Ваня Василева или какво значи да си от желязо!

Уроците за смирението на Ваня Василева!

Ваня Василева – основател и собственик на Дамски фитнес клубове „Феерия“. Снимка: Бистра Величкова

Ваня Василева – майка, треньор и бизнес дама. Една жена, орисана сама да търси своя път по прашните кръстопътища на 90-те в България. А пътят ѝ криволичи от професионалния спорт и рухването на шампионските мечти в годините на Прехода, през трудностите на семейството и създаването на частен бизнес в България, до най-голямото предизвикателство от всички: диагнозата с болестта на Крон. Приятелите я наричат Фери от латинското название на желязото – Ferite. Колегите умилително се обръщат към нея с Мамо, тъй като по собствените ѝ думи, всеки неин сътрудник става част от голямото ѝ семейство. За трениращите в клуба тя е Ванчето – жената със строгия поглед и най-широката усмивка на света, а за всички останали е Ваня Василева: бивш състезател по волейбол, настоящ управител и основател на столичен дамски фитнес клуб, който в края на юни 2017 г. навърши 12 години от създаването си. В библията и нумерологията 12 се смята за сакрално число, което се свързва със съвършенството и хармонията. Дали, обаче, Ваня Василева чувства, че е постигнала съвършенство и хармония, след тези 12 години, в които освен успехите в бизнеса, се случват и много преломни събития в личен план. Въпреки всичко, тя оцелява, защото майките трябва да оцеляват. И защото, когато прякорът ти произлиза от “желязо”, ти нямаш друг избор, освен да го защитиш…

Накъде след професионалния спорт?

Ваня Василева, основател и собственик на Дамски фитнес клубове „Феерия“. Снимка: Бистра Величкова

“Голямата ми мечта беше свързана само и единствено с волейбола. До 24-годишна възраст съм се занимавала професионално. След това реших, че искам да стана треньор, да работя с деца. През 1997 г. нямаше много работа за треньори. Трябваше да измисля какво друго да работя. Тогава стресът беше много голям – от кариера на професионален спортист изведнъж спираш да тренираш и трябва да се ориентираш към друго занимание. Волейболът беше целият ми живот. По цял ден прекарвах в залата. Изведнъж това нещо приключи и сякаш животът ми свърши. Това е много труден момент при всеки спортист. След като вече не тренирах, не можех въобще да вляза в залата. Ако влезех, ми засядаше буца в гърлото. Въпреки всичко, не се отчаях. За това много ми помогна музиката (от дете свиря на акордеон). След известно време и търсене на работа станах учител по физкултура. Работих с деца и това много ми харесваше. Веднага организирахме отбор с учениците и тренирахме с тях. Годините тогава, обаче, бяха много трудни. Заплатата на един учител беше 160 лева – пари, които не стигаха за нищо. Междувременно създадох семейство и имах нужда от по-добре платена работа. След като работих на различни места разбрах, че

мога да правя това, което искам, но само по начина, по който аз искам.

Имах идеята в главата си за своя зала, в която да тренират хора по начина, по който аз смятам за правилен. Дойде момент в живота ми, в който трябваше да реша дали ще отворя собствен бизнес. Първата фитнес зала отворихме заедно със съпруга ми през 2005 г. Нямахме никакъв начален капитал, никакви спестявания, взехме заем от банката и започнахме от нулата. Следващата стъпка беше да намерим място и да купим уреди. Без да имам никаква представа как се прави бизнес и реклама на този бизнес, започнах да се занимавам с това. Учех се в движение. Направихме сайт на клуба, раздавахме флайъри в центъра, за да привлечем клиенти, сложихме рекламни плакати на “Петте кьошета”. В крайна сметка, най-добрата реклама е: “Една жена ми каза за вас…”. Така станахме най-популярни.

Колегите в клуба са моя отбор и семейство

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Тогава не съм мислила как ще се задържим 10 или 20 години на пазара, а какво трябва да правим всеки ден, за да си вършим работата добре. В несигурните времена, в които живеехме не можеше да се мисли в перспектива. Имало е моменти, в които не съм била сигурна дали ще оцелеем, но сме оцелявали, защото с колегите в клуба сме като един отбор. С тях сбъднах мечта. Никога не съм го казвала на глас. С тях сме дори повече от отбор, ние сме едно семейство. Себе си трудно възприемам като шеф. Всички треньори в клуба сме равни, защото работим за една обща цел. Ако не играем в синхрон, няма да спечелим “мача”.

Спорта ми помогна да изградя характер

Не съм си представяла, че 12 години ще успеем да съществуваме. И то в условията на тази среда в България, в която няма правила. Дори и да има, те се заобикалят и не се спазват. Това е една обстановка, в която си принуден да работиш с хора, които не са като теб, нямат твоите принципи. Не ме интересува факта, че има нечестна конкуренция, че липсва спазването на законите и т.н. Аз имам идея как искам и как трябва да се случат нещата, и действам в тази посока. Не съм правила компромиси с ценностната си система. Ако нямах спорта и възпитанието, което ми е дал в най-ранна възраст, нямаше да изградя толкова силен характер. Така уча и детето си. Вярно, възпитвам го в среда, в която честността и принципите не се толерират, но това не значи, че така трябва да бъде. След като аз съм на 44 г. и оцелявам във всички етапи на развитие, в тази страна, и познавам и други такива хора (своите колеги, например), значи, че това е възможно.

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Не смятам, че човек трябва да се адаптира и да се приспособява към средата навън. Имала съм трудни периоди, в които съм успяла да не се пречупя. Всички ми казват, че съм “кон с капаци”. Да, така е, следвам си правилата, целта и не ме интересува нищо друго. Когато имаш ясна цел и принципи, понякога влизаш в конфликт с обществото. Но това не е твой проблем, а на обществото, защото ти имаш цел и работиш за нея. За мен е ясно какво искам, какво предлагам, знам с кои хора работя и каква е крайната ми цел.

В свят доминиран от мъжете, ние имаме клуб само за жени

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Разбира се, като жена, която има собствен бизнес в свят доминиран от мъже, предубеждението и дискриминацията са налице. Но ние това сме го обърнали в наша полза. За това клубът е само за жени. При нас мъже не влизат. Това помага да свиваш бюджета и да селектираш клиентите си. Много пъти са ни питали: “Е, как така? Не може ли и мъже да тренират?” Не, не може! Такава ни е политиката. Хората, които идват тук стават част от едно затворено общество и много от тях намират себе си в него. Те се чувстват като в свое семейство. Отваряме вратите си и за мъже, само ако те са приятелите, съпрузите или синовете на нашите членове на клуба.

Аз не съм търговец, който предлага услуга! Аз съм спортист, който учи хората да бъдат здрави!

През годините, винаги съм искала да изляза от рамката на това, че ние предлагаме услуга. До преди няколко години много спорех и казвах: “Аз не предлагам услуга, аз съм спортист!” Вярвам, че човек трябва да бъде здрав и да се грижи за себе си. Продължават да се намират хора, които ми казват, че съм търговец. Не, не съм. Аз съм човек, който помага на хората да се чувстват по-добре и да намерят себе си. За всички тези години не съм се променила нито като гледна точка за това какво искам да се случва в залите, нито съм променила отношението си към хората.

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Единственото нещо, което се промени през последните две години е, че аз се смирих.

Тази дума “смирение”, която никога не бях разбирала преди. Аз съм експанзивен тип. Скачам като има проблем, искам да го реша веднага. А смирението означава да си в мир със себе си и да не се ядосваш за това, което не можеш да промениш. Сега вече съм в мир със себе си. И това е резултат от срещата ми с болестта на Крон или както казват колегите ми: “Г-н Крон те промени”. Вярно е, че той много ми повлия за това какво ще ми се случва оттук нататък. Той ми донесе тази мъдрост за смирението. Първо, че нещата ще се случат, както някой друг е решил, второ, че колкото и да се опитваш да преместиш дадена планина, тя няма да се премести. Преди това, действах направо с главата в стената. Исках невъзможното да го направя възможно. И всъщност почти винаги е ставало. Но с цената на много нерви, липса на личен живот и жертване на здравето.

Г-н Крон се появи, за да ми напомни кое е най-важното в живота

Толкова бързо се случи всичко, че нямах време да се питам защо точно на мен. Отидох в болницата с много остри болки в корема. Д-р Александров, на когото ще съм му благодарна завинаги, ми каза, че имам 5 минути, за да вляза в операция. Операцията се е оказала много тежка. Продължила е няколко часа. Помня как се събудих след упойката, чух, че хората си говорят около мен и си казах: “Добре съм! Жива съм”. След сблъсъка ми с болестта на Крон, трябваше да започна да се уча да живея на ново.

Никога не съм си казвала, че съдбата или Господ се разпореждат с мен и моя живот. Просто така се случват нещата. Имах поредица от много тежки събития. Разбира се, в такива моменти човек се отчайва. Но продължаваш да се бориш и да живееш, въпреки всичко. Важно е човек да се научи да се променя градивно, според обстоятелствата, които му се случват.

Ако не си оптимист, какво правиш тук?

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Аз съм безкраен оптимист. Ако трябва да се концентрирам върху трудностите и всичко неприятно, което ми се е случило в живота, със сигурност ще намеря хиляди причини, за да кажа – всичко е много зле, съдбата е несправедлива, нищо няма да се получи, държавата е крива, хората са криви. Вярвам в това, че човек е на тази земя, за да се учи и да надгражда. И ако не си оптимист, тогава какво правиш тук? Животът е голямо предизвикателство. Не знам как да не бъда оптимист! Аз съм по-скоро премерен оптимист или позитивен реалист. Никога не съм живяла в облаците, защото знам от къде съм тръгнала и знам кой е зад гърба ми. Поради тази причина съм човека, който знае, че нещата ще се получат и е наясно къде стои в момента.

Бъди себе си и нищо друго

Ако можех сега да се срещна с 20-годишното си Аз, бих му казала, че не трябва да се притеснява за това, което е. Тогава съм била едно дете, крайно несигурно в себе си. На 20 години нямах самочувствието за това как изглеждам и какво мога да направя. Сега вече знам, че аз мога да постигна това, което искам. Всичко е въпрос на характер.

Благодарна съм, че съм жива

Ваня Василева, освен професионален спортист и треньор, може да свири на няколко музикални инструмента, между които акордеон, китара и пиано. Снимка: Бистра Величкова

Благодаря на лекарите и на близките ми хора за това, че съм жива – всички те, които бяха и са до мен в тези тежки месеци, и след тях. След срещата ми с болестта, разбрах, че най-важното е да съм здрава и да бъда с дъщеря си. Преди това винаги ми е звучало като клише – “Най-важното е здравето”. Когато, обаче, проблемът мине през теб, разбираш, че е голяма истина. Едва сега се научавам да поставям здравето и личния си живот на първо място. Най-големият урок, който научих беше, че човек трябва да разбере, че нищо не му е дадено наготово и че трябва да е благодарен за всичко. Благодарна съм, че съм жива. Проблемът е, че егото на човек е много голямо и вярва, че може да разбива стени с главата си. Казват, че страшните неща ти се случват, за да разбереш къде бъркаш. Обицата на ухото ми е много голяма, промяната в мен също. Но още имам да се уча.

И след 40 г. можеш да се влюбиш.

Макар да съм разочарована от някои разбити илюзии в живота, мога да кажа, че продължавам да вярвам в любовта. Вярвам, че тя може да се случи не само, когато си на 20 г., но и след 40 г. Дори след 40 г. може да се случи с много по-голяма сила, защото е по-осъзнато. Казвам го от личен опит. Това е емоция, за която няма възраст. Любовта е извинението на Бог за нашите страдания.”

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, август 2017 г.

Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, август 2017 г.

 

 

 

 

 

 

 

* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, август 2017 г.

Advertisements

„От журналистика към литература“ – лекция на Бистра Величкова

„От журналистика към литература“ – лекция на Бистра Величкова в „Червената къща“ в София, 13.11.2017 г.

OТВОРЕНИЯТ УНИВЕРСИТЕТ ПРЕДСТАВЯ: ЛЕКЦИИ ПО СЪВРЕМЕННА ЛИТЕРАТУРА

На 13 новември 2017 г. предстои третата лекция от цикъла с фокус съвременна литература от есенния семестър на Отворения университет на Центъра за култура и дебат „Червената къща“, организиран съвместно с Фондация „Елизабет Костова“.

13 ноември | понеделник | 19:00
––––––––––––––––
ОТ ЖУРНАЛИСТИКА КЪМ ЛИТЕРАТУРА
ЛЕКЦИЯ НА БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
На български | Вход свободен
Зала „Пеша Николова“, Център за култура и дебат „Червената къща“ | ул. „Любен Каравелов“ 15

За лекцията: Бистра Величкова ще говори за връзката между журналистиката и художествената литература и ще анализира примери с утвърдени автори и техните произведения, за да отговори на въпроса дали работата като журналист влияе на стила на писателите и как. Сред изследваните писатели ще бъде Ърнест Хемингуей, по чиито думи „работата като журналист не вреди на младия писател, дори може да му е от полза, стига да я напусне навреме“.

За лектора: Бистра Величкова е докторант по „Медиен разказ“ в СУ „Св. Климент Охридски“. В научното си изследване разглежда връзката между журналистиката, мемоара и художествената литература след деведесетте години в България. Има магистърска степен по европейски науки от Университета в Туенте (Холандия) и Вестфалския-Вилхелмс Университет в Мюнстер (Германия). Бакалавърската ѝ степен по журналистика е от СУ „Св. Климент Охридски“. Носител е на награди от редица литературни конкурси за поезия и проза. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (Рива, 2014) печели първа награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, Хасково (2015). Включена е в каталога със съвременни български писатели, издаден от Националния център за книгата към НДК и представен на Панаира на книгата във Франкфурт през 2015 г. Участник е в Созополските семинари по творческо писане и програмата СтолицаЛитература на Фондация „Елизабет Костова“ през 2012 г.

За Отворения университет: Отвореният университет на Център за култура и дебат „Червената къща“ е поредица от открити лекции, насочена към всички, които искат да разширят познанията си за съвременния свят и за които споделянето на знание е вълнуващо изживяване. Той е част от проект „Проверка на реалността“, изпълняван от Червената къща с подкрепата на Фондация „Америка за България“. Третата тема на университета е съвременна литература, а събитията са организирани в сътрудничество с Фондация „Елизабет Костова“.

Повече информация на уеб страницата на Център за култура и дебат „Червената къща“.

Повече информация на уеб страницата на Фондация „Елизабет Костова“.

Страница на събитието във Фейсбук.

Интервю на Бистра Величкова за Радио „София“, БНР

Как станах вибросексуална

Статията „Как станах вибросексуална“ е публикувана в сп. „Жената Днес“, септември 2017 г.

Излизаме на среща с Гьона в центъра. Сядаме на пейка в парка. Не си говорим. Той пие бира и залага на еврофутбол на телефона си. Аз тъпея и наблюдавам хората, които си разхождат кучетата в градинката. Ако тоя Гьон срещу мен, продължава да ме изнервя, ще взема и аз да си взема едно куче, хем ще го разхождам, хем ще му пука повече за мен. Разсъждавам си разни мои неща наум, а Гьона ме поглежда и се усмихва игриво. Викам си, сети се. А той ми вика: “Спечелих 10 лева. Познах резултата на един мач. Още 10 и ще те водя на ресторант”. И пак забива поглед в телефона. Лично за мен тая среща все повече започва да се обезсмисля. Ако няма да си говорим, което още от първите срещи беше ясно, че няма да бъде силата на връзката ни, та ако няма да си говорим, поне да ходим у тях да свършим работата и всеки после по задачи.

Викам му, аре остави го тоя телефон, иначе ще си ходя. Той ми се смее и се радва, мисли си, че се шегувам. Приближава се до мен, целува ме, после ме плясва по задните части. Викам: “Айде у вас!”. А той: “Само още малко, тук да заложа на един мач за Барселона и тръгваме”. Дебил! Аз явно доста съм приритала за член, за да не си тръгна веднага, при тая тъпа реплика. Вместо това и аз си взимам телефона и виждам съобщение във Фейсбук от Моника. Праща ми снимка от Лондон, пред Биг Бен, с новото ѝ гадже – някаква яка мацка с черна коса, сочни червени устни, облечена в черни кожени дрехи. Винаги такива си ги намира тя – класни мацки от шоу бизнес! Сладки са двете. Чаровната руса Моника, с който и да се прегърне изглежда сладка и влюбена. Само се надявам онази да не хлътне прекалено много, защото Моника си е красива, но и много луда. Ама навреме се ориентира, че мъжете не стават за нищо и си се кефи момичето. А, аз като една бавноразвиваща се жена на 30, но с мозък на 13, седя на най-тъпата среща в живота си, на пейка в парка, пия минерална вода и го чакам Гьона да спечели пари от онлайн залагания, за да ме заведял на ресторант. Като за начало можеше просто да си говори с мен…

Чатим си с Моника в месинджъра. Аз ѝ разправям за “вълнуващата” ми любовна среща на която присъствам в момента. Тя в отговор ми изпраща разплакани от смях емотиконки и ме съветва да го питам дали може да му стане, докато си гледа в телефона. Сега аз ѝ пращам смеещо се човече. Тя ми казва да се преориентирам, докато е време, защото мъжете са загубена кауза. И преди да съм ѝ отговорила, Моника ми праща снимка на новата секс играчка, която са си взели с новата ѝ приятелка. Добре изглежда – изкуствен, син силиконов пенис със сребърни перли в главичката. Викам си, колко по-просто може да е. Това е най-верният любовник на уважаващата себе си жена. А, аз си губя времето със срещи с гьонове. И то да беше първият, да съм изненадана, ами то е като броеница от тъпаци, наредени един до друг. И аз, само ги отмятам през ръцете си, докато не почнат да се повтарят отначало. Ей така, да минава времето.

Изведнъж Гьона срещу мен извика ядосано: “Мамка му, изгубих всичко”. Да и аз така мисля, казвам си наум. “Аре в нас да ходим, да се почваме”, казва без връзка той. “Ти луд ли си? Аз ще се прибирам!”, отговарям рязко аз. Оня се опули, леко разочарован. “Ама как така? Нали щяхме да ходим в нас?” Ами да, ама аз вече от има-няма 5 минути не си падам по мъже. Ти ми беше последният. Разбираш ли?! Оставих го да гледа тъпо и ококорено и си тръгнах. Разбира се, на другия ден си купих на черно, заради намалението, разкошен силиконов вибратор от травестита Елза на “Македония”, естествена имитация на истински член, с релефни издути венички и седем степени на вибрация. Работи с две батерии “АА”, което прави три лева за цял месец. Излиза доста по-евтино от минерална вода и билет за рейса за среща с Гьон в центъра, по-евтино даже и от куче. Елза ми каза, че вибраторът е отливка на пениса на Брат Пит – на мене повече от това, не ми и трябваше. И така, спрях да ходя на срещи. От тогава станах вибросексуална. Или още, както се самодиагностицирах в последствие, оказа се, че съм развила такъв специфичен тип сексуалност, при който човек има влечение само и единствено към вибриращи предмети. Това се получава не само поради вибрациите, а и поради липсата на каквито и да е натоварващи психиката разговори, срещи или взаимоотношения. Догодина планувам да направя и вибро прайд в чест на вибриращите гьонове, които са по-добри от обикновените. Или най-малкото излизат по-насметка.

Бистра Величкова

* Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, септември, 2017 г.

Бистра Величкова: Светлината на мрака ни спасява

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Бистра Величкова e един от участниците в литературния пърформънс за откриването на фестивала „Улица Нов Живот – Вход Б“ (в памет на Димитър Воев, създател на музикалната дарк уейв група „Нова генерация“) на 20 октомври, 19:00 ч. във Фабрика Автономия (ул. Цар Самуил 149).

Бистра е фен е на Димитър Воев и „Нова генерация“ още от времето, когато е била “малко момиченце” в училище. Още от тогава се е научила да не дарява никого с “погледи ласкави” и да “избягва да бъде добра”. Винаги ще е благодарна за спасителната функция на Митко Воев и песните му в трудния период на израстването си и екзистенциалните прозрения, които са ѝ донесели. В момента Бистра Величкова е журналист и писател. Има редица публикации в периодичния печат и литературни награди за поезия, и проза. Автор е на книгата “Малка, мръсна и тъжна”.

– Защо се включихте във фестивал „Улица Нов Живот – Вход Б“?

– Включих се, защото продължаваме “да сме болен продукт на своето време и вашия труд”, защото сме “градски устроени празни съдби”, чието бъдеще продължава да се определя от “грухтенето” на “човек с анцуг”; Защото фестивал като този показва, че тъмната вълна е светлината в края на тунела. Още през 80-те “Нова генерация” зададоха въпросите си към “цяла нация”, които и днес остават все така актуални и все така без отговор. Завинаги. Този фестивал почита паметта на Димитър Воев, на създадената от него група “Нова генерация” и показва една приемственост между поколенията; приемствеността на тъмния огън, който гори в душите ни, докато вървим със “смъкнати гащи” и наведени глави “от срам”, мълчим “патриотично”, “а вълк в гърдите ни вие”. “Улица Нов Живот – Вход Б” е алтернативният свят, в който светлината на мрака ни спасява и ни помага да съществуваме по-пълноценно заедно.

Постер на фестивала „Улица Нов Живот – Вход Б“

Повече за фестивала във Фейсбук.

ВОЙ ОТ МАЛИНОВАТА ДОЛИНА (разказ)

Too early in my life, it was too late…

На Жори

Къщата на Грендел на 182-ра. Алкохол, марихуана, рейс 111 и гръндж. Крум е с нас за пръв път откакто го прибраха на “Четвърти” защото искаше да направи супер-група с Бог. Овид зад вехтите си барабани е парцаливия Зевс на своя Олимп от кашони. Фим с ореол на светец е светец. Последния. За последен път. Засвирва Boys Don’t Cry и заплаква през своята китара.

Изгубени в A Forest на The Cure, докaто свистим по белите магистрали на безвремието сред вечните малинови полета на Малинова долина. Една. И небивала. Едни 20 години, търколили се по Околовръстното край София. Загубени. И търсени след 20 години отново. Небивали.

Зимата е студена, но в къщата на Грендел е топло. В къщата на Грендел винаги е топло. Живее от три месеца с двама пласьори на дрога. Днес единият – мъртвец. Другият – в затвора.

Двете момичета танцуват в центъра на стаята. Прегърнати. Голи. Въртят се в унес в кръг. Отново и отново. Отново и отново. Отново и отново. Мая и Мия. Две капки сълзи. Едната – на хероин. Другата – все още търси своя път. Изгубена.

С Вожда, Фим и Петроний трети ден посрещаме изгрева на слънцето в нас. Говорим със сенки, а светлината изгаря очите ни. Отвътре. Незаспали, несъбудени, несънували. На перки. Паркизан за партизани.

Къща, пълна със скитници. Номади на 17. Номади в животите си. Номади край прашните пътища на 90-те. Пътища, които водят към един свят, от който още не знаем, че бягаме.

… и тогава Крум полудя. И това беше краят на детството. Тогава за пръв път осъзнахме, че след детството идва лудостта. Ако имаш късмет. Иначе порастваш. А в онзи ден Крум бягаше с всичка сила. Пяна излизаше от устата му, а той бягаше като за последно. Завинаги. Искаше да надмине времето. Да излъже минутите. Да надбяга годините. Да излезе от другата страна на тунела на животите ни и да бъде все същия. Млад. Свадлив. Опърничав. Неукротим. Неуловим.

Не успя. Никой не успява да надбяга времето. Счупи предното стъкло на онази кола с главата си. Кръвта шурна по лицето му, а той крещеше обезумял, докато куките го налагаха безмилостно. Реалността не прощава никому. Най-малко на лудостта. Още по-малко на младостта…

Дворът на 182-ра днес. Безмълвие, прах и мъртва тишина. Овид – на метадон. После на литър водка, за да се изчисти. После на чист спирт. Днес – мъртъв. Неидентифициран. Край Околовръстното.

Петроний друсаше от стоката и избра Южна Африка пред наказанието на мутрите. Фим от години е на водка и амфети, докато китарата му все по-тихо стене. Вожда старателно крие призраците на младостта си от трите си деца. И от себе си.

А Грендел е същият. Последния битник. Последен пазител на миналото.

И само Крум все още понякога се появява в двора на онази къща на 182-ра. Променен. И мълчалив. Друг. Завинаги. Прелетял над кукувичето гнездо и завърнал се. Друг. Завинаги.

Веднъж почукал на вратата на Грендел. Попитал това ли е пощата на Времето. Имал писмо за Бог. Подал го с треперещи пръсти, а на него пишело: „Не ме чакай!“. После празен лист. Незапочнат. Незавършен. Недописан. Незаписан. Като животите ни. Празни. Незапочнати. Незавършени. Недописани. Незаписани.

НЕОР НАЧЕВ

* Разказът е публикуван за първи път в BINstory, в Binar, юли 2017 г.


Неор Начев е създател на българския акустичен проект „На Червено“ и член на неофолк дуото „Gare Terminus“. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел“, сп. „Manu Propria“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и „Kulturbench“. През 2015 г. е отличен с Трето място на единадесетото издание на Националния поетичен конкурс „Нова Загора“. Част от публикациите му могат да бъдат намерени в блога „Двойна измама“.

Undead Spirits of Malinova Dolina: 25 Year Anniversary

Oppressor* (Ъпресор, Bulg.) was a death metal band formed in 1992 in Malinova Dolina, Sofia, Bulgaria.

Album cover and logo by Margarita Omar

The band’s debut album „Satan’s Hand“ was recorded in 1992 in an improvised DIY home studio in Fimata’s appartment in „Durvenitsa“ quarter, Sofia. At the time all band members were in their teens. „Satan’s Hand“ remains the only album of the band so far.

The main musical influences of Oppressor were Sepultura, Venom, Celtic Frost, Black Sabbath and Napalm Death. Lyrics discuss themes such as death, suicide, satanism and destruction. During the recording of „Satan’s Hand“ album, Emi and Gerdjo were using a set of wash basins stuffed with old newspapers as a replacement for a proper drum kit. This further contributes to the heavily DIY quality of the sound.

In 2017 or 25 years after „Satan’s Hand“ has been recorded, Neor Nachev (На Червено, Gare Terminus) accidentally discovered the original cassette tape with the recording. He transformed the content into digital format, which Margarita Omar (Gare Terminus, На Червено) edited and remastered. The remastered record has been released under the name „Undead Spirits of Malinova Dolina: 25 Year Anniversary“.

*Note: not to be confused with the US band under the same name.
credits

Released September 21, 2017

Serafim Serafimov (Fimata) – electric guitar
Nikolay Gerdjikov (Gerdjo) – drums, back vocals (Voyvoda, Sisters of Radomir)
Emanuil Donev (Emi) – drums
Neor Nachev – vocals, acoustic guitar (На Червено, Gare Terminus)

Edited and mastered by Margarita Omar
Album cover and logo by Margarita Omar

Сингапур – страната, в която бъдещето вече се е случило

Правила, сигурност, мултикултурализъм, лукс и… пълна липса на лична неприкосновеност ви очакват в Сингапур. 

Марина Бей, Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Ако посещението на Виетнам е като пътешествие в миналото и жив музей на комунизма, то това на Сингапур е истинско пътуване в бъдещето и поглед към модерно функционираща авторитарна държава, която просперира. Сингапур е страната, в която бъдещето вече се е случило. И то най-новото бъдеще, онова, което дори в Япония все още не е дошло, въпреки напредъка й. А Европа, възприемаща себе си за развит западен континент е доста далеко от разитието и стандарта на живот до които е достигнала страна като Сингапур (малък град-държава в Югоизточна Азия). Америка, вероятно са искали да изглеждат така или някога са били високо развити подобно на Сингапур. Днес обаче САЩ могат само да си спомнят какво са имали и към какво са се стремяли в дългия период между Голямата депресия от 1929 г. и глобалната финансова криза на “Спукания балон” от 2007 г. Сингапур изглежда като мястото за което хората ще мечтаят, така както преди всички мечтаеха за Америка.

Летището “Чанги” в Сингапур – най-модерното летище за 2016 г.

Летището „Чанги“ в Сингапур с жива растителност, палми и езера. Снимка: Бистра Величкова

Пристигайки от Ханой (Виетнам) в Сингапур веднага се вижда силният контраст между двете страни. Само на 3 часа път със самолет, а толкова голяма разлика в стандарта на живот и развитието. Усещането е сякаш не летиш от една азиатска страна до друга, а прелиташ от една планета на друга. Първите впечатления за високо развита страна започват още от летището Чанги на Сингапур. Летището е много луксозно, с мраморен под и килими, стените са направени от стъкла, така че да влиза слънчева светлина, има истински палмови дървета и трева, засадени в пръст между бляскавия теракот на пода на летището. Сред тропическата растителност се виждат румолящи поточета и рекички. Също така има специален кът за децата, където има дълга пързалка висока 3 етажа (според етажите на летището) и извиваща се като водна ролба.

Тропическа растителност с езеро с риби на летището Чанги, в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Луксозни и богати летища са и тези във Франкфурт (Германия), Доха (Катар) и Дубай (Обединени арабски емирства) и други, но това, което предлага летището “Чанги” в Сингапур надминава очакванията и на най-преситените от лукс и удобства пътници.

Летището “Чанги” в Сингапур е на първо място в световната класация за най-дбори летища за 2016 г., според консултанската компания Skytrax, една от най-авторитетните в сферта на авиацията. На второ място за 2016 г. e летището “Инчон” в Южна Кореа, а на трето е това в Мюнхен.

Камери навсякъде – или спокойствие и сигурност за сметка на лична неприкосновеност

Камери за следене на сигурността в Сингапур има навсякъде. Снимка: Бистра Величкова

Още от самото летище в Сингапур, мерките за сигурност правят силно впечатление, военни с автомати патрулират точно при изхода на пристигащите. Вече влязъл в самия град няма как да не забележиш стотиците камери, които те следят от всеки ъгъл и всяка точка на тавана в ресторант, магазин, бар, метро и т.н. Толкова много камери за наблюдение на обществени места не бях виждала никъде, дори и в Щатите, които са известни със своята склонност за свръх следене на гражданите.

Плакати в метрото, които обясняват, че полицията патрулира навсякъде с цел сигурност на гражданите и може да поиска внезапни проверки на всеки един. Снимка: Бистра Величкова

Камери (CCTV – Closed-circuit television videо surveillance) има през няколко метра в метрото. На свързващите линии, където хората се прекачват за различни посоки и минават по-голям брой хора има шест броя камери, закачени в кръг на тавана, така че да дават 360 градусова видимост на района. Картата за пътуване в метрото, се зарежда с пари на специална за това електронна машина. На екран тя показва всичките ти пътувания, откакто си купил картата – през кои спирки си минал и колко ти е струвало.

Спирка на метро в Сингапур, с множество камери за следене. Снимка: Бистра Величкова

Имейлите, които си пишеш с местни жители на Сингапур не са криптирани, както е по подразбиране в настройките на имейлите в Гугъл (Gmail). Това означава, че при необходимост кореспонденцията между двама човека може да се прочете от трето лице, напълно свободно. Също така, на обществени места, в хотели, ресторанти и т.н., ако искаш да се свържеш с мобилния си телефон към безжичната интернет мрежа, винаги се изисква регистрация, при която трябва да се попълнят множество лични данни – име, ЕГН, телефон, адрес. Ако не се попълнят, не ти се позволява достъп до мрежата. Още един начин за следене е предложението за ползване на мобилен телефон с безплатни разговори, предоставен от хотела, в който сте настанени. От начало, услугата ви изненадва, а малко по-късно разбирате, че това е още един метод за да ви проследят с кого говорите, кои интернет страници посещавате и къде в града се намирате.

Символът на Сингапур – Мерлион – лъв с тяло на риба на фона на небостъргачите. Снимка: Бистра Величкова

Всички тези мерки за сигурност създават усещането, че отвсякъде си следен и наблюдаван. На всеки един гражданин на територията на Сингапур се знае всяка една стъпка и действие. Явно именно на това се дължи и високото ниво на сигурност и класацията на страната като държава с най-ниско ниво на престъпност в света. И наистина, трябва да се признае, че когато върви човек по улиците на Сингапур и в метрото, без значение дали е през деня или късно вечер, се чувства спокоен. Не се чувства застрашен. В централните части и на спирките на метрото не се виждат съмнителни лица, бездомници и алкохолици, по улиците няма просяци.

Пристанището Кларки, с множество нощни барове и дискотеки. Снимка: Бистра Величкова

Без значение дали сте в арабския квартал, индийския, китайския или пък на пристанището с множество барове Кларки (Clarke Quay), навсякъде човек се чувства спокоен, хората са миролюбиви, въпреки различията в културата и религиите си, и никой не се опитва да създава проблеми на другите.

Камери има и в барове, и дискотеки

Нощен изглед към Сингапур от последния етаж на хотела Марина Бей. Снимка: Бистра Величкова

Като споменах пристанището Кларки, където се случва нощния живот на Сингапур, трябва да кажа, че и там навсякъде има камери за следене. Не само това, а група от 5-6 въоръжени, униформени полицаи патрулират през целия район. От една страна, се създава усещането за сигурност и спокойствие, от друга чувстваш личното си пространство и правото си за неприкосновеност нарушени. Чувстваш се като тийнейджър, който са го пуснали да излезе на дискотека, но само до определен час и само с охрана, и камери по които майка му да го следи какво прави… Но може би това е цената на сигурността. От друга страна, в САЩ също има множество камери навсякъде и масово се следят гражданите, в същото време нивото на сигурност там е далеч по-ниско от това в Сингапур. Там редовно има проблеми между етнически групи – черни срещу бели, гражданите имат право да носят оръжие, което води до неприятни последствия.

Джамия в Арабския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Дали причината е, че в Сигнапур жителите са едва 5 милиона, а в голяма страна като САЩ, само в Ню Йорк живеят 8,5 милиона жители? В целите Американски щати населението общо е 318 милиона, народ, който действително е трудно да се проследи и контролира напълно. От друга страна, в Брюксел, където населението е около 1 милион, въпреки камерите по гари и ключови места в центъра (камерите там не могат да се сравняват по брой с тези в Сингапур) и патрулиращите полицаи, чувството за хаос и несигурност е изключително високо. Още преди атентатите през март месец 2016 г., в Брюксел беше опасно да се разхождаш късно вечер, дори и в центъра. Да не говорим за няколко крайни квартала, предимно с емигранти, в които се знае, че не трябва да се ходи, защото могат да те убият. От трета страна, Белгия е държава, която уважава демокрацията и правото на лична неприкосновеност и явно това е резултатът – невъзможност да се контролира престъпността и интеграцията на емигрантите в обществото.

На теория – демокрация, на практика – авторитарно управление

В Историческия музей на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Сингапур е държава, която на теория e демократична страна, но на практика има авторитарно управление. Центристко-дясната Народната Партия за Активност (ПАП) (People’s Action Party – PAP) e най-дълго управляващата партия в Сингапур – от 1959 г. до днес. Страната успява чрез следене и силен полицейски контрол да се справи с престъпността, да създаде условия за мултикултурна среда, в която различните религии и култури съжителстват мирно. И въпреки че бихме погледнали критично към усещането за авторитарно управление на страната, не можем да останем безразлични към високия стандарт на живот и икономическото развитие, които страната е постигнала. Дори да предположим, че политическия режим има елементи на авторитаризъм, това по никакъв начин не се отразило на бързото и успешно развитие на страната, дори напротив.

Кръстовище в центъра на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Темата за личната неприкосновеност и жертването й в името на сигурността е твърде широка, която се обсъжда ежедневно по цял свят. За това, ще спра с разсъжденията върху нея тук, кaто само ще кажа, че високото ниво на сигурност и ниската престъпност в Сингапур са нещо много хубаво, но се заплащат с висока цена – правото на гражданите на неприкосновен личен живот. Но като една млада държава, получила своята независимост едва през 1965 г., Сингапур няма горчивия опит на държавите от старата Европа, преживели авторитарни режими, нацизъм, комунизъм – при които личното пространство и живот на хората са силно нарушени и следенето, и шпионирането на гражданите е било основна движеща сила за контрол на гражданите.

Марина Бей, Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

За да не навлизам в нов дискурс за политическата система на Сингапур, нека погледнем към историята на страната от нейното създаване и разберем как една малка островна град-държава се превръща в една от т. нар. Азиатски тигри, постигайки висок стандарт на живот и техонологично развитие.

История на Сингапур – от развиваща се страна до Азиатски тигър

Стара снимка на Сингапур преди да се превърне в Азиатски тигър. Снимката е в Националния исторически музей. Снимка: Бистра Величкова

При първите заселници на територията на Сингапур, през 7-8 век, страната получава името Темасек (“Морски град”). Името Сингапур получава по-късно, като произлиза от санскрит, от думите синга, сингха (सिंह siṃha, „лъв“) и пура (पुर pura, „град“), което означава “Град на лъва“. Символ на града е именно лъв, който обаче е с тяло на риба и се нарича “Мерлион”. Символът е създаден през 1964 г. Въпреки че се оказва, че лъвове няма на този остров, името и емблемата си остават знакови за държавата. Между 16 и 19 век Сингапур е част от Джахорското султанство.

Сингапур през 16-17 век. Снимки в Националния музей на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

По време на малайско-португалските войни е окупиран от португалските военни части. През 16 век страната става временно под контрол на Португалия, а през 17 век – на Холандия. Сериозната промяна за страната настъпва през 1819 г., когато Томас Стамфорд Рафълс, представител на Британската източноиндийска компания (East India Company), стъпва на острова и основава там представителство на компанията. През 1824 г., компанията изкупува целия остров от управляващия до тогава страната – султан Хюсеин Шах, срещу цена от 60 000 долара и годишна такса от 20 000 долара. На 1 април 1867 г.

Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Сингапур е обявен за британска колония. Страната има много ключово географско положение и пристанище, през което преминават всички кораби търгуващи между Азия и Европа. След Първата световна война, англичаните изграждат голяма военна база в Сингапур, като част от военна стратегия за сигурност. По време на Втората световна война (през 1942 г.), обаче, Япония напада острова и побеждава в битката с британците. Япония контролира острова до капитулацията си във Втората световна война през 1945 г., когато отново е става под властта на Англия.

Открити басейни в студентския кампус в държавен университет в Сингапур. Басейнът се ползва безплатно от студентите. Снимка: Бистра Величкова

През 1959 г. Сингапур е обявен за кралска колония със самостоятелно управление, а дясно-центристката партия ПАП (People’s Action Party – PAP) печели изборите през 1959 г. Ли Куан Ю (Lee Kuan Yew) става първия министър-председател на Сингапур. Той завършва образованието си по право в Университета в Кембридж, Великобритания. Куан Ю управлява три десетилетия, като е смятан за баща на нацията, който за кратко време развива държавата така, че става една от водещите икономики в цял свят и влиза в групата на страните, наричеани Азиатски тигри (Южна Корея, Хонконг, Тайван).

През 1965 г. – Сингапур става суверенна държава

Рисунка на стената в метрото – усмихнати работници на фона на сингапурското знаме. Картината странно напомня подобни снимки и плакати от времето на Комунизма. Снимка: Бистра Величкова

На референдум проведен през 1962 г. се приема Сингапур да стане част от Малайската федерация заедно с Малая, Сабах и Саравак. През 1963 г. Сингапур получава своята независимост от Великобритания. През есента на 1964 г. има масови безредици поради сблъсък между китайското население в Сингапур и други етнически групи. След голям идеологичски сблъсък между ПАП и федералното управление в Куала Лумпур, както и поради опасенията на Малайзия, че безредиците може да се разпространят отвъд границите на Сингапур, на 7 август 1965 г. страната е изключена от съюза. Само два дни по–късно на 9 август 1965 г. Малайзия е първата страна, която признава суверенитета на Сингапур.

В Сингапур мирно съжитеслтват различни култури, религии и националности. Снимка: Бистра Величкова

От тогава, на тази дата е и националния празник. Като независима държава, страната се сблъсква с много проблеми като масова безработица, липса на обработваема земя и суровини, недостатъчно жизнено пространство. За периода на своето управление – 1959 г. – 1990 г., първият министър-председател Ли Куан Ю успява да се пребори с тези проблеми и само за едно поколение прави Сингапур от развиваща се страна от Третия свят в промишлена държава. В последствие тя става и една от най-високо технологично развитие страни в цял свят.

Мирно съжителство на религии и култури

Снимка: Бистра Величкова

Освен с високото си икономическо развитие, с което азиатската страна отдавна е изпреварила Европа, Сингапур е достигнала и абсолютното равновесие в мирното съжителство на различни етноси, религии и култури. Ако Европа ежедневно говори за мултикултурни ценности и единство в различието, то Сингапур отдавна прилага на практика това. По улиците спокойно се разминават жени забулени в бурки, мъже – араби в дълги бели роби – Диш-даш, мъже с тюрбани, индийки с дълги шарени мантии, изповядващи религията на Хиндуизма, или други, които са поклонници на будизма, християни или мюсюлмани, всички живеят в мир.

Джамия в Арабския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Джамия със златен купол се издига сред палмите в Арабския квартал, ходжата пее в определените часове, а от далеко се вижда как джамията е сред множество небостъргачи – бизнес сгради, банки, хотели и др., част от модерен Сингапур. Будистките и хиндуистките храмове, които са един до друг в Китайския квартал, допринасят за колорита на града и приютяват всеки, който се интересува от съответната религия.

Спирка на метрото в Индийския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Отиването от един квартал в друг е като посещение на различни държави с различна религия и култура. Районът носещ името Марина Бей (Marina Bay) и Гардънс бай дъ бей (Gardens by the Bay) е с високи небостъргачи, със стъклени прозорци – бизнес сгради, хотели и т.н. В този район се намира и емблематичната сграда на града – хотелът Марина Бей Сендс (Marina Bay Sands), чиято постройка се състои от три кули, с височина 56 етажа, върху които има конструкция наподобяваща лодка. На този покрив-лодка има открит басейн, ресторант и бар с гледка на целия град. Гледката е пленяваща.

Гледка на цял Сингапур от 56-тия етаж на хотела Марина Бей Сендс. Снимка: Бистра Величкова

Луксът е неописуем. Вечер целият град е окъпан в светлини. До известният хотел са Градините на Залива (Gardens by the Bay), които представляват национален парк, разположен на 250 декара изкуствено създадена земя върху водата. Преди, това място е било част от океана, но е донесен пясък и строителни материали, които да създадат изкуствена суша. Внушителни огромни дървета, наподобяващи гъби се издигат, осветени в различни светлини. А целият район е с богата природа, тропически растения и цветя.

Дървета подобно на гъби, по които тече електричество, за да светят. Снимка: Бистра Величкова

Само на няколко спирки, с метрото от Марина Бей и Градините на Залива е Китайския квартал (China Town), който изобилства от множество ресторантчета с китайска храна и само за няколко минути сякаш се пренасяш в Китай. В кварталът Малката Индия (Little India) пък наистина трудно се срещат различни хора от индийци, което си е истинско “посещение” на Индия. С тази разлика, че Малката Индия в Сингапур, поради строгите закони и правила, е далеч по-чиста и регулирана, от истинката държава Индия, известна с хаоса и неспазването на правила.

Индийския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Сингапур – прекрасна държава на забраните и глобите

Сингапур – прекрасна държава на забраните и глобите, или както на английски е заложен двойния смисъл във фразата “Singapore – the fine city” (“fine” – на анг. ез. – 1. глоба; 2. хубаво, прекрасно).

Някои от правилата в Сингапур са следните:

Някои от правилата в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

– Забранено е да се плюе на улицата или да се дъвче дъвка. Дъвки не се продават никъде в цялата държава, а притежанието или употребата на дъвки са незаконни. Забраната звучи, както у нас забраната за наркотици: Забранено e да продаваш, купуваш или употребяваш… дъвки!

Знак за забрана да се плюе по улиците в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

– Забранено е да се продават цигари и алкохол на деца под 18 години – глобата е 10 000 сингапурски долара. Иначе, дори и да си над 18 г. алкохолът в Сингапур е толкова скъп, че има силата да те откаже да пиеш. Цената на една чаша бира (500 мл.) е 14 SGD (Сингапурски долара), което е малко над 9 евро, приблизително равно на 18 лева. Цената на алкохолен коктейл в заведение е около 18-20 SGD (18 SGD = 12 евро = 24 лева).

– Забранено е да се храниш или пиеш течности в метрото, както и да носиш азиатския плод Дуриан, който има остра миризма (в метрото има специално поставени забранителни табели за този плод)

– Забранено е да се пуши на улицата и в заведения (дори и да са на открито). Има обособени места за пушачи, най-често близо до кофа за боклук, където да могат да си изхвърлят фасовете.

– Забранени са сайтовете излъчващи порно съдържание. Сайтовете, които без проблем се отварят в Европа и САЩ, в Сингапур са блокирани.

Хиндуистки храм в Индийския квартал на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Свобода на словото – още една от “забраните” в Сингапур

Забранено е да се събират пет или повече човека на обществено място и да обсъждат политически или социални проблеми. За подобно събиране се изисква разрешение от полицията. Граждански протести не могат да се провеждат никъде, освен на установеното за това място наречено “Ъгъл на Говорителя” (Speaker’s Corner), който се намира до парка Хонг Лим. За да се проведе граждански протест или демонстрации там е необходимо предварителна регистрация в полицията. И въпреки, че Сигнапур се нарежда сред една от първите държави за най-ниско ниво на корупция, престъпност, висок икономически просперитет, по отношение на Свобода на словото страната далеч не е на едно от първите места.

Посетителите са събули обувките си преди да влязат в Хиндуисткия храм. Снимка: Бистра Величкова

Компании свързани с правителството контролират местните медии. Компанията МедиаКорп е основния доставчик на телевизионни и радио канали в страната. Сингапур Прес Холдинг, свързана с правителството, пък е компанията, която контролира печатните медии в страната. Медиите в Сингапур са често критикувани в липса на свобода. Известно е, че сред журналистите има сериозна автоцензура.

Marina Bay Sands. Снимка: Бистра Величкова

През 2014 г. Сингапур стига най-ниската си позиция в ранклистата за Индекс на свобода на пресата, публикуван от френската организация Репортери без граници. В свой отговор Държавния орган за развитие на медиите казали, че по този начин защитават обществото от обидни и вредни материали. Освен това притежаването на частни сателитни телевизионни чинии е забранено. По отношение на Интернет, правителството няма широко разпространена политика на цензуриране, но има списък с поне стотици уеб сайтове (предимно порнографски), които са блокирани като се казва, че това е “Символично изразяване на сингапурската общност за нежелание от вредно съдържание в Интернет”.

Украси и скулптури на Хиндуистки храм в Индийския квартал, в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Забележителности в Сингапур

Marina Bay
Marina Bay Sand (birdview on 57th floor)
Gardens by the Bay
Clarke Quay (барове, клубове)
Merlion Statue (Статуята на Мерлион – символа на града)
Orchard Road (главната търговска улица)
China Town
Arab Quarter
Little India
Singapore Botanic Garden
Singapore Zoo
National Museum of Singapore
Peranakan Museum

Sentosa Island
Puala Ubin Island

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Статията на Бистра Величкова е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 5, май, 2017 г.

*Статията на Бистра Величкова е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 5, май, 2017 г.

Четете още за страните от Азия:

ФИТНЕС (разказ)

НА ВЕСА

Значи, аз много хора съм гонила от фитнеса. И окото ми не ми мигва. Не ми пука дали ще им взема парите или не, като са ненормални, нахални и не спазват правилата – вън. Значи, веднъж ми идва една мадамка, влиза и си води за каишка и кучето, такова дребно чихуахуа. Вика: “Ами аз да тренирам при вас, може ли?” Викам, може. “Ама с кучето?” Викам, с кучето, в смисъл, то да ви гледа, докато тренирате? “Не, не, може ли да бяга с мен на пътеката? Нямам време да го разхождам, след работа, та да изразходи малко енергия тук с мен?” При тия думи, аз не знам какво да кажа. А да се изпикае до пътеката искате ли? Съвсем да му е като разходка в парка?! Тя ме гледа стреснато: “Ама не, то няма да…” Има, няма, вратата е ето там и довиждане! Съжалявам, но аз не мога да съм дипломатична с идиоти!

Разказът „Фитнес“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4

Или пък, една друга кукувица, влиза в залата с колело. Не го оставя до входната врата, а влиза директно с него! Алооо, ей чшшш?! Къде с това колело, бе лейди Даяна? Викам ѝ аз, на принцеската. А тя най-невъзмутимо, вика: “Ами, аз искам да тренирам, ама не на велотренажора, а като си карам моето си колело, на него съм си свикнала. Седалката ми е по-удобна, а и гумите се движат! Ще бъде ли проблем?!” Сега ти ми кажи дали ще бъде проблем?! Не, лейди, прави си кръгчета из залата, докато другите тренират, само внимавай да не ги блъснеш! Абе ти луда ли си, отивай навън да си караш колелото и да не съм те видяла повече! Какво им е на тия хора, не мога да си обясня? И като съм тръгнала да ти разправям какви идват тук, чакай да ти разкажа за най-абсурдната случка. Идва едно момиче, с фередже, мюсюлманка. Аз съм си окей, всеки да си вярва, в каквото си иска. Един в Алах, друг в Исус, трети в любовта, а аз в интензивните тренировки. Както и да е, но в залата, без значение каква ти е религията, е редно да се държим адекватно, нали?! Идва тая и аз ѝ викам сваляй го това фередже и се качвай на пътеката да тичаш. Тя не ще. Вика: “Няма да го сваля! Религията ми не го позволява”. Ама тук тренираме само жени, бе пиленце, какъв е проблемът? Нали само пред мъже не можеш да го сваляш? И тя ми мънка нещо, ами ако влезел някой мъж и т.н. Как ще влезе мъж тука! Изключено! Сваляй фереджето и почвай да тренираш.

Разказът „Фитнес“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4 и 5

Тя пак се опъва. Викам, или сваляш фереджето, или си тръгваш от залата. Няма да си губя цял ден с теб да се обясняваме. Аз не мога да те пусна да тичаш с тоя скафандър, да ми се изпотиш в него и да ми припаднеш тук, да се чудя какво да те правя. Е, кандиса, свали го това пусто фердже и тръгна да тича на пътеката. И гледай ти, след няколко минути как в залата влиза Генчо монтьора, ‘дето ще ни оправя единия велотренажор. Ей боже, от два месеца ни лъже, че ще дойде и никакъв го няма. И точно днес, когато тая си свали фереджето, Генчо пристига. И тя като видя, че има мъж на вратата и като изхвърча уплашена, като подгонена сърна, със 120 се втурна към съблекалнята. И я чувам от там как крещи на развален български: “Вие, излъга! Вие, излъга!”. Не съм те излъгала бе, ти Генчо за мъж ли го имаш? Гарантирам ти, че твоя бог не го е видял Генчо, а и Генчо не те е видял теб. Той по цял ден гледа жени без фереджета, така че и да те е мернал не му е направило впечатление. Е, това момиче повече така и не дойде. А, аз чакам да видя колко ли още луди хора ще ми се случи да изгоня от фитнеса! Трябва да въведем изискване за удостоврение от психодиспансера за всеки желаещ да тренира в нашия клуб. Или пък да си наемем психиатър, който да стои на входа и още там да ги хваща, да ги диагностицира и да не ги пуска да влизат. Ако пък вярно го направим така, няма да има интересни случки, които да ти разправям? Те, ако не са лудите хора, ние ненормалните ще умрем от скука!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4 и 5

ТАЙНАТА НА ЛЮБОВТА (разказ)

Разказът „Тайната на любовта“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015.

Гледай сега, животът така е направен, че винаги да ти е трудно. И винаги да си изправен пред абсурдни и невъзможни избори. Но да знаеш, че с времето става все по-трудно. За това не се притеснявай и не съжалявай за нищо сега, защото след няколко години ще стане още по-зле. Но така или иначе, няма правило как да се живее. Всеки сам си го измисля. Както е например тоя мит с любовта. Няма любов. Това е. Всичко е фантазия в главата ти. Онова там, дето в корема ти трепвало, пък краката ти омеквали, глупости! Чисто и просто психологическо внушение. Фан-та-зия! Животът си е такъв, какъвто си е – тъп, сив и скучен. Но все някак трябва да минеш през него. Като си на тази земя, нямаш друг избор. Правиш глупости и живееш чрез грешките си. Като сгафиш някъде, той животът сам те поправя. Някой си решават, че сега ще си фантазират, че са влюбени. Да си оцветят малко ежедневието. Други пък се вкопчват в работата като удавници за сламка и се опитват там да търсят забрава от безсмислието. В крайна сметка, целта на всеки е една и съща, да мине през живота успешно, да си изпълни задачките – образование, работа, къща, семейство, деца. После евентуално внуци като бонус и това е. Било, каквото било. Край. Накрая изчезваш, защото на света вече не си му нужен. Имаш наследници, които тепърва ще минават по същия този труден път. Оставяш на тях безсмислената борба. Ей това е най-големият абсурд на живота, че цял живот вървиш към края. И си поставяш цели, и се ядосваш, ако не ги постигнеш, и се бориш за разни неща, дето си измисляш или някой ти е вменил в главата, че са важни… Цял живот тичаш след вятъра. И за какво? Е, хайде да не е сега съвсем да те откажа от живота. Има и хубави неща в цялата тази безсмислица, струва си заради някои моменти… Но като цяло… Ето ме мен,

Разказът „Тайната на любовта“ в сп. „Страница“, 2/2015, стр. 21

гледаш ме сега – успешна жена, ще си кажеш – семейство, мъж, две деца и кариера. Добре изглежда, нали? Добре звучи. Ама, ако ме попиташ дали съм била влюбена в мъжа ми, знаеш ли какво ще ти отговоря?! Естествено, че не! Не бях влюбена в него. Никога не съм била. Нищо не чувствах. Той просто беше настоятелен и нахален. Дори сме толкова различни, че понякога направо се чудя как се е получило между нас. И получило ли се е въобще? Той беше влюбен до уши. Всичко беше готов да направи. И аз си казах, явно това е начинът – мъжът да обича повече жената, за да могат по-дълго да бъдат заедно. Ама и това е вятър. Той живота си го е намислил как ще бъде за теб и ти нищо не можеш да направиш. Беше станало време вече да се женя и да раждам. Викам, айде давай го, тоя ще е, щом и той толкова иска. Нека си се набута по собствено желание. Той – инженер, аз – лекар. Нищо общо. Нямаме никакви общи теми на разговор. Даже помня съвсем в началото, как вечер с часове ми разказваше за работата си. А, аз, умирам от скука, но нали съм възпитана и го слушам. Аз се интересувам от музика и литература, обичам да чета книги. Той – от кросови мотори и състезания с коли. Уикенда, той отива да кара по разни специални терени, аз оставам вкъщи – да си чета книга. Свикнахме си и изградихме толерантност един към друг. И започнахме да си съжителстваме много спокойно, без никой да пречи на другия. То това е май семейният живот, да успеете да живеете заедно, без да си пречите и да се дразните. Всичките ми приятелки, дето бяха много влюбени, дето изживявах любовта на живота си, то страсти, чудеса, накрая се разведоха и са нещастни. Любовта означава нещастие. С мъжа ми сме все още заедно, само защото никога не съм го обичала! Така е направен животът, пълен с парадокси и необясними обрати. Вече от 20 години сме заедно със съпруга ми и той незнае, че никога не съм била влюбена в него. Но той и не ме пита. Той го приема за даденост, че то това си е така, щом съм с него. Ние не говорим за тези неща. Никога не сме говорели. И по-добре. Така или иначе, ако някой ден реши да ме попита: “Обичаш ли ме?”, ще му кажа: “Много ясно! Как да не те обичам?”. И после ще избухна в смях. Просто знам, че така ще стане. Не мога да лъжа без да се смея. Смехът е моята съвест. Но той не ме пита дали го обичам. А и какво значение има, след толкова години. Важното е, че сме заедно, имаме две деца и живеем без да си пречим, нали? Аз му давам свобода, той ми дава… В същото време всичко сме си изпълнили от житейските задачки. Какво повече може да иска човек? Само понякога… Понякога, когато оставам съвсем сама вкъщи, децата са някъде навън, мъжът ми го няма, а на мен ми е омръзнало да чета книга, излизам на балкона и пуша. Гледам как хората вървят забързани по улицата, колите минават една след друга, светофара светва в зелено, жълто, червено… Ето в такива едни моментни паузи в живота, мозъкът ми прищраква и си спомням за онова момче. За първата ми любов. На 17. С дълбоки черни очи.

Разказът „Тайната на любовта“ в сп. „Страница“, 2/2015, стр. 22

Висок, атлетичен. Цитираше Шопенхауер и знаеше наизуст стиховете на Рембо. Говорели сме си ден и нощ без да спираме, без да си омръзваме. За всичко. За хората. За живота. Спасявахме се един друг от смисъла. Но сякаш бяхме твърде малки, за да знаем, че това което ни се случва някои го наричат любов; Твърде малки, за да можем да се оценим един друг. Мислехме, че винаги ще сме заедно и винаги ще си говорим така с часове. Тогава не знаехме, че времето бърза, не спира, че животът има способността да разделя, разпръсва и разминава хората. Наскоро разбрах от някого, че е в Щатите. Работел за голяма банка, бил зарязал философията. Чудя се само дали в натовареното си ежедневие и той понякога пуши сам на прозореца и наблюдава хората и колите по улицата? И дали… Винаги в този момент ще ме разсее звънеца на вратата, когато си пристига мъжът ми… Или викът на децата, които се прибират от училище… Тогава хвърлям последен поглед на сивия булевард навън, светофарът светва зелено, потокът от коли тръгва бързо надолу. И знам, че онази прегръдка с която посрещам съпруга ми ще ме върне обратно към реалността. В крайна сметка истинско е само това, което съществува тук и сега, и което можем да докоснем. В такива моменти ме връхлита прозрението, че тайната на любовта не е в това тя да не свършва, а просто никога да не започва…

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът „Тайната на любовта“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015.

Разказът е прочетен за първи път публично, от автора, на Вечер на дебютантите в Литературен клуб „Перото“, на 1 декември 2015 г. Събитието е част от Софийския литературен фестивал в София, 2015 г.

СЪТВОРЕНИЕ (разказ)

     На Маргарита

Painting: Egon Schiele, „Two Women Hugging Themselves“ („Zwei sich umarmende Frauen“)

Зърната на гърдите ми гледат към тавана. Нейните гледат в мен. Рисува ме. Поглежда ту към мен, ту към белия лист. Аз лежа на леглото със затворени очи. В сумрачната стая с пуснати завеси чувам единствено триенето на графита на молива, с който ме създава.

Звукът ме унася, кара ме да изчезна напълно, да забравя за съществуването си и да се отдам на сътворението. Чувам как моливът прави обла линия, после черта, после как повтаря тази черта няколко пъти, с триене нагоре-надолу.

Мисля си за създателя ми. Видях го, преди да затворя очи и да му се отдам. Момиче с дълги крака, тънки пръсти, детско лице, със сдържана усмивка пред непознати, чувствителна и крехка, когато е влюбена, студена, когато я заговори мъж, възрастна в опита си, млада в мечтите си. Така я почувствах за няколкото часа, от които се познавахме.

Докато навън слънцето напича силно и следобедът е застинал в безвремие, в нейната стая е хладно, завесите са пуснати, а тя подостря молива, с който ме рисува. Каната на пода със студена мента с лед е почти празна. Аз продължавам да позирам за образа, който тя създава. Тя също е без дрехи. Винаги е без дрехи, когато рисува голи модели.

Казва ми, че харесва краката ми. Най-много я вдъхновявали, заради добре оформените мускули. Харесва и гърдите ми. Казва, че ще ми отива мъжки член и пита дали имам против да го нарисува. Оставям я да ме създаде, каквато ме иска.

Показва ми готовата рисунка и ме поглежда игриво. Нямам глава, устните ми са вагина, която се усмихва малко под гърдите, а под нея виси еректирал член, добре оформен, точно между здравите бедра. Вместо глава, от шията ми излиза палма, която е залята от висока черна вълна, в която се давят хора, щрихирани с две черти.

Без да дочака реакция за картината, ляга до мен, прегръща ме и притиска тялото си до моето. Прошепва в ухото ми, че съвършеното тяло е това на двама прегърнати, слели се в едно – две глави, две усти, четири очи, четири крака и ръце, и две сърца. Това за нея е перфектният човек. Иначе, разделени, всички хора са несъвършени.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в BINstory, в Бинар, юни 2017 г.