Тя има оранжево куче, четка за акварел в косата, шие кожени палта, плете ръкавици, рисува, бели портокали, когато съм при нея. Мълчи. Гледа ме. Смее се. Има татуировка на рамото – устни, които целуват погледа ти. Има мъж в Русия. И син, на 13. Изключили го от училище, малко след като се развела. Не му понесло. Започнал да пие водка, посягал на учителите, чупел чинове в час, дори се опитал да запали училището. Сега шие на долния етаж гривни и чанти, заедно с баба си – нейната майка, и заедно със студента от Художествената, заедно с който тя понякога… Но само понякога. Горе на онзи таван. Иначе долу е магазин, ателие, кафе… Всичко, което се вижда от улицата през деня. Хората минават, влизат, пробват, купуват нещо или само разглеждат. Зад завесата, където понякога е пробна, е всичко останало: червените стени, старото канапе с черни рози, огледалото с лика на Салвадор Дали, оранжевото куче на пода, мивката от дърво, свещите във всички ъгли, купата с портокали, бурканите с билки, аромата на липа и на трева. Отваря капак за тавана. Спуска се стълба. Прави ми знак да я последвам. Изпива ме с поглед. И други са я последвали. И други е изпивала. Личи си по завивките, намачкани и разхвърляни с чужди миризми, и истории. Личи си по ръцете й, които докосват не за пръв път, като влюбени. Горе има закачалки със стари дрехи, шапки, износени обувки, празни бутилки вино, разпилени картини, бои, пълен пепелник, свещи и матрак. Тясно е. Ниско е. Можеш да седнеш или да легнеш. Или да гледаш през малкия прозорец с решетки. Заснежено е. Студено е. Сребърно е. Стъклено е. Януари следобед е. Толкова рано в годината. Толкова рано завинаги. Улично осветено, със счупени пейки, стари катерушки и жени в палта. И тя с блуза от ярко червени макове, с голи рамене. Долу се чуват шевните машини и новините по радиото. „Искаш ли портокал“. Взима два, подава ми единия. „Мога да те нарисувам?“, подхвърля и съблича блузата ми. Белим заедно портокали. Впива пръсти в оранжевата кора. Пропуква се и опръсква дланите ни със свеж портокалов сок. „Отдавна ли шиеш кожи?“. „Да“, прошепва тя и оставя тишината да довърши, докато слага бавно парче портокал в устата си. Гледа ме пронизително. Маха четката от навитата на кок коса. Тя се разпилява върху раменете и пред лицето. Красива е. Като картина е. Облизва четката с език и я потапя в червена боя, в палитрата до нея. Рисува върху тялото ми. Най-горе вляво – сърце. Кожена чанта долита отдолу: „Така добре ли е шевът?“, пита майка й, от долния етаж, докато си припява песента от радиото. Тя взима чантата, оглежда я съсредоточено, за секунди забравя за мен, провиква се: „Идеален! Заший го още веднъж, да е по-здрав и забоди червената брошка отпред“. Връща й чантата. Поглежда ме. Усмихва се. Попива червеното сърце с устни. Боята се разтича, размазва се. Казва, че обича да рисува върху живи материи. „Можеш да рисуваш същото, отново и отново, без да остава следа…“ Целува ме. Разказва ми за Петербург. Родният й град. Емигрирала, избягала, след развода. Завинаги остава най-красивото място в света. Всички там носели нейните дрехи, нейните кожи. И нейното лице. „Отиди и се огледай в хората. Във всеки един съм аз. Жива кожа. С два шева и едно сърце от акварел“. Смее се с глас към тавана. Аз я целувам. А тя иска още портокал. Гледа ме дръзко. Усмихва се. Запалва цигара. А аз, я обичам цялата, заедно с тавана, прозореца, януари, четката, иглите на стената и звука на шевните машини долу. Пита ме за какво мисля. „Искам да напиша нещо за теб“, отвръщам. „За нас“, добавя. „А аз ще го зашия. От игла до конец“. Смее се. „Ще зашия думите с кожи. Само сърцата ще нарисуваме заедно. И само те ще напомнят за деня, в който беше януари“.
Бистра Величкова
* Разказът „Жива кожа“ е публикуван за първи път в LiterNet, 15.11.2016, № 11 (204)
Двойна измама / Double Delusion 