Убежище за културата под скелета на Мамута

Ревю за проекта „При мамута“. Учени, поети, музиканти, роботи – срещи около човешкото

„и тук може да се живее”
Ева Липска
и така може да се живее
на студено
на тъмно
на гладно
между зъбите
само с възглавницата на думите

Силвия Чолева

Мамутът е изчезнал род бозайник. Притежавал е големи извити бивни и кътници за стриване на твърда растителност. Изчезнал е в края на ледниковия период, около 11 000 г. пр.Хр. Той е съвременник на праисторическия човек.

Мамутът е нашият изчезнал културен живот. Животът на изкуството и науката, който в последните 23 години живя в най-страшния си ледников период. Живя замръзнал. Топлината на душата му се опитваше да счупи ледовете, да стопи новото време, в което беше принуден да съществува, но уви не успя. С годините силите му все повече отслабваха, той нямаше откъде да се храни, не остана въздух, от който да диша. Почти никой не се интересуваше от него, захвърлен в ъгъла, оставен на доизживяване, Мамутът сякаш вече не съществуваше като вид. Козината му опада, плътта му изчезна и от всичко остана само скелетът и сломеният му дух. Той се оттегли в агония, за да даде път на следващите човекоподобни видове и същества, които се оказаха по-приспособими и адаптивни в новия ледников период. На тези нови видове ледът не правеше впечатление, защото дебелата кожа, която имаха, ни най-малко не пропускаше студ, дори може да се каже, че се чувстваха доста уютно между кухите и прозрачни буци лед. Всички знаем кои бяха и са тези видове и кой вид „култура” измести тялото на нашия културен Мамут… Тези, които познаваха Мамута, страдаха много от изчезването му и всячески се опитваха да го съживят след ‘90-та година. Опити, опити, опити, които струваха скъпо, струваха хлябът ни, струваха оцеляването ни… докато в един момент…

Мамутът се съживи! Това се случи в началото на миналата година, когато по идея на Миглена Николчина и със съдействието на Камелия Спасова и Мария Калинова се осъществи събитието „При Мамута”, обявено като „среща между учени, поети, музиканти, роботи – срещи около човешкото”. Целта на събитието е да се търси пресечната точка между различните, но по определен начин близки области – поезия, наука и музика. Оттогава срещата се случва на всеки два месеца в Софийския университет, в аудитория 292. Тя се намира точно под последния етаж, където в Музея по палеонтология и историческа геология е запазен огромен скелет на истински Мамут.

Университетът се оказва единственото място, което е приютило останките от това праисторическо животно. Той е и единственото място, което въпреки „ледниковия период” на прехода след 1990 г. е запазило духа на културата, науката, изкуството и знанието в България. Затова и аналогията и метафората с Мамута не е случайна. Затова и името на събитието е „При Мамута”, при изчезващия вид, при скелета на онова, на което не можем да върнем разкъсаната плът, но можем да съживим духа; Можем да го събудим като се съберем заедно, всички ние, които виждаме смисъл в съживяването му, почетем поезия, поговорим за наука и послушаме музика на живо.

На седмото издание „При Мамута” на 21 януари, срещата беше между поета Иван Ланджев и математика проф. Иван Ланджев. Музиката беше в ръцете на Георги Георгиев от група „Остава”. В аудиторията преобладаваха хора главно от хуманитарните науки, но това не попречи проф. Ланджев да ги заинтригува с теорията за безкрайността. По много увлекателен начин той обясняваше за безкрайността в математически смисъл, а в литературоведските и философски глави се въртяха символики за безкрайността в житието и битието. И някъде там се оказа и пресечната точка между поезия и математика.

Освен всичко, хубавото на подобни събития е, че те са възможност да се срещнат хора, много от които са се посветили на самотни занимания като творчество или наука. Ако не са събития като „При Мамута”, по-трудно могат да се видят тези хора, а те са част от онова малцинство в страната, с което наистина си струва да се общува. „При Мамута” могат да се срещнат много от изчезващите видове хора от обществото ни – онези, които чувстват, мислят и въпреки средата, в която живеят, се борят за идеите си, за смисъла да правят това, което изпълва душата и не винаги джоба. Защото, понякога вътрешното усещане за смисъл се оказва по-силно от рационалния стремеж за материално благополучие. Често гладът на духа е по-силен от глада на тялото.

Тези хора не обсъждат злободневните теми на деня, не говорят за битови проблеми и оцеляване, въпреки че самите те са здраво притиснати в ежедневието като в безмилостна хватка между пипалата на октопод. Въпреки всичко, те си говорят за поезия, за наука, за музика, за изкуство. Напук на всичко. Напук на това, че тези най-основни органи на праисторическия Мамут са потискани, тормозени и унищожавани с години. Напук на това, че по всичко личи, че тези органи трудно могат да съществуват днес в България. Хората, благодарение на които се осъществява събитието, както и всички събрали се там, показват, че изкуството и науката се случват, въпреки всичко. Случват се, не защото са финансирани от някого, не защото това е печелившо или изгодно в момента, а защото има глад за това. Има глад за смисъл. А в храма на смисъла няма място за търговци.

Там, под огромния скелет на праисторическото животно в Софийския университет, може да се намери единственото убежище и спасение. Но скелетът на Мамута, макар и голям, е крехък. Затова трябва всички заедно да се грижим за него внимателно, да го съживяваме и подхранваме бавно, и методично, да мислим за него така, както мислим за себе си. Защото, ако го няма Мамута, и нас няма да ни има. Той е единственото убежище на смисъла. Ако случайно по размирните и студени софийски улици усетите, че се задава нов ледников период, бързайте да се скриете под този скелет. Там, „При Мамута” оцеляват всички онези изчезващи видове.

* Текстът е публикуван в „Културни новини“, 5 март, 2013 г.