„…вървейки по улиците на Милано, се сблъсках с пиян просяк. […] Внезапно ме осени мисълта, че той, със своите няколко изпросени монети, беше достигнал преди нас щастието, към което ние се стремяхме цял живот, с всичките наши амбиции и усилия, и което някои от нас така и не достигаха.“
Св. Августин, „Изповеди”, Книга VI, глава 6
Излязох да прося на улицата малко след Бъдни вечер. Тази година за пръв път в живота си не съм имала тиквеник и сарми на масата на този ден. Досега все съм намирала пари, колкото да свързвам двата края, въпреки трудните времена, които настанаха. Е, не се оплаквам! Макар и нелек, животът ми е бил хубав. По-голямата част от него изкарах като фоторепортер към „Български фотографи“. След 90-а обаче всичко пропадна. Разтуриха го съюза, нали беше към Министерския съвет. Мъжът ми и той беше фотограф, та след промените се бяхме хванали за главите с тази безработица. Имахме едно малко помещение на партера на кооперацията, в която живеехме, та в духа на новото време решихме и ние ресторант да отворим. Две години го стягахме, вложихме всичките си спестявания и го приготвихме с любов и желание. В началото нещата сякаш потръгнаха и дори припечелвахме. Скоро обаче започнаха да идват онези неприятни хора. Паркират отпред едни черни коли със затъмнени стъкла, влизат, поръчват, не плащат. Пият, бият се, гърмят! Мъжът ми, като ги помоли да излязат, поне да се разправят навън, онези му опират пистолет в главата. Накрая подпалиха цялото заведение и така се свърши.
Разказът „Прошка“ е от дебютния сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова (ИК Рива, 2014 г.)
Скоро след това дойде Виденовата зима – 1997-ма трябва да е било. Зор голям, студ, глад, мизерия. Чудим се със семейството как и откъде насъщния да осигурим. Тогава синът ми замина по чужбината, по-добър живот поне за себе си да търси. Малко след това обаче мъжът ми внезапно почина и аз изведнъж се оказах сама жена, без пари и без работа. Въпреки че бяха сурови години, до улицата не ми се е налагало да стигам дори тогава. Избутах някак и това време, но като дойде новото хилядолетие, а с него и царят, и нещата сякаш съвсем на зле отидоха. А той, царят, ми е почти набор. Аз съм 36-та година, той – 37-ма. Хем набори, хем обаче с него сме като принца и просяка. Дойде той тогава, обеща разни неща, прибра си разни земи, дето уж негови били, и си замина. Как да е… То вече на какво ли не се нагледахме! Сега пък дойдоха такива, на които пък магистралите са им приоритет, ‘дето викат по новините. Ами не знам аз как така народът може да е гладен, а ти да правиш пътища, по които той да ходи? Ама те си знаят. Само дето ей го, на 70 и кусур години съм, с близо 40 години трудов стаж и с минимална пенсия 150 лева. Парно, вода, ток не ме питай откога не съм плащала. То за храна парите едва стигат, а какво остава за друго. През лятото няколко месеца живях само на свещи вкъщи. Добре, че беше топло, та не се налагаше да пускам печка и парно. Една съседка, добра жена, ме съжали и ми помогна да започна работа като чистачка в магазин. Аз бях благодарна, защото на моята възраст едва ли някой би ме наел за друга работа. А и в крайна сметка заплатата си е заплата – успявах да си платя и тока, и парното, и водата. След три месеца обаче дойде нов шеф и като разбра на колко съм години се разпореди от следващия ден вече да не идвам. Не съм била в „трудова възраст”. Известно време обикалях по познати в търсене на друга работа, но никой не искаше да ме вземе. Не ги виня хората – аз вече трудно ходя, едва виждам, не съм като преди пъргава. А и толкова млади хора има, които и най-леката работа ще свършат по-чевръсто от мен. Това беше точно преди зимата и аз реших: ще изчакам да мине Рождество, да се роди Спасителят, и срам – не срам, ще изляза на улицата на просия… Първия ден, когато се появих на „Витошка”, се чудех къде и как да застана. На ума си думам: „Мари, Ангелино, как ще извадиш и ти картонена кутия и ще я туриш на плочките като последната беднотия?!“. Вътрешната борба беше мъчителна. Приседнах леко на перваза на един закрит магазин в ремонт с картони на прозорците. Седя и се правя уж, че някого чакам. Оглеждам се ту наляво, ту надясно, примигвам с единственото си виждащо око, докато другото – с глаукомата – все по-дълбоко заспива под клепача. Нахлупила съм плетената шапка, подарък още от баба ми – плела я е на ръка. Облякла съм едно старо яке на мъжа ми, че е най-дебело и топли. Малко ми е голямо, но си викам – хайде сега, не отивам на бал, от излишна суета няма нужда. След два часа събрах смелост да извадя и картонената кутия пред себе си. И зачаках. Ръцете съм свила една в друга да се топлят, че нямах ръкавици. Вятърът свисти, започна да прехвърча и сняг. Аз мръзна като куче, а край мен минават забързани хората и какво ли си викат: „Поредната просякиня!“. И кутията пред мен все празна седи. Прави са – то да не съм само аз! Малко по-надолу от мен гледам едно младо момче, дрипаво, слабо като току-що посадена върба, и то протегнало шепи. По-късно разбрах, че бил наркоман. А сигурно няма и 18. Отсреща пък, през улицата, един мургавелник се прави на сакат. Увил с бинтове единия си уж отрязан крак, влачи се и моли за пари. Има-няма два часа да съм седяла така, когато при мен пристига една циганка, цялата в дрипи. Започва да ме гълчи, да ме хока, да замахва с ръце заплашително: веднага да съм се омитала, това било нейното място, от години тя „работела“ тук. Ритна ми кутията и аз си тръгнах, какво да правя? И на улицата е борба, да знаеш! И там има позиции, има йерархия, има правила, които трябва да спазваш, за да оцелееш. На другия ден я гледам тази същата, увила се в едни шалове, прегърбила се нарочно, свила се, прави се на възрастна, за да я съжаляват хората.
Все едно… преместих се на друго място и лека-полека започнах да свиквам с новата си роля. Срам – не срам, всеки ден от обяд, че е по-топло, докъм 5-6 вечерта съм на улицата. Седя с картонената кутия отпред и наблюдавам десетките безизразни лица, преминаващи покрай мен. Жени с високи ботуши гордо почукват с токове по плочките, а по виновно хвърлените им погледи в кутията ми усещам, че и те страдат и просят за любов. Мъже с костюми уверено крачат с мобилни телефони в ръка, говорят важно, а като ме погледнат, в очите им виждам, че и те се молят за малко истина в света на собствената им лъжа. Семейства с деца ме подминават, докато душите им просят за липсата, която ги изяжда отвътре. И докато те мен съжаляват, аз плача с единственото си виждащо око за тях. И разбирам, че адът е на земята! Тук страдаме, за да се пречистим за по-добрия живот отвъд. Затова, нека ти кажа, аз не се срамувам от това, че прося, защото разбрах, че всички на тази земя сме просяци. Всеки от нас проси за частица от своята липсваща истина. Така и аз се моля за прошка за всички грешни души, които всеки ден минават край мен.
* Разказът е публикуван във „ФАКЕЛ“, на 21 януари, 2015 г. и е част от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива, 2014) на Бистра Величкова
Двойна измама / Double Delusion 