ПРОШКА (разказ)

„…вървейки по улиците на Милано, се сблъсках с пиян просяк. […] Внезапно ме осени мисълта, че той, със своите няколко изпросени монети, беше достигнал преди нас щастието, към което ние се стремяхме цял живот, с всичките наши амбиции и усилия, и което някои от нас така и не достигаха.“

Св. Августин, „Изповеди”, Книга VI, глава 6

Излязох да прося на улицата малко след Бъдни вечер. Тази година за пръв път в живота си не съм имала тиквеник и сарми на масата на този ден. Досега все съм намирала пари, колкото да свързвам двата края, въпреки трудните времена, които настанаха. Е, не се оплаквам! Макар и нелек, животът ми е бил хубав. По-голямата част от него изкарах като фоторепортер към „Български фотографи“. След 90-а обаче всичко пропадна. Разтуриха го съюза, нали беше към Министерския съвет. Мъжът ми и той беше фотограф, та след промените се бяхме хванали за главите с тази безработица. Имахме едно малко помещение на партера на кооперацията, в която живеехме, та в духа на новото време решихме и ние ресторант да отворим. Две години го стягахме, вложихме всичките си спестявания и го приготвихме с любов и желание. В началото нещата сякаш потръгнаха и дори припечелвахме. Скоро обаче започнаха да идват онези неприятни хора. Паркират отпред едни черни коли със затъмнени стъкла, влизат, поръчват, не плащат. Пият, бият се, гърмят! Мъжът ми, като ги помоли да излязат, поне да се разправят навън, онези му опират пистолет в главата. Накрая подпалиха цялото заведение и така се свърши.

Разказът

Разказът „Прошка“ е от дебютния сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова (ИК Рива, 2014 г.)

Скоро след това дойде Виденовата зима – 1997-ма трябва да е било. Зор голям, студ, глад, мизерия. Чудим се със семейството как и откъде насъщния да осигурим. Тогава синът ми замина по чужбината, по-добър живот поне за себе си да търси. Малко след това обаче мъжът ми внезапно почина и аз изведнъж се оказах сама жена, без пари и без работа. Въпреки че бяха сурови години, до улицата не ми се е налагало да стигам дори тогава. Избутах някак и това време, но като дойде новото хилядолетие, а с него и царят, и нещата сякаш съвсем на зле отидоха. А той, царят, ми е почти набор. Аз съм 36-та година, той – 37-ма. Хем набори, хем обаче с него сме като принца и просяка. Дойде той тогава, обеща разни неща, прибра си разни земи, дето уж негови били, и си замина. Как да е… То вече на какво ли не се нагледахме! Сега пък дойдоха такива, на които пък магистралите са им приоритет, ‘дето викат по новините. Ами не знам аз как така народът може да е гладен, а ти да правиш пътища, по които той да ходи? Ама те си знаят. Само дето ей го, на 70 и кусур години съм, с близо 40 години трудов стаж и с минимална пенсия 150 лева. Парно, вода, ток не ме питай откога не съм плащала. То за храна парите едва стигат, а какво остава за друго. През лятото няколко месеца живях само на свещи вкъщи. Добре, че беше топло, та не се налагаше да пускам печка и парно. Една съседка, добра жена, ме съжали и ми помогна да започна работа като чистачка в магазин. Аз бях благодарна, защото на моята възраст едва ли някой би ме наел за друга работа. А и в крайна сметка заплатата си е заплата – успявах да си платя и тока, и парното, и водата. След три месеца обаче дойде нов шеф и като разбра на колко съм години се разпореди от следващия ден вече да не идвам. Не съм била в „трудова възраст”. Известно време обикалях по познати в търсене на друга работа, но никой не искаше да ме вземе. Не ги виня хората – аз вече трудно ходя, едва виждам, не съм като преди пъргава. А и толкова млади хора има, които и най-леката работа ще свършат по-чевръсто от мен. Това беше точно преди зимата и аз реших: ще изчакам да мине Рождество, да се роди Спасителят, и срам – не срам, ще изляза на улицата на просия… Първия ден, когато се появих на „Витошка”, се чудех къде и как да застана. На ума си думам: „Мари, Ангелино, как ще извадиш и ти картонена кутия и ще я туриш на плочките като последната беднотия?!“. Вътрешната борба беше мъчителна. Приседнах леко на перваза на един закрит магазин в ремонт с картони на прозорците. Седя и се правя уж, че някого чакам. Оглеждам се ту наляво, ту надясно, примигвам с единственото си виждащо око, докато другото – с глаукомата – все по-дълбоко заспива под клепача. Нахлупила съм плетената шапка, подарък още от баба ми – плела я е на ръка. Облякла съм едно старо яке на мъжа ми, че е най-дебело и топли. Малко ми е голямо, но си викам – хайде сега, не отивам на бал, от излишна суета няма нужда. След два часа събрах смелост да извадя и картонената кутия пред себе си. И зачаках. Ръцете съм свила една в друга да се топлят, че нямах ръкавици. Вятърът свисти, започна да прехвърча и сняг. Аз мръзна като куче, а край мен минават забързани хората и какво ли си викат: „Поредната просякиня!“. И кутията пред мен все празна седи. Прави са – то да не съм само аз! Малко по-надолу от мен гледам едно младо момче, дрипаво, слабо като току-що посадена върба, и то протегнало шепи. По-късно разбрах, че бил наркоман. А сигурно няма и 18. Отсреща пък, през улицата, един мургавелник се прави на сакат. Увил с бинтове единия си уж отрязан крак, влачи се и моли за пари. Има-няма два часа да съм седяла така, когато при мен пристига една циганка, цялата в дрипи. Започва да ме гълчи, да ме хока, да замахва с ръце заплашително: веднага да съм се омитала, това било нейното място, от години тя „работела“ тук. Ритна ми кутията и аз си тръгнах, какво да правя? И на улицата е борба, да знаеш! И там има позиции, има йерархия, има правила, които трябва да спазваш, за да оцелееш. На другия ден я гледам тази същата, увила се в едни шалове, прегърбила се нарочно, свила се, прави се на възрастна, за да я съжаляват хората.

Все едно… преместих се на друго място и лека-полека започнах да свиквам с новата си роля. Срам – не срам, всеки ден от обяд, че е по-топло, докъм 5-6 вечерта съм на улицата. Седя с картонената кутия отпред и наблюдавам десетките безизразни лица, преминаващи покрай мен. Жени с високи ботуши гордо почукват с токове по плочките, а по виновно хвърлените им погледи в кутията ми усещам, че и те страдат и просят за любов. Мъже с костюми уверено крачат с мобилни телефони в ръка, говорят важно, а като ме погледнат, в очите им виждам, че и те се молят за малко истина в света на собствената им лъжа. Семейства с деца ме подминават, докато душите им просят за липсата, която ги изяжда отвътре. И докато те мен съжаляват, аз плача с единственото си виждащо око за тях. И разбирам, че адът е на земята! Тук страдаме, за да се пречистим за по-добрия живот отвъд. Затова, нека ти кажа, аз не се срамувам от това, че прося, защото разбрах, че всички на тази земя сме просяци. Всеки от нас проси за частица от своята липсваща истина. Така и аз се моля за прошка за всички грешни души, които всеки ден минават край мен.

* Разказът е публикуван във „ФАКЕЛ“, на 21 януари, 2015 г. и е част от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива, 2014) на Бистра Величкова

Красимир Дамянов, ти, който си на небето

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор на Созополския семинар по творческо писане 2012 г. (ФЕК)

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор, в Художествената галерия в Созопол, по време на Семинара по творческо писане 2012 г. на Фондация „Елизабет Костова“). Снимка: Бистра Величкова

Не. Това не може да бъде вярно! Той е тук. Реалността, както винаги е измамна. Не й вярвайте! Не. Красимир Дамянов не е на небето. Той пише третата част от “Дневникът на една пеперуда”. Третата част, която каза, че “ще е посветена на илюзиите на свободата и времето в емиграция”. Виждам шеговитата му усмивка и енергичното му говорене. Виждам замисления му поглед, когато ми казва: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…”. После никога не продължаваше. А само се усмихваше със скрита болка в очите. Сякаш не искаше да ми каже някаква тайна, която знаеше. Сякаш не искаше да разочарова илюзиите ми. Искаше да запази вярата ми, която може би му напомняше за самия него. Вярата, която е важна за всеки творец. Писател. Човек. Краси беше идеалист до последно. С чувство за хумор. Непоколебим в критиката си. Импулсивен. Непринуден. Понякога без да искаше можеше да засегне някого с думите си, но темпераментното му поведение и чистосърдечната душа оправдаваше всичко. Нищо не беше със зла умисъл. Просто непреклонно желание за честност и справедливост.

За първи път видях Красимир Дамянов в Художествената галерия в Созопол, на 24 май 2012 г., на откриването на ежегодния Семинар по творческо писане на Фондация “Елизабет Костова”. Беше облечен в бял костюм. Скоро пристигнал от Испания, носеше лекия и весел средиземноморски дух. Пред събралата се аудитория от български и американски писатели и гости, той прочете първия разказ в живота си, който е написал и публикувал. Разказът “Бряг”:

– Какво е това?

– Еднодневки – спомни си той.

– Защо се наричат така?

– Защото живеят един ден.

Разказът беше за белите пеперуди, еднодневки, които се радват на живота, без да мислят какво идва после. Публиката беше в захлас. Двама американци споделяха помежду си впечатления след това. Единият каза: “Представи си, щом това е първият му разказ… Страшно добър е!”

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Следващите дни Красимир Дамянов водеше работните семинари по творческо писане на българската група писатели в Созопол. Говореше ни за геометрията на разказа, за златното сечение, за опорната точка. Успя дори да включи числата на Фибуначи в конструкцията на разказа. По време на една от лекциите, най-неочаквано отиде до една от дървените модернистични скулптури изложени в галерията и каза, че това е идеален пример за текстов модулатор. След което, постави хоризонтална дървена дъска, на самата конструкция, с 8 равномерно разпределени пирона по нея и закачи всички страници на разказа на един от участниците.

Разказ анализиран от КРасимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Разказ анализиран от Красимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

После каза, че ако всичко е инженерно премерено (нещо струва ми се доста трудно за един хуманитарен мозък като писателския, но не и за Краси, който беше и инженер), кулминацията на разказа трябва да се пада някъде на пирон номер 4 или 5. Разбира се, цялата група гледахме в захлас и весели погледи към артистичния му и необикновен подход на преподаване.

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация „Елизабет Костова“. Записки на Бистра Величкова.

Още пазя записките си от тези незабравими лекции и упражнения по писане. Краси съветваше още: “Винаги да има нещо, което да тегли читателя”, “Да се върви ясно към действието”, “Да се остави загадка. Не разкривай развръзката в началото”.

След семинара, той си замина обратно за Испания. В Барселона, където твореше и приемаше гости в своя емблематичен хостел, на Carrer de les Basses de Sant Pere 10. А нас, учещите се от него, ни остави да се опитваме да пишем и мислим върху съветите му…

Следващата ми среща с Красимир Дамянов беше през декември 2012 г., след премиерата на романа му “Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, на зимния Панаир на книгата. Помолих го за интервю. Беше словоохотлив и говорихме дълго. Разказа ми как през 1988 г. е писал сценария “Ти, който си на небето” за филм по романа на Виктор Пасков – „Балада за Георг Хених”. Говорихме си за вечното пътуване, за живота тук и там. За България и Чужбина. На въпроса ми дали, след 20 години живот в Испания, мисли да се върне един ден в родината, той ми отговори: “Аз никога не съм напускал България”.

Направихме още едно интервю през лятото на 2013 г., когато бяха протестите в София, срещу политиката на скоро спечелилата мнозинство партия на социалистите и т.н.

Всъщност, нямаше конкретен повод за интервю. Беше дошъл в България за няколко седмици и аз може би просто търсех причина да се срещнем и да слушам възгледите му, мислите му, идеите за това, което се случваше у нас, в литературата, в живота. Да чуя нещо, което да вдъхне надежда, вяра и посока, както умеят да правят само писателите. И след дълъг разговор, пак стигнахме до онази реплика, която е като улица без изход, като въздишката на стар мъдрец, който знае какво следва, но го пази в тайна, като последен поглед към залязващото слънце, като болезнената тишина, която следва когато някой голям и важен за света човек си отиде: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…” Искаше ми се, този път да продължи. Как е направен животът, Краси? Какво се случва един ден? Каква е тайната в многоточието? Защо мълчиш, Краси…?

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация „Елизабет Костова“

– Погледни ме в очите – мъжът докосна голото рамо на детето и го прегърна. – Мъчно ти е за белите пеперуди, познах ли?

– Да.

– Напразно се боиш. Когато станеш голям, ще разбереш – каза мъжът. – Те живеят съвсем малко. Един ден. Но това им стига, повярвай ми… Защото не знаят като нас, че има и друг, и друг, и друг ден! И още много-много дни…

Така завършва първият разказ на Красимир Дамянов. “Бряг”. Чувам вълните на морето по бреговете на Созопол. Виждам усмивката му и белия костюм. Той се отдалечава с лодка в морето. Но не като еднодневка, а като вечна пеперуда търсеща повече истина и свобода от тази, която грешната ни земя може да предложи на идеалист като него. Ще ни липсваш, Краси! И днес, и утре, и други ден, и още много-много дни… И след многоточието… Ти, който си на небето! И в сърцата на еднодневките!

Бистра Величкова

* Текстът е публикуван първо във „Факел“, на 11 януари, 2015 г.

При лекаря (разказ)

– Докторе, решила съм го! Ще ги махам! – каза жената, влизайки в кабинета.

– Чакайте, чакайте… Спокойно сега. Седнете първо да ви прегледам.

– Не, не. Няма какво и да ме преглеждате, аз ви казвам, че са много зле и са за вадене…

Доктора се усмихна и понечи да каже нещо, но жената продължи:

– Даже съм готова, ако кажете сега да влизаме в операционната – събличам се, слагам зелената престилка и шапка, и лягам. Само и само да се отърва от тази напаст.

Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

Жената седна на стол като не спираше да говори. Едва успявайки да вземе думата между разпокъсаните й обяснения, лекарят каза:

– Така, отворете хубаво устата и кажете “А-а-а”.

Следвайки инструкциите жената отвори уста:

– А-а-а!

Пациентката продължи с отворена уста:

– Аааа и о’те не’то… Там и’а е’ни сек’уети…

Доктора махна шпатулата, тя се закашля.

– Да, секрети има, вие сигурно сте ги видял?! – направи кратка пауза, изчаквайки доктора да отговори и точно, когато той понечи да каже нещо, тя вече загубила търпение го прекъсна – Добре, прегледахте ме значи! Да отивам ли в операционната?

– Вижте, госпожо… – опита се пак да вземе думата лекаря.

Жената отново не го остави да се доизкаже.

– Не, докторе, няма смисъл да ми спестявате, каквото и да е. Наясно съм, че ситуацията е много зле. Цяла нощ не съм спала от тия сливици, като две буци ги усещам, боли ме гърлото. Просто ще ме довършат психически.

– По принцип… – започна пак доктора.

– Да, да, ще ги махнем за по принцип. Напълно съм съгласна с вас. Аз помня, така една приятелка беше точно моят случай – гърлото й много зле, червени сливици, та се влачи сума ти време, с едни ангини. Ама, лекарят й не е бил като вас да й даде правилната диагноза и веднага да назначи операция. Иначе с пълна упойка ли мислите да я направите?

– Ами…

– Ами да, няма какво да се чудим, направо с пълна упойка, да не усетя нищо и вие да може на спокойствие да ги извадите всичките до една.

– Госпожо! Виждам, че вече сама си поставихте диагноза и лечение, но искате ли все пак да чуете и моето мнение?! – Каза вече изнервено доктора, изгубил търпение.

Жената леко се стресна от тона му. Погледна го плахо и едва каза, почти разплаквайки се:

– Олелелеее, значи е по-зле, отколкото си мислех…

– Госпожо! – лекарят продължи без да обръща внимание на емоционалната й реакция – Сливиците ви са напълно здрави, сочни и чисти. Няма налепи, няма секрети. В напълно добро здраве са.

При тези думи жената притихна, след което промълви:

– Ами това, че ги усещам като буци и ме болят?

– Внушавате си, госпожо! Най-много това да е, защото са ви малко по-широки криптите* и там се задържа храна и се получават топчета…

При последната реплика жената онемя. Стисна здраво дръжките на стола, преглътна напрегнато, впери ококорени очи в доктора и пророни:

– По-широки крипти! – после продължи пак настоятелно – Е, за това поне не трябва ли операция? Не могат ли да се стеснят?!

Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

– Не, госпожо, нищо не може да се направи! Пък и те с годините ще се стеснят и няма да ви правят проблеми! – отвърна развеселен лекаря. – Това е нормално! Господ ги е направил така сливиците на хората, за да могат да се хранят и дишат! И вие не сте изключение от човешкия вид.

Жената мълчеше и се чудеше какво да каже. Заоглежда се без цел ту наляво, ту надясно. После погледна пак лекаря и каза:

– Добре де, а някакви лекарства да ми предпишете все пак?

– За кое госпожо, след като сте здрава?

– Ами, ей така, заради тия крипти ли как ги нарекохте, и въобще, за да не се разболея, защото според мен…

– Госпожо… – стрелна я доктора с поглед.

Тя усети раздразнението му, но се осмели да каже плахо и тихо:

– Поне един антибиотик…? Да съм си сигурна…?! Моля ви се направете нещо, поне да не ми създава проблеми това гърло…

Докторът въздъхна уморено и каза:

– Добре, хайде, за да не кажете, че сте била напразно при лекаря… ще направя нещо за ваше добро…

Той oтиде до медицинския шкаф и взе ролка бинт и лейкопласт.

Минути по-късно, чакащите пред лекарския кабинет, видяха как вратата бавно се отваря. От там излезе, леко объркана жена. Устата й, чак до носа беше покрита в здрава бинтова превръзка. През бинта се чуваха нечленоразделни звуци на пациентката:

– Кккк…. ддд?!! Ккк…?!!

Малко след нея на вратата се появи леко развеселения доктор, който й махаше за довиждане, с думите:

– Да, да, точно така. И нали се разбрахме, да говориме по-малко, за да не е криптите да се разширят още повече!

След което през неумело прикрит смях каза:

– Моля, следващият!

* Крипти на сливиците са отвори между клетките на сливицата. Някои хора имат по-широки крипти, което не е опасно или ненормално. С възраста те се стесняват.

Starshel_front_12.12.2014Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

Други хумористични разкази от автора, публикувани във в. „Стършел“ са: „Богатство на езика“ (2013 г.) и „Котка в клетка“ (2014 г.)

На журналистиката – с любов и омерзение (Как да пишеш без да пишеш)

“После, след като сверих часовника си с часовника в тоалетната, тръгнах по дългия, мокър, постлан с камъни хълм към града. Не обръщах внимание на светкавиците, които тряскаха около мен. Или ми беше писано да ме убият, или не”.

“На Есме с любов и омерзение”, Дж. Д. Селинджър

Журналистиката днес. Снимка: Тайм Бартел

Журналистиката днес. Снимка: Тайм Бартел

Журналистика?! Какво беше това? Това е професията, която изчезна. Няма я. Назовавана като “втората най-древна професия” от Дафин Тодоров (вж. “Редакторе, къде си?” от Енчо Господинов) вече просто не съществува. Явно стремежът към първата най-древна професия е надделял. Разбира се, трябва да се развиваме и да се стремим да сме първи. Макар и това да означава първи по глупостта!

С всяка година България пада все по-надолу във всички видове класации за свобода на словото. Не са публично известни собствениците на медиите, нито начините на тяхното финансиране. Това е достатъчно красноречиво за тяхното ниво и свобода. Но нека да оставим настрана тези големи въпроси без отговор. И без друго “добрите” журналисти у нас отдавна не задават въпроси.

В настоящия текст ще отбележа скромните си впечатления от това в какво се е превърнала “втората най-древна професия”, някога обществено значима, а днес срамна и безсмислена. Как се е деформирала в изродоподобно изчадие и как се “правят” новини без да ставаш от стола и само с натискане на двата бутона на мишката на компютъра. И защо мислещите журналисти не са добре приети в тази среда.

Copy-Paste журналистиката

Copy-paste журналистиката е най-голямото извращение в професията, което се случи през последните 5-6 години. С отпадането на хартиените издания, с развитието на интернет и появата на все повече – стотици и хиляди сайтове, наричащи себе си – медии, се създаде нов стил на работа. А именно, писане на новини без да се излиза от редакцията, без да се ходи на пресконференции или на срещи с хора. И най-важното – без да се пише!

Много хора са запознати с този абсурден феномен. Но накратко – писането на copy-paste новини, означава – наричащия се себе си журналист, седнал удобно в офис помещение, смеещо да бъде наречено редакция – разглежда други новинарски онлайн сайтове и следи дали те няма да пуснат някоя новина, която в неговата медия все още я няма.

Има по-елитни сайтове, основни, които се следят и всички копират от тях. Или преразказват сутрешните блокове и новините по телевизията.  Забележка – тук не говорим за информационни агенции, към които въпросните медии имат абонамент за новини. Единици са тези, с бегли ценности от по-старо време, които плащат и имат абонамент за новинарски агенции като БТА, Ройтерс, Асошиейтед прес и др. Най-новите онлайн медии не си правят труда да плащат за подобни неща. Защо, след като краденето на новини е безплатно, лесно и никой не ги наказва?!

И така, писането на новини става като се копират текстове от една медия в друга. Това разбира се е незаконно по смисъла на Закона за авторското право и сродните му права. Но, журналистите от нов вид, които са находчиви и бързо се приспособяват към новите условия,  са му хванали цаката, шефовете учат младите си колеги (най-често стажанти) как се прави това без “да те хванат”: “Пренапиши новината с твои думи, със синоними. Смени словореда и заглавието”. И стажанта (а и не само!), най-често все още студент в университета слуша, защото не знае как би трябвало да бъде и щом шефа казва…

Започва да “пише” с двата бутона на мишката. С левия бутон копира новината от другия сайт, с десния избира “copy”. След това отваря онлайн системата, където пишат новини и натиска пак десния бутон като избира “paste”. И новината е готова. “Победител” в редакцията е този, който публикува най-много токива новини за един ден! Към този метод на писане се включва и препечатване на прес съобщения. Важното е да има оборот на сайта, да се бълва съдържание, да се чете, за да има кой да слага банери с реклами. А вече, дребната подробност за това до колко е смислено всичко това, какво се казва и съобщава на хората с тези “новини”, това дори не се коментира.

В едно онлайн издание, за което работех, млад колега (1-ви курс журналистика) не разбираше негодуванието ми към този долнопробен стил на работа и липсата на всякаква мисъл, както и на всякакво реално писане и осмисляне. Той ми се смееше приятелски и ми казваше: “Е, ти к’во сега, искаш и да пишеш ли?”. Окуражен от моето мълчание, което приемаше като обърканост и явно неразбиране към нещата, продължаваше: “Гледай сега, аз винаги съм мечтаел да стана журналист. И страшно много ми харесва тази работа в момента. Блъскаш яко новини. Супер динамично. Аз и без друго най-мразя да пиша. Много време отнема… А и трябва да мислиш…”

Беше симпатяга. И беше искрен.

Младите не мислят и бълват новини, старите – пишат в блоговете си безплатно!

В последните 5-6 години редакциите и медиите се напълниха с голямо мнозинство от такива млади колеги. Не можем да ги критикуваме за нищо. Те са жертви на тази среда, това виждат и това смятат, че е правилно. Много често, те попадат в екип, в който са предимно хора като тях, липсват сериозни журналисти с опит, от които могат наистина да научат нещо. А къде са старите журналисти с опит и познания? Вкъщи. Пишат анализи на парче или за блоговете си.

Най-лошото е, че се възпитава цяло едно поколение от такива журналисти, които не пишат и не четат, а знаят само да копират и крадат текстове и новини. И не е случайно, че масово се наемат такива млади хора, с все още неизградени позиции за живота и професията. Защото те са лесно манипулируеми, лесно могат да се моделират и командват какво, и как да пишат. Плаща им се малко, наемат се без договори. Водят се стажанти. И има такива, които в един момент се оказва, че са стажанти от 4 години в една медия. Правят ги на маймуни и ги пързалят по всички възможни параграфи, само защото са млади, не са съвсем наясно с правата и задълженията си, а и нямат много избор. Ако са в София, трябва да плащат за квартира и ако искат да живеят и работят тук, трябва да слушат и да правят, каквото трябва.

Стажанти, вместо опитни журналисти

Това т. нар. подновяване на екипите в медиите със значителна вълна от млади хора не е случайно. Наблюдава се, че медиите тръгнаха рязко надолу, от 2009 г. насам, след въпросната глобална икономическа криза. Настъпиха масови съкращения и драстично намаляване на заплатите на утвърдени журналисти. Един ужасно голям процент от силни пера и имена изчезна от публичното пространство в рамките на 3-4 години. Медиите твърдяха, че нямат пари да плащат за анализи и коментари, и тези отдели просто изчезнаха. А журналистите започнаха да се спасяват по единично, кой както може – с лични безплатни блогове, където публикуват позициите си, писане на свободна практика и предлагане на материали за различни издания.

Бъдете спокойни! Аз съм журналист копи-пейст журналист, който не мисли

Бъдете спокойни! Аз съм копи-пейст журналист, който не мисли, а само копира новини и статии!

Това изтласкване в периферията на хора с опит в професията е доста пагубно за цялото ни общество. Ако няма кой да анализира новините, събитията, да обясни на хората кое защо се случва, да критикува остро процесите в държавата, то тогава вървим по много грешен и саморазрушителен път.

Така на пръв поглед нещо уж безобидно като копирането на новини между сайтовете, се оказва само върха на айсберга, под който се коренят много по-дълбоки проблеми и процеси.
Оказва се, че на днешната журналистика не й трябват мислещи хора, с критично мислене, не й трябват задълбочени статии, авторски текстове, разследвания.

Извратения изрод наричащ се днес журналистика – иска новини на килограм! Нищо повече! Няма значение нито съдържанието, нито източника, нито авторството! Важното е да има новини, за да се върти оборота на онлайн сайта на медията! Но нека не забравяме, че медиите не са търговски предприятия и фабрики. Тяхната цел не е да произвеждат каквото и да е съдържание, само и само да спечелят пари. Тяхната цел е да произвеждат смисъл, да осмислят процесите в обществото, да възпитават, да създават нагласи у хората и да обясняват обективно случващото се.

Нека настоящите управители и редактори на медии спрат за момент патологичното бълване на новини – къде поръчкови и партийни, къде по проекти, от където са финансирани – и се замислят над простия, но съществен въпрос, важен за професията: “Защо?”. Защо публикуваме тази новина? Защо съществува нашето издание? С какво помагаме на обществото? Не е достатъчно само да информирате обществото в пет реда за победителя в Биг Брадър, за прогнозата за времето, за катастрофи, убийства и политически решения от новото правителство. Не е достатъчно и след като копирате 10-тина новини да смятате работния ден за успешно приключил. Денят ви дори не е започвал…

40-50 лв. за авторски текст е подигравка

Ако не бяха изгонили принудително мислещитете в журналистиката, като им предлагаха все по-ниски и унизителни заплати, невъзможни за оцеляване, сега и медиите  щяха да са на по-високо ниво и да имат авторитет. Но това очевидно не интересува настоящите управители и главни редактори, много от които дори не са известни като имена.

Противно на разпространяващото се мнение, има кой да чете и има много хора, които се интересуват от задълбочени материали и анализи, а не само от новини в секунда. Защото хората, широката публика, са хора като вас, като управителите и редакторите, не са с нещо по-малоумни. Но хонорар от типа на 40-50 лева, а и по-малко, за аналитичен авторски текст, на човек с име и опит е меко казано подигравка и индиректен намек, че подобен текст няма стойност и не е необходимо.

За това, да са живи и здрави младите стажанти, не изискващи много и не критикуващи, които бързо и лесно се вписват в новите цели и търсения на журналистическата професия днес у нас. И докато си мислят някои главни редактори, че по този начин печелят, нека не забравят, че и те са част от това общество и със своите методи на работа и хитрини, закопават и погубват не само нас, но и себе си.

Накрая ще завърша отново с цитат от разказа “На Есме с любов и омерзение” на Дж. Д. Селинджър, с надеждата, че един ден ще се събудим преродени и цялата реалност днес ще се окаже просто лош сън:

“… видя, че стъклото му се беше счупило. Попита се дали иначе часовникът се е запазил здрав, но не посмя да го навие, за да провери. Остана да седи още дълго тъй, с часовника в ръка. После изведнъж, едва ли не с дива радост, усети, че го наляга сън.
Доспи ли се някому истински, Есме, винаги има надежда той отново да стане човек с непокътнати способности”.

П.С. Уважаеми, колеги, да, можете да копирате този материал на вашите сайтове, за да запълните малко съдържание във фабриката за новини. Само че това не е новина, не знам дали ще ви свърши работа! И бъдете коректни и не пренаписвайте текста, не сменяйте заглавието! И цитирайте автора! В някогашната журналистика това е елементарна етика. И без друго е безплатно. Дано само преди да направите copy-paste, да ви остане време и да прочетете текста!

Бистра Величкова

* Статията е публикувана за първи път в E-vestnik на 21 ноември, 2014 г.

Двойна измама/Double Delusion – 2014 review

Statistical review of the most read articles on the blog Double Delusion for 2014.

This blog was viewed about 18,000 times in 2014.

The concert hall at the Sydney Opera House holds 2,700 people. If it were a concert at Sydney Opera House, it would take about 7 sold-out performances for that many people to see it.

In 2014, there were 19 new posts, growing the total archive of this blog to 109 posts.

The busiest day of the year was July 9th with 291 views. The most popular post that day was Градушката в София – снимки и видео.

The posts that got the most views in 2014:

The blog was visited from 83 countries. Most visitors came from Bulgaria. The United States & UK were not far behind.

Click here to see the complete report.

Annual report of the blog Double Delusion for 2013