Красимир Дамянов, ти, който си на небето

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор, в Художествената галерия в Созопол, по време на Семинара по творческо писане 2012 г. на Фондация „Елизабет Костова“). Снимка: Бистра Величкова

Не. Това не може да бъде вярно! Той е тук. Реалността, както винаги е измамна. Не й вярвайте! Не. Красимир Дамянов не е на небето. Той пише третата част от “Дневникът на една пеперуда”. Третата част, която каза, че “ще е посветена на илюзиите на свободата и времето в емиграция”. Виждам шеговитата му усмивка и енергичното му говорене. Виждам замисления му поглед, когато ми казва: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…”. После никога не продължаваше. А само се усмихваше със скрита болка в очите. Сякаш не искаше да ми каже някаква тайна, която знаеше. Сякаш не искаше да разочарова илюзиите ми. Искаше да запази вярата ми, която може би му напомняше за самия него. Вярата, която е важна за всеки творец. Писател. Човек. Краси беше идеалист до последно. С чувство за хумор. Непоколебим в критиката си. Импулсивен. Непринуден. Понякога без да искаше можеше да засегне някого с думите си, но темпераментното му поведение и чистосърдечната душа оправдаваше всичко. Нищо не беше със зла умисъл. Просто непреклонно желание за честност и справедливост.

За първи път видях Красимир Дамянов в Художествената галерия в Созопол, на 24 май 2012 г., на откриването на ежегодния Семинар по творческо писане на Фондация “Елизабет Костова”. Беше облечен в бял костюм. Скоро пристигнал от Испания, носеше лекия и весел средиземноморски дух. Пред събралата се аудитория от български и американски писатели и гости, той прочете първия разказ в живота си, който е написал и публикувал. Разказът “Бряг”:

– Какво е това?

– Еднодневки – спомни си той.

– Защо се наричат така?

– Защото живеят един ден.

Разказът беше за белите пеперуди, еднодневки, които се радват на живота, без да мислят какво идва после. Публиката беше в захлас. Двама американци споделяха помежду си впечатления след това. Единият каза: “Представи си, щом това е първият му разказ… Страшно добър е!”

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Следващите дни Красимир Дамянов водеше работните семинари по творческо писане на българската група писатели в Созопол. Говореше ни за геометрията на разказа, за златното сечение, за опорната точка. Успя дори да включи числата на Фибуначи в конструкцията на разказа. По време на една от лекциите, най-неочаквано отиде до една от дървените модернистични скулптури изложени в галерията и каза, че това е идеален пример за текстов модулатор. След което, постави хоризонтална дървена дъска, на самата конструкция, с 8 равномерно разпределени пирона по нея и закачи всички страници на разказа на един от участниците.

Разказ анализиран от Красимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

После каза, че ако всичко е инженерно премерено (нещо струва ми се доста трудно за един хуманитарен мозък като писателския, но не и за Краси, който беше и инженер), кулминацията на разказа трябва да се пада някъде на пирон номер 4 или 5. Разбира се, цялата група гледахме в захлас и весели погледи към артистичния му и необикновен подход на преподаване.

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация „Елизабет Костова“. Записки на Бистра Величкова.

Още пазя записките си от тези незабравими лекции и упражнения по писане. Краси съветваше още: “Винаги да има нещо, което да тегли читателя”, “Да се върви ясно към действието”, “Да се остави загадка. Не разкривай развръзката в началото”.

След семинара, той си замина обратно за Испания. В Барселона, където твореше и приемаше гости в своя емблематичен хостел, на Carrer de les Basses de Sant Pere 10. А нас, учещите се от него, ни остави да се опитваме да пишем и мислим върху съветите му…

Следващата ми среща с Красимир Дамянов беше през декември 2012 г., след премиерата на романа му “Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, на зимния Панаир на книгата. Помолих го за интервю. Беше словоохотлив и говорихме дълго. Разказа ми как през 1988 г. е писал сценария “Ти, който си на небето” за филм по романа на Виктор Пасков – „Балада за Георг Хених”. Говорихме си за вечното пътуване, за живота тук и там. За България и Чужбина. На въпроса ми дали, след 20 години живот в Испания, мисли да се върне един ден в родината, той ми отговори: “Аз никога не съм напускал България”.

Направихме още едно интервю през лятото на 2013 г., когато бяха протестите в София, срещу политиката на скоро спечелилата мнозинство партия на социалистите и т.н.

Всъщност, нямаше конкретен повод за интервю. Беше дошъл в България за няколко седмици и аз може би просто търсех причина да се срещнем и да слушам възгледите му, мислите му, идеите за това, което се случваше у нас, в литературата, в живота. Да чуя нещо, което да вдъхне надежда, вяра и посока, както умеят да правят само писателите. И след дълъг разговор, пак стигнахме до онази реплика, която е като улица без изход, като въздишката на стар мъдрец, който знае какво следва, но го пази в тайна, като последен поглед към залязващото слънце, като болезнената тишина, която следва когато някой голям и важен за света човек си отиде: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…” Искаше ми се, този път да продължи. Как е направен животът, Краси? Какво се случва един ден? Каква е тайната в многоточието? Защо мълчиш, Краси…?

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация „Елизабет Костова“

– Погледни ме в очите – мъжът докосна голото рамо на детето и го прегърна. – Мъчно ти е за белите пеперуди, познах ли?

– Да.

– Напразно се боиш. Когато станеш голям, ще разбереш – каза мъжът. – Те живеят съвсем малко. Един ден. Но това им стига, повярвай ми… Защото не знаят като нас, че има и друг, и друг, и друг ден! И още много-много дни…

Така завършва първият разказ на Красимир Дамянов. “Бряг”. Чувам вълните на морето по бреговете на Созопол. Виждам усмивката му и белия костюм. Той се отдалечава с лодка в морето. Но не като еднодневка, а като вечна пеперуда търсеща повече истина и свобода от тази, която грешната ни земя може да предложи на идеалист като него. Ще ни липсваш, Краси! И днес, и утре, и други ден, и още много-много дни… И след многоточието… Ти, който си на небето! И в сърцата на еднодневките!

Бистра Величкова

* Текстът е публикуван първо във „Факел“, на 11 януари, 2015 г.