АРТИСТЪТ (разказ)

„От мръсния лик на суетност вседневна
блажен е тоз, чийто се дух отврати,
разкъсва веригите свои той гневно
и с вихрен полет в небесата лети.“

„Полет“, Димчо Дебелянов

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

Израснал съм по пазарите на „Люлин“. Братовчедите там имаха сергии за маратонки. Те ме запалиха по търговията. За мен училището не беше важно. Кога ходя, кога – не, от малък си бях тройкаджия, да не кажа двойкаджия. Те пък и нашите никога не са се интересували от мен. Както се казва, заложили са на философията на двете „Р“-та: Роден и Ритнат. Ритнат, ей така, встрани, да не пречи на пътеката. Е, аз не искам лошо да кажа за тях, нали, родили са ме, давали са ми, каквото могат, някои неща са ми липсвали, но все едно… За тях мога само да кажа, че са едни добри дървета. Добри дървета, които са родили хубав плод и са го оставили да си расте. Когато узрее достатъчно, той сам си пада от дървото и си поема по своя път. Добри са ми родителите. Ей го – нито са пияници, нито се увличат по хазарта, нито по чуждо ходят. Е, само майка ми, дето ходи малко по мъже… Те за това се разделиха с баща ми и той си се прибра на село и малко се пропи, де… Ама аз ги виждам, тоя техния живот така ги е смачкал, така ги е накарал да се свият. Те са си свикнали вечно да ги ритат, да ги тикат в миша дупка, да бачкат здраво, да живеят без пари и все да мълчат. Не знам дали заради това, ама така и не им е останало време за мен. Никога не са се интересували къде съм, с кого съм, какво правя.

И така, аз от пет годишен съм по цял ден на пазара в „Люлин“, при братовчедите. Ицо и Боби – това са моите баща и майка. Те са с десетина години по-големи от мен. Те са ме отгледали, те са ме възпитали. Облечени в анцузите на „Адидас“, продават по цял ден фалшиви маратонки на „Найк“. Ама ако знаеш само как убеждаваха хората, че са истински и колко много чифтове продаваха на ден. Аз – малкият, ги гледах отстрани и много исках да бъда като тях. Исках да нося същите анцузи, да имам същото поведение, да мога да лъжа хората и да продавам много, и да имам пари като тях. Ей така си спомням – бил съм някъде десетина годишен и вместо да съм на училище, Ицо и Боби ме водят в складовете и ми показват откъде взимат стоката. Беше голямо приключение. Те ме запалиха и по борбата. Викат – само на тоя пазар не може да седиш, трябва да те направим яко момче. Записаха ме във Федерацията да тренирам, там, където и те са тренирали. Казаха ми, че това е пътят към успеха – борба, тренировки и работа. В ония години всичките им приятели тренираха борба и продаваха по пазарите. После, някои от тях изведнъж много се замогнаха. Започнаха да си увисват тук едни ланци над яките на анцузите, метални гривни по ръцете. Братовчедите искаха и аз да стана така. Искаха да успея като тях. И аз здраво тренирах – цял ден на пазара – работя с хъс, за всеки продаден чифт, за всеки процент, не спирам да им говоря на хората как моята стока е най-добрата. Още чувам шума и глъчката на пазара. И още в ушите ми гърми вечната чалга на радио „Веселина“ и „Сигнал Плюс“. Сега не ги понасям тия радиа.

И след един такъв ден по пазарите вечерта отивам на тренировка. Блъсках здраво в залата. Лека-полека заякнах и почнаха да ме пускат и на състезания. Ходих на републикански състезания по борба. Веднъж дори стигнах до Балканиада. Майка ми и баща ми веднъж не дойдоха да ме гледат. Даже не знам дали разбраха, че съм ходил на състезания.

Така мина времето и станах вече осми клас. Един ден с братовчедите пак ходихме

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

да взимаме стока от склада. На връщане, в колата, Ицо ме накара да му прочета спортните новини от вестника. И аз като започнах да сричам, ама едва чета. Оказа се, че в осми клас аз въобще не мога да чета. И братовчедът се хвана за главата, развика се. Пък аз не виждах кое е толкова страшното. На мен ми беше тръпка само търговията, пазара и борбата. Беше ми все едно дали ще мога да чета, или не.

Обаче братовчедът като ме хвана, заведе ме у тях и ми даде две торби с книги. Вика, ще ги четеш сутрин и вечер. Все едно някакво лекарство ми предписа. И вика, на пазара искам да ми разказваш какво си прочел. И аз, естествено, щом братовчедът казва – слушам. Прочетох всякакви книги, дето ми беше дал. Имаше разни за търговията, как да мислим позитивно, как да печелим бързо с малко труд. После прочетох „Кръстникът“. Е, тази книга вече наистина ме запали по четенето… Колко много исках да бъда като Дон Корлеоне само… Този човек е направил нещо в живота си.

„Кръстникът“ ме накара да се замисля. Сякаш започнах да се осъзнавам. Започнах да се питам кой съм аз и какво правя в този живот? Ето, започвам да си правя равносметка и осъзнавам, че съм много зле. Ей го, аз скоро ще стана на 25, и досега животът ми се е развивал все с обратен знак. Всичко е на минус. Ей така, оглеждам се в двете си длани, и пиша минуси и плюсове. Нямам никакви плюсове, човек! Разбираш ли? Целият ми живот досега мина под някакъв калъп – сергията за маратонки на „Люлин“ и тренировките по борба. По едно време и гадже си хванах, та се вкарах в поредния калъп на живота. Скоро обаче я зарязах.

Реших да зарежа и всичко останало: и скапания пазар, на който съм прекарал повече от 10 години, и безсмислените тренировки по борба. Ей така, седнах и се заслушах какво иска сърцето ми. За първи път послушах него, а не какво ми казват братовчедите на пазара. И разбрах – искам да бъда артист! Искам да играя в театъра, да давам всичко от себе си, да се вживявам в роли, които никога няма да ми се случат в живота. Може би, някой ден, ще мога да изиграя и моя герой Дон Корлеоне… Усетих, че това е моето призвание, което ме вика и тегли. Като казах на братовчедите, те ми се изсмяха и казаха, че това е „циркаджийска работа“. За първи път не ме интересуваше какво мислят те. Отвътре чувствах, че трябва да го направя. И го направих!

Бурни аплодисменти и викове на „бис” заляха залата. Артистът се поклони плавно и се скри зад завесата.

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван за първи път в LiterNet, на 09.02.2012 г., № 2 (147)

** Разказът е един от отпадналите разкази от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (Рива, 2014 г.)

Реклама

Бистра Величкова – неспособна да се приспособи в реалността

Бистра Величкова на четенето на вечерта на дебютантите, на Софийския литературен фестивал в "Перото", 1 декември, 2015 г. Снимка: Фелия Барух

Бистра Величкова на четенето на вечерта на дебютантите, на Софийския литературен фестивал в „Перото“, 1 декември, 2015 г. Снимка: Фелия Барух

Бистра Величкова е родена през 1986 г. в София. Завършила е Журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и магистратура по Европейски науки в Университета в Туенте, Холандия и Вестфалския-Вилхелмс Университет в Мюнстер, Германия. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси: за къс разказ „Рашко Сугарев” (2012 г.), за поезия – „Веселин Ханчев” (2012 г.) и „Димитър Бояджиев” (2013 г.). През 2012 г. е стипендиант на Фондация „Елизабет Костова“ в Созополския семинар по творческо писане. Нейни разкази и стихове са отпечатвани във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел”, в. „Труд”, сп. “Страница”, сп. „Гранта”, сп. „ЛИК”, сп. „Vagabond“, сп. „Море“, „Факел”, „Кръстопът”, LiterNet и др. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна” (ИК „Рива”, 2014 г.) печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, Хасково (2015 г.).

– Представете себе си в три изречения.

Неспособна да се приспособи в реалността, поради безкраен идеализъм. Всеки опит за такова приспособяване ме среща с нови герои, които ми показват, че истина и смисъл в действителността няма, а само в пространството на текста. Определям се като човек, който търси, задава въпроси, смее се на света и вярва в хората.

– Кога написахте първия си текст? А кога започнахте да възприемате себе си като писател?

Първият си текст написах на 11 г., за вестника, който “издавах” – “Неполитически разнодневник”, със слоган: “Мързеливци от всички страни омързелявайте се!”. Вестникът излизаше веднъж в годината, с тираж 5 броя – сериозен ъндърграунд. Текстът представляваше интервю с Кирил и Методи за трудния и неравен път по измислянето на азбуката.

Никога не съм се възприемала като писател. Да се възприема като писател, означава да застана наравно с големи имена в литературата, които харесвам и уважавам. Не мисля че сме равни, те са големи, а аз съм… “Малка, мръсна и тъжна”. Възприемам се повече като човек, който обича да наблюдава, да чувства и да пречупва света чрез думите.

– Защо продължавате да пишете?

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Този въпрос ми звучи като въпроса – “Защо продължавате да дишате?”. Чувствам го като някаква вътрешна потребност, чрез която се опитвам да си обясня света, изтичащото време, как се променяме според това, което ни се случва и до колко можем да запазим себе си, докато се опитваме да се измъкнем живи от живота. Както казва английският литературен критик и журналист Джеймс Уд: “Да пишеш, означава да запазиш, да задържиш времето”.

– Какви са очакванията ви от фестивала и неговата публика?

Очакванията ми, от тазгодишното издание на Литературния фестивал, са да ме запознае с много нови и интересни автори от Иберийския полуостров. А от публиката очаквам да се стоплят в зимните месеци от литературата на тези слънчеви страни.

– Какво е най-характерното, според вас, за съвременната българска/световна литература?

Мисля че, съвременната ни българска литература прави опит да осмисли смутното време на промени през последните 20-30 години. Тя представя гледните точки, както на тези, които са емигрирали навън, след 90-те години, така и на тези, които са останали и са емигрирали навътре, в себе си. И първата, и втората група писатели пречупват съвремието чрез личните си съдби и човешките истории на техните герои.

За световната съвременна литература ми е по-трудно да отговоря, защото нямам толкова обширен поглед върху нея.

– Как бихте описали (някои от) думите тъга, страст, гняв и нежност?

ТЪГА – 1. Резултата от опитите ни за щастие; 2. Звукът на стрелките на стенен часовник, в неделя следобяд
СТРАСТ – Викът на душата за свобода

* Интервю с Бистра Величкова, като един от дебютиращите авторите, участващи в Третото издание на Софийския международен литературен фестивал, посветен на Иберийския полуостров (25.11-13.12.2015 г.) в НДК, организиран от Асоциация „Българска книга“ . Бистра участва в четенето на вечерта на дебютантите, в Литературен клуб „Перото“ , на 1 декември, 2015 г. Ето ТУК може да видите всички български автори участвали на фестивала.

Вечер на дебютантите в „Перото“ – Бистра Величкова чете разказа  „Тайната на любовта“, публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015. 

Среща отвъд хоризонта (разказ)

Дрехи, багажи, приготвяне, подреждане, заминаване, сбогуване. Път. И си тук, и те няма. И си навсякъде. И винаги другаде. Разпръснат по света. Сам с мислите си и скъсаните самолетни билети, с протрита раница и паспорт, на който пише кой си. Заобиколен от хора – пристигащи, заминаващи. Пътници. Винаги сам. Спиш във влакове, говориш с непознати, слушаш историите им. Споделяте кой какво прави, за къде пътува, за какво мечтае. Ставате си близки. После се разделяте до часовника и табелата „Пристигащи“. И повече никога не се виждате. Събуждаш се сутрин. Отново на чуждо място. Аз се казвам… Идвам от… Приятно ми е… Запознаваш се с хора без лица. Усмихваш се. Влизаш в новата си стая. Не разтоварваш багажа си. Тук си пак временно. Винаги си с това усещане. Няма смисъл да се настаняваш, разполагаш, да подреждаш дрехите си в гардероба, да слагаш четката си за зъби в банята. Няма смисъл да си купуваш каквото и да е, да трупаш вещи, спомени, да създаваш приятелства, за които ще те боли, когато пак трябва да се сбогувате. Когато си навсякъде и никъде, разбираш колко малко ти трябва. Малко дрехи – панталон, риза, пуловер, книга, докато чакаш влака. И един човек. Срещаш се с много хора. И разбираш, че най-трудно е да срещнеш един човек.

"Всеки е еднакво целенасочен без посока. На пътя ти си никой, но се чувстваш най-жив. Един жив никой с раница...". Снимка: Бистра Величкова

„Всеки е еднакво целенасочен без посока. На пътя ти си никой, но се чувстваш най-жив. Един жив никой с раница…“. Снимка: Бистра Величкова

Страхуваш се да спреш на едно място за дълго. Несигурен си. Това ли е твоето място? Чувстваш се добре, когато знаеш, че си за малко, когато знаеш, че само още няколко дни, седмици, месеци и си тръгваш. После отиваш другаде. Повече нищо не те свързва с това място. Когато знаеш, че си за малко, използваш времето си най-пълноценно. И се впечатляваш най-силно от всичко. Опитваш се да отидеш навсякъде, да се запознаеш с различни хора. После си тръгваш. Кой си ти? След всяко място, където си бил, се чувстваш по малко друг, и все същият. Повече се изгубваш или повече се намираш? Винаги си на път. Никъде нищо не те свързва, не те задържа. Никъде никой не те чака. Можеш да бъдеш навсякъде. Можеш да направиш всичко. Имаш цялата свобода на света. И от това най-много се страхуваш. Но външно показваш, че точно това ти харесва. Мислиш си, че като си на път, си по-свободен. Мислиш си, че ако се научиш да не се привързваш към хората, като избягваш да оставаш за дълго на едно и също място, ще си по-малко раним?! Единственото нещо, в което си проявявал постоянство, е било бягството. Вечното бягство в търсене на нещо отвъд хоризонта.

Пътят. Преместването. Изчезването. Купуваш билет и си другаде. Понякога си мислиш да спреш. Но знаеш, че пак ще е временно. И защо е това натрапливо усещане, че всичко е временно? И че няма време. И защо винаги толкова бързаш, след като знаеш, че можеш да хванеш и следващия влак? Просто ще пристигнеш по-късно. Страх те е да не пропуснеш нещо. Да не пропуснеш себе си. Понякога мислиш, че ако намериш сили пак да се влюбиш, всичко ще изглежда малко по-подредено и по-поносимо. Може и да спреш за малко тогава. Да останеш на едно място, за по-дълго. Но те е страх. Че пак ще е временно. Стягаш си багажа

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

отново. Дано там, където пристигнеш този път, намериш това, което търсиш… Ако въобще търсиш нещо. Ти знаеш най-добре. Знаеш ли? А може би си просто един житейски скитник, който се чувства най-добре, когато е някъде другаде, а не тук. И когато е на път. Харесва му идеята, че докато пътува, е никъде. Може би там ти е мястото. Мястото ти е в непостоянството, в неизвестността, в очакваното пристигане и в още по-очакваното заминаване. В това състояние между, между мястото, където си бил, и мястото, където ще бъдеш. Когато си на път, ти си между минало и бъдеще. Т.е. съществуваш в настоящето. Там, където усещаш, че трябва да си. Но и където е винаги несигурно. Няма значение откъде идваш и накъде отиваш. Важен е пътят и всичко, което ти се случва по него. Нали? Макар и там да е ничия земя, където всеки е пътник, всеки е еднакво близък и еднакво далечен. Всеки е еднакво целенасочен без посока. На пътя ти си никой, но се чувстваш най-жив. Един жив никой с раница. Затова веднага щом пристигнеш, заминаваш пак. Защото по петите ти е винаги този страх, че ако останеш тук, ще бъде грешка, че това не е мястото ти. Но не се страхуваш да заминеш, защото пък знаеш, че е за малко. Отстрани изглеждаш смел, авантюристичен, свободен. Неспокойна, волна и копнееща душа. Аз обаче вярвам в теб. Вярвам, че един ден ще пристигнеш там, където трябва да бъдеш. Там, където ще намериш себе си. И един човек. Там ще останеш за по-дълго. Временно, за по-дълго. Там някъде ще съм аз и ще те чакам. Там някъде, другаде!

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван за първи път в електронно списание LiterNet, 20.12.2015 г., № 12 (193)