Албена Колева играе Камен Донев? Не, вече играе “Амазонка”

Албена Колева играе в спектакъла „Амазонка“ по текст и режисура на Камен Донев. Снимка: Народен театър „Иван Вазов“

„Амазонка” е новото име на спектакъла „Албена Колева играе Камен Донев”, в Народния театър. Заглавието беше сменено ден преди официалната премиера на 19 октомври. „Решихме да го сменим, защото първото заглавие обърква хората и остават с грешно впечатление. Те не могат да направят асоциацията с концертите в класическата музика, в които един изпълнител свири известен композитор”,обясни Камен Донев, автор и режисьор на постановката. „Нарекохме го „Амазонка”, защото се представя борбената жена, жената войн, която цял живот отстоява себе си, опитва се да се впише в живота, с мъжете, с хората…”

Спектакълът представлява компилация от няколко текста на Камен Донев – от монолозите „Амазонка”, „Ловджийка”, от миниатюрата „Финална борба”, три сцени от „Самолетът беглец” и две сцени от пиесата „Карнавал”. На сцената можем да видим около седем отделни части, обединени от идеята за представяне на психологията на жената – нейните терзания и търсения в любовен и житейски план. Всичко това, разбира се направено с необходимата доза хумор и ирония, които не са никак чужди на Камен Донев. Самият той не веднъж е разплаквал от смях публиката на своите авторски моноспектакли.

Албена Колева (дъщеря на актьора Тодор Колев) се вписва добре в

Албена Колева. Снимка: Народен театър „Иван Вазов“

ролята на нахаканата и борбена жена, която заплашва с бой мъжете, които се осмелят да плачат пред нея. В една от сцените тя е оперна певица. При нея идва лудо влюбен нейн почитател, коленичи и й поднася цветя. Тя го поглежда възмутено и му заявява нещо в духа на това, че жените не искат романтика, а… страст! В друга сцена, актрисата е контрольорка в автобус. Хумористичен епизод, който е напълно в съзвучие с ежедневието, на което сме свидетели в родния градски транспорт. След всяка част, артистите напускат сцената и на видео стена се показва продължение на изиграния сюжет. Кадрите заснети в центъра на София впечатляват с високото си качество, дело на оператора Гео Иванов.

Въпреки добрия хумор, на моменти се усещаше лека протяжност в някои от сцените и повтаряне на шеги, които разваляха и изтъркваха ефекта. Такъв момент, например се наблюдава във втората сцена, когато се разиграва нещо като викторина и трима уж начетени учени (Стоян Алексиев, Теодор Елмазов, Пламен Пеев) дават абсурдни отговори на елементарни въпроси. От начало сцената е смешна, но дългото продължение със сходни идеи, малко отегчава.

В една от сценитем трима учени дават абсурдни отговори по време на викторина. Снимка: Народен театър „Иван Вазов“

Въпреки умелото превъплъщение в ролите, в различните части, на моменти се усети напрегнатост у актрисата. Самият Камен Донев, след представлението коментира: „Днес мина малко стегнато, можеше и по-добре. Много е трудно за сама актриса да издържи цялото това нещо… А и Албена е малко болна, за това се надявам следващия път да се получи, както трябва”.

Премиерата на постановката се състоя на 19 и 22 октомври 2012 г., на сцена „Сълза и смях”, в Народен театър „Иван Вазов”.

* Публикация в OFFNews, 29 октомври, 2012 г.

Реклама

20 години отвъд смъртта

Tази година се навършват 20 години от смъртта на легендарния музикант Димитър Воев – основател на култовата дарк уейв група „Нова генерация”. По ирония на съдбата, той умира малко, след като записва демо версията на втория и последен албум – „Отвъд смъртта”

Снимка: Нели Недева – Воева

1978-ма година. Между улиците „Иван Вазов”, „Славянска” и „Аксаков” в центъра на София, тичат три момчета. Това са Митко, Кристиян и Кирил. Току що са свършили часовете им в 7-мо СОУ. Бързат към дома на Митко, за да хванат саморъчно направените китари и да свирят. Още никой не знае, че само след няколко години същите тези момчета ще изпеят с цяло гърло: „Ние сме нова генерация завинаги…”. Да. Това са те. Тримата от най-първия състав на култовата дарк уейв група „Нова генерация”, по-известни като Димитър Воев, Кристиян Костов и Кирил Манчев. Групата се сформира в началото на 80-те години и става емблематична за цяло едно поколение. Димитър Воев е автор на текстовете на песните, вокал и басист на групата. За краткия си живот от 27 години, той оставя творчество, което не просто докосва, а пронизва сърцето и те оставя дълго да трепериш след думите и звуците на песните. На 5 септември 1992 г. великият музикант напуска завинаги „тази тъмна земя без светлини”, както той сам я определя в своя песен. Причината за смъртта му е тумор на мозъка. 20 години по-късно песните му продължават да се слушат, а феновете на групата и на фронтмена сякаш се увеличават с времето. По повод тази годишнина близки приятели и роднини, разказват за спомените си за личността на Митко Воев и за създадената от него група „Нова генерация”.

Нова генерация. Снимка: Нели Недева – Воева

„Въпреки текстовете, които пишеше, той никога не е бил мрачен човек. Имаше дълбоки вътрешни преживявания. Когато бяхме на купон или в компания, той не говореше много. Седеше и наблюдаваше”, разказва Кристиян Костов, приятел на Димитър от детинство и член на групата.

“Беше вглъбен в себе си. Не е имал много приятели”, споделя Васил Гюров, фронтмен на група „Ревю”, свирил заедно с Димитър Воев в „Кале” и в „Нова генерация”. „На купоните не оставаше до късно. Също така той рядко пиеше. Имало е случаи на година по един път да употребява алкохол”.

„До 8-ми клас, докато учехме в 7-ма гимназия, Митко беше незабележим. По нищо не можеше да познаеш, че този човек ще има да каже толкова много на света”, продължава Кристиян. „Той не беше политичен. Не се интересуваше кой е на власт. Не мислеше дали е комунизъм или капитализъм, той пишеше песни за човека, за човешкото”.

Димитър Воев и Мони Воев. Снимка: Нели Недева – Воева

„Митко беше силна личност, такива хора не се раждат често”, допълва Мони Воев, брат на музиканта. „Помня, когато бяхме деца, винаги, ме взимаше с него като излизаше да играе в квартала. Въпреки че бях по-малък с 4 години, ме взимаше и се грижеше за мен. Също имаше голяма страст да събира индианци и каубойци. Нареждаше ги и не ми даваше да ги пипам”.

„Той се вдъхновяваше в най-неочаквани моменти”, разказва Васил Гюров. „Идва Митко в нас, за да ме вземе да излизаме някъде и докато се обличам гледам, че пише нещо. После ми вика „Айде да направим едно парче”. И аз вадя китарата, свиря му някакво парче, което съм измислил, той довършва текста, изпяваме го и го записваме. Повечето от песните на „Кале” са написани по този начин. Една такава песен е „Природно мъдри монахини”.

„Митко беше страшно отдаден на музиката. Свиреше по 6 часа на ден и родителите ни го подкрепяха”, казва Мони Воев.

„Баща им – Пафката ни направи първите китари. На Митко баса беше с формата на звезда”, допълва Кристиян. „Тогава, по онова време нямаше от къде да си купиш китара, а ако имаше тя беше безумно скъпа. Баща му правеше усилватели и ни направи и китари, ей така от дърво”.

Когато са едва 13 годишни тримата приятели от квартала в центъра на

Димитър Воев и Васил Гюров. Снимка: Нели Недева – Воева

столицата, започват да свирят. Васил Гюров се запознава с тях в младежката школа при Военния клуб, където и четиримата ходят да се учат на китара и бас. „По онова време всички свиреха хард рок. Ние искахме да свирим нещо по-различно. И аз тогава му предложих на Киро (Крили Манчев – бел.а.) да направим друга група малко по-различна, която да се казва „Кале”. В нея поканихме да свири и Митко Воев”, разказва Васил.

1987г. се смята за официалната година на създаването на групата „Нова генерация”. Името идва от поема на Димитър Воев, която се казва „Нова генерация завинаги”. През тази година в състава влизат Димитър Воев, Кристиян Костов, Михаил Пешев и Алина Трингова. През годините членовете се сменят. Единственият, който фигурира във всички формации на групата е Димитър Воев.

През 1989 г. излиза първата плоча с песни на „Нова генерация”, която е поделена наполовина с „Контрол”.

„Преди да издадем, какъвто и да е албум, песните ги свирехме основно по купони с приятели”, казва Кристиян. „Пееха се много и на младежките сборища при градинката на Кристал и на Кравай. През 80-те тези места заедно с Попа и Синьото кафе, бяха едни от първите, където младежи можеха свободно да се събират, да свирят на китари и да се веселят”, допълва Мони Воев. Васил Гюров обяснява, че всички музиканти и хора свързани с изкуството, които са се събирали по тези места, милицията ги е наричала „неформали”.

Нова генерация. Снимка: Нели Недева – Воева

През 1990 г., поради новата възможност за пътуване навън, много от членовете на групата заминават за чужбина – Кирил Манчев и Алина Трингова отиват в Канада, където живеят и до днес. Митко, вече женен, остава в България. По-късно му се раждат две дъщери.

Димитър Воев. Снимка: Нели Недева – Воева

Въпреки този труден за групата период, той продължава делото и мисията „Нова генерация”. В интервю от октомври 1990 г. Димитър Воев казва:  „Мисля, че единственото нещо, което ме кара да правя тази група е моята любов към музиката. Не съм очаквал, че може да се окаже толкова силно! Другото важно нещо е, че с цялото свое съществуване и действие, една група като нашата при всички положения помага на демократичните промени в страната и най-вече на опозицията…”

През 1992 г. Митко започва да усеща силни болки в главата. По ирония на съдбата, точно тогава групата е в процес на записване на втория албум „Отвъд смъртта”. „Той беше решил, като запишем демо записите, тогава да влезе в болница да се лекува. Идеята беше, след като се оправи да запишем песните, както трябва в студио. Това обаче не се случи, защото той така и не излезе от там… По-малко от месец, откакто беше в болницата и си отиде…”, споделя братът на музиканта.

Снимка: Нели Недева – Воева

След смъртта на главната движеща сила на групата – Димитър Воев, „Нова генерация” прекратява съществуването си. Едва през 2003 г. се събира отново за концерт в София, тъй като Алина Трингова си идва за малко от Канада. Следват още няколко спорадични концерта, където свирят някои от старите парчета, но вече и нови. През 2009 г., под английския вариант на името на групата – „New Generation”, останалите членове на формацията издават албума „VIA”. Звученето на песните е вече много по-различно от стария стил на групата.

Ако беше тук сега, какво бихте казал на Димитър Воев, 20 години по-късно? Васил Гюров отговаря: „С най-добрите си приятели ми е приятно да мълча. С Митко бих помълчал”.

––––––––––––––––-

Фестивал „УЛИЦА НОВ ЖИВОТ“

По случай 20-та годишнина от смъртта на Димитър Воев на 26, 27 и 28 октомври в София, се проведе фестивала „Улица НОВ ЖИВОТ”. Той се организира от фондация „Димитър Воев”, наскоро създадена от съпругата на музиканта Нели Недва-Воева.

На 26-ти октомври в столичния клуб Jet Rock, почит на Митко Воев отдадоха групите:

Абсолютно Начинаещи
Ксетка фон тейп
Ла Текст
С 300 зора
Bright Sight
Психобагажник
Bahur
The Barbarones
Цветя и жени
Trendafil & Chugra
Под дъжда

В основната фестивална вечер – 27.10., в столичния клуб “Mixtape 5” се проведе концерт, на който свириха музиканти от различни поколения или както ги нарече Емил Братанов „динозаврите от Поколението на Цветята от края на 80-те“. Те излязоха на сцената в следния ред:

Атлас и БГ Бенд
Пролетарии
Любо Малковски
Илияна и Розенкварцекспрес
Мъртви Поети
Light Vocal Band (Проект Димитър Воев)
КЛАС
Трендафил и Чугра
Voyvodа
Babyface Clan
Gravity Co
Ревю и Милена + Кольо Гилъна (Контрол)
Мишо, Мони, Катя и Крис (Нова Генерация) + Васил Гюров
Емил Вълев (Виолетов Генерал) и Сибила Серафим

На 28.10. преиздадената стихосбирка „Поздрави от мен боговете“ беше представена в „Сфумато“ заедно с филма „Нова генерация и приятели“ от 1992-ра, на Емил Енчев и Иво Христов. Продължава и изложбата „След Воев…“ с платна на различни художници и документи в „Тhe fridge & Хаспел“.

Бистра Величкова

Изпълнение на група „КЛАС“ по време на концерта за годишнината от смъртта на Димитър Воев, клуб Mixtape 5, София. Група „КЛАС“ събра най-много аплодисменти от феновете

Иван Радоев на 40 г.: Наиграл съм се. Готов съм да преподавам!

Публикация във в. “Преса”, брой 274, 9 Октомври, 2012 г.

Иван Радоев-син участва в най-новото премиерно заглавие на „Армията“ – „Кой се страхува от Вирджиния Улф“. В постановката на Красимир Спасов, която тръгва от четвъртък, той играе ролята, в която блестеше преди 4 десетилетия Ричард Бъртън. Актьорът е в афиша и на друг премиерен спектакъл за сезона във „Военния театър“ – „Декамерон“ по Бокачо излиза на сцената през ноември. А от скоро е в екипа и на един от най-гледаните родни сериали – „Столичани в повече“. В момента Иван Радоев участва в още 10-ина заглавия от столичния театрален репертоар.

Роден е на 7 октомври 1972 г. През 1995 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, в класа на проф. Димитрина Гюрова. Носител е на наградите „Аскеер“ за ролята на Йонадав (1996 г.), „Иван Димов“ за ролята в „Много шум за нищо“ (1997 г.), „МаксиМ“ за ролята във „Война и блудство – блудство и война“ (2000 г.), Награда за мъжка роля на Варненския фестивал и Международния филмфест за филма „Емигранти“ (2003 г.) От 2008 г. е част от телевизионното шоу „Комиците и преподавател в НАТФИЗ”.

Иван Радоев. Снимка: Стоян Гребенаров, от сайта на Би Ти Ви

Синът на големия драматург Иван Радоев твърди, че режисурата го влече все повече, но не му остава много време. Досега е поставял само веднъж – пиесата на именития си баща „Кълбовидна мълния“ в Плевенския театър.

Как бихте характеризирали себе си с няколко думи?

Трудно е човек да говори за себе си, защото неминуемо изпада в състоянието да се опита да се представи по-добър, по-интересен и по-съвършен, отколкото е. По-скоро другите биха могли да говорят за мен. Бих казал, че съм човек, който се опитва да си върши добре работата.

До колко творческите занимания на родителите ви са повлияли за избора ви да станете актьор? (Майката Весела Радоева е балерина – бел.авт.)

Тъй като и двамата ми родители се занимаваха с театър, от дете ходех по представления. Театърът лесно заразява хората. След това, вече в гимназията се записах в една театрална студия към „Сълза и смях”, която я водеше Бончо Урумов. Страхотен педагог, при когото изкарах няколко години. От там излязоха много добри артисти, които в момента играят и са известни. След това кандидатствах ВИТИЗ (днес НАТФИЗ – бел.авт.) и то като тръгне веднъж, няма спиране.

Разочаровали ли сте се понякога от професията, от това, че сте си представяли театъра по един начин, а в практиката се е оказвало нещо по-различно?

Да. Неминуемо има такива неща. Винаги има развенчаване на митове, разочарования. Но никога не е било такова разочарование, при което да си кажа, абе няма да се занимавам повече с това. Един ден може и това да стане. Може да ми писне и да реша, че не искам вече да съм актьор. Това е много тежка професия, за която човек трябва да има и характер.

Има суеверие, че 40-тия рожден ден не се празнува, защото носи лош късмет…

Спазих това суеверия. Тъкмо пестя пари (смее се).

Време ли е за равносметка? Как се променихте през годините?

Иван Радоев. Снимка: theater.art.bg

Равносметката е неминуема. На 25-30 г. животът е по-бурен, има повече изкушения… Сега вече имам други отговорности, имам син. Времето минава неусетно. Надявам се да съм се променил за добро.

Професионално чувствате ли се по-уверен на сцената?

Винаги съм се чувствал уверен на сцената. Но човек трябва да има една лампичка, да му свети, и да му казва – може и по-добре да го направиш, може и още, и още, и още. Доволен, никога не съм бил. Винаги съм си казвал – ето може и още по-добре да го изиграя. На следващото представление полагам усилия. Понякога става, понякога – не, но човек трябва да се опитва. Иначе се превръща в една рутина и това вече не е интересно за гледане.  Човек е една машина, която се изхабява, колкото и добре да са смазани чарковете й.

Как ще мотивирате зрителите да гледат „Кой се страхува от Вирджиния Улф“, чиято премиера е след три дни?

Играя университетски преподавател по история. (Между другото историята ми е голяма страст, хоби ми е). Пиесата на Олби е  психологическа. Разказва се за две семейни двойки – за проблемите, които съществуват между по-възрастните -партньирка ми е Стефка Янорова и тези, които тепърва се заражда между младите – Радина Кърджилова и Веселин Анчев. В началото те са идеалистите и оптимистите. Разплита се кълбото на отчуждаването, неразбирането в едно семейство.  Именно на това се крепи драматургията – на конфликтите между хората. Пиесата няма пряка връзка с писателката Вирджиния Улф. Едуард Олби е избрал това заглавие, след като вижда подобен надпис в тоалетната на някакво заведение.

Кое ви изкуши на 36 г. да станете преподавател в НАТФИЗ?

Ивайло Христов ме покани за негов асистент, заедно с Кристина Янева. Помагаме му до колкото можем. Работата е много трудна, изтощителна, иска отдаване. Бих се занимавал само с нея, но финансово не е толкова добре обезпечено. Иначе вече съм се наиграл, а студентите ми са много готини и талантливи.

Иван Радоев. Снимка: theater.art.bg

В едно интервю казвате, че „в държави, които са в криза, които са изживели много тежки, драматични години, в изкуството се появяват интересни и уникални неща…“  Да се радваме ли, че отново сме в криза, а тя ще стимулира творчеството?

За мен тези неща са свързани. Онзи ден, когато минавах покрай антикварните сергии до „Св. Александър Невски”, един човек ми подари един немски вестник от Втората световна война. Потресох се, когато отворих вестника. Всички материали бяха за или войната, или за изкуство и култура. Нямаше нищо друго. Как е възможно, държава, която води война да обръща толкова много внимание и на изкуството. Но то е важно, защото културата е твоята идентичност.

Сякаш тази наша идентичност през последните 20 години остана на заден план… 

Всичко в България остана на заден план. Достойнството на държавата ни е заметено в ъгъла. Всеки прави, каквото си иска. Няма държавност. Няма ред. В „Крал Лир” на Шекспир има следната реплика: „Купи си очила и като хитър политик прави се, че виждаш бистро в мътното”. Това е написано преди толкова години, векове… Нещата се повтарят, хората не се променят.

Премиерата на постановката „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ в Театър българска армия ще бъде на 12 и 13 октомври, от 19.00 ч.

* Публикация във в. “Преса”, брой 274, 9 Октомври, 2012 г.

Николай Петков: Покрай уроците по научен атеизъм станах вярващ християнин

Свещеник написа книга с разкази за футбола и църквата

Писателят Николай Петков, който е по-познат като отец Николай, е свещеник в храма „Свети пророк Илия”, в Дивдядово, Шумен. Снимка: Бистра Величкова

Отец Николай (Петков) е свещеник, който съвсем наскоро издаде сборник с разкази „Стадионът на старата госпожа” („Сиела”). Свещеникът е недипломиран доктор по философия, почти дипломиран доктор по литература (публичната му защита предстои през октомври). Роден е през 1971 г., във Велико Търново, където от 1989 г. до 1995 г. учи български език и литература, философия и теология.

„Три години бях докторант по антична философия при проф. Георги Каприев. Бях написал дисертацията си, всичко беше готово, но не я защитих. Беше спонтанен жест на протест…”, разказва Николай Петков. „С философията ни се разделиха пътищата. Но нито тя е страдала кой знае колко от това, нито аз”.

През 2002 г. Николай Петков е ръкоположен от великотърновския митрополит Григорий за свещеник и от 2003 г. до ден днешен служи в храма „Свети пророк Илия”, в Дивдядово, шуменско. За храма отец Николай влага много енергия и сили, за да го ремонтира и укрепи и като сграда, и като духовно пространство.

На 29 години се жени за съпругата си Наталия, с която имат вече две деца. На 30 години става свещеник. „По канон трябва да имаш навършени 30 години. Свещеник на гръцки е „презвитер” т.е. човек, който е остарял. За това казва народът – дядо поп. Предполага се, че на 30 години вече носиш мъдростта на времето. До тогава трябва да събираш опит, зрялост”, обяснява отец Николай.

По професия родителите му са икономисти. Признава, че не са особено религиозни. На желанието му да стане свещеник гледат „скептично”. „Но те към всяко мое начинание са гледали скептично, така че това не ме изненадва”, споделя той.

Между 1998 и 2000 г. Николай Петков преподава Антична философия във ВТУ “Св.Св. Кирил и Методий”. Тогава написва сборник за антична и средновековна култура и книгата „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох”. В нея се съдържа поетически превод (все още единствен в българската литература) на три от шестте философски химна на Прокъл: „Към Слънцето”, „Към Афродита” и „Към музите” (публикувани и в алманаха „Света гора” 2000-2001, изд. „Фабер”).

Отецът работи върху втората си художествена книга.

Корицата на книгата с разкази от отец Николай.

Защо заглавието на книгата е „Стадионът на старата госпожа”?

Погледнато формално, първият разказ започва с описание на стадион „Ивайло” във Велико Търново, а последният завършва с описание на стадион „Деле Алпи”, в Торино. Макар и темата за футбола и стадионите да е съвършено маргинална, избрах образа на стадиона като метафора. Той напомня за апорията (буквално мъчнотия) за Ахил и костенурката, за това дали Ахил може да надбяга костенурката. Стадионът е много концентриран образ. Той показва културата на живот в състезание.

Стадионът със своята форма на елипса е парадокс на движението и разстоянието. Много често се намираш точно там, от където си тръгнал, независимо колко дълго си бягал. Стадионът създава илюзия и за движение, и за покой. Понякога най-бързият и най-слабият състезател са на едно и също място, само че не знаеш колко обиколки има единия пред другия. Дори, най-бавния може да се окаже две крачки пред най-бързия. Стадионът събира много символи, идеи, спомени, конотации, препратки към антични, късно антични и средновековни идеи.

„Старата госпожа” всъщност е препратка към футболния отбор Ювентус, от гледна точка на това, че отборът е много стар. В същото време Ювентус, означава млад. Това е едно преобръщане на представите за младост и старост. То е особено функционално в повествованието, тъй като там има три жени – най-младата е пра внучка на най-старата и трите са централни образи, и при трите времето тече много далеч от тях.

Като казвате, че се говори за стадион, това значи ли че разказите са обвързани с футбола или това остава като метафора?  

И да, и не. Футболът е метафора, но участва активно в повествованието. В последствие мистификациите около него, около различните световни първенства, описват духовни реалии. Има един разказ, в който броя на дузпите от Леф Яшин по много странен начин съвпада с броя на псалмите и сонетите на Шекспир.

Случайно ли намерихте тази аналогия?

Николай Петков. Снимка: Бистра Величкова

Не, няма нищо случайно. Точно това е голямата провокация, че има много факти, които както и да ги въртиш, както и да ги сучеш не могат да бъдат на едно и също място редоположени. От някаква гледна точка, селския цар Ивайло и Тома Аквински са съвременници, от друга обаче е много трудно да бъдат в един и същи разказ.

Аз, докато пиша, премислям. Идеята е да няма капризни случайности, които да търсят бляскави ефекти. Важно е всяка една случайност да бъде много грижливо подбирана и дискретно предлагана. Има такива родства по избор, които поне за мен са скъпи и съкровени, и по някакъв начин бих искал да ги споделя с хората, с които бих могъл да пия бира.

Колко време ви отне написването на разказите?

Разказите са 20. Писах ги около половин година. От 18 юли до 18 декември (денят на Св. Себастиан).

До колко има автобиографичност в тях?

Има много автобиографичност, но едновременно с това има и няколко много сериозни капана, които искат да поставят повествованието в автобиографичен контекст. Т.е. въпреки високия коефициент на автобиографичност, ако читателят иска да реконструира една биография посредством този вид повествование, трябва да бъде внимателно предупреден, че може да се обърка.

Как решихте да напишете тези разкази?    

Миналата година си празнувах рождения ден. Току що се бях върнал от античния Ефес. Разказах на моите гости какво ми се е случило в Ефес и как самият аз съм попаднал там. Тогава те – отец Павел, свещеник от Карнобат и професор Юри Проданов казаха, че тази история би могла да бъде много интересна като пътепис, разказана едно към едно. Тъй като те знаеха и за други мои пътешествия по екзотични места, с екзотични превозни средства, казаха, че ако всички тези истории се навържат в един повествователен цикъл би било доста провокиращо предизвикателство. Аз започнах тази книга като пътеписи и трябваше да въведа герой, който да бъде скрития автор, който да разкаже какво е видял главния герой. Това е спомагателния герой, който разказва за пътешествията на пътешественика, т.е. аз. В един момент реших, че аз не съм толкова интересен и е по-добре да разкажа за всички свещеници, които съм познавал в своето детство, в своята младост и благодарение, на които познавам православието. Героят дядо Дионисий е всъщност събирателен образ на двамата свещеници, на които дължа собствената си църковност – отец Себастиан от манастира Св. Троица и свещеника, който ме е кръщавал преди повече от 40 години – отец Петър, от град Елена. Това кои са прототипите, разбира се, не е толкова важно, но искам да кажа, че има реални неща, които са реално преживени и съм търсел някакъв фикционален изказ, с който да споделя това, че църквата все пак не е свещи, пари, стока, а нещо много по-мистично, много по-истинско, много по-парадоксално.

В книгата църквата участва сериозно като тематика?

Николай Петков. Снимка: Бистра Величкова

Не толкова църквата, колкото свещениците, които са нейни живи носители. Свещениците, които са безкрайно отдалечени от нейната суета. По тази причина книгата е колкото автобиографичен разказ, толкова и разказ на една епоха. В художествената биография на главния герой се казва, че той е роден през 20-та година, получава богословско образование в Париж, в края на 30-те, началото на 40-те. След това се връща в България с всичките си познания, култура и ерудиция, и става заточеник в еленския Балкан. Той е безкрайно маргинална фигура, поради политическия режим по това време. В последствие умира последният енориаш и историята на неговото село свършва, защото няма нито един жив човек там. Тогава той повежда внука на последния енориаш към земите, където е учил, към Париж. Целта му е да покаже историята на своята младост и това, което тур операторите не могат да му покажат в Париж – Козмала, Естир (сестрата на Козмала) и др. Всичко това е разказано така, че да не натежава ерудицията, а да може зад тези академични факти да бъде споделен някакъв нормален човешки, душевен опит, който може да бъде четен и като телесен, и като духовен.

С богословието как и кога се срещнахте?

Още при кръщенето ми като дете. Иначе първата ми голяма и интересна среща с богословието беше, когато бях 1-ви, 2-ри клас и учехме „Научен атеизъм”.  Аз търсех антитеза на това, което ми казва другарката в училище. Отговорът търсех при свещеника. Другарката в училище ми казва „Няма бог” и аз отивам при свещеника и му казвам: „Дядо попе ти чувал ли си, че бог го няма?” Този сюжет, може да бъде намерен и в сборника, в разказа „И малко научен комунизъм”. Покрай уроците по научен атеизъм взех, че станах вярващ християнин.

Това, че Дивдядово е отдалечено притеснява ли ви? Липсва ли ви нещо там?

Липсва ми общуването с интелигентни, фини и културни хора, които бяха част от моето обкръжение, когато бях студент, началото на 90-те години. Наскоро пътувайки към Кападокия се срещнах с моя приятел от студентските години – Митко Кръстев, преподавател по Теория на литературата, в Пловдивския университет. Тогава усетих, че общуването с такива хора страшно ми липсва.

Такива хора също са и проф. Георги Каприев, доц. Юри Проданов и други. Те бяха част от годините, в които се формирах като човек и като личност. Давам си сметка, че хора като тях са голяма рядкост и си струва да се бориш за тяхното приятелство.

Как гледа съпругата ви на вашите занимания – свещеник, писател, философ, скоро и доктор по литература?    

Няма жена, която да гледа на нещата с единен поглед. Ако днес е един, утре ще е друг…

Чела ли е книгата?

Май се опита… Стигна до третия или четвъртия разказ… Ако трябва да цитирам буквално думите й, каза, че книгата е по-умна отколкото трябва, дори досадно умна. Каза: „Не е за нормални хора тази книга”.

Как написахте книгата си? Имахте ли някакъв по-специален режим на писане?

Да, имах режим. Като всеки нормален мъж, пиша, когато децата или ги няма вкъщи, или спят. Т.е. рано сутрин или късно вечер. Гледах да пиша всеки ден по една страница. Трябва да призная, че когато говорим за сериозна работа, вдъхновението не бива да бъде реалност на която да се разчита. Човек прави сериозен и систематичен труд, така че колкото по-малко вдъхновение, толкова по-добре.

Защо мислите така?

Във византийската монарска традиция има едно понятие „идиоритмия”, което предполага, че големите емоционални амплитуди са нещо, което изисква покаяние. Колкото е по-голяма еуфорията и след това унинието, толкова по-зле се движи душата. Т.е. тези душевни възторзи и техните компенсаторни сривове са нещо, което никак не е за предпочитане. Трябва да има някакво русло, в което бавно, спокойно, устремено да се движиш.

От религиозна гледна точка ли го казвате това?

И от религиозна, и от литературна. Начина по който са писали хора като Балзак, като Стендал, като Флобер, като Дикенс..

Николай Петков. Снимка: Бистра Величкова

Според вас те са писали спокойно, без силни емоционални издигания?

Ами, иначе, не можеш да напишеш един роман от 1000 страници или романова епопея от 20 романа. Достоевски например е имал много сериозни вълнения преди да започне да пише, но когато седне да пише, пише много спокойно.

Искам да кажа, че вече съм на такава възраст, при която гледам да се пазя от прибързаните възторзи и излишните вълнения. Както казва Декарт: „Има излишни страдания, които не би трябвало да бъдат част от изкуството, както и излишни радости, които са извън философията”.

Мислите ли, че читателите ще успеят да разберат символиките и метафорите, които сте заложил в книгата?

Трябва да призная, че съм песимист. За мен понятието неприятна изненада е тавтология, т.е., ако е изненада няма да е неприятна. Ако я разберат ще бъде наистина приятна изненада и ще бъде едно малко чудо за мен. От друга страна и броят на адекватните хора от ден на ден става все по-малък. Подобно на Шопенхауер, който имал само трима студенти и аз сериозно се замислям дали ще имам повече от трима читатели.

Притеснява ли ви това, че има вероятност да не достигнете до много читатели и да останете неразбран?    

Аз нямам илюзията, че ще бъда разбран. Нямам и вътрешната потребност да бъда разбран. Разбран от кого? И защо? Никой не е длъжен да ме разбира и да ме обича.

Премиерата на книгата, „Стадионът на старата госпожа“ („Сиела“) на отец Николай Петков, се състоя на 25 септември 2012, в София. Предстоят представяния в други градове из страната.

*Публикация в E-vestnik, 7 Октомври, 2012 г.