Walking the streets of Milan, I found myself faced with a drunken beggar. […] Suddenly dawned on me that he, with his few begged coins, had long before the rest of us reached, a happiness, some of us have striven for all of our lives, and which we, with all our ambitions and efforts, never reached.
St. Augustine, „Confessions,“ Book VI, Chapter 6

The short story „Forgiveness“ by Bistra Velichkova, translated by Eireene Nealand, was published in English language in the US magazine „Catamaran Literary Reader“, Issue: Spring 2016.

I went out to beg in the streets just after Christmas Eve. This year, for the first time in my life, I had neither sarmi (1) nor pumpkinbread on the table for the occasion. Up until then, I’d scraped together enough money to make ends meet despite the difficult times. Eh, I’m not complaining. Though not easy, my life has been good. Most of it, I spent as a photographer for The Bulgarian Union of Photographers, yes, the official photography company of the Bulgarian state. After the 90’s, however, everything fell apart. Our union, you see, was dismantled. It was part of the Communist Minister’s Council. My husband was also a photographer, so after The Changes (2), we had no idea what to do – no money coming in, unemployment everywhere. We owned a small room on the ground floor of the building we lived in and so, in the spirit of the new times, we decided to start our own business and to open a restaurant. For two years, we tightened our belts, and poured in all our savings, decorating the place with love and our dreams. At the beginning, we managed to break even and even earned a little money. Soon after, however, some unpleasant people began to appear. Parked out front in were black cars with tinted windows. They entered, ordered, and purposefully failed to pay, drank, fought and even shot guns. My husband, when he asked them to leave, or at least to deal with their problems outside, found a gun pinned to his head. Finally, they set the whole place on fire and that was the end of it. Soon after, came the Videnov’s winter of massive inflation and no bread on the shelves – that must have been 1997. It was incredibly hard. People were cold, starving, and miserable. Our family struggled with the question of where and how to find enough money just for bread. Then, my son went abroad, emigrated, to seek a better life – at least for himself. Shortly thereafter, my husband unexpectedly died, and suddenly I found myself a single woman without work or money. Those years were hard, but even then, I didn’t fare so badly that I had to beg on the streets. Somehow, I pushed through those times. Then, with the coming of the new century, which arrived along with our king, the situation became even worse. His majesty and I are almost the same age. I was born in ’36, he – ‘37. But we were like the Prince and the Pauper, same ages, different situations. Along he came, ruled the country for a while, made promises – for things like a better life – reclaimed some land he said was his own, and left. Ah well… What haven’t I seen! Next came the kind of politicians that make highways their priority, as it is now proclaimed on the news. Well I do not know how one can have such a priority while people are starving. But it’s their business. Here I am, 70-odd years old, with nearly 40 years of service behind me, and a minimal pension of 150 leva (3). Don’t ask me how long it’s been since I’ve paid for heating and water. I’m barely feeding myself, let alone paying for something extra. For several months during the summer, I lived completely by candlelight. Thank god it was warm, so I didn’t have to switch on the heater. A good woman, a neighbor, took pity on me and helped me get a job as a cleaner in a shop. I was grateful, since at my age hardly anyone would have hired me for another job. And after all a salary is a salary, I managed to pay for electricity and heating, and water. After three months, however, a new boss arrived and as soon as he learned how old I was, he ordered me not to come back the next day. I was not of a „working age,” he said. For a while, I went from friend to friend, in search of another job, but no one would take me on. I don’t blame people. I already had difficulty walking. I could barely see. I’m not as flexible as I was before. And there are so many young people who can do even the lightest work more nimbly than I can. It was just before winter and I decided: I’ll wait for Christmas to pass, for our savior to be born, and then, shame or no shame, I’ll go out into the streets, begging. The first day, when I showed up on Vitosha Boulevard, I wondered where and how should I stand. „Poor you, Angelina, how can you bear it: to bring out your cardboard box and spread it on the pavement like you’re the poorest person on earth?” I thought to myself. My internal struggle was excruciating. I seated myself lightly on the window ledge of a closed shop, under construction, in front of the cartons pasted on the window. I sat and pretended I was waiting for someone. Looking from side to side, blinking my only seeing eye, while the other, clouded by glaucoma, went deep into sleep under its eyelid, I slouched in a hand-knit cap, given to me by my grandmother. I also wore an old jacket of my husband’s. It was thick and warm, a bit big, but I thought – come now, this is excessive vanity, I don’t need to go out dressed as if for a ball? After two hours I gathered the courage to pull out the cardboard box and place it in front of me. Then, I waited. I had no gloves, so I kept my hands curled into each other to keep them warm. The wind howled, flurries and snow began. I was freezing like a dog and all the while busy people passed by me and the empty box. I knew what they must be saying to themselves, „Another beggar!“ And they would be right, it wasn’t just me! A little way down from me, a young boy, ragged, poor and slim as a recently-planted willow had also stretched out his hands. Later I realized he was a junkie. And surely not yet eighteen. Across the street, one dark-faced guy made himself look like a cripple. He’d wrapped his supposedly wounded leg with bandages, and was dragging it while begging for money. Around two hours must have passed since I had been sitting there when a gypsy woman arrived, all in rags. She began berating me, scolding me and menacingly waving her hands, telling me to clear out of there immediately. Her point: this was her spot! She had “worked” here for years. She kicked away my box, and I left. What else could I do? Even in the streets, it’s a struggle, you know! There are positions, a hierarchy, rules that must be followed if one wants to survive. The next day, I saw this same woman, wrapped in scarves, and deliberately hunched like an old woman, so that people would pity her. Anyway, I moved to another place and slowly began to get used to my new role. Shameful or not, every day I sit out on the streets, starting at noon, when it is the warmest, until 5 or 6 in the evening. I stay there on the street with the little cardboard box in front of me, watching dozens of empty faces pass by. Women in high boots proudly knock their heels on the pavement, and by the guilty looks they cast toward me and my empty box, I can see that they suffer too, begging for love. Men in suits, walking confidently with mobile phones in their hands, talk importantly, while from the look in their eyes, I can see they also beg for a little truth in their own world of lies. Families with children pass by, souls begging for something to fill the emptiness eating them from the inside. And while they pity me, I cry with my only good eye for them. Hell is on earth! I realize. Here we suffer so that we can purify ourselves for a better life after we disappear into the great beyond. So let me tell you, I am not ashamed of what I do, because I realize that everyone on earth is a beggar. Each of us begs for a piece of his own missing truth. And so, I pray for forgiveness for all the sinful souls who pass by me every day.


(1) “Sarmi” is a Bulgarian traditional dish cooked for Christmas. It is made by cabbage leaves, stuffed with minced meat and rice

(2) „The Changes“ is a widespread term in Bulgaria (in Bulgarian – “Prehod”), which addresses the period after 1989. It is related to the changes that happened right after this year, connected with the fall of the Berlin Wall and the end of the Cold War. After 1989 started the transition of the country from a totalitarian political system and socialist economy toward democracy, capitalism, and a free market economy.

(3) 150 Bulgarian leva (BGN) is approximately 90 US dollars (USD). This amount is the minimum monthly pension in Bulgaria after the 90s and up until now. It is the full income of many of the retired people.

*The short story „Forgiveness“ was published in English language in the US magazine „Catamaran Literary Reader“, Issue: Spring 2016. The story is part of Velichkova’s first book short stories collection „Small, Dirty and Sad“.

The short story „Forgiveness“ by Bistra Velichkova, translated by Eireene Nealand, was published in English language in the US magazine „Catamaran Literary Reader“, Issue: Spring 2016.



“Hey, you, what’s your name?”

“Maximiliano, but call me Max!”

The girl took a long drag on her cigarette, moved closer through the smoke in the bar.

“That’s no good. Shorten your name, shorten your luck!?


“So, what are you doing here?”

“Making plans.”

“Oh, cool! So am I!”

“Unfortunately, most of my plans are still just plans,“ Maximiliano said. His voice trailed off.  “Lately, I’ve left life to lead me. When I try to lead it, it doesn’t work.”

“Oh god, I could never live like that!” said the girl. “No matter what happens, if I don’t have plans for the future, I’m an anxious mess.”

“Well, that’s normal!” Maximiliano said. “That’s how it is at first, until you get used to it. Wait long enough and the chaos becomes routine.”

His companion thought for a moment, exhaled some smoke, and asked:

“Who are you here with? Where are your friends?”

“I’m here with everyone. Everyone’s my friend. Everyone in this bar is equally close and equally a stranger to me,” Maximiliano said dramatically.

The girl waved away cigarette smoke with her hand as if she had not heard the last remark.

Abruptly, she said:

“Well, I want to write a book!”

“Interesting! And what will you call it?”

The Women of My Life!”

“Oh, you go in for women?”

The girl smiled.

“No, no, it’s not like that. It’s something completely different. My book will tell the story of all the women in my life, those who impressed me somehow. I’ll start with my grandmother. Her story’s amazing! At the age of fifteen her future husband stole her from her father’s house and they married in secret. Off he went to war and never returned. My grandmother, pregnant with his child, gave birth to my mother, who at fourteen was raped by her stepfather. As a result, I was born. And she became a terrible lush. It’s crazy, isn’t it?”

The girl raised her eyebrows.

“Next will be two chapters, one for each of my best friends.”

“Cool! A writer!” Maximiliano said admiringly.

“Almost! I haven’t yet written a single line!”

“Sure, you’re in the planning stages,” joked the boy. “But the chapters for your friends. What’ll you write there?”

“Oh, these will be no less interesting than the first! In one I’ll tell the story of my friend’s first love. She fell in love with a Spanish guy.  He invited her to Spain and there—romance, passion, red wine…That’s just the boring part. They started living together and, shortly after, he left her. A pretty good story, huh?

Maximiliano nodded, not quite convinced.

“Because do you know what she did out of desperation? Started going around with any guy she met, just like that, out of spite. Then, she was invited to all kinds of parties. She began to ride around in expensive cars, you know how it goes.”

“I guess I don’t,” said the boy.

“Yeah, sure. How could you know? Well, to make a long story short, she went on to become a prostitute. And I’m grateful for it because through her story, she earned a place as a character in my book.”

“And the other?” inquired Maximiliano.

“Which other? Oh, my other best friend! Well, that’s a completely different story. A virgin nymphomaniac. Do you know what that is? You don’t! Okay, well, you can read about it in the book! Stop asking. If I tell it all, you won’t buy the book!”

Together they doubled over in laughter.

“By the way, your rolled cigarettes are terrible!” Maximiliano said.

He reached into his pocket for a store-bought one, lit it up.

“That’s not true,” said the girl. “Store-bought cigarettes are awful. They let off too much smoke. See, yours smokes like a chimney, but look at mine. I rolled it myself!”

“Yeah, but the stink of self-rolled cigarettes lasts forever,” Max said.

“That’s what’s good about them, Maximiliano, my dear! Say, by the way, how old are you?”


“Well, you have time!”

Max looked sullen. “For what?”

“To learn how to roll your own cigarettes instead of spending money on factory-made crap, for one. Actually, you have time for everything!”

“What is everything?”

“Successes, failures, successes, love… everything!”

“If that’s it, then I’ve already had everything,” the boy said. “J’ai plus de souvenirs que si j’avais mille ans.*

“Oh, I get it! Someone broke your heart?”

Maximiliano looked around the walls of the smoking room. They were isolated at the back of the bar.

“Hey, check out the cool graffiti in this dump,” he said.

“Yeah, the ratty old sofa you’re sitting on makes the place even cooler!”

“Authentic misery!” said the boy.

“Yeah, what more do you need at twenty-two?”

“What about you, how old are you?” Max asked.

“Hey, you should know better than to ask a woman her age. But fine, I’ll tell you, my dear, because you’re nice. I’m twenty-seven.”

“Hmm, a dangerous age! Aren’t you scared?”

“Of what, Maximiliano?

“Uhh….The 27 Club? Jimi Hendrix, Janis Joplin, Kurt Cobain, Jim Morrison… You know?”

The girl laughed.

“Oh, no, I don’t think I’m talented enough to die at twenty-seven. That has not entered into my plans—at least for now. But, yes, I admit it, twenty-seven’s a precarious age. Something like a turning point in your life. Once you cross this line, you will be in the game for a long time. I mean, in life.”

“That’s dumb! No matter what we do we’re always fucked!” said Max.

The girl took another drag of her cigarette.

“Besides this, what do you do? Do you study? Do you work?” she asked.

“I study, but I’ll never finish. I don’t even know why I’m studying. I guess because of what comes after!”

“Sure, after, those will be good times!” joked the girl. “But what’s before ‘after’ is better, you know! So you better enjoy it while you can, because ‘after’… ”

“It doesn’t matter! I don’t care, even if I have to spend the rest of my life on this dirty sofa with beer stains and vomit.”

“Oh, I get it! So what did you say her name was?” the girl asked, laughing.


“The one who broke your heart?”

“Oh, come on, really, you’re the same as every writer. You mix up reality and fantasy and think everything should be like in your stories.”

“Unfortunately, these are things I do not mix, Maximiliano. My stories are made of realities!” said the girl. Her face was serious. “Well, if you don’t want to tell me her name, then at least tell me, was she a blonde? Those are the most dangerous, you know!”

“She has no name! You’re all the same, you, who bear the name woman,” Max said dramatically.

“Of course, I knew it was a woman! My writer’s intuition never lies!” the girl exclaimed. “So, what happened?”

“Nothing, which is what usually happens with women. Just nothing! The women in your book—are they also bitches?”

“Hey, come on! Don’t insult my characters.”

“Characters!” Max said. “My heroine, can you really include her in your book?”

“Of course! But there must be an unusual story about her”.

“Well, here I am! How much more extraordinary of a story can one have? I was her story and she left me! Can you imagine? A girl who quits her own story?” Maximiliano said bitterly.

“Wow!” The girl’s attention was suddenly drawn to the distorted inscription on the wall. “What’s graffitied there on the wall: ‘Only God can judge!’“

“Yes, and below that it says, ‘Jesus died for somebody’s sins but not mine…’” Max said.

All of a sudden the girl turned around and looked at him.

“Maximiliano! You have beautiful eyes!”

“So what?”

“Well, nothing, just so you know!”

The girl took a last drag on her cigarette and put it out in the already full ashtray next to the couch.

“Well, my dear, my cigarette is done too. So, I’ll go back to my friends. But remember, never abbreviate your name, okay? Shorten your name, shorten your luck, Maximiliano!”

*“I have more memories than if I’d lived a thousand years,” from “Spleen” in Flowers of Evil by Charles Baudelaire.  


**The story „Maximilliano“ is part of the book Small, Dirty and Sad (Riva Publishers, 2014). The translation from Bulgarian to English is done by Eireene Nealand. The story is published in the Literary American Magazine „Drunken Boat“, 23 ed., 2016.


— Ей, ти, как се казваш?

— Масимилиано, но ми викат Масимо.

— Ааа, не е добре така да си съкращаваш името! Като го съкращаваш, си съкращаваш късмета!

Момичето дръпна енергично от цигарата си:

— Иначе к’во правиш?

— Правя планове, а ти?

— Ха, яко! И аз съм така!

— За съжаление, повечето ми планове си остават само планове — провлачи тъжно Масимилиано. — Напоследък съм се оставил на живота — той да ме води. Когато аз се опитвам да го водя, не се получава.

— Аз пък не мога да живея така! — призна момичето — Каквото и да става, ако нямам план за бъдещето, ме обхваща безпокойство.

— Е, да, това е нормално! Така е само в началото, докато свикнеш. Дай му достатъчно време и съвсем скоро хаотичният живот ти става рутина!

Събеседничката му се замисли за миг и издишвайки дима, попита:

— С кой си тук? Къде са ти приятелите?

— Тук съм с всички. Всички са ми приятели. Всички в тоя бар са ми еднакво близки и еднакво никакви — драматизира Масимо.

Момичето разсея цигарения дим с ръка, сякаш не беше чула последната реплика, и каза без връзка:

— Аз пък искам да напиша книга!

— Интересно! И как ще се казва? — прояви интерес Масимилиано.

— „Жените на моя живот”!

— Падаш си по жени?

— Не, не, за съвсем друго нещо става въпрос! — усмихна се момичето. — В книгата ми ще се разказва за всички жени в живота ми, които по някакъв начин са ме впечатлили. Ще започна с баба ми! Нейната история е уникална! На 15 бъдещият ѝ съпруг я открадва, женят се тайно, той отива на война и повече никога не се връща. Баба ми обаче е бременна от него и ражда майка ми, която пък на 14 е изнасилена от доведения си баща, в резултат на което се раждам аз. А тя се пропива. Абсурдно, нали? — повдигна вежди момичето. — Ще има и две отделни глави за двете ми най-добри приятелки!

— Яко! Писателка, значи! — възхити се Масимилиано.

— Почти! Още не съм написала дори ред от книгата!

— Ясно — засега е само план! — пошегува се момчето. — А главите за твоите приятелки какви ще са?

— Ооо, и те ще са не по-малко интересни! Ще разкажа за първата любов на едната ми приятелка. Влюби се в испанец, той я покани в Испания, а там – романтика, страсти и червено вино! Това дотук е все още скучната част на историята. Интересното започва след това. Малко след като заживяват заедно, той я зарязва. Много интересно, нали?

Масимилиано, без да е напълно убеден, кимна утвърдително.

— И тя от яд знаеш ли какво направи? Започна да излиза с всеки срещнат мъж. Ей така, от яд! Отвсякъде започнаха да я канят на вечери, да я возят в скъпи коли, нали знаеш как е?

— Май не знам — призна момчето.

— Е да де, ти пък откъде ще знаеш! Все едно де, с две думи, тя направо си стана проститутка. А аз съм ѝ благодарна, защото по този начин се класира достойно с историята си за книгата ми.

— А другата? — поинтересува се Масимилиано.

— Коя другата? Ааа, другата ми най-добра приятелка! Ооо, тя е съвсем друг случай! Девствена нимфоманка знаеш ли какво е? Не знаеш? Е, ще го прочетеш в книгата! Стига си питал — ако ти я разкажа цялата, няма да искаш да си я купиш! —и двамата избухнаха в смях, развеселени от самоиронията на момичето.

— Между другото, свитите цигари с тютюн са ужасни! — заяви Масимилиано, запалвайки фабрично свита цигара.

— Не е вярно! — не се съгласи момичето. — Фабричните са ужасни, защото димят повече. Виж твоята как дими като комин, а виж моята, която сама съм си свила!

— Така е, но свитите оставят много по-силна миризма за по-дълго — отвърна Масимo.

— Ами, точно това му е хубавото бе, Масимилиано сладък! — присмя му се добродушно тя. — Я кажи, ти на колко си години?

— На 22.

— Е, имаш време!

— За какво? – попита намусено момчето.

— Ами да се научиш да си свиваш твои цигари, вместо да си даваш парите за готовите гадости от фабриката. Абе въобще имаш време за всичко!

— И кое е всичко?

— Успехи, провали, пак успехи, любов… всичко — обобщи философски момичето.

— Ако е така, аз вече имах всичко! — натърти момчето — J’ai plus de souvenirs que si j’avais mille ans*.

— Ясно! Някоя ти е разбила сърцето!

— Готини графити има в тая дупка — смени темата Масимилиано, оглеждайки стените на малката стая за пушачи, в която седяха, изолирани в дъното на бара.

— Да, старото канапе, на което седиш и на което му излизат пружините, прави мястото още по-яко!

— Яко мизерия! — иронизира я момчето.

— Ами да, какво повече ти трябва на 22?

— А ти на колко си? — отвърна на въпроса с въпрос Масимо.

— Не са ли те учили, че жена не се пита за годините? Хайде, ще ти  кажа, понеже си ми симпатичен! На 27.

— Хм, опасна възраст! Страх ли те е?

— От какво бе, Масимилиано?

— Ами… от Клуб 27?

Момичето избухна в неудържим смях.

— Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Кърт Кобейн, Джим Морисън… сещаш ли се? – продължи сериозно момчето.

— Ооо, не, не мисля, че съм достатъчно талантлива, за да умра на 27. А и не ми влиза в плановете, поне за момента. Но, да, признавам, че 27 е малко рискована възраст. Нещо като разделителна линия на живота ти. Прескочиш ли я — ще си в играта задълго. Така де, в живота.

— Пълна тъпотия! Винаги си прецакан… – каза умърлушено Масимо.

— Иначе ти с какво се занимаваш? Учиш ли? Работиш ли? — попита с интерес момичето.

— Уча, ама няма никога да завърша. Дори не знам защо уча. Предполагам, че уча за после, когато ще си търся работа.

— Хе, после е готино време! — пошегува се момичето. — Ама преди „после“ е по-яко, да знаеш! Така че се кефи, докато е време, че после…

— Все ми е едно! Не ми пука, дори и да прекарам остатъка от живота си на това канапе, до тия петна от бира и повръщано!

— Аха, ясно! И как се казва? — подсмихна се многозначително момичето.

— Кой?

— Е, тази, дето ти е разбила сърцето?

— Ама ти наистина си като всички писатели: смесвате реалност и фантазия и мислите, че всичко трябва да бъде като в разказите ви?

— За съжаление, не ги смесвам, Масимилиано: реалността е в моите разкази! — отвърна сериозно момичето. — Добре, не искаш да ми кажеш името! А руса ли е? Тия са най-зли, да знаеш!

— Няма име! Всички сте едни! Казва се Жена — отсече драматично Масимо.

— Естествено, че се казва Жена! Женската ми интуиция никога не ме лъже! — възкликна момичето — И какво стана?

— Нищо. Както винаги става накрая с жените. Едно ни-що! Твоите жени от книгата и те ли са такива кучки?

— Ааа, моля, моля! Няма да ми обиждаш героите!

— Герои! — натърти иронично Масимо. — Моята героиня можеш ли да я включиш в книгата си?

— Разбира се! Но трябва да има някаква необикновена история около нея.

— Е, ето ме! Колко по-необикновена история от мен може да има! Аз съм нейната история и тя ме заряза! Представяш ли си? Да зарежеш собствената си история? —  възкликна с горчив сарказъм Масимилиано.

— Я-я, какво пише на онзи графит отсреща? — вниманието на момичето беше внезапно привлечено от разкривен надпис на стената: „Само Господ може да ме съди!”.

— Да, а по-долу пише: „Господ е умрял за нечии чужди грехове, но не моите…” — забеляза на свой ред Масимо.

Тя се обърна рязко и го погледна:

— Масимилиано! Имаш хубави очи!

— И какво от това?

— Ами нищо, просто да си знаеш! — момичето дръпна за последно от свитата цигара и я изгаси в препълнения пепелник до канапето. — Хайде, приятелче, на мен ми свърши цигарата и изчезвам при другите. И никога не си съкращавай името, нали се разбрахме! Съкратиш ли го — съкращаваш си късмета, Масимилиано!

* „Аз имам повече спомени, отколкото ако бях живял хиляда години”, из стихотворението Spleen от стихосбирката „Цветя на злото” на Шарл Бодлер — б.а.


** Разказът „Масимилиано“ е от сборника разкази “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива, 2014). Разказът е преведен на английски език от Айрийн Нийланд. Публикуван е в американското литературно списание „Drunken Boat“, бр. 23, 2016 г.

Rearview Mirror

‘Never love a wild thing, Mr. Bell,’ Holly advised …
‘If you let yourself love a wild thing, you’ll end up looking at the sky.’
– Truman Capote, Breakfast At Tiffany’s

BREAKFAST AT TIFFANY’S, Audrey Hepburn, 1961

I got married right after being discharged from the army. I don’t know how it happened so fast. Only few days after coming home, I was invited, along with my dad, to my cousins’ in a nearby village. There was a huge feast with multiple bottles of wine and long, broad tables of food. You know how it is when you return to your kin after being gone for a long time. At the table, I sat next to my cousin, lobbing jokes. All of the sudden he shot me a conspiratorial look, indicating with a glance, a girl across the table, the neighbor’s daughter. “Take her, brother,” my cousin said.  “How can I take her?” I said. “C’mon Cuz, I’ve given my heart to another. You know how it is, I can’t.” Couldn’t I? In the whirl of the night, drinks were thrown back. From one moment to the next I don’t remember what happened. I only remember that it was great fun. In the morning I awoke and what did I see? Snuggled up next to me in the bed, the neighbor’s daughter, naked as in the day she was born and gentle and fragile as a dove.  “Christ,” said I to myself. “What have I done?” No secrets exist among relatives. She was still a child—I, her first man.  “You have to take her, son!” the girl’s father said when he heard. “It’s you, or no one. You created this mess, now take the girl!”  So, that’s how it went. In more or less two weeks, we were married and moved in together. I came to love my dear Catherine. She turned out to be a good, sensible girl, and a decent housewife with skillful hands. After a year she gave birth to our son—the proud successor to his dad. Soon after a daughter arrived. We went on to become a good family. The years passed. The children were growing up. Along with them, it was as if Catherine was growing up too. When we first got together, she was still a girl, but now she was beginning to become a woman. And little by little something started to change in her. She did not like how we were living. The small town was choking her, it seemed, and not only that. She started to look beyond Bulgaria. Someone put a bee in her bonnet—the real freedom was in the West. Back in those days, you know, these were dangerous thoughts. Just the idea of escaping abroad could have thrown you into prison. But she kept nagging me to join her in her plans for escape. “Come on, Catherine! Stop fogging your head with these crazy thoughts,” I said. “You don’t want to destroy our family, do you? This is my country. Take it as it is. As for the kids, you’ll get them over my dead body!”  But it was no use. Madmen, like strong winds, can’t be stopped. My Catherine disappeared! On Easter morning she went out early, said she was going to church, and never returned. Okay, she left me…These things happen. But… the kids?! To leave her own children… Was she brave? Was she mad? I ask myself that even today … Well, but one learns to get used to anything. Twenty years have passed without news from Catherine, not a scrap. The children grew up. Don’t ask me how I managed it on my own. How they felt without a mother, I don’t dare inquire. With all the problems of that time, the daily chores, I gradually learned not to think of Catherine. As they say: what you can’t forget, you can at least try not to remember.  One night, I was coming home late from work—crushed and tired as usual. That whole day I just turned the steering wheel here and there.  It was in this same taxi that I’m driving you in now. Well, the phone rang and I was startled! At that time of day, late at night, the only call I would usually have was from my dear old mother, but she’s passed away.  Since then, rarely has anyone been calling me, and I never expected the phone to ring.  “Hello,” I said, after picking up the receiver. On the opposite end was silence—just silence. I felt, however, as if someone was breathing into the phone.  “Hello?” I repeated, half, annoyed, half scared, not knowing why. “Who’s there?” On the other end, again—silence. At this point, something clicked. Strange thoughts spun through my brain. All of the sudden a familiar voice said through sobs and tears:  “The children… How are the children?” My heart clenched. I froze and barely managed to say: “Catherine! Is that you, Catherine? Hello. Hello … Catherine!” Unexpectedly, the connection broke and the phone went dead. Was that really my Catherine? Or was it just my imagination? I couldn’t say! And, well, I didn’t hear anything more from her. The kids are grown now. They went away too, and have their own lives. My son is thirty years old, a builder in Spain, with a family of his own. My daughter is a waitress in England. Thank god she’s left me her kid to care for. My granddaughter’s my only happiness now. It’s for her sake alone that I still drive this taxi. But I put the photos of all of them around the rearview mirror so that when I look back to see if cars are coming, I always see them, my son, my daughter, my grandchildren … Oh, yes, and there is a photo of Catherine, too. Look at her, how she smiles at me. In this picture she’s only twenty-two. It doesn’t matter that the closest people in my life are present only in these pictures. I look at them and they make me happy. Sometimes in real life they are good, sometimes not, but always, so that I don’t worry about them, they smile before me as up here. That is how I see them every day in the rearview mirror, slowly receding into the distance while I continue to drive straight ahead.


*The story „Rearview Mirror“ is part of the book Small, Dirty and Sad (Riva Publishers, 2014). Translation to English by Eireene Nealand. The story is published in the Literary American Magazine „Drunken Boat“, 23 ed., 2016


– Никога не се влюбвайте в диво същество, мистър Бел – посъветва го Холи. –
[…] Ако се оставите да обикнете диво същество, накрая ще останете само с поглед към небето.

„Закуска в Тифани”, Труман Капоти

23rd edition of „Drunken Boat“, American Literary Magazine, 2016

​Ожених се малко след като се уволних от казармата. Ама как стана тя – на бърза ръка! Едва няколко дена откак се бях прибрал вкъщи, и отиваме с баща ми на гости на братовчедите в съседното село. Голям гуляй, винó, софри – знаеш как е, кога се прибираш при свои хора, след дълго отсъствие! Та седим си с братовчеда на трапезата, подхвърляме майтапи, току ми се подсмихва той заговорнически и ми сочи с поглед едно девойче през масата. Съседско било, вика: ‘Земи го, брате! „’Бе как ша го взема бе, брат’чед, на друго момиче съм дал сърцето си, не мога!”Не мога ли? Завъртя се вечерта, заобръщаха се чашите, от един момент нататък какво сме правили – не помня, помня само, че веселбата беше голяма. На сутринта се събуждам и що да видя: свило се до мен на леглото съседското девойче, така както я е майка родила – нежно, крехко като гълъбичка! Бре, каква я свърших, викам си! Сред роднини скрито-покрито няма! Тя – девойка, аз – първи мъж, и баща ѝ, като разбра, вика: „Сине, трябва да я ‘земеш! Или ти, или никой! Направил си белята – вземай го момичето!”. И това беше: за има-няма две седмици се оженихме и заживяхме заедно. Заобичах си я аз, моята Катеринка – добро и сговорчиво девойче излезе. А и къщовница, и в ръцете сръчна. След година ми роди син – горд наследник на баща си. Скоро и щерката се появи. Хубаво семейство си наредихме. Минаваха годините, растяха децата, а с тях сякаш и Катеринка порастваше. Кога се взехме, тя беше още дете, а започваше да става жена. И постепенно нещо взе да се променя в нея. Не ѝ харесваше как живеем, започна да я задушава животът в малкия град. Остави това, ами и отвъд България започна да гледа. Пуснал ѝ някой мухата, че на Запад е истинската свобода. А в тия години, знаеш, това бяха страшни приказки. Само мисълта да избягаш в чужбина можеше в затвора да те вкара! А тя и мен навива на нейния акъл! Викам: „Катерино, стига си си помътвала главата с щуротии! Семейството ни ша затриеш! Това е моята родина – каквато-такава! Не мърдам оттук, а децата ще вземеш само през трупа ми!”. Но не би! Луд човек и силен вятър нищо ги не спира! Изчезна моята Катерина! Една сутрин по Възкресение излезе рано, уж за черква, и повече не се върна. Мен изостави – хайде, това как да е, но децата…! Да си остави децата! Смела ли беше, луда ли беше, и до днес все това се питам… Е, ‘секо нещо се учи, със ‘секо нещо се свиква! Двайсе’ години се изтъркóлиха, а от Катеринка – ни вест, ни кост. Децата израснаха, как съм ги гледал сам – не ме питай! Какво им е било на тях без майка – това аз не смея да ги питам! Покрай ежедневните грижи и тревоги за всичките тези години постепенно се научих да не мисля за Катерина. Знаеш, нещата, които не можеш да забравиш, можеш поне да се научиш да не си спомняш. Дори и тогава обаче не можеш да спреш миналото да напомня за себе си! Прибирам се една вечер късно от работа – смачкан, изморен, пак цял ден бях въртял волана на същото това такси, в което те возя и теб сега. Звъни телефонът и аз се стреснах! По това време се обаждаше само старата ми майка, преди да се спомине. Оттогава рядко някой ме търсеше и аз никого не очаквах. Казвам „Ало“, а отсреща – тишина. Усещам обаче, че сякаш някой диша в слушалката. „Ало? Кой се обажда?”, повторих, наполовина раздразнен, наполовина уплашен, без сам да разбирам защо. Отсреща – пак тишина. Нещо в този момент трепна в мен. Странни мисли започнаха да се въртят в главата ми. Внезапно познат глас каза през хлипове плач: „Децата… Как са децата…?” Сърцето ми се сви. Вцепених се. Едва промълвих: „Катерина! Ти ли си, Катерина? Ало, ало… Катерина!” Неочаквано връзката се разпадна и телефонът замръзна мъртъв пред мен. Наистина ли беше тя – моята Катеринка? На мене ли ми се строи така? Не мога да ти кажа! Така и повече нищо не чух от нея… Днес децата са съвсем големи. Разбягаха се и те. Синът е на 30, със семейство – строител в Испания. Дъщерята пък е в Англия – сервитьорка. Добре че поне внучката на мен остави да я гледам, та тя е единствената ми радост сега. Само за нея още въртя този волан по цял ден. Ето ги тука всички къде са! Сложил съм си ги над огледалото, та кога гледам назад дали идват коли, все тях да виждам. И сина, и дъщерята, та и внуците до тях! Ей я нá и Катеринка, гледай само как ми се усмихва. Тук е едва на 22. И нищо, че са ми само на снимка! Гледам си ги аз и им се радвам. Понякога са добре, понякога не, ама все гледат да се усмихнат за пред мен – да не се тревожа аз. Така ги гледам все в огледалото за обратно виждане как бавно се отдалечават, докато аз продължавам да карам напред.


*Разказът „Огледало за обратно виждане“ е от сборника разкази “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива, 2014). Разказът е преведен на английски език от Айрийн Нийланд. Публикуван е в американското литературно списание „Drunken Boat“, бр. 23, 2016 г.


На тоя му викаха Пришълеца, защото като се напиеше и ставаше много луд. Аз за това и се влюбих в него, но после затова, и го зарязах.

Въобще, не мога да разбера, защо винаги си хващам мъже, на които аз трябва да им оправям животите. С тоя Пришълец живяхме 7 години и накрая го разкарах, защото сякаш беше престанал да ме забелязва. Ляга и става до мен, ама все едно ме няма. Той значи, през целия си живот е бачкал като готвач, прави пици и дюнери. По цял ден само това – 6 дни в седмицата по 12 часа, всеки ден. А на седмия, спи като заклан. Супер ограничено копеле беше. Яко се вътрих с тоя загубеняк.

Добре, че го зарязах.

Сега ще ти разкажа какво стана, докато още бяхме заедно. Значи, в един момент го уволниха от пицарията и той не ще да си намира друга работа. Било му писнало, цял живот бил работел, стигало му толкова. Аз започнах да издържам и двама ни. Ходех с два лева на работа. Сутрин му оставях на него 10 лева за бира и цигари. Не мога да си обясня сега защо съм го правила това. От любов или от глупост?!

Баничарница. Снимка:

Баничарница. Снимка:

След половин година му казах, че така не може да продължаваме и че трябва и той да бачка. И той такъв, със съседа, дето се наливаха по цял ден долу, пред блока, решили да правят бизнес, моля ви се. „Какъв бизнес бе, смешник?”, викам му. И той ми разправя: „Сега е сериозно, ще отваряме баничарница.” Смях се три дни и чак тогава продължихме разговора. Обаче, вика ми той, ще ни трябва начален капитал. И от кой мислиш иска той този начален капитал? От Гергана тъпата, дето си загуби 7 години от живота с него, демек аз. „Ами Гери, ти нали, така и така работиш, имаш сигурен доход всеки месец, само ти можеш да вземеш заем от банката.” Убеди ме копелето, убеди ме! Отивам и тегля аз, пет хиляди лева, заем от банката. И като причина за заема пиша: „Пришълеца иска да отваря баничарница”. Така де, бая си мислих точно това да напиша. Отивам и му давам сметката, оня се радва, скача, прегръща ме, целува ме. И аз тъпата си помислих, че наистина много ме обича. И аха да започне бизнеса със съседа, à днес, à утре, мина година и няма бизнес, няма баничарница. „Алооо, Пришълец? К’во правим бе? Аз тоя заем не съм го взела, за да си го харчиш ти като джобни?” А той ми се пули, пак пиян на кирка и ми се смее, после ме дърпа супер грубо да ме целува, аз го ударих и от там скандал и бой. Минаха така още месеци – аз бачкам здраво, а нашият долу пред блока прави бизнес плана със съседа и една двулитрова бира.

„Не те издържам, разкарай се от къщата ми, Пришълец?!”, крещя му аз, ама издебнах да е махмурлия, за да му е зле. „Разкарай се, стягай си багажа и си отивай при майка ти.” Той ми се пули пак, държи се за главата, вика: „Стига, прегърни ме”. „Разкарай се бе, нещастник”, крещя извън себе си аз и почвам да му вадя дрехите от гардероба, и да му ги хвърлям на земята. После се обадих на майка му да ѝ кажа, че ѝ го пращам и не искам повече да го виждам. След една седмица обаче, тоя се влачи пак у нас:

„Разкарай се!” – „Обичам те!”, „Разкарай се!” – „Обичам те!”

Ей така ни протичаха срещите. И накрая като видя, че не му се получава, ми вика:

„Добре дай поне малко пари”.

„Ааа, не!”

„Не бе аз за баничарницата…”, разправя той.

Знаех, че лъже. Ама нали съм такава мекушава овца и изведнъж ми стана жал, дадох му, да си има. След два месеца се виждаме, той съвсем изпаднал нашия, даже и на пришълец вече не приличаше. Няма сравнение за вида, в който го видях. И пак ми се моли, на колене ми пада като последния. „Дай пари от заема, вкъщи с майка ми и сестра ми няма какво да ядем, уволниха ги, не работят. Затънали сме в дългове – тока ни спряха, сега и парното ще го спрат и ще ни съдят.” Те тия братче, тяхното семейство, от пет години никакви сметки не са плащали. Псувам го здраво. После отидох и му платих тока и парното за последните месеци. Заемът си се стопи ей така, с разходи по него.

Накрая ми кипна и му казах, че го зарязвам, защото „две точки” и почнах: „си тъп, ограничен, нямаш амбиции, не искаш да се развиваш, слушаш чалга, никога не си ме поканил да излезем на ресторант, никога не си ми казвал, че ме обичаш, не си ми подарил едно цвете, държеше се все едно не съществувам, нямаш мечти, нямаш образование, нямаш нищо, не работиш и си пианица”. Точка. И той се сдуха здраво и след три дни ми пише смс: „Гери, аз имам мечта. Искам да стана шофьор!” Значи, аз вече не знаех да се смея ли, да плача ли, а той ми обяснява: „Ама не бе, Гери, искам да стана шофьор на нещо голямо… на ТИР!” Зааарежи! Не ми се обаждай повече. Остави ме намира. Край. Той в началото искаше да се съберем, пращаше ми цветя и подаръци по пощата. Викам си – ти, докато бяхме 7 години не го направи това, сега се сети. И така се разделихме. Забравих го Пришълеца, блокирах го на телефона и на мейла. И край.

boxНе след дълго се появи новата звезда – Емо Бокса. Зарибявахме се нещо в един бар. Излизахме. Той каза, че е женен, ама жена му не го искала и се зарязали един друг. И любов, любов с тоя пич. Бокса ме покани на две вечери. Викам си, тоя може и да се окаже истински мъж, а не като предишното леке! После обаче, след като ме зариби се оказа, че бачка като охрана в някакъв клуб и взима никаквите кинти на месец. Еми, не се оказа толкова богат, за колкото се представяше и най-смешното е, че и той не си беше плащал парното, а с тока правил някакви шашми, крадял от съседите. Помоли ме да му помогна. Абе, това на челото ми ли го пише: „Плащам безвъзмездно битови сметки”?! Аз имах още от заема за оная баничарница, та му платих и на тоя сметката за парно. Нещо като дарителски фонд за отрепки се явявам. Абе и тоя си се оказа копеле. Минаха няколко месеца и Бокса ми предложи брак. Купи ми пръстен и ме заведе на Витоша. Запознах го с нашите, с приятелите ми. И точно да говорим за дата на сватбата и той вика:

„Мацо край! Промяна в плана! Връщам се при жена си!”

„Копеле, ти сериозно ли?”

„Ами да, аз преосмислих…”

„Копеле, ти сериозно ли? Предложи ми да се сгодим, за да се върнеш при жена си? Ти луд ли си? Друсаш ли? К’во ти става?”

Фрас, един шамар в мутрата. Той ми го върна, естествено. Бушонира ми окото и повече не го видях. Майната му. Взех пръстена и още на другия ден отидох в една заложна къща да питам колко ще вземат за него.

В заложната къща бях толкова разстроена, цивря и хълцам, докато се обяснявам за пръстена. Пича вътре ме съжали и взе да ме пита как съм и можел ли да ми помогне. Аз му разказах какво се е случило и той взе да ме успокоява. Същата вечер с него излязохме да пием. Каза ми, че се казва Коко, но всички го знаят като Помпата. Той всичко плати, но това вече не можеше да ме впечатли. Казах му, че преди да имаме връзка искам разписка за платени битови сметки – ток, вода, парно… А! И свидетелство за развод! Той много се смя. Каза, че сметките му са платени, но имало нещо друго, което трябвало да знам. Давай, от рано гадориите, че последния път чаках 7 години, за да разбера Пришълеца какъв нещастник е.


„Ами аз съм бивша хероинова дрога.”

„Е и к’во?”, викам му аз, без да се учудвам.

Това пък въобще не ме стресна, защото братовчеда беше така, а и двама от най-добрите ми приятели минаха на шприц и си съсипаха живота. Абе уж все се оправят – спират, почват, спират, почват… после яко алкохол и пак… И тоя се учуди, че аз не се стряскам.

„Ами не бе, гледай, друсал съм се 10 години с хероин?! Не мога да го крия това. Правихме го заедно с жена ми, разбираш ли?!”

Айде, и тоя боклук е женен!

„Ама не, ние се разделихме, но имаме дете…”


„То малко чалнато се роди, защото жена ми друсаше, докато беше бременна. Не, като цяло си е добре, просто не говори много.”

„А сега друсаш ли бе, копеленце?”, викам му аз и като се вглеждам в лицето му и виждам, че яко му личи, че „помпа“. Във фейса е слаб и като се усмихва се виждат някакви импланти, вместо зъби.

„Не бе, не! Вече съм чист”.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Чист мръсник си ти. Бившият ми мъж така викаше: „Бивш наркоман няма”. Абе не знам к’ви ми ги говори тоя нещастник, но ме нави някак си и заживяхме заедно в „Надежда”. Оказа се, че работата му в Заложната къща била нещо временно, само за месец и малко след като тръгнахме, напусна. И пак кака ти Гери плаща сметките и цака яко кинти за семейното благо. Абе карай, сефте… Тоя също не искаше да бачка, дремеше у нас по цял ден и от време на време ходеше да продава… Е, как какво?! Дрога, какво! Трева и бонбони. То отрепката си е отрепка, тя няма как да се промени. Викам му вечер – „боклук”, после го целувам и си лягам до него. К’во да направя? Кажи ми? Аз друго освен боклуци не съм виждала, така че започнах да свиквам с тях. Една вечер се прибирам и гледам нашият се набол.

„Пак ли се почна бе, нещастник?”

„Ами да, не издържах, нервно ми стана!”, отговаря ми той.

„Нали знаеш какво ще стане оттук нататък?!”

„Ами знам”.


„Ами знам”.

„Майната ти!”

„Днес бях при жена ми, бившата, тя пак е почнала да друса и ме накара и мен”.

„Майната ти. Няма да повтарям.”

Зарязах го и Помпата. Малко ми беше жал, че пропада и понякога ходех да му нося храна на него и жена му. Давах им и по малко пари. Бяха наистина зле. Толкова зле, че чак да ти е жал да им кажеш „Майната ви!” Добре, че поне бяха пратили детето при баба си.

И си седя аз и си редя в главата колекцията от отрепки в живота ми. Копеле



Едно, копеле Две, копеле Три… И точно, докато броя наум се появява Крум Мутрата. Копеле отвсякъде. Вечер чертае в Червило и Ялта, през деня върти далавери с дрога и проститутки. Дразнеше ме какъв е едър и тъп, но ми беше писнало от нещастници без пари. Като ще е нещастник, нека поне да има и кинти. Е, Мутрата плащаше всичко, навсякъде. Водеше ме по ресторанти, купуваше ми подаръци. Родих се с него. За първи път битовите сметки не плащах аз. Нищо общо с предишните мизерници. Скоро спрях и да ходя на бачкане, парите вече не бяха проблем. Нали Мутрата е до мен. Води ме по морето на Златните, СПА хотели, лукс, чертаем и дърпаме бело за без пари. На върха сме. Забравих целия си предишен живот на благотворителен загубеняк. С това копеле, май ми излезе късмета. Е, не е много хубав, дебел, нисък и набит, знае само да блъска във фитнеса и да вдига щанги, ама к’во ти дреме?! Нали не му плащам сметките за ток и не му давам кинти за дозите.

Обаче нали се сещаш, че при мен не може да има нещо хубаво за прекалено дълго време. Една вечер точно като се бяхме нашмъркали в Крум, дойдоха внезапно някакви тъпаци. Здраво заблъскаха по вратата и крещяха: „Отвори веднага, нещастник”. Оказаха се едни приятели на Крум, бях ги виждала по баровете, в центъра.

„Ей, чшшш на к’ъв се пра’йш? ‘Що продаваш, където не трябва бе, педал?

Започнаха да крещят те и да го блъскат в гърдите, след като влязоха.

Май и те бяха на няколко линии, защото избесняха, яко бой, крушета, ритници. И аз го отнесох също. Направиха мелето и се изметоха. На сутринта, пред вратата – куки. Обиск на апартамента. Аз и Мутрата – в районното.

„Него ще трябва да го задържим, а вас ви пускаме…”

Дадоха му 10 години пандела. Натопиха го и той го отнесе заради сума народ.

„Копеле и ти се прецака, и мене прецака.”

Ей така с Мутрата. Той все още е в затвора и през ден му ходя на свиждане и му нося храна… Записах го и него в списъка с онези отрепки, които минаха като буря през мен.

Нали разбираш, такива са съдбите ни: на някои животът им тече нормално, по права линия, ходят на училище, после следват хубави специалности в университет, след това работят, женят се, плащат си редовно сметките и всичко им е окей, а на други просто им е писано да не им се получи. Още с раждането си им е предопределено някъде, че накриво ще им излезе цялото съществуване… Така е отредено за тях, цял живот да плащат битови сметки.


* Разказът е един от неиздадените разкази в сборника “Малка, мръсна и тъжна” („Рива“, 2014 г.)

Други разкази от Бистра Величкова:


За първи път се влюбих на 17. И за последен. На 17 светът изглежда по различен начин, но нека започна отначало…

Бяхме голяма компания, хлапета все на по 16-17 години и си живеехме живота. Слушахме метъл, пънк, рок. Всички с дълги коси – без значение момичета, момчета. Всичко го правехме за купона – пиехме, пушехме, друсали сме се. Като се замисля, най-много сме се друсали. Беше лудо. Куфеехме по концертите на „Нова генерация” и „Ревю”. В компанията имаше един Мишо. Той свиреше страхотно на китара. Беше истински талант.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Беше краят на месец май. Пролетта беше оцветила всичко в зелено, дърветата цъфтяха, птичките пееха. Седим си ние в един късен следобед в Борисовата градина и пием бири, нашата компания, метъли и пънкове. Мишо извади от джоба си някакви хапчета. Нарече ги „перки” или още „Паркизан”, някакво лекарство срещу паркинсон. Мишо каза, че от него получаваш халюцинации. Взехме от тях и после бира, бира, бира… и да – халюцинации. Вече беше късно вечерта, а аз имах чувството, че всъщност е ден, но някой е загасил лампите! Сещаш се за какво става въпрос?! После имах чувството, че около нас седят непознати хора и ни наблюдават, а ние не спираме да се смеем. Не знам кога, но сме заспали на тревата. Събудихме се към 9 сутринта, защото някакво куче се беше приближило да ни души и се опитваше да препикае Мишо. По алеите вече всички хора вървяха забързани за работа, добре облечени, с куфарчета, гледащи часовниците си. Ние в това време се въргаляхме в мократа от росата трева и не знаехме къде се намираме. С опърпани дрехи и сънливи очи посрещахме утрото на нашето безвремие. В този момент Мишо извади китарата, която до преди малко беше ползвал за възглавница на тревата. И докато животът се суетеше покрай нас със забързана крачка към поредния работен ден, той запя любимата си песен на Роулинг Стоунс: „Диви, диви коне, те никога не ще ни отнесат. Диви, диви коне…”. Мисля, че точно тази сутрин се влюбих в Мишо.

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

Дойде ‘89-та. Падна режимът. С демокрацията дойдоха и всякакви нови забранени наркотици. По-късно нарекоха това време – първият бум на хероина. Изведнъж всичко беше позволено, свободно… Хапчетата, с които доскоро се друсахме, все повече започнаха да се изместват от „херингата”. Хероинът започна да навлиза сериозно, но тогава никой нямаше информация какво е това нещо. Много от приятелите ми неусетно започнаха да затъват.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Мина време, завършихме училище. Компанията започна да се разпада. Всеки пое по своя път – едни станаха наркомани, други – алкохолици, трети полудяха. Който все пак успя да остане с всичкия си, избяга от България. Ние с Мишо вече ходехме сериозно. През лятото на 1992-ра се случиха две важни неща за мен, първото: приеха ме да уча Английска филология в Софийския университет; второто: научих, че съм бременна от Мишо. По това време той беше в казармата. Пуснаха го за три дни отпуска. Когато го видях, ми се доплака, бяха му остригали дългата, гъста коса. Когато му съобщих новината, той се зарадва, запрегръща ме: „Ама това е страхотно”, вика, „сега ще си имаме бебе, ще си го гледаме, ще се обичаме…”. Зарадвах се, че така приема нещата. Майка ми обаче каза задължително да направя аборт. Била съм още прекалено млада, не съм можела да поема отговорност за себе си, пък какво остава за деца и семейство. Пък и тоя Мишо, какъв бил… Бил още млад и несериозен, как щял да се грижи за жена и дете. Накрая, аз все пак, запазих детето. Обичах Мишо и исках детето.
Оженихме се. Родих. Заживяхме заедно с малкия ни син Николай.  Първите години нещата вървяха много добре. Аз все още бях много влюбена в Мишо. Той излезе от казармата, но реши, че не иска да учи. Това добре, но не искаше и да работи. Аз започнах работа, в същото време и учех, а той стоеше и гледаше телевизия вкъщи. Казваше, че си търси работа, но нямало. Постоянно говорехме, обяснявахме се. Той ми казваше, че ще направи всичко възможно, за да промени ситуацията и да си намери работа. Много държал на семейството ни. Тия разговори започнаха да зачестяват, заедно с литрите алкохол. Майка ми тогава само ме гледаше остро с вид „Аз ти казах!” Нещата станаха сериозни, започнаха скандали, той ми посягаше. Наистина всичко се обърна с главата надолу. Няколко години живяхме заедно, като накрая беше ей така – скандали, крясъци, сълзи.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Докато взема решение да се махна от него, мина много време. Вечерта ми е много тегаво, рева и решавам, че се развеждаме, и съм твърда. На другия ден, на сутринта си казвам: „Не, не, чакай да видим, може пък да се оправи, да се променят нещата. Все пак имаме и дете!” А вечерта пак същото… Накрая реших твърдо – развод. Беше много драматично, защото, когато Мишо беше трезвен, ми се молеше и ревеше да не го оставям, а когато беше пиян, ставаше груб и агресивен. Въобще това отдавна не беше онзи Мишо, когото обичах от ученическите ми години. Махнах се от него. Със сина ми Николай отидох в апартамент под наем. Тогава работех като учителка по английски. Вече бяха точно тия години в България – на голямата инфлация, банките фалираха, нямаше пари, нямаше стоки. Имах чувството, че ще стигна до просешка тояга. Нямаше как, борех се сама… Първите години, откакто се разделихме с Мишо, чувах от приятели, че много страдал, защото сме се разделили и затова пиел още повече. После чух, че е започнал и да се друса. Все едно, вече не ме интересуваше къде е и какво прави. Аз бях твърда и прекъснах с него всякаква връзка.

Годините се изтърколиха, Николай тръгна на училище. Един ден, след като го взех от училище, се прибирахме през подлеза на „Орлов мост”. Там, някакъв брадат мъж с извехтели дрехи свиреше на китара с четири струни, другите две бяха скъсани. Приличаше на клошар, но свиреше добре. Напоследък има много такива из подлезите. Те там си живеят – спят, ядат и свирят за някой лев. Николай ме дръпна да останем да послушаме как мъжът свири. Лицето му беше подпухнало, беше мръсен, изстрадал. Изведнъж мъжът ме погледна в очите. Вцепених се. Бях виждала тези очи и преди. Погледът му ме пронизваше и четеше сърцето ми.

– Госпожо, тази песен е за вас – каза мъжът и запя. – Диви, диви коне, те никога не ще ни отнесат. Диви, диви коне…

Усетих топка в гърлото. Сърцето ми натежа. Задърпах Николай към изхода на подлеза. Той не искаше да върви:

– Мамо, този човек свири много хубаво, нека да послушаме още!

С разтреперан глас му казах:

– Върви, Николай! Бързаме!

След седмица във вестника прочетох, че в подлеза на „Орлов мост” е намерен починал клошар. Намерили са го свит върху влажния цимент на подлеза. Вкочанените му пръсти все още стискали старата китара с четири струни.

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван за първи път в LiterNet , на 19.03.2010 г., бр. № 3 (124). Разказът е един от първите публикувани разкази на Бистра Величкова, в литературно издание.

** Разказът е един от неиздадените разкази от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (Рива, 2014 г.)

АРТИСТЪТ (разказ)

„От мръсния лик на суетност вседневна
блажен е тоз, чийто се дух отврати,
разкъсва веригите свои той гневно
и с вихрен полет в небесата лети.“

„Полет“, Димчо Дебелянов

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

Израснал съм по пазарите на „Люлин“. Братовчедите там имаха сергии за маратонки. Те ме запалиха по търговията. За мен училището не беше важно. Кога ходя, кога – не, от малък си бях тройкаджия, да не кажа двойкаджия. Те пък и нашите никога не са се интересували от мен. Както се казва, заложили са на философията на двете „Р“-та: Роден и Ритнат. Ритнат, ей така, встрани, да не пречи на пътеката. Е, аз не искам лошо да кажа за тях, нали, родили са ме, давали са ми, каквото могат, някои неща са ми липсвали, но все едно… За тях мога само да кажа, че са едни добри дървета. Добри дървета, които са родили хубав плод и са го оставили да си расте. Когато узрее достатъчно, той сам си пада от дървото и си поема по своя път. Добри са ми родителите. Ей го – нито са пияници, нито се увличат по хазарта, нито по чуждо ходят. Е, само майка ми, дето ходи малко по мъже… Те за това се разделиха с баща ми и той си се прибра на село и малко се пропи, де… Ама аз ги виждам, тоя техния живот така ги е смачкал, така ги е накарал да се свият. Те са си свикнали вечно да ги ритат, да ги тикат в миша дупка, да бачкат здраво, да живеят без пари и все да мълчат. Не знам дали заради това, ама така и не им е останало време за мен. Никога не са се интересували къде съм, с кого съм, какво правя.

И така, аз от пет годишен съм по цял ден на пазара в „Люлин“, при братовчедите. Ицо и Боби – това са моите баща и майка. Те са с десетина години по-големи от мен. Те са ме отгледали, те са ме възпитали. Облечени в анцузите на „Адидас“, продават по цял ден фалшиви маратонки на „Найк“. Ама ако знаеш само как убеждаваха хората, че са истински и колко много чифтове продаваха на ден. Аз – малкият, ги гледах отстрани и много исках да бъда като тях. Исках да нося същите анцузи, да имам същото поведение, да мога да лъжа хората и да продавам много, и да имам пари като тях. Ей така си спомням – бил съм някъде десетина годишен и вместо да съм на училище, Ицо и Боби ме водят в складовете и ми показват откъде взимат стоката. Беше голямо приключение. Те ме запалиха и по борбата. Викат – само на тоя пазар не може да седиш, трябва да те направим яко момче. Записаха ме във Федерацията да тренирам, там, където и те са тренирали. Казаха ми, че това е пътят към успеха – борба, тренировки и работа. В ония години всичките им приятели тренираха борба и продаваха по пазарите. После, някои от тях изведнъж много се замогнаха. Започнаха да си увисват тук едни ланци над яките на анцузите, метални гривни по ръцете. Братовчедите искаха и аз да стана така. Искаха да успея като тях. И аз здраво тренирах – цял ден на пазара – работя с хъс, за всеки продаден чифт, за всеки процент, не спирам да им говоря на хората как моята стока е най-добрата. Още чувам шума и глъчката на пазара. И още в ушите ми гърми вечната чалга на радио „Веселина“ и „Сигнал Плюс“. Сега не ги понасям тия радиа.

И след един такъв ден по пазарите вечерта отивам на тренировка. Блъсках здраво в залата. Лека-полека заякнах и почнаха да ме пускат и на състезания. Ходих на републикански състезания по борба. Веднъж дори стигнах до Балканиада. Майка ми и баща ми веднъж не дойдоха да ме гледат. Даже не знам дали разбраха, че съм ходил на състезания.

Така мина времето и станах вече осми клас. Един ден с братовчедите пак ходихме

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

да взимаме стока от склада. На връщане, в колата, Ицо ме накара да му прочета спортните новини от вестника. И аз като започнах да сричам, ама едва чета. Оказа се, че в осми клас аз въобще не мога да чета. И братовчедът се хвана за главата, развика се. Пък аз не виждах кое е толкова страшното. На мен ми беше тръпка само търговията, пазара и борбата. Беше ми все едно дали ще мога да чета, или не.

Обаче братовчедът като ме хвана, заведе ме у тях и ми даде две торби с книги. Вика, ще ги четеш сутрин и вечер. Все едно някакво лекарство ми предписа. И вика, на пазара искам да ми разказваш какво си прочел. И аз, естествено, щом братовчедът казва – слушам. Прочетох всякакви книги, дето ми беше дал. Имаше разни за търговията, как да мислим позитивно, как да печелим бързо с малко труд. После прочетох „Кръстникът“. Е, тази книга вече наистина ме запали по четенето… Колко много исках да бъда като Дон Корлеоне само… Този човек е направил нещо в живота си.

„Кръстникът“ ме накара да се замисля. Сякаш започнах да се осъзнавам. Започнах да се питам кой съм аз и какво правя в този живот? Ето, започвам да си правя равносметка и осъзнавам, че съм много зле. Ей го, аз скоро ще стана на 25, и досега животът ми се е развивал все с обратен знак. Всичко е на минус. Ей така, оглеждам се в двете си длани, и пиша минуси и плюсове. Нямам никакви плюсове, човек! Разбираш ли? Целият ми живот досега мина под някакъв калъп – сергията за маратонки на „Люлин“ и тренировките по борба. По едно време и гадже си хванах, та се вкарах в поредния калъп на живота. Скоро обаче я зарязах.

Реших да зарежа и всичко останало: и скапания пазар, на който съм прекарал повече от 10 години, и безсмислените тренировки по борба. Ей така, седнах и се заслушах какво иска сърцето ми. За първи път послушах него, а не какво ми казват братовчедите на пазара. И разбрах – искам да бъда артист! Искам да играя в театъра, да давам всичко от себе си, да се вживявам в роли, които никога няма да ми се случат в живота. Може би, някой ден, ще мога да изиграя и моя герой Дон Корлеоне… Усетих, че това е моето призвание, което ме вика и тегли. Като казах на братовчедите, те ми се изсмяха и казаха, че това е „циркаджийска работа“. За първи път не ме интересуваше какво мислят те. Отвътре чувствах, че трябва да го направя. И го направих!

Бурни аплодисменти и викове на „бис” заляха залата. Артистът се поклони плавно и се скри зад завесата.

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван за първи път в LiterNet, на 09.02.2012 г., № 2 (147)

** Разказът е един от отпадналите разкази от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (Рива, 2014 г.)

Бистра Величкова – неспособна да се приспособи в реалността

Бистра Величкова на четенето на вечерта на дебютантите, на Софийския литературен фестивал в "Перото", 1 декември, 2015 г. Снимка: Фелия Барух

Бистра Величкова на четенето на вечерта на дебютантите, на Софийския литературен фестивал в „Перото“, 1 декември, 2015 г. Снимка: Фелия Барух

Бистра Величкова е родена през 1986 г. в София. Завършила е Журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и магистратура по Европейски науки в Университета в Туенте, Холандия и Вестфалския-Вилхелмс Университет в Мюнстер, Германия. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси: за къс разказ „Рашко Сугарев” (2012 г.), за поезия – „Веселин Ханчев” (2012 г.) и „Димитър Бояджиев” (2013 г.). През 2012 г. е стипендиант на Фондация „Елизабет Костова“ в Созополския семинар по творческо писане. Нейни разкази и стихове са отпечатвани във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел”, в. „Труд”, сп. “Страница”, сп. „Гранта”, сп. „ЛИК”, сп. „Vagabond“, сп. „Море“, „Факел”, „Кръстопът”, LiterNet и др. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна” (ИК „Рива”, 2014 г.) печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, Хасково (2015 г.).

– Представете себе си в три изречения.

Неспособна да се приспособи в реалността, поради безкраен идеализъм. Всеки опит за такова приспособяване ме среща с нови герои, които ми показват, че истина и смисъл в действителността няма, а само в пространството на текста. Определям се като човек, който търси, задава въпроси, смее се на света и вярва в хората.

– Кога написахте първия си текст? А кога започнахте да възприемате себе си като писател?

Първият си текст написах на 11 г., за вестника, който “издавах” – “Неполитически разнодневник”, със слоган: “Мързеливци от всички страни омързелявайте се!”. Вестникът излизаше веднъж в годината, с тираж 5 броя – сериозен ъндърграунд. Текстът представляваше интервю с Кирил и Методи за трудния и неравен път по измислянето на азбуката.

Никога не съм се възприемала като писател. Да се възприема като писател, означава да застана наравно с големи имена в литературата, които харесвам и уважавам. Не мисля че сме равни, те са големи, а аз съм… “Малка, мръсна и тъжна”. Възприемам се повече като човек, който обича да наблюдава, да чувства и да пречупва света чрез думите.

– Защо продължавате да пишете?

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Този въпрос ми звучи като въпроса – “Защо продължавате да дишате?”. Чувствам го като някаква вътрешна потребност, чрез която се опитвам да си обясня света, изтичащото време, как се променяме според това, което ни се случва и до колко можем да запазим себе си, докато се опитваме да се измъкнем живи от живота. Както казва английският литературен критик и журналист Джеймс Уд: “Да пишеш, означава да запазиш, да задържиш времето”.

– Какви са очакванията ви от фестивала и неговата публика?

Очакванията ми, от тазгодишното издание на Литературния фестивал, са да ме запознае с много нови и интересни автори от Иберийския полуостров. А от публиката очаквам да се стоплят в зимните месеци от литературата на тези слънчеви страни.

– Какво е най-характерното, според вас, за съвременната българска/световна литература?

Мисля че, съвременната ни българска литература прави опит да осмисли смутното време на промени през последните 20-30 години. Тя представя гледните точки, както на тези, които са емигрирали навън, след 90-те години, така и на тези, които са останали и са емигрирали навътре, в себе си. И първата, и втората група писатели пречупват съвремието чрез личните си съдби и човешките истории на техните герои.

За световната съвременна литература ми е по-трудно да отговоря, защото нямам толкова обширен поглед върху нея.

– Как бихте описали (някои от) думите тъга, страст, гняв и нежност?

ТЪГА – 1. Резултата от опитите ни за щастие; 2. Звукът на стрелките на стенен часовник, в неделя следобяд
СТРАСТ – Викът на душата за свобода

* Интервю с Бистра Величкова, като един от дебютиращите авторите, участващи в Третото издание на Софийския международен литературен фестивал, посветен на Иберийския полуостров (25.11-13.12.2015 г.) в НДК, организиран от Асоциация „Българска книга“ . Бистра участва в четенето на вечерта на дебютантите, в Литературен клуб „Перото“ , на 1 декември, 2015 г. Ето ТУК може да видите всички български автори участвали на фестивала.

Вечер на дебютантите в „Перото“ – Бистра Величкова чете разказа  „Тайната на любовта“, публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015. 


Последният печатен брой на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

Последният печатен брой на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

Записаха ме да учa в Селскостопанската гимназия. Там къде учи утайката на обществото. Аз толкова и ходех на училище. Значи, там от целия клас аз бях единственият бял, всичко друго… от малцинствата, дето вика учителката. Български едва говорят. Само можем да се псуваме с тях. А пък подът в стаите – изкорубен, мазилката паднала, прозорците счупени, всичко мизерия ти казвам, братко. Зимата се топлим с една печка с дърва. И винаги трябва някой да седи най-отзад до печката и да хвърля вътре цепеници. При нас Кольо циганчето вършеше тая работа. Седи той, с едно малко радийце, пуснал си чалгицатa и хвърля дърва. Ама така тихо си го е пуснал радиото да не пречи на госпожата да преподава урока… А па учителката на всеки един час, току каже: „Кольо хвърли една цепеница, че измръзнаа’ме…”

В това селскостопанско училище, ако знаеш каква анархия беше. Нема ред, нема нищо. Ядяхме си на чина по време на час, по коридора хвърляхме пиратки, учителките ги шамаросвахме като се правят на отворени. Лудница беше. Аз така веднъж я зашлевих тая по география, ‘щото не щя да ми пише тройка. Тя ми вика ще ти пиша двойка и аз викам: „Искам тройка, иначе ще те ударя”. И тя ми писа двойка и аз като замахнах, фрас през лицето и й разбих устата. Ей тук отстрани й се цепна. Те за това ме изключиха. Ама аз се радвах, защото ще мога повече време да прекарвам на пазара.

Ами, че аз съм израснал на пазара на Илиянци, с чалга. Петнайсет години съм

Разказът "Бягат само гладните коне", публикуван с друго заглавие в сп. ЛИК, бр. 12, декември 2012 г., стр. 79

Разказът „Бягат само гладните коне“, публикуван с друго заглавие в сп. ЛИК, бр. 12, декември 2012 г., стр. 79

продавач. Разбираш ли какво значи това? Откак съм се родил, наш’те ходят да продават на пазара и мен няма кой да ме гледа, и аз от пет годишен съм с тях на сергията. Продаваме китайски боклуци – дрехи, маратонки. Възпитаваха ме тогава в агресивната търговия. Тя вече не е на мода. Ама тогава работеше. Дойде някой пред сергията и ти почваш да си говориш с него, ей така небрежно: „Ей, ела да пробваш тия маратонки, много са хубави! Ей, вземи ги тия, те ми се харчат най-много, а па ония нямат късане”. Лъжеш ги, ама майсторски. И като ми кажат някои: „Добре е събота и неделя да се качите на поход в планината, да се разтоварите, добре е за здравето”. Какво здраве бе, човек?! Какви ми ги говорят тия?! Как събота и неделя ще отида аз на поход като тогава са ми най-силните дни за маратонките и дънките, тогава продаваш най-много. Еми аз до 20 годишна възраст не бех ходил никъде – нито море, нито планина. Само си знам – кога не съм на училище – съм на сергията. Дванайсет – петнайсет часа висиш там – пек, студ, по всяко време. И после пак мизерия. В джоба ми дрънкат жълти стотинки. И това е само, ако джоба е имало кой да ми го зашие, иначе и тех ги нема никакви!

И да ти кажа, напоследък започва да ми писва от целия тоя живот. Писнало ми е здраво. Как пък от как се помня е все мизерия бе? Как па нещо не се промени? Работя яко и все като оръфляк ходя и хладилникът ми все така седи, все едно пиратка съм хвърлил вътре – празен, братко! А коремът ми къркори като развален трактор. И ей за това, напоследък започнах да си мисля че май искам да се махна от тук. Искам да отида някъде другаде, където има повече късмет. Защото Късметът винаги подминава нашата страна. Както си върви той и като стигне до нашите граници и хоп кривва на една страна и отива у съседите, само и само да не мине и да не се заклещи и той тук. Защото, каквото се е спряло у нас, там си е останало.

И някой като ми каже, стига бе брат, тука си е хубаво. Ама хубаво е! България е много хубава страна, ако имаш четирицифрена заплата или петцифрена, още по-добре. Гледай, че всичко живо се изнесе. Тук останаха само тия, дето нямат 10 хиляди лева, за да заминат. И тия, дето имат много, много повече от 10 хиляди лева. Тук останаха най-бедните и най-богатите.

Разказът "Бягат само гладните коне", публикуван с друго заглавие в сп. ЛИК, бр. 12, декември 2012 г., стр. 80

Разказът „Бягат само гладните коне“, публикуван с друго заглавие в сп. ЛИК, бр. 12, декември 2012 г., стр. 80

И не само за това искам да избягам, нека да ти кажа, знаеш ли и защо още? Също, защото мога! Защото съм гладен. За това ще избягам. Бягат само гладните коне. Ситите ги мързи. И правилно. Защо да бягаш, ако си сит кон и ако има кой да ти дава овес? Сит кон не тича бързо на състезание. Не му пука. Гладният кон, той тича като луд и бърза да стигне до финала, защото знае, че на финала ще има храна. Иначе умира. Няма го. Изчезва. А този дето е сит, няма да си дава зор да бяга толкова бързо. И аз съм така. Гладен кон съм аз. Искам да избягам от тук. Ако знаеш само колко бързо ще бягам, само и само да стигна до края. Ще бягам, колкото сили имам, ако ще и светът да свърши утре, аз пак ще бягам. Защото представи си, че аз спра за момент и светът, обаче вземе, че не свърши и аз ще съм още по-гладен тогава. И да знаеш, че краят на света ще помете ситите коне, защото те са загубили импулса си да бягат, те няма от какво и за какво да бягат. За нас гладните, да бягаш значи да живееш. За това ще бягаме не само до края на света, ами дори отвъд края.

Ей го, даже съм го измислил вече, продавам си апартамента утре, взимам парите и изчезвам. Ще избягам там, където ме чака късметът и по-хубавият живот, ако ще и накрая на света да е. Ще бягам до там, до където гладните коне ги чака порцията храна. Може би там пак ще съм никой, ама аз и тук съм никой. Аз няма какво да губя, освен тия дънки, дето са се протрили на коленете и маратонките. Това е всичко, което мога да загубя. Гладният кон няма какво да губи. Той е загубил всичко със самото си раждане.

Въобще, черен съм аз и целият ми живот е черен, защото цял живот все с черни хора съм живял – компанията ми, приятелите ми, всички са все почернени. Разбираш ли? Е, ти като си израснал сред “черни” хора какво може да стане от теб? Черен човек. Кои са черните хора ли? Ами ето тези, които колкото и да се напъват никога няма да станат бели. Белите седят на бюро и си пишат някакви проектчета и договорчета на бели листчета, и слагат печати, и това е. Ама, за да станеш бял трябва баща ти, вуйчо ти, стринка ти да са някои и да те набутат при белите. Нашите и те са черни като мен и оттук нататък какво мога да направя с живота си, според теб?!

Знаеш ли, по едно време понеже исках да си променя живота, се записах в

Редакционен екип на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

Редакционен екип на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

университета. И аз да уча нещо. Нали разправят, че като си с образование е по-различно, по-хубава работа можеш да си намериш. Въобще това бил един от начините да станеш бял човек. И това се оказаха глупости. Отивам там и ги гледам, ами те всички едни стерилни, спретнати, сякаш никога не са живели. Абе ей, какви сте вие бе, хора? Вие не сте хора? Вие сте сити коне. Вие знаете ли какво е истински живот? Нищо не знаете. Мен сте тръгнали да ме учите. Елате на сергията, ако искате да разберете. Аз съм израснал на Илиянци, докато вие сте чели книги. И накрая аз съм станал черен човек, а вие бели. Те само са чели за живота, а аз съм го живял и за това съм станал черен. Защото животът е черен, ама никой не ще да се изцапва с живот. Спечени са тези белите и спретнатите. И аз като си говоря с тях, ей така без да ми дреме и те ме гледат особено и викат: „Ние тука не сме свикнали така. Трябва някакъв респект и уважение!” Какъв респект бе? Ти знаеш ли как се печели респект на улицата? Две крошета и печелиш респект. „Ти до сега ни веднъж не си ме ударил, какъв респект искаш?”, викам му на един цайс с брада. Написал бил някакви книги… Aма пиши си бе, да не съм те аз карал. Написал ги и чака респект. Чака се на опашка в магазина за хляб, респектът се извоюва…

А пък той този стреснато ме гледа като му ги говоря такива и ми вика: „Добре момче, ти за какво мечтаеш?”

А аз му отговарям: „Мечтая да съм сит кон, господине, за това мечтая аз. А вие за какво мечтаете като вече сте сити? За живот мечтаете вие! Ние може да сме гладни коне, но сме живи. На добър час, господине и успех. Нахранете се добре и вие сити кончета, и вие чисти, и бели хора, седнете удобно във фотьойлите си с чаша вино в ръка и ордьоври на масата. Аз обаче не мога да чакам, защото съм гладен кон и друга съдба е отредена за мен. Аз трябва да бягам на всяка цена, с всички сили, колкото мога, докато остана без въздух, докато краката ми сами откажат от умора. Трябва да бягам, дори и светът да е свършил, защото знам, че да спра е равносилно на смърт”.

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван с друго заглавие в последния печатен брой на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

** Текстът е един от отпадналите разкази от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (Рива, 2014 г.)

„Малка, мръсна и тъжна“ с I-ва награда на „Южна пролет“ – 2015 г.

Сборникът разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) на Бистра Величкова, получи Първа награда в категория „Проза“ на 43-я Национален конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, в град Хасково. Награждаването се състоя на 24 април, 2015 г. в театъра „Иван Димов“, в Хасково.

Бистра Величкова на награждаването на дебютния си сборник разкази "Малка, мръсна и тъжна" на конкурса "Южна пролет" - 2015 г., Хасково. Снимка:

Бистра Величкова получи Първа награда за дебютния й сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на конкурса „Южна пролет“ – 2015 г., град Хасково. Снимка:

Втора награда в категорията „Проза“ получи Катерина Хапсали за романа „Гръцко кафе“. Голямата награда Пегас взе Йоана Мирчева за сборника разкази „Слепи срещи“.

В категория „Поезия“ наградата Пегас получи Илиян Любомиров от София за „Нощта е действие“. Бяха раздадени и две допълнителни награди: Първа за Стойчо Младенов от Троян за „Между два града“ и Втора за Ангела Пранарова от Благоевград за „Кутия за стихове и перли“.

„Пегас“ в категорията „Сценарий“ получи Станимир Великов за сценария си „Кучета“, а за литературна критика Здравко Дечев от Габрово за „Устност – писменост във възрожденската култура: (Феноменология на българския глас)“.

Лауреатите на "Южна пролет" 2015 г. с председателя на журито проф. Боян Биолчев. Отляво надясно: Илиян Любомиров, проф. Боян Биолчев, Бистра Величкова, Йоана Мирчева. Снимка: "Двойна измама"

Лауреатите на „Южна пролет“ 2015 г. с председателя на журито проф. Боян Биолчев. Отляво надясно: Илиян Любомиров, проф. Боян Биолчев, Бистра Величкова, Йоана Мирчева. Снимка: „Двойна измама“

Писателят и краевед Вълко Грозев получи наградата „Александър Паскалев“ за цялостен принос в областта на литературата и изкуството.

Наградата за местен автор на КДК бе за пресаташето на областна администрация Светлана Николова за стихосбирката й „Дъждовни магистрали“.

Журито на конкурса „Южна пролет“ – 2015 г. беше в състав: председател проф.

Лауреатите на Южна пролет 2015 г. си правят селфи пред театъра "Иван Димов", в Хасково. Снимка: "Двойна измама"

Лауреатите на Южна пролет 2015 г. си правят селфи пред театъра „Иван Димов“, в Хасково. Снимка: „Двойна измама“

Боян Биолчев, членове: Валери Стефанов, Амелия Личева, Милена Лилова, Иван Павлов, Ели Видева връчиха наградите на следните автори.

В тазгодишния конкурс участващите дебютанти бяха: 17 – в категория Поезия, 18 –  в категория Проза. Условието за участие е книгите на авторите да са публикувани през изминалата 2014 г. (до март 2015 г. включително). А самите автори да не са по-възрастни от 40 години.

Участници в конкурса „Южна пролет“ – 2015 г.


Валери Валериев (София, 1984 г.) – „Факти“ (Литературен вестник, 2014 г.)

Лауреатите в парка Кенана, Хасково. Снимка: "Двойна измама"

Лауреатите в парка Кенана, Хасково. Снимка: „Двойна измама“

Манол Глишев (София, 1983 г.) – „Машина от думи“ (Жанет-45, 2014 г.)

Стефан Гончаров (София, 1996 г.) – „Геон“ (АРС, 2014 г.)

Гергана Господинова (Стара Загора, 1989 г.) – „Mare dento = Навътре в морето“ (Стара Загора: КОТА, 2015 г.)

Ивайло Динев (Благоевград, 1989 г.) – „Варварска почит“ (Епископ Константин Преславски, 2015 г.)

Венцеслав Енчев (Габрово, 1974 г.) – „Бутик за поезия“ (София: Булгед, 2014 г.)

Ралица Калоянова (Хасково, 1992 г.) – „Мястото: Лирика“ (Хасково: Шипка прес, 2014 г.)

Димитър Карагеоргиев (Добрич, 1977 г.) – „Убийцата любов“ (Изида, 2014 г.)

Мартин Костов (София, 1997 г.) – „Дом“ (ДА, 2014 г.)

На среща с ученици в Младежкия Дом, Хасково. Снимка: "Двойна измама"

Лауреатите на среща с ученици в Младежкия Дом, Хасково. Снимка: „Двойна измама“

Илиян Любомиров (София, 1990 г.) – „Нощта е действие“ (Жанет-45, 2014 г.)

Христина Маджарова (Елхово, 23 г.) – „И за любов да пишем е престъпно“ (Български издател, 2014 г.)

Стойчо Младенов (Троян, 1996 г.) – „Между два града“ (Жанет-45, 2014 г.)

Ангела Пранарова (Благоевград, 1989 г.) – „Кутия за стихове и перли“ (Пловдив: Хермес, 2014 г.)

Благовеста Пугьова (1987 г.) – „Утре в десет на луната“ (Жанет-45, 2014 г.)

Събиране и четене след награждаването. Снимка: "Двойна измама"

Четене след награждаването. На снимката – Ралица Райчева. Снимка: „Двойна измама“

Десислава Христова (Варна, 1982 г.) – „Въпрос на гледна точка“ (Бургас: Либра Скорп, 2014 г.)

Ирена Цветков (1974 г.) – „Невидими сълзи“ (Българска книжица, 2014 г.)

Красимир Щаков (Поморие, 1987 г.) – „Изгубеност“ (София: Булгед, 2014 г.)


Наталия Атанасова (Варна, 1988 г.) – „Непотърсена печалба“ (Хермес, 2014 г.)

Венелин Бараков (Трявна, 1974 г.) – „Етюди по човешкото“ (Литературен

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

вестник, 2014 г.)

Бистра Величкова (София, 1986 г.) – „Малка, мръсна и тъжна“ (Рива, 2014 г.)

Венета Въжарова (София, 1978 г.) – „Демон, Юда и Магьосника“ (Весела Люцканова, 2014 г.)

Силвия Жекова (Варна, 1982 г.) – „Неосъзнато бягство“ (Плевен:, 2014 г.)

Славея Захариева (Хасково, 15 г.) – „Гора от вятър“ (Тонипрес, 2014 г.)

Богомил Иванов (Велико Търново, 17 г.) – „Ракиени времена“ (Фабер, 2014 г.)

Иван Иванов (Кортен, 38 г.) – „Зад плета: Една история за селската любов с елементи на хорор, драма, комедия и още нещо…“ (Хулите, 2014 г.)

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

Ангелина Маринкова (Белокрила) (Самоков, 1996 г.) – „В търсенето на рая“ (фентъзи роман, Приятел-Самоков, 2014 г.)

Филип Маркулиев (София, 1983 г.) – „Между стените“ (Жанет-45, 2014 г.)

Йоана Мирчева (София, 1987 г.) – „Слепи срещи“ (Артишок, 2014 г.)

Кристина Митева (София, 1981 г.) – „Планетата земя е тъжно синя: Триптих“ (Захари Стоянова, 2014 г.)

Радмила Младенова (София, 1977 г.) – „Бялата ни спалня“ (ICU, 2014 г.)

Ралица Райчева (София, 1975 г.) – „Видях те, божи служителю“ (АСИ Принт, 2014 г.)

Илиян Любомирв чете от книгата си. Снимка: "Двойна измама"

Илиян Любомиров чете от книгата си. Снимка: „Двойна измама“

Дияна Тончева (Велико Търново, 1981 г.) – „Онова, което винаги ще е там“ (Велико Търново: ПИК, 2014 г.)

Димана Трънкова (1980 г.) – „Усмивката на кучето“ (Колибри, 2014 г.)

Катерина Хапсали (София, 39 г.) – „Гръцко кафе“ (Колибри, 2014 г.)

Категория „Детска литература“

Диана Димитрова (Добрич, 1990 г.) – „Влад“ (Полиграфически комбинат, 2015 г.)

Категория „Литературна критика“

Здравко Дечев (Габрово, 1978 г.) – „Устност – писменост във възрожденската култура: (Феноменология на българския глас)“.

Откриване на литературните дни "Южна пролет" в Хасково, с ритуалното запалване на огъня на творчеството. Снимка: "Двойна измама"

Откриване на литературните дни „Южна пролет“ в Хасково, с ритуалното запалване на огъня на творчеството от Светлозар Стоянов (носител на „Пегас“ 2010 г.). Снимка: „Двойна измама“

История на конкурса „Южна пролет“

Националният конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ e учреден от Община Хасково и Съюза на българските писатели през 1973 г. и се връчва ежегодно в 2 категории: – за най-добра поетична книга и – за белетристична книга. От 1978 г. през година се връчва и за – критическа книга.

За конкурса се приемат първи книги на автори до 40 години в следните жанрове: поезия (стихосбирки, поеми), проза (разкази, повести, романи), литературна критика и литературна история. Във всеки жанр се присъжда по една официална награда – званието „Лауреат“ с връчване на бронзова статуетка „Пегас“ и парична сума.

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

Носители на наградата през годините са Росен Босев, Таньо Клисуров, Борис Христов, Владимир Попов, Петя Дубарова (посмъртно), Георги Чаталбашев, Иван Росенски, Георги Рупчев, Васил Сотиров, Николай Петев, Елка Няголова, Георги Гълов, Георги Цанков, Гриша Трифонов, Антон Баев, Димитър Атанасов, Валери Стефанов, Юрий Юнишев, Анри Кисиленко, Владимир Янев, Добринка Корчева, Бойко Пенчев, Георги Господинов, Христо Запрянов, Алберт Бенбасат, Йордан Ефтимов, Силвия Чолева, Владимир Шумелов, Иванка Могилска, Иван Желев, Стоил Рошкев, Иван Христов, Иван Ланджев, Радослав Чичев и още много автори, за които това е първо значимо признание.

Повече информация за конкурса за дебютна литература Южна пролет – 2015 г. на и

Повече за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ в блога „Двойна измама“ и на Фейсбук страницата. Разкази от книгата – в ЛитерНет и Факел.

Хорът на отритнатите

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) на Бистра Величкова

Дебютната книга на Бистра Величкова „Малка, мръсна и тъжна“ съдържа 19 разказа. 19 къси разказа, дори много къси. Всички са написани в първо лице, единствено число и това предопределя живия, телеграфен и разигран начин на разказване, както и езика – разговорен, жаргонен, накъсан, понякога изненадващ, а в един от разказите – „Иднинà“ – диалектен. Разказите са близки помежду си, от една кръвна група са. Приличат на парчета от мозайка, всяко парче допълва общата панорама, а в резултат имаме пред себе си единна, цялостна книга.

Писателката я е нарекла „Малка, мръсна и тъжна“. И тъй като няма разказ с такова заглавие, читателят, в случая аз, веднага започва да търси произхода на заглавието. Намерих го още във втория разказ, по-малък от две странички, но тъжен за цяла кòла – „Париж без любов“. Там ноктите на една портокалена баба, по-точно баба, продаваща портокали в Париж, са черни от мръсотия. „Ахаа – казах си, – мръсна.“ Когато разказвачката се изкачва на Айфеловата кула, вижда отгоре колко е малка бабата. „Ахаа – казах си, – малка.“ Колкото до тъжна, нямаше нужда нищо да си казвам – героинята разказва достатъчно тъжно за срещата си с Париж и бабата, за да реша, че съм разбрал защо е „малка, мръсна и тъжна“.

Разбира се, оказа се, че не е така. Става въпрос за парчето земя, което обитаваме заедно, което натъжаваме заедно и което, за съжаление, не спираме да мърсим – и в буквален, и в преносен смисъл. С други думи, почти накрая на книгата, в разказа „Завинаги“ става ясно, че България е която е „малка, мръсна и тъжна“ и ако продължим със следващото изречение, тя е още „…дрипава като картата срещу мен; разпадаща се като лющещия се червен маникюр на историчката…“

Много точно заглавие. Но и много тъжно, съгласете се.

Колкото до първоначалното ми объркване, то сочеше, че освен за страната ни, заглавието може спокойно да се отнесе и върху цялостния поглед на авторката върху пресъздаваната действителност. Защото в книгата има и разкази, чието действие се развива в Париж, в Ню Йорк или дори накуп в щатите Вирджиния, Алабама и Луизиана, а усещането в тях не е по-различно.

Рецензията на Чавдар Ценов за книгата "Малка, мръсна и тъжна" (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Рецензията на Чавдар Ценов за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

Героите на Бистра Величкова са от онези, които дали справедливо или по инерция наричаме „малки“; мръсотията непрекъснато присъства – било като резултат от мизерен начин на живот или тежка физическа работа, било като помисли, постъпки и цялостно човешко поведение; а колкото до тъгата, тя се е просмукала в повечето преживявания и разсъждения на героите.

Портокалени баби, аутсайдери, наркомани, изоставени деца, просяци… Изобщо хора, избутани от живота. Или както казва героинята на разказа „До дъно“: „Така ставаш аутсайдер. Винаги, когато не се движиш по „правия път“, според общоприетите разбирания за прав път, и по установения ред, обществото леко те изритва в периферията“. Това в социален аспект. В екзистенциален – хора, ненамиращи любов от един или друг вид, ненамиращи смисъл от никой вид. Различни хора, невписващи се хора: „Мислеха за живота. Може би точно затова се прецакаха, защото много мислеха за живота. Това им изпържи мозъка. Нищо друго не изпържва мозъка както многото мислене…“

Писателят Чавдар Ценов по време на представянето на книгата "Малка, мръсна и тъжна" на Бистра Величкова, на 10 декември 2014 г., на Панаира на книгата в НДК

Писателят Чавдар Ценов по време на премиерата на книгата „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова, на 10 декември 2014 г., на 42-ия Панаир на книгата в НДК

Едно многогласово „аз“-повествование, в което гласовете на отделните герои се наслагват, преплитат и напластяват, а в крайна сметка се получава хор като от древногръцка драма, който обаче не изпълнява дитирамби в чест на бога, а отделните хористи набързо и задъхано споделят с нас различни неща за собствения си живот. Понякога са по-разговорливи, друг път – съвсем лаконични. Но дори и с пренебрежимо малко факти от собствения им живот тези „хористи“ заживяват в съзнанието ни като пълнокръвни герои, чувствителни, раними. Може би най-важното за тях е, че не са конформисти. Сигурно защото създателката им не е конформистка.

И не е съгласна, протестира срещу „копипейст“ нещата, ако мога така да се изразя. Споменавам го, тъй като наскоро четох нейна статия за съвременната ни журналистика („На журналистиката – с любов и омерзение“, Е-vestnik, 21.11.2014 г.), която все повече се превръща във вторична, търси по сайтове, радиостанции и телевизии новини, преписва ги, за да си запълни страниците, а същевремнно ги преиначава къде от нечисти интереси, къде от чиста некомпетентност. Патосът на Бистра Величкова беше насочен именно срещу подобна „журналистика“.

Ако излезем от конкретиката на нейния патос, ако го свържем с „Малка, мръсна и тъжна“, ще почувстваме колко искрено авторката се противопоставя на „копипейста“ като правене на професионална кариера, нещо повече – като начин на съществуване и преуспяване, което е далеч по-необятна социална и екзистенциална тема. Без да се правя на пророк, струва ми се, че към тази тема Бистра Величкова ще посегне и в литературните си текстове. Защото, ако не друго, „хорът на отритнатите“ се нуждае от дълбоки гласове…


* Текстът е прочетен на премиерата на книгата на 10 декември, 2014 г. в НДК, в рамките на 42-ия Панаир на книгата. Редактор на книгата  – Деян Енев. Художник – Веселин Праматаров. Изд. „Рива“, С., 2014 г.

** Рецензията на Чавдар Ценов за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

           Свързани статии: