БЯГАТ САМО ГЛАДНИТЕ КОНЕ (разказ)

Последният печатен брой на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

Последният печатен брой на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

Записаха ме да учa в Селскостопанската гимназия. Там къде учи утайката на обществото. Аз толкова и ходех на училище. Значи, там от целия клас аз бях единственият бял, всичко друго… от малцинствата, дето вика учителката. Български едва говорят. Само можем да се псуваме с тях. А пък подът в стаите – изкорубен, мазилката паднала, прозорците счупени, всичко мизерия ти казвам, братко. Зимата се топлим с една печка с дърва. И винаги трябва някой да седи най-отзад до печката и да хвърля вътре цепеници. При нас Кольо циганчето вършеше тая работа. Седи той, с едно малко радийце, пуснал си чалгицатa и хвърля дърва. Ама така тихо си го е пуснал радиото да не пречи на госпожата да преподава урока… А па учителката на всеки един час, току каже: „Кольо хвърли една цепеница, че измръзнаа’ме…”

В това селскостопанско училище, ако знаеш каква анархия беше. Нема ред, нема нищо. Ядяхме си на чина по време на час, по коридора хвърляхме пиратки, учителките ги шамаросвахме като се правят на отворени. Лудница беше. Аз така веднъж я зашлевих тая по география, ‘щото не щя да ми пише тройка. Тя ми вика ще ти пиша двойка и аз викам: „Искам тройка, иначе ще те ударя”. И тя ми писа двойка и аз като замахнах, фрас през лицето и й разбих устата. Ей тук отстрани й се цепна. Те за това ме изключиха. Ама аз се радвах, защото ще мога повече време да прекарвам на пазара.

Ами, че аз съм израснал на пазара на Илиянци, с чалга. Петнайсет години съм

Разказът "Бягат само гладните коне", публикуван с друго заглавие в сп. ЛИК, бр. 12, декември 2012 г., стр. 79

Разказът „Бягат само гладните коне“, публикуван с друго заглавие в сп. ЛИК, бр. 12, декември 2012 г., стр. 79

продавач. Разбираш ли какво значи това? Откак съм се родил, наш’те ходят да продават на пазара и мен няма кой да ме гледа, и аз от пет годишен съм с тях на сергията. Продаваме китайски боклуци – дрехи, маратонки. Възпитаваха ме тогава в агресивната търговия. Тя вече не е на мода. Ама тогава работеше. Дойде някой пред сергията и ти почваш да си говориш с него, ей така небрежно: „Ей, ела да пробваш тия маратонки, много са хубави! Ей, вземи ги тия, те ми се харчат най-много, а па ония нямат късане”. Лъжеш ги, ама майсторски. И като ми кажат някои: „Добре е събота и неделя да се качите на поход в планината, да се разтоварите, добре е за здравето”. Какво здраве бе, човек?! Какви ми ги говорят тия?! Как събота и неделя ще отида аз на поход като тогава са ми най-силните дни за маратонките и дънките, тогава продаваш най-много. Еми аз до 20 годишна възраст не бех ходил никъде – нито море, нито планина. Само си знам – кога не съм на училище – съм на сергията. Дванайсет – петнайсет часа висиш там – пек, студ, по всяко време. И после пак мизерия. В джоба ми дрънкат жълти стотинки. И това е само, ако джоба е имало кой да ми го зашие, иначе и тех ги нема никакви!

И да ти кажа, напоследък започва да ми писва от целия тоя живот. Писнало ми е здраво. Как пък от как се помня е все мизерия бе? Как па нещо не се промени? Работя яко и все като оръфляк ходя и хладилникът ми все така седи, все едно пиратка съм хвърлил вътре – празен, братко! А коремът ми къркори като развален трактор. И ей за това, напоследък започнах да си мисля че май искам да се махна от тук. Искам да отида някъде другаде, където има повече късмет. Защото Късметът винаги подминава нашата страна. Както си върви той и като стигне до нашите граници и хоп кривва на една страна и отива у съседите, само и само да не мине и да не се заклещи и той тук. Защото, каквото се е спряло у нас, там си е останало.

И някой като ми каже, стига бе брат, тука си е хубаво. Ама хубаво е! България е много хубава страна, ако имаш четирицифрена заплата или петцифрена, още по-добре. Гледай, че всичко живо се изнесе. Тук останаха само тия, дето нямат 10 хиляди лева, за да заминат. И тия, дето имат много, много повече от 10 хиляди лева. Тук останаха най-бедните и най-богатите.

Разказът "Бягат само гладните коне", публикуван с друго заглавие в сп. ЛИК, бр. 12, декември 2012 г., стр. 80

Разказът „Бягат само гладните коне“, публикуван с друго заглавие в сп. ЛИК, бр. 12, декември 2012 г., стр. 80

И не само за това искам да избягам, нека да ти кажа, знаеш ли и защо още? Също, защото мога! Защото съм гладен. За това ще избягам. Бягат само гладните коне. Ситите ги мързи. И правилно. Защо да бягаш, ако си сит кон и ако има кой да ти дава овес? Сит кон не тича бързо на състезание. Не му пука. Гладният кон, той тича като луд и бърза да стигне до финала, защото знае, че на финала ще има храна. Иначе умира. Няма го. Изчезва. А този дето е сит, няма да си дава зор да бяга толкова бързо. И аз съм така. Гладен кон съм аз. Искам да избягам от тук. Ако знаеш само колко бързо ще бягам, само и само да стигна до края. Ще бягам, колкото сили имам, ако ще и светът да свърши утре, аз пак ще бягам. Защото представи си, че аз спра за момент и светът, обаче вземе, че не свърши и аз ще съм още по-гладен тогава. И да знаеш, че краят на света ще помете ситите коне, защото те са загубили импулса си да бягат, те няма от какво и за какво да бягат. За нас гладните, да бягаш значи да живееш. За това ще бягаме не само до края на света, ами дори отвъд края.

Ей го, даже съм го измислил вече, продавам си апартамента утре, взимам парите и изчезвам. Ще избягам там, където ме чака късметът и по-хубавият живот, ако ще и накрая на света да е. Ще бягам до там, до където гладните коне ги чака порцията храна. Може би там пак ще съм никой, ама аз и тук съм никой. Аз няма какво да губя, освен тия дънки, дето са се протрили на коленете и маратонките. Това е всичко, което мога да загубя. Гладният кон няма какво да губи. Той е загубил всичко със самото си раждане.

Въобще, черен съм аз и целият ми живот е черен, защото цял живот все с черни хора съм живял – компанията ми, приятелите ми, всички са все почернени. Разбираш ли? Е, ти като си израснал сред “черни” хора какво може да стане от теб? Черен човек. Кои са черните хора ли? Ами ето тези, които колкото и да се напъват никога няма да станат бели. Белите седят на бюро и си пишат някакви проектчета и договорчета на бели листчета, и слагат печати, и това е. Ама, за да станеш бял трябва баща ти, вуйчо ти, стринка ти да са някои и да те набутат при белите. Нашите и те са черни като мен и оттук нататък какво мога да направя с живота си, според теб?!

Знаеш ли, по едно време понеже исках да си променя живота, се записах в

Редакционен екип на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

Редакционен екип на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

университета. И аз да уча нещо. Нали разправят, че като си с образование е по-различно, по-хубава работа можеш да си намериш. Въобще това бил един от начините да станеш бял човек. И това се оказаха глупости. Отивам там и ги гледам, ами те всички едни стерилни, спретнати, сякаш никога не са живели. Абе ей, какви сте вие бе, хора? Вие не сте хора? Вие сте сити коне. Вие знаете ли какво е истински живот? Нищо не знаете. Мен сте тръгнали да ме учите. Елате на сергията, ако искате да разберете. Аз съм израснал на Илиянци, докато вие сте чели книги. И накрая аз съм станал черен човек, а вие бели. Те само са чели за живота, а аз съм го живял и за това съм станал черен. Защото животът е черен, ама никой не ще да се изцапва с живот. Спечени са тези белите и спретнатите. И аз като си говоря с тях, ей така без да ми дреме и те ме гледат особено и викат: „Ние тука не сме свикнали така. Трябва някакъв респект и уважение!” Какъв респект бе? Ти знаеш ли как се печели респект на улицата? Две крошета и печелиш респект. „Ти до сега ни веднъж не си ме ударил, какъв респект искаш?”, викам му на един цайс с брада. Написал бил някакви книги… Aма пиши си бе, да не съм те аз карал. Написал ги и чака респект. Чака се на опашка в магазина за хляб, респектът се извоюва…

А пък той този стреснато ме гледа като му ги говоря такива и ми вика: „Добре момче, ти за какво мечтаеш?”

А аз му отговарям: „Мечтая да съм сит кон, господине, за това мечтая аз. А вие за какво мечтаете като вече сте сити? За живот мечтаете вие! Ние може да сме гладни коне, но сме живи. На добър час, господине и успех. Нахранете се добре и вие сити кончета, и вие чисти, и бели хора, седнете удобно във фотьойлите си с чаша вино в ръка и ордьоври на масата. Аз обаче не мога да чакам, защото съм гладен кон и друга съдба е отредена за мен. Аз трябва да бягам на всяка цена, с всички сили, колкото мога, докато остана без въздух, докато краката ми сами откажат от умора. Трябва да бягам, дори и светът да е свършил, защото знам, че да спра е равносилно на смърт”.

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван с друго заглавие в последния печатен брой на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

** Текстът е един от отпадналите разкази от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (Рива, 2014 г.)

Реклама

Катрина Евтимова – от СМГ до Харвард

Снимки: Личен архив

Снимки: Личен архив

Катрина Евтимова е родена през 1991 г. в София. Завършила е Софийската математическа гимназия (СМГ). Бакалавърът си по математика завършва в Университета Харвард, САЩ, където е приета да учи със стипендия. След това, две години е работила като изследовател в Колумбийския университет. Сега й предстои да започне магистратура по наука за данните (data science) в New York University, в Ню Йорк. Специално за сп. Образование, Катрина разказа за пътя си от СМГ до Университета  Харвард, САЩ.

„В СМГ кандидатствах след 4 клас. Двамата ми родители са инженери и винаги са държали на математиката. Забелязаха, че нивото на обучение по този предмет в училището, където учех тогава, не е много високо и решиха, че е добра идея да уча в Математическата гимназия”, разказва Катрина. По-голямата й сестра, също е стимул, тя да се занимава с математика по-сериозно, тъй като преди нея вече я приемат да учи в СМГ. Двете сестри първоначално започват да посещават курсове по математика там, при г-н Стоянов – настоящият директор на Математическата гимназия. Катрина признава, че тези курсове са били много забавни, с интересни логически задачи. Именно там се е запалила по математиката, благодарение на господин Стоянов, за който смята, че е чудесен педагог. „Мисля че е трудно да се определи на ранна възраст кое дете има талант, по-скоро е въпрос на много труд”, казва Катрина и допълва, че никога не е чувствала математиката като нещо трудно или тежко. „Много зависи от начина, по който е поднесен материала и задачите. Ако се направи по интересен и забавен начин за децата на тях започва да им харесва”. По време на обучението си в СМГ, Катрина се е явявала на много състезания по математика, организирани от Съюза на математиците и Института по информатика и математика. Тези състезания започват още от първи клас. „Когато се събереш със съмишленици и всички ходят на състезания, тези неща стават нещо нормално и ежедневно”, признава тя. „В 7-ми клас ходих на едно отборно състезание до Хонг Конг и беше много вълнуващо. Имаше много предварителни състезания и пресявания, за да стигне човек до там. Също съм ходила на малката Балканиада в Молдова”.

Никога не ми е било фикс идея да уча в Америка, просто следвах това, което ми е интересно

Катрина избира да продължи образованието си в Америка, където по-голямата й сестра вече учи. За да кандидатства там е било необходимо да държи изпитите TOEFL, SAT 1и SAT 2. „Освен тези специализирани тестове, гледат и извънкласните занимания. Много държат на тях в САЩ”, казва тя. На базата на този общ резултат Катрина печели стипендия, за обучението си в Университета Харвард. „Все още не мога да повярвам, че бях приета и завърших Харвард. Но това е и голяма доза късмет”, казва скромно тя.   „Винаги съм следвала това, което ми е интересно. Математиката ми беше наистина интересна и приятна, и всички състезания и конференции в училище бяха част от естествения ми път, който успешно продължи в един от най-добрите университети в САЩ. Но никога не ми е било фикс идея, че трябва непременно да завърша в Америка, че трябва там да остана… Водещото е било да правя и да се развивам в това, което ми е интересно”, признава откровено Катрина.    

Адаптиране към системата на обучение в САЩ

За трудностите в чужбина казва, че „всяко преместване, заминаване в чужбина, отделяне от семейството изисква време да се адаптираш, към новия начин на живот. Едно от по-трудните неща като пристигнах беше това, че не бях много добре

Снимки: Личен архив

Снимки: Личен архив

запозната със системата на обучение в Америка. А тя е много по-различна от тази, която аз познавах до момента в България. Дори и у нас, в университета е много по-различно, отколкото в училище и трябва време човек да се адаптира”.

В САЩ – отделят внимание на студентите, насърчава се работата в група

„В Университета  Харвард, ми направи впечатление, че се отделя много специално внимание на студентите, има личен контакт с тях, консултации с преподаватели, допълнителни часове. Също е много популярна работата заедно с други студенти, работата в група се насърчава. Всяка седмица се дават домашни и задачи, и работим върху тях в екип, а не всеки сам да се затвори в една стая и да започне да страда, че не може да намери решението на задачата. Като цяло университетът предлага много източници за помощ”, споделя Катрина.  

Важно е да взимаш часове по предмети извън твоята специалност

„В Америка едно от интересните неща е, че насърчават студентите да взимат часове извън тяхната специалност. Ние, имахме, т.нар. „general requirements, което означава че всеки студент трябва да вземе часове в областта на природните науки, литературата, историята, изкуството. За това, в Америка бакалавърът е 4 години, тъй като 25% от часовете, които взимаш са извън специалността ти”, казва Катрина. Тя самата извън задължителните лекции по математика, е записала и часове по архитектура, история и икономика.

В Америка не съм се чувствала чужденец

„Нямало е момент, в който да съм се чувствала чужденец в Америка. Тя е много интернационална страна. Дори и американците са до някаква степен чужденци, защото родителите им са емигрирали от някъде другаде. За това са и много отворени към всякакви хора. Не съм се чувствала сама там, тъй като постоянно се организираха много социални събития. Особено за международните студенти има голяма подкрепа от университета. В общежитието, където живеех аз, например, имаше по-големи студенти, които живееха заедно с по-малките. Бяха нещо като съветници, не само за ученето, но и за живота. Когато имахме проблем, с каквото и да е, винаги можеше да се обръщаме към тях. Те организираха срещи всеки четвъртък в общежитието. Събирахме се просто, за да видим кой как е, да си поговорим”.

Пробвайте много неща, за да намерите вашия път

Катрина съветва младите хора, на които им предстои да бъдат студенти и да направят избор къде и какво да учат, да пробват много неща, да не спират да търсят и да правят това, което чувстват, че им идва отвътре. „Но и да знаят, че трябва много труд да положат, каквото и да решат да правят. И да не се обезсърчават, когато някой им каже „Не” или срещнат някаква пречка. Нека си отварят очите, за това какви възможности има пред тях и продължават напред по своя път”. 

Статия на Бистра Величкова

* Статията е публикувана за първи път на сайта на сп. „Образование“, 4 август, 2015 г. 

Стихове на Бистра Величкова в сп. „НО поезия“ бр. 5, 2015 г.

на моите герои

искат да се влюбя в тях,
за да ги опиша такива,
каквито не са

заплаха

няма да спра
да се влюбвам
в поети –
изкуството иска жертви

сп. "НО поезия", бр. 5, 2015 г. Автор на корицата: Весела Кучева

сп. „НО поезия“, бр. 5, 2015 г. Автор на корицата: Весела Кучева

Стихове на Бистра Величкова в сп. "НО поезия" бр. 5, 2015 г., стр. 154

Стихове на Бистра Величкова в сп. „НО поезия“ бр. 5, 2015 г., стр. 154

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

* Стихове на Бистра Величкова в сп. „НО поезия“ бр. 5, 2015 г., стр. 154

Още стихове от Бистра Величкова можете да прочетете в следните издания: