Семейна кабеларка на сцената на Народния или „Досието на една Ж.“

„Какво искаш? Да оставя помията и да бъда обективен ли? Еми не мога! Ако кажа истината утре никой повече няма да ме види“. Това казва журналист, водещ на телевизионното предаване „Погнуса и гняв“, в новия спектакъл „Досието на една Ж.“ в Народния театър. Пиесата е по текст на Петър Маринков, поставена от режисьора Боил Банов.

„Досието на една Ж.“. Снимка: Атанас Кънчев

Действието на спекаткъла се развива в семейна кабеларка, където съпругът (Герасим Георгиев – Геро) е водещ, съпругата (Албена Михова) е режисьор на пулта, а бащата (Кирил Кавадарков) – оператор на единствената камера в студиото. Обстановката и работата в тази самоделна телевизия е представена много правдоподобно с ирония и хумор. Герасим Георгиев – Геро е облечен в абсурдни и смешни дрехи за водещ на телевизия – червени карирани гащи, червена риза; Вместо обувки е с пантофи, намек за това, че студиото всъщност се намира в домът на водещия.

Не само на външен вид, но и като поведение Геро блестящо пресъздава типичния водещ – в приповдигнато настроение, бързо говорещ, рядко слушащ събеседника си, търсещ сензация и скандал, борещ се единствено, и само за висок рейтинг. Самочувствието му и високите амбиции за семейната телевизия контрастират с цялата абсурдна обстановка, в която се случва реализирането на предаването.

Студиото е бедно и разбито, има само един стол за водещия и когато има гост в предаването се налага да го поканят да седне на малка табуретка; режисьорката – съпруга непрестанно пие водка и крещи от апаратната; възрастният баща – оператор снима на единствената камера, която изглежда по-скоро като любителска. Зрителските обаждания в ефир се правят или от пияната съпруга на водещия, която си преправя гласа при всяко ново обаждане, сякаш е друг човек или от бащата-оператор. Други зрители, ако въобще има такива на тази телевизия, и да искат не могат да се обадят в ефир, защото от семейната кабеларка не са платили сметките си за телефон. Върхът на абсурда се стига в момента, в който докато тече предаването изгасва тока. Оказва се, че и той не е платен.

Герасим Георгиев – Геро в „Досието на една Ж.“. Снимка: Атанас Кънчев

„Не се научихте да пестите, за това сме фалирали“, възмущава се шефът на семейната кабеларка. А на критиките на съпругата му, че телевизия не се прави с една камера, той отговаря: „Паганини е свирил на една струна, значи и една телевизия може с една камера“. Проблеми, неуредици, бой, алкохол и мизерия, всичко това се случва в телевизията по време на рекламите и преди да започне предаването. Всичко това, което зрителите никога не виждат, защото веднага щом влезе в ефир, водещият се усмихва широко, става приповдигнато любезен и по никакъв начин не издава какво се е случвало до преди малко.

Препратките и асоциациите с настоящото състояние на медиите и обществото са явни и много точни. Режисьорът на постановката Боил Банов, споделя че строго се е придържал към текста на Петър Маринков и самият бил изненадан от неговата актуалност днес.

Кулминацията в постановката идва, когато в предаването „Погнуса и гняв“, където отдавна никой не иска да гостува като събеседник, съвсем случайно пристига мъж, който планува да се самоубие. Прекрасна новина за телевизията. Водещият се екзалтира от идеята, че не само вече има гост в предаването, но и че той може да се самоубие в ефир, което ще донесе висок рейтинг. Скоро обаче водещият решава, че за още по-голям зрителски интерес към самоубийството трябва да се прикачи някаква кауза, обществено значима причина – например недоволство от правителството, отчаяние от корупцията. Уви, причината заради, която човекът иска да се самоубие е далеч по-необичайна – той иска да се самоубие заради всичките жаби, които умират на Околовръстния път, докато колите препускат с бърза скорост. Жаби или жени, които според оператора напоследък си приличат, защото и едните и другите са с дълги крака, големи очи и дебели устни. Човекът, който иска да се самоубие има жаба, която се е изгубила и това е още една причина за крайното му решение. Накрая в телевизията влиза и Килъра (Сава Драгунчев), който обяснява, че иска и той да бъде под светлината на прожекторите и да излезе от анонимност, защото и килърите са хора, които, когато не са на работа и не убиват – четат поезия. Така абсурдът и гротеска в семейната кабеларка достигат своя връх.

„Досието на една Ж.“. Снимка: Атанас Кънчев

Единствено заглавието, на пиесата „Досието на една Ж.“, не отразява съвсем точно сюжета на постановката, а и не привлича достатъчно вниманието. Може би повече би подхождало, например заглавието „Погнуса и гняв“, както се казва предаването в кабеларката. В крайна сметка, това е режисьорско решение и може би Боил Банов има своите мотиви да заложи на това заглавие.

Пиесата „Досието на една Ж.“ поднася кривото огледало към обществото ни и чрез хумор критикува настоящето. В това огледало виждаме как медиите са се взели толкова на сериозно, че не виждат абсурдната среда, в която съществуват, забравили са основната си функция – да помагат и информират хората, приели са сензацията и рейтинга като основна цел. За това, ако искате да разберете как работи една телевизия у нас (в случая кабелна) не ходете в телевизията, а отидете на театър – кривото огледало там е по-истинско от това, което застава пред него.

Постановката “Досието на една Ж.” можете да гледате на открита сцена “Сълза и смях”, в Народния театър на 28 февруари, както и на 11, и 23 март.

* Публикация в OFFNews, 26 февруари, 2013 г.

Излезе вторият брой на алманаха „Резерват Северозапад”

Алманах „Резерват Северозапад“, брой 2 (2013 г.)

Николай Фенерски, представя на българските читатели втория брой на алманаха „Резерват Северозапад”. Фенерски е главен редактор и издател на алманаха.

Насам народе, излезна втори брой на култовия алманах „Резерват Северозапад“, състоящ се от 174 страници жив, неподправен, недодялан и дебелашки хумор направо от извора, тънка и уязвима северозападна чувствителност и висша поезия на езика на областите Враца, Монтана и Видин.

Сборникът почва с едно интервю на писателя Емил Андреев, който произлиза от град Лом, вдъхновил го за много от творбите му. Следват разкази, стихотворения, статии, преводи на популярни приказки, един шеговит речник на латинските сентенции, видени през северозападния светоглед и други текстове.

Сред авторите по традиция повечето са непознати имена – автентични самородни таланти, родом от Северозапада, някои още живеещи там, други отдавна напуснали родината си. За разлика от съществуващите институционализирани регионални алманаси и мастити литературни списания алманах „Резерват Северозапад“ е неиституционално, почти самиздатско апокрифно издание на хора, милеещи за езика и земята си, издание, което е жизнено и тръпнещо, а ние издателите обещаваме при първите признаци на некроза, да спрем излизането му.

Алманах „Резерват Северозапад“, брой 1 (2010 г.)

Оформлението на книгата е по-добро от първи брой. В средата на февруари алманаха беше представен в Бяла Слатина и Враца. Напролет той ще направи турне с премиери през градовете Варна – Шумен – Велико Търново – Видин – София, където живеят носталгични и запазени общности от северозападни хора. За всяка дата на представяне можете да се информирате от сайта severozapad.org.

Алманахът можете да закупи от представител на изданието в съответния град или като го поръчате на имейла: rezervatseverozapad@abv.bg. Коричната цена е 8 лева. При поръчка, заедно с доставката цената е 12 лева.

Николай Фенерски е автор на идеята и каузата Резерват Северозапад, която първоначално тръгва като носталгичен сайт-речник на северозападните думи, изрази и дълбокомъдри сентенции през 2002 година. Постепенно около идеята се събират хора, милеещи за Северозапада, сайтът се разраства, създава се форум и сдружение със същото име.

През 2012 година се появява документалният филм “Резерват Северозапад”, автор, продуцент и сценарист Н. Фенерски, режисьор по монтажа Пламен Николов, оператор Георги Маринов. Предстои да бъде излъчен по някоя телевизия и да бъде пуснат за свободно разпространение в интернет. Н. Фенерски е инициатор и редактор и на алманаха за култура на областите Видин, Монтана и Враца “Резерват Северозапад”, чийто първи брой излиза през 2010 година, а втори брой ще бъде пуснат в продажба от началото на февруари 2013.

Николай Фенерски. Снимка: Личен архив

Николай Фенерски публикува проза и публицистика от края на деветдесетте, през 2009 г. излиза първата му книга сборник с разкази “Апокалипсисът е дело лично”, в края на 2012 излиза и втората му книга роман в разкази със заглавие “Не казвай на майка си”. И в двете книги има текстове, свързани по някакъв начин с мястото, където авторът израства – Северозападна България.

От началото на тази година Николай Фенерски е специален автор на OFFNews, който всяка седмица коментира най-актуалните събития на автентичен северозападен диалект.

Трейлър на документалния филм „Резерват Северозапад“

* Публикация в OFFNews, 25 февруари, 2013 г.

В България не, но в твоята вяра аз вярвам

„Ние ще спасиме България“, казваш
„Пак ли?“, те питам уж на шега
„За нас“, гордо и с вяра отвръщаш
„За наш’то поколение ще бъде само веднъж!“

И искрите в очите и вярата ти стопля сърцето
Ех, как искам да повярвам и аз
Но късно е, на друга гара аз слязох
а влакът, едва спрял, без мен продължи…

НА ЧЕРВЕНО – ПАТРИОТИЧНА

„Ние ще спасиме България“, казваш
„Пак ли?“, те питам уж на шега
„За нас“, гордо и с вяра отвръщаш
„За наш’то поколение ще бъде само веднъж!“

И искрите в очите и вярата ти стопля сърцето
Ех, как искам да повярвам и аз
Но късно е, на друга гара аз слязох
а влакът, едва спрял, без мен продължи

И късно е вече в идеали да вярваме
Зарът е хвърлен, монетата пада веднъж
Човек няма право втори път да залага
България нас не спаси – да спася аз нея не ща

Обичам родината недей ме разбира погрешно,
но в държавата си се чувствам чужденец у дома
Един език говорим, а както брега с морето –
един в друг преливаме, един от друг се делим

Някога вярвах и рисувах чудни картини
с червени, сини и разноцветни бои
Някога вярвах – дори и в това днес не вярвам
всичко бе в черно щом отворих очи

Отдавна България аз оставих на нея,
остави и тя мен, мен на света
Както сирак свойта мащеха сам не избира
Тъй нито България – аз, нито тя мене избра

В България не, но в твоята вяра аз вярвам
За нея къс от сърцето си бих разменил
България не, но от кръвта си бих дал ако трябва
за да мога тебе и тебе и теб да спася.

На Червено е българска акустична дарк-уейв група формирана през 90-те години в София. Музиката на На червено е повлияна от групи като Нова генерация, Ревю, The Cure, Sisters of Mercy и др. До момента има два албума „Тъмната вълна“ (2006), „Песен за София“ (2008). Текстове и акорди на песните на групата можете да намерите тук. Самите песни можете да чуете в MySpace, Last.fm  и Facebook.

Владислав Христов: Съвременната поезия е бомба без фитил

Владислав Христов. Снимка: Личен архив

Владислав Христов е един от десетте българи, които тази година влязоха в класацията на стоте най-креативни хайку поети в Европа. Влизането му в тази класация се случва за трета поредна година. През 2010 г. и 2011 г. отново заема достойното си място там. Останалите девет българи, влезли в топ 100 на най-креативните хайку поети в Европа за 2012 г., са Петър Чухов, Мая Любенова, Радостина Ангелова, Лилия Денчева, Ваня Стефанова, Калина Трендафилова, Людмила Балабанова, Цецка Илиева и Нели Добринова.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. В момента живее и работи като журналист в София. Автор е на книгите “Снимки на деца” (кратки прози, 2010), “Енсо” (стихове, 2012, номинирана за наградата „Иван Николов“). Печелил е множество литературни награди, част от които са: първа награда от конкурса за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), първа награда от Третия национален конкурс за хайку на свободна тема (2010), отличен на хайку конкурсите – “Cherry blossom” (Канада) и “World Haiku Association Haiga Contest” (Япония) и др. Член e на международнта отганизация The Haiku Foundation. По негова инициатива се осъществява благотворителният проект “Оризови полета” – за подпомагане на пострадалите от земетресението в Япония през март 2011 г.

– Ти си един от десетте българи, влезли в топ 100 на най-креативните автори на хайку в Европа. Какво означава за теб този успех?

– Вече за трета поредна година съм в тази класация, но по-важното е, че с всяка изминала година все повече българи присъстват в нея. В първото й издание през 2010 г. бяхме само четирима, 2011 г. – седем, а в 2012 г. – цели десет. Този факт показва, че все повече български автори публикуват свои текстове в големите международни издания и сайтове за хайку, защото класацията се прави на тази база. Съвсем отговорно мога да заявя, че българското хайку е в подем, а 2012 г. беше особено силна за него. Издадени бяха две двуезични книги с хайку: българо-унгарската “Различна тишина” и българо-френската “Градът”, за първи път на български бяха преведени хайку уроците на Джейн Райкхълд “Основи на хайку”. Българските автори вече имат трайно присъствие сред световния хайку елит и се надявам 2013 г. да е още по-успешна за всички опитващи се да овладяват тази поетична форма. Казвам опитващи се, защото и най-големите майстори в този жанр са само ученици, хайку е изкуство, в което авторът остава вечен ученик – и това за мен е една от най-привлекателните му страни.

– Помниш ли първото си хайку, което написа?

– Моите първи хайку бяха далеч от понятието хайку, бяха едни доста добре звучащи тристишия, пълни с метафори и олицетворения, които правят стиха красив, но го отдалечават от хайку, защото писането на хайку не е състезание за красиви стихове, а възпитание в наблюдателност и отваряне на сетивата за дребните неща и случки в живота ни, които чрез хайку читателя осъзнава, че изобщо не са толкова дребни колкото ни се струва на пръв поглед, а носят цялата философия за смисъла на човешкия живот. Не помня най-първото си хайку, но това е едно от първите:

по миглите
на вятъра
семенца от глухарче

– Защо и как избра да се изразяваш в най-кратката възможна литературна форма? Какви предимства има и какви недостатъци?

– Краткостта сама ме избра, много по-голямо предизвикателство и постижение е да кажеш много с малко думи. Разбира се, и читателите трябва да са стигнали до там, че да те разберат. Писането на хайку е взаимен процес на порастване – на автора и на читателя. Без един от тези два компонента, хайку, а и всяка друга поезия, не може да бъде осъзната и възприета. Не мисля, че хайку има недостатъци. Ако някой твърди, че има, може би е точно от тези, които не са стигнали до там да го разбират и оценят.

– Спазваш ли класическия хайку ритъм 5-7-5 срички?

– Не, не го спазвам. Държа в моите хайку да има уловен хайку момент, който за мен е много по-важен от спазването на която и да е форма. Убеден съм, че и повечето съвременни автори на хайку мислят така. Какъв е смисълът да се спазват определени срички, след като хайку моментът не присъства. Този ритъм е бил задължителен в хайку преди столетия и е свързан с характерните особености на японския език. За всички останали езици спазването на този ритъм би било само едно изкуствено наложено ограничение.

– Кои са авторите на хайку, които харесваш и от които се учиш? Има ли такива в България?

– Четиримата големи японски майстори на хайку – Башо, Бусон, Иса и Шики, са първите големи учители на всеки започващ да пише хайку. Те са много различни като похвати, изразни средства и светоусещане, но всеки един от тях е оформил специфичното лице на хайку като жанр. В момента добри автори на хайку има по цял свят, защото писането на хайку до голяма степен е въпрос на специфично светоусещане, а за него границите на държавите не съществуват. Първият ми голям учител в хайку е Петър Чухов, на който показвах на порции мои хайку. Той имаше търпението и доброто желание да пише под тях коментари и критика, за която винаги ще съм му благодарен. Генералният му съвет беше да си повиша автоцензурата, да не съм доволен от всичко написано, да работя повече над текстовете и аз продължих да работя. По-късно, съдбата ме срещна с Мая Любенова, която също много ми помогна да осъзная някои истини за хайку, но най-много съм й благодарен за чудесните преводи на английски, които направи на мои хайку.

– Тъй като Япония е страната, от където произлиза жанра хайку, доколко имаш интерес към културата и обичаите на тази страна? Мечтаеш ли да я посетиш?

– Япония е страна на крайностите и контрастите- както японците имат вроден вкус към красотата, така и жестокостта, и самоубийствата не са им чужди. Ако посетя Япония, ще искам да видя по-древни и запазени от урбанизацията райони. В момента младите градски хора в Япония следват американските “ценности” и едва ли ги интересува какво е хайку, икебана или чайна церемония. Затова, ако един ден стигна до тази страна, ще гледам да бъда далече от градовете.

– Освен с хайку ти се занимаваш сериозно и с фотография. Къде е пресечната точка между писането на хайку и снимането?

– Хайку и фотографията си приличат по много неща, но най-вече по запечатването на момента, момент, който не се повтаря, и по който може да се мисли много. Те развиват мисленето, не само на автора, а и на зрителя, и читателя. Борбата на съвременното изкуство е точно такава, да накара механичния човек да мисли, да вижда по-далеч от своя нос и ежедневните си грижи, да го накара да проумее, че не започне ли да мисли и да се променя, не само с него, а и с целият свят е свършено.

– Как човек се учи да пише поезия?

– Готов ли е ученикът, учителят се появява. Това е една дзен мисъл, която в пълна степен важи за поезията. На поезия, един пишещ и виждащ човек, може да се учи от всичко, което го заобикаля. Казвам виждащ, защото за поезията само писането не стига. Милиони пишат поезия и наричат себе си поети, но малцина сред тях виждат отвъд думите и са истински поети. Нито един от тези малцина не съм чул да нарече сам себе си поет. Поезията е школа по човечност, смирение и в същото време непримиримост. Смирение да понесеш тежестта на думите, да осъзнаеш дарбата си и да не промениш отношението си спрямо тези, които я нямат. Нетърпимост към несправедливостите, които ни заобикалят ежедневно и навсякъде. За съжаление поезията в днешно време все повече губи ролята си за обществото, тя не фигурира в “ценностите” на цели поколения, а мястото й е сред най-високите ценности, които човешката мисъл може да създаде. Бих нарекъл съвременната поезия – бомба без фитил, една прекрасно изглеждаща бомба, от която никой не се страхува.

– На какви най-необичайни места те е хващало вдъхновението и те е карало незабавно да започнеш да пишеш?

– Рядко пиша по натура, не търся местата, които да ме инспирират, за да пиша, нито чакам да ми дойде вдъхновението, музата или каквото и да е било отвън. Незабавно съм писал на какви ли не места, не съм спрял да изпитвам радост от флирта със Словото, а този флирт понякога изисква и бързи реакции.

– Какво те вдъхновява? И как протича процеса на работа на един поет – от вдъхновението до създаването на произведението?

– Първо, както вече казах, употребявам с изключителна боязън думата поет, най-малкото защото при прекомерна употреба, под път и над път, всяка дума девалвира, така и с думата поет е на път да се случи същото, а никак не ми се иска това да е така. Само историята ще покаже дали имам правото да се наричам поет, аз лично предпочитам да си работя тихо и усърдно, като кълвач над текстовете, а квалификациите ги оставям за другите. Процесът при мен започна с времето да се случва с все по-малко редакции по текстовете. Засилената ми автоцензура и повишените критерии ме направиха добър редактор на собствените ми текстове, въпреки това търся съветите и на хора, които пишат и които имат близко до моето усещане за случване и литература.

– Ще цитирам един твой стих:

„Обра ме времето и избяга
как сега да се прибера в къщи
толкова стар“

Кога най-силно си чувствал, че времето те е ограбило?

– Времето ограбва всички нас ежедневно, но Словото е отвъд него, написвайки стих ти забиваш пирон в ковчега на изтичащото време, колкото малък и илюзорен да е този пирон, поне за кратко дава успокоение.

– Имаш вече две издадени книги, подготвяш трета, публикувал си в български и чуждестранни издания, спечелил си много национални и международни конкурси за хайку и поезия. След толкова много успехи и признания за какво мечтаеш сега?

– Успехите задължават много и в същото време дават и много възможности за порастване. В творчески план искам да намеря пътя обратно към фотографията. Вече няколко години я пренебрегвам за сметка на Словото. Някак ми се ще да си бъдем пак приятели и да се забавляваме заедно. Дали това ще се случи, бъдещето ще покаже. Относно литературата, тази година предстои излизането на новата ми книга с поезия. След успеха на „Енсо“ исках да събера в книга едни по-различни стихове, по-малко обясняващи и повече питащи. Много ми е интересно какви отговори ще получа от читателите.

* Интервюто е публикувано в OFFNews, 10 февруари, 2013 г.

Петър Волгин: Журналистиката е меч, който използваме за трошене на орехи

Журналистът Петър Волгин. Снимка: Личен архив

Петър Волгин е журналист и писател. Известен е със своята провокативност, остър език и умението за безкомпромисна аутопсия на обществения и политическия живот. Бунтар по душа, възгледи и действия. Надява се, че един ден и в България образованието ще надвие чалга културата и знаещият човек ще бъде по-уважаван от този с мерцедеса. Вярва, че журналистиката е оръжие, което трябва да се използва по предназначение за показване на истината, а не за трошене на орехи, както се използва днес. Сравнява професията с мита за Сизиф, който според едно есе на Камю трябва да си го представяме щастлив. „Журналистиката е нещо, което ти носи щастие независимо от трудностите“, казва Петър Волгин.

Той е роден през 1969 г. в София. Завършва Националната гимназия по древни езици и култура (НГДЕК) и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Става известен със скандалното си предаване „Без контрол“ по БНР, от 1998 г. В момента е водещ на предаването “Деконструкция” по БНР (всяка събота между 12 и 14 ч). Продуцент е на обедните предавания по БНР, едно от които е “12+3″. От 2005 г. до 2010 г. води авторско телевизионно предаване “Вярно с оригинала” по телевизия „TV7“.

Той е автор на книгите “Медиен апокалипсис” (2000), “Лудница” (2004), “Неудобните” (2004) и др. Наскоро Петър Волгин издаде най-новата си книга „Радикална еврейска енциклопедия“. Книгата представлява художествен роман с документални елементи. Излизането на романа съвпада с това, че тази година се навършват 70 години от спасяването на българските евреи от Холокоста.

Накрая, забравихме да кажем, че телефонът на Петър Волгин звъни с „Light my fire“ на „The Doors“. И където е той, наистина гори огън. 

– Преди да започнем разговора за новата ви книга, бих искала да ви попитам как ще коментирате водещата новина, че България, обяви, че виновник за атентата в Бургас ливанското движение „Хизбула“. Какво означава това за България?

– Това е ужасно. Ужасно е, не защото сме обявили една или друга групировка, че е автор на атентата, ужасно е, че България, в лицето на българските управляващи, за пореден път доказаха, че са едни прости изпълнители на чужди решения. Това е най-лошото. Моят критичен патос в случая не е насочен нито към Вашингтон, нито към Тел Авив, а напротив – тези страни имат интерес, който защитават. Те имат интерес „Хизбула“ да бъде обявена за извършител на атентата и правят всичко възможно, за да реализират този свой интерес. Браво на тях. Така трябва. Всяка една страна трябва да действа така, както действат Израел и САЩ.

Въпросът е не защо те правят така, а защо ние не защитаваме своя интерес. Защо ние влизаме в един чужд мач, в една чужда игра, която определено не е изгодна за българските интереси. Техните политици и управляващи защитават техните интереси, а нашите политици не могат да защитят българските интереси.

Това е най-обидното и най-тъжното, че ние винаги сме имали управляващи, които са изпълнявали заръки – още от едно време – заръките на фашистка Германия, след това заръките на комунистическия съветски съюз, сега заръките на Съединените щати. Никога българските политици не са мислили как да направят така, че да защитят българския интерес.

– Може би като по-малка страна се страхуваме да откажем исканията им.

– Ние имаме комплекс. Заради него сме готови да направим всичко, само и само да бъдем похвалени. Като знаеш, че големият батко ще те потупа по рамото и ще те похвали, си готов на всичко. Той след това ще ме похвали, значи аз съм много ценен и много важен. И за едно отиване до Вашингтон, за една среща с Обама, ти си готов да направиш всичко, което ти кажат от там.

Това е проблемът – че нямаш достойнство, че нямаш сила да кажеш: “Не, аз не съм съгласен. Ти може да си много готин, да си много голям, много стабилен, обаче моят интерес тук ме кара да мисля, че не би трябвало да се съглася сто процента с теб. Аз те уважавам много, но моят интерес тук диктува аз да действам и да мисля по друг начин.” Ето това нещо българските политици не могат да го кажат.

Това е и комплекс, и страх. Това всичко е подплатено и с някакво финансово стимулиране или друг тип стимулиране от чужбина.  Те ти казват – ето ние например ще ти помогнем на теб да спечелиш изборите и нашите тогава са готови на всичко, дават всичко.

– Да се върнем към основния фокус на разговора ни, новата ви книга „Радикална еврейска енциклопедия“. Защо решихте да напишете книга, свързана с евреите?

„Радикална еврейска енциклопедия“ (изд. Изток-Запад) от Петър Волгин

– Тази тема присъства в моето поле на интерес от много време. Отдавна чета такъв тип литература, занимава ме тази цивилизация. Тя е безкрайно интересна, защото е много древна. Тя е цивилизация и народ на няколко хиляди години, който е преминал през безброй перипетии, опасности, трудности, бил е на ръба на унищожението, въпреки това е оцелял. Затова ми беше интересно да разбера какво се е случило през годините, как хората са оцелявали, как са стигали до някакво величие, след това отново са се сривали.

Интересно е да се наблюдава как се променят тези хора, тяхното отношение към света и към религията, как им влияе взаимодействието между другите народи. Това безспорно е един народ, който най-силно взаимодейства с другите по простата причина, че 2000 години те не са имали своя държава. Те са били разселени в Европа, в Азия, в Америка. Те са живели сред други народи и са допринесли от своята култура. Реших тези неща, които съм прочел и научил, да ги събера в едно интересно романизирано четиво. Познавам евреи от Америка, от Русия, така че имам представа не само от историческата част, но и от това, което те представляват в момента. И двете неща съм се старал да ги съчетая.

– Евреите през годините трудно са оцелявали, имали са тежки моменти. В този смисъл доколко българският народ има общо с еврейския?

– От тази гледна точка има много общо, защото и българският народ много пъти е бил на ръба на оцеляването. Много пъти е бил пред изчезване, бил е под робство, бил е под чуждо владичество, но все пак е успял да се запази, явно има много силни живителни сили. От тази гледна точка си приличаме много с евреите, с тази разлика, че те са се движили по целия свят, докато ние сме седели на едно място.

– Дали те не са по-единни от нас?

– Не знам дали може да се каже така. Сигурно знаете тази фраза, че там, където има двама евреи, има двайсет мнения. Те са характерни с това, че непрекъснато спорят помежду си, много трудно постигат съгласие, имат най-различни концепции за всичко, от най-елементарните битови подробности до проблемите на бога и вселената. От тази гледна точка също много си приличаме, защото и ние обичаме да спорим и никога не сме съгласни, дори и със себе си.

– Всъщност книгата е художествен роман, а не документален, така ли?

– Да. Книгата е роман, с всички характерни неща за романа като интрига, сюжет, криминалност, разследване. Разликата с традиционните романи е, че в нея има една част, която е чисто документална. Това са тези биографии на различни известни евреи. Тази биографична, документална част върви паралелно с художествената. На пръв поглед изглежда, че те не се допират. Всъщност се допират, но читателят ще разбере това, като стигне до края.

– Предварително ли бяхте измислил сюжета? И за колко време написахте книгата?

– Структурата я бях измислил предварително. По отношение на интригата, тя се изменяше в процеса на самото писане. Настъпваха обрати в сюжета, които бяха изненада за самия мен. Героите сами започват да действат неочаквано и за мен.

Самият процес на писане продължи 9 месеца, но разбира се, подготовката беше много дълга, защото аз от години чета такава литература. Технически е 9 месеца, но като цяло е много повече време.

– Защо решихте заглавието на книгата да е „Радикална еврейска енциклопедия“?

– Радикална се казва, защото тези хора, за които аз пиша, всеки сам по себе си е радикален – и Фройд, и Маркс, и фигурите на месиите, които описвам там. Това са хора на крайностите, които вярват в някаква идея и са готови на всичко, за да я осъществят. И съответно трябва да положат много усилия, да са радикални и крайни в това свое желание. “Еврейска” е ясно защо, а “енциклопедия”, защото при евреите е много силен култът към знанието. Може би, защото този народ дълги години не е имал тип аристокрация или свещеническо съсловие, след като римляните ги изгонват от Палестина, и те е трябвало да се скитат по различни земи. Тях е трябвало да ги държи нещо друго, различно от земята и държавата, и това друго е знанието. Те много ценят познанието. Например за европейците през средните векове най-важното е било да бъдат рицари, да участват в битки или да са земевладелци и да владеят крепостни селяни. За евреите това не е съществувало. За тях единствената опция да се отличат, да покажат, че имат някаква ценност, е било да знаят. Колкото повече знаеш, толкова си по-ценен и те уважават.

На мен това много ми харесва и би ми се искало и днес да е така – да уважаваш някого не защото той има мерцедес или триетажна къща, или има пет вили на морето, а да го уважаваш, защото той има достатъчно богата култура и познания, въз основа на които той може да разсъждава интересно. При евреите е така – те са уважавали хората, защото тези хора са притежавали много познание, енциклопедично познание. Затова така кръстих книгата като един реверанс към тяхната страст, към учението и познанието.

– Според вас това уважение към познанието и знаещия човек ще се превърне ли някога в ценност и в България?

Петър Волгин. Снимка: Интернет

– Много съм скептичен. Въпреки че, ето виждаме, че много млади хора заминават да учат в чужбина, но не просто, защото искат да живеят на по-хубаво място, а защото знаят, че като отидат в един университет в Щатите или Европа, ще получат по-добро образование, отколкото ако завършат в един университет в България. Явно у тези млади хора, а и у техните родители, съществува мисленето, че трябва да се получи по-добро образование, където ще научиш повече неща.

За жалост тук, в България, цялостният климат не благоприятства за това да учиш и четеш. Цялостният климат ти казва: абе, гледай сега, ти няма какво да четеш и да се образоваш, винаги можеш да си купиш пет дипломи, дори можеш да не ги купуваш, а да ги вземеш, защото образованието ни е на такова ниво, че е много лесно да вземеш, колкото си искаш дипломи. От там нататък много по-важни са ти връзките, парите и затова на четенето и образованието не се обръща никакво внимание.

Това в дългосрочен план е много вредно, защото израства една нация от елементарни хора, част от които по-късно ще станат управляващи. Те ще решават съдбините на тази страна, а при липса на образование те нито ще могат да ги решават както трябва, нито ще знаят как да се държат с чуждите си партньори, с управляващите на другите държави. Така ще станат податливи на всякакъв натиск, на манипулации, защото са прости, а са прости, защото като малки не са чели.

– Хората, които отиват навън да търсят познание и по-добро образование, в много от случаите не се връщат повече тук, или се връщат и като видят средата, заминават отново.

– Както казваше Тони Блеър навремето: „Имаме три приоритета в Англия, това са образование, образование и образование.“ И при нас трябва да е така. Винаги съм смятал, че това е един от основните приоритети, които България трябва да следва. Не строежите, не магистралите, не спортните зали, а ученето, образованието. Там трябва да се насочи основната енергия на обществото, основните пари, за да може да се изгради една достатъчно добра база, където има добро заплащане за учителите, университетските преподаватели. По този начин хората ще могат да получават наистина качествено образование. В днешно време без него си абсолютно загубен.

Неслучайно толкова се говори за икономика на знанието. Говори се за това, че само един човек, който е достатъчно грамотен езиково, компютърно и всякак успява, а колкото си по-прост, си толкова по-беден. Сега в България не е точно така. Има много богати прости хора, но това е временно. Те са получили по друг начин това богатство и то много бързо се изпарява. Когато ти не си постигнал своето богатство и своя просперитет благодарение на собствените си умствени качества, тогава вероятността да го загубиш и разпилееш за глупости е много по-голяма.

– Действително днес у нас се гледа с циничен присмех на образованието и познанието, и това понякога идва от самите управляващи.

– Самите управляващи в момента не разбират колко е важно хората да бъдат образовани. Затова сме свидетели на всякакви такива безумия и в управлението, и в обществото като цяло. Затова сме свидетели и на възхода на чалгата, на този тип култура, не само като тип музика, а изобщо като отношение към света, като начин на живот. Чалга поведението е преобладаващия модел и за мъжете, и за жените. Това пак е от простотия и от липса на култура. Културата може да се придобие, само когато полагаш целенасочени усилия да я придобиеш. Тя не може ей така изведнъж да ти дойде. Трябва ти да я търсиш и ти да я намериш.

– Мислите ли, че от 1990 г. насам у нас има някаква положителна промяна по отношение на култура и образование?

– Положителната промяна е в това, че вече няма пречки. Преди 1989 г., когато аз бях юноша, беше трудно да намериш някоя хубава книга или някой хубав филм. Не се позволяваше да се внасят такива вредни, според режима, книги и филми. Имаше една цензура, която не позволяваше на хората да научат повече. След ’89 година това го няма. Вече, ако искаш, можеш да намериш всякакви книги и филми, театрални постановки и музика без никакъв проблем. Въпросът е дали искаш, но и също дали имаш материалната възможност, защото да си купуваш непрекъснато книги е скъпо.

Но съм убеден, че е по-добре да се лишиш от двайстия чифт обувки или от трийстия панталон и да си купиш няколко книги. Аз, разбира се, не призовавам хората да ходят голи и със скъсани дрехи, но просто е по-добре да имаш 19 чифта обувки и една книга, отколкото 20 чифта обувки и нито една книга.

– Вие сте завършил Националната гимназия за древни езици и култура (НГДЕК), едно култово място, от където излизат интересни хора, много от които в момента са известни обществени личности, журналисти. На какво се дължи този факт?

– Това никак не е изненадващо. И това не е, защото там се учеха някакви различни неща, които не се учат в другите училища. Вярно, там учиш старогръцки, старобългарски, латински, култура на Древна Гърция, което, разбира се, страшно много ти отваря хоризонтите и начина на мислене, но дори това не беше най-важното. Най-важното там беше отношението, което съществуваше между преподаватели и ученици. Преподавателите там те възприемаха като абсолютно равностойна личност. Те не гледат на теб като някакъв малък глупак, на който трябва с фуния да му налееш някакви знания в главата. Те гледаха на нас като на хора, които са интелектуално подготвени, разбира се много по-малко знаещи, но които са способни да възприемат и да мислят самостоятелно. Те ни учеха да мислим самостоятелно и това е най-големият урок от това училище. Това е неговият най-голям плюс.

Сигурно затова днес има толкова много хора, които са интересни и които са в изкуството, в културата. Виждаш някой интересен режисьор или писател и разковничето се оказва НГДЕК, където от малък е научен да мисли самостоятелно, да бъде различен, да търси нови пътища и това му остава за цял живот. Там ти казват: „Ти можеш!“ Учат те така, че ти да израснеш със самочувствието на човек, който може, който не бива да се страхува да пробва отново и отново, и дори и да сбърка да не се депресира, а да започне отначало.

Петър Волгин. Снимка: Надежда Чипева, в. „Дневник“

– Бил ли сте бунтар тогава?

– Да (усмихва се). Политически. Аз винаги съм се интересувал от политика. Преди ’89 нямаше толкова политика, в този смисъл на думата, в който след това. Въпреки това, аз протестирах заедно с други мои съученици срещу този диктат, който беше, срещу тази липса на свобода, срещу желанието да има само една правилна идея и концепция, и всички да се съобразяват с нея. Ние искахме да има различни позиции и различни концепции. Борихме се за това.

– Затова ли избрахте да станете журналист?

– И затова, защото са ми интересни процесите, които стават в обществото, интересни са ми как взаимодействат едни или други политически играчи и в крайна сметка какво постигат. Интересно е да видиш тези хора дали дърпат страната напред или напротив – забатачват я. Хубавото е, че можеш да влияеш по някакъв начин на тези процеси със своята позиция, със своите коментари, със своя възгледа за живота.

– Доколко журналистиката в момента може да влияе на процесите в обществото?

– Тя може, друг е въпросът дали го прави. За жалост в България журналистиката в днешно време в 80-90% от случаите е абсолютен обслужващ персонал на политици, на икономически играчи, на олигарси, но в никакъв случай не е коректив. Това е най-тъжното, защото това е едно много силно оръжие, което трябва да бъде използвано по предназначение, а не да бъде използвано да чупиш орехи с него. Това е журналистиката в днешно време – един боен меч, който ти го използваш, за да си строшиш орехите. Това е лошото, надявам се да се промени.

– Веднага след 90-та година имаше ли по-голяма свобода на медиите?

– Да, защото тогава се разчупваха оковите. След това нещата си влязоха в някакво русло, вече се знае коя медия кои интереси обслужва, кои вестници, кои телевизии към коя групировка са и свободата мина на много заден план. Остана единствено обслужването на някакви интереси. В това се превърна българската журналистика – в един келнер, който изпълнява поръчки.

– Доколко в тази среда един журналист може да извоюва сам свободата си и доколко е подвластен на обстановката, в която работи?

– Много е трудно да си сам, когато всички наоколо са лакейски настроени. Трябва самата медия, в която работиш, нейните собственици или ръководители да знаят, че работят за обществото и за това обществото да бъде информирано и процесите да бъдат анализирани дълбоко, а не да се харесват на този или онзи управляващ. Двустранен трябва да е процесът – и журналистите от една страна да държат на своята свобода и това да информират качествено хората, и в същото време тези, които ги ръководят, да имат същото самосъзнание.

– Вие имал ли сте случаи в практиката, в които сте искал да защитавате свободата на словото и това по някакъв начин е било ограничено?

– Да, имал съм преди години, когато много хора бяха уволнени от радиото. Причината беше, че ние смятахме, че не трябва да сме просто едни слуги, а трябва да казваме това, което се случва, а не това, което управляващите смятаха, че трябва да казваме. Тогава решиха радикално проблема, като ни уволниха. Сблъсквал съм се с властта, която е нетолерантна и иска да наложи своя модел с цената на всичко и знам какво е да се биеш с властта. Много неблагодарно занимание.

Въпреки това аз вярвам, че човек трябва да го прави, трябва да се съпротивлява. Както е казал Камю в едно свое прекрасно есе „Мита за Сизиф“: трябва да си представяме Сизиф щастлив. Той бута камъка нагоре, бута го, той пада, после пак го бута, въпреки това, трябва да си го представяш щастлив. И ние трябва да си представяме журналистиката като едно нещо, което ти носи щастие независимо от трудностите. Винаги съм смятал, че човек трябва да се бори за идеите си и да ги защитава, щом смята че те са правилните.

– Освен всички трудности, журналистиката е и професия, в която май трябва да свикнеш да си повече мразен отколкото обичан?

– Да, задължително. Аз вярвам, че нещата, които защитавам, имат смисъл да бъдат защитавани, вярвам, че има смисъл да защитавам свободата, многообразието, справедливостта. Вярвам, че трябва управляващите да бъдат справедливи, а не просто да крадат, смятам, че това трябва да бъде защитавано. Това не значи, че ще бъдеш обичан.

– Какво бихте казал на младите хора, които имат амбиции да се занимават с журналистика в днешното време и днешната среда в България?

– Да вярват в себе си. Да вярват в собствените си сили и собствените си способности, и да се образоват непрекъснато. Няма значение какво – учете езици, биология, древна цивилизация, математика, всичко. Важното е постоянно с нещо да си занимавате ума, не само, защото ще натрупаш определен обем познания, а защото ще се научиш да мислиш, ще се научиш да отговаряш на мисловните предизвикателства. Това е важно не само за професията, но и за живота.

* Интервю за OFFNews, 7 февруари, 2013 г.

Леда Милева се роди във вечността

Поетесата и писателка Леда Милева си отиде на 93 г., на 5 февруари 2013 г. Снимка: БГНЕС

Да си отидеш в деня, в който си се родил означава, че ще живееш вечно. Така се случи с голямата българска писателка Леда Милева, която вместо днес да отпразнува 93-тия си рожден ден, ни напусна неочаквано. Разбира се, напускането е символично, защото тя е от онези хора, които живяха не просто на земята, а в сърцата на хората. А от там никой не може да си отиде. В сърцето и в спомена е вечността.

Дъщерята на Гео Милев ще остане завинаги в сърцата ни с невероятното си творчество за деца и юноши. Тя създаде саунд трака (музикалния мотив) на нашето детство – „Зайченцето бяло“. Това е необходимото стихотворение и песен за здравото емоционално израстване на всяко едно дете. Това е музиката на детството, на онова, което човек помни цял живот, и от което се отдалечава все повече и повече с годините. И добре, че има такива песни, които да ни напомнят, че някога и ние сме били там, в онази приказка на годините преди да пораснем. Добре, че има хора като Леда Милева, които чрез творчеството си да ни напомнят това.

„Зайченцето бяло“ – случайно и набързо написано

За написването на това стихотворение Леда Милева споделя: „Стихотворението „Зайченцето бяло“ е съвсем случайно и набързо написано. Бях уредник на списание “Първи стъпки” и в печатницата се оказа, че половин страница остава празна и няма никакъв материал. Списанието трябваше да се печата и аз се чудех какво да правя, какво да правя… И така, на коляно, както се казва, написах тези няколко куплета, които после имаха щастливата съдба да станат песен благодарение на композитора Петър Ступел“.

Така се случва с повечето големи неща – правят се на шега, създадени от случайността и без никой да подозира или още повече да планува, те се превръщат в емблема и култ.

Леда Милева е родена на 5 февруари 1920 г. в София, в семейството на поета Гео Милев. През 1938 г. завършва Американския колеж в София. Висшето си получава от Софийския университет „Св. Климент Охридски“. След Втората световна война е ръководител на детско-юношеските предавания в Радио София (1944-1951), главен редактор на списания „Пионерска самодейност“ и „Дружинка“, редактор в издателствата „Народна младеж“ и „Български писател“. От 1966 до 1970 година е генерален директор на Българска телевизия.В края на 1978 г. е посланик, представител на България в ЮНЕСКО, Париж.

Относно българската култура пред сп. „Простори“ писателката казва, че „Несъмнено културата ни е нещо, с което можем да се гордеем, особено старата. Именно тя доказва принадлежността ни към цивилизования свят открай време.“ Това обаче според нея не е достатъчно. „Ако Европа постави конкретни параметри за нейното развитие, това ще бъде опасно. (…) С културата си все още има защо да се гордеем, но дано сме достатъчно умни, та да се развиваме самобитно, а не да копираме всичко чуждо.

Леда Милева написва над 30 стихосбирки за деца, между които са “Заю на разходка” (1946), “Няма време” (1949), “Работна Мецана” (1954), “Мустакатият Иванчо” (1957), “Златоперко” (1965), “Влак-юнак” (1967), “Къде е хоботът на слона” (1983), “Зайченцето бяло” (1993) и др.

Автор е на множество театрални и радио-пиеси, превеждани на английски, френски, немски, руски, полски, на статии по проблемите на литературата, превода и международното културно сътрудничество. Била е преводач на съвременна американска, английска и африканска поезия.

Написва първото си стихотворение на 9 години

„Аз започнах да пиша, когато бях на 9 години. Моето първо стихотворение беше само от четири реда“, разказва Леда Милева в интервю за сайта „Az-deteto“. „Написах го през една късна есен, когато дълго време беше валял дъжд. Изведнъж дъждът премина в сняг. София стана толкова хубава! Всички дървета сякаш си облякоха бели рокли. Аз толкова много се зарадвах, че написах едно малко стихче, което помня и до сега:

„Цветенцата заспиват,
тревичките почиват,
а от небето сиво се сипят мълчаливо
белите снежинки като във картинки.“

Леда споделя написаното стихотворение с по-малката си сестра и я моли да не казва на никого. „Мислех, че не е хубаво и може да ми се присмеят“, разказва писателката. „Но сутринта, щом станахме, сестра ми изтича при мама и каза: „Знаеш ли, че снощи Леда написа едно стихотворение!”. Аз разбира се я ощипах, но тя не се разплака. За моя радост мама не ми се присмя, а ми се зарадва и ме заведе до книжарницата, където ми купи голям албум с много чисто бели страници. Каза ми на първата страница да напиша стихотворението си, а после, като измисля други, да ги напиша на другите страници. Така и стана – написах първото си стихче на първата страница. Още пазя този албум, но дълго време той остана празен, защото нямах друго стихотворение. После започнах да си мисля, че е срамота да имам цял албум, а да нямам какво да напиша в него. Така започнах по всякакъв повод да си измислям по едно стихче, без да мисля какъв е жанрът.“

В университета сменя „Право“ с „Детска педагогика“

Леда Милева избира да следва право в Софийския университет. Оказва се, обаче, че това не й е интересно. Увлича от идеята да учи и детска педагогика. Към това я насочва и нейната леля, известната Пенка Касабова, студентка и наследница на американката Елисавета Кларк, която основава първата детска градина и курсове за детски учители към нея. Тогава Леда Милева осъзнава любовта си към децата и писането за деца идва от само себе си. Благодарение на своята леля навлиза в издателската и редакторската професия, а нейните Мирчо и Немирчо от сп. “Първи стъпки” са пионерите на българските комиксови герои. Тогава се ражда и “Зайченцето бяло”. Съдбата предопределя на Леда да се занимава все по-сериозно с литература. Не случайно от тогава, където й да работи поетесaта, навсякъде е заобиколена от писатели. В БНР – Орлин Василев, Валери Петров, Александър Геров, Емил Манов, в сп. “Дружинка” – Ран Босилек, в издателство “Народна младеж” – Ангел Каралийчев, в БНТ – Серафим Северняк, Иван Радоев, Никола Инджов, Георги Константинов.

Животът върви напред, но вечните герои остават

„Животът не е кратък. Щастлива съм, че до тази възраст мога да работя, да пиша и да имам обществени ангажименти.“ Това споделя поетесата в интервю за БНТ по случай последният си рожден ден миналата година. Тя до последно е ходила на срещи със свои приятели, с деца в училища, на премиери на пиеси и книги. „Животът може да бъде хубав, ако знаеш къде е хубавото на живота“, казва тя. „А хубавото е там, където има изкуство, където има човечност, където имаш приятели“.

Относно това, че днес вместо “Снежанка” и “Червената шапчица” много деца предпочитат  да четат “Хари Потър”, а и много нови герои изместват образа на “зайченцето бяло”, пред списание „Простори“, Леда Милева казва така:

„…А че ще се явяват нови герои, е естествено. Животът върви напред и децата са част от него. Това обаче не значи, че ще изчезнат традиционните, вечните герои. Защото всяко дете открива света за себе си. Открива слънцето, изгрева, звездите, гората, цветето, любовта към мама, към семейството… И тези герои и вечните теми за доброто и злото, моралните теми, никога няма да слязат от сцената. Те винаги трябва да бъдат в сърцето на детската литература”.

* Публикация в OFFNews, 5 февруари, 2013 г.

За смелостта и силата да бъдеш един обикновен ревльо

Рецензия на Бистра Величкова за романа в разкази „Не казвай на майка си” от Николай Фенерски, изд. „Ерго”, С., 2012 г.

Рецензия във в. „Литературен вестник“, брой 1, 9-15.01.2013 г., стр. 5

Между преди и след е истинският живот, където от болката боли, където въздухът влиза миг след миг в дробовете ти.”  („Ние”) Именно това е времето, в което живеят героите на Николай Фенерски в най-новата му втора книга – роман в разкази „Не казвай на майка си”. Описаните образи там живеят в метафоричния период – преди свинята да се превърне в лебед, и във времето след това. Но както казва авторът „между картинката преди и картинката след има безкрайно много болка. (…) Между преди и след ти си разпънат на своя собствен кръст.” Точно този период на разпъване вълнува най-много писателя, защото това е и периодът на истинското живеене. Болката е основата, на която се случва истинският живот. Именно тя е тази, която прави хората по-мъдри и им напомня за важните неща.

И в първия си сборник с разкази „Апокалипсисът е дело лично” (2009 г.), и във втория „Не казвай на майка си” (2012 г.) се наблюдава едно и също търсене у Фенерски, а именно търсене и показване на човешкото. Авторът внимателно прониква и нежно дълбае в най-скритите кътчета на душата, разголва вътрешния свят на човека, прониква в терзанията. Той изважда и разпъва душата, изследва като под микроскоп чувствата и емоциите, и рисува с думи невидимото с просто око. Така всеки негов разказ представлява една разпъната, разкрита до болка душа, която шепне своята съдба на читателя. Но нека не бъркаме тази изповед с оплакване. Това е една от основните и най-ярки характеристики на героите на Фенерски, че въпреки обстоятелствата и житейските обрати, те никога не се оплакват. Никога! Дори напротив, те се надсмиват над абсурдите и живеят, както могат без ни най-малко да определят този живот като някаква борба. И точно това прави героизмът и очарованието им още по-големи  („Ясновидката”, „Не казвай на майка си”).

В едноименния разказ „Не казвай на майка си” писателят разказва драматична случка, но отново от веселата страна на нещата. В един момент всичко се оказва толкова абсурдно и глупаво, че вместо да се ядосва човек, май е по-добре да се засмее. И тук, както в много други разкази, зад лекия и весел стил прозира една тъга и болка. Това подсилва още повече драматизма. „Не казвай на майка си”, казва един от героите на друг. Майките не бива да бъдат тревожени, те не трябва да знаят и да виждат страшни неща за децата си. „Майките заслужават да бъдат излъгани”, пише Фенерски, защото тази лъжа гарантира техния по-спокоен живот. Ако не друг, то поне майките заслужават да бъдат спасени като не им казваме за ужасите, които ни поднася живота. Тях трябва да ги запазим, за да ни има и нас. Но до колко всъщност можем да не им казваме точно на тях?…

Колкото и тъжни истории да разказва Фенерски, от разказите му винаги лъха един безкраен оптимизъм и идеализъм. Героите му живеят, пият и се смеят на пук на всичко. Каквото и да им поднесе животът те го приемат, справят се с него според възможностите си, не се отчайват и продължават напред. Друг избор освен живот, нямат! („Моите кръчми и струнната теория”, „За кого бие камбаната”, „Моят приятел Ахил и неговият брат близнак Хектор”). В книгата има и смешни истории, които биха изненадали с веселия си хумор на фона на повечето драматични разкази („Жената на Павлов”). Подобни разкази затвърждават идеята на Фенерски, че тъгата и хумора са двете крайности, които създават хармонията на човешката душа. Именно това дава и усещането за плътност и реалистичност у душевността на героите му.

Роман в разкази „Не казвай на майка си” от Николай Фенерски, изд. „Ерго”, 2012 г.

Основният лирически герой в романа в разкази – Аз-ът, който говори, бързо печели симпатии със своята автентичност и искреност. Читателят му вярва безрезервно, докато се оставя бягащото момче на корицата да го води в неговото своеобразно пътешествие през живота. Характерно за цялостния стил на писане на Фенерски е именно откровеността до болка. Самият той казва: „Трябва да си честен пред себе си, пред света, пред всички, честност до край. Откровеността до болка е задължително условие при писане на литература. Всичко останало е само упражнение по писане.” Освен честност и искреност в писането и липса на каквато и да е претенциозност, за хубавия разказ е необходимо и умението да можеш да вкарваш емоцията си в текст. Деян Енев определя това като „най-трудното писателско умение”. Самият той в послеслова на книгата потвърждава, че Фенерски безспорно притежава това качество и допълва, че „Именно ядреното гориво на емоцията превръща читателя от свидетел в съучастник на автора”.

Текстовете на Николай Фенерски се четат леко. На пръв поглед уж неангажиращи, влизат нежно под кожата на читателя, увличат го, докато той неусетно стигне до края на историята. И там, накрая, той изпитва едно пречистващо усещане, примесено с особена болка, която не може съвсем да си обясни как е попаднала в сърцето му. За тази приятна, но не лека за преосмисляне палитра от емоции, авторът старателно се е погрижил, докато е рисувал с думи и надграждал в съзнанието на читателя ярки образи и дълбоки чувства. Фенерски има способността да докосва по начин, който приземява плавно, връща те при човека, при най-важните човешки закони на съчувствието, на добрината, на любовта към ближния. Напомня, че преди всичко ти си човек. Човек и нищо повече. Именно в това е и твоята благословия, и твоята орисия. В разказите тази идея е разгърната така, че буди размисли за живота и за истинския смисъл („Цялата истина за моите пет кучета”, „Където и да се скитам”, „От другата страна”, „Епохата на мъртвите бебета”, „Еншулдигунг”).

„В богатия, но скучен и „гладък” Запад може и да не го разберат”, написа Славена Иванова в рецензия за „Не казвай на майка си” в сп. Море, брой 2. Подобно мнение изрази и Митко Новков по време на представянето на книгата в София. И са прави! До колко обаче и ние вече не сме безвъзратно заразени с този „Запад”, който ни повлича във водовъртежа си от материя и социални статуси, и от бързане да правим пари и кариера, забравяме да погледнем към звездите? Нима и ние вече не сме своеобразен „Запад”, в който да бъдеш „един обикновен ревльо” под небосвода обсипан със звезди е признак на слабост? Да си „ревльо” в днешно време, в смисъла, който загатва писателя, е морална ценност, която е от застрашените видове емоции. За това се иска смелост. За да плачеш, за да чувстваш – трябва да си смел и силен човек. Днес обаче, индивидуалистично западните ценности все повече налагат възгледите, че този вид емоции са признак на слабост, на недорасло поведение. Често се гледа на тях с циничен присмех. Да си чувствителен вече не е модерно. Да си добър е скучно. Да си човек – не е интересно! В такова време излиза романа в разкази на Николай Фенерски. Той се появява като един катарзис за потиснатата и загубена човешка душа. Като вид спасение в света, воден все повече от разума и все по-малко от чувствата. Авторът разказва за истински хора и търси истински хора. Който има нужда да чувства и да се върне при човека в себе си, той ще може да разбере и книгата на Николай Фенерски – „Не казвай на майка си”. Тя е за всички изгубени души, които имат смелостта и силата да плачат.

* Рецензията е публикувана във в. „Литературен вестник“, брой 1, 9-15.01.2013 г., стр. 5