Поетите само в „тъмното са у дома“

Вероятно по волята на случайността тази премиера се провежда именно на 1 юни – Денят на детето, а може би е специално избрана, не знам отговора. Но сте чували тази изтъркана от употреба сентенция, че поетите са като децата. Мислех си тъкмо за това. Поетите действително имат много детско в себе си, житейски незряло по някакъв начин. Носят един мил инфантилизъм. Но не са весели деца. Ако са деца, са едни недоволни деца. Едни деца, които са се оказали в свят, който не ги удовлетворява. Пример за тази моя теза е прочутото разсъждение на Киркегор, за поета като за нещастен човек, който обаче е устроен така, че когато страда, стоновете му звучат като музика. Поетите всъщност стават поети, защото имат дарбата да откриват режещите дисонанси на света. Те имат дарба да откриват бързо и веднага къде се намират тези дисонанси, къде е концентрирана болката на света. Най-често болката на света е концентрирана в самия поет. Но не само.

Бойко Ламбовски по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова, на 1 юни 2018 г., в Литературен клуб „Перото“. Снимка © Янко Джемеренов / Yanko Dzhemerenov Photographer

„Бог в очакване на дилъра“ е илюстрация на тази теза. В тази книга, както е направило впечатление и на нейните рецензенти, а и на вас като нейни бъдещи читатели, стиховете са една мигновена, много често съвсем експромт, словесна фотография на страданието на света. Прекрасно би било този свят да е хармоничен, да е зелено, да е пълно със слънце и светлина, и всички хора да се разхождат щастливи. Уви, ние тук знаем, че моментите на радост са много омесени с моменти и периоди на скърби, на различни катарзисни изживявания, наситени с остър драматизъм. Всичко това поетът умее да го улови. Уловила го е и Бистра. Книгата ѝ, в нейните много концептуално изведени четири цикъла, са за тези неща. Тя не е първият човек, който ни занимава с просяка, с наркомана, с низвергнатите и отритнатите от съдбата. Със страдалците на света са се занимавали много от поетите, през цялата история на съществуване на това изкуство, наречено писана словесност. Има един прекрасен поет, който аз ценя и когото дълго време беше забравен в нашата литература – Теодор Траянов. В неговия „Пантеон“, има едно стихотворение посветено на Франсоа Фийон – „Кралят на Лазура“. В него става дума именно за тези страдалци и грешници на света: „Аз, бледният крал на лазура / отплувах, проклет от света, / по мачтите – огън и буря / в сърцето – лика на смъртта (…) / Там свита от парии водя / на грешници хорът осмян, / порочни мадони, рапсоди / и блудници с плач неразбран“. Траянов е събрал в един кораб всичко това, което е отритнато от света и не се радва, така както би следвало да се радват всички божи творения на тази земя.

Бистра Величкова по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“, на 1 юни 2018 г., в Литературен клуб „Перото“. Снимка © Янко Джемеренов / Yanko Dzhemerenov Photographer

Книгата на Бистра Величкова можем да раглеждаме и като реплика на това стихотворение на Траянов, преведена на българския език на XXI век. Героите вътре не са просто залисовки, не са препостнати персонажи на страданието в неговите различни хипостази. Ако бяха такива, щяха да бъдат само щрихи или очерци, ритмизирани в стихотворен план. Това не е достатъчно, за да можем да говорим за добро и голямо изкуство. Бистра успява да види универсалното в тях, при това далеч не само в географски план (Белгия, Португалия, Русия и т.н.). Всичката тази болка на света тя пропуска през себе си и го прави убедително и експресивно. Тя гледа по такъв начин да концентрира внушението, че то да достигне до нас, като някакъв вид парадокс; да достигне до нас с малко думи, но като един афористичен сгъстък, който да ни изненада, да ни провокира, да ни накара да се замислим. Успява ли? Според мен, в голяма част от текстовете си – да. Ще прочета стихотворението „Улици“, което може да послужи като ключ за прочита на тази книга: „татуирах себе си / върху улиците, / на които съм живяла / всички си приличат / по моите белези и рани / различни са, / когато ме няма / затварям очи, / защото само в тъмното / съм у дома“. Тъмното е знак, че човек иска да го няма, да не го виждат, а той да вижда и да запази в главата си, само това, което е видял; Иска да се скрие, да изчезне. Има един показателен разказ на Хемингуей, в който се разказва за сервитьор, който работи по цял ден, но недочува. Той е възрастен самотник, който няма семейство, и единствената му мечта, след като свърши своята тежка работа е да отиде да почине в заведение, където е светло и тихо. А защо му е на глухия човек да му е тихо? Така или иначе не чува. Защото тази глухота, която я нямат другите, също е рана. Но когато си в тъмното и това е твоят дом, светлината е някакъв вид рана. А тази светлина озарява свят, в който е пълно със страдание. Пък в тъмното ти не го виждаш, можеш да се скриеш.

Бойко Ламбовски по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова, на 1 юни 2018 г., в Литературен клуб „Перото“. Снимка © Янко Джемеренов / Yanko Dzhemerenov Photographer

Не знам дали вярно го тълкувам, може и да си измислям разни неща, но това е грехът на всички литературни интерпретации. Но това пък е и радостта на четивото, че всеки може да си направи свой прочит и да открие неща, които са конкретно негови. Добрата литература се отличава от лошата литература по това, че от добрата можеш да вземеш нещо за себе си; От лошата никой почти нищо не може да вземе за себе си, освен – не пишете така и не четете това. Трябва да ви кажа, че по-нелеп призив от този „Дайте да четеме повече книги“, не съм чувал. Да ме прощават книжарите – призивът работи за бизнеса, но в културен план е нелеп. Бих го перифразирал така: нека пишем добре и четем само стойностни и хубави неща. От които можем да вземем нещо за себе си. Не всички книги са ценни. Има много глупости, които се пишат и издават. Стойностните книги са тези, които ни обогатяват, в които се разпознаваме, които ни утешават по някакъв начин. „Бог в очакване на дилъра“, която представям днес, е книга, от която можем да вземем нещо за себе си.

Реч на поета Бойко Ламбовски при представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра” („Ерго“, 2018 г.), публикувана във в. „Литературен вестник“, бр. 24, 20-26.06.2018 г., стр. 3

Една от темите в тази книга е капсулизацията на личността, нейното затваряне, злоупотребата със страданието като самодостатъчен патос и гняв към битието. Заглавието е вид провокация. Аз не зная дали Бог има нужда от утеха, но съм сигурен, че вероятно има сили, всиши сили, които отговарят за вдъхновението и развитието на това, което човек концентрира като словесен изказ и споделя с другите хора. Дори за поезията. Сигурно някои от тези сили се радват на доброто постижение и на доброто попадение в сферата на литературата. От тази гледна точка, въпреки че книгата е пределно мрачна, като цяло съм уверен, че тя ще е радост не само за нас като читатели, а ще е радост за тези сили, защото е още един щрих в познанието ни – особено за там, където ни боли. За това аз лично, при все кахърните послания на книгата, съм оптимист за Бистра, предричам ѝ успех. Освен стихосбирката ѝ съм чел и първата ѝ книга с разкази – „Малка, мръсна и тъжна“, която стана лауреат на конкурса за дебют „Южна пролет“ 2015 г. Бистра има афинитет към предизвикателните заглавия, както може сами да се убедите. Не зная бог дали ще дочака дилъра, но знам, че ние ще дочакаме още книги от Бистра. Авторката заслужава поздравления и за жеста към нейната майка, част от чиито стихове присъстват в тази книга. Това показва симпатично чувство за приемственост, въпреки че доста се различават стилистично поколенията и изказа. Поздравления заслужава и публикувалото книгата издателство “Ерго”, което прави нещо важно за всяка национална култура – издава стойностни заглавия, необещаващи бърза и лесна реализация в некомерсиални сфери като поезията и литературнaта критика.

БОЙКО ЛАМБОВСКИ

* Реч на поета Бойко Ламбовски по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра” („Ерго“, 2018 г.) на Бистра Величкова в Литературен клуб „Перото“, в София, на 1 юни 2018 г. Речта му е публикувана във в. „Литературен вестник“, бр. 24, 20-26.06.2018 г., стр. 3

Реклама