Чувала съм, че след като посетиш Камбоджа вече не си същия човек. Не си същия след като погледнеш в очите на камбоджанците и се докоснеш до чистата им, смирена душа, не си същия, когато видиш как се борят за оцеляването си и въпреки трудния си живот са винаги усмихнати. Посетих Камбоджа, за да проверя от първа ръка как тази страна те променя…
Плаващото селище в Кампонг Клеанг
Къпане на реката, питейна вода от реката, изхвърляне на отходни води… в реката! Канализация няма, за интернет не може да става и дума, единствено има ток и усмихнати хора… През 21 век, 2018 г., така живее населението на едно от множеството плаващи селища в района Кампонг Клеанг, край бреговете на реката Тонле Сап (дълга 120 км.) в Камбоджа. Към реката има и езеро със същото име, което се свързва с реката Меконг. Водният регион Тонле Сап е основен за препитанието на жителите на селището, поради наличието на много риба. В последно време замърсяване и лоша екология са причината за все по-трудното снабдяване на населението с прясна риба от там.
Плаващото селище, което посетих се казва Аутапут (на 55 км. от историческия град Сием Рийп). То е едно от най-големите селища в Кампонг Клеанг, с население 10 хил. жители. Животът на местните наподобява живота в българско село преди години, но е още по-примитивен. В Аутапут човек се чувства като в машина на времето, която го пренася един или два века назад. Селището прилича на специален музей, на резерват, който е запазил автентичната форма на живот в региона. В Аутапут можеш да си припомниш как са живели хората в миналия век, как са изкарвали прехраната със собствените си ръце – риболов и отглеждане на ориз, как все още не се е случила при тях индустиралната революция, при която машини ще заместят тежкия физически труд.
Къщите на местното население са дървени, издигащи се на високи колове над водата. Долу пред тях, в реката най-често е паркирана семейната дървена лодка, с която се ходи на риболов, на гости на съседите или до кварталния магазин, който също е в постройка на водата. До лодката, се издига дървена стълба по която можеш да се изкачиш до единствения етаж на къщата. Там стаите са напълно условни, разделени от висящи парчета плат, падащи от гредите. Къщите нямат прозорци, сковани от дървени дъски, изглеждат като временни постройки за лятото. Цялото водно селище Аутапут изглежда като нещо подобно на къмпинг, нещо, което се ползва през летните месеци. В действителност в тези къщи и условия хората живеят целогодишно. Те нямат други имоти в града. Повечето от от тях никога не са ходили в града, не са посещавали училище или университет, не са работили в градска среда, в офиси, нямат банкови сметки и телефони.
Всяко семейство в селището над водата има средно по шест деца, които едва пораснали веднага се включват в ежедневната работа на родителите си, за да изхранват семейството. В Аутапут до скоро не е имало училище. Децата, които искат да учат е трябвало да пътуват всеки ден с лодка до училището на сушата. За целта трябвало да могат да гребат, защото родителите им са заети и няма как да ги водят всеки ден на училище. От 2012 г. неправителствена организация помага за създаването на начално училище в дървена къща, във водното селище. Сградата на училището по нищо не се различава от дървените жилища над водата. За да влезеш вътре се качваш по примитивна дървена стълба, направена от дъски.
Самото училище представлява една стая с нисък таван, където са наредени дървени скамейки, наподобяващи килийните училища по време на Възраждането в България. Единствено дъската е модерна – бяла за писане с маркер. Въпреки това, образованието в Камбоджа не е задължително по закон и много родители предпочитат да взимат децата си да работят с тях, отколкото да ги пращат на училище. Тези, които все пак завършат 5 клас в местното училище, след това вече са достатъчно големи, за да могат да гребат сами лодка и да ходят до голямото училище на сушата в Кампонг Клеанг.
Животът в плаващото селище те пренася век назад, но осъзнаваш, че всъщност това минало се случва днес, в 21 век, през 2018 г. – времето на високите компютърни технологии, на смартфоните, на социалните мрежи и непрестанното качване на снимки онлайн, на абсолютната дигитализация на обществото. Едно време с което сме свикнали и отдавна сме забравили от къде точно идва храната, която купуваме пакетирана в кутии от супермаркета, забравили сме какво означва да няма храна и чиста вода, без GPS на телефона не можем да се ориентираме къде сме, истински природни картини и изгреви гледаме най-често на снимка на декстопа на компютъра и на смарт фона си.
Животът в плаващото селище впечатлява и стъписва модерния човек от 21 век. Стъписва именно този човек, който е свикнал да живее в голям град, в който работи в офис от 8 до 5, след работа ходи на фитнес (жителите на плаващото селищи не са и чували какво е това), за да се раздвижи след 8-часовото седене на един стол. Прибира се вечер на топло, в апартамент с канализация, чиста вода за пиене, интернет връзка и всички удобства на цивилизацията. И този офисен, модерен човек се бори за своеото оцеляване подобно на хората от селищата в Кампонг Клеанг, но не като брои колко риби е уловил накрая на деня, а като провери баланса на банковата си сметка.
Просто става дума за друг век, иначе борбата за оцеляване е същата. До някаква степен това селище със своя примитивен и обикновен живот носи романтизъм и уют, иска ти се и ти да можеш да живееш така просто, с малко пари и имущество, сред природата в дървена къща край реката, от която всяка сутрин гледаш изгрева и залеза. Вероятно тази романтика съществува само през погледа на туриста, който е дошъл за малко. В действителност не би могъл да оцелее и ден в тези не леки условия на живот.
Въпреки това, докосването до живота в плаващото селище на бреговете на Тонле Сап те кара да се замислиш за това какво ни е дала и какво ни е отнела цивилизацията. И до колко развитието ни като човечество, не ни е отнело най-важното – човещината, смирението, съчувствието и разбирането един към друг.
Сием Рийп
Разбира се, разказвайки за живота в плаващото селище Аутапут в Кампонг Клеанг, в Камбоджа, не трябва да изпадаме в заблудата, че в цялата държава хората живеят по този начин. Тези плаващи селища са една крайност в примитивния начин на живот. В големите градове животът е по-цивилизован, хората използват смартфони и са почти в крак с модерните технологии по света. Въпреки това, дори и в големите градове животът не е лишен от бедност и мизерия. Едва от миналата година (2017 г.) в Камбоджа са започнали да се използват банкомати за теглене на пари. Дотогава навсякъде се е плащало с пари на ръка. Като цяло стандартът на живот е нисък, месечното заплащане е едно от най-ниските в света. Месечната заплата на човек от обслужващия персонал в хотел е 100 щатски долара, на учител е 150 щатски долара, най-висока е заплатата на лекарите – около 500 долара. Въпреки това болниците не са в добро състояние, не са модерно оборудвани. Ситуацията е подобна на България – ако отидеш в частна болница и си платиш ще получиш по-качествено обслужване. Но масово хората нямат пари за частни болници.
Инфраструктурата на градовете също не е добра. Град Сием Рийп, например, който е известна туристическа дестинация, заради комплекса от храмове Ангкор Ват има пътища, които са с много дупки по асфалта, по електрическите стълобове се преплитат множество кабели, което може да бъде опасно при буря или друго природно бедствие. Въздухът е прашен и мръсен от двигателите на старите автомобили. Подобно на България масово населението кара изключително стари коли, тъй като не може да си позволи нови. От време на време се виждат лъскави и чисто нови автомобили, предимно Тойота, които силно контрастират на бедния живот. Напомня ли ви пак на някоя близка страна?
По улиците на Сием Рийп продават т. нар. “улична храна”, в малки подвижни будки на колела готвят супи и ястия, които се водят много вкусни, но не винаги може да се гарантира за хигиената, в която се приготвят. Тези подвижни колички за храна се намират точно на булеварда, където минават непрестанно коли и мотори, и вдигат прах. Питейна вода в града няма, пие се само минерална вода. Такава е ситуацията в цялата държава, както и в граничещите с Камбоджа страни – Тайланд, Виетнам, Лаос, и много други в Азия.
Всичко това го казвам не за да подчертая колко е лош и беден живота в Камбоджа, а за да покажа, че дори в градовете, които са по-развити от плаващото селище, все още има какво да се развива и цивилизова. Като цяло страната е бедна. Смята се за една от държавите с най-високо ниво на корупуция. На моменти проблемите, които виждам в Камбоджа ги свързвам с проблемите, които имаме ние в България. За това ги почувствах близки и познати. Бедният живот на хората, мизерията, ниските заплати и отрудените лица непрестнно ми напомняха за България – най-бедната европейска страна, която макар и европейска на моменти не се различава твърде много от развитието на Камбоджа. Вероятно и комунистическото минало на Камбоджа и непрестанните ѝ битки за независимост правят страната още по-близка до България.
По времето на тоталитарния режим на “червените кхмери” (от 1975 г. до 1979 г.) воден от Пол Пот са избити между 1.5 и 3 милиона жители, което прави 25% от населението на Камбоджа. Това е времето на геноцида. Убитите са опоненти на режима, политици, интелектуалци, учители, лекари и др. Твърди се, че Пол Пот е издал заповед да бъдат убити всички хора, които носят очила, т.е. интелигентните и мислещите хора, които биха се противопоставяли на режима. Колко много прилича всичко това на някои моменти от най-новата ни българска история. Пол Пот е свален от власт през 1979 г., с нападението на Виетнам срещу Камбоджа. Преди това, до 1953 г. Камбоджа е била колония на Франция, което оказва съществено влияние за развитието на страната. Развитие, което е унищожено и заличено от Пол Пот.
Храмовете Ангкор Ват
Камбоджанците подобно на нас българите, понеже няма с какво да се похвалят от новата си история – настояще изпълнено с мизерия, бедност и корупция, единственото, с което им остава да се гордеят е славното минало от преди векове. За това една от най-големите им гордости и исторически забележителности е внушителният комплекс от храмове Ангкор Ват в град Сием Рийп. Хиляди хора идват от цял свят, за да видят най-големият религиозен паметник, разположен на площ с дължина 5 километра и ширина – 3.6 километра.
Комплексът е построен от краля на Кхмерската империя – Суриаварман в началото на 12 век като хиндуистки храм посветен на бог Вишну. Постепенно, в края на 12 век се преобразува в будистки храм. На кхмерски Ангкор Ват означава “Град на храмове”. За построяването му са били необходими непосилни човешки усилия. Тежки камъни са пренасяни и качвани един върху друг с помощта на слонове. След залеза на Кхмерската имеприя около 15 век, храмовете са били изоставени и обрасли с трева, и бурени. С годините буйната растителност на джунглата бавно ги е погълнала и са били забравени за дълго.
Чак през 1840 г. френския археолог и изследовател Хенри Мухот ги открива, и ги възражда правейки ги най-голямата туристическа забележителност в Камбоджа. Самият той казва за Ангкор Ват, “че не е виждал нещо толкова величествено дори в Гърция или Рим”. От 1992 г. храмовете Ангкор Ват са под защитата на ЮНЕСКО за световно историческо наследство.
Комплексът се състои от няколко по-забележителни храма, между които са: Ангкор Ват – централният храм на Кхмерската империя, Ангкор Том – храмът с около 54 готически кули и 216 усмихващи се лица, Та Пром – наречен храма на Томб Райдер, защото един от епизодите на филма със същото заглавие и с главна роля на Анджелина Джули, е сниман тук, Бантей Срей – най-добър представител на ангорианското изкуство с много детайлни рисунки по стените. Храмът е хиндуистки, посветен на бог Вишну.
Да сме благодарни и усмихнати като камбоджанците
И историческото минало, и бедното настояще в Камбоджа ме впечатлиха еднакво силно. Интересно беше да общувам с местните, които са винаги любезни и усмихнати, сякаш не забелязват трудното си ежедневие, сякаш не се борят за оцеляването си, а се наслаждават на живота. Винаги в очите им се четеше благодарност и смирение, поднесени с широка усмивка и длани допрени една в друг, пред лицето, като за молитва.
Нито за миг не усетих презрение от това, че сме бели и идваме от богатия за тях Запад. Дори напротив, радват се, че чужди туристи имат интерес към страната им. Това е и основният им източник на доход в Сием Рийп. Много от местните нямат пари да отидат на екскурзия, дори в собствената си държава, а какво остава за пътуване в чужбина. За това осъзнах колко много трябва да съм благодарна, че имам възможността да пътувам до другия край на света и да видя живота, и хората там. Мисля че модерният ни и уреден живот ни е направил малко самодоволни и презадоволени, и често забравяме да благодарим за всичко, което имаме и можем да направим.
След посещението си в Камбоджа разбрах, че трябва да съм благодарна за водата, която пия, за храната, която ям, за земята по която стъпвам, за хората, с които имам щастието да общувам и да споделям ежедневието си. Тази будистка мъдрост може да се научи само на място, в сърцето на Камбоджа, в плаващото селище в Кампонг Клеанг, по улиците на Сием Рийп и Ангкор Ват, които ме промениха като човек и съзнание. Когато си тръгвах, от тази станала специална за мен страна, осъзнах, че след това, което видях в Камбоджа, аз наистина повече никога няма да бъда същата. Осъзнах, че ще бъда човек, който се е докоснал до автентичния живот от миналия век, до живота, за който всеки ден се бориш с двете си ръце. И си благодарен! Посещението ми там ще ме накара да гледам по-мъдро, и по-философски на модерното ни, цивилизовано настояще, което макар и свръх развито, винаги нещо му липсва…
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Статията е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, юли 2019 г.
** Снимките и текста са обект на авторско право и са защитени със Закона за авторското право и сродните му права.
Четете още пътеписи за страните от Азия:
Двойна измама / Double Delusion 