юли | 2012 | Двойна измама / Double Delusion

Снимка: в. „Студентска трибуна“, 1972 г.

Венцеслава Тодорова е поетеса и журналист. Художествени произведения е творила активно през 70-те и 80-те години, на XX-ти век. През 1971 г. завършва Френската езикова гимназия, в София. Висшето си по Международни икономически отношения получава в Икономическия институт „Карл Маркс“, специализира Журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Дълги години е работила като журналист в информационна агенция „София прес“. Представяме нейни стихове публикувани в сп. „Родна реч“ и в. „Студентска трибуна“.

Стихове на Венцеслава Тодорова, ученичка от XI клас, ФЕГ – София в сп. „Родна реч”, бр. 2, 1971 г.

сп. „Родна реч“. Литературно списание за средношколци

Въображение

Като че ли не сме двамата,
а само сенките ни са заедно.
Като че ли не говорим,
а това е само ехото на нашите гласове.
Като че ли не се поглеждаме,
а това са отраженията на погледите ни
върху черния фон на тъмнината.
Като че ли не си стискаме
ръцете за довиждане,
а само ги допираме,
за да се изтръгнем от безмълвните струни,
които ни свързват.
И все така привидно се разделяме…

И се оказва, че нашите срещи
не са били нищо друго, освен една раздяла.

сп. „Родна реч“, бр.2, 1971 г.

Истина

Вятърът разпиля твоите коси
и разсипа русия им прашец
по моите длани.
И аз, опиянена от вълшебния им дъх,
открих в дълбините им
една слънчева истина.

Без теб

Твоята усмивка се стопи
в надигащата се нощ.
Ненаситните пламъчета,
заблещукали в твоите очи,
се сляха с цвета
на тъмнината.
Очертанията на лицето ти
Съвсем се изгубиха.
И аз се почувствах
в тази бездънна нощ
като планина, над която не свети
и последната четвърт на луната.

сп. „Родна реч”, бр. 4, 1971 г.

Венеция

сп. „Родна реч“, бр. 4

Очите ми – два въглена неугасени,
Плуват по „Канале Гранде” на Венеция.
Ръцете ми две бели гълъбици,
Улавят всяко зрънце от неоновите светлини.
Душата ми – медна пита,
се топи под звуците на италианската канцонета.
А мисълта ми – избуяла нива,
е все при теб, Българийо.

Венцеслава Тодорова – стихове във в. „Студентска трибуна” – брой 21, 15.02.1972 г. , стр. 6

Моята звезда

И близост, и далечност има между нас,
Ние двете светим неуморно,
Ти – в свода на нощта,
Аз – в дланите на моята вяра.
Чакаме усмивката на утринта.
И ти заспиваш, а аз започвам да горя
В парещите болки и изненади на деня.
А когато дойде вечерта,
ти отново светваш,
за да угасна аз в равносметки
и в нежно откровение с теб,
да ти говоря за моята сънувана мечта –
миг от твоята вечност,
да оставя светла диря
в пътеката на вечността.

в. „Студентска трибуна“, бр. 21, 1972 г.

Земност

Разбужда се отново снежната пустиня
от слънчеви целувки и шепот на ели
и цялата потъва в едно неотразимо
сияние, събрано от утринни искри.
Побягват снежинки с лудите бели коне
неудържими, вихрено диви;
Разтърква очи сънливото зимно небе
и размята своите безоблачни гриви.
А аз, възседнала снежния трон,
политам по лифта нагоре, нагоре
и не знам според кой природен закон
улавям лъчи и достигам борове.
И над всичко чувствам се всевластна,
Богата със сребърни снежни монети,
разпръснати от вятъра зимен прекрасно
и от мен тъй естествено взети.
Фантазираме често бели монети
простор в живота и все висини
и бели, и равни небесни пътеки,
където ехото с нашето име гърми.
А не виждаме край нас чистотата
на неотъпкания още сняг,
не тръпне от природните звуци познати
и търсим все друг по-осезаем бряг.
Отбягваме чудните земни багри,
а целите сме въображение и мечта.
Търсим нещо далечно, което го няма,
а не виждаме простите, красиви неща.

А най-голямата фантазия съзирам в едно –
сред най-неземното да бъдем земни,
да усещаш красотата на едно дърво,
да знаеш, че стъпките ти чисти в снега
ще са последвани

***

Чистотата на едно желание
със желанието за чистота се сля
и невинността на моето дихание
в устните ни ненаситни се преля.

Открих те в клонка от плод натегнала,
откри ме в пъпка едва разпъпила,
и чувството незнайно в мисълта заседнало
разби разумната стихия у теб покълнала.

На думите ми вътрешната сила
потъваше в бездънната ти мъдрост,
а аз и звук, и трепет притаила,
улавях нишките на мъжката ти дързост.

Ти следеше моето бавно дишане
и търсеше в него подозрение;
предаността на мига не стигаше,
за да те разкрия целия.

Погледът ти – говорещо игрив,
събуждаше усмивката ми истинна,
а твоята усмивка мълчалива
лишаваше ми погледа от искреност.

И знам, плодовете са търсени от всички,
а пъпката раздава само своя аромат
и все пак искам цвят в пъпка да остана,
макар да знам, че някога ще бъде плод.

„За първи път на нашата страница – Венцеслава Тодорова“

Борислав Геронтиев. Снимка: ТВ предаването „Всяка неделя“

Рецензия на Борислав Геронтиев във в. „Студентска трибуна”, брой 21, 15.02.1972 г. за стиховете на Венцеслава Тодорова

Опитното око ще долови веднага тръпката на неукрепналото и неубедено още в собствените си сили перо. Но едновременно с това дори най-непроникновеният прочит на тези стихове пробужда в душата на почитателя на хубава поезия спонтанна радост. В момент, когато стиховете на някои начеващи се гърчат от приумици и безплодни напъни, струва си да изживеем като малък празник срещата с едно момиче, за което поезията е преди всичко изповед, съкровено и светло извисяване на душата. Наистина голяма рядкост е да прочетеш стихотворение на млад поет, в което да не те гнети прозиращото свръхусилие на автора да изглежда самовглъбен и дълбокомъдрен, да подлага думата на най-безжалостни унижения и изпитания, да деформира в края на краищата представата ни за поетическо творчество.

Венцеслава Тодорова иде опиянена от чистотата на неотъпкания сняг, от слънчеви целувки и шепот на ели, от красотата на едно дърво, от всичко, което цъфти, ликува и краси света около нас. Тя иде със свой непредвзет и безизкусен поглед към света, със своя мелодия в сърцето, със свой ритъм. А безспорно ритъмът е „основа на индивидуалния почерк, един от решаващите моменти на литературното майсторство”. В стиховете на Венцеслава не долавям ритъм на безгрижно поточе, което скача от камък на камък, пени се, лудува, играе си с лъчите на слънцето, докато се потули из шубраците и подмолията. Ритъмът на нейните стихове, това е ритъм на млада река, набираща сили и страсти, опит и дързост, река, която дълбае бреговете си, но не за да легне покорна и успокоена между тях, а за да ги подрива и тревожи вечно.

Нека да приемем тези творби на Венцеслава Тодорова като пъпки, раздаващи своя аромат. И да останем с очакването, че утре младата поетеса ще ни зарадва с плодове, натегнали от „парещите болки и изненади на деня”, съзрели от слънчевата стихия на нашата щедра към отзивчивите сърца социалистическа действителност.