Петър Писарски от „Атлас”: Искам да работя в собствената си страна и да правя авторска музика

Петър Писарски от група "Атлас"

Петър Писарски от група „Атлас“

През април тази година, група „Атлас” спечели първа награда на 44-то издание на радиоконкурса на БНР „Златна пролет”, за песента „Обичам дъжда над теб”. Музиката, текста и аранжимента на песента са дело на Петър Писарски. На същия конкурс, отново с първа награда групата беше наградена и през 2010 г.

През 1985 г. триото Петър Писарски, Бойко Трифонов и Силвия Райновска създават група „Атлас”. След няколко успешни песни и записани албуми, през 1993 г. група „Атлас” изчезва от българската музикална сцена. Преди това, за кратък период, към състава на групата се присъединява Дони, който изпява хитовата песен „Кукла”, по текст на Димитър Воев.

Изненадващо, през 2009 г., групата се завърна с най-новия си сингъл „Любовта е от Бога“. През 2011 г. излезе албумът им „Между вчера и утре”.

В момента, от първоначалния състав на групата е останал само Петър Писарски, който 11 години е живял в чужбина и е свирил по кораби. Завръща се в България, за да продължи да прави авторска музика.

– Честито за спечелената награда „Златна пролет” – 2013 г., Петър. Какво означава тя за вас и за групата? Можете ли да ни кажете какъв беше поводът и вдъхновението за създаването на песента „Обичам дъжда над теб”?

– Благодаря за споменаването на наградата от “Златна пролет”. За мен това е много стойностен конкурс, който мотивира композиторите да правят нови български песни. Има само още един – „Бургас и морето”. Всяка награда от „Златна пролет” е с голяма стойност, поради регламента и професионалните позиции, които имат хората от журито.”Обичам дъжда над теб” е стара моя идея, която разработихме с Благовест Зерлиев и я превърнахме в песен. За текстовете се грижа аз. Постарах се да е нежен и интимен, да се споменават „зелените очи”, за които май няма песен (усмихва се), да има хубава и цялостна мелодична линия, която да се запомня лесно.

– Твърди се, че най-силният период за група „Атлас” е бил през 1991 г. и 1992 г. Така ли е? Какво се случи с „Атлас” след това? А със самия вас какво стана? През дългия период на отсъствие продължихте ли да се занимавате с музика?

– Може така да се твърди, защото тогава медиите бяха централизирани и се обръщаше много внимание на българската музика. Имаше и музикална критика, нямаше платен PR и платени ротации. Достатъчно беше да запишеш една хубава песен и тя ставаше от само себе си хит. После нещата се промениха и хубавата песен не беше достатъчна, за да се наложи в медиите… Дълга и тягостна история, която доведе до сегашните „недоразумения” в бранша – хора, които не могат да бъдат нон-стоп в програмите, което води до тотално обезценяване на труда и усилията на музикантите. Както и да е, група „Атлас” след 1992-ра издаде още 3 албума и замина за Сверена Европа, където свирихме около 11 години за една датска компания. През това време се връщахме и успяхме да издадем един много успешен албум – „Есенни цветя”, заедно с Благовест Зерлиев като вокал, с когото работим и до днес.

– Казвате, че като музика и идеи, за вас по-сериозен и успешен, за групата, е периодът след 2000-та година. Защо?

– Мисля че, когато един музикант посвири няколко години в чужбина и се докосне до вкуса и културата на други народи, особено този, откъдето е тръгнало всичко – английският, неминуемо настъпват промени във вкуса му и уменията му да прави своя музика. Така се случи и с мен. Затова приемам, че албумите записани след 2000-та година, са по-зрели и по-интересни за слушателя. Лошото е, че пътят на тези песни е осеян с много премеждия и стени. Затова и много от песните, които се създават и до днес остават скрити за широката публика. Една от тези прегради е и нежеланието и липсата на законови правила за излъчването на българска музика, та дори и само по националните медии, които би трябвало да са призвани „да опазват и разпространяват” българското изкуство, както е в другите страни, независимо в кой географски пояс.

– Отново се заговори за групата, най-вече през 2009 г., когато стана ясно, че Атлас се завръщат на сцената. На какво се дължи завръщането ви, след толкова дълго време отсъствие? С какви очаквания се завърнахте?

– Причината през 2009 година да започнем отново с „Атлас”, в България е проста, преустанових работата си в чужбина. 11 години са много и достатъчно за т.н. гурбет. Прииска ми се да работя в собствената си страна и да се концентрирам върху авторската музика. Така се появи и последният ни албум –„Между вчера и утре”. Имах очаквания, че доста по-лесно ще можем да наложим новата си музика, но както споменах по-горе, нещата са доста мрачни и вече беше създаден нещо като скрит монопол и в тази сфера. Но не се отказваме. Сега сме наблегнали на живи участия и срещи с публиката, засега, само в клубовете за голямо съжаление.

Група "Атлас" днес

Група „Атлас“ днес

– С какво Атлас от 80-те се различава от днешния Атлас през 2013 г.?

Днешният Атлас е по-ориентиран към концертния живот, колкото и е свит да е в момента. В групата свирят много по-добри и опитни музиканти – Божидар Тренков, Иван Несторов, Марти и Благовест.

– Последните години сякаш са години на завръщането. Освен Атлас, възкръснаха и много други групи от 90-те – например група „Клас”, които наскоро представиха първия си самостоятелен концерт, след близо 20 години отсъствие. В края на миналата година, пък се състоя най-голямото събитие в родната ни рок и уейв сцена – фестивала „Улица „Нов Живот” в памет на Димитър Воев (Нова генерация). Там на една сцена се събраха много групи, преживяли своя апогей през 90-те. Атлас също участваха. На какво се дължи според вас, това завръщане на успешните, но сякаш за дълго време позабравени български групи?

– Аз не мисля, че има някакво сериозно завръщане на старите групи. Някои като Сигнал, Атлас… не сме спирали да свирим. Ние не участвахме за Митко Воев, защото Нели не ни покани. Събраха се някои от бившите музиканти под името „Екс-Атлас”. За „Клас” – това е чудесно, но един концерт още не означава сериозно присъствие на сцените. Дано не съм лош пророк.

– Как според вас се е променила българската музикална сцена за последните 20 години? Имате ли впечатления от по-млади групи от рок сцената ни, които вдъхват надежда?

– Има много свежи и можещи млади български групи. Една от тях е „Силует”. Много ми харесват. Дано успеят да се наложат, защото е трудно положението в момента.

– С група „Атлас” в състав – Бойко Трифонов, Петър Даскалов, Румен Александров, Енил Енчев организирате първият кънтри клуб в Младежкия

Петър Писарски

Петър Писарски

дом на кино „Петър Берон” в София. Може ли да ми разкажете малко повече за този кънтри клуб? Всъщност в самото си начало група „Атлас” кънтри музика ли е изпълнявала?

– Това е съставът с който свирехме в този клуб. В много интервюта съм разказвал за това. Има цял книга свързана с историята на групата, написана от Румен Янев – „Атлас” в инкубатора на успеха”.

– През 80-те сте били поканени в предаване на радио „Свободна Европа“. След неговото излъчване сте били принудени да преустановите сбирките на кънтри клуба. Защо? Казали сте нещо, което е подразнило тогавашната политическа власт?

– Интервюто не е било с нас, а в предаване на Свободна Европа споменаха за този клуб, което си беше достатъчно да го закрият.

– Казват, че след спрените сбирки в „Петър Берон”, музиката на Атлас се преориентира към модерния за това време Ню уейв. Какво е за вас този стил музика? Бихте ли се съгласил с това, че макар и със сериозни елементи на Ню уейв, голяма част от песните на Атлас имат и силно поп звучене?

– Аз не мисля, че сме се стремили да свирим Ню уейв. Просто тръгнахме оттам, но си изградихме свой стил, който сме се стремили да обогатяваме и променяме. В „Не се предавай”, си звучим направо рок… Винаги сме се стремили да имаме хубави мелодии и поп или поп-рок ни пасват най-много като определяне на стил.

– Кое е по-трудно – писането на текстове или създаването на музика? В кое се чувствате по-уверен?

– По-трудно е да се напише хубав текст по вече създадената музикална линия, както правим ние. Винаги текстът се пише след музиката. С 2 -3 изключения през ранните години.

група "Атлас"

група „Атлас“

– До колкото е известно, вие сте свирил по кораби. Може ли да ни разкажете малко повече за този период от живота ви?

– Много години свирихме по корабите. Само да вметна, че това малко звучи подценявано, защото там се свири в клубове, които са с по 400 седящи места, доста по-големи и комфортни от нашите клубове в България. И тези клубове са на корабите и са само за музика, а хората са по 2000 на курс. И всичките идват да танцуват или слушат, така че школата е сериозна.11 години са много. Много неща са се случвали…, важното е, че запазих желанието да правя авторска музика и не се „загубих” там, както много други колеги….

– Вие се завръщате в България, след като сте живял близо 11 години навън? Какви са впечатленията ви от страната днес, сравнено с 90-те години? И смятате ли, че тук може да се живее и работи нормално?

– Положението у нас е много лошо. Главно, защото не се популяризира новата българска музика. Няма продуценти, няма издателски компании в поп и рок музиката. Всеки се „оправя” сам. Това не трябва да е така, не е професионално.

– В песента на Атлас – „Древноримски гадател” от 1989 г. се пита „От кога живеете така?” От кога според вас живеем така и по-важното – до кога? Променило ли се нещо в България, от 1989 г. насам, според вас?

– До кога…? Не съм оптимист и виждам, че нещата в България стават по-зле. Но имам отговор – до тогава, докато не се заемат закони или цялата конституция от страна, в която законите работят безотказно, от стотици години и тези закони да започнат да се спазват и у нас. До тогава ще е трудно и мъчително в България, за всички. Само за тарикатите такова положение е добре.

Група „Атлас“ ще имат концерт на 24 май, в клуб Backstage, oт 22.30 ч.

* Интервю за Kultur Bench, 21 май, 2013 г.

Тази година Петя Дубарова трябваше да стане на 51 години

Петя Дубарова - поетеса

Петя Дубарова – поетеса

На 25 април отбелязахме рождения ден на емблематичната ни поетеса Петя Дубарова. Родена през 1962 г. в град Бургас, тя напуска този свят едва на 17 години. На 4 декември 1979 г.

Стиховете ѝ разкриват духовния облик на едно поколение, нежелаещо да се примири с унифицирането, лицемерието и лъжата. Несъгласието си с пошлостта и порока Дубарова изразява не само с лириката си, но и чрез отказа да бъде съучастничка в заблудите и фалша на едно деградиращо общество.

Петя Дубарова – възрастна на 17 г.

Петя Дубарова е родена в семейството на прогимназиална учителка Мария Дубарова и Стайко Дубаров. Майката на поетесата има голяма роля в изграждането на личността и вижданията ѝ, като в същото време я напътства в света на изкуството.

Започва да пише стихове още в най-ранна детска възраст, като първите и публикации са във вестниците „Септемврийче” и „Народна младеж”, в списанията „Родна реч” и „Младеж”. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.

През 1978 година участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров „Трампа“. Учи в английската езикова гимназия в Бургас, което е нейна мечта – Петя споделя, че обожава английския език. Многократно изнася литературни четения на свои творби пред съучениците си. Независимо от ранната слава, която я определя като „най-младата сред големите творци на България”, Дубарова остава лоялна и добра приятелка, прилежна ученичка и палаво момиче. Тя е изключително общителна и лъчезарна и има много приятели, с които често излиза. Любимите и места в родния Бургас са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и се забавлява заедно с връстниците си.

Всяка зима ходи на планина. Там среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той остава първата ѝ и единствена любов. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния”. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да ѝ пише. Преживява го много тежко.

Самоубийството – израз на вече извършеното убийство от света

На 3 декември 1979 г., не навършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Петя

Петя Дубарова

Петя Дубарова, напуска този свят едва на 17 г.

ДубароваБургас със сънотворни хапчета, оставяйки бележка със следния текст:

„Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА“

След изненадващата ѝ и загадъчна смърт плъзват различни слухове за причините за самоубийството. И до днес съществува версия, според която поетесата се е самоубила заради нескопосано комсомолско обвинение за саботаж. Обвинението е по повод повредена кръстачка на автоматизирана линия по време на средношколска бригада във фабрика.

С трагичния си избор девойката споделя съдбата на редица наши известни поети и писатели – Пеньо Пенев, Димитър Бояджиев, Пейо Яворов, Андрей Германов, Веселин Андреев, Росен Босев и Христо Банковски.

„Аз и морето“ – единствената й стихосбирка – издадена посмъртно

Единствената ѝ стихосбирка „Аз и морето“ е издадена посмъртно през 1980 година, а няколко години по-късно от печат излиза и книгата „Най-синьото вълшебство“, в която е събрано цялото ѝ творчество, писма и личният ѝ дневник.

Из дневника на Петя Дубарова:

Петя Дубарова

Петя Дубарова

„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!”

„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …”;

„Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…”;

„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.”

Дом-музей „Петя Дубарова“ в Бургас

С решение на Министерски съвет и със съгласието на родителите къщата, в която е живяла поетесата в Бургас на ул. Гладстон 68, е направен дом-музей „Петя

Паметник на поетесата Петя Дубарова

Паметник на поетесата Петя Дубарова

Дубарова“, открит на 7 август 1995 г.

Понастоящем музеят е научен и културно-просветен институт за издирване, изучаване, съхраняване, документиране и популяризиране на литературното наследство и творческата личност на българската поетеса. В къщата-музей, автентично е пресъздадена и личната стая на Петя Дубарова.

Стихове на Петя Дубарова

ПРОЛЕТ

Повярвали в лудия смях на петлите,
в звъна на камбана с нестройно сърце,
взривяваме зимната броня на дните
с момичешки устни, с момчешки ръце.

Мокрее стопеният сняг по косите.
Красиви сме в джинсите от кадифе.
И чувствам как огън на кръгове скрит е
в очите ни с тежкия цвят на кафе.

Мостове, задрямали сфинксове, дюни…
Със наш седемнайсетгодишен размах
възсядаме, будим… Но кой ли целуна
косите ми светли от слънце и прах?

Дали ме докосват по светлото чело
смутените устни на дръзко момче?
А може би просто задъхана радост
в косите ми блика, в кръвта ми тече…

НОЩ НАД ГРАДА

Когато нощем улиците жадно
на стъпки хиляди шума изпият,
изгрява месецът и става хладно.
Студени струи плажовете мият.

И месецът, като крило на птица,
небето, звездното, гребе нататък
и всяка от звездите е зеница,
в морето скрила своя отпечатък.

Помислило за риби то звездите,
ги люшка като корабчета златни,
поемат ги в ръцете си вълните
и скриват ги във свойта необятност.

МОМЧЕТА

Внезапно разклонили мъжки вени
и вдигнали широки рамене,
красиви и все още несмутени
от тихо женско “да” и тежко “не”,

превръщате с ръцете си изкусни
един велосипед във две крила.
Неволно ли докоснете ни с устни,
изчезвате. Не чакате “ела”,

отново ваши стъпки се преплитат
със нежните ни стъпки по брега.
Пред нас животът, сочен като пита,
дъхти на мед, непипван досега.

А някъде и дене ме сънува,
жадува ме, прозрачна като мед,
във стихове ме търси и рисува
един усмихнат, влюбен в мен поет.

И счупя ли със свойта обич бяла
на детството си приказния храм,
аз своя път със неговия сляла,
най-светлата си песен ще създам!

ИЗГОНЕНИ ОТ ЧАС

Изгониха ни – бяхме невъзможни.
Смехът ни бе решил да ни е враг –
избухна между тестовте сложни,
разрошен и подкупващ. Даже как

завързваше добрите химикалки
с невидими конци, вълнуващ, син
и смеехме се просто неразбрали,
че не е лодка синият ни чин,

че и часовникът не е палячо
със смешен нос – голямата стрелка.
И чакахме звънеца ни – тръбача
(сами си го неракохме така).

Но строгият учител не усети
красивото на пъстрия ни смях,
приел ни в свойта алена планета,
далеч от всякаква тъга и страх.

Изгони ни – ний бяхме невъзможни.
Но в дните, в тебеширен прах,
в контролните, объркани и сложни,
аз пазя спомена за този смях!

* Статията е публикувана първо в Kultur Bench, на 25 април, 2013 г.

Петър Чухов от “ЛаТекст”: Казвали са ни, че сме следващата “Нова генерация”

Петър Чухов. Снимка:

Петър Чухов. Снимка: Андрей Ларионов

Петър Чухов – поет и музикант, един от членовете на литературната рок група “ЛаТекст”.

Петър Чухов е български поет и музикант. Роден е през 1961 г. в София. Има бакалавър по библиотечни науки и магистър по социология на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Автор е на 11 книги, част, от които са “Градината на слабата реалност” (1995; награда за дебют на конкурса “Южна пролет”), “Руни” (1998), “Мулето на Педро” (1999; книга на годината на сп. “Егоист”) и др. По негови произведения са играни театрални спектакли в ТР Сфумато и @лма @лтер. Печелил е много международни награди за поезия и хайку. Негови текстове са преведени на английски, френски, немски, японски, чешки и др.

Петър Чухов е свирил в няколко рок-групи – „Субдибула”, „Тутакси”, „Стенли”, „Пешо и алкохолиците”, „Кокарда”), съосновател на етнорок група „Гологан”.

На 29 февруари 2012 г. Петър Чухов (поезия, вокал, китара) заедно с Елена Пенева (вокал, синтезатор), Иван С. Вълев (бас, вокал) и Гриша Маникатов (барабани) създават група „ЛаТекст” (LaText) – група за поезия и алтернативен рок. Необичайното за тази група е, че свири литературен рок, което представлява четене на поезия на фона и ритъма на рок музика. Наскоро, ЛаТекст направиха първия си самостоятелен концерт в София, на който представиха и дебютния си сингъл „Любовна херостратегия“.

– LaText e първата литературна рок група в България. Съществува ли такъв жанр по света? И има ли такива групи, които членовете на групата харесвате и по някакъв начин са ви повлияли?

– Литературна рок група е едно доста условно наименование. Всъщност характерното за нас е, че парчетата ни са изградени около мои стихотворения, които аз не пея, а просто изговарям. Музиката обаче не е просто фон, а е равностойна част от всяка композиция, както в едно традиционно рок парче, на моменти може би дори доминира. По света има много такива примери, достатъчно е да посоча Laurie Anderson и албумът на The Doors „An American Prayer”, в който след смъртта на Jim Morrison останалите от групата добавят музика към записи, в които той е рецитирал поезията си. Освен тях нещо подобно, но не съвсем, са изпълнители като Tom Waits, Nick Cave и Leonard Cohen, например. В музикално отношение обаче влиянията и вдъхновенията ни идват от съвсем други посоки, като всеки от нас има своите любими банди, на места вкусовете ни се пресичат, но някъде доста се раздалечават.

– Какво означава литературен рок? Къде е пресечната точка между поезия и рок?

– Доколкото е уместно, това понятие би трябвало да означава, че текстовете, които дават импулс за парчетата, всъщност са литературни творби с пълноценен самостоятелен живот. В случая това са стихотворения, по-голямата част публикувани в мои книги и периодични издания в България и чужбина, за някои от които съм печелил литературни награди. Един обикновен текст може добре да допълни някаква музикална идея, но той рядко има самостойна литературна стойност. Изключение правят песните, в които са използвани вече готови стихотворения, но обикновено това е традиционна римувана поезия, удобна за пеене. При нас текстовете са в свободен стих и е почти невъзможно да се запеят, а и смисълът им изпъква именно, когато бъдат изговаряни. Да съчетаеш многопластовостта и деликатния естетизъм на поезията с грубата, първична енергия на рока е сериозно предизвикателство. Всяка от тези две страни допълва другата с онова, което й липсва. Поезията насища рока с по-дълбок смисъл, отиващ отвъд непосредственото въздействие, а пък той я динамизира и я превръща в събитие „тук и сега”.

Група LaText (отляво надясно) – Гриша Маникатов (барабани), Елена Пенева (вокал, синтезатор), Петър Чухов (поезия, вокал, китара), Иван С. Вълев (бас, вокал) и . Снимка: Владислав Христов

Група LaText (отляво надясно) – Гриша Маникатов (барабани), Елена Пенева (вокал, синтезатор), Петър Чухов (поезия, вокал, китара), Иван С. Вълев (бас, вокал) и . Снимка: Владислав Христов

– Кога и защо решихте да създадете групата? Защо избрахте точно името LaText?

– С бас китариста Иван С. Вълев и барабаниста Гриша Маникатов работим заедно отдавна – свирили сме в „Гологан” и сме направили още една рок банда – „Кокарда”. Подтикът дойде от Иван, който ми предложи две – три свои музикални идеи, които, според него, добре се съчетавали с някои мои стихотворения и тримата започнахме да работим върху тях. Аз също имах материал в тази посока, тъй като комбинацията между рок и поезия е моя стара мечта. Първоначално, да си призная, ми се струваше, че нещата не се получават много добре, но с времето мнението ми се промени и когато през февруари 2012 г. ме поканиха да участвам на форума „При мамута” в Софийския университет, където се събират поети, музиканти и учени, реших, че това е подходящият момент да проверим как ще се възприеме нашият експеримент. Тогава още нямахме име, но датата на тази изява, 29 февруари, приемаме за рожден ден на групата. Името дойде малко по-късно пак по предложение на басиста ни Иван С. Вълев и аз пак бях скептичен в началото, после обаче видях, че е подходящо. То акцентира върху думата „текст” и по този начин показва отправната ни точка, а частицата „ла” пред него дърпа към музиката, но вкарва и допълнителни значения.. Закачката с популярната дума „латекс” също е симпатична – периодично се появяват хора, които харесват страницата ни във фейсбук например, защото смятат, че имаме нещо общо с определени сексуални предпочитания, което въобще не е така.

– Как приемат хората рецитала на поетични творби на фона на рок музика?

Хората от литературните среди и почитателите на словото като цяло определено приемат много добре това, което правим. Повечето от тях усещат необходимостта поезията да има и друго свое битие, което да я ревитализира, да й дава живот извън страниците на книгата, вестника, списанието или компютърния екран. Галванизиращата сила на рока рядко оставя някого безразличен. Разбира се има и изключения, хора, които смятат, че така текстът се обезсилва до някаква степен, но всъщност тази връзка „слово – музика” идва още от древността, така че рецептата е стара и изпитана. По-сложно е отношението на музикалната публика. Въпреки че реакцията в повечето случаи също е положителна, първоначално се наблюдава едно леко слисване. След като привикнат обаче, слушателите започват да възприемат това, което се случва, като нещо естествено и да му се наслаждават. Макар че не е лесно да се наложи такъв експеримент, той ни дава предимството да имаме потенциална публика сред две аудитории, които разбира се донякъде се припокриват – любителите на поезията и музикалните фенове. Въпросът е да успеем да я привлечем, което и правим, бавно, но, надявам се, сигурно.

– В песните ви се усеща едно ню уейв звучене, това умишлено ли е търсено? Мислите ли, че в последно време този стил музика се завръща и отново има интерес към него?

– В музиката си, ние използваме много и различни музикални стилове. Ню уейв, пънк, пост пънк и ска са от тези, които с характерната си динамика създават подходяща основа за изговаряне на текстове. Може би женският вокал и използването на синтезатор на места дърпа към ню уейва, но определено това не е основната ни и единствена посока, макар че очевидно хората ни свързват с него. След последния ни концерт например двама души от публиката възторжено ни поздравиха, като казаха, че ние сме следващата „Нова генерация”. Сравненията с тази култова българска уейв група донякъде се дължат на текстовете, но явно има прилики и в музиката. Относно завръщането на ню уейва, мисля че по принцип напоследък, даже вече от доста време, се забелязва възраждане на интереса към музикалните течения от трите най-богати и формиращи съвременната музика десетилетия – 60-те, 70-те и 80-те.

– Наскоро се състоя първият ви самостоятелен концерт в София. Как се получи според теб? Каква беше реакцията на публиката?

– За нас това беше наистина празник, както и би трябвало да бъде, защото празнувахме първия си рожден ден. Атмосферата беше страхотна, на сцената имахме гости – приятели поети и музиканти – и всички се забавлявахме много добре. Публиката беше многобройна и също се забавляваше, но от разговорите след концерта разбрах, че хората не само са се наслаждавали на музиката, но са слушали внимателно и текстовете, което за нас е много важно, тъй като те са в основата на нашия проект.

– Представихте вече дебютния си сингъл „Любовна херостратегия“. Какво означава „херостратегия“? Кога можем да очакваме цял албум на групата?

– „Херостратегия” е измислено от мен понятие, макар че нищо чудно и някой друг да е достигнал до него, трябва да проверя в Гугъл, знаеш, че там човек разбира колко много от идеите му вече са дошли на някой друг. Думата идва от името на Херострат, обикновен човечец от древна Елада, Гърция който обаче толкова отчаяно мечтаел за слава, че подпалил храма на Артемида в Ефес, за да остане в историята. Най-общо – „херостратегия” е стратегията на някой, който няма реален потенциал и шанс за нещо, но на всяка цена иска да го постигне. В любовта, уви, това се случва често. В стихотворението съм се заиграл и със запалването на цигарата като подпалвачески акт. Ключовата реплика от парчето „Ще ти запаля цигарата” вече започва да се превръща в крилата фраза в определени среди.

Работим върху първия албум на групата. Имаме вече няколко записани в студио парчета, подготвяме и други. Ако не ни мине котка път, се надявам до края на годината да сме готови изцяло с продукт, който ще включва около 15 композиции на диск, както и книжка с текстовете на български и английски.

– Ти си основател и на “Гологан“ – група за етно-рок поезия. Тя продължава ли да съществува? Може ли да се каже, че “LaText” е новият „Гологан“?

– Трима от четиримата членове на „LaText” сме и в „Гологан” – аз, басистът Иван С. Вълев и барабанистът Гриша Маникатов. За момента поради различни причини сме замразили активната работа там, събираме се само, ако ни поканят да свирим специално на някой фестивал или друго по-голямо участие. Но това не значи, че няма да продължим. Вратата не е затворена.

Не бих казал, че „LaText” е новият „Гологан”. В „Гологан” поезията и музиката съществуват поотделно, с другия поет в групата, кавалджията Иван Христов, четем стиховете си между парчетата, в които често певицата Анджела Родел използва мотиви от народни песни с оригиналните им текстове. Докато в LaText стиховете са органична част от всяко едно парче. А и музиката е съвсем различна.

Група ЛаТекст. Снимка: Владислав Христов

Група ЛаТекст. Снимка: Владислав Христов

– Освен създател на група LaText, ти също така сериозно се занимаваш с писане на поезия и хайку. Имаш много издадени книги, международни награди и признания. Какви са предимствата на поезията пред прозата?

– Основното предимство, особено в наше време, е краткостта. В това отношение стихотворенията приличат на поп или рок парчета, може би затова в LaText ги съчетаваме с музика. Докато, разказите и особено романите, приличат на симфонии или опери. Човек може да препрочита едно стихотворение десетки пъти, както многократно слуша едно парче, и всеки път да открива нови неща. Много по-рядко се случва да препрочетеш роман. Липсата на време поради преизобилието на информация е най-големият проблем днес. Поезията освен това е подходяща за четене на компютър, дори, особено, когато говорим за хайку, на мобилен телефон. Едно сполучливо стихотворение съдържа страшно много сгъстена емоционална информация, тя е достатъчна да те зареди с енергия за дълъг период от време. Сгъстена литература, съдържаща потенциал, подобен на този в атомното ядро – ето какво е поезията, а хайкуто – още повече.

– Какво е за теб поезията?

– Възможност да се използва всяко нещо като безкраен резервоар за духовна енергия. Пречупено през призмата на поезията всичко изглежда значимо, заслужаващо внимание, интересно, предизвикателно.

– Кога разбра, че съдбата ти е отредила да бъдеш поет? Кое те накара да повярваш в себе си и в творческите ти способности?

– Поетичната нагласа повече или по-малко е характерна за детството. Когато тя се запази и след порастването, човек трябва да приеме, че или е инфантилен, или е поет. Аз предпочетох второто. Вярвам в себе си като творец, защото желанието ми за творчество никога и при никакви обстоятелства не ме е напускало. Надявам се, че и за в бъдеще това няма да се случи.

– Ако трябва да напишеш хайку, в което да опишеш настоящата ситуация в България, как би звучало?

финансова криза
просякът продава
шапката си

Като се замислиш, в България повечето просяци наистина нямат шапки пред себе си. Държат и ти поднасят някакви смачкани пластмасови чашки. Много силен образ на ужасяващото ни положение.

ЛаТекст на концерт. Снимка: Владислав Христов

ЛаТекст на концерт. Снимка: Владислав Христов

– Кога и къде феновете на LaText могат да очакват следващия ви концерт?

– Още не е ясна конкретна дата и място, но ще бъде скоро и, както на последния ни концерт, смятаме пак да има гости с нас на сцената. За конкретните събития интересуващите се могат да следят на сайта ни, а също и на страницата ни във Фейсбук.

По-долу може да прочетете текстове на Петър Чухов, които се изпълняват на фона на рок музика, с група „LaText”:

ЛЮБОВНА ХЕРОСТРАТЕГИЯ

Ще ти запаля цигарата
ще ти запаля цигарата
това едва ли
ще ме обезсмърти
едва ли ще остана в историята
в биографията
в биологията
но поне докато цигарата ти 
изгори
ще те гледам бавно
дълго
почти вечно
и ще бъда 
почти щастлив

НАСЛЕДСТВО

Когато баща ми почина
ми остави в наследство
десетки разрушени
пясъчни замъци

Аз се надявам да бъда
по-добър баща –
когато умра
синът ми ще наследи
моите непокътнати
въздушни кули


МЕСТОИМЕНИЯ
ИЛИ
ОТКЪСВАНЕ НА ОПАШКАТА

Забелязъл съм,
че когато насън
ми се струпат Хималаи от неприятности,
започвам да мисля за себе си
в трето лице.
МЕСТОИМЕНИЯ
ИЛИ
ОТКЪСВАНЕ НА ОПАШКАТА

Забелязъл съм,
че когато насън
ми се струпат Хималаи от неприятности,
започвам да мисля за себе си
в трето лице.

Той пропада в оживелия асансьор,
него го гонят,
в гърлото му забиват
пищящи ножове.

Накрая аз се събуждам.
Той остава в съня.
Бог да му е на помощ!

РОМАНС

Да си мъж
е вулгарно,
но все още престижно –
по-високият ръст,
дефинитивните мускули,
косматата оранжерия,
осребрила плътта.

– Аз съм мъж! –
казва той, когато си ляга,
но гласът му е толкова слаб,
че онази спяща красавица
в дълбините на тялото му
въобще не го чува.

СПЯЩАТА КРАСАВИЦА

Отношението й към живота
се изчерпва с това
да диша.

Спи твърде дълго: сънят
е протекъл из цялата стая –
наводнил е часовника,
дърпа иконата
с Богородица и Младенеца.

Събужда се ужасена.

Постепенно идва на себе си
и си дава сметка – без много да бърза
някой се възхищава
на тялото й.

Уви, не е принц, тъй че тя
със съжаление
заспива отново.

САМО

Само нейната рокля
е червена
на чернобялата снимка
но това не е доказателство
за убийство
не е доказателство
за любов

нощният влак преминава
от една дата в друга
вратата на купето се отваря
сама

Само неговите очи
са сини
на чернобялата снимка
но това не е признак на слабост
не е и признак
на живот

нощният влак преминава
от една тъмнина
в друга
вратата на купето се затваря
сама

* Интервюто е публикувано първо в Kultur Bench, 25 април, 2013 г.

„Чикаго“ през 20-те е София през 2013 г. Американският мюзикъл разказва за нас

Световноизвестният мюзикъл „Чикаго“ вече се играе и у нас. За първи път мюзикълът на Боб Фос, взривил Бродуей през 1975 г., се поставя и в България, в столичния Музикален театър.

Мюзикълът "Чикаго" за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

Мюзикълът „Чикаго“ за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

С предизвикателството се е заел режисьорът Бойко Илиев, познат на публиката с рок операта „Исус Христос суперзвезда” и мюзикъла „Зоро”, заедно с екип от над 80 артисти.

След сериозен и конкурентен кастинг в два кръга, са избрани актьорите за главните роли в спектакъла, разпределени в три състава.

Мюзикълът “Чикаго” разказва за кабаретна актриса – Рокси Харт, която убива любовника си и след това с помощта на високоплатен адвокат – Били Флин, успява да убеди съда в своята невинност и да стане звезда в очите на пресата и обществото. Така измества общественото внимание от друга известна убийца и нейна конкурентка – Велма Кели.

„Рокси Харт е една млада, но вече застаряваща убийца на любовници. Така се случва, че тя убива своя любовник, попада в затвора и оттам й се случват куп интересни случки свързани с много пари, убийства, любов, секс, насилие“, разказва Марина Драгомирецкая, която влиза в ролята на Рокси Харт заедно с актрисите Рейчъл Роу и Ели Раданова.

В ролята на нейната съперничка, а по-късно приятелка, Велма Кели влизат актрисите Силвия Филипова, Людмила Козарева и Яница Маслинокова.

До миналата година, Силвия Филипова е живяла в чужбина. През последните 7 години е работила като певица на поп и джаз, с български групи в Южна Корея, Катар, Бразилия, Холандия, Швеция и др. Откакто е в България, спектакъл “Чикаго” е първият ѝ професионален ангажимент. Признава, че конкуренцията по време на кастинга е била на световно ниво, което я зарадвало, че има шанс за добра реализация и в България. За ролята на Велма Кели, най-големи трудности е срещнала при актьорската игра, тъй като до момента не се е занимавала професионално с това.

Мюзикълът "Чикаго" за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

Мюзикълът „Чикаго“ за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

Рокси Харт и Велма Кели – красивият танц на убийците

„Рокси Харт и Велма Кели са две абсолютни противоположности, но както знаем противоположностите се привличат“, разказва Марина Драгомирецкая. „В крайна сметка, те намират общ език, независимо от това, че не могат да се понасят. Накрая правят едно страхотно шоу. Въпреки че постоянно се гоним една друга, накрая има хепи енд, макар и не много обикновен, защото на сцената излизат две убийци“.

Репетициите за мюзикъла са продължили три месеца, което се оказва крайно недостатъчно време, за да се сглоби спектакъла и да се стиковат добре актьорите. Репетициите са били ежедневни – по 6 дни в седмица. В спекаткъла участват над 80 души и са ушити 300 тоалета. Почти след всяка песен на сцената се виждат различни костюми.

„Спим тук, когато се налага“, смее се Марина. „Самото усещане, в края на работния ден, обаче, в 8.30 ч. е на удовлетворение, даже не ми се тръгва“.

Много от актьорите в мюзикъла споделят, че някои от по-сериозните трудности по време на репетициите са били актьорската игра и танците. Главните артисти са професионални певци и в пеенето се чувстват най-сигурни. Останалото им се е наложило да го овладеят в движение, разбира се с много репетиции и безценните съвети на режисьора Бойко Илиев.

„Айде пак, отново и отново“, това се чува постоянно. Повторение му е майката“, заключва Марина.

Марина Драгомирецкая и Атанас Сребрев в сцена от мюзикъла "Чикаго"

Марина Драгомирецкая и Атанас Сребрев в сцена от мюзикъла „Чикаго“

Марина Драгомирецкая е позната като джаз певица. Заедно с Калин Жечев и Виктор Пенев е осъществила проектите „Lady in blues“ и „Jazz rocking pop“, които представляват интерперетации на поп-рок пиеси в джаз стил. Последното парче на Марина съвместно с Din-Yo – „Искам твоята“, излезе преди месец.

Нора Караиванова и Марияна Арсенова са звездите, които влизат в ролята на пазачката на женския затвор – Мама Мортън.

„Първоначално се колебаех коя роля предпочитам. Чудех се между Велма Кели и Мама Мортън. В последствие усетих, че Мама Мортън е повече за мен“, разказва Нора Караиванова. „Тя е тежкарка, надзирателка в затвора, другите работят за нея“. Тя е предпочела да играе Мама Мортън, също, защото ролята не изисквала много танци, в които Нора не се чувства сигурна. „Най-уверена съм в пеенето“, казва тя.

Нора Караиванова изгря сериозно като певица, след спечелването на второ място на „Мюзик айдъл 2“ през 2008 г. Тя е завършила Музикаланта консерватория в София, със специалност – поп и джаз пеене. Заедно с партньора си в музиката и в живота – китаристът Бисер Иванов, имат акустичен проект. Двамата изпълняват песни, на които Нора е автор на текстовете, а Бисер на музиката.

Били Флин – гений на творческото лицемерие

Мюзикълът "Чикаго" за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

Атанас Сребрев в ролята на Били Флин в мюзикъла „Чикаго“, в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

Друг актьор в спектакъла, който също има собствена музикална формация е Тодор Янкулов – основател на бард групата „Точка.БГ“. Той, заедно с актьорите Богомил Спиров и Атанас Сребрев, влизат в ролята на аморалния адвокат Били Флин.

Какъв би могло да бъде паралела с нашата действителност?

„Пиесата говори за Америка през 20-те години – джаз музика, алкохол, кабарета. Не ви ли прилича това на чалга клуб в България? България през 2013 г. е като Америка през 20-те години“, казва Тодор Янкулов.

„Важна е не толкова самата история, колкото онова, което тя иска да ни каже“, продължава артиста-музикант. „До къде бихме могли да стигнем, ако се оставим да ни провокират обстоятелствата? До къде можем да стигнем, когато нямаме собствено мислене, когато нямаме собствено бъдеще, когато не можем да държим под контрол живота си?“

„Хората, които ние показваме на сцената, реално са хора без бъдеще. Те са хора с амбиции, но тези амбиции са повлияни от бита. В крайна сметка се оказва, че всичко е за пари, за някаква измамна слава, за някаква суета. Не говорим ли за България в момента?“, казва Янкулов.

Мюзикълът "Чикаго" за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

Мюзикълът „Чикаго“ за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

„Основният философски въпрос, който си задава всеки човек е – да има или да бъде. В този спектакъл, един от хората, които имат избор е Били Флин. Всички други са движени от обстоятелствата. Били Флин е и човекът, който създава този театър. Той ръководи тази илюзия.

Правната система, подобно на България, е предизвестена. Важното е да имаш достатъчно пари и съответните връзки и познанства, и да знаеш как да владееш медиите. Той разполага с всички тези средства. За това за него е по-скоро важно да се създаде ситуация, в която да му е интересно. За него нещата са ясни, той може да ги контролира. Въпросът е как да стане тази манипулация, така че да бъде по-блестяща, по-видима, по-значима събитийно. Тук става въпрос за творчество в лъжата, за един гений на творческото лицемерие“.

За Били Флин са много интересни „феномените“ като например това, че някои може да има идеали, че някои обичат истински.

Били Флин казва „Виж какво, моето момче, ако Исус Христос беше живял в наши дни, в Чикаго и имаше 5 000 долара и беше потърсил моята помощ, нещата при него щяха да се развият по съвсем различен начин“. Ето за такъв човек говорим и за такава среда на живот“, заключва Тодор Янкулов.

Първите две премиери на мюзикъла „Чикаго“ се състояха на 26 и 27 април в Музикалния театър. Третата приемиера ще бъде на 17 май, 2013 г.

Кадър от репетициите за мюзикъла “Чикаго”

* Статията е публикувана, с друго заглавие, в OFFNews, на 29 април, 2013 г.