Пътят на любовта е от София до Русе…и на раздялата, във филма „Аве”

Плаката на филма "Аве". Снимка: Le Pacte

„Аве”. Филм не от кадри, а от картини, озвучени с кратки ненатрапчиви реплики, подсилващи усещането от видяното. Благодарение на бавното преминаване от един в друг кадър, зрителят има време да се наслади и осмисли картината пред себе си. Почти като на изложба, обаче със сюжет. Може би това художествено усещане във филма не е изненадващо предвид факта, че сценаристът и режисьорът на филма Константин Божанов е и художник. Завършил е Националната художествена гимназия в София през 1988, след това Кралския колеж за изкуство в Лондон през 1993 и документалистика в Нюйоркския университет – 2002. В момента живее в Ню Йорк. „Аве” е дебютният му художествен филм, който само преди няколко дни откри 16-то издание на София Филм Фест. Няколко години по-рано, през 2005, той дебютира с документалния филм „Невидимите”, който разказва за живота на шестима наркозависими от хероина.  Друг негов филм, също посветен на темата за дрогата, е „Лимона си е лимон” (2001).

За разлика, обаче от документалния филм „Невидимите”, който е направо репортажно представяне на действителността, в най-реалистичен вид, сцените в „Аве” залагат повече на художествената картинност.

Например, слабо момче със скъсани дънки на едното коляно – Камен (Ованес Торосян)  и 17 годишно момиче, бягащо от вкъщи, облечена в червено яке и шапка – Аве (Анжела Недялкова), чакат на автостоп на фона на сив асфалт и препускащи коли. Кадърът изглежда като картина. В друга сцена, през нощта, двамата седят на пейка. Аве e в единия край, Камен – на другия. Лицата им са осветени само от нощната лампа в парка. Те пушат, мълчат и се гледат. Говорят малко, репликите им заглъхват и потъват в нощната картина. Друга художествена сцена е, когато на масата, след погребението на приятеля на Камен, показват кадър, на който се вижда Аве – младо момиче със светло и детско лице, а до нея възрастна баба, с черна забрадка, с бръчки, оплакваща загубата на момчето. Контраст, пораждащ драма, емоция и рисуващ картина.

Анжела Недялкова и Ованес Торосян- в главните роли на филма "Аве". Снимка: Le Pacte

Именно тук е и мястото да се спомене голямата заслуга на операторите на филма Ненад Бороевич и Радослав Гочев. Те съумяват прекрасно да покажат сцените, лицата и погледите на героите, които говорят повече, отколкото изречените реплики. Самата техника, с която е снимано е с високо качество. Това се усеща при замъгляване на задния план и кристалната яснота, и реалистичност на предния. Този похват засилва усещанията, които внушават сцените.

Бавно случващия се сюжет също допринася значително за силното художествено въздействие на кадрите. Този похват много напомня на старото българско кино. И с това очарова още повече. Бавни сцени, в които се представят емоциите чрез мълчаливите погледи на героите; чрез усещането за място – на пътя, в колата „Лада”, в ТИР-а, в стария дом на починалия приятел на Камен (Ованес Торосян), в Русе. Усещаш българското в този филм. Усещаш себе си.  И въпреки че действието се развива бавно, вниманието на зрителя нито за момент не е изпуснато. Той стои в очакване и иска да види какво ще стане по-нататък. Сякаш плавността на лентата го потапя в кадъра и самият той се чувства близо до героите.

Вече се чуха, обаче и критиките относно сценария и бавния сюжет: „Муден, накъсан, на места наблъскан с излишно количество мелодрама, която българското кино толкова обича и която вече е изморила хората до откат”, както писаха в inews.bg.

Абсолютно не се съгласявам с подобна критика. Именно в това е чарът на българското кино – картинното и чувственото представяне на сцените. Именно така, то успява да породи усещане, да докосне зрителя. За подобна фина игра върху душата, която е заложена в гена на българското кино, американските продукции могат само да мечтаят. Те може да имат най-високата техника за снимане и да сложат най-съвършените ефекти, но красотата и истината са в простотата. Просто, но да знаеш как да го покажеш. А и да имаш чувството да го кажеш точно така. И Константин Божанов знае и чувства именно по този начин. И го показва бавно и методично във всеки кадър. Оставя време на зрителя да осмисли картината, действието, оставя го да почувства характера и душевните терзания на героите.

Кадър от филма "Аве". Снимка: Le Pacte

Това не би било възможно във филми, където кадрите бързо се сменят, защото сюжетът няма време да чака и действието препуска в галоп. В крайна сметка целта на филма не е просто да го изгледаш, да убиеш времето, а да го почувстваш, да ти каже нещо, което да те докосне и след като излезеш от кино салона да мислиш върху него и да си задаваш въпроси. А това родните режисьори го могат, стига да не се опитват да имитират американския стил.

Ще направя едно сравнение с български филм, който сякаш се опита да избяга малко от критикуваното бавно действие, останало от старата школа на българското кино. Дори като че ли се опита да закачи малко и от американския стил, но в негативен план. Филмът беше успешен и се гледаше много. Става въпрос за “Тилт”. Идеята беше интересна.  Младите актьори играха много професионално – Радина Кърджилова, Явор Бахаров, Ованес Торосян, Ивайло Драгиев, Александър Сано-Среброто. Проблемът обаче беше, че се препускаше през историята. Сцените се случваха бързо. Кадрите се сменяха. Зрителят нямаше време да осмисли всичко. Берлинската стена падна през 1989, героите избягаха за Германия и само след няколко кадъра, вече сме преминали през прехода и сме се озовали в настояща България. Поне кадрите, които показват накрая наподобяват днешно време. Това бързо действие не успява да предаде драмата от тези фундаментални промени, които се случват в страната и които имат отражение върху героите.

Главните герои на филма “Тилт”. Отляво надясно - Ивайло Драгиев, Явор Бахаров, Радина Кърджилова, Ованес Торосян. Снимка: от продукцията на филма

Породи се усещането за липса на задълбоченост в историята. Всичко започва и свършва някак набързо. Ако този филм беше заложил на малко по-продължително показване на сцените и по-плавно сменяне на кадрите, щеше да позволи да се вникне и усети повече дълбочината и плътността на сюжета. Именно тази необоснована динамика създаде чувството на американски привкус и опита за имитация на холивудска продукция. Американското звучене беше усетено и при убийството накрая, където зрителят за момент се обърква към кого точно стреля главния герой – Сташ. А сцената беше представена нелепо и не особено реалистично. Точно накрая, когато филмът трябва да завърши с нещо силно, сюжетът се размива.

Сравнението с „Тилт” го правя, за да подчертая силата на бавните сюжети и усещането, което те дават. Разбира се, ако се направят добре, както във филма „Аве”. Той например според някои завършва на „нищото” и краят остава неразбран от зрителите.

Подобно твърдение обаче може да се оспори, тъй като филмът завършва бавно и прочувствено в пълно съзвучие с показаната стилистика до момента. И поставя въпроси, на които зрителят трябва сам за себе си да отговори. А твърдения относно това, че във филма има „излишна мелодрама” са определено пресилени. Има драма, която е показана абсолютно не натрапващо и професионално. А това, че краят остава отворен, допълва реалистичността на филма, защото и в живота не винаги може да се даде ясно обяснение защо нещо се случва по точно определен начин и защо хората се разделят неочаквано, малко след като са се влюбили…

Кадър от филма "Аве". Снимка: Le Pacte

Накрая, но не на последно място, трябва да се отбележи добрата игра на младия актьор Ованес Торосян. Талантът си в киното той доказа още в „Източни пиеси”, а след това и в „Тилт”. В „Аве”, повече от всякога се виждат  изразителните му сини очи и особения докосващ чар в стеснителната усмивка. Неговата партньорка във филма, непрофесионалната актриса Анжела Недялкова, също се справя добре с ролята си. В няколко интервюта режисьорът Константин Божанов говори за това, че в реалния живот между тях не се е получила химия. Може би именно затова им се получават и така добре сцените на конфликт и неразбирателство. Определено искрени.

Кадър от филма "Аве". Снимка: Le Pacte

Според сюжета, по стечение на обстоятелствата, те пътуват заедно на автостоп от София до Русе. И въпреки конфликтите помежду си, сякаш без да разберат, докато стигнат до Русе се влюбват един в друг. След това решават да заминат заедно за Варна. Но се оказва, че пътуват по грешка във влака за София. Явно метафора, че пътят на влюбването и раздялата е един и същ. И понякога просто не е писано да бъдеш с някого. Затова всеки продължава по пътя си, както преди – сам.

Ако след прочетеното до тук не сте се убедили, че си заслужава да гледате филма „Аве”, то тогава трябва да обърнете внимание на международните признания и отличия, които е получил по света. През 2011, той е спечелил специалната награда на журито в Сараево и заедно с това е избран в „Седмицата на критиката“ по време на фестивала в Кан. Вестник „Монд” пък посочва „Аве” като един от най-силните български филми за последната година. Освен това, той печели и голямата награда „Iron Herring в Лийдс 2011. На българска почва, на фестивала „Златна роза“ във Варна – 2011, получава първа награда за най-добър режисьор. До момента, продукцията е представена в Испания, Франция, Холандия, Германия, Полша, Кaнада, Гърция.

Филмът си заслужава. Гледайте го. Аве ви чака… на автостоп на екрана, за да пропътувате пътя на любовта и раздялата – от София до Русе.

Бистра Величкова

*Текстът е публикуван първо в WebCafe

Биг Макбет с пържени картофи в Младежкия театър

Плакат на постановката "МакБет" (McBeth) на Теди Москов. Снимка: Младежки театър "Николай Бинев". Фотограф: Илиян Урумов

„Искате ли един Биг МакБет с пържени картофки?! Но тъй като сме в 11 век, в Шотландия, а Америка още не е измислила пържените картофки, ще трябва да почакате”. Звучи почти като предложение на любезно момиче на касата в Макдоналдс. Това всъщност го предлага вещицата-кикимора, от нестандартния прочит на постановката „Макбет”, от Теди Москов. С типичните си словесни каламбури и нетрадиционни асоциации авторът ни представя различна интерпретация на спектакъла „Макбет” (McBeth) на Шекспир. Трите вещици са адаптирани към българския фолклор и наричат себе си кикимори или още „Трио Хинилоза“ (Лилия Гелева, Станка Калчева, Ярослава Павлова). Те са разказвачите на трагедията, която в случая разсмива постоянно. Трите говорят в един глас и преплитането на различните тембъри създават интересна звучност. Често говоренето им преминава в напевна форма като бързо променят височината на гласа.

Трите вещици-кикимори от трио "Хинилоза". Снимка: Младежки театър "Николай Бинев". Фотограф: Илиян Урумов

След вещиците-кикимори, на сцената се появява и кралят на Шотландия. Разсмива само при появата си. Облечен в бебешко розово костюмче, с корона на главата. В подигравателния дух на външния му вид, вещиците-кикимори му казват: „Кралю, кралю, кажи мама”! Той казва „мама”. Те продължават: „Кралю, кралю, кажи татко!… Кажи леля… Кажи чичо”. Той на всяко подканване отвръща, както се очаква. Накрая те му казват: „Кажи, вуйна!” и той отговоря: „Вуйна, вуйна, война”! Това е запазеният почерк, направо подпис на автора на постановката, по който лесно може да го познаем – асоциации с думи и обръщане на значенията им.

Скоро на сцената се появява и главният герой Макбет, изигран от професионалиста Малин Кръстев. Сцената разсмива с това, че е сведена до битовото ежедневие на мъж и жена. Макбет се появява с мрежеста торба за пазар и казва на жена си притеснително: „Ами нямаше мляко и купих репички”. Кикиморите извикват в един глас: „Не Макбет, а Мухльо е съпругът ти”.

Това приземяване на класическото произведение на Шекспир с ежедневието и изказа на обикновения човек в днешно време, разсмива и разчупва класиката по типичен Московски начин. Подобни нетрадиционни интерпретации на класически Шекспирови произведения, авторът е правил на „Ромео и Жулиета” и на „Бурята”.

Вещиците-кикимори, на носа на едната е кацнала осата Минка. Снимка: Младежки театър "Николай Бинев". Фотограф: Илиян Урумов

Не мога да не обърна внимание на уникален момент от постановката, наречен от вещиците-кикимори – „Смяна на гледната точка”. Това е, когато кралят е застанал на балкона си и маха от високо на своите поданици. Самото позициониране е важно да се отбележи. Кралят е легнал върху полегатата сцена, с наклон. Той е най-горе на наклона, т.е. най-високо и както е легнал по гръб, балконът с металните решетки е върху него. Неговите поданици също са легнали, но по корем и го гледат отдолу, от ниската част на наклона. В същото време пълзейки се опитват да стигнат до него. Ако зрителят се вгледа внимателно в тази сцена, ще види, че се създава наистина усещането, че кралят е някъде на високо и маха сякаш отгоре. Дори самият зрител се чувства, че го гледа отдолу. И докато всички герои са легнали, вещиците-кикимори казват: „Това е пълзенето към властта”. След това се сменя гледната точка, всички се изправят, кралят отново маха от балкона си, а поданиците вървят напред към него. Тогава вещиците казват: „Това е изкачването към властта”. Накрая заключват: „Всичко е въпрос на гледна точка. В крайна сметка е едно и също”.

Думите не стигат, за да се опише тази сцена. Подобен оригинален замисъл трябва да се види на живо. Толкова впечатлява тази промяна на гледната точка и стимулира въображението, че на зрителя му се приисква да види още такива моменти.

Когато преди повече от месец излязоха първите новини за тази постановка в пресата, навсякъде се говореше, че това ще е постановка за „fast food”-a. Това, заедно с дизайнерски направения надпис, наподобяващ този на заведенията за бързо хранене Макдоналдс, говореше за нещо обещаващо. Очаквах в постановката да се погледне критично и иронично към бързото хранене – най-вече в духовен смисъл, към бързото живеене на повърхността, защото няма време да се задълбочаваме. Авторът обаче сякаш е избрал, самата постановка и усещането от нея да е метафора на това, а не толкова да се говори за тези неща в нея.

Очакванията ми сякаш бяха за повече абсурдни и весели каламбури свързани с метафората за „бързото хранене”, като това, което цитирах в началото – вещиците се правят на любезни продавачки и предлагат Биг Макбет. Един вид – класиката се продава бързо, евтино и за всеки едно и също. А основната цел е да се задоволи глада, без значение дали е естетически здравословно.

Теди Москов - автор на постановката "Макбет" ("McBeth"). Снимка: в. "Новинар"

От друга страна, ако погледнем към усещането, което създава постановката – кратка – около час и десет минути, бърза, динамична и забавна – може би наистина е като „бързо духовно хранене”. Както самият Теди Москов казва в интервю за БНР, „спектакъла е бързо приготвена храна… за да засити обикновения глад. Духовната храна няма да е кой знае колко полезна за укрепването на човешката душа, а просто ще запълни моментни спешни нужди на апетита.” Той допълва, че няма смисъл да се правят дълбокомислени интерпретации на класиките, защото са изчерпани. „Такова ни е времето”, казва авторът пред БНР и допълва за постановката си „Това е нещо като произведено в Китай, китайски Шекспир”.

Въпреки метафоричното сравнение, което прави той е трудно да принизим такъв висш пилотаж в хумора с идеята за „бързото хранене” и китайските нискокачествени стоки. Ако ежедневният „fast food”, който ни заобикаля поне малко се доближаваше до „бързата храна”, поднесена от Теди Москов, то тогава щяхме да знаем, че светът все пак се движи в една по-положителна посока. Накрая можем само да заключим, че “Fast food”-a е здравословен, но само в театрите. И особено, когато го сервира Теди Москов.

Премиерата на „Макбет”, на Теди Москов се състоя на 21 януари, 2012, в Младежкия театър „Николай Бинев”, в София

През март месец постановката може да се види на 15, 21, 30 март. Цената на билетите е между 16 и 18 лева.

Бистра Величкова

*Текстът е публикуван първо в WebCafe

Плътта и костите на другия – това е смисълът, не парите

Искра Донова и Бойко Кръстанов на плаката на постановката "Любов и пари". Снимка: Младежки театър "Николай Бинев"

„Искам да бъда сервитьорка, стриптизьорка…искам да бъда нещо, каквото и да е, но просто да е нещо… нещо друго, но не аз”. Това признание прави героинята Джес (Искра Донова) в постановката „Любов и пари”, в Младежкия театър „Николай Бинев”. През по-голямата част от представлението тя говори именно за търсенията на човека и стремежите му към нещо повече от пари и добра работа.

Авторът на постановката – британецът с ирландски произход Денис Келис и режисьорът Петър Кауков представят на зрителите откровена пиеса, наситена с типично черен английски хумор, понякога абсурдна, малко философска, глупава на моменти, тъжна и смешна.

Премиерата на постановката се състоя през декември 2011 г. и вече втори сезон продължава да привлича публиката.

„Странна постановка”, това бяха първите спонтанни думи, които чух докато напускахме камерната зала на Младежкия театър. И наистина има нещо вярно в това. Спектакълът протече в седем действия, които на пръв поглед изглеждаха отделни едно от друго. В един момент, обаче имената на героите от предишни части започнаха да се появяват и в последвалите, и се оказа, че все пак има някаква връзка. Връзката със сигурност е песимистична и се отнася до  смъртта. В първа част – Дейвид (Бойко Кръстанов) разказва как е помогнал на жена си да умре, като сипва алкохол в устата й, след като тя е взела приспивателни. Разказва го хладнокръвно, на моменти цинично и с черен хумор. В постановката, която гледах (на 09.03.), актьорът ми се видя неуверен и след първите 15 минути от появата си на сцената малко изгуби вниманието на публиката. Може би текстът и ролята му бяха такива, но някак липсваше енергия.

Младият актьор Бойко Кръстанов придоби сериозна популярност след

Бойко Кръстанов в ролята на Дейвид в постановката "Любов и пари". Снимка: Младежки театър "Николай Бинев"

участието си в сериала „Стъклен дом”, където играе главната роля на Дани Касабов. Там е добре оценен. Но който е гледал сериала, лесно може да припознае същата игра от екрана и на сцената, същите жестове, небрежно младежко поведение, уж непринуден език. Може и самата роля в постановката да е изисквала това. Пък и не трябва да забравяме, че младият актьор е в трупата на Младежкия театър едва от година, така че прекалена критичност е излишна. В постановката „Зимна приказка” в Сфумато, например той се справя блестящо и разведрява, и разсмива публиката. Понякога зависи наистина и от ролята, която се играе, и от моментното настроение и концентрация на актьора.

Във второто действие се появяват баща и майка (Стефан Мавродиев и Мая Бабурска), които говорят за умрялата си дъщеря. Тонът за трагичното събитие отново е хладнокръвен и пълен с черен английски хумор, който обаче мисля че е трудно възприемчив от българския зрител. На подобен хумор, той по-скоро е склонен да гледа смутено и озадачено. Това можеше да се прочете по лицата на много от зрителите. Както в тези две действия, така и в останалите пет на постановката, може би основния проблем беше протяжността, повтарянето на вече казано и бавното случване на събитията. От друга страна, това може и да умишлен похват на режисьора, който цели да създаде определено усещане.

До момента мрачната и монотонна игра, обаче решително се пречупи в третото действие, в което на сцената се появява Койна Русева, в ролята на Вал. Уверена бизнес дама, в опънат, тесен панталон и токчета. Изцяло вътре в ролята си. Без грам съмнение и колебливо трепване на тялото. Като шефка на фирма тя провежда интервю със своя бивш състудент от колежа – Дейвид (Бойко Кръстанов). Наблюдението ми е, че уверената игра на Койна Русева, в следствие и на дългогодишния й опит, сякаш даде малко повече тласък и самочувствие, и на самия Бойко Кръстанов, и диалогът между тях се получи добре и реалистично.

Койна Русева и Бойко Кръстанов в сцена от спектакъла "Любов и пари". Снимка: Младежки театър "Николай Бинев"

Четвъртото действие е единственият момент, в който всички актьори се събират заедно на сцената, за да изиграят групова психотерапия – споделяне на проблемите си. Засягат се теми за стойността на парите, на любовта, за смисъла на съществуването.

Петото действие е забавно, защото и тук Койна Русева се превъплъщава много умело в героинята си Деби. Деби самотно младо момиче, което седи на маса в бар, а до нея пие бира стар пияница (Стефан Мавродиев), който не спира да й повтаря, че „има много начини човек да пробие”, като подчертава за сексуалните възможности. Тя дъвче шумно дъвка и го гледа с колебливо съмнение, леко объркано. Той през цялото време по заобиколни пътища, заваляйки думите я уговаря да опита да пробие по лесния начин, все пак е млада и красива…

И тук обаче, въпреки добрата игра и на двамата артисти, отново се усеща протяжността и бавното действие. Освен това диалогът се повтаря и зрителят е в очакване да се случи нещо, да се разчупи това еднообразие.

Койна Русева в ролята на Деби - момичето в бара. До нея, в ролята на пияницата е Стефан Мавродиев. Снимка: Младежки театър "Николай Бинев"

Противно обаче на очакванията за рязка промяна и ново събитие, действието преминава в бавен и абсурден край. Пияницата казва на младото момиче, че иска тя да съблече някоя своя дреха и да му я даде за спомен. След като тя не се съгласява да му даде чорапа си или пуловера си, той поисква бикините й. Тя се замисля, оглежда се. След известно време бавно и несигурно ги събува, и ги оставя на масата. Той ги взима и ги прибира във вътрешния джоб на сакото си. Край. Сцената завършва. Смешна и абсурдна. Въпреки всичко, добрата игра и на двамата актьори е неоспорима.

Последната сцена може би има най-силен емоционален заряд. Явно именно за това нарочно сложена най-накрая. Искра Донова наистина прекрасно се превъплъщава в ролята си и играе реалистично персонажа си. Не случайно именно за тази роля наскоро тя беше номинирана за „Икар“ 2012 за поддържаща женска роля.

В тази последна сцена, тя е облечена в червена рокля и говори като типична жена – говори много, иска да каже нещо, но в същото време прескача от една на друга тема, не довършва, после се връща на предишната. Тя говори за вселената и за образуването на звездите, за смисъла на съществуването, за парите и любовта, за всичко едновременно. Понякога, в потока от мисли се прокрадва уж

Искра Донова във финалния монолог на постановката, в който говори за смисъла на живота. За тази роля е номинирана за Икар 2012. Снимка: Младежки театър "Николай Бинев"

незабележимо по някоя мъдрост за живота, която да те накара да се замислиш. Тя казва така (цитирам по памет): „Човек все си мисли, че има нещо повече, че това не може да е всичко, че вселената не може да е устроена така, той трябва да достигне и по-нататък… Добре де, това ли е всичко наистина? Добре, ще си намеря работа, ще изкарвам пари… Ще си намеря мъж… И после? Няма ли нещо повече от това?”

Тя прави пауза, гледа публиката и продължава:

„Има нещо повече! Със сигурност има нещо повече и това е в плътта, в костите на другия! В докосването и усещането за другия. Това е онова, което е отвъд. Няма нищо повече от това. А може би, няма и нужда…”

Бистра Величкова

„Полет над кукувиче гнездо”, 50-то представление в Народния театър

Деян Донков в ролята на Макмърфи в спектакъла "Полет над кукувиче гнездо". Снимка: Народния театър

„Полет над кукувиче гнездо”. Класика. За която каквото и да се каже винаги ще е недостатъчно. Ражда се като роман през 1962 г., в Америка. Авторът е Кен Киси. През 1963 г. книгата е адаптирана за пиеса на Бродуей от Дейл Васерман. Следва филмът през 1975 г. режисиран от Милош Форман. В главната роля на бунтара Рандъл Патрик Макмърфи заема Джак Никълсън. През 2010 г., българският режисьор Александър Морфов поставя пиесата на сцената на Народния театър „Иван Вазов”, в София. В главната роля е Деян Донков. Това е. Можем да спрем до тук. Споменаването на тези две имена от българската сцена, е достатъчно красноречиво за нивото на постановката и това, което зрителят може да очаква.

Въпреки това, ще продължим, защото… защото си заслужава да се говори и разказва за това събитие, което на 23 февруари, тази година се случи за 50-ти път. Повече от три часа артистите държаха вниманието на зрителите, толкова умело, че когато свърши представлението, повечето хора имаха усещането, че само преди минути са влезли в театъра. Трудно е да се открият недостатъци и забележки към постановката, поне от обикновения зрител. Сценографията е идеална. Декорите добре изграждат болничната обстановка – стаята на сестрите, направена само от стъкло, прозрачните столове, четирите екрана гледащи към центъра на сцената, от които освен телевизия, често се появява образа на сестрата. Решетките в края на сцената, на която стои пациент и крещи пронизващо на интервали също допълва картината. Всеки има своята роля и мисли за нея. От страни тази индивидуална концентрация и енергиен заряд създават усещането за едно добре смазано общо цяло, което се движи в ритъм и работи безпогрешно.

Малко след началото, с гръм и трясък на сцената се появява новия пациент в психиатрията – Макмърфи (Деян Донков). Той грабва публиката за няколко минути. Не е лесно да си професионалист, защото веднъж доказал се, се нагърбваш с отговорността да оправдаваш постоянно очакванията към теб. Деян Донков с лекота оправдава всяка една минута, която е на сцената и щедро раздава своята енергия на публиката.

Разбира се не трябва да забравяме, че силната игра на главните герои е резултат от професионализма на всички останали артисти на сцената, чието присъствие и игра не бива да се пренебрегва. Рени Врангова демонстрира изключително добро превъплъщение в ролята на медицинската сестра Речид. Тя е слаба, с бяла престилка, с добре направена прическа и грим. Има остри черти на лицето, язвителен език и традиционното лицемерно отношение към пациентите. Всичко това я прави съвсем истинска и близка до публиката. На моменти човек може да се обърка дали това не е реална медицинска сестра, извикана специално за участие от някоя болница. Нейните помощник сестри също не отстъпват в превъплъщението си, в ролите влизат Вяра Табакова, Илияна Коджабашева, Албена Ставрева. Главният лекар (Валентин Ганев), също се представи безупречно.

Пациентите в психиатричната болница влизат идеално в ролите си и съумяват да създадат истинска „лудница”. Важно е да се обърне особено внимание на героя на Били Бибит изигран от Иван Бърнев. Енергията, силата и плътността, която Бърнев дава на героя си е несравнима. Именно за тази роля той е награден с Икар 2011 за поддържаща мъжка роля. Иван Бърнев играе като за последно – напълно отдаден и безкрайно истински. Нито за миг той не се разсея от персонажа си, нито за минута той не се измори да прави притеснителните гърчове и заеквания на дребния младеж с инфантилно поведение. Добре представи и личностното израстване на героя си и промяната дошла у него, в следствие на контакта му с бунтара Макмърфи. След срещата си с него, той вече не е толкова наивен и срамежлив, и най-важното вече не се доверява така безрезервно на сестра Речид (Рени Врангова), която го заплашва, че ако не я слуша ще се обади на майка му.

Иван Бърнев в ролята на Били Бибит, в постановакта "Полет над кукувиче гнездо", в Народния театър. Снимка: Светослава Банчева, e-vestnik.bg

Кулминацията на тази промяна, на тази метаморфоза към нормалността се случва, когато Макмърфи (Деян Донков) кани свои приятелки проститутки в болницата. Те донасят алкохол. Пускат силна музика и всички започват да се веселят. Жените и алкохола – това е липсвало на болните. Това е тяхното лекарство за нормалността. И те наистина се излекуват, макар и само за една нощ. Най-пълноценно се излекува Били Бибит, защото се престрашава да заговори едно от момичетата дошли да ги забавляват. Докосва се до нея, целува я, преспиват заедно и той се събужда вече друг. Вече нормален човек. Уверен млад мъж. В този момент обаче тържеството на „нормалността” е прекъснато от появата на сестра Речид. Тя идва като отрезвяваща реалност. Критичният й поглед сломява новото Аз на Били. Той се опитва да бъде уверен и непреклонен, и пред нея, но думите й на възмущение все повече го разколебават. „Били, момчето ми, какво правиш с такова момиче…Та тя е…”, казва сестрата без да довърши думите си. „Но тя ме обича, сестра Речид”, отвръща й наивно Били. Сестрата иска все повече да го приземи и да го върне в пасивното му, дебилно и инфантилно състояние на пациент в болницата, на пациент в обществото: „Тя не те обича, Били. Тя не обича никого. Тя е дошла тук, само за да…за да преспи с теб за пари! Нали не искаш да кажа на майка ти?!” Били гледа ту момичето, което го е излекувало и го е направило нормален и истински, ту сестрата, която иска да го върне към предишното му недорасло, „болно” състояние. Объркан, внезапно избягва от всички, излиза навън и… и се самоубива. Той не може да заеме твърда позиция пред сестрата, на която винаги се е доверявал. Той не може да понесе отговорността от това да бъде нормален и да излезе от болницата, заедно с момичето. Но той вече е променен и не може и да остане в болницата – този изкуствен инкубатор, символ на ограничените обществени порядки и норми, които в основата си са „болни”. Единствено неприсобимият Макмърфи, който може да види нещата отстрани е способен да излекува подобно „общество”. Но, когато „обществото” не иска да се излекува, защото му е удобно и е свикнало да живее в „болница”, то или приспособява инакомислещия, или взема крайна мярка и го убива, най-вече психически.

Макмърфи не се приспособява, не се пречупва. Но и нищо не променя. Накрая, промененият е той, защото са бръкнали в мозъка му, за да извадят „нормалността”, която за обществото в психиатрията е всъщност болестта.

Макмърфи (Деян Донков), а зад него е сестра Речид (Рени Врангова). Снимка: Народния театър

Последната сцена е силна и тъжна. Макмърфи (Деян Донков), седи в инвалидна количка – безизразен, мълчалив, без емоции, без чувства. Няма го вече онзи енергичен бунтар, който бодро крачеше из сцената и се бореше за промяна.

Тук идва и ключовата роля на Вожда Бромдън (Емил И. Марков), един от пациентите в болницата, който се преструва на глухоням. Той не може да повярва в настъпилата промяна, която вижда в Макмърфи. Гледа го, говори му, държи ръката му, но не последва никаква реакция. Накрая Вождът му разказва една история за ритуалите на погребване в индианското им племе. Историята завършва в духа на това, че белите погребват хората на земята, а нецивилизованите индианци ги погребват на небето. Малко след това Вождът изпраща Макмърфи на небето и сам бяга от болницата, от цивилизацията.

Може би това е отговорът и за нас – пациентите, които стоим от другата страна на сцената – за да се излекуваме от болестта наречена цивилизация е нужно да погледнем към небето. Там над кукувичето гнездо!

Бистра Величкова