“Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна”: за втората кожа, с която оцеляваме

“Където и да съм нося свой собствен затвор”, казва в едно от стихотворенията си Катерина Стойкова в стихосбирката си “Втора кожа” (изд. “ICU”, 2018 г.). До този затвор ние можем да се докоснем като прочетем книгата ѝ, която звучи като автобиография. На моменти стиховете са написани като проза, но имат собствен поетичен ритъм. И с всяко следващо стихотворение сякаш се развива сюжет. Това е един поетичен разказ за тежко детство, което човек осмисля цял живот и за което събира сили да говори чак като възрастен. Това е едно минало, което не е минало. То остава в душата на човека, където детето e завинаги наранено и белязано от всичко случило се. Стихосбирката разказва за едно детство, което се е случило на “Терасата на осмия етаж”. Това е много ключов топос в цялата поетична книга на Катерина Стойкова. Терасата на осмия етаж остава символ на преживяното насилие, болка, заплахи и страх. Това място продължава да съществува в съзнанието на героинята, дори когато тя емигрира в Америка: “От всичко мога да се лиша, / освен от терасата”. Всъщност усещането за автобиографичност на стихосбирката се подсилва именно от използването на сходни събития с биографията на самата авторка, като например заминаването ѝ в Америка, както и директното споменаване на името ѝ в много от стиховете (Катя, Катенце и т.н.).

Стихосбирката може да се разглежда и като откровена лична история, която разказва за домашното насилие, сред което едно момиче израства и как последствията от това ѝ влияята, когато тя вече е зряла жена. Стереотипът за бащата-пианица, който бие майката и децата си, оживява като изключително автентична и болезнено откровена лична история във “Втора кожа”. Именно тази откровеност прави книгата толкова дълбока и въздействаща. Тя не търси самоцелно да адресира социални проблеми в обществото, не работи с фрази тип лозунги в защита правата на жените, а разказва от първо лице за детство белязано от насилието на бащата върху семейството.

Книгата не осъжда, тя разказва с болка за това как майката отива в болница и крие синините на побоя от съпруга си. Майката, която винаги прощава на мъжа си за насилието върху нея и грубото му отношение, “защото той иначе много ни обича”. Накрая, обаче, нервите ѝ не издържат и обвинява дъщеря си, че “Заради теб стоя с него. / За да имаш баща”. И тежката присъда, която родител може да каже на детето си: “Ако те нямаше теб, отдавна да съм се хвърлила през / терасата”. Отново символичното място, където се случва голяма част от действието в книгата.

Рецензията на стихосбирката “Втора кожа” на Катерина Стойкова (изд. “ICU”, 2018 г.) от Бистра Величкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 5-11.12.2018 г., стр. 4

Детето изнемогващо в тежката семейна обстановка, прави опит да се самоубие като поглъща много аспирини. В отговор получава укор от “най-добрата приятелка на мама”, която “нареди да съм жалела майка си и да съм ѝ пестяла тревогите”. А самата майка забранява на дъщеря си да казва за своя опит да отнеме живота си, за да не я “затворят в лудницата”. Всичко трябва да бъде скрито, болката да остава в тайна. Сякаш целта е за пред съседите, за пред обществото, те да изглеждат като порядъчно семейство – майка, баща и дете, които се обичат. А през цялото това време на прикриване и търпене на насилието, върху детето бавно расте втората кожа. Тя така добре прилепва, че му става като първа и то спира да чувства, защото вижда, че помощ и състрадание няма: “Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна” (стихотворението “Три случки”).

Стихосбирката “Втора кожа” разказва в поезия болезнено лична история, в чиито сюжет накрая дори присъства опит за разговор с причинителя на насилието и травмите в детството. Лирическата героиня на Катерина Стойкова се връща от Америка и опитва да говори с баща си за трудното им минало, но той отказва, заявявайки, че “за всичко си е имало причина”. Също така, той отрича случили се събития: “Майка ти никога не е лежала в болница”. Болката не може да бъде излекувана, дори след преосмисляне в зряла възраст, дори след опит за разговор с този, който ти е причинил страданието и когото мразиш от дете. Така оставаш завинаги заключен в собствения затвор на миналото си, което те е направило човекът, който си днес. По този начин се оформя онази втора кожа, която има двойна функция – да те предпазва от това да чувстваш, но и да прикрие първата кожа – ранена и раздрана от болка. Животът и всичко, което ни се случва изграждат постепенно тази втора кожа, която ни помага да оцелеем и да съхраним поне някаква малка част от себе си в този жесток свят. А детето безспорно остава завинаги в нас, на колкото и години да станем. То ни напомня, че с времето ставаме все по-объркани и вместо да се намираме, все повече се губим и отдалечаваме от себе си: “Как се чувстваш, Дете? / Непозната на самата себе си”. Само детето в теб помни кой си, само миналото ти знае всичко за теб. А с настоящето си оставен да се бориш сам, като възрастен, с втората си кожа и болезнения житейски опит.

Бистра Величкова

* Рецензията за стихосбирката “Втора кожа” на Катерина Стойкова (изд. “ICU”, 2018 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 5-11.12.2018 г., стр. 4. Рецензията е сред номинираните за Голямата награда на годишния конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“.

Реклама

„Бог в очакване на дилъра“ с номинация за наградата „Николай Кънчев 2018“

Стихосбриката „Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова е сред номинираните  книги за Наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев 2018“.

При селекцията на номинациите, участват всички поетични книги издавани през изминалата година.

Номинираните за наградата са общо пет. По азбучен ред, са следните:

1. Албена Тодорова – за „Стихотворения, от които ти се живее“, Издателство „Жанет 45“, 2018.

2. Антоний Димов – за „Дивергенции“, Издателство „Пергамент“, София, 2018.
3. Бистра Величкова – за „Бог в очакване на дилъра”, Издателство „Ерго“, 2018
4. Мирела Иванова – за „Седем/стихотворения с биографии“, Издателска къща „Хермес“, 2018.
5. Рада Панчовска – за „Космически елегии“, Издателство СОНМ, 2018.

Церемонията по награждаването ще се състои на 6 декември (четвъртък) от 17,30 часа, в изложбената зала на галерия „Средец“ на Министерството на културата (бул. „Ал. Стамболийски“ № 17). Събитието по традиция носи името „Поетичен Никулден“, а наградата ще бъде връчена за седми път.

По време на събитието номинираните поети ще прочетат свои стихове, а удостоеният с наградата, която се осигурява и присъжда от съпругата на поета Николай КънчевФедя Филкова, ще получи почетен диплом, пластика на поета, дело на скулптора Добромир Иван, и 2200 лв.

Водещ на празничната вечер ще бъде актьорът Милен Миланов, който ще изпълни и стихотворения на Николай Кънчев (1936 – 2007).

Встъпително слово „Апология на поезията“ ще произнесе Александър Секулов, носител на Наградата „Николай Кънчев 2017“.

„Поетичният Никулден 2018“ се организира от съпругата на поета – Федя Филкова и актьора Милен Миланов, с любезната подкрепа на Министерството на културата – галерия „Средец“.

Информация: Поетичен Никулден