Колко са важни зимните шапки (In memoriam)

Проф. Тодор Петев. Снимка: ФЖМК

Проф. Тодор Петев. Снимка: ФЖМК

Почина проф. Тодор Петев, късно вечерта на 14 октомври, 2015 г. Преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация (ФЖМК) на Софийския университет “Свети Климент Охридски” (виж справка за него накрая на текста).
Тъжна новина. Една от онези, които винаги идват неочаквано. Веднага се сещам за мисъл на проф. Петев, която той ни каза по време на една от лекциите по Теории за масовата комуникация.

Той каза: “Впускайте се в живота, живейте го и пътувайте. Пътувайте, защото днес границите са отворени, но утре може отново да се затворят, защото всичко е циклично”.

Това ни го каза през 2007 г., когато България влезе в Европейския съюз и никой дори не помисляше, че границите могат отново да бъдат затворени. И то толкова скоро. А днес сме свидетели на първите прояви на това. Голяма част от нас тогава, плануваха да зaминат на лятна бригада в САЩ и тези негови думи ни стимулираха още повече за нов опит отвъд океана и по света. Самият той често ни разказваше истории от неговия престой като преподавател в САЩ. Разправяше ни как всяка сутрин тичал по брега на океана и гледал простора в далечината, и си мислел колко далеко е всъщност България. Не го познавах без инвалидна количка. За това се опитах да си го представя как тича свободно. Мислено съжалявах за съдбата му. Въпреки това, усещах, че той беше много по-свободен от всички, които имаха щастието да са здрави и да ходят без помощ. Той излъчваше сила и висок дух. С веселия си, висок глас, по коридора на факултета зареждаше всички.

Лекциите на професор Петев във Факултета по журналистика и масова комуникация бяха повече лекции за живота, отколкото лекции по журналистика. Самият факт, че той идваше всяка седмица, движейки се трудно в инвалидната си количка и заставаше пред нас, с широка усмивка и бодро питаше всички ни как се чувстваме днес, това вече беше урок по сила на духа. Всички наши дребни студентски, младежки проблеми внезапно се изпаряваха и професорът ни караше да се усмихнем и ние. Той беше по-енергичен, позитивен и весел от всички нас – три групи 20-годишни второкурсници, които смятаха, че по-трудно от изпитите в края на семестъра – няма! И по-голяма трагедия от любовната, едва ли може да съществува.

На една от лекциите в началото на декември, повечето бяхме разсеяни, защото тихо обсъждахме и се вълнувахме от предстоящия студентски празник, на 8-ми декември. Професорът усети, че в този ден май няма да успее да ни заинтригува с теоретичните методи в комуникацията и медиите, и реши да ни разкаже за неговия 8-ми декември. Тогава определено постигна пълна тишина в залата и привлече всички погледи към себе си:

“И ние така като вас, бяхме млади. Знам, че не можете да си го представите, но е така. 8-ми декември беше голям празник. В задния двор на Ректората се бяхме събрали, имаше музика, вино от едни бъчви. Виното се лее, ама пък свършиха чашите. И как да стане?! Ние сме жадни, вода не смеем да пием. А нали и трябва да поканим дамите на танци. Чудим се с приятелите какво да правим. Аз изведнъж си свалих зимната шапка и казвам, сипвайте виното тук, няма какво да му мислим. И всички последваха примера ми. Тогава разбрах колко важно нещо са зимните шапки”.

Залата избухна в смях. Толкова много ни хареса идеята на професора, че бяхме решили да я изпробваме и ние, дори някои се заканиха, че ще си вземат по няколко шапки за предстоящия празник!

Разбира се, разказвам историята по памет, но виното в шапката се е запечатало ясно и винаги ме кара да се усмихвам, като си спомням тази история.

От професор Петев научихме, че дори да си взел всичките си изпити във Факултета (дори този по “Статистика” и “История на Балканите”) има един изпит, който е най-труден, за който няма конспект, няма предварително написани материали, според които да се подготвиш, няма и точни критерии за оценяване. Това е изпитът на собствения ти живот. За него никой университет не може да те подготви. Но преподавателите като професор Петев, поне могат да ти подскажат, че съществува такъв и трябва да дадеш всичко от себе си, за да го пребориш, каквито и абсурди да включва той. И да запазиш усмивката на лицето си, въпреки всичко. И винаги да се опитваш да намериш решение на проблемите, дори когато чашите за вино са свършили. Винаги има какво да се направи. Просто помислете с главата си и свалете шапката си, за да се напълни с алтернатива, която ще ви стопли и даде смисъл да продължите.

Усмихнат, бодър, енергичен, с висок дух, въпреки всичко! Така ще го помним ние студентите, а и вероятно всички, които са го познавали. Благодарим Ви професор Петев, че ни показахте как се усмихва човек, въпреки живота. И как се живее вечно, въпреки смъртта! Поклон пред светлата Ви памет!

—————————–
Проф. д-р Тодор Петев е социолог и изследовател на масовите комуникации. Основател е на катедрата на ЮНЕСКО “Комуникация и връзки с обществеността” във Факултета по журналистика и масова комуникация. Бил е декан на ФЖМК в периода 1993 – 1995 г. Има публикации във Франция, Румъния, САЩ и Чехия. Изнасял е лекции по връзки с обществеността при криза. Специализирал е в Полша и САЩ – Фулбрайт изследовател. Носител е на отличия на ЮНЕСКО, ИПРА, БДВО и Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Носител на наградата “PR легенда” от втория PR фестивал, организиран от Българското дружество за връзки с обществеността и асоциацията на имиджмейкърите “Имагинес” (2008 г.).

* Текстът на Бистра Величкова е публикуван за първи път в Е-vestnik, на 17 Октомври 2015 г.

Advertisements

Красимир Дамянов, ти, който си на небето

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор на Созополския семинар по творческо писане 2012 г. (ФЕК)

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор, в Художествената галерия в Созопол, по време на Семинара по творческо писане 2012 г. на Фондация „Елизабет Костова“). Снимка: Бистра Величкова

Не. Това не може да бъде вярно! Той е тук. Реалността, както винаги е измамна. Не й вярвайте! Не. Красимир Дамянов не е на небето. Той пише третата част от “Дневникът на една пеперуда”. Третата част, която каза, че “ще е посветена на илюзиите на свободата и времето в емиграция”. Виждам шеговитата му усмивка и енергичното му говорене. Виждам замисления му поглед, когато ми казва: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…”. После никога не продължаваше. А само се усмихваше със скрита болка в очите. Сякаш не искаше да ми каже някаква тайна, която знаеше. Сякаш не искаше да разочарова илюзиите ми. Искаше да запази вярата ми, която може би му напомняше за самия него. Вярата, която е важна за всеки творец. Писател. Човек. Краси беше идеалист до последно. С чувство за хумор. Непоколебим в критиката си. Импулсивен. Непринуден. Понякога без да искаше можеше да засегне някого с думите си, но темпераментното му поведение и чистосърдечната душа оправдаваше всичко. Нищо не беше със зла умисъл. Просто непреклонно желание за честност и справедливост.

За първи път видях Красимир Дамянов в Художествената галерия в Созопол, на 24 май 2012 г., на откриването на ежегодния Семинар по творческо писане на Фондация “Елизабет Костова”. Беше облечен в бял костюм. Скоро пристигнал от Испания, носеше лекия и весел средиземноморски дух. Пред събралата се аудитория от български и американски писатели и гости, той прочете първия разказ в живота си, който е написал и публикувал. Разказът “Бряг”:

– Какво е това?

– Еднодневки – спомни си той.

– Защо се наричат така?

– Защото живеят един ден.

Разказът беше за белите пеперуди, еднодневки, които се радват на живота, без да мислят какво идва после. Публиката беше в захлас. Двама американци споделяха помежду си впечатления след това. Единият каза: “Представи си, щом това е първият му разказ… Страшно добър е!”

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Следващите дни Красимир Дамянов водеше работните семинари по творческо писане на българската група писатели в Созопол. Говореше ни за геометрията на разказа, за златното сечение, за опорната точка. Успя дори да включи числата на Фибуначи в конструкцията на разказа. По време на една от лекциите, най-неочаквано отиде до една от дървените модернистични скулптури изложени в галерията и каза, че това е идеален пример за текстов модулатор. След което, постави хоризонтална дървена дъска, на самата конструкция, с 8 равномерно разпределени пирона по нея и закачи всички страници на разказа на един от участниците.

Разказ анализиран от КРасимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Разказ анализиран от Красимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

После каза, че ако всичко е инженерно премерено (нещо струва ми се доста трудно за един хуманитарен мозък като писателския, но не и за Краси, който беше и инженер), кулминацията на разказа трябва да се пада някъде на пирон номер 4 или 5. Разбира се, цялата група гледахме в захлас и весели погледи към артистичния му и необикновен подход на преподаване.

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация „Елизабет Костова“. Записки на Бистра Величкова.

Още пазя записките си от тези незабравими лекции и упражнения по писане. Краси съветваше още: “Винаги да има нещо, което да тегли читателя”, “Да се върви ясно към действието”, “Да се остави загадка. Не разкривай развръзката в началото”.

След семинара, той си замина обратно за Испания. В Барселона, където твореше и приемаше гости в своя емблематичен хостел, на Carrer de les Basses de Sant Pere 10. А нас, учещите се от него, ни остави да се опитваме да пишем и мислим върху съветите му…

Следващата ми среща с Красимир Дамянов беше през декември 2012 г., след премиерата на романа му “Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, на зимния Панаир на книгата. Помолих го за интервю. Беше словоохотлив и говорихме дълго. Разказа ми как през 1988 г. е писал сценария “Ти, който си на небето” за филм по романа на Виктор Пасков – „Балада за Георг Хених”. Говорихме си за вечното пътуване, за живота тук и там. За България и Чужбина. На въпроса ми дали, след 20 години живот в Испания, мисли да се върне един ден в родината, той ми отговори: “Аз никога не съм напускал България”.

Направихме още едно интервю през лятото на 2013 г., когато бяха протестите в София, срещу политиката на скоро спечелилата мнозинство партия на социалистите и т.н.

Всъщност, нямаше конкретен повод за интервю. Беше дошъл в България за няколко седмици и аз може би просто търсех причина да се срещнем и да слушам възгледите му, мислите му, идеите за това, което се случваше у нас, в литературата, в живота. Да чуя нещо, което да вдъхне надежда, вяра и посока, както умеят да правят само писателите. И след дълъг разговор, пак стигнахме до онази реплика, която е като улица без изход, като въздишката на стар мъдрец, който знае какво следва, но го пази в тайна, като последен поглед към залязващото слънце, като болезнената тишина, която следва когато някой голям и важен за света човек си отиде: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…” Искаше ми се, този път да продължи. Как е направен животът, Краси? Какво се случва един ден? Каква е тайната в многоточието? Защо мълчиш, Краси…?

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация „Елизабет Костова“

– Погледни ме в очите – мъжът докосна голото рамо на детето и го прегърна. – Мъчно ти е за белите пеперуди, познах ли?

– Да.

– Напразно се боиш. Когато станеш голям, ще разбереш – каза мъжът. – Те живеят съвсем малко. Един ден. Но това им стига, повярвай ми… Защото не знаят като нас, че има и друг, и друг, и друг ден! И още много-много дни…

Така завършва първият разказ на Красимир Дамянов. “Бряг”. Чувам вълните на морето по бреговете на Созопол. Виждам усмивката му и белия костюм. Той се отдалечава с лодка в морето. Но не като еднодневка, а като вечна пеперуда търсеща повече истина и свобода от тази, която грешната ни земя може да предложи на идеалист като него. Ще ни липсваш, Краси! И днес, и утре, и други ден, и още много-много дни… И след многоточието… Ти, който си на небето! И в сърцата на еднодневките!

Бистра Величкова

* Текстът е публикуван първо във „Факел“, на 11 януари, 2015 г.