Пънкари, метъли, хипари – порив за свобода или „идеологическа диверсия”

„Идеологическа диверсия” и „групи на нездрава основа” са само част от определенията, с които социалистическата власт в България през 80-те години нарича хипари, битници, пънкари, уейвове и метъли. Названията са допълнени и от определения като „разложени елементи”, „неформали” и „дегенерати”. А младежите тогава са искали просто свобода и достъп до западните музикални течения.

Български младежи през 80-те години куфеят на концерт

30 години по-късно тези контракултурни или субкултурни групи и техните взаимоотношения с тогавашната власт стават предмет на научно изследване и анализиране.

„Досега винаги се е правил анализ на новата българска история през политическата призма, а сега ние се опитваме да погледнем на тези години чрез контракултурите, сформирани тогава. Целта ни е да направим историческа антропология”, казват историците доц. Михаил Груев и Боян Гюзелев, инициатори на проекта. А проектът е – фотоизложба и съставяне на книга за „Младежката контракултура в България на 70-те и 80-те години”.

Изложбата вече е факт и е отворена за посетители от 14 март до 5 април 2013 г. в галерия „Алма Матер”, на културния център на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автори на изложбата са Михаил Груев, Боян Гюзелев, Нели Недева – Воева, Роберт Леви. Книгата, посветена на същата тема, в момента е в процес на писане и предстои да излезе догодина.

Изложба и книга за контракултурата на 70-те и 80-те години в България

Преди 2 години двамата историци – доц. Михаил Груев и Боян Гюзелев решават да

започнат да събират артефакти, разкази и истории за субкултурните или още контракултурните движения в България през 70-те и 80-те години. Те попадат на хора, които са били част от тези движения – хипари, метъли, рокери и др., и които са били обект на някакъв вид репресия на режима, поради принадлежността им към тези неформални групи.

Организаторите споделят, че „целта на изложбата и на книгата е да се разгледа

Пънкът и ню уейва навлиза в България през 80-те години

феномена на младежката контракултура като социално явление, като продукт на появилото се в този период разделение между младите хора в България и режима, и неговата идеология. В изложбата са показани емблематични карикатури, бичуващи явлението от правоверни марксистко-ленински позиции, и знакови заглавия от специфичния жанр на милиционерските брошури, даващи „ключ“ на властта, която се опитва да разбере и контролира проблема”, казват организаторите.

„Искахме да сравним разкази и снимки на тогавашните младежи с документите и досиетата, направени за тях от властта. Някои от тях сами бяха проверили досиетата си, които Държавна сигурност е съставила за тях”, казва доц. Михаил Груев, който е преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в Софийския университет.

2-ри отдел на 6-то управление в ДС се занимава с младежта

Реакцията на Държавна сигурност към новите младежки контракултурни движения

„Тогава 2-ри отдел на 6-то управление на Държавна сигурност (ДС) се занимава с младежта по принцип. Там са се събирали и документи на Комсомола. Комсомолът е бил натоварен от Комунистическата партия да отговаря за политиката към младежта, да наблюдава нововъзникващите феномени и да обмислят начини как да се борят с тях. Целта е била да се запази т.нар. монопол върху българската младеж”, продължава разказа си за проекта доц. Михаил Груев. Той казва, че това, което целят да покажат в изложбата и в книгата, е лично и емоционално. „То няма претенцията да бъде някакъв дистанциран, хладен и строго научен поглед върху това време. Ние сме убедени, че то не може да бъде гледано по този начин. То трябва да бъде гледано с емоцията и заряда, който тези млади хора в онова време са носели”.

Най-общо проектът проследява периода между 70-те и 80-те години, въпреки че самите организатори признават, че основният материал е предимно от 80-те години. Преди 70-те години, също се открояват контракултурни движения обвързани с музиката. 50-те и 60-те години са годините на джаза. В България тази музика се е смятала за упадъчна. Приемала се е и за форма на идеологическа диверсия. Този феномен така и не получава публичност у нас, защото репресивният апарат тогава е бил по-силен, отколкото през 80-те.

15 май, 1987 г. Летен театър, София

От друга страна, през 60-те години е имало алтернативни форми и групи като например обособен кръг от алпинисти, планинари. Контактът с природата тогава се е възприемал като вид алтернативна форма на живот. Но това са тенденции в обществото, под повърхността. По думите на доц. Груев, те стават видими след 1968-ма година.

1968 г. – навлизането на контракултурата у нас

„Това, което се случва след Пражката пролет и след 9-тия Фестивал на младежта и студентите през 1968-ма година в София е важна хронологическа граница. Именно от тази година нататък, тези музикални вкусове и течения, се оформят в България като контракултури и субкултури”, казва историкът.

Български хипари спят на открито в спални чували, вероятно в очакване на изгрева на 1-ви юли.

„Ние сме се опитали да обхванем основните групи – хипарите, битниците, рокерите, метълите, пънковете и уейвовете. В България за битници не може съвсем да се говори. У нас те са неразделими от хипарията. По света те са феномен на 60-те години, но в България нещата идват по-късно”, казва доц. Груев.

В своя проект той и колегата му Боян Гюзелев, освен чрез музикалните течения, анализират тези субкултури през местата, които те смятат за свои. Едно от важните места е на брега на морето, особено на 1-ви юли, когато младежите отиват там, за да посрещнат изгрева.

„Джулая“ – българският принос в хипарията

„Джулай морнинг“ – българският принос в световната хипария

„Когато говорим за Джулая, в неговата основа, е преди всичко хипарията. Той възниква във Варна, някъде около 1982 г. Тогава една варненска група постепенно се разширява и започват да правят срещите си на кея, на вълнолома във Варна. Уникалното е, че Джулая е само български празник. Това е важно, защото по принцип, цялата тази субкултура е подражателна – на течения, на начин на живот на младежите от Запада, които са изживели всичко това малко по-назад във времето. Никъде на Запад обаче няма такова нещо и традиция, да се посреща слънцето на морето в първия ден на юли”, казва изследователят.

Именно за това, според доц. Груев, хипарската култура в България не може да се разглежда само като подражателна на Западните течения. Тя придобива много специфики, които нямат аналози навън. Именно в България песента „July morning” на Uriah Heep получава смислова тежест. Тя е като израз на съпротива на младите хора срещу режима, срещу сивотата, на онази система. „Ако трябва да кажем какъв е българският принос към световната субкултура, това безспорно е Джулая”, уверен е доц. Груев.

Българските хипари през 80-те години

Освен морските сбирки за Джулай морнинг, други места, които контракултурните феномени образуват са в градска среда. Паметника на Патрирах Евтимий, по-известен като Попа в София, е популярно пънкарско сборище през 80-те години. Там до него е и Стената (на гърба на бившия нотариат), където се пишат лозунги и се оставят цветя в чест на Джон Ленън, основател на легендарните „Бийтълс“. Тези места намират своето продължение на гърба на Паметника на Съветската Армия, където е т.нар. Къща на Баба Яга. Други култови места в столицата са Кравай, Дупката при НДК. А при кино „Петър Берон” е било сборището предимно на метъли, защото през 80-те там е било единственото публично място, където е можело да се слуша легално метъл и то само в четвъртък.

Български уейвове или една Нова генерация завинаги

„Младежката контракултура беше свързана с предпочитанията към различни музикални течения, а те носеха със себе си други субкултурни белези – начин на обличане, прически, различни дискретни белези на другостта. Освен всичко това, за нас беше много важно да разгледаме и средата, в която възникват тези движения, но и средата, която те оформят около себе си”, казва доц. Груев.

„Нови цветя” – първата пънк група от Кюстендил

„Поставили сме акцент върху няколко емблематични групи. Много интересна е кюстендилската група „Нови цветя“, която се възприема като първата пънк група в България. Ражда се през 1979 г. в гаража на Джони, фронтмен на групата. Те са доказателство за това, че тези субкултурни феномени сред младите хора в България, не са само продукт на софийската действителност. Пловдивската хипария също е голям феномен, със сбирките на Античния театър”.

Милена Славова и Васил Гюров през 80-те години

„Нова генерация”, „Ревю” и „Кале” – началото на ню уейва

„Разбира се, разгледали сме и първите стъпки на Ню уейва в България през групи като „Нова генерация”, „Ревю” и „Кале”. Обърнали сме внимание и на метълските групи. При тях обаче се оказа доста трудно да дефинираме кои са метъли. Има няколко групи на различни места в страната, които претендират да са първи. Според нас с най-голям ефект върху формирането на метъла в България има групата „Тротил“.

Наркотиците и контракултурата

„Що се отнася до наркотиците и връзката им с контракултурните движения, безспорно те съществуват. Те са като някакъв призрак. Има зависимост между двете, но не наркотиците са били главното”, смята доц. Михаил Груев.

„Наркотиците у нас най-сериозно проникват след фестивала на младежта и студентите през ‘68-ма. Тогава в София идват много хора отвън, те са допуснати да влязат в страната именно като такива крайно леви течения – хипари, битници. Тогава режима се убеждава всъщност, че тези леви са много по-различни от това, което режимът си представя за ляво. И през тях разбира се проникват и много наркотици. Появяват се и първите зависими. Но това е друга тема. Тя присъства по някакъв начин в нашето изследване, но не е център”.

След ‘90-та, а сега накъде?

Една Нова генерация се чуди накъде да поеме, след 1990-та година

Какво се случва обаче след ‘90-та година с контракултурата у нас? Изчезват ли музикалните групи, които са основните двигатели на субкултурните движения? Доц. Михаил Груев отговаря:

„Не изчезват субкултурите, просто стават други. Това е най-трудното врем за тези хора, които са били против комунистическата система. Тя се срутва, но става така че всъщност промените оставят много от тях без работа, без перспектива.

Действително, музиката е световно средство за изкарване на прехрана и за това много от тях заминаха да търсят късмета си навън. Някой го намериха, други се върнаха…”

А дали днес няма възвръщане на хипарските ценности, на жаждата за близост с природата носеща със себе си и порива към свободата?

Протестиращите на Орлов мост – новата контракултура

Протестиращите на Орлов мост, юли 2012 г. Снимка: Сергей Антонов, OFFNews.bg

„Да, има”, казва доцентът по съвременна българска история. „Въобще напоследък темата за контракултурата получи някаква неочаквана актуалност с протестите около Орлов мост. Самите ние не очаквахме нашата работа да бъде интерпретирана в този контекст. Вече ме питаха дали нашето изследване е свързано с протестите. Не, не е. Но протестите показват, че всяко поколение намира своите основания да протестира срещу едно или друго нещо. На второ място има чисто поколенчески специфики на този конфликт между младите хора и статуквото само по себе си. На трето място обаче, се оказва много трудно да се намери общо сечение между всички тези протестни форми и цели.

Общото между субкултурите от 70-те и 80-те години и днешните е, че и двете групи са срещу системата, но те се намират и в някакво съревнование и противоборство. Това можем да го видим в днешните протести, където групите са като орел, рак и щука”.

Българската контракултура, формирана от младежи повлияни от новите музикални течения идващи от Запад

А защо именно сега се появява подобен анализ на контракултурните движения? Отговорът е прост – защото е минало достатъчно време и може вече да се преосмисли този период. „А и трябва да има дистанция. Това е основно правило в науката”, казва доц. Михаил Груев. „Трябва да има дистанция, за да може един факт и епоха да се превърне в обект на изследване. Вече мина достатъчно време, за да се погледне на този феномен като на легитимен обект за историческо-антроположко изследване. Също така е важно и да не се изпусне момента, защото все още е възможно да бъдат събрани свидетелства от хората, които са били съвременници и участници в това време. За това, според нас, именно сега е точният момент за такъв вид изследване”.

Бистра Величкова

* Статията е публикувана, с друго заглавие, в OFFNews, 25 март, 2013 г.

„Войвода“ – за да се избавиш

Ревю на дебютния албум „Бунт“ на „Войвода“

„Войвода“ са самобитни и истински. Макар и не за масовата публика, „Войвода“ са група на днешното време. Техните корени обаче са в онази тъмна земя, на границата между пънка и уейва, където се ражда мрачният призрак на готик музиката. Или дарк уейва. Или готик рока. Или дарк амбиент-а. Наречете го, както искате, важна е идеята. Важна е идеята за тъмната вълна, заливаща черните Балкански хълмове. Там където гората е недружелюбна към „американска верска мисия“, защото се подчинява на своя собствена вяра! Там където „ви суветвам да не патувате ноче [защото] во планина по некога ке има разбойници“. Ако все още не разбирате за какво говоря, чуйте дебютното ЕП на „Войвода“ – „Бунт“! И го чуйте добре, защтото в днешно време е истинска рядкост да попаднете на нещо подобно из „ъндърграунд средите“ в София. Нека се опитам да ви разкажа…

Откриващото парче на „Бунт“ – U.S.O. трещи с емоция от втората вълна на готик рока. Имаше една група – „Nosferatu“, помните ли я? U.S.O. напомня на тях: носещ се мрачен ритъм на фона на синтезатори и пъплещ поватрящ се бас. Ако пък се сещате за една друга култова банда – „Shadow Box“ – тук ще чуете Чиори от „Shadow Box“ да припява надъхано в кор стил някъде в бекграунда. Стабилните барабани са дело на друга третина от Shadow Box – Серж.

И докато U.S.O. е като скачане от скалата на Камен Бряг, следващото парче – „Вени“ – е като момента, в който падащото тяло се врязва в студените води на Черно море (най-черното!); „Вени“ е тихото потапяне в твоята самота – в София, в България, навсякъде:

„Има ли кой да ни избави? Да ти подаде въже? И докaто нежно стенеш да ти пререже вените…“. Това парче определено е личният ми фаворит. Отново има класичеки готик синтезатор и чувство на обреченост. Ниското хорово пеене на моменти напомня друга много кадърна БГ група – Балканджи.

Третото парче – „Doubts“ – показва дарк-амбиент и агро-тек лицето на групата: тежки семплирани блек метъл вокали, синтезатори и …скитове на македонски. Основният мотив наподобява музика от компютърна игра. „Doubts“ плавно преминава в „The Guns of December“, което пък ви отнася към „Faith“ на The Cure, но …не съвсем. Чувството на тихо отчаяние е същото, но разликата е в синтезаторите, механизираното звучене (в добрата му проява), и разбира се македонските скитове.

„Бунт“ с трясък затръшва вратата на ковчега (след теб!) със закриващото „Die gangster kinder“. Това парче е напълно в електро-индъстриъл стил. Може би това е и парчето, което е най-сравнимо с това което се случва на дарк-амбиент сцената от последните години – „Das Ich“, „Hocico“, „Die Form“, „:wumpscut:“, и т.н. Не мога да крия, че това е моето най-малко любимо парче, но кой пък съм аз, че да съдя? Чуйте сами!

Истинско щастие е, че най-после се намери групата която да вземе тлеещия факел от легендата „Нова Генерация“ и да го понесе напред! Защото, за да продължиш святото дело на Генерацията не означава да свириш като Нова Генерация. Да продължиш делото на Нова Генерация означава да продължиш историята на тъмната вълна в България; означава да свириш като себе си, докато във всеки тон отеква звукът на Воевата идея: „ние сме завинаги нова генерация с кървящи от мъка и болка очи, знаем че за нас няма компенсация и повръщаме върху надеждата за по-добри дни“.

Всяко време има своята нова генерация, но Идеята остава завинаги. Важно е именно Идеята да се предава напред! В противен случай рискуваме да се удавим в „шампанско и сълзи“. Идеята е важно да се предава напред, защото само тя може да ни избави и да ни накара да си подадем ръка, вместо въже. Чуйте „Войвода“ – те знаят по-добре тия работи!

Автор: Неор Начев

* Ревюто е публикувано за първи път на 16 септември, 2009 г. в Last.fm. Дебютният албум на „Войвода“ излиза през същата година.

Други статии на Неор Начев в „Двойна измама“

––––––––––––

Неор Начев – освен автор, предимно на музикални рецензии и ревюта, той е и основното действащо лице зад българския дарк-уейв акустичен проект На Червено. Текстове и песни на групата може да намерите на следните линкове: сайт на групата, песни в My Space, Facebook, YouTube. Нетрадиционното му собствено име е резултат от опит на майка му, тогава докторантка по молекулярна биология, да впечaтли своя професор като кръсти първородната си рожба на името на разработвания тогава в лабораторията нов елемент, наречен “neomycin resistance element” или накратко “neor”. Впоследствие опитът се оказва неуспешен в повече от един аспекта.

„Недадените“ – сериалът за спасението на българските евреи

Жак Ешкенази (Димитър Живков) се влюбва в Сара (Гергана Плетньова). Той е сирак и семейството на Сара го приема като свой син. Животът им върви нормално в семеен уют и щастие, докато не идва 1940 г., когато  започват техните страдания. И всичко само заради това, че са евреи – преследват ги, гонят ги, за да ги изпратят във фашистките лагери на смъртта.

Това е част от сюжета на най-новия български сериал „Недадените“, който тръгва по БНТ от 21 март, от 21.00 ч. Сценарист е Емил Бонев, режисьорите са Вито Бонев и Иван Митов. Продуцент е Мирослав Боршош. Филмът е от 12 серии и е посветен на спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. Тази година България отбелязва 70 години от спасяването им.

Кадър от сватбата на Сара (Гергана Плетньова) и Жак (Димитър Живков), в сериала „Недадените“ по БНТ. Снимка: Артишок

В главните роли на продукцията влизат актьорите Камен Донев, Мариус Куркински, Лидия Инджова, Стоян Радев, Виктория Колева, Ирини Жабонас, Явор Бахаров, Владимир Пенев (от скоро и министър на културата в служебното правителство), Стефан Вълдобрев, който е и автор на музиката на сериала, Гергана Плетньова, Димитър Живков, Димитър Баненкин, Пенко Господинов и др.

В ролите на Жак и Сара са младите, но с вече доказан талант артисти Димитър Живков и Гергана Плетньова. Те, както и останалите актьори в продукцията, са получили специална покана за участие от сценариста Емил Бонев. Гергана и Димитър споделят, че за тях това е било голямо събитие и включването им в сериала е едно от най-големите професионални предизвикателства, които са имали до момента. И за двамата е било много вълнуващо да играят пред камерата с доказали се имена като Мариус Куркински, Камен Донев, Стоян Радев и др. Казват, че актьорският състав е изключително добре подбран и веднага се е получила много добра екипност и синхрон в играта пред камера.

Гергана Плетньова в кадър от филма „Недадените“. Снимка: Артишок

„Със Стоян Радев, който играе мой баща, и Виктория Колева – моята майка в сериала, толкова естествено се получава играта, че само с поглед се разбираме“, споделя Гергана Плетньова. Заедно със Стоян Радев тя си е партнирала в много постановки на сцената на варненския театър. Там Гергана играе три години – от 2010 г. – 2012 г. За последната си роля на Соня в спектакъла „Вуйчо Ваньо“ е номинирана за Икар 2013 г., за водеща женска роля. А в киното Гергана сме я гледали във филмите „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“, „Военен кореспондент“ и „Зад кадър“. „Недадените“ е първият сериал в кариерата й.

За героинята, която играе там, признава, че не е бунтарка, а по-скоро грижовна и женствена. Чувства се добре в семейството си, което е много сплотено. Именно тази силна връзка между тях им помага по-лесно да се справят в борбата за своето оцеляване. „Във филма има много тежки емоционални моменти. За да можеш да ги изиграеш добре и истински, трябва освен добра концентрация, да имаш и богат емоционален албум“, казва Гергана Плетньова. „Разлистваш този албум със случки, с хора, с моменти и в зависимост от това какво ти трябва влизаш пак в тях, в конкретната емоция, която трябва да представиш. След като изиграеш сцената, трябва да мине известно време, за да се възстановиш от емоцията. Това е нормално, иначе не си човек“.

„Трябва да имаш т.нар. емоционална памет“, добавя Димитър Живков, съпругът на Гергана във филма. Една от силно емоционалните сцени за него, която е трябвало

Димитър Живков в ролята на евреинът Жак в сериала „Недадените“. Снимка: Артишок

да изиграе е била, когато героят му губи почва под краката си и нервите му избиват рязко. Това го кара да скочи върху друг човек и направо да го убие. „Тези хора живеят месеци наред в някакво тясно, затворено пространство. Това принизява човешката мисъл и изпъкват напред първичните емоции и инстинкти, и най-малкото

нещо започва да те кара да излизаш извън кожата си. Тази сцена беше трудна за мен, защото трябваше да бъде хем експресивна, хем да не бъде преиграна и театрална“, обяснява Димитър. Друг по-труден момент за него е бил по време на сватбата, когато е трябвало да каже няколко реплики на иврит. Притеснявал се е, защото получава текста в последния момент и е имал твърде малко време, за да го научи. В крайна сметка се справя успешно.

Името на Димитър Живков е познато от сериала „Отплата“ по Нова телевизия и от участието му във филма „Футболни хамелеони“. Най-популярен обаче става с авторския си моноспектакъл „Живак“. Заради него се случва някои негови почитатели вместо Димитър да го наричат Живак или Живко, както се казва героят му там. Сценария на култовия спектакъл той написва сам, изцяло на родния си врачански диалект. Режисьор на постановката е Димитър Стефанов. „Живак“ в момента се играе на сцената на Кукления театър в София. Димитър Живков участва също и в постановките „Прелестите на изневярата“ и „Любов по график“ в Сатиричния театър, както и в импровизационен театър в Славянска беседа, чиито премиерни спектакли са на 17 и 19 март. Въпреки всичките си роли до сега, участието в „Недадените“ остава професионално най-сериозната роля за актьора до момента.

За своя герой в сериала – Жак Ешкенази, Димитър споделя, че не е базиран на конкретна личност. „Той е по-скоро събирателен образ на всичките онези млади хора – евреи, на които им се е случило това нещастие“, казва той. „Жак преминава през препятствията заедно със семейството на съпругата си Сара. Това са хора, които тепърва опознава, но и на които се доверява безпрекословно. Това, което ги обединява, е ситуацията, в която са поставени, принизени буквално до най-нисшата форма на живот.“

Преди да започнат снимките, Димитър се е подготвял за историческия сюжет, като гледал документални филми за евреите и тяхната съдба, чел разкази на хора, които са преживели събитията. В подготовката много са му помогнали разговорите и обсъжданията по темата с останалите актьори и сценариста.

Екипът на сериала „Недадените“, след премиерната прожекция на първия епизод във Военния клуб в София, на 18 март, 2013 г. Снимка: Бистра Величкова

„За нас беше много важно да се получи реалистично и истинско. Това говорихме и помежду си с колегите, че трябва да бъдем верни на екрана“, обяснява Димитър. „За много хора това може би е фикция, нещо, което се е случило някога. Има обаче огромна общност, която ще гледа този филм и ще възприема героите като своята баба или дядо, които наистина са преживели тези събития.“

Димитър Живков и Гергана Плетньова споделят, че партньорството помежду им се е получило много добре и са играли с лекота общите сцени. А какво се случва с любовта им на екрана и как тежките исторически събития им повлиява ще разберем, от 21 март, когато станем свидетели на първата серия на „Недадените“, от 21.00 ч. по БНТ.

* Публикация в OFFNews, 15 март, 2013 г.

Филмът „Витоша” – социално ангажиран, не и емоционално

„Браво, Цеко!”, провикна се някой от задните редове на зала 1 в НДК, докато на големия екран се виждаше един от спрените лифтове на Витоша. Кадърът е част от българския документален филм „Витоша” на режисьора Любомир Младенов, с чиято премиера се откри 17-тият София Филм Фест.

Документалният филм „Витоша“ на Любомир Младенов. Снимка: София Филм Фест

Иронично подметната реплика е към Цеко Минев, собственик на ски съоръженията на Витоша, както и човекът, смятан за един от основните виновници за възникналите проблеми с планината и невъзможността през последните години тя да се ползва от хората, поради неработещите лифтове.

Филмът е важен с това, че е фокусиран към актуалните проблеми около планината. Чест прави на организаторите на софийския филмов фестивал, че избират именно тази премиерна лента за откриването му.

„Витоша” започва с фактология за самата планина, какви видове растения и животни има там, защо природата е толкова уникална. Показват се красиви кадри от планината. А за самата нея ни разказва запаленият планинар Бай Бичи, който още от млад, а и до сега, до късна възраст, почти всеки ден се качва до Черни връх по два пъти. Дори мечка го е срещала по пътя, но му се разминало само с едно „Здрасти”. Хубава е историята за личната връзка с планината, която разказва алпинистът Дойчин Боянов. Той има зад гърба си три покорени осем-хилядника. От малък е израснал в полите на Витоша и признава, че планината му е дала най-важните човешки ценности. Архитектът Христо Генчев пък обяснява какви са възможностите за застрояване на района в близост до планината. Чрез архивни кадри се разказва за историята на 150-годишното туристическо движение “Алеко Константинов”. Вижда се как хората с костюми са се качвали да строят хижи и пътища с голи ръце – като доброволци.

Табелките, които оставя собственоръчно Бай Бичи по туристическите пътеки на Витоша. Снимка: от филма „Витоша“

След като планината е представена в географски и исторически план, във втората част на филма се показват съвременните проблеми, възникнали около Витоша от 2009 г. насам. Разказва се за конфликтите относно застрояването, опитите за промени в закона за горите, целящи разрешение за изсичане на гори, с цел изграждане на нови ски съоръжения и туристически обекти. Накрая се показват и документални кадри от най-масовите протести в защита на Витоша – тези на Орлов мост от лятото на 2012 г., които оказват сериозно влияние върху крайното политическо решение – промените в закона не се приемат.

Филмът е заснет професионално, кадрите са плътни, има художествени моменти, макар и не много, темата, за която разказва, е важна, особено за хора, свързани по някакъв начин с планината. Въпреки всичко това човек остава с едно празно усещане и непълна удовлетвореност след края на филма. Остава някак недокоснат, недостатъчно разчувстван, а тематика предполага подобни усещания. Възможна причина за този леко дистанциран вкус, който остава, е фактът, че самият режисьор на филма от самото начало не се е чувствал достатъчно ангажиран с темата за Витоша. Той сам признава в интервю: “В първия момент ми се стори, че това не е моята тема, защото е много публицистична. Аз съм кинорежисьор все пак, но приех. Натежа това, че е защитена територия и там камера не е стъпвала. Това място си има свои закони. Беше ми много любопитно. Аз бях човек, който не познава нещата отвътре и пита”.

Да. Това се усеща. Усеща се, че това не е „неговата тема”. Особено от хора, които са пряко свързани с Витоша.

Трябва също да се отбележи, че филмът не започва достатъчно ударно, така че веднага да прикове вниманието на зрителите. Започва с глас зад кадър, който говори като в стихотворна форма колко е прекрасна нашата планина. Прекалено дълго продължава усещането за патетичност, но всъщност казаните думи нямат достатъчно силен заряд и въздействие.

Друг проблем на филма, за който може да се помисли е дължината му – 70 минути, както и монотонността на някои от кадрите. Може би последното е имало за цел да се подсили художествения ефект, но не навсякъде се е получило. По-стегнат и по-синтезиран филм вероятно би бил и по-въздействащ. Най-необяснимото е, че кулминацията на филма с протестите на Орлов мост и сблъсъците с полицията е оставена най-накрая.

Документалният филм „Витоша“ на Любомир Младенов. Снимка: София Филм Фест

Изненадващо е, че виждаме този най-силен емоционален заряд чак във финала. Някак прекалено стриктно са отделени тематичните части на филма, не се преплитат, а се представят хронологично във времето, което на моменти отегчава. Също така филмът не представя другата гледна точка в конфликта с Витоша. Виждаме единствено позицията на защитниците на планината, но не и тази на инвеститорите и политиците.

Самият режисьор обяснява обаче, че това не е била неговата цел. Относно този въпрос в свое интервю той споделя: „Във филма няма никакъв вид разследване, не се казва кой е виновен. Няма я и другата страна в казуса. Затова може да се каже, че става дума по-скоро за апология на хората, които защитават Витоша. Всъщност филмът не е изчерпателен в никоя посока и няма такава претенция. Цялото нещо се оказа една бездна.”

Въпреки тези забележки трябва да се признае значимостта на този филм и важният му принос в отразяването и запечатването на историческите събития, случили се около Витоша през последните години. Филмът ще бъде все по-ценен във времето, защото когато започнем да забравяме какво се е случило, за какво и срещу какво сме се борили, винаги ще можем да си пуснем „Витоша” и да си припомним. Защото паметта е най-сигурната защита срещу повтаряне на грешките.

* Рецензията е публикувана, с друго заглавие, в OFFNews на 11 март, 2013 г.

Накаран да замлъкне… с чадър. Документален филм за Георги Марков

Георги Марков

На 7 септември 1978 г на моста Ватерло в Лондон се случва едно от най-мистериозните политически убийства от времето на Студената война. Българският дисидент Георги Марков е отровен с пробождане в крака, както си мисли той – с върха на чадър. Четири дни по-късно, на 11 септември 1978 г. той умира вследствие спирането на поредица органи. Това е може би единственото политическо убийство от онова време, толкова детайлно описано и коментирано, което остава все още неразкрито.

Именно за това убийство обвързано с историята и острото противопоставяне на Изтока и Запада разказва най-новият документален филм „Накаран да замлъкне. Писателят Георги Марков и убийството с чадър“. Режисьор и сценарист на филма е Клаус Дексел. Световната премиерна прожекция на филма се състоя първо в България на 14 март като част от 17-тия София Филм Фест. Авторът на филма, съпругата на писателя – Анабела Маркова, както и  част от екипа на продукцията присъстваха на прожекцията у нас.

Кой е Георги Марков

Георги Марков, писател, преквалифицирал се по принуда в журналист, емигрира 1969 г.  от България на Запад, след като поредица негови пиеси са свалени от сцената или забранени след смазването на Пражката пролет и окупацията  на Чехословакия от войските на Варшавския договор.

От началото на 60-те години той се счита за един от най-надарените млади български автори. Неговите романи и разкази са превеждани в чужбина, пиесите му се играят в редица страни от социалистическия блок. Творбите му от този период, в които се разглеждат проблемите на социалистическото ежедневие („Жените на Варшава“, „Покушителите“) са силно повлияни от „раведряването“ в културата на Източния блок, белязало края на 60-те години.

По това време в София той принадлежи към един тесен елит от творци и интелектуалци, с който притежаващият цялата власт в държавата обича да се обгражда. Достъпът до този привилегирован кръг му позволява много добре да опознае Живков и да изследва както слабостите и грешките му, така също неговите силни страни.

След забраняването на неговите пиеси и романи благодарение на все още много добрите си връзки Марков успява да получи виза и да замине за Италия при условие, че след три месеца ще се завърне в България. След изтичането на определения срок обаче той отказва да се върне и остава първоначално в Болоня при своя брат, който е емигрирал преди това.

През 1970 година Георги Марков решава да се установи в Лондон, където отначало през 1971 г. е назначен в българската редакция на Би Би Си, а по-късно получава ангажименти от Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“.  Още през 1972 г. като „предател“ получава от българския съд задочна присъда за „вражеска дейност“ в размер на шест години и половина затвор.

Кадър от документалния филм „Накаран да замлъкне. Писателят Георги Марков и убийството с чадър“

„Задочни репортажи за България“

В своята ежеседмична поредица „Задочни репортажи за България“, излъчвана неделя вечер за  „Радио Свободна Европа“ той критикува остро тоталитарната система в своята родина и особено държавния ръководител. Поради краткото си пребиваване в близкия кръг на Тодор Живков Георги Марков може да включи в журналистическите си материали редица конкретни коментари и преки лични наблюдения, които придават на репортажите му за Живков висока степен на автентичност.

Според генерала от КГБ и бивш заместник началник на съветското контраразузнаване Олег Калугин в края на 1977 г.  в Москва е пристигнало писмо от тогавашния български министър на вътрешните работи Димитър Стоянов. В него по поръчение на Тодор Живков се търси помощ от съветските другари за елиминирането на „предателя“ и „врага“ Георги Марков. Андропов, тогавашен шеф на КГБ, отказва пряко участие, но дава съгласие да бъде оказана техническа помощ. Първите два опита за отравяне – единият през февруари 1978 г. в Мюнхен, където Марков пребивава две седмици, за да направи записи в студиото на „Свободна Европа“  –  най-вероятно са проведени самостоятелно от българските служби. Те се провалят поради лошата подготовка, което е предизвикало гнева на Тодор Живков.  Активното участие на КГБ става все по-наложително и в София пристига екип от сътрудници на Олег Калугин. Заедно с арсенала от техническо оборудване те доставят в България и разработената още през 1944 г. в секретната лаборатория „12“ бързо действащата и по-това време невъзможна за откриване отрова рицин. Съществуват свидетелства, че за създаването на този препарат са извършвани жестоки експерименти върху стотици германски и японски  военнопленници.

Едва третият опит за убийство – на моста Ватерло в Лондон през септемви 1978 г. е успешен. Марков умира на 49 години, а съпругата му Анабел, по баща Дилк, остава вдовица с тригодишна дъщеря.

Предполагаемият извършител – Франческо Гулино или още агент „Пикадили“

Предполагаемият убиец на Георги Марков – Франческо Гулино (агент Пикадили). Снимка: „Аудиовидео Орфей“

Предполагаемият извършител, агент „Пикадили“ , известен още като Франческо Гулино е италианец с датско гражданство. През 1971 г. на 25 годишна възраст, той е вербуван от българските тайни служби, след като на два пъти преди това е арестуван с „обвинения“ за трафик на наркотици. След подписването на декларация за сътрудничество Гулино е подпомогнат да започне самостоятелен бизнес като търговец на антикварни предмети и картини в Копенхаген. По това време датските тайни служби са концентрирани върху дейсността на съветските агенти и очевидно са подценили дейността на българските тайни служби на своя територия.

През 1977 г. „Пикадили“, както е наричан Гулино в архивите на Държавна сигурност, посещава четири пъти Англия. Поради унищожаването на неговото работно досие точният оперативен характер на задачите трудно може да бъде установен. При по-късните си разследвания Скотланд Ярд установяват, че при всичките си посещения Гулино винаги е отсядал в непосредствена близост до жилището на Георги и Анабел Маркови. Вероятно  една от задачите му е била да изучава навиците и ежедневните маршрути, по които се движи Георги Марков. В досието му, изследвано от българският журналист Христо Христов, материали от което са публикувани в неговата книга „Двойният живот на агент Пикадили“ съществуват доклади за провеждано няколкоседмично обучение на Гулино през декември 1977 г.  Документирано е също така, че след извършването на убийството агент „Пикадили“ напуска Англия и никога вече не се връща там. Няколко месеца след 10 ноември 1989 г. непосредствено преди демократичните избори през юни 1990 г. Франческо Гулино е „замразен“ като активен агент.

Едва след смяната на властта в България след изборите в края на 1991 година българското разследване на убийството на Георги Марков е насочено  да търски улики във връзка с агент „Пикадили“. Въз основа на намерените в архива на Първо главно управление два тома лично дело на Франческо Гулино като сътрудник на ДС той е издирен и арестуван през февруари 1993 г. в Копенхаген. Проведен е деветчасов разпит от британски и български следователи в присъствието на датските власти. Впоследствие българските прокуратура и следствие отказват да предоставят официално исканите от датските правови органи документи и това ги принуждава да освободят от ареста Франческо Гулино. Седмици след това той напуска Копенхаген и изчезва от полезрението на следователите.

Филмът може да се гледа в кината за ценители, онези, които не са вградени в гигантските търговски храмове на консуматорството!

Убежище за културата под скелета на Мамута

Ревю за проекта „При мамута“. Учени, поети, музиканти, роботи – срещи около човешкото

„и тук може да се живее”
Ева Липска
и така може да се живее
на студено
на тъмно
на гладно
между зъбите
само с възглавницата на думите

Силвия Чолева

Мамутът е изчезнал род бозайник. Притежавал е големи извити бивни и кътници за стриване на твърда растителност. Изчезнал е в края на ледниковия период, около 11 000 г. пр.Хр. Той е съвременник на праисторическия човек.

Мамутът е нашият изчезнал културен живот. Животът на изкуството и науката, който в последните 23 години живя в най-страшния си ледников период. Живя замръзнал. Топлината на душата му се опитваше да счупи ледовете, да стопи новото време, в което беше принуден да съществува, но уви не успя. С годините силите му все повече отслабваха, той нямаше откъде да се храни, не остана въздух, от който да диша. Почти никой не се интересуваше от него, захвърлен в ъгъла, оставен на доизживяване, Мамутът сякаш вече не съществуваше като вид. Козината му опада, плътта му изчезна и от всичко остана само скелетът и сломеният му дух. Той се оттегли в агония, за да даде път на следващите човекоподобни видове и същества, които се оказаха по-приспособими и адаптивни в новия ледников период. На тези нови видове ледът не правеше впечатление, защото дебелата кожа, която имаха, ни най-малко не пропускаше студ, дори може да се каже, че се чувстваха доста уютно между кухите и прозрачни буци лед. Всички знаем кои бяха и са тези видове и кой вид „култура” измести тялото на нашия културен Мамут… Тези, които познаваха Мамута, страдаха много от изчезването му и всячески се опитваха да го съживят след ‘90-та година. Опити, опити, опити, които струваха скъпо, струваха хлябът ни, струваха оцеляването ни… докато в един момент…

Мамутът се съживи! Това се случи в началото на миналата година, когато по идея на Миглена Николчина и със съдействието на Камелия Спасова и Мария Калинова се осъществи събитието „При Мамута”, обявено като „среща между учени, поети, музиканти, роботи – срещи около човешкото”. Целта на събитието е да се търси пресечната точка между различните, но по определен начин близки области – поезия, наука и музика. Оттогава срещата се случва на всеки два месеца в Софийския университет, в аудитория 292. Тя се намира точно под последния етаж, където в Музея по палеонтология и историческа геология е запазен огромен скелет на истински Мамут.

Университетът се оказва единственото място, което е приютило останките от това праисторическо животно. Той е и единственото място, което въпреки „ледниковия период” на прехода след 1990 г. е запазило духа на културата, науката, изкуството и знанието в България. Затова и аналогията и метафората с Мамута не е случайна. Затова и името на събитието е „При Мамута”, при изчезващия вид, при скелета на онова, на което не можем да върнем разкъсаната плът, но можем да съживим духа; Можем да го събудим като се съберем заедно, всички ние, които виждаме смисъл в съживяването му, почетем поезия, поговорим за наука и послушаме музика на живо.

На седмото издание „При Мамута” на 21 януари, срещата беше между поета Иван Ланджев и математика проф. Иван Ланджев. Музиката беше в ръцете на Георги Георгиев от група „Остава”. В аудиторията преобладаваха хора главно от хуманитарните науки, но това не попречи проф. Ланджев да ги заинтригува с теорията за безкрайността. По много увлекателен начин той обясняваше за безкрайността в математически смисъл, а в литературоведските и философски глави се въртяха символики за безкрайността в житието и битието. И някъде там се оказа и пресечната точка между поезия и математика.

Освен всичко, хубавото на подобни събития е, че те са възможност да се срещнат хора, много от които са се посветили на самотни занимания като творчество или наука. Ако не са събития като „При Мамута”, по-трудно могат да се видят тези хора, а те са част от онова малцинство в страната, с което наистина си струва да се общува. „При Мамута” могат да се срещнат много от изчезващите видове хора от обществото ни – онези, които чувстват, мислят и въпреки средата, в която живеят, се борят за идеите си, за смисъла да правят това, което изпълва душата и не винаги джоба. Защото, понякога вътрешното усещане за смисъл се оказва по-силно от рационалния стремеж за материално благополучие. Често гладът на духа е по-силен от глада на тялото.

Тези хора не обсъждат злободневните теми на деня, не говорят за битови проблеми и оцеляване, въпреки че самите те са здраво притиснати в ежедневието като в безмилостна хватка между пипалата на октопод. Въпреки всичко, те си говорят за поезия, за наука, за музика, за изкуство. Напук на всичко. Напук на това, че тези най-основни органи на праисторическия Мамут са потискани, тормозени и унищожавани с години. Напук на това, че по всичко личи, че тези органи трудно могат да съществуват днес в България. Хората, благодарение на които се осъществява събитието, както и всички събрали се там, показват, че изкуството и науката се случват, въпреки всичко. Случват се, не защото са финансирани от някого, не защото това е печелившо или изгодно в момента, а защото има глад за това. Има глад за смисъл. А в храма на смисъла няма място за търговци.

Там, под огромния скелет на праисторическото животно в Софийския университет, може да се намери единственото убежище и спасение. Но скелетът на Мамута, макар и голям, е крехък. Затова трябва всички заедно да се грижим за него внимателно, да го съживяваме и подхранваме бавно, и методично, да мислим за него така, както мислим за себе си. Защото, ако го няма Мамута, и нас няма да ни има. Той е единственото убежище на смисъла. Ако случайно по размирните и студени софийски улици усетите, че се задава нов ледников период, бързайте да се скриете под този скелет. Там, „При Мамута” оцеляват всички онези изчезващи видове.

* Текстът е публикуван в „Културни новини“, 5 март, 2013 г.