой иска да те „краде“ за женитба. А Митето, в крайна сметка, се оказа добър, бие ме рядко, пие най-често по празници и си гледа работата. Ама така и не съм го обичала. Не можах. То насила обича ли се? Може да свикнеш с някого, може да търпиш, да плачеш, ама насила да обичаш не става. Като по-малка, по ми тежеше, после свикнах. Вече имаме 30-годишен брак и внуци имаме даже. Сигурно трябва да съм щастлива, нали? Не мисля много за това. Само като си спомня как ме излъгаха с това видео, още ме хваща яд и ме избива на сълзи. Но все едно, то живота си мина. Ами ти, защо не си се оженила още, гледам на години си май?! Аз на 30 вече чаках първо внуче. Никой ли не е щял да те открадне? Смея се, не се засягай! При вас, белите хора е друго, вие повече се жените по любов, нали? Ама и повече се развеждате. Сигурно, защото и сама да си избереш мъжа, тя любовта се изпарява бързо. Така че, май все едно дали я е имало или я е нямало. Нас като ни хванат в кошарата от деца и си седим там до края, все с един. Ама то дали ще си с един или с друг мъж, те всички са един дол дренки. Само, дето можеха да ми оставят още малко детство и игра пред блока… Сега само две неща ме крепят – децата и работата. Някой като каже – проста чистачка, но на мен ми харесва. Приятно ми е да свърша добра работа и хората да са доволни. Я виж как хубаво го измих прозореца на стаята ти. Сякаш гледаш в един друг свят навън, така ясно се вижда всичко.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Море“, бр. 1/2019, брой посветен на жени авторки.

Реклама

Кърмиш ли? Готвиш ли? Правиш ли секс?

8 нива на съревнованието между майките и опитите им да бъдат супер герои

Посвещавам на Деляна, единствената майка,
която призна открито колко е тежко и
на моменти потискащо гледането на бебе

Съревнованието между жените за това дали са най-добрите майки започва още от самото раждане на детето. Всеки пита как си родила – естествено или секцио? Първо ниво на съревнованието. Правилният отговор, разбира се, е: “Естествено раждане”. Ако си със секцио – значи си минала “метър”, спестила си си болката от “истинското” раждане (сякаш секциото е приятно безболезнено преживяване), детето не е минало през родовия канал да поеме бактериите, които да му засилят имунитета. Т.е., от самото начало не си дала най-доброто за него, а и не си “истинска жена”, щом бебето ти не е минало през вагиналния отвор. Ще чуете много жени да се оправдават за това че се е наложило да родят с Цезарово сечение. Дори без някой да им иска обяснения, притискани от обществото, масово жените се чувстват виновни, че не са родили естествено. Те се чувстват длъжни да обяснят, че е било необходимо, не по тяхно желание, а по медицински причини – пъпната връв се е била увила около шията, бебето не се е обърнало, имали са високо кръвно и т.н. Тези пък, които са имали възможността да родят естествено, въздъхват с облекчение, че няма да има нужда да обясняват как са родили и ако ги питат, гордо ще изпъчат гърди като герои от войната и ще отговорят обществено правилния отговор: “Родих естествено”. Друг е въпросът, че никой не говори за това колко неестествено е всъщност “естественото” раждане, след като в повечето случаи се прави разрязване (епизиотомия). Дори понякога шевовете след естествено раждане са много повече, отколкото тези при секциото. В крайна сметка излиза, че разликата между двете е в това къде точно ще те срежат и с колко шева ще минеш…

След като вече се е родило детето, второто ниво на съревнованието е сагата с кърменето. Ти кърмиш ли? Правилният отговор: “Да, бебето е изключително и само на кърма”! Ако случайно майката не кърми, а дава адаптирано мляко, тежко и горко от посестримите ѝ майки, както и от всички други жени. По-страшно от това да родиш секцио е единствено това да не можеш да кърмиш. Възмущението е отново много голямо: Ама защо не кърмиш? Не можеш ли? Опита ли с помпа? Явно не си се постарала достатъчно, всяка жена може да кърми, това ѝ е в природата! И майките едва отърсили се от раждането, с шевеове на съответните места, започват да вадят нови извинения пред обществтото – срамуват се, че нямат кърма, чувстват се виновни, че не могат да дадат най-доброто за детето си – естествените антитела от майчиното мляко. Извиняват се на всички за това, че не могат да кърмят – от свекървата, през жената на улицата, на съседката, която ги кори с поглед до другите майки в градинката, които се хвалят, че до две годишна възраст още кърмят и детето им не е помирисвало биберон, а я го виж това двумесечно кърмаче как му бутат вредното мляко на прах в устата. Нека признаем, че при някои жени просто не тръгва кърма и те нямат вина за това. Други пък, правят съзнателен избор да не кърмят, защото е болезнено и не им е приятно. Тяхното решение също трябва да бъде уважавано, а не да се осъждат, най-вече от другите майки. Децата на адаптирано мляко също оцеляват, дори понякога по-добре от тези на кърма. В последно време сякаш стана модерно да се кърми и някои майки твърдят, че са “пристрастени” и им доставя удоволствие. Да, признавам, че е приятно да гушкаш бебето си и да го гледаш как суче от теб и после как сладко заспива на гърдата ти. Реалността с кърменето, обаче е, че това нещо се случва на всеки 2-3 часа, което значи, че ти трябва да си нон стоп на линия, 24 часа в денонощието с пълни гърди и без сън, и да удовлетвориш хранителните нужди на детето (в продължение на месеци, година!). За целта трябва да ядеш двойно и предимно въглехидрати, защото от кърменето се огладнява и ожаднява (а от това ядене се качват и килограми, които уж изчезвали като кърмиш, но дали?!). Да не говорим за болките и разранените зърна в началото, когато кърмачето засуква за първи път, а в последствие и за кариесите, които получава майката поради изчерпване на калция, който бебето консумира чрез кърмата. Кърменето е тежък физически и психически труд. За това съревнованието тук е много голямо, защото всички майки знаят какво означава това и се питат една друга коя до колко месеца е кърмила, един вид – ти до кога издържа?!

И така, майката е минала ниво две на сървенованието с кърменето – къде успешно, къде не и си мисли, че ще си отдъхне, но не, следва трето ниво в майчинството – захранването! “Ти как захранваш бебето? Готвиш ли или купуваш пюрета?” Познайте кой е “правилиният” отговор тук?! Разбира се този: “Готвя всичко вкъщи, как ще използвам изкуствени пюрета с консерванти от магазина?”. Това е отговорът на майката героиня, вероятно успешно минала първите две нива. Тази майка най-често е кърмила поне до годинка и сега е отдала живота си на “готвене” на бебешки пюрета. Защо ли е решила, обаче, че зеленчуците които купува от магазина са екологически чисти и нямат нитрати, и не са израснали в изкуствени торове. Но за това не се говори – ако готвиш пюрета си добра майка, ако купуваш готово в буркани, пак минаваш “метър”.

• 

Ниво четири на съревнованието на майките е да се питат една друга дали някой ѝ помага в гледането на деца. Правилният отговор: “Сама си гледам детето”. Ако едно време е било традиция майките да раждат млади и бабите да гледат децата, докато те работят, то днес майките са се изучили, поработили са и като родят първото си дете на около 30 годишна възраст, а и след това, решават да си вземат цялото майчинство от две години и да си гледат детето. И най-важното сами, без помощ от баби и дядовци. Мисията им в живота е да се докажат като супер майки. И така в паркове и градини, докато бутате колички, другите стандартни въпроси след тези как си родила и дали кърмиш, са помага ли ти някой за детето? Смей да кажеш, че ти помагат, срещу теб ще се издигне майката героиня, онази същата, дето кърми малкия Крали Марко до 3-годишна възраст и дето готви пюрета, и ще ти каже, че тя съвсем сама си гледа детето, даже по телефона не ги чува бабите, и не иска съвети от тях, а мъжа ѝ е на работа и не ѝ помага, нощем спи в дурга стая, за да не го притеснява детето. Тук, обаче, някои майки казват обратното, че мъжете им помагат (макар да не е така), само и само да не си помислите, че са попаднали в капана на патриархалния модел и са се превърнали в едни домакини, детегледачки и мъжегледачки, които правят всичко. Да се гледат деца е трудно и нека бъдем честни, без малко помощ не става.

Петото ниво на съревнование е дали си отслабнала веднага след раждането. Верният отговор: “Няколко седмици след като родих, бях вече в нормалните си килограми”. Преди това, докато си била бременна съсетезанието е на коя по-малко ѝ личи, че е бременена, а след това, състезанието е на коя най-малко ѝ личи, че е раждал. Сякаш това да си бременна и да си раждала е най-срамното нещо, и трябва да бъде добре прикрито. Която има физиката и гена да се възстанови бързо и три месеца, след раждането да е обратно в нормалните си килограми е късметлийка. За други, процесът по възстановяване отнема години и изисква много усилия. Но и тук, много от щастливките, които изглеждат във форма, често обичат да се похвалят.

Шесто ниво на сървенование е майките да се питат колко скоро след раждането са правили отново секс с мъжа си. Верният отговор: Колкото по-скоро, толкова по-успешна е майката. Мъжът не можел да седи да на “сухо”, все пак трябвало да се удовлетворят желанията му, и той имал нужди! Подобни изказвания говорят за това, че на жените родилки очевидно не им е до секс (което след раждането е съвсем естествено!), но се чувстват длъжни да го направят, заради мъжете си, за да не спрат да ги обичат и да ги оставят, за да не им е скучно вечер след работа, без секс, за да не мислят, че цялото внимание отива за децата. Това, че тялото и психиката на жената е преминало през какви ли не промени, че хормоните бушуват във всички посоки, за да родят един нов човек, че има шевове и болки, няма значение, важното е мъжът да се чувства добре и те да са способни отново да удовлетворяват желанията му.

Ти си успешна, ако въпреки че си майка, можеш да бъдеш и съпруга. Друг е въпросът, че веднага след раждането нивата на хормоните ти абсолютно не позволяват да изпиташ, каквато и да е сексуална възбуда, пролактина ти скача до небесата заради кърмата, не се получава никакво овлажняване там, където трябва и ако участваш в полов акт, освен, че нямаш желание за него, той е и болезнен. И отново, жените се държат така сякаш всичко това не е вярно, сякаш всяка една не минава през това, а се съревновават, коя е могла да превъзмогне себе си, нежеланието и сухотата, за да бъде отново сексапилната жена, която удовлетворява мъжа си и той не спира да я желае и след раждането.

Ниво седем в съревнованието е, освен дали правиш секс, дали докато си гледаш детето, готвиш, чистиш и переш дрехите на мъжа си. Колкото повече неща можеш да правиш, докато си гледаш детето (сякаш гледането на деца е нещо, което се прави между другото), толкова по-успешна майка и жена си. Само човек, който не е гледал малко бебе, може да си помисли, че жената по цял ден се разхожда в парка и си почива в къщи, и за разнообразие може да изчисти, изпере и сготви. Очакванията към жената-майка са високи. От всички, от цялото общество, от мъжете и най-страшното, от другите майки и жени.

Ниво осем на съревнование е дали успяват да работят, докато гледат децата си и кога плануват да се върнат на работа. Тук майките героини се разделят на два вида: 1) едните казват: “Ооо, ще си гледам детето до 2 годишна възраст, а даже и до 3, как ще го захвърля в някоя ясла, да не знам там как го гледат”. Тези майки, най-често доста са поработили преди да излязат по майчинство, експлоатирали са ги на работа и хич не им се връща на работното място. А другите, 2) втория тип, на които им е втръснало бебешкото ежедневие, захранване и памперси, но не смеят да си признаят, защото може да ги обвинят като безотговорни майки, казват: “Ааа, как ще гледам аз едно дете на година и нещо, което има нужда вече да се социализира с други деца. Не мога да го ограничавам. След годинка го давам на ясла и тръгвам на работа”. И тук вече можете да се наслушате и нагледате на критики от едните към другите майки и обратно. Коя е по-отдадена и коя пренебрегва детето си.

Да забременееш и родиш дете са биологични и физически процеси, които всяка жена понася по различен начин. За това няма смисъл и не е нужно да се сравняваме една с друга. Вместо да се обединим в това, че всички ние, които сме родили деца сме направили някакво чудо, че сме понесли всички страдания, за да създадем нов живот, вместо да сме обединени от общото тежко преживяване и опити за оцеляване, ние се съревноваваме. Нека вместо да се опитваме да се докажем коя е по-добра, вместо да прикирваме колко е трудно и да излизаме с усмивка пред другите, че се справяме идеално и дори по-добре от тях, и сме щастливи с плачещите си бебета, които хапят гърдите ни и ни будят нощем, нека се изправим искрено една пред друга и признаем, че да си майка е тежко, трудно, че изисква 24 часов работен ден, че безсънните нощи тежат на психиката и физиката, че притесненията дали детето се развива добре са реалност, че не можеш да изглеждаш перфектно, когато се грижиш за едно бебе (защото време за фризьор няма, време за епилация също, радваш се, ако можеш да се изкъпеш), нека сме обединени от майчинството и признаем, че всяка жена родила дете е герой. Всички сме от един клуб и минаваме през едни и същи трудности. За това е по-добре да се подкрепяме, а не да се съревноваваме. Това не е в полза на никого и кара много жени да страдат допълнително, наред с трудностите да гледат дете.

Можем да обобщим, че в основата на съревнованието между майките е това никоя да не се издава пред другите колко ѝ е трудно и изтощително да гледа децата си. Ако се провалиш дори само в едно от нивата – отпадаш. А истината е, че всички ние отпадаме ежедневно и губим нивата, защото е непосилно да правиш всичко едновеременно. Не е възможно. И това, дето си говорим по градинките са празни приказки, защото след разходката навън, всяка се прибира вкъщи с плачещото си бебе, с пълен памперс и състезанието продължава, но само със себе си, с твоя живот, твоето време и твоите сили. Всичко друго е измислица. Най-важното е децата да пораснат живи и здрави, а ние майките да оцелеем покрай тях. А състезанието е за тези, които имат време да се изживяват пред другите като супер герои.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Статията е публикувана за първи път с сп. „Жената Днес“, бр. 12, декември, 2019 г.

Четете и статия за естественото раждане – разказ от първо лице.