“Think how you love me,” she whispered.
“I don’t ask you to love me always like this, but I ask you to remember.
Somewhere inside me there’ll always be the person I am tonight.”
F. Scott Fitzgerald
“Tender is the Night”
There are millions of suns left. Това чете езикът ми, докато бавно минава по татуираните думи върху меката кожа на врата ти. Уолт Уитман е писал тази поема за теб. Знаел е за златистите косъмчета, които се показват като стръкчета трева, измежду инжектираните със зеленикаво мастило думи под кожата ти. Думи, които попиват в устните ми, милиони слънца, които докосват лъчи на върха на езика ми. Главата ти е наведена надолу. Косата ти пада пред лицето. Хващаш дланите ми, докато съм зад теб. Вплиташ пръсти между моите. Стискаш ме силно, сякаш, за да усетя силата на думите, силата на езика. Едната презрамка на черния ти потник е паднала под рамото. Доближавам устни до ухото ти и чета мислите ти с език, усещам релефа им, сякаш са татуирани в ушната ти мида. Знам, че този миг в средата на нощта ни обещава единствено невъзможна вечност. „Нещастна любов на двама щастливи“, както казва един от героите в пиеса на Вирипаев. Нощта ще свърши скоро, за това бързам да те запомня в щрихи – лице с остри черти, жизнени, бързи очи, с дълги черни мигли, клепачи с черен молив, които танцуват, когато се усмихваш. Рядко се усмихваш. Излъчваш студенина и не допускаш никого до себе си. Това ме привлича до обезумяване. Както и малките бръчки в краищата на очите ти, които се сливат при всяка усмивка. Усмивката, с която позволяваш да видя душата ти. Пишеш поезия, но знаеш, че за всички изгреви и залези вече е писано. Тогава за какво да пишеш? И защо? Не са останали нито думи, нито емоции, за които да разкажеш. Милиони слънца са залязли, милиони слънца са останали. Всичко вече е изживяно, написано, татуирано по телата. Stop this day and night with me and you shall possess the origin of all poems. Черното на нощта ни поглъща и губи. Отново докосвам с език ръкописните думи на врата ти. Изживявам всичко отново. И изгревът, и залезът едновременно. И сътворението на земята, и рая. Усещам първия миг, в който погледите ни се срещнаха, първия допир с кожата ти. Единственият начин да съм с теб завинаги е да се превърна в златист стрък трева, измежду думите на врата ти. Нощем ще настръхвам от студа. Сутрин ще се будя с бистри капки сутрешна роса. Ти няма да знаеш, че съществувам. Никога няма да можеш да ме видиш. Ще гледаш слънцето право в очите, а аз ще стоя винаги зад теб, както в тази нощ, която никога повече няма да се повтори. Милиони пъти, няма да се повтори.
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
*„Милиони слънца са останали“ (в превод от анг. ез.) – думи от поемата „Стръкчета трева“, „Песен за мен“ на Уолт Уитман.
** Разказът е публикуван за първи път в сп. „Море“, брой 2/2020 г.
Двойна измама / Double Delusion 