Не сме свободни, когато рушим

Премахването на Паметника на съветската армия в София няма да ни направи нито по-свободни, нито по-демократични, нито ще заличи миналото ни.

Паметник на съветската армия в София. Снимка: Stolica.bg

Паметникът на Съветската армия в София да бъде премахнат и преместен в музей. Това е решението взето от Столичният общински съвет, с молба към държавата да премахне паметника от центъра на София. Той е държавна собственост и общината няма право да го премести, без решение на държавата.

Този въпрос беше дискутиран разгорещено още преди повече от десет години. Сякаш, като нямат идеи и ресурси за реални демократични промени, политиците решават да се върнат на старата тема за премахване на исторически паметници от миналото. Когато настоящето не работи както трябва, миналото се оказва удобно за моделиране и създаване на определени „правилни“ ценности и възгледи. Подозрителното е, че Паметникът става център на обществена дискусия, именно преди поредните парламентарни избори. Звучи като отчаян опит на десницата да спечели електорат на база „вечното дерби“ между сини и червени. Доста изтъркана вражда, която отдавна е изчерпала ресурса си. А зад тази уж нажежена дискусия, може да стои и друг замисъл – да се отмести общественото внимание от настоящите проблеми и събития в държавата, да се размести дневния ред на новините, така че на преден план да се покажат възрастни хора с червени знамена, замерящи общината с яйца. А реалните дискусии и решения в парламента да останат неглижирани и непоказни от медиите.

Паметник на съветската армия в София. Снимка: Stolica.bg

Предложението е да се премести Паметника в Музей на социализма. Русия не ни е освободила, а само навредила, тиранин е и т. н. Да оставим настрана тези дискусии, политическите оттенъци на проблема, вестникарско-жълтите дебати кой, какво, къде, кога, с кого и… по колко пъти. И да поставим акцента на факта, че това е история, това е исторически артефакт, който свидетелства за дадено време, което се е случило в България. Ние не може да го заличим. Демонтирането на един паметник няма да демонтира фактите и историята, няма да демонтира съдбите на хората, живели през този период. Физическото премахване на каменна група войници с пушки, няма да промени абсолютно нищо. Нито ще ни направи по-свободни, нито ще сме по-демократични, нито ще сме по-европейци. Та дори европейците не демонтират историята си. Дори напротив, ще изтръгнем парче от историческото си наследство, ще оголим миналото си, вместо да го превърнем в преимущество. За чуждите туристи, например от Запада, на които този режим е чужд, а вече и на младите хора у нас, подобен паметник би представлявал изключително интересна забележителност. Не случайно туристически организации, основани от млади хора, правят т. нар. „Комунистически турове и маршрути“ в София и страната, като разказват за времето и развеждат чужди туристи из паметници строени преди 1989 г.

Берлинската стена в Германия. Запазена в автентичен вид, представляваща особен интерес за турситите. Снимка: Бистра Величкова

Вместо да започнем да печелим от историята си, както правят всички нормални страни по света: в Берлин са запазени части от Берлинската стена, оставени са телените мрежи, по които е течало ток, за да не може никой да премине от другата страна, Щабът на Щази е превърнат в музей и мемориален център за политическата система на бивша Източна Германия, концентрационните лагери в Берген-Белзен, както и Аушвиц в Полша също са превърнати в музеи. Въпреки трагизма и болката с която са пропити, те не са разрушени и демонтирани.

Снимка на Георги Димитров в Музея на Щази в Берлин, Германия. Снимка: Бистра Величкова

Защото най-страшните времена в историята трябва да се помнят, за да не се повторят. Не само това, а фактът, че подобни сгради и монументи от миналото се превръщат в музеи и туристически забележителности, означава, че този режим и период са обществено осмислени, преживяни и приети като част от историята на съответната страна. А не, както у нас, вечно дебатиране и невъзможност да осмислим рационално историята си.

Паметник на съветката армия във Виена, Австрия. Добре поддържан и дори има видеонаблюдение, което да следи за вандализъм. Снимка: Wikipedia

Във Виена, например има паметник на Съветската армия с огромен площад, изключително добре поддържан. Никога не се е чуло да има дебат или намерения той да бъде демонтиран. Защо нашите политици се хванаха точно сега за Паметника на съветската армия в София? Вероятно, във връзка с войната на Русия с Украйна. Но това значи ли да демонтираме всичко, построено през комунизма, защото го свързваме с Русия? Ако е така, тогава трябва и всички панелни блокове да се преместят в музей, защото са строени по руски модел, преди 1989 г. Колко са кварталите с такива блокове в София? А в страната? А жителите им къде да отидат? Особено тези, които все още помнят времето преди 1989 г. Или може да се гласува закон за изтриване на паметта, за да се изчистим напълно от миналото си? Тогава трябва ли да изгорим и книгите свидетелства за онова време? Миналото е именно за това, за да го помним, да се учим от него. А не да рушим всичко.

Мавзолеят на Георги Димитров в София, построен през 1949 г. и разрушен през 1999 г. Снимка: Wikipedia

Ще изкажа дори мнение, което вероятно ще предизвика остри реакции, но нека не си налагаме автоцензура от страх, че ще ни обвинят за комунисти. Смятам, че разрушаването на Мавзолея на Георги Димитров в София през 1999 години не е било най-разумното решение. Защото в бурния ентусиазъм от смяната на режима, не е имало далновидни демократични политици, които да погледнат над нещата и да видят в тази сграда възможност за музей на това време. Сигурна съм, че ако днес Мавзолеят съществуваше (разбира се без мумифицираното тяло на комунистическия лидер, а като музей) щеше да бъде основна атракция за чуждите туристи и щяха да са готови да платят, за да го посетят. Така, както е с Мавзолея на Хошимин в Ханой, Виетнам. Вярно, той все още е напълно актуален с режима там, който и до днес е комунистически. Но опашките от местни граждани и от чужденци, чакащи да го посетят, са километрични. И за всеки посетител има такса, което е печалба за държавата.

Дълга, километрична опашка от посетители – местни и чужди туристи за Мавзолея на виетнамския комунистически лидер Хо Ши Мин. Снимка: Бистра Величкова

За това нека се научим да мислим, преди да действаме. И да разберем, че когато физически премахнем нещо, не означава, че психическите и менталните последствия също са преместени в музей. Имало е комунистически режим в България от 1946 г. до 1990 г. И Русия са ни управлявали/командвали през този период. Това е факт. Добър или лош, това е тема на друг разговор. Но желанието да демонтираш Паметника на съветската армия по никакъв начин не те прави демократ, дори напротив, доближава те до тоталитарното мислене и действие, срещу което се бориш. Историята не трябва да се руши, а да се пази и помни – и с хубавите, и с лошите си моменти. И да се учим от нея и ние, и децата ни, така че да не повтаряме грешките на предците си.

Пмаетника на съветската армия в София, който е и популярно за каране на скейтборд от деца и възрастни. Снимка: Stolica.bg

И нека „черно-бялото“ ни мислене, което от 1989 г. насам се е превърнало в „червено-синьо“ мислене, не ни пречи да виждаме нещата рационално и в перспектива, и да мислим глобално, а не локално. И да не заклеймяваме, че този който е против свалянето на Паметника на съветската армия е „гаден комунист“, а който иска да го бутне е „готин капиталист“. Защото, и управлението по времето на Римската империя не е било лишено от зверства и непристойни за човешката история събития. Въпреки това, останките от тази империя в Италия, като например Колизеумът, където са се провеждали гладиаторски битки и са убивани хора от лъвове с цел забавление, не са демонтирани и преместени в музей, а са основна историческа забележителност в центъра на града, от която страната печели милиони пари от ежедневния поток от туристи.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Статията е публикувана в E-vestnik, 15 март 2023 г.

Раздялата като продължение на любовта

Майка и дъщеря пътуват до село всяка събота и неделя, където се е изолирал от шума на света бившият романтик, днес скептик – бащата („Скептиците са едни дълбоко разочаровани от живота романтици.“, стр. 240). Всяка глава в новия роман на Людмил Тодоров „Смяна на оптиката“ (Изд. „Ентусиаст“, 2022 г.) започва с това как двете жени пътуват към селото. Действието се разказва през погледа на дъщерята. Самите пътувания се оказват по-скоро пътувания към разбиране и осмисляне на семейните отношение. Защо бащата (художник на детски книги) е разочарован от света и се е изолирал на село, без да иска да вижда никого? Защо е толкова мрачен и мълчалив? Защо майката – точно обратното – вижда винаги положителното във всичко? Защо той се е превърнал в отшелник, а тя „е до гуша потънала в делника“? Тези въпроси си задава дъщерята, която е раздвоена между двата характера и двата подхода към живота. Самата тя е с различни очи, дясното ѝ око е синьо – като очите на баща ѝ, а лявото е светлокафяво – като очите на майка ѝ. Това ѝ позволява да може да „смени оптиката“. Част от семейните отношения и неразбирателства е и братът, който е студен и практичен юрист, критикуван от баща си, че работи като „адвокат на мафията“.

Всъщност като се вгледаме по-внимателно, ще видим, че основното свързващо звено в семейството е майката. Тя е тази, която се опитва да върне бащата отшелник към живота, организира празник за 60-годишния му юбилей, кани го на социални събития, на които той отказва да отиде. Всяка събота и неделя тя ходи на село при него, за да му сготви храна и да го види дали е добре, въпреки че той отказва да говори дори с нея и се затваря в кабинета си да рисува. Въпреки всичко майката чувства „емоционално задължение“ към него. Тя поддържа връзка и със сина и винаги го кани на семейните сбирки, въпреки че той не е в добри отношения с баща си. В крайна сметка никой не разбира защо майката прави всичко това и защо е толкова позитивна към живота. А може би дълбоко в себе си не е такава, опитва се да бъде позитивна и да обича всички, защото това е начинът да задържи семейството цяло.

Объркана от различните характери на родителите си, отношенията в семейството и собственото си лутане в живота, главната героиня намира успокоение, като седи сама на чардака на къщата и гледа към Големия хълм и Малкия хълм, които метафорично нарича Онова отсреща. Онова отсреща веднага напомня на Естеството от „Шлеп в пустинята“ (2012 г.), друг роман на Людмил Тодоров. За Естеството той говори още в разказа „Добри Михов слезе в Дъбово“ от сборника „Да изгубиш Мечо Пух“ (1988 г.)[1]. Естеството и Онова отсреща са метафори, които сякаш дават решение и смисъл на обърканите герои. Това най-често е природата, в която като се взрем, виждаме себе си и смисъла на съществуването си.

Освен тази връзка между романите „Шлеп в пустинята“ и „Смяна на оптиката“ може да се види и друг паралел – и в двете книги се засяга темата за семейните взаимоотношения, за изпарилата се любов между двама съпрузи, която остава неизказана, затънала в битовизма на делника. „Как бих искала да усещам майка си и баща си по начина, по който ги усещам в момента, а не в задушаващите рамки на делника!“, казва главната героиня в „Смяна на оптиката“. А темата за скептицизма към живота на бащата веднага можем да свържем с едноименния роман на писателя „Скептици“ (2013 г.), както и с романа: „Разглобено лято“ (2014 г.).

Людмил Тодоров, писател. Снимка: Личен архив

Правейки тази връзка с предишните книги на Людмил Тодоров, можем да проследим някои основни теми, които го вълнуват. Интересното е, че и в „Смяна на оптиката“, и в „Шлеп в пустинята“ сложните отношения между майката и бащата завършват с раздяла. Раздялата в „Смяна на оптиката“ се случва някак изненадващо. Един ден отново на път за село майката просто казва на дъщеря си, че иска да се раздели с баща ѝ. Дъщерята не може да повярва и трудно преживява този факт. „Онзи, който е готов да се изненада от очевидното, е роден философ“, размишлява дъщерята. Странното е, че макар родителите да се разделят, майката продължава да ходи на село, да готви и да се грижи за бащата. Всичко продължава по старому. Единственото, което се е променило, по думите ѝ е, че няма вече „емоционални задължения към него“. Тази формална раздяла, предизвикана от майката, всъщност представлява особено продължение на любовта и грижата към съпруга ѝ.

Дъщерята – като плод на любовта между двамата, като наследила характерите и особеностите им, разсъждава през целия роман върху отношенията им: И двамата обичат различността на другия, дори когато тя им вреди. Ако татко беше склонен на компромиси, като повечето нормални мъже, мама едва ли щеше да го обича толкова силно, и обратно – ако тя можеше да отсява триците от брашното, той нямаше да се обвърже с нея завинаги. Хората се прехласват от невижданото, от непознатото. Дали татко е станал прекалено познат на мама? На какво иначе да отдадем нейното отчуждение?

Важно е да отбележим, че освен писател Людмил Тодоров е утвърден сценарист и режисьор. Това веднага може да се усети в естествените и динамични диалози в „Смяна на оптиката“. Някои от филмите, чиито създател е той, са: „Миграцията на паламуда“, „Шивачки“, „Емигранти“, „Любовното лято на един льохман“, „Бягащи кучета“ и др.

В заключение, можем да кажем, че романът „Смяна на оптиката“ ни казва колко е важно да можем да погледнем през очите на другия и да можем да „сменим оптиката“, за да го разберем по-добре. А, ако не можем да го разберем, можем просто да го обичаме, докато гледаме към Онова отсреща и се зареждаме със смисъл.

[1] „Шлеп в пустинята“ – рецензия на Деян Енев, „Портал Култура“, 29.05.2013 г.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензията на романа „Смяна на оптиката“ на Людмил Тодоров, (Изд. „Ентусиаст“, 2022 г.) е публикувана за първи път в „Портал Култура“, 28.01.2023 г.