Не сме свободни, когато рушим

Премахването на Паметника на съветската армия в София няма да ни направи нито по-свободни, нито по-демократични, нито ще заличи миналото ни.

Паметник на съветската армия в София. Снимка: Stolica.bg

Паметникът на Съветската армия в София да бъде премахнат и преместен в музей. Това е решението взето от Столичният общински съвет, с молба към държавата да премахне паметника от центъра на София. Той е държавна собственост и общината няма право да го премести, без решение на държавата.

Този въпрос беше дискутиран разгорещено още преди повече от десет години. Сякаш, като нямат идеи и ресурси за реални демократични промени, политиците решават да се върнат на старата тема за премахване на исторически паметници от миналото. Когато настоящето не работи както трябва, миналото се оказва удобно за моделиране и създаване на определени „правилни“ ценности и възгледи. Подозрителното е, че Паметникът става център на обществена дискусия, именно преди поредните парламентарни избори. Звучи като отчаян опит на десницата да спечели електорат на база „вечното дерби“ между сини и червени. Доста изтъркана вражда, която отдавна е изчерпала ресурса си. А зад тази уж нажежена дискусия, може да стои и друг замисъл – да се отмести общественото внимание от настоящите проблеми и събития в държавата, да се размести дневния ред на новините, така че на преден план да се покажат възрастни хора с червени знамена, замерящи общината с яйца. А реалните дискусии и решения в парламента да останат неглижирани и непоказни от медиите.

Паметник на съветската армия в София. Снимка: Stolica.bg

Предложението е да се премести Паметника в Музей на социализма. Русия не ни е освободила, а само навредила, тиранин е и т. н. Да оставим настрана тези дискусии, политическите оттенъци на проблема, вестникарско-жълтите дебати кой, какво, къде, кога, с кого и… по колко пъти. И да поставим акцента на факта, че това е история, това е исторически артефакт, който свидетелства за дадено време, което се е случило в България. Ние не може да го заличим. Демонтирането на един паметник няма да демонтира фактите и историята, няма да демонтира съдбите на хората, живели през този период. Физическото премахване на каменна група войници с пушки, няма да промени абсолютно нищо. Нито ще ни направи по-свободни, нито ще сме по-демократични, нито ще сме по-европейци. Та дори европейците не демонтират историята си. Дори напротив, ще изтръгнем парче от историческото си наследство, ще оголим миналото си, вместо да го превърнем в преимущество. За чуждите туристи, например от Запада, на които този режим е чужд, а вече и на младите хора у нас, подобен паметник би представлявал изключително интересна забележителност. Не случайно туристически организации, основани от млади хора, правят т. нар. „Комунистически турове и маршрути“ в София и страната, като разказват за времето и развеждат чужди туристи из паметници строени преди 1989 г.

Берлинската стена в Германия. Запазена в автентичен вид, представляваща особен интерес за турситите. Снимка: Бистра Величкова

Вместо да започнем да печелим от историята си, както правят всички нормални страни по света: в Берлин са запазени части от Берлинската стена, оставени са телените мрежи, по които е течало ток, за да не може никой да премине от другата страна, Щабът на Щази е превърнат в музей и мемориален център за политическата система на бивша Източна Германия, концентрационните лагери в Берген-Белзен, както и Аушвиц в Полша също са превърнати в музеи. Въпреки трагизма и болката с която са пропити, те не са разрушени и демонтирани.

Снимка на Георги Димитров в Музея на Щази в Берлин, Германия. Снимка: Бистра Величкова

Защото най-страшните времена в историята трябва да се помнят, за да не се повторят. Не само това, а фактът, че подобни сгради и монументи от миналото се превръщат в музеи и туристически забележителности, означава, че този режим и период са обществено осмислени, преживяни и приети като част от историята на съответната страна. А не, както у нас, вечно дебатиране и невъзможност да осмислим рационално историята си.

Паметник на съветката армия във Виена, Австрия. Добре поддържан и дори има видеонаблюдение, което да следи за вандализъм. Снимка: Wikipedia

Във Виена, например има паметник на Съветската армия с огромен площад, изключително добре поддържан. Никога не се е чуло да има дебат или намерения той да бъде демонтиран. Защо нашите политици се хванаха точно сега за Паметника на съветската армия в София? Вероятно, във връзка с войната на Русия с Украйна. Но това значи ли да демонтираме всичко, построено през комунизма, защото го свързваме с Русия? Ако е така, тогава трябва и всички панелни блокове да се преместят в музей, защото са строени по руски модел, преди 1989 г. Колко са кварталите с такива блокове в София? А в страната? А жителите им къде да отидат? Особено тези, които все още помнят времето преди 1989 г. Или може да се гласува закон за изтриване на паметта, за да се изчистим напълно от миналото си? Тогава трябва ли да изгорим и книгите свидетелства за онова време? Миналото е именно за това, за да го помним, да се учим от него. А не да рушим всичко.

Мавзолеят на Георги Димитров в София, построен през 1949 г. и разрушен през 1999 г. Снимка: Wikipedia

Ще изкажа дори мнение, което вероятно ще предизвика остри реакции, но нека не си налагаме автоцензура от страх, че ще ни обвинят за комунисти. Смятам, че разрушаването на Мавзолея на Георги Димитров в София през 1999 години не е било най-разумното решение. Защото в бурния ентусиазъм от смяната на режима, не е имало далновидни демократични политици, които да погледнат над нещата и да видят в тази сграда възможност за музей на това време. Сигурна съм, че ако днес Мавзолеят съществуваше (разбира се без мумифицираното тяло на комунистическия лидер, а като музей) щеше да бъде основна атракция за чуждите туристи и щяха да са готови да платят, за да го посетят. Така, както е с Мавзолея на Хошимин в Ханой, Виетнам. Вярно, той все още е напълно актуален с режима там, който и до днес е комунистически. Но опашките от местни граждани и от чужденци, чакащи да го посетят, са километрични. И за всеки посетител има такса, което е печалба за държавата.

Дълга, километрична опашка от посетители – местни и чужди туристи за Мавзолея на виетнамския комунистически лидер Хо Ши Мин. Снимка: Бистра Величкова

За това нека се научим да мислим, преди да действаме. И да разберем, че когато физически премахнем нещо, не означава, че психическите и менталните последствия също са преместени в музей. Имало е комунистически режим в България от 1946 г. до 1990 г. И Русия са ни управлявали/командвали през този период. Това е факт. Добър или лош, това е тема на друг разговор. Но желанието да демонтираш Паметника на съветската армия по никакъв начин не те прави демократ, дори напротив, доближава те до тоталитарното мислене и действие, срещу което се бориш. Историята не трябва да се руши, а да се пази и помни – и с хубавите, и с лошите си моменти. И да се учим от нея и ние, и децата ни, така че да не повтаряме грешките на предците си.

Пмаетника на съветската армия в София, който е и популярно за каране на скейтборд от деца и възрастни. Снимка: Stolica.bg

И нека „черно-бялото“ ни мислене, което от 1989 г. насам се е превърнало в „червено-синьо“ мислене, не ни пречи да виждаме нещата рационално и в перспектива, и да мислим глобално, а не локално. И да не заклеймяваме, че този който е против свалянето на Паметника на съветската армия е „гаден комунист“, а който иска да го бутне е „готин капиталист“. Защото, и управлението по времето на Римската империя не е било лишено от зверства и непристойни за човешката история събития. Въпреки това, останките от тази империя в Италия, като например Колизеумът, където са се провеждали гладиаторски битки и са убивани хора от лъвове с цел забавление, не са демонтирани и преместени в музей, а са основна историческа забележителност в центъра на града, от която страната печели милиони пари от ежедневния поток от туристи.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Статията е публикувана в E-vestnik, 15 март 2023 г.

Реклама

Раздялата като продължение на любовта

Майка и дъщеря пътуват до село всяка събота и неделя, където се е изолирал от шума на света бившият романтик, днес скептик – бащата („Скептиците са едни дълбоко разочаровани от живота романтици.“, стр. 240). Всяка глава в новия роман на Людмил Тодоров „Смяна на оптиката“ (Изд. „Ентусиаст“, 2022 г.) започва с това как двете жени пътуват към селото. Действието се разказва през погледа на дъщерята. Самите пътувания се оказват по-скоро пътувания към разбиране и осмисляне на семейните отношение. Защо бащата (художник на детски книги) е разочарован от света и се е изолирал на село, без да иска да вижда никого? Защо е толкова мрачен и мълчалив? Защо майката – точно обратното – вижда винаги положителното във всичко? Защо той се е превърнал в отшелник, а тя „е до гуша потънала в делника“? Тези въпроси си задава дъщерята, която е раздвоена между двата характера и двата подхода към живота. Самата тя е с различни очи, дясното ѝ око е синьо – като очите на баща ѝ, а лявото е светлокафяво – като очите на майка ѝ. Това ѝ позволява да може да „смени оптиката“. Част от семейните отношения и неразбирателства е и братът, който е студен и практичен юрист, критикуван от баща си, че работи като „адвокат на мафията“.

Всъщност като се вгледаме по-внимателно, ще видим, че основното свързващо звено в семейството е майката. Тя е тази, която се опитва да върне бащата отшелник към живота, организира празник за 60-годишния му юбилей, кани го на социални събития, на които той отказва да отиде. Всяка събота и неделя тя ходи на село при него, за да му сготви храна и да го види дали е добре, въпреки че той отказва да говори дори с нея и се затваря в кабинета си да рисува. Въпреки всичко майката чувства „емоционално задължение“ към него. Тя поддържа връзка и със сина и винаги го кани на семейните сбирки, въпреки че той не е в добри отношения с баща си. В крайна сметка никой не разбира защо майката прави всичко това и защо е толкова позитивна към живота. А може би дълбоко в себе си не е такава, опитва се да бъде позитивна и да обича всички, защото това е начинът да задържи семейството цяло.

Объркана от различните характери на родителите си, отношенията в семейството и собственото си лутане в живота, главната героиня намира успокоение, като седи сама на чардака на къщата и гледа към Големия хълм и Малкия хълм, които метафорично нарича Онова отсреща. Онова отсреща веднага напомня на Естеството от „Шлеп в пустинята“ (2012 г.), друг роман на Людмил Тодоров. За Естеството той говори още в разказа „Добри Михов слезе в Дъбово“ от сборника „Да изгубиш Мечо Пух“ (1988 г.)[1]. Естеството и Онова отсреща са метафори, които сякаш дават решение и смисъл на обърканите герои. Това най-често е природата, в която като се взрем, виждаме себе си и смисъла на съществуването си.

Освен тази връзка между романите „Шлеп в пустинята“ и „Смяна на оптиката“ може да се види и друг паралел – и в двете книги се засяга темата за семейните взаимоотношения, за изпарилата се любов между двама съпрузи, която остава неизказана, затънала в битовизма на делника. „Как бих искала да усещам майка си и баща си по начина, по който ги усещам в момента, а не в задушаващите рамки на делника!“, казва главната героиня в „Смяна на оптиката“. А темата за скептицизма към живота на бащата веднага можем да свържем с едноименния роман на писателя „Скептици“ (2013 г.), както и с романа: „Разглобено лято“ (2014 г.).

Людмил Тодоров, писател. Снимка: Личен архив

Правейки тази връзка с предишните книги на Людмил Тодоров, можем да проследим някои основни теми, които го вълнуват. Интересното е, че и в „Смяна на оптиката“, и в „Шлеп в пустинята“ сложните отношения между майката и бащата завършват с раздяла. Раздялата в „Смяна на оптиката“ се случва някак изненадващо. Един ден отново на път за село майката просто казва на дъщеря си, че иска да се раздели с баща ѝ. Дъщерята не може да повярва и трудно преживява този факт. „Онзи, който е готов да се изненада от очевидното, е роден философ“, размишлява дъщерята. Странното е, че макар родителите да се разделят, майката продължава да ходи на село, да готви и да се грижи за бащата. Всичко продължава по старому. Единственото, което се е променило, по думите ѝ е, че няма вече „емоционални задължения към него“. Тази формална раздяла, предизвикана от майката, всъщност представлява особено продължение на любовта и грижата към съпруга ѝ.

Дъщерята – като плод на любовта между двамата, като наследила характерите и особеностите им, разсъждава през целия роман върху отношенията им: И двамата обичат различността на другия, дори когато тя им вреди. Ако татко беше склонен на компромиси, като повечето нормални мъже, мама едва ли щеше да го обича толкова силно, и обратно – ако тя можеше да отсява триците от брашното, той нямаше да се обвърже с нея завинаги. Хората се прехласват от невижданото, от непознатото. Дали татко е станал прекалено познат на мама? На какво иначе да отдадем нейното отчуждение?

Важно е да отбележим, че освен писател Людмил Тодоров е утвърден сценарист и режисьор. Това веднага може да се усети в естествените и динамични диалози в „Смяна на оптиката“. Някои от филмите, чиито създател е той, са: „Миграцията на паламуда“, „Шивачки“, „Емигранти“, „Любовното лято на един льохман“, „Бягащи кучета“ и др.

В заключение, можем да кажем, че романът „Смяна на оптиката“ ни казва колко е важно да можем да погледнем през очите на другия и да можем да „сменим оптиката“, за да го разберем по-добре. А, ако не можем да го разберем, можем просто да го обичаме, докато гледаме към Онова отсреща и се зареждаме със смисъл.

[1] „Шлеп в пустинята“ – рецензия на Деян Енев, „Портал Култура“, 29.05.2013 г.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензията на романа „Смяна на оптиката“ на Людмил Тодоров, (Изд. „Ентусиаст“, 2022 г.) е публикувана за първи път в „Портал Култура“, 28.01.2023 г.

НАР (разказ)

Разказът „Нар“ на Бистра Величкова в сп. „Жената днес“, бр. декември/януари 2023 г.

Ядем нар, зрънцата му се пропукват между устните ти, киселият сок навлиза, оцветява езика ти. Аз вкарвам моя в устата ти и усещам затопления кисел сок. Eзиците ни се борят стремглаво, въртят се, бутат се един друг, нямаме време да преглътнем сока, той се стича по устните ни, по шията. Ти спираш за момент и с език започваш да преследваш една червеникава капка сок от нар, която се стича по врата ми, решен си да я гониш с език по цялото тяло, стигаш до гърдите, където тя бързо се претопява в деколтето на блузата. Поглеждаш ме. Гледаме се дълго и продължително в тъмната и студена декемврийска нощ. И двамата сме замаяни; От неочакваната среща, от случайната целувка в три през нощта на пейка пред Народния театър, от яденето на нар, който откраднахме от някакво Коледно парти, където се запознахме, от внезапната страст, с която ни заля сока му, от снега, който бавно натрупваше около нас и създаваше бяла магия. В този момент нямахме минало, нито бъдеще. Имахме един случаен миг заедно. Нямахме приятели, роднини, не познавахме никого, нямахме професии, банкови сметки, сметки, нямахме нищо. Само аз и ти. И това беше толкова освобождаващо. Съвършено. Всичко беше само два погледа в нощта, дъх от устните, който излиза като пара и стопля зимата, снежинки падащи и топящи се върху клепачите. Ти запали цигара. Видях, че запалката ти е марка „Зипо“ и веднага си представих как с нея бих направила това, което прави непреодолимата любов Ина на Пасков в „Аутопсия на една любов“. Исках да направя това, точно с теб, да я вкарам там, а ти да я изкараш с език и да запалиш втора цигара. Усещах, че всяка подобна откачена идея ще ти хареса и ще можем да полудеем заедно. Романтика и развратна страст се сливаха така естествено и плавно, както прегръдките ни в нощта. Във всичко се допълвахме. Исках да те обичам, да се целуваме нежно в приглушена светлина от свещи и в същото време изграях от страст да се целуваме до кръв, да оставяме белези по врата и тялото си, да разсичаме с вик нощта и да се сливаме в едно. Ти беше всичко, което съм търсела. Животът придоби смисъл само за миг. Молех се тази нощ да не свършва, молех се да продължи и утре, ей така, да прескочим деня и да останем замръзнали в прегръдка насред снега в парка; Затрупани от студената бяла пелена. Да се превърнем в статуи на вечността, статуи на смисъла, който се случва понякога и винаги внезапно, случайно, като гръм от ясно небе, трае секунди и ако оцелееш след този взрив, го помниш цял живот. Ще оцелеем ли заедно?!

***

Разхождаме се в парка с децата си, държим ги за ръка, а те подскачат весело и ловят в шепи прехвърчащите снежинки. Ти си уморен от работа, аз от грижи за децата. Върху лицата ни играят коледните светлини на украсата пред Народния театър, сякаш в ритъм с музиката на уличния цигулар. Изведнъж децата се втурват да тичат, за да се покатерят на две заснежени статуи замръзнали в прегръдка. Качват се върху рамената им с весели викове. По едно време идват към нас и ни носят някаква червеникава топка примесена със сняг.

– Какво е това, мамо? – питат те като го поднасят към ръцете ни. – Намерихме го между тези две статуи, ето там!

Двамата се споглеждаме, усмихваме се и ти отговаряш:

– Това, деца, е нар. Върнете го на статуите. Те имат нужда от него!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, брой декември/януари 2023 г.

Стихове на Бистра Величкова в Алманах „Огоста“ – 2022 г.

Аманах „Огоста“ – 2022 г.

НАЧАЛО

Камъните затискат миналото,
плочи с гравирани имена, снимки, години.
Човешки съдби минават през вековете,
повтарят се, изчезват.
Опитват се да се върнат,
пробиват пръстта като треви,
здравец и диви цветя.
Въздухът тежи с мирис на пламък,
изгарящ восъчна свещ,
пролетно ухание на преходност,
на живот след живота.
Страх и успокоение в едно,
че всичко има
начало и край,
начало и край,
Начало…

ЖИВЕЯ С ЕДНО ОТСЪСТВИЕ

Живея с едно отсъствие,
прегръщам го за лека нощ,
говоря си с него.
На негово място имаше човек,
който винаги е бил до мен,
сигурно присъствие,
като смяната на сезоните,
като лято, което изчезва в зима,
като миговете, които се претопяват в спомен,
като снимките, които избледняват с времето,
като вещите му, които остават дълго време,
след като него го няма.
Баба.
Очила, часовник, фенер, лупа,
разпиляни вестници с новините на деня.
Само новината за отсъствието си не може да прочете.
Отметната завивка на леглото,
сякаш ей сега се приготвя да си легне.
Ядем черен шоколад,
както правим винаги вечер
и си говорим дълго, преди заспиване.
След това и двете се превръщаме в отсъствие.
Докато спим не знаем, че ни няма.
На сутринта само аз съм тук,
в прегръдките на най-силно присъстващото отсъствие.

Стихотворения на Бистра Величкова в Алманах „Огоста“ – 2022 г., бр. 10, стр. 140-141

УТРЕ БЕШЕ ВЧЕРА

На Невена

Когато стана малка ще съм бебе
и ще мога да влеза пак в корема на мама,
но още съм голяма и ям тайно шоколадче с дяволчето Фют.
Утре бяхме на море и ям сладолед във фунийка,
но вълните отнесоха пояса ми еднорог
и никой не го видя, защото не съществува.
А вчера пък, ще ходим при баба и дядо,
защото съм на 10 години,
Но днес вече съм на 3.
И мога да имам рожден ден всеки ден
и да стана на 100, без да казвам на никого.
Когато стане друг ден,
миналия ден или утрешния,
когато стане не този ден,
ще бъда голяма, колкото мама
и ще мога да си се карам сама на мен.
Но сега, само си играя на майка
и карам мама, която е дете да си изяде супата.
Защото чушки, домати, който не яде,
той не може да гледа „Прасето Пепа“.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Стихотворенията на Бистра Величкова са публикувани в Алманах „Огоста“ – алманах за литература, изкуство и култура – Монтана 2022 г., бр. 10

„Класика в жанра“ – разкази от колекцията на в. „Стършел“

„Класика в жанра“ (Изд. „Сиела“, 2021 г.) е сборник с хумористични разкази от колекцията на в. „Стършел“. Разказите са подбрани от Михаил Вешим (настоящ главен редактор на вестника) и Румен Белчев (журналист във вестника). Сборникът излиза по повод 75-та годишнина от създаването на в. „Стършел“. В книгата са отпечатани текстове на някои от най-добрите автори, публикували на страниците на изданието, през годините.

Прави впечатление, че разказите, макар и писани от различни автори са в един и същи стил и дух, а именно „стършеловият“, начинът, по който се пише във в. „Стършел“. Това има, както своите хубави страни, така и не съвсем. Тъй като макар и интересни и забавни, разказите създават усещането за еднотипност. Структурата и идеята на хумористичните разкази си прилича. Езикът, маниерът на писане – едни и същи. От друга страна, така се прави една представителна извадка на стилът във в. „Стършел“. В сборника са събрани едни от най-добрите хумористични български пера – Станислав Стратиев, Марко Ганчев, Йордан Попов, Мирон Иванов, Михаил Вешим, Радой Ралин, Румен Белчев, Чавдар Шинов и други. Въпреки това, има разкази, които звучат не толкова смешно всъщност, някак с неразбираем край, който стереотипизира героите и търси банален хумор (Например, разказът „Неозаглавен разказ“ от Антон Антонов – Тонич), банален е и опита за хумор в последния разказ „С д-р Божанов, доказваме, че Хемингуей е бездарник“ от Ясен Антов.

Силно впечатление прави разказа на Станислав Стратиев – „Животът, макар и кратък“. В него по много умел начин се представят абсурдите на държавната администрация и бюрокрация, и искрено те кара да се смееш. Разказът на Петър Незнакомов „Бай Гъцо Мърдавицата и Въргозуняка“ разсмива със селско архаичния диалект. Разказът на Йордан Попов „Една българка“ също е майсторски написан с хубав хумор, но разбира се отново в класическия „Стършелов“ стил, в който се усмива известна ситуационна шега – българинът попаднал в чужбина. Разказът „Гаро Папазян събира приятели“ на Чавдар Шинов също е хубаво написан, но краят би могъл да бъде по-вълнуващ и с по-голяма изненада за читателя.

Сборникът с разкази „Класика в жанра“ е наистина чудесно четиво за всеки, който обича стила на в. „Стършел“, а ако не е чел вестника е добър начин да се запознае с най-добрите му автори. Като читател, който би искал да научи повече за авторите в сборника, ми липсваше биографична бележка за тях.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Литературното събитие и антисъбитие на 2022 г.

в. „Литературен вестник“, бр. 45, 21-28.12.2022 г.

Литературното събитие на 2022 г., лично за мен, е издаването на стихотворенията на Виктор Пасков. Вярвам че за всички ни беше голяма изненада да разберем, че авторът на шедьоврите: „Балада за Георг Хених“, „Германия – мръсна приказка“, „Аутопсия на една любов“ и други, освен прозаик, е и много талантлив поет. „Снегът, студът, декември и обратно: / аз – най-самотното дете на „Жданов“, със цигулка, / докоснат от скръбта невероятно“, казва Пасков в стихотворението „Анемия“. Дълги години тези стихове остават в личния архив на писателя, докато не са предложени от съпругата му и негов преводач на френски, проф. Мари Врина-Николов, за издаване. С отсяването на стиховете и оформлението на книгата се заемат – Георги Господинов, Иван Ланджев и Захари Карабашлиев.

Литературното анти-събитие за 2022 г. е отказването на финансова подкрепа на артистичната програма на Фондация „Прочети София“ за 2023 г. от Национален Фонд Култура (НФК). Отказът от финансиране носи голяма загуба за българския литературен живот, тъй като „Прочети София“ в последните години създаде много градски събития, извади литературата от книгите, библиотеките и университетските скамейки. Това се случи чрез т. нар. „Литературни маршрути“, които чрез градски разходки, разказват по увлекателен начин литературната история и непознати факти за български писатели и поети. На Фондация „Прочети София“ е и инициативата „Скритите букви“ – пейки под формата на букви от кирилицата. Към всяка от тях има и стихотворение на съвременен български поет. Пейките-букви са посетили различни градове, между които Париж, Берлин, Будапеща, Брюксел, Мюнстер, Франкфурт и др. Фондацията стои и зад реализацията на 7 (от общо 10) издания на Софийския международен литературен фестивал на Асоциация „Българска книга“.

Бистра Величкова

* Текстът е публикуван в рубриката „Литературно събитие и антисъбитие на 2022 г.“ на в. „Литературен вестник“, бр. 21-28.12.2022 г.

Елиса Ферер за ужилванията от миналото

„Когато пиша, съм като вампир, който смуче от характерите и историите на хората.“ Разговор с испанската писателка Елиса Ферер за романа ѝ „Сезонът на осите“ в „Портал Култура“.

Елиса Ферер, испанска писателка. Снимка: Личен архив

Елиса Ферер е испанска писателка, родена е през 1983 г. във Валенсия. Завършила е аудиовизуални комуникации в Университета във Валенсия и писане на сценарии за игрални филми в Училището за кино в Мадрид (ECAM). Работила е като сценарист за киното и телевизията, публикувала е статии и стихове в различни списания. Печели стипендия за магистратура по творческо писане в Университета в Айова, САЩ, където пише черновите на бъдещия си първи роман „Сезонът на осите“. Той получава Наградата на критиката в Испания и е номиниран за Eвропейската награда за литература през 2020 г. На български език книгата излезе през октомври тази година, в превод на Калоян Игнатовски, с марката на издателство „Колибри“. Елиса Ферер гостува на Софийския международен литературен фестивал в началото на декември 2022 г. Срещнахме се с нея, за да ни разкаже повече за вдъхновението и процеса на написването на романа си „Сезонът на осите“.

Това е първият ви роман. Преди това сте писали стихове, сценарии за кино и телевизия. След опита ви в тези жанрове как решихте да напишете роман?

Когато бях малка, сестра ми, която също пише, ми разказваше много приказки. Тя ги пишеше и рисуваше картинки към тях. Покрай нея, още преди да знам азбуката, ми се искаше и аз да напиша нещо. Още като дете съм писала стихове и различни текстове. Когато навърших 14 години, реших че искам да съм режисьор в киното. Така започнах да чета всякакви книги и бях наясно, че искам да уча аудио-визуално изкуство и да бъда свързана с киното. Преди да завърша университета през 2008 г., работих в много известна продукция за сериали в телевизията. По време на икономическата криза през 2008/2009 г. в Испания обаче останах без работа. Наложи се да започна работа в офис, нямаща нищо общо с писането. Беше ужасно отегчително. Във Фейсбук започнах да пиша текстове, които обединих под заглавието „Форми на модерно самоубийство“. Измислях си персонажи, свързани с хората от моята работа, които бяха много скучни личности. В мен имаше един вътрешен глас, който много силно ме движеше. Той беше ироничен и гневен. И тогава осъзнах, че много искам да се върна към литературата и да започна да пиша отново. Започнах да посещавам уъркшоп по творческо писане и се върнах към писането.

Мислите ли, че писането на роман е по-задълбочено, отколкото писането на сценарии, на диалози?

Много е различно. Това е друг език. Мисля, че пак е сложно. Това, което на мен ми дава литературата, е, че със силата на думите мога да повдигна светове, без да имам нужда от една цяла продукция зад себе си, както е в киното. Обичам звученето на думите. Когато говорим за телевизионна продукция, то се губи.

Имах честта да получа стипендия за магистратура по творческо писане на испански език в Университета в Айова, САЩ. Именно там започнах да пиша историите за героинята ми Нурия (главната героиня в „Сезонът на осите“). Всичките ми състуденти и учителите там ми казваха, че това не са просто истории, а роман. Писах го в периода от 2016 г. до 2019 г.

В романа героинята Нурия води монолог. В книгата липсва описателната част, така типична за класическия роман. Това всъщност прави текста много жив. Сякаш читателят наистина се среща и говори с героинята като с реален човек.

За мен беше много важно да разкажа цялата история през очите на Нурия. Единствено през филтъра на нейното мислене може да се разбере връзката с майка ѝ и с баща ѝ. Този неин монолог ми помогна, за да покажа на читателите как тя се приближава към своята майка. Също така, именно по този начин може да се разбере самият процес на мисли и чувства на Нурия, защото тя е човек, който обвинява майка си. Само в разговора със самата себе си, с детето, което е била, може да се проследи причината за това.

Ще си позволя да ви задам един въпрос, който често се задава на писателите – доколко в романа ви има автобиографичност и доколко фикция?

Тази книга е абсолютна фикция. Когато представях романа в Испания, баща ми винаги идваше и казваше: „Ето тук е бащата, който липсва. Тук съм“ (смее се). След като прочете романа, баща ми ме е питал: „Елиса, имаш ли нещо да ми кажеш, което не знам?“. За щастие аз имам много добра връзка с моя баща, за разлика от героинята в романа. 

А има ли прототип от реалния живот, от когото сте черпили вдъхновение за образа на главната героиня?

Когато пиша, аз съм като вампир, който смуче от характерите и историите на всички хора, които са около мен. Да, познавам хора, които са преживели подобни случки като главната ми героиня. Отстрани създаването на роман изглежда малко мистично, но всъщност не е така. Нурия я чувствах като моя приятелка, която в процеса на писане все повече опознавам.

Когато писахте романа, бяхте ли с идеята, че трябва да следвате класическата структура на романовия разказ?

Усетих глас, който исках да разнищя, да го разбера докрай. Когато стигнах до средата на книгата, вече знаех какъв ще бъде финалът. Исках да бъде анти-кулминационен. Исках, когато читателят приключи да чете тази книга, да си каже, че животът продължава. Животът на Нурия продължава. На мен ми харесват естествените финали. Не тези с фойерверки накрая. Самият живот е такъв, той няма развръзка. Бих искала да си личи, че литературата отразява живота.

Впечатляващо е, че в целия роман успявате да запазите динамичния ритъм на разказване. Човек като чете, постоянно иска да разбере какво ще се случи. Няма момент, в който да му доскучае. Изглежда написан на един дъх.

Аз съм много завладяна от стила. Искаше ми се езикът да отразява стреса, който преживява Нурия. Всяка глава от романа ми отнемаше около три седмици. Като напишех дадена глава, я четях на глас и я записвах с телефона си. След това си пусках записа, за да чуя как звучи. Всички думи, които ме препъваха в разказа, ги махах. Исках да предам гласа на улицата, да е жаргонен, истински. Трябваше много здрава работа, за да направя езика естествен и близък до разговорния.

В новия ми роман, за сметка на първия, има много лъжи, защото става дума за човек, който е лъжец. Ако в първата книга е имало кратки изречения, сега работя с много дълги и завъртени изречения. Защото, когато лъжем, ние много увъртаме и измисляме.

Защо избрахте именно символа на „осата“ в романа? Имате ли някаква лична връзка или вражда с осите?

Това е единственото автобиографично нещо в книгата. Не съм алергична, но много ме е страх от осите.

Може ли да се каже, че сезонът на осите в житейски аспект е моментът на малки ужилвания – спомени от миналото, които те карат да се замислиш и да разсъждаваш върху това кой си ти?

Много ми харесва вашата интерпретация! Това е точно така. За Нурия осите представляват травмата от едно минало, което се връща в спомените ѝ. Ухапването, което се връща и напомня за себе си в настоящето. Сезонът на осите е през лятото, а лятото е много важен сезон за романа. Също така, когато тя разбира, че е алергична към осите, се свързва по много травматичен начин с майка си. Така че тази интерпретация е съвършена!

В контекста на пандемията, която засегна всички ни, може ли да се каже, че КОВИД-19, беше вид „ужилване“ за целия свят?

Абсолютно. За всички това беше много болезнено ужилване. Когато бяхме затворени, аз даже не можех да пиша. Това беше парализиращо усещане.

Мислите ли, че след това световно „ужилване“ хората ще станат по-добри, ще се уплашат и ще се смирят?

Не. Ние видяхме, че не става така. Много бързо забравяме. Мисля, че загубихме възможността да се самоанализираме.

Елиса Ферер. Снимка: Личен архив

Бихте ли ни разказали за пътя на книгата? Когато я издадохте, бяхте ли със самочувствието, че след като имате опит като сценарист и сте се наложили в тази сфера, книгата ви ще има успех?

Когато започнах тази книга в Мадрид, аз работех като административен сътрудник в офис. Когато отидох в Айова, не си представях, че ще се получи тази книга. Когато изпратих романа за конкурса на „Тускетс“ (много известна издателска къща в Испания), не съм си помисляла, че мога да го спечеля. Наградата в „Тускетс“ и след това номинацията за Европейската награда за роман бяха изключително голяма изненада за мен и много вълнуващи събития. Те се случиха по време на пандемията, когато всички бяхме затворени по домовете си. Тези успехи бяха наистина ободряващи.

Това даде ли ви увереност, за да продължите да пишете?

Да, разбира се. Успехът, освен че ти дава много сили да продължиш да пишеш, те кара да бъдеш и много отговорен за това, което пишеш в бъдеще. Истината е, че полагам много усилия да напиша втория си роман, върху който работя в момента. При първата книга хората не ме познаваха и не беше ясно дали ще ме прочетат. Сега вече знам, че ще има хора, които ще отворят книгата ми със сигурност, и това носи отговорност какво ще им предложа.

Опитвате ли се да промените нещо в начина и стила на писане, нещо, което искате да направите различно от първата книга?

В момента не съм в състояние да прочета първата си книга, защото ще започна отново и отново да я редактирам. Това се случва винаги, не спираш да поправяш и редактираш. Историята, която пиша в момента, е много различна. Разбира се, че има и моменти, почерпани от личния ми опит. Такива са например диалозите, свързани с действието. Вторият ми роман има повече връзка с реални истории от живота. Разказва се за човек, който е извършил измама през 80-те години. Мислила съм за автобиографичните моменти, но фикцията ме забавлява много повече. Харесва ми да си измислям. 

Според вас трябва ли нещо да ти се е случило, за да можеш да го опишеш по-истински, или добрият писател може да опише автентично и неслучили се истории?

Аз самата, когато чета книги, не се интересувам дали е реалност, или фикция това, което пишат авторите. За мен е важно да е разказано автентично. Понякога чета романи, които са писани по действителен случай, каквито са например мемоарите, но звучат като измислица. От друга страна, като се събереш с приятели и разказваш някаква случка, дори да ти се е случила наистина, правиш от нея фикция.

Имате ли режим на писане, норматив на ден да пишете определен брой думи?

Много работя и пиша много, но нямам конкретен режим или норматив. Сега например работя в радиото и имам малко време за писане. Казвам си, че ще стана в седем сутринта, ще пиша два часа и тръгвам за работа. Много пъти, разбира се, не се случва така, както го планирам. Когато получих нова писателска стипендия в Утрехт (Нидерландия), имах възможност да пиша, без да спирам, по 8–9 часа на ден и беше прекрасно. Както знаем, на всички писателки им трябва една стая само за тях. И също така по възможност да не работят на друго място и да могат да се отдадат на писане. Сега, когато приключвам романа, вече си казвам, че на ден трябва да пиша поне по една страница.

Автор на интервюто: Бистра Величкова

Интервюто с писателката Елиса Ферер се проведе благодарение на симултанния превод на Весела Петрова – преводач от испански език.

Бистра Величкова (р. 1986 г., София) е доктор по журналистика от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и магистър по Европейски науки от Университета в Твенте и Университета в Мюнстер. Като журналистка е работила и публикувала в различни печатни и онлайн медии, между които: в. „Труд“, в. „Преса“, в. „Дневник“, БТА, в. „Култура“, „Литературен вестник“, в. „Стършел“, LiterNet, Е-vestnik, WebCafe, OFFNews, сп. „Жената днес“, Fiction Writers Review (САЩ) и др. Авторка е на сборника разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (2014) – Първа награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, и на поетичната книга „Бог в очакване на дилъра“ (2018) –  номинация за Наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев“.

* Интервюто е публикувано за първи път в „Портал Култура“, 20.12.2022 г.

Филмът „φ1.618“ на Тео Ушев – сюрреалистичен, пост модерен, абсурден, корпореален

„Бездарен си, защото си безсмъртен. Ако смъртта ти дишаше във врата, поеми щеше да пишеш.“, това казва Гаргара (Мартина Апостолова) на Криптон (Деян Донков) – главните герои в първия пълнометражен игрален филм на режисьора Теодор Ушев „φ1.618“. Сценарист на филма е авторът на романа „Пумпал“ Владислав Тодоров, който е и продуцент, заедно с Орлин Руевски.

Накратко сюжетът е следният: Криптон е безсмъртен био-титан, който е затворен в Пумпала, където мисията му е да препише всички книги на човечеството и след това да ги изгори. А самият космически кораб Пумпалът се готви да напусне земята. Във филма, Пумпалът всъщност е паметника на Бузлуджа, идеологически символ на комунистическия режим. Заедно с Криптон е и най-красивата жена, която лежи с „консервирана“ красота, полужива. Последната книга, която трябва да препише се оказва забранена, от нея се появява Гаргара. Следва пътешествие на Криптон и Гаргара към Солниците, преминаване на препятствия и връщането им отново в Пумпала, където обаче Криптон вече е смъртен. Там се влюбва в „консервираната“ красива жена, събужда я с целувка и бягат от кораба.

Филмът представлява сюрреалистична дистопия (дехуманизиран, нежелан свят) и гротеска пародия. Всичко изглежда като нещо, което се случва на границата между сън и реалност, често пъти дори кошмар или LSD „bad trip“ (страшни халюцинации под действието на наркотици). Силният сюрреализъм създава усещането за абсолютен хаос във филма, смесване на всякакви жанрове, декори, герои, идеи. Това е филм, в който има всичко – нямо кино, маршова музика, която напомня комунистическите манифестации, абсурдни сцени с гол танцьор накичен със златни накити (Иво Димчев), който всички боготворят и танцуват хипнотизирани, заобиколени от римски статуи, докато обаче внезапно не се появява странен луд с тенджара под налягане и не пуска бомба и взривява всички. Има сцена с пищно римско-ориенталско напиване под звуците на дискотечна музика. Но главната героиня слага отрова в питиетата им и те умират. Има анимационни сцени и „умен“ часовник, който може да души хора. Цялото това жанрово смесване придава умишлено търсен кич. Абсурдните моменти създават усещане за неяснота у зрителя защо дадено нещо се случва, но приемаш, че тази непоследователност е търсен ефект.

Също така, не става напълно ясно каква точно е мисията на Криптон и Гаргара, защо се скитат и какво търсят. Попадат в плен на някакъв странен владетел (Китодар Тодорв), който ги освобожадава като ги пита гатанка. След което им дава череп, който да занесат на някой си отново неясен пресонаж. Накрая Криптон умира, въпреки че е безсмъртен, за да се прероди в смъртен. Този момент е нещо като развръзка на иначе липсващата връзка и кулминация във филма. Но да предположим, че такъв е жанра – сюрреалистичен, пост модерен, странен. И вече като смъртен Криптон успява да целуне и вдъхне живот на красивата жена, заключена в космическия кораб Пумпала. Двамата драматично бягат от кораба, който избухва и не става ясно взривява ли се или излита в космоса. Но важното е, че Криптон и красавицата се целуват и внезапно сме в жанра на романтичен екшън. Зад тях ефектен взрив и пламъци, а те отдадени на любовта. И накрая мъдрата реплика, от която се нуждае всяка подобна сцена: „Къде е щастието, когато си смъртен?“ и отговрът – глас зад кадър: „В любовта“. Човек остава с усещането, че този филм е казал и всичко, и нищо. И докато се чудиш какво точно е посланието му, чуваш завършващата песен „Сняг“ – естраден шлагер на Богдана Карадочева по текст на стихотворение на Николай Кънчев: „Любовта изгoря, ти тpепepиш, / пoд нeбeтo студeнo ти cпpя. / Как ceга тoплинa ще нaмеpиш? Любовта изгoря, ти paзбpa. Излишни ca думите вече, възтopзитe, пocлe гнeвa.“.

Който е гледал филма „Дзифт“ също по сценарии на Владислав Тодоров, ще е наясно какво горе долу да очаква и от филма „φ1.618“. Въпреки че, „Дзифт“ поне имаше по-ясна сюжетна линия. И направо да си го кажем, беше по-нормален филм от „φ1.618“. А защо се казва именно така, с тази гръцка буква, това също го приемаме като част от сюрреалистичната експериментална загадка на авторите му. Според речника с буквата „φ“ (чиято стойност приблизително е равна на 1,618) се обозначава константата на златното сечение. То е ирационално число в математиката, което изразява отношение на части, за които по-голямата част се отнася към по-малката така, както цялото към по-голямата. А каква е връзката на φ1.618 с Пумпала, остава загадка, отговорът на която знаят само био-титаните. Корпореално, както казват героите във филма, при вида не необясними явления.

От 25 ноември 2022 г. филмът „φ1.618“ ще бъде излъчван в кината в цялата страна.

Бистра Величкова

* Рецензията е публикувана на сайта на сп. „Жената днес“, 25.11.2022 г.

Тигърът търси дракона, за да открие себе си

Моноспектакълът „Тигър и дракон“ на Ованес Торосян по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“, разказва за търсенето на себе си и борбата със света, за да намериш призванието си.

Във всеки от нас има един въображаем тигър, който реве неистово, когато попаднем там, където не ни е мястото. Той реве, когато работим работа, която не ни е призвание и се измъчваме, реве, когато се насилваме да обичаме без да го чувстваме, реве срещу всичко, което е лъжа за самите нас. Само, когато се вслушваме в тигъра в нас, в неговото негодувание, само тогава ще намерим себе си и мястото си в света; Само тогава ще се срещнем очи в очи с дракона – нашето призвание в живота и ще бъдем удовлетворени, щастливи и живеещи със смисъл.

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Това е основното послание в най-новата пиеса „Тигър и дракон“ на сценаристката Йоана Мирчева. В главната роля е, невероятно талантливия и намерил мястото си в света на театъра, Ованес Торосян. Режисьор на постановката е доц. Юрий Дачев. Сценограф – Ханна Шварц. Музикалното оформление е на Мартин Каров.

На сцена на „Театър 199“, Ованес Торосян сякаш играе себе си – без маска, „без грим, без претенции“, както се казва и в театралния афиш. Героят му разказва за търсенията си в живота, за опита да откриеш себе си, за сблъсъка с реалността, с материалността на живота, така важна, за да оцелееш. И вечното невписване никъде, вечното неприемане, чувство за отчужденост, чувство че не си разбран, че не си на мястото си. Всичко това те кара да полудееш, да викаш, тигъра в теб реве и те разкъсва. Работиш като продавач на кожени чанти в магазин с име „Вашата кожа“, правиш рап група, опитваш се да започнеш живота си самостоятелно, без да зависиш материално от родителите си (когато си млад) и никога нищо не се получава. Защо? Защо светът не ме приема? Защо не откривам мястото си никъде? Защо въобще се опитвам да го намеря в една проядена среда от изкуствени хора в костюми (в която добре се вписва стария приятел на героя от рап групата, който се е взел твърде насериозно във фирмата, в която работи).

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Защо се опитвам да се адаптирам аз – търсещият истински чувства и емоции, летене, трептения на душата, а не просто дрънкане на златни монети в джоба и безличното „браво“ на обществото? Защо ви изглеждам като просяк и наркоман, когато аз просто търся себе си и нищо от това, което ми се предлага не ми харесва? Нищо не ми харесва, нали?! Аз съм глезен, мързелив, добре ми е да живея с родителите си и да ме издържат? Всъщност просто не искам да работя! Нали така мислите всички?! „Хей, хора, дайте ми назаем железния си мироглед“. Не можете да погледнете отвъд опаковката, нали?! А опаковката на търсещия себе си, човек, не е лъскава. Тя е протрита, смачкана, тъжна, скъсана от опити да намери себе си. Тя е като стари дънки изтъркани от носене, скъсани на коленете от падания, но не и от пречупване, компромиси и „просене“ да бъдеш приет.

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Всичко това е героят на Ованес Торосян в пиесата „Тигър и дракон“. Един търсещ млад човек, който се бори със себе си и със света за своето място под слънцето, за своя талант, който трябва да бъде открит и да огрее всички ни; Който да ни спаси от безсмислието на живота и да изиграе себе си на сцената, като ни разкаже как е намерил мястото си именно на нея. Един ден отчаяният и търсещ герой попада в театъра, защото баща му трябва да занесе цвете на една актриса. В този момент, това търсещо, нещастно от несполуки момче, се хипнотизира от сцената, на която вижда дракон, част от представление, което се репетира. Този случаен момент в театъра, белязва целия му живот, пътя му и най-накрая намирането на себе си. Но всичко това става възможно, само защото той се е вслушвал в тигъра в себе си, който е ревял неистово при всеки път, когато не е на мястото си. Не трябва да се търпи, да си кривиш душата, само за да успееш да се впишеш в някакви рамки и благоприличен живот; Само и само, за да угодиш на всички, както се случва с „отличника“ на родата Стефко, който прави всичко „правилно“, според очакванията на другите: работи като адвокат, печели пари, женен е, има деца. В действителност е дълбоко нещастен и неудовлетворен от живота. Но го е страх да послуша тигъра в себе си и да потърси своя път и своята истина.

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Текстът на Йоана Мирчева изобилства от шеги, хумор, мъдрости, рап парчета, Шекспирови сонети, а Ованес Торосян го оживява толкова автентично, сякаш си срещнал човек на улицата, който ти разказва личната си история. Режисурата на Юрий Дачев, също е безупречна, с изключително творчески хрумвания, като например наблюдаването на главния герой на самия себе си в спомените си, открехвайки театрална завеса или пък нанасянето му да живее в тясна квартира, която представлява колоната на театъра до седалките на зрителите в залата.

„Тигър и дракон“ е постановка за търсещия млад човек, който се бори срещу света в името на това да открие своето място, онази професия, за която е създаден и за която всички ще му се възхищават, когато я практикува, защото там е заложен целият му талант. Дали и замесените в създаването на тази постановка – Йоана Мирчева, Ованес Торосян и Юрий Дачев не са вложили част от търсещите си Аз-ове, намерили таланта си в театъра?! Ако съдим по силното въздействие на постановката, отговорът е налице. Те са си намерили мястото, защото са послушали тигъра (таланта си) в себе си и са го сляли с дракона (своето призвание ).

И накрая един съвет, ако все още се чудите кои сте, къде сте, защо не се намирате, вместо да се напивате от негодувание или по-градивното да отидете на психотерапевт, за да го питате вие ли сте криви или светът, вместо всичко това, отидете в „Театър 199“ в София и гледайте постановката „Тигър и дракон“. Тя ще даде отговор на всичките ви колебания и въпроси. А за онези от вас, които вече са си намерили мястото в света, отидете, за да видите личната си борба изиграна на сцената.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Следващите дати на които можете да гледате „Тигър и дракон“ в „Театър 199“ са 3 и 26 декември 2022 г.

* Рецензията е публикувана в сайта на сп. „Жената днес“, 29.11.2022 г.

ОТВЕРТКАТА (разказ)

С Отвертката знаех, че няма да ни се получи още като го видях да цикли сам срещу „живата“ си бира на рождения ден на Рапърката. Е, нямаше какво да губя, пред напудрените режисьорчета, казах си. Гостите на партито бяха предимно арт хора, с артистични шалчета, специални шапки, с цигари в табакери и погледи, които гледаха леко отгоре всички, които не се занимаваха с изкуство и по-конкретно с театър и кино. Рапърката ми поръча коктейл и ме заведе на една от масите, пълна с артисти, режисьори и сценаристи. Аз автоматично се смалих до размера на стрък трева, затрупана от силното его на всеки един и осъдителни погледи, дали съм една от тях. Запознах се с режисьорка с бръсната глава и изрисувани вежди. Изглеждаше страшно, но в същото време беше чаровна като Кранбърийс. В момента работела върху документален филм за женските устни. Не посмях да попитам повече. После ме запозна и с актрисата Фифи. Много близка нейна приятелка. Красива, руса със сини очи. Играе в „Сълза и Смях“. Наскоро я одобрили за ролята на Офелия в „Хамлет“ и тя не можела да се нарадва. Най-накрая щяла да изиграе самоубийство на сцената. На същата маса в ярка червена рокля, вталена в кръста стоеше и Пенелопе Круз – танцьорка с шоколадова кожа и черна коса, която много приличаше на испанската актриса. Говореше бавно и заплетено. Извини се, че ако не съм ѝ разбирала, това е, защото преди малко се е напушила и в момента ѝ се е отворило подсъзнанието, а от там никога не знаеш какво можеш да очакваш.

На същата маса циклеше и Отвертката. С дълга коса, големи бакенбарди и черна тениска с надпис на метъл група. Хареса ми, защото беше различен от всички. Казахме си наздраве с джин с тоник. Той ми разказа защо му казвали Отвертката. В техникума бил най-сръчен и твърдял, че всичко може да се оправи само с една отвертка. Важното е да е подходящата. Накара ме да се смея искрено. След час разговор, като се посближихме, се чудех как мога да му казвам на галено? Отви или Верти? Реших просто да не се обръщам към него по име. Иначе, Отверката слушаше метъл, запален фен, от осми клас е с дълга коса до кръста, пие бира като смок, куфее по концерти, мята се на пого. Показа ми два белега от рани на ребрата си от пого. Аз разбира се не гледам белезите, а бледата му кожа и изпъкналото напред бирено коремче, стоящо несъразмерно на кльощавото му тяло. В лицето прилича на нещо между смърф и заек. И това ми харесва. Има нещо комично в него. Решавам, че е сладък. Поръчвам си още джин и обмислям кога и как да го целуна. Опитът ме е научил, че с мъжете трябва да се действа директно – тук и сега. Иначе, може никога нищо да не се случи. Викам го навън да пушим по цигара. Аз по принцип не пуша, но тази техника я използвам в такива случаи, в които търся усамотение с обекта. Той вади цигара, аз му казвам, че съм забравила моите и ще пуша от неговата. Виждам, че се притеснява и докато ми подава цигарата да си дръпна го целувам. Целувам го дълго, докато остава без дъх, отдръпва се и си поема дълбоко въздух. После отново притиска устните си до моите. Устата му е с вкус на джин и цигари. Целуваме се известно време. На мен не ми се занимава просто да се натискаме цяла вечер и го питам директно, какви са му плановете за по-късно. Да бъдел с мен, отговаря ми. Чудесно, хайде в нас, тогава. Нали ви казвам, техниката – тук и сега! Казваме довиждане на Рапърката, която ми смига заговорнически и ми прошепва в ухото: „Трепач си, бейби, да го разбиеш!“. Излизаме от бара, а навън завалява дъжд из ведро. Лято е и този дъжд носи потенциал за романтика. Но ние нямаме време за това. Вървим с бърза крачка по булеварда, хванати за ръка. Прогизваме от водата, прегръщаме се мокри по средата на улицата, целуваме се, натискаме се на стените на кооперациите. Всъщност е романтично и готино. Става за сцена на филм. Ако някой режисьор иска да го заснеме, да ми се обади за детайлите, че сега нямам време за тях. Стигаме до колата ми и завалява градушка. Ледени топчета удрят по покрива на колата, а ние вече ще се изядем от целувки. Пускам касетофона на колата, в който от години седи все един и същ стар диск на Айрън Мейдън. Започва да звучи „Fear of the Dark“ и аз със сто километра в час тръгвам към едропанелния ни блок в „Иван Вазов“. В колата, внезапно усещам миризма на готвено ядене. Сещам се, че баба ми беше сготвила храна и ми я беше дала преди три дни. На задната седалка в пластмасова кутия от сладолед „Фамилия“, мирише на развалящи се тиквички с копър, чесън и кисело мляко. А до тях стои кротко кора с 30 яйца, които ухаят така, като да са започнали и те да се развалят. Ееей, че късмет, трябваше да го сложа това ядене в хладилника. „Искаш ли тиквички?“, питам Отвертката, докато взимам левия завой на „България“. Той се налива с бира, клати глава на седалката и си припява песента от диска, без въобще да му пука от миризмата и от това, което говоря.

Разказът „Отвертката“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, бр. 6, юни/юли 2022 г.

В нас, едва влязли и веднага се почнахме. Беше прилично клатене, като изключим странните му почивки, за да пие бира и да пуши. Каква е тая бира по средата на тренировката?! Никаква спортна култура няма това момче. Не помня, кога сме заспали един в друг. На сутринта го гледам пича и си мисля, че беше готина вечер, но е време да си тръгва. Не обичам да се будя до непознати или скоро-познати. Той също се събужда, поглежда ме със сънени очи, усмихва се и ме целува. Хайде и аз отвръщам, въпреки че тръпката на вечерта е отминала и вече ми е все едно. Казвам му, че ще ставам да се изкъпя, а той ме притиска до себе си. Иска му се вечерта да продължи. Да, ама не. Знам, че сутрин сте най-активни, ама шоуто свършва при изгрев слънце.

Казвам му: „Ставам, отивам да се къпя“. „Ама чакай! Хайде заедно“, казва ми той. Значи, това по принцип хич не го обичам, къпането заедно. Какво като сте прекарали цяла нощ един до друг, един в друг, един под и над друг?! Било, каквото било, необходимо ли е и в банята да се блъскате двамата? Ама нали съм гостоприемна, влязохме двамата. Ееей, само се прескачахме във ваната, не можем да се разминем. Аз не мога да се насапунисам като хората. Въобще магията на вечерта се беше изпарила. Един съвет от мен, като правите такива вечеринки, с ескорт от бара до вкъщи, най-важно е да се разделите преди изгрев слънце! Важно е, ако може да го накарате, вашият гост, да си тръгне още, докато е тъмно. Така, всичко си остава в магията на нощта. Иначе денят като освети героите и ситуацията, като видиш в какво си се забъркал всъщност и цялото приятно усещане от вечерта изчезва.

Моят герой, дори след като се изкъпа не искаше да си ходи. Отвори си бира за закуска и запали цигара в стаята ми. След това започна да ми пуска песни на лаптопа на някакви „супер яки“ ъндърграунд метъл банди, които трябвало задължително да чуя. Викам, айде тръгвай, аз ще си ги изслушам сама. Но той не разбра и реши да ми пусне любимата му компютърна игра, на която играе по 12 часа уикендите и по цяла нощ, след работа. Дори ми я инсталира на компютъра и каза, че можем да я играем заедно в мрежа! И докато ми показваше какво представлява играта, самият той се заигра! Един час. Два часа. После спрях да ги броя. Той играе, аз пера чаршафи и чистя къщата.

Колкото повече минаваше времето, все повече присъствието му ме напрягаше и исках да се махне, да го забравя, да ме остави сама със себе си, да се наслаждавам на деня и да си върша работата. Отвертка, пич си, беше готино, имаш хубави бакенбарди и метъл тениска, приличаш на смърф, жив и здрав бъди, а сега си тръгни! В рима го изгоних. Значи като затвориш вратата отвън, на асансьора трябва да натисенш бутона за партерния етаж и като излезеш от входа, свиваш вдясно, покрай училището и отиваш на спирката на рейсовете. Не знам къде живееш, но там спират много рейсове за навсякъде. А между другото, преди да тръгнеш, как ти е всъщност истинското име? Чух, как се хлопна вратата. Така и не разбрах как се казва Отвертката!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, бр. 6, юни/юли 2022 г.