ЖИВА КОЖА (разказ)

famefataleТя има оранжево куче, четка за акварел в косата, шие кожени палта, плете ръкавици, рисува, бели портокали, когато съм при нея. Мълчи. Гледа ме. Смее се. Има татуировка на рамото – устни, които целуват погледа ти. Има мъж в Русия. И син, на 13. Изключили го от училище, малко след като се развела. Не му понесло. Започнал да пие водка, посягал на учителите, чупел чинове в час, дори се опитал да запали училището. Сега шие на долния етаж гривни и чанти, заедно с баба си – нейната майка, и заедно със студента от Художествената, заедно с който тя понякога… Но само понякога. Горе на онзи таван. Иначе долу е магазин, ателие, кафе… Всичко, което се вижда от улицата през деня. Хората минават, влизат, пробват, купуват нещо или само разглеждат. Зад завесата, където понякога е пробна, е всичко останало: червените стени, старото канапе с черни рози, огледалото с лика на Салвадор Дали, оранжевото куче на пода, мивката от дърво, свещите във всички ъгли, купата с портокали, бурканите с билки, аромата на липа и на трева. Отваря капак за тавана. Спуска се стълба. Прави ми знак да я последвам. Изпива ме с поглед. И други са я последвали. И други е изпивала. Личи си по завивките, намачкани и разхвърляни с чужди миризми, и истории. Личи си по ръцете й, които докосват не за пръв път, като влюбени. Горе има закачалки със стари дрехи, шапки, износени обувки, празни бутилки вино, разпилени картини, бои, пълен пепелник, свещи и матрак. Тясно е. Ниско е. Можеш да седнеш или да легнеш. Или да гледаш през малкия прозорец с решетки. Заснежено е. Студено е. Сребърно е. Стъклено е. Януари следобед е. Толкова рано в годината. Толкова рано завинаги. Улично осветено, със счупени пейки, стари катерушки и жени в палта. И тя с блуза от ярко червени макове, с голи рамене. Долу се чуват шевните машини и новините по радиото. „Искаш ли портокал“. Взима два, подава ми единия. „Мога да те нарисувам?“, подхвърля и съблича блузата ми. Белим заедно портокали. Впива пръсти в оранжевата кора. Пропуква се и опръсква дланите ни със свеж портокалов сок. „Отдавна ли шиеш кожи?“. „Да“, прошепва тя и оставя тишината да довърши, докато слага бавно парче портокал в устата си. Гледа ме пронизително. Маха четката от навитата на кок коса. Тя се разпилява върху раменете и пред лицето. Красива е. Като картина е. Облизва четката с език и я потапя в червена боя, в палитрата до нея. Рисува върху тялото ми. Най-горе вляво – сърце. Кожена чанта долита отдолу: „Така добре ли е шевът?“, пита майка й, от долния етаж, докато си припява песента от радиото. Тя взима чантата, оглежда я съсредоточено, за секунди забравя за мен, провиква се: „Идеален! Заший го още веднъж, да е по-здрав и забоди червената брошка отпред“. Връща й чантата. Поглежда ме. Усмихва се. Попива червеното сърце с устни. Боята се разтича, размазва се. Казва, че обича да рисува върху живи материи. „Можеш да рисуваш същото, отново и отново, без да остава следа…“ Целува ме. Разказва ми за Петербург. Родният й град. Емигрирала, избягала, след развода. Завинаги остава най-красивото място в света. Всички там носели нейните дрехи, нейните кожи. И нейното лице. „Отиди и се огледай в хората. Във всеки един съм аз. Жива кожа. С два шева и едно сърце от акварел“. Смее се с глас към тавана. Аз я целувам. А тя иска още портокал. Гледа ме дръзко. Усмихва се. Запалва цигара. А аз, я обичам цялата, заедно с тавана, прозореца, януари, четката, иглите на стената и звука на шевните машини долу. Пита ме за какво мисля. „Искам да напиша нещо за теб“, отвръщам. „За нас“, добавя. „А аз ще го зашия. От игла до конец“. Смее се. „Ще зашия думите с кожи. Само сърцата ще нарисуваме заедно. И само те ще напомнят за деня, в който беше януари“.

Бистра Величкова

* Разказът „Жива кожа“ е публикуван за първи път в LiterNet, 15.11.2016, № 11 (204)

Кристиан Илиев: Поезията, съобразяваща се с някаква цензура, е като 30-годишен с биберон

Кристиян Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев е роден през 1999 г., в София. Учи в Националното музикално училище ”Любомир Пипков”, със специалност класическа китара. След дълги години занимания с музика, от скоро започва да намира вдъхновение и в поезията. Пише стихове от 2015 г., като от тогава до сега има публикации в електронната книга “Manu Propria”, електронно литературно списание ”Кръстопът”, „Литературен Клуб”, и в ”DiascopComics”. През 2015 г. получава поощрителна награда на конкурса „Веселин Ханчев”, в Стара Загора. Освен това, е участвал и в литературни четения в различни клубове в София. Кристиан Илиев е един от най-младите съвременни поети, чиито ритъм на сърцето звучи, както един от стиховете му:

душата ни е тяло
на удавник
потънало
и мъртво
под ноктите
на океан

Името на младия поет нашумя, преди месеци, из социалните мрежи, след публикацията на следното стихотворение:

***
да ти размажа главата с пожарогасител
да те бутна през прозореца
или да обеся децата ти
ще е само доказателство
колко много значиш за мен

В списание „Жената днес“ излезе статия от Силвия Недкова, която остро критикува това стихотворение, поставяйки под въпрос поетичните му стойности. В отговор, Кристиан Илиев, беше защитен чрез Фейсубк и блог постове от членовете на  групата Нова социална поезия, чиито член е и самият той. Своят коментар за поетичния казус даде и литературният критик Рада Барутска, в традиционната си рубрика за съвременна българска поезия и литература „Ламцадрица“, в изданието „Пеат некогаш“. В интервюто по-долу Кристиан Илиев, наред с информация за вдъхновенията си и творческите си планове, дава и своя коментар за случилото се.

Какво те накара да започнеш да твориш и от кога пишеш?

Основната причина е че мой близък също пишеше. Просто ми харесва и вярвам, че ме бива. Иначе пиша от лятото на 2015 г.

Какво те вдъхновява?

Болката, любовта и цялото многообразие от най-различни неща и житейски моменти.

Кога пишеш най-често?

Обикновено, когато усещам в себе си един особен прилив на разнообразни/разнопосочни чувства и няма накъде другаде да го „канализирам“.

Мислиш ли, че поезията може да бъде лекарство за един човек?

Чак лекарство – не, но – да, може значително да помага.

Какво е за теб литературата?

Нещо нужно.

Мислиш ли, че поетите имат право да пишат без цензура?

Разбира се. Поезията, съобразяваща се с някаква цензура е като, да кажем, 30-годишен човек с биберон.

Не трябва ли да се съобразяваме с това, което пишем, спрямо – деца,

Кристиян Илиев. Снимка: Десислава Величкова

Кристиан Илиев. Снимка: Десислава Величкова

тийнейджъри и т.н.?

Не. Аз пиша това, което искам, съобразно това, което съм и това, което желая да бъда. Не се съобразявам с никого.

Как ще коментираш критиките, които излязоха срещу теб по отношение на стиха ти „да ти размажа главата с пожарогасител“? Как се почувства, когато видя коментара в сп. „Жената днес“, които не просто не одобряват стиха, а дори поставят под въпрос поетичната му стойност?

Не съм фен на такива злобни критики, но определено се посмях. Личи си как на хората зад статията навярно са им свършили идеите и са се хванали за малкото с опит, за да изглеждат дълбоко ерудирани. Но просто не им се е получило. Желая им всичко хубаво.

А как ще коментираш думите на литературния критик Рада Барутска в „Пеат некогаш“, която пише за този стих, че това е: „Бийбъризъм, ще рече: позата на човек, който на всяка цена иска да бъде видян, застанал в тази поза пред огледалото, където му се привижда широка и въодушевена публика от припадащи фенове и най-вече фенки – досущ като на концерт на Джъстин Бийбър“?

Никога не съм се интересувал от литературна популярност… Да твърдят това за мен е просто смешно, при положение че хора-поети, чийто имена, няма да спомена, са толкова по-продажни и жадни за внимание, че чак ми се гади, те не биват дори споменати или обвинени в същото, което очевидно правят. А и Бийбър май вече не е такъв хит в медиите, да ме сравнят с нещо по-култово другият път.

Имаш ли вече планове за дебютна стихосбирка?

Надявам се това скоро да стане факт.

Как би избрал заглавието на първата си книга?

Още не знам, но сигурно ще го измисля в последния момент.

Имаш стихове, в които има – любов, болка, смърт, мазохизъм. Защо именно тези теми?

Ами, нещата от живота, брат. Такъв е „нормалният ритъм“ на света, за който не е нужно рационално обяснение. Потапям се в него по един или друг начин – чрез поезията, на ирационалното ниво на чувствата и интуицията.

Как би искал да продължи твоят път като поет?

Колкото повече – толкова повече. Надявам се, докато стана, примерно, на 25, да имам повече от една стихосбирка и, разбира се, да продължавам да пиша.

Как виждаш себе си след 20 години?

Не гледам към бъдещето. Стремя се да виждам единствено настоящето – тук и сега.

С какво друго се занимаваш, освен с литература?

С музика. Музикант съм. Изучавам класическа китара в Националното музикално училище в София. Също така много обичам киното. Особено филмите на режисьори като Ларс фон Триер и Тарковски.

Какво мислиш за любовта?

Вярвам в нея.

Влюбен ли си?

В човека. Да

Как би описал любовта, тъгата, самотата, болката?

Неизбежните неща от живота, както казах и по-горе.

Какво обичаш да четеш?

Основно поезия.

Най-лудото нещо, което си правил е?

Аз съм доста спокоен човек, така че точно в тази сфера не мога да се похваля, кой знае колко, но се сещам, например, за случай, в който прескачах „Маймунарника“, за да гледам филм на аванта.

Кристиян Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Кристиан Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Какво е нещото, което си искал да направиш, но не си?

Хм… ами, като че ли ми се иска да скоча с парашут.

Съжаляваш ли за нещо?

Не. Радвам се за всичко добро и лошо, което се е случило и ме е научило на нещо.

Какъв човек всъщност е поетът и музикант Кристиан Илиев?

Като всеки друг, със своите добри и лоши страни, с всичките си плюсове и минуси.

Любим български поети/поетеси?

Нямам, но наистина се наслаждавам, когато чета стихотворенията на Стефан Гончаров.

Какви филми гледаш?

Хубави.

Какъв си мечтал да станеш и да не станеш?

Да не стана – лесно манипулируем, както и манипулативен човек. Да стана – себе си.

По-долу представяме няколко стихотворения на Кристиан Илиев:

до огъня

не се научихме
да треперим  заедно
само гледахме как
другият изстива
ти –
като наострен нож
готов да избоде лицата ни
и да ги хвърли в огъня
аз –
като любовник
виновен
за всичките ти
рани

вината
не е цигара
която да изпушиш
дори да беше
споменът за нея
остава
като рак
в белите дробове

хищни бозайници

щe ме опитомиш ли
без кожата
която смъкна от мен
и остави смъртта ми
гола

***
скрий греха
и насечи пътищата му
така дори да знам
къде си
няма
да те потърся

тъмнината
си отиде
онзи ден пак се засякохме
но
ме посрещна като слънце
в летен ден –
светло
нежно
топло
с планове
да ме изгори целият

***
омразата  ти
е риза
с дълги ръкави
винаги разкопчани

какво виждаш когато
гледаш очите ми:
пожари и въглени
горели дълго
за теб

цветът на виното

винаги проверявам
какво имаш в чашата
защото  знам
че ако е отрова
ще пиеш на екс

***
лежа под теб
като в ковчег
а ти
копаеш гроба ми

черен петък

на уличната лампа
не й е приятно да вижда
очите  ти
нито пък на снега
да се спъваш в него
но когато плачеш
съжаляваш и признаваш
успехите си на хищник
лампите ти осветяват пътя
а снегът омекотява падането

Автор на интервюто: МАРТИН КОСТОВ

*Още стихове от Кристиан Илиев можете да прочетете на блога му.

** Четене на Кристиан Илиев и Мартин Костов, в бар БарДак, в София, 2016 г.