„На нас ни е дадено да разказваме само
за драскотините в паметта,
които кой знае защо,
още туптят, не зарастват.”
разказа „Светецът”
Рецензия на сборника разкази „Внукът на Хемингуей” на Деян Енев, изд. Сиела, С., 2013 г.

Рецензията е публикувана във в. „Литературен вестник“, брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 4
Внукът на Хемингуей издаде нов сборник с разкази. Макар и не по кръвна линия, българският писател Деян Енев се оказва истински наследник по перо на големия американски писател Ърнест Хемингуей. Писателската родственост може веднага да усетите в минималистичното писане и на двамата, кратките изречения, пестеливостта откъм описания и прилагателни. Най-новият сборник „Внукът на Хемингуей” на Деян Енев е поредното доказателство за това, че България може да се гордее с истински съвременен майстор на късия разказ.
Разказите в книгата са дълги, колкото едно мигване на очите. Те показват бърза картина от действителността и докато мигнете, картината вече се е сменила с друга, следва нов разказ. Събраните истории представят един жив поглед на света. Ако можеше, писателят, не би си позволявал да затваря очи дори за миг, за да не изпусне и стотна от живия живот, който минава през сърцето му като бодлива роза. Но той не може да направи това, защото животът и дрипавите човешки истории карат очите му да пресъхват. От болка. Тогава той за части от секундата ги затваря и умива видяното със сълзите и перото си. С едно мигване, писателят пречиства страдащите души, пречиства ги от живота, който е такъв, какъвто е – нито хубав, нито лош, нито смислен, нито безсмислен.
Деян Енев вижда и разказва за хора, които никой не забелязва. Това светоусещане ни е познато от предишните му творби. Писателят показва света на незабележимите хора, на маргиналите, на онези невидими ангели, които ние подминаваме ежедневно, забързани към своите неотложни задачи; Показва света на онези хора, които сякаш съществуват, за да пречистят душите ни. И ние все не ги виждаме. А може би и за това са толкова чисти тези герои, защото светът не ги забелязва. Забележи ли ги, веднага ще ги изцапа със своята суета и те вече няма да бъдат толкова болезнено красиви.
Героите на Деян Енев са трагични образи, тъжни, обречени, изгубени в хаоса на живота, сами. Въпреки всичко, те понякога, успяват и да се усмихнат. Тогава, още повече боли. Те са коминочистачи, които раздават късмет за 2 лева, те са цигуларки на Графа и Витошка, които си представят, че свирят в голяма зала, докато събират стотинки за възрастните си майки и малки дъщери. Те са хлебари, които дори когато нямат хляб, могат да заситят гладните за разбиране и съчувствие човешки души; Те са лястовици, които на булеварда сред профучаващи автомобили, мият стъклата на колите на богаташите. А богаташите удобно седнали вътре, се мъчат да се сетят как завършваше „онзи разказ на Йовков”. Героите в разказите са и артисти с ангелски крила, които трябва да опазят чисти на сцената, направена от кал. Те са жреци на времето, безупречни часовникари. И накрая, героите на Деян Енев са нещастни светци, които са готови да помогнат на всеки, с единственото, което имат – вярата.
Освен за незабележимите и истински хора, „Внукът на Хемингуей” е и книга, която разказва за липсите, за безвъзратно изчезналите места, за изгубилите се във времето хора, за отминалото детство, което в крайна сметка май остава най-смислената част от живота ни. Разказите обличат в думи големите празнини в душите ни, които е оставила преходността на времето. Те разказват за едно минало, чието съществуване настоящето поставя под въпрос. Имало ли го е някога? Имаме спомен за него, а то дали има спомен за нас? И до колко можем да сме равнодушни, когато видим местата на нашето детство и младост буренясали и изоставени („Мотопистата”, „Лодката”, „Ресторанта „Кристал”)? Понякога ги виждаме и ремонтирани и пребоядисани, което ги прави още по-чужди, още по-далечни („Паметникът”, „Песента на славеите”)
Макар историите на Деян Енев, в новия му сборник разкази „Внукът на Хемингуей”, да звучат като кратки парчета от симфония за края на света, с края на книгата краят на света на идва. Дори напротив. Той започва отначало, на чисто, наново. В разказа „След края на света”, писателят казва за героя си така: „Целият му живот беше изсечен като с длето върху скала от вътрешната страна на сърцето му, върху стените на този туптящ работлив космос. Една скала, която се свиваше и разпускаше”. Човешките разкази на Деян Енев затоплят и стимулират още повече тази гореща скала вътре в нас и ни помагат да продължим и след края…
* Рецензията на Бистра Величкова е публикувана във в. „Литературен вестник“, брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 4