Туристи в “Била”

И този петък пак минах през “Била”-та. Казвам “и този”, защото всеки път се заричам, че ще е за последно. Купих каквото трябва и се нареждам на дежурната опашка на касата. Пред мен един от “новите” европейци – мургав емигрант с хляб и цигари, а пред него – баш европеец, демек нашенец, с литър бира и вакуумирани пържоли под ръка. Най-отпред – момче и момиче туристи – чужденци се суетят нещо до касата. В това време мургавия европеец се озърта неуверено, докато нашенеца благославя августовската софийска жега и политиците. С две думи – дотук всичко както си му е реда.

Разказът на Иван Сан е публикуван във в. „Стършел“, 7 октомври, 2016 г., бр. 40, стр. 4

Идва ред на младежите туристи. Касиерката – едра жена на видима възраст около 50 и малко кисела, заради жегата, но най-вече заради многото туристи – сканира продуктите, и ги изсипва обратно в кошницата. Казва сухо:

– 23.47.

Чужденците поглеждат към екрана на касовия апарат и отброяват внимателно българските банкноти, докато служителката, видимо вкисната ги пустосва защото не говорят езика й. Не само, че не говорят езика, ами и дребни нямат, моля ви се! След кратко суетене се разбраха със сметката, но за беля се оказа, че на младежите им е нужна и торбичка за продуктите. Следва кратка театрална миниатюра с мимики и жестове, в резултат на която става ясно какво “още искат тия”. Касиерката посочва припряно към касата:

– Ей там са торбите – толкоз ли не може да ги видите?!

При тези думи нашенеца с пържолите се раздвижва:

– Аааа, тя Меркел така ги учи: ‘сичко на готово! – подхвърля, видимо развеселен от това че най-после нещо интересно се случва в празния летен ден (1).

Младежите послушно следват инструкциите на служителката, взимат торбичка и се насочват към изхода. Това се оказва голяма грешка!

в. „Стършел“, 7 октомври, 2016 г., бр. 40,

– Алоооооу! Теа торби се плащат! – застига ги нервния крясък на касиерката.
Момчето и момичето се споглеждат стреснато, при което охраната на магазина им обяснява на развален английски, че торбичките се плащат. Внезапно разбиране озарява лицата на туристите. Отброяват нужните стотинки и ги подават на касиерката, която обаче упорито не спира крещи, явно изнервена от дългата смяна, но най-вече от нежеланието си да работи точно това, точно сега и точно в тази “Била”. В този момент момчето-турист проявява неблагоразумието да запита, при това любезно:

– Excuse me, can you please stop yelling at us? (2)

Тази реплика се оказва втората грешка на нещастните туристи. Касиерката окончателно подивява от ярост:

– Айде само да не псуваш, а?! Нема да псуваш! ОмръзнАли сте ми ‘сички такива! Ше псува той! Кой псуваш ти, бе?

Туристите се споглеждат стреснато и забързват крачка към изхода.

– Ааааа-ма-хааа, западняци разглезени! – провиква се след тях касиерката, вече поуспокоена, че добре ги е „насолила тия“.

Когато туристите изчезват от погледа й, тя поглежда доволно към хората на опашката, а по лицето й се чете гордост, че и тя поразбира малко чужди езици! Мъжа с пържолите й кимва в знак на солидарност, че не сме се оставили ние българите да бъдем унижавани от чужденците и възкликва одобрително:

– А така, а така! Да не си мислят, че всичко им е позволено!

После добавя делово:

– Имаш ли цигари “Карелия” синя?

Касиерката, вече успокоена отвръща:

– Абе, нямаме, ама чакай да видя… а, останала е една тука, ето! – смига му приятелски и му подава пакета цигари като на свой човек.

ИВАН САН

---

(1) Тук е мястото да вметнем, че въпросните туристи говореха език подобен на чешки, но както би забелязъл нашенеца в този момент: “Чешки-мешки – Меркел е на ‘сЕкъде!”.
(2) “Моля, може ли да не ни крещите?”

* Разказът е публикуван във в. „Стършел“, 7 октомври, 2016 г., бр. 40, стр. 4

Никога не можеш да забравиш, “каквото ти принадлежи”

“Каквото ти принадлежи”, Гарт Грийнуел (Black Falmingo Publishing, 2016), превод Надежда Радулова

“Каквото ти принадлежи” е дебютният роман на американския писател Гарт Грийнуел, излязал в САЩ под заглавието “What Belongs to You” от издателство “Farrar, Straus and Giroux” (2016 г.). В превод на български от Надежда Радулова, е публикуван от издателство Black Falmingo Publishing (2016 г.). Романът, разказващ за любовната връзка между американски преподавател в Американския колеж в София и младо момче, което живее на улицата и проституира, получи много силен международен отзвук. “Приказка за сексуалната мания се превръща в класика” е заглавието на статия за книгата в “The Telegraph”; “Репресии и момчета под наем. Един роман за гей желанията и срама, изследва динамиката на парите и властта“, пише в подзаглавие за книгата “Independent“. С много положителни ревюта за романа излязоха и издания като “The New York Times”, “The Washington Post”, “The Guardian” и т.н.

Самият Гарт Грийнуел живее в България повече от четири години, като работи като преподавател по литература в Американския колеж в София. За това време, освен, че научава много добре български език, разбира и много за живота в България, за крайните квартали и панелните блокове (особено тези в „Младост“), за младите, които сякаш нямат бъдеще в родината си и бързат като завършат училище да емигрират в чужбина; Или за някои от онези, които остават и продават себе си на улицата, за да изкарват пари. Романът “Каквото ти принадлежи“ е разделен на три части – “Митко”, “Гроб” и “Зараза”. Първата част “Митко” излиза като самостоятелна новела още през 2011 г. По-късно авторът написва и останалите две части и ги оформя в общ роман. Премиерата на книгата в София, се състоя на 4 октовмри, 2016 г., в Литературен клуб “Перото”.

“Каквото ти принадлежи” е онова, от което никога не можеш да избягаш. Това е твоето минало, което колкото и да се опитваш да забравиш, винаги ще напомня за себе си – скандалите между родителите ти, разводът им, подмятането на децата между двамата, доведените ти сестри, бягствата от вкъщи, безразборния секс с непознати. Това е болезненото ти израстване оставило завинаги своите отпечатъци върху нараненото дете в теб, което все повече криеш, за да се адаптираш по-добре в света на възрастните. При първите любовни трепети, чувствата ти са наранени от момчето, в което си влюбен. В същия този момент баща ти е прочел дневника ти и разбира, че си гей. По телефона, ти го молиш да поговорите, защото се чувстваш наранен и самотен, а той ти казва повече да не се прибираш вкъщи. Това е историята на главния герой в романа “Каквото ти принадлежи”. Това, което ти принадлежи – твоят дом, разбирането и подкрепата от родителите – в един момент се оказва, че не ти принадлежат. Всичко, което имаш на този свят си единствено самият ти – твоята душа и тяло. Но тези душа и тяло са твърде самотни и искат да “принадлежат” на сърцето на някого, да бъдат обичани, да бъдат разбрани и стоплени от сродна душа, от човека, който всеки търси като изгубен ангел с едно крило. Трябва му другата полвина от него, за да полетят заедно като съвършено цяло.

Рецензия за романа „Каквото ти принадлежи“, публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 7-13.12.2016 г., стр. 4

Какво става, обаче, когато в отчаянието си, платим на някого, за да ни “обича”? Тогава той принадлежи ли ни? Може би да, според пазарния принцип и закони. Срещу определена сума пари – получаваш определена стока или услуга. А според човешкия закон какво получаваш? Вероятно болката от неизбежната съдба на другия, проекция на твоята собствена болка – да бъдеш този, който животът е направил от теб. Да плащаш за “любов”, въпреки че знаеш, че не искаш това. И да продължаваш да го правиш, тласкан от някакво вътрешно влечение към това момче. Без да искаш се влюбваш в него и за теб той става специален. А ти за него – един от многото му “приятели” – клиенти.

В тоалетните на НДК, главният герой от романа, плаща 20 лева на двадесетгодишния Митко, чиито единствен начин за оцеляване е като продава тялото си. Американският преподавател, който разказва от първо лице историята в романа, е чувствителна личност и съжалява момчето на улицата, но не прикрива своята човешко-животинска природа, която при възбуда иска екстаз и облекчение. А всичко, което иска Митко е да има модерен айфон, нови дрехи, храна и покрив над главата си. Това, обаче, което получава от живота е – много “приятели”, с които си урежда срещи по интернет, из нощна София. Накрая, вместо с много пари, Митко се сдобива със зараза, със сифилис. С тази болест вече не може да изкарва парите си по добре познатия начин, “приятелите” го забравят, а той няма материална възможност да се лекува. Съкрушен, нещастен и пиян, блъска посред нощ на вратата на американския си приятел. Той се оказва единственият, който е готов да му помогне с пари за храна и лечение, единственият, който го приютява у дома в студената зимна вечер. От чиста човещина или поради силното си влечение към Митко, американецът се оказва единственият му “истински приятел”, както самият Митко го нарича, докато му благодари за помощта.

Любовта обаче е “заразна”. Американецът също се оказва заразен със сифилис. Открива това, две години след последния си интимен контакт с Митко. Да принадлежиш на някого и някой да ти принадлежи означава, и да споделяте “инфекциите” на това да сте заедно; да споделяте болката и грапавите белези от раните по душата. И докато си мислиш, че като си плащаш за любов си далеч от тази интимност и обвързаност с другия, идва момент, в който се оказваш най-въвлечен, като с истински интимен партньор. Ако можеше, поне да не се беше влюбил в този така чаровен уличник. Любовта винаги прави нещата по-сложни. Американецът е изправен пред решението да прекрати контакта си с Митко завинаги, защото вижда, че колкото и пари да му дава, колкото и да му помага, той остава все така безпомощен и продължава да живее, както знае. А и не е ясно до колко харчи дадените му пари за лечение от болестта си.

Последната сцена, в апартамента на американеца е описана много живо и

Корицата на американското издание на романа „Каквото ти принадлежи“ от Гарт Грийнуел

емоционално. Митко идва пиян и вероятно дрогиран, едва гледа, целият е премръзнал от студ, залита и се свлича на дивана в хола. После изяжда всичко от хладилника и докато пие ту кисело мляко, ту прясно, заедно с банан, не спира да повтаря на американеца: “Ти си истински приятел”. А той го гледа със съжаление и не знае какво да каже. В същото време, мислено си повтаря как това трябва да бъде последната им среща.

Интересно е да се види България, по-конкретно София, през очите на американския писател Гарт Грийнуел – живял и работил у нас. Той не спестява нищо от това, с което сме свикнали в ежедневието ни като българи. Много естествено и точно е описана обстановката, и декорите на София, сред които се развива действието на романа. А самият образ на момчето, което продава тялото си по улиците на града е като метафорично обобщение за съдбата на много от младите хора в една пост-социалистическа страна, която ежедневно се опитва да се адаптира към промените, дошли след демокрацията. Митко пие алкохол, взима наркотици, ходи с евтини тънки кецове, в които му замръзват и прогизват краката, през зимата. Той е роден и израстнал в онази България на бедните панелни блокове, в крайните квартали, с кал, боклук и бездомни кучета, с порутените поликлиники, в които властва нелюбезното отношение и липсата на дискретност към пациентите. В квартала със символичното име “Младост”, няма църква, защото когато са строили блоковете там, всички са вярвали в комунизма. А Митко, все още си е играел и гушкал баба си, подобно на онова малко момче във влака, което героят вижда напът за морето. И се замисля дали и него го чака бедната съдба на Митко. И защо когато си дете си толкова искрен и импулсивен, а като възрастен ти се струва така неестествено да прегърнеш собствената си майка. Предпочиташ да платиш за прегръдка на непознат, отколкото да се върнеш в изгубеното си детство, неизбежно белязано от страдание и мрачни спомени.

Не само това, а докато си плащал за нежност и топлина, без да искаш, си се влюбил. И си започнал да очакваш същото от другата страна, сякаш напълно забравил, че всичко е бизнес, сделка. Иска ти се да не си един от многото приятели на Митко, а да почувстваш, че си единственият. Но уви, Митко от малък се е научил, че единственото, което има е себе си и отдавна не мечтае само за един приятел, защото знае, че любовта е бизнес, а животът – стокова борса на човешки съдби. Така или иначе, пред болестта и неизбежния край всичко друго се обезсмисля. Любовта е обречена, чувствата разяждат отвътре, а парите са вечни. Но и споменът остава вечен, защото никога не можеш да забравиш, “каквото ти принадлежи”.

Бистра Величкова

* Рецензията е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 7-13.12.2016 г., стр. 4

Япония – цената на успеха или мантра за смирение

Най-голямото кръстовище в света – Shibuya crossing, в Токио. Снимка: Бистра Величкова

Вероятно някои мислят, че са пътували много, посетили са голяма част от европейските столици – Париж, Рим, Лондон, Берлин и т.н. Да предположим, че са се докоснали и до живота в САЩ.

Границите на България се отвориха последните години и хората имат възможност да пътуват. Да кажем, че сте видели голяма част от Западния свят. Свят, който за нас българите винаги е бил така мечтан, идеален и напреднал. Към който винаги сме се стремили да принадлежим. До такава степен идеализиран, че сякаш на моменти забравяме, че земното кълбо има и Източна половина, която не значи само – Източна Европа.

Нощен изглед в Токио от небостъргач. Снимки: Бистра Величкова

В България винаги се е говорело за Запада, за ценностите на Запада, за поведението на хората там, за това колко са възпитани, и сдържани, макар и студени, но пък точни и работливи. И колко е важно, ние да се учим от тях, да бъдем като тях и т.н. Израснал в България след ‘90-та година, всеки е закърмен с ценностите на Запада, индивидуализма, себеутвърждаването, личния успех, който е резултат от много усилия.

И точно човек е започнал да възприема някои от тези културни особености и попада в Япония, където пък индивидуализма се смята за най-голям “враг” и преди личността, стои групата. Не само това, а страната е по-напреднала и прогресираща от повечето западни държави (залагащи на индивидуализма).

Жители на Токио чакат подредени в колона метрото. Снимки: Бистра Величкова

Япония също така показва, че скромността и смирението все още са ценност и се уважават. А в България, точно се научихме, че подобни качества пречат на индивида да се доказва и успява. Не че на това ни научи Запада, а така ние разбрахме ценностите на западната демокрация – да успяваш чрез невежество, арогантност, неуважение, блъскане с лакти и катерене със зъби и нокти към върха. Българин с подобен манталитет едва ли би могъл да оцелее в Япония, където уважението и възпитанието са водещи черти в общуването. Какво все пак представлява по-точно Страната на изгряващото слънце? Чак, когато отидете там разбирате защо така я наричат. Япония представлява бъдещето на света.

Работeн ден между 12 и 14 часа

Това не е още една държава на планетата, а съвсем друга планета. Ако мислите, че германците са най-работливата и дисциплинирана нация в Европа, то японците са два пъти по-работливи, три пъти по-дисциплинирани и уважаващи се един друг. Ако пък случайно решите, че американците са най-работливата нация извън Европа, не прибързвайте преди да сте видели как работят японците. Официалният работен ден в Япония, според закона, е както навсякъде – 8 часа. Но се смята за изключително невъзпитано да си тръгнеш преди шефа ти или точно на 8-мия час. Съвсем нормално е да останеш на работа 3-4 часа след  “официалното” работно време, без това да ти носи допълнителен доход (както в Америка се плаща по-високо допълнителната работа). Т.е. 10-12 часа работа на ден за човек, който не е мениджър е норма в Япония. Ако пък си мениджър или шеф, работното ти време става близо 16 часа (без преувеличение, потвърдено е от местен японец – мениджър в голяма компания). Ако в България и Европа час пик вечер, когато хората се прибрат от работа е около 18-19 ч., то в Япония най-натоварените часове, когато хората си тръгват от работа и метрото е претъпкано около 22 ч. На следващия ден, разбира се, работното време е както навсякъде – начало 8.00 ч.

Излизаш сутрин в 8 ч. и виждаш по улиците на Токио (град с 13 млн. жители) как тълпи от хора маршируват под негласен строй към работните си места. Всички облечени в костюми, сякаш като с униформи – черен панталон с ръб, лъснати черни обувки, бяла риза и куфарче или черна чанта през рамо. Движението там е като в Англия – от лявата страна. Затова като европеец или още повече като българин, почти винаги без да искаш се оказваш обратно на движението. Учениците са облечени с униформи и се сливат със сутрешната тълпа.

Японци отиват на работа и чакат на светофара на най-голямото кърстовище в света – Shibuya crossing, в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Въпреки че толкова много хора бързат към работа, никой не тича, никой не се бута в другия, не се нагрубяват, не викат. На метрото прилежно се нареждат на опашка, определена за качване. Мястото за чакане е очертано с бели линии, точно там, където ще се отворят вратите на метрото. Всички спазват тези очертания, до такава точност, че дори не настъпват линиите с обувките си. И никой, ама наистина никой не прережда другия или не решава да избута всички и да мине най-отпред. Хората не мислят само за себе си, когато са на обществено място. При качването и слизането от метростанциите, на стълбищата е означено със стрелки, че лявото стълбище е за качване, а дясното за слизане. И всички спазват това и дори не помислят да се качат например по дясното стълбище, защото е по-празно от другото. Има правила, които се спазват безусловно. Да, това е така и в Америка, и в Германия, и в Англия и т.н., но в Япония това е доведено до максимална крайност, чак роботизирано спазване на правилата.

Влака стрела – Шинкасен, който се движи със скорост около 300 km/ч. Снимки: Бистра Величкова

Спазваме законите, защото така е по-лесно за всички

Когато споделих именно това мое впечатление с Коши (японец, който живее в Йокохама, но работи в Токио, като мениджър на голяма технологична компания), той каза: “Защо те е впечатлило това, че всички спазват правилата и законите?” Толкова просто и логично звучеше въпроса му, че не намерих думи и начин да му обясня защо на един човек от България именно това му прави такова силно впечатление. Той продължи: “Ние, не, че сме толкова стриктни, а просто знаем, че така е по-лесно за всички”. Това пък няма как да го обясня на много от българските си сънародници.

Работата е моят личен живот

Следващият въпрос, който зададох на Коши беше свързан с моето неразбиране как успяват да работят толкова много  – 12 – 14 часа на ден? Как издържат? Не се ли изморяват? Той отговори:“Не се изморяваме. Ние така сме свикнали.” А кога ви остава време за личен живот? Коши: “Не ти разбирам въпроса? За мен работата е моят личен живот”.

Табела предупреждава пешеходците да не заглеждат в смартфоните си. Снимки: Бистра Величкова

Той ми разказва как минава работния му ден – сутрин става в 6.00 ч., тича 5 километра в парка, след това пътува с влак от Йокохама до Токио, за да отиде на работа. (Една бележка ще вмъкна тук – в Япония транспортната мрежа е толкова добре организирана, че с влакове и метро можеш да стигнеш навсякъде много бързо). В 8.30 ч. започва работния ден на Коши. Тъй като е мениджър в компанията, почти през целия ден има срещи, в които обсъждат с колегите си предстоящата работа, самият той дава задачи на подчинените си.

Питам – среща ли трудности като шеф със своя екип, например някои да го

Суши бар в Токио, от типа Sushi Go-Round, при който порции със суши се въртят на една лента и всеки си взима, каквото иска. Снимки: Бистра Величкова

обвиняват, че на тях дава повече работа, отколкото на други? Коши отново ме гледа с неразбиране, както при повечето ми зададени въпроси до сега, но отговаря любезно и с усмивка: „Интересен въпрос. Странното е, че никога не съм имал такъв проблем. Всеки си изпълнява дадените задачи”. Отбелязвам поредното рязко различие с това, с което съм свикнала в България и продължавам с работния ден на Коши, който звучи безкраен. От 8.30 ч. до 17.00 ч. той е постоянно в срещи и дискусии с различни екипи. Както той казва, “до 17 ч. аз не съм започнал да върша реално моите задачи, които имам”. За това, когато официално завършва работния ден, Коши сяда в офиса си и тепърва започва да работи. Това продължава до към 23 ч. вечерта. В 12 ч. вечерта се прибира, съпругата му и детето му вече спят, а той си взима душ, довършва понякога нещо дребно, което е останало от работата и към 2-3 ч. през нощта си ляга. Казва, че се е научил да се наспива за 6 часа. Е понякога се налагало и за 4…

„А съпругата ти как гледа

на твоята работа и това, че не можете да се видите?”, питам аз, отново с културната обремененост на мястото, където съм израснала и живея.

„Тя е свикнала, пък и няма много избор. Всички японци работят до късно, така че който и да си избере за мъж, няма да го вижда в дни различни от уикенда”, отвръща Коши. Той казва, че съпругата му наскоро е родила и за това й се е наложило да напусне работа. В Япония е невъзможно за жените да работят и да си гледат, и децата. Майчинството е много кратко и децата най-често няколко месеца след раждането се дават на ясли, ако жената иска да се върне на работа.

Улица в Киото. Снимки: Бистра Величкова

Иначе съпругата му, освен че гледа децата и поддържа дома, и готви. Но, за да е сигурен, че ще му приготви вечеря, Коши трябва преди 15 ч. следобед да й е казал дали тази вечер ще се прибере навреме за вечеря. В противен случай, тя не приготвя нищо. Тъй като той почти всеки ден се прибира в 11-12 ч. Вечерта, е честа практика за Коши, както и за много японци, след работа да си купят сандвич или суши от гарата и бира, и да вечерят във влака на път за вкъщи.

Казвам на Коши, че го съжалявам колко много работи и че в Европа това би се смятало за нещо, което е срещу човешките права. А той се усмихва все така добродушно и благо, и казва: “Но на мен ми харесва да живея така. Аз имам избор, мога да не работя толкова много, но така съм свикнал, а и всички тук работят така”.

Група приятелки са дошли на екскурзия до Киото и са си взели под наем традиционни японски кимона на гейши, и се снимат заедно. Снимка: Бистра Величкова

За миг се поставям на мястото на един японец, който е работил 12-14 часа и се опитвам да си представя как се чувства вечерта в 22 ч. Заболява ме главата и ми прилошава от мисълта и единственото, което ми идва наум, че човек може да направи след такива дълги работни дни е просто да отиде и да се напие вечерта…

За моя изненада японците, въпреки роботизираното си ежедневие и култура, се оказват хора. И те в един момент се изморяват, и стресират, и…, за да разредят стреса излизат вечер с колеги на по бира. Не знам дали пият много или пък просто се напиват от малко, но вечер е не рядка гледка – пиян японец, добре облечен в костюм, носен от двама свои колеги, от двете му страни. Не преувеличавам, като казвам „носят”. На няколко пъти бях свидетел на подобна гледка. Но, интересното беше, че както във всичко и в пиянството си японците са тихи и ненатрапливи. Пияните хора, които видях, не бяха агресивни, не викаха, просто тихо и кротко се опитваха да се придвижат. Всеки път като виждах подобна гледка ми ставаше жал за тези хора, които се съсипват от работа.

От напрежение и стрес

Да, наистина страната на японците изглежда перфектна, улиците са безупречно чисти, няма престъпност, чувстваш се спокоен навсякъде, няма просяци, джебчии, транспортната мрежа е перфектно организирана, точна до секунда, напред са с технологиите и т. н., но с каква цена е постигнато всичко това? С цената на денонощна работа на всички хора. С цената на липса на лична живот, на почивка.

Двойка японци облечени в традиционни облекла, в старата част на Киото. Там могат да се видят много японци облечени с такива дрехи от миналото. Те най-често взимат облеклата под наем за ден. Снимка: Бистра Величкова

Коши ми казва, че освен с бира и саке, японците имат и друг отдушник при силен стрес, а именно най-крайното възможно решение – самоубийството. Харакирито и сепукото явно не са отживелица в японската традиция, а все още някаква част от културата им. Например, ако шеф на голяма компания фалира и остави служителите си без работа, може да се самоубие. А някой служител, ако не може да издържи на работата и напрежението, няма да изрази недоволство пред шефа си, а просто ще сложи край на живота си. Най-важното било да го направят така, че да не притесняват околните.

Японци в традиционни облекла се изкачват по пътека към храм в Киото, който е в планинска част. Снимка: Бистра Величкова

В културата на японците е много важно това човек да не притеснява или безпокои другите със собствените си проблеми. Проявата на индивидуализъм се смята за нещо невъзпитано, неуместно и в разрез с общоприетите норми. Не само това, но и изразяването на чувства и емоции не е прието.

На първо място е групата, казва ми Коши, най-важното е какво е добре за групата, за обществото. В зависимост от това, всеки човек се приспособява. Не е от значение как се чувства отделният човек. Това обаче има своите недостатъци, продължава той, като например това, че японците са свикнали някой друг да взима решенията вместо тях. Те са научени да не проявяват индивидуалност, да не изразяват лично мнение, за да не нарушат баланса в групата. Затова понякога се оказват нерешителни и объркани, когато не са в група.
Също така, в японската култура

не е прието да се казва “не”

Като негласно правило е. Ако някой японец има отрицателен отговор по даден въпрос, той няма да каже “не”, а ще наклони глава на една страна, замисляйки се и ще каже примерно: “Може би” или “Не съм сигурен”. Или пък, ако нещо не му харесва, никога няма да го каже директно, а пак ще наклони глава и след кратка пауза, ще каже: “Няма проблем. Всичко е наред”.

Като негласно правило е. Ако някой японец има отрицателен отговор по даден въпрос, той няма да каже “не”, а ще наклони глава на една страна, замисляйки се и ще каже примерно: “Може би” или “Не съм сигурен”. Или пък, ако нещо не му харесва, никога няма да го каже директно, а пак ще наклони глава и след кратка пауза, ще каже: “Няма проблем. Всичко е наред”.

В Нара елените спокойно се разхождат по улиците и алеите, без да се страхуват от хората. Снимка: Бистра Величкова

В Япония няма емигранти от други азиатски страни. Като питам Коши защо, той се смее и казва: “Явно никой друг не може да издържи на темпото на работа, освен истински японец”.

Сякаш има нещо вярно в това. Въпреки че останах впечатлена от културата им, от възпитанието и уважението един към друг, от дисциплираността на японците, от запленяващите будистки храмове и гейши с кимона в Киото и Нара, от индиструалните Нагоя и Токио, божествения зелен чай, здравословната и вкусна храна, за съжаление не бих могла да живея в Япония. Просто не бих могла да издържа на този начин на работа и на живот. Защото, за да бъде страната и обществото им, каквото е, всеки един ежедневно трябва да допринася за това. И го прави в името на групата, на общото, на обществото. И не за друго, а защото така са възпитани, залегнало е в традицията и културата им. Те и не биха могли да живеят по друг начин. Както и ние българите не бихме могли да бъдем като японците, за добро или зло.

Будисткия храм Тодай–Джи в Нара. Снимка: Бистра Величкова

Но това, което различава работливите японци от Изтока, от работливите американци (или европейци) от Запада е, че те не се хвалят с това колко много работят, не изтъкват колко много са постигнали като нация, хората не се хвалят на колко висока позиция са във фирмата или колко високи заплати взимат. Японците винаги остават

скромни, тихи и по будистки смирени

И докато Запада учи на индивидуализъм и утвърждаване на личността, то Изтока учи на трудолюбие, но и на смирение. Учи, че това да си мениджър на една фирма не те прави повече от другите. Индивидуалният успех е загърбен за сметка на груповия. Не знам това дали е добро или лошо, но ми се струва, че скромността, която излъчват японците пред граничещтата с арогантност, мега успешна личност на американците, много повече се доближава до мъдростта и истината за живота. Защото в крайна сметка, човек може много да постигне и да успее, но не всичко зависи от него. Има природни сили и съдба, които са по-силни и от личности, и от групи, и от общества.

Традиционен зелен японски чай на прах в заведение в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Може би трябва да работим, колкото можем, да реализираме мечтите си и постигаме желанията си, но да не се главозамайваме от постиженията си, а да запазим скромността и смирението, на които учат японците. И най-важното – да правим нещата по начин, по който не вредим на другите.

Дзен будистки храм Кинкаку-Джи, по-известен като Храма на Златния Павилион в Киото. Една от известните исторически забележителности в града. Снимка: Бистра Величкова

От своя страна ние, българите, бихме могли да научим японците на по-малко работа и повече почивка, но не е сигурно дали пък на тях нашата култура ще им понесе. Ние като страна по средата между Изтока и Запада, между Япония и САЩ (и Европа) се явяваме като странен вид група от неработещи индивидуалисти. Горди сме от това като американци и сме смирени като японци, когато получаваме заплатите си накрая на месеца. В крайна сметка, както казва Буда, най-важното е човек да запази кармата си чиста. Всичко друго е суета.

Бистра Величкова

* Статията е публикувана за първи път в E-vestnik, в две части: Първа част: „Япония – как работят толкова много?“ – 22.10.2016 г.; Втора част: „Алкохол или сепуко – как японците работят толкова много?“ – 26.10.2016 г.