“Слабини”-те на Васил Прасков, или за силата да умираш красиво

днес се навършват
15 минути от смъртта ми

Васил Прасков

Поезията на Васил Прасков е сурова, реалистична до болка, някой дори би казал брутална на моменти. Въпреки това, тя е много по-чувствена и крехка, от много стихове за любовта, писани със захаросана нежност и прекомерна романтика. В стиховете на Прасков няма рима, няма красота – в традиционния смисъл на тази дума, няма бъдеще, но има истинска, страстна и болезнено унищожаваща любов, която постоянно умира, постоянно се самоунищожава, постоянно кърви, докато се ражда отново и отново. Прасков описва болката, невъзможността, смъртта като неизменна част от любовта и живота, и като нещо дори по-красиво от самата любов. В споделената любов и щастието няма истинска поезия, защото няма и истинска трагедия. Там, където има бъдеще, за поета няма смисъл. А, ако няма бъдеще, той просто умира в думи на белия лист. Като всеки поет-декадент Прасков вижда красота в упадъка, който е и последният пристан на някакъв смисъл в и без друго безсмисления и умиращ живот. Затова и най-красивото и силно чувство като любовта е описано през призмата на мрака, на болката, на романтичния упадък. За това и думите в тях са реалистични. Авторът назовава нещата с истинските им имена, с имената, с които се говори за любовта на улицата, в кръчмите и в бардаците. Да, това е любовта, това е животът – „пълен ташак“, „сърцето мастурбира“, някой „духа“, докато друг изпитва „оргазъм“, а мъж „сънува, че е жена“. Подобни думи може би за някой биха звучали нецензурно в поезията, но не е ли поезията едно криво огледало на истинския живот? В този случай, нецензурно ли е да се обичаме? И срамуваме ли се, когато правим това, което се страхуваме да изречем на глас? Поезията на Васил Прасков е искрена до болка и в най-бруталните думи и строфи прозира силно чувство и дълбока тъга.

Тъй като за хубавата поезия е трудно да се пише критика и да се поставя в рамки, които се опитват да я обяснят, текстът по-долу представлява една, нека я наречем – поетична рецензия на творчеството на Васил Прасков, от последната му книга. С този текст, като един обикновен читател, се опитвам в чиста, дестилирана форма да предам емоцията, която предизвиква поезията на Прасков. Няма рационално и методично да анализирам и деконструирам стиховете, подобно на физик, който се опитва да обясни красотата на дъгата като съвкупност от светлинни вълни, трептящи в различна честота. Просто ще се опитам да говоря за поезията му с неговите думи, за да бъдем максимално близко до това, което ни казва авторът.

Стихосбирката „Слабини“ (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Поетична рецензия за стихосбирката „Слабини“ на Васил Прасков

„Всичко е пълен ташак, освен тази любов“ крещи Васил Прасков от бездната на белия лист.

Васил Прасков. Бивш затворник, бивш самоубиец, бивш любовник. Настоящ човек. Той е „тийнейджър с вечерен грим и налудничав поглед“. Той е „всички мъртви“. Той е „сутеньорът“, който ревнува от клиента, докато чака работното време на живота да свърши. „Помниш ли, когато закусвахме преди секс?“, а след това как се „целуваме зад кенефите/ в небесните градини“ на най-калния град, който ни обичаше като бездомници?! „В София изоставихме любовта си/ нека наричаме дъжда с истинските му имена“. „Нещо в начина по който ме убиваш/ ме кара да чувствам/ че не мога да живея без теб“.

Поезията на Васил Прасков от последната му стихосбирка „Слабини“ е „целувка с език“, на влюбен в болката; опит за самоубийство, докато „времето е спряло като дъжд“. Тя е „яздене на смъртта между кофите“; крадене на „релси и кабели“, „спиране на тока в квартала“. Стиховете на Прасков са „излагане“ и разпиляване на душата в най-тъмните и мръсни ъгли на града, полудял от опити за нормалност, от опити за морал и приличие.

Тази поезия „танцува под дланите“, „диша тежко“, „космите на ръката настръхват“, докато „рисува с език по зърната – спасение“. Думите, подредени в стиховете му, са „твоята ръка в панталона/ твоите оргазми/ и твоят смях“. Тези думи са твоята скорост. Докато четеш Прасков, „сънуваш, че си жена“, а „болката е мъж“. С поезията на бившия затворник на прокълнатия ни свят, се учим „да мълчим на неговия език“. А на другия ден, прерязваме „вените на небето“, докато „караме смъртта да ни чака“, а „приятелите ни се хвърлят под влакове“.

Стихосбирката „Слабини“ (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Докато се влюбваш в туптящите от болка думи, му казваш: „Сърцето ми мастурбира/ внимавай да не те опръскам/ с кръвта си“. После ти се иска да го попиташ: „Къде ти е халката?“. А Прасков отговаря някъде от подземията на живота, че „когато си с грим/ и два различни черни чорапа/ любовта е сянка на кожа/ върху мускула на сърцето“.

Всеки нов стих на Васил Прасков е очакван като „мъртво вълнение“, за да влезе отново „смъртта във вените“ и да „танцува“ на „приливи и отливи“, в „твоя цвят“, на нашето „нямо кино“. „Всеки ден се самоубиваме“, „докато смъртта ни събере“, както болката събира слабините в най-силните опити за красиво умиране – в поезията на арестувания до живот в себе си – Васил Прасков. Човекът, който обича тъгата.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Бистра Величкова  Снимка: „Двойна измама“

*Tекстът е прочетен на XXV-то издание на поетическия трубадурски двубой между Иван Димитров (със секундант Лора Динкова) и Васил Прасков (със секундант Бистра Величкова). Юбилейната схватка се състоя на 26 ноември, 2015 г., в клуб към Столичната библиотека. Гласовете на публиката избраха за победител поета Васил Прасков. Автор и организатор на събитието е Петър Чухов.

** Рецензията е публикувана за първи път в LiterNet, 02.02.2016 г., № 2 (195)

Реклама

Демокрацията е – да пушиш на 13 г. и с дънки на училище

13-годишно пионерче разказва в дневника си, за комунизма в България и в Северна Корея през 1989 г., в романа на Велина Минкова “Доклад на зелената амеба за химическия молив” (ИК „Колибри”, С., 2015 г.)

“Доклад на зелената амеба за химическия молив” е дебютният роман на Велина Минкова на български език. Преди това, тя има издаден сборник разкази “Red shorts” в САЩ, преведен и у нас. Авторката е известна още и като Velina Minkoff, както се подписва на английски, взимайки второто име на еврейската битничка, интелектуалка Myrna Minkoff, от любимата си книга “Сговор на глупци” на Джон Кенеди Тул. И дали е случайно, че първият роман на Велина отговаря чудесно на заглавието на шедьовъра на Тул, като през погледа на 13-годишно момиче се описва по забавен и ироничен начин комунистическата атмосфера у нас, и в Северна Корея. Отличничката Александра е изпратена на летен, пионерски лагер в Северна Корея и в дневник записва своите впечатления. А те са искрени по детски и точно за това много автентични. Героинята се възхищава на неща, които не е виждала в България и безпристрастно отбелязва и това, което не й харесва. А възрастните, както винаги изглеждат повече от смешни и абсурдни в очите на децата – карат ги всяка сутрин, рано, да правят физзарядка, опитват се да ги възпитават в строгите норми на доброто комунистическо общество. А в главите на невинните пионерски тийнейджърки се върти само образа на басиста на култовата група “Паве”, която е поканена да свири на Световния фестивал на младежта и студентите в Пхенян, през 1989 г. Тук се прокрадва подозрението за първообраза на Васо Гюров – басиста на група “Ревю”, които в действителност са свирели на този фестивал. И поради музикалните пристрастия на авторката, този герой в книгата би могъл да се стори доста познат на някои. Но, това остават само догадки и една от възможните асоциации.

Главната героиня, в крайна сметка, за да разсее мъката си по басиста се влюбва в пионерче от Северна Корея. Скоро след това обаче лагерът свършва и трябва да се разделят, и да се прибере обратно в България. А там вятърът на промяната все по-силно е започнал да духа. В края на романа, момичето разказва какво се случва след свалянето на Тодор Живков от власт, как в училище всички тръгват с дънки, учителките вече на са другарки, а госпожи, а басиста на “Паве”, заедно с други култови музиканти все по-често могат да бъдат видяни на “Кравай”, където още преди ’89-та мястото е започнало да се обособява като бунтарско пънк-рок-ню уейв сборище на младежите. Тази най-интересна част от книгата за съжаление е доста кратка, а очевидно авторката има какво да разкаже за тези години.

Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Въпреки че основната тема е свързана с комунизма, не очаквайте в романа да откриете критика към този режим или към Прехода, дошъл веднага след това. Книгата си остава дневник на 13-годишно момиче, от което никой не очаква да коментира, критикува или анализира събитията. То просто описва през своя поглед, който в крайна сметка се оказва най-искрен, защото не е обременен от политически пристрастия или историческа памет. За Александра “най-върховното на това, че го няма вече социализма, е, че човек може да прави каквото си иска”. А за нея това означава, невероятната възможност да си купува цигари свободно, въпреки че е едва седми клас, да ходи на училище с дънки, да бяга от часове, за да посети със съучениците си новооткритото кафене наблизо, вечер да стои до късно на “Кравай”. “Демокрацията те кара да се чувстваш свободен”, заключва в края на дневника си момичето. Кратко и просто, както вероятно го е чула от по-възрастните, както може би го е усетила с детските си наивни очи.

Важно е да се отбележи, че езикът в книгата е лек, върви плавно и през цялото

Велина Минкова, в кадър от фотосесията на ИК „Колибри“ за 25-та годишнина. Велина е пред „Кравай“ – заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес – магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

време се поддържа умело гласът на 13-годишното момиче, без да се излиза от тази стилистика. След като прочетох романа, обаче сякаш усетих, че нещо ми липсва. Липсва като че ли сюжет, кулминация, които да те теглят напред и да карат читателя да иска да разбере какво ще се случи накрая. Всъщност историята върви наистина като в ученически дневник, понякога еднообразно – станахме, закусихме, направихме гимнастика, друг път със забавни и весели случки, които разсмиват. И именно това го прави да звучи автентичен.

Евентуална сюжетна линия е загатната, когато главната героиня се влюбва в момчето от Корея, но не е обърнато специално внимание на тази случка, а се разказва с малко хумор и ирония, както почти всичко до момента. В крайна сметка, може би, не е и нужно да търсим класическата структура на романа – сюжет, кулминация, развръзка – в един ученически дневник? Като се замислим и в биологията няма зелена амеба, а само зелена еуглена, така че нека не сме закостенели читатели, като строги другарки от соца и оставим пълната свобода в ръцете на Александра. И чуем задъханите й и емоционални впечатления от Северна Корея.

С книгата си “Доклад на зелената амеба за химическия молив”, Велина Минкова се нарежда сред онези писатели, напуснали България след 1989 г. и завърнали се наскоро от чужбина, за да разкажат и осмислят времето си и българската съдба по време на социлизма, по време на прехода и по време на живота в емиграция. Такива автори са още Захари Карабашлиев, Илия Троянов, Капка Касабова, Ружа Лазарова, Милена Фучеджиева и др. Техните произведения са памет за времена, в които ни е нямало, в буквален и преносен смисъл. Но благодарение именно на творби като техните, сякаш се завръщаме отново при себе си, и намираме смешно-тъжен романтизъм в преходното си изгубване.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Осиновените думи, които раждат света наново

“Но какво общо имам аз с хората?/ Твърде късно се родих и не приличам/ на народа си”.

Това казва младата поетеса Лора Динкова в стихотворението си: “Ако проговоря…”, което е част от втората й стихосбирка “Осиновени думи” (2014 г.). За първата си книга “Отключено безвремие” (2012 г.), печели награда на конкурса за дебютна литература “Южна пролет” в Хасково.

Наистина стиховете на Лора Динкова не приличат на тези, които четем в последно време от младите поети. В нейните стихове има ритъм и дори рима, неща които в съвременната ни поезия се срещат все по-рядко. А това сякаш е поради факта, че “белият стих”, стихът без рима, доближаващ се до прозата, се наложи все повече, през последните години. Не само римата отпадна като привлекателна в днешно време, а сякаш и романтизмът в поезията. В много от стиховете на най-младите поети виждаме реалистично, натуралистично писане, назоваване на нещата директно, усещане за липса на всякакви илюзии, сякаш като опит да се предпазят от разочарованията, които така или иначе са неизбежни. При много от младите поети, някои от които вече имат своите дебюти в книжно тяло (Белослава Димитрова, Мартин Костов, Стефан Икога, Рене Карабаш и др.) се наблюдава един поетизиран цинизъм (напомнящ до някъде стила на Чарлз Буковски, а от българските автори на Васил Прасков), който отразява живота такъв, какъвто е. Разбира се, лирическите герои на тези млади автори и на много други, които пишат подобно, изпитват болка и тъга от цинизма на света, в който са се родили и са принудени да живеят. Те обаче показват, че са уж някак подготвени, у тях има една анти-утопия, те и не очакват да бъде друго, за това се опитват да се изправят пред света без излишни илюзии и сантименталности.

В поезията на Лора Динкова виждаме не по-малко разочарование от хората и света, каквото се усеща при нейните колеги по перо. Различното при нея, обаче е, че тя избира друг тип думи, “осиновява” вече съществуващите и ги подрежда така, че се усеща лъч светлина в дъното на житейския тунел. Това са стихове с ритъм, стихове в които липсва цинизъм и надменност към живота и хората; Стихове, в които има емпатия към невъзможността на света да се осъществи, към невъзможността на човека да бъде човек, към неговата обреченост да се ражда от калта и да умира отново там, да се превръща в забравен камък, накрая на града, върху който с длето е издълбано неговото несъществуване. В стиховете на Лора Динкова има чувствителност, те не се страхуват да бъдат романтични и болезнени, да покажат тъгата си от живота, “който не се побира в думи” и “търси невъзможни изгреви”. И макар, че приема светa, какъвто е, поетесата не може да се примири: “Защо не сме научени да свикваме?” (стихотворението “Ретроспекция”).

Рецензията на Бистра Величкова за стихосбирката „Осиновени думи“ (УИ „Св. Климент Охридски“) на Лора Динкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 4, 27.01.-02.02.2016 г., стр. 3

За Лора Динкова животът тук и сега изглежда невъзможен, светът е самотен, недоизмислен… “Натрупаната болка заседява/ от многото въпроси/ към отговора, който всеки носи/ (но не си признава) (Стихотворението “Човекът срещу себе си”). Резултатът от живота е смъртта, а децата са най-щастливи преди да се родят, докато “всяко утро носи смъртна присъда”. “Красотата е постижима, когато я няма” и с “времето хората губят цвета си”. И в крайна сметка “всички сме болка в различен цвят”, заключва авторката. Дори стига до вярването, че единственият начин светът да бъде по-добър е той просто да не съществува и никога да не се е раждал: “Ако Ева беше ялова, / светът щеше да бъде спасен”. Може би от там идва и метафората в заглавието на книгата – “Осиновени думи”, защото както с човека, така и с думите, акта на самото раждане вече ги опорочава, защото влизат в света, който изначално е черен, невъзможен, изгубен и без бъдеще. Лора обаче, вместо да ги ражда, осиновява думите, изчиства ги от калта с перото си и ги кара да бъдат, каквито са били преди да се родят: истински и чисти. “Автентична е само мъката, / заседнала между листа и мозък”. С думите си тя кара “животът да кърми”, вместо нея “– отново, постоянно, неумолимо надежда” (Стихотворението “Посоки”). “Колко жалко са го описали поетите – / човек е бял за кратко в мислите” (Стихотворението “Бели зайци”).

Вместо с цинизъм и надменност да се изправи срещу болката и обречеността на света, да покаже, че тя винаги е знаела за безсмислието и мрака, и да се направи на по-силна от живота, Лора Динкова смело избира да се бори срещу света със своята чувствителност. “Човек пише, защото го е страх”, казва тя в стихотворението “Многоок”, но би могло да се каже, че човекът, който пише е смел, защото показва, че чувства, че вярва, че се надява всеки ден, въпреки че знае, че “живее в дъждовно време”. И въпреки, че завинаги остава сам, “без род за самотата”.

Непрестанното присъствие на тъгата, болката, смъртта и невъзможността за живот, във втората стихосбирка “Осиновени думи” на Лора Динкова, не носи отчаяние и обезвереност, а по-скоро полъх надежда. Самият факт, че поетесата се е решила да осинови – бедните, дрипави и изоставени думи на чувствителността, че ги е превъзпитала от пошлите значения, придадени им от живота, и ги е приютила в душата си, това вече говори за лъч надежда, от който тя самата се опитва, но не може да се откаже. Думите в стиховете на Лора се оказват по-силни от болката и отчаянието, и продължават да ни карат да вярваме, че благодарение на това, че са осиновени, те всъщност могат да се родят наново. Така, както обреченият ни свят би могъл да се роди отново и да бъде по-красив, и по-истински. Какъвто е в поезията.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Рецензията за стихосбирката „Осиновени думи“ (УИ „Св. Климент Охридски“) на Лора Динкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 4, 27.01.-02.02.2016 г., стр. 3

Професия копирайтър: В един момент работиш за бира, после за банка, накрая за вафла

Александър Славов, копирайтър. Снимка: Личен архив

Александър Славов е на 29 години. Роден е във Варна, където завършва езикова гимназия. След това учи Връзки с обществеността (PR) в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Завършил е и магистратура по маркетинг в УНСС. От 5 години работи като копирайтър, започвайки от най-ниското стъпало. В момента е старши копирайтър (senior copywriter) в All Channels Communication Group. Kазва, че най-важното в тази професия е „да си любопитен, постоянно да се информираш и да имаш представа за случващото се в различни сфери“. Като малък е искал да стане шивач, зидар, готвач или футболист. Професията „копирайтър“ не е била в плановете му, но се оказва точно за него. Портфолиото му можете да разгледате тук.

Какво означава професия „копирайтър”?

Сещам се как един колега от друга агенция каза, че в трудовата му книжка пишело „поет-писател“. Чувал съм и за „текстописец“ и „сценарист“. На практика копирайтърът в една рекламна агенция има задачата да мисли и да пише. Независимо какво е заданието, трябва да го осмислиш внимателно и после започваш да „твориш“. Съответно понякога мислиш върху послания, клипове и какво ли още не за огромен клиент, а друг път четеш опаковки за превръзки и търсиш грешки. Но и това е част от играта.

От колко време се занимавате с тази работа? Как и защо решихте, че искате да работите точно това?

Копирайтър съм от повече от 5 години, като всичко започна от най-ниското стъпало. През 2010 г. си карах магистратурата и пишех за 3 сайта от вкъщи. Реших, че трябва да поработя и от офис – да се социализирам малко. Един приятел, който вече се занимаваше с това, ми разказа в какво се изразява работата и аз реших, че звучи доста интересно. Направих един стаж при тях и нещата потръгнаха.

Къде и какво трябва да учи човек, за да работи тази професия? Повечето копирайтъри в България, които познавате, какво са завършили?

Доколкото знам, има дисциплина „Творческо писане“ в Нов Български университет (НБУ). Нещо подобно има и в Софийския университет. Аз обаче завърших PR, познавам и други копирайтъри, които са завършили това. Опитът ми показва, че копирайтърите завършват и какво ли не друго – от българска филология през психология до право.

Кои са най-важните умения в тази работа? Кое е най-трудното? А най-лесното?

Важно е да си любопитен – постоянно да се информираш и да имаш представа за случващото се в различни сфери. Освен това е хубаво да имаш логическа мисъл и добра езикова култура. Най-трудно е, когато зациклиш. А това се случва. Но тогава идва и най-лесното, а именно да се отпуснеш с една биричка и за малко да се откъснеш от задачата.

С какви предизвикателства се сблъсквате ежедневно?

Основно предизвикателство е да превключваш между клиенти – защото в един момент работиш за бира, после за банка, после за лекарство, а накрая за вафла. Но всъщност това му е и интересното.

“Героите също плачат” е един от многото проекти на Александър Славов

Кое е това, което най-много ви харесва в работата като копирайтър?

Харесва ми разнообразието, както и фактът, че постоянно предизвикваш сам себе си. Мислиш си, че си измислил нещо яко, после някой ти казва, че идеята ти не струва или е правена. И ти започваш да мислиш нови начини да постигнеш търсената цел, и то по горе-долу интересен начин.

Има ли еднообразие и рутина, дори и в творческа работа като тази на копирайтъра?

Абсолютно. Не съм сигурен, че има работа, в която отсъства еднообразието. Като за начало коригирането на текстове си е еднообразна работа и само педантичността ти те кара да ги четеш внимателно, за да откриеш някоя евентуална грешка. Но не може без това.

Като малък какъв мечтаехте да станете?

Исках да ставам шивач. После зидар. После готвач. После футболист. После журналист за автомобили (което поне съм го работил). Всъщност копирайтър не съм искал да бъда, но пък нещата се подредиха приятно.

Смятате ли, че рекламните агенции у нас са развити и конкурентоспособни на тези в Европа и САЩ? Какво има още да учи България в тази сфера?

Един от проектите на Александър Славов

От една страна, директно бих казал, че имаме да гоним чуждите агенции. От друга обаче, има представители на български агенции, които се представят чудесно на различни рекламни фестивали (за което голямо „евала“). Освен това агенциите в чужбина също правят кампании, с които не се гордеят, докато достигнат до перлите в портфолиото си. Иначе ми се струва, че има какво да учим в посока digital. Но и това ще стане.

Имал ли сте желание да практикувате професията си на копирайтър в чужбина?
Да си копирайтър в чужбина не е лесно. Трябва да познаваш съответния език до съвършенство. Друг вариант е да не се занимаваш директно с писането на текстове, а само да мислиш стратегически. Но да си призная честно, никога не ме е блазнело да работя в чужбина.

Какво бихте посъветвали младите хора, които биха искали да работят като копирайтъри? Какво трябва да направят за тази цел? За какви трудности трябва да бъдат подготвени, ако желанието им се сбъдне?

Бих ги посъветвал да се отпуснат, да не взимат работата си прекалено сериозно и да си правят кефа. Защото тази работа е съвършеният пример, че трябва да харесваш това, което правиш, за да ти се получава. И според мен, ако някой иска да стане копи (както му казваме съкратено), бих му казал да прочете малко по темата, да се замисли дали му се занимава и ако да – смело да си търси агенция. Разбира се, тогава трудностите тепърва започват – в началото си нов и ти се струва, че всички около теб знаят адски много. Но спокойно – после влизаш в ритъм и с малко усилия започваш да ги догонваш.

“Героите също плачат” е един от проектите на Александър Славов

Според вас до колко образованието е важно за професионалната реализация в живота?

Това, което ще кажа, не е нищо ново, а именно, че за някои професии качественото образование си е направо задължително. Що се отнася до професията на копирайтър, там не се налага да имаш тясно специализирани познания, а по-скоро обща култура (която може да се натрупа независимо от специалността, която си избрал да учиш) и чувство за хумор.

* Интервю на Бистра Величкова, публикувано за първи път в сп. Banitza, 28 октомври, 2015 г.