ГРАДЪТ НА ГОСПОД – стихове в „Литературен вестник“ – бр. 21, 2015 г.

ГРАДЪТ НА ГОСПОД – стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 21, 3-9.06.2015 г.

Стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 21, 3-9.06.2015 г., стр. 16

Стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 21, 3-9.06.2015 г., стр. 16

Matongé

В Matongé
пътят е павиран,
в антикварните книжарници,
не влиза никой,
за да не купи потъналите в прах
„Клетници” на Юго,
и „Чужденецът”
на Камю
По-надолу има
африкански,
тайландски,
виетнамски
ресторант,
арабски дюнер
и кебап,
boulangerie
с френски кроасани
и moelleux au chocolat.
„Плод-и-зеленчук”
с черна продавачка от Киншаса,
която носи детето си на гръб,
вързано с шал на палми
и усмихнати маймуни
Нощен индийски магазин,
с миризма на евтино
и продукти с надценка,
заради часа и нестандартното
работно време:
след 9 вечерта
Фризьорски салони –
почти един до друг
С черни мъже,
на групи,
някои ги бръснат,
пред мръсни, матови огледала,
други седят на канапето
със скъсани пружини –
гледат футбол,
на стар телевизор с кинескоп,
образът прескача,
понякога е черно-бял,
а те,
викат, смеят се и пият бира.

Ключарят Авенир
също е от Конго
белобрад и без една ръка,
всеки ден в пет
седи на дървен стол
на улицата
със закрепена облегалка
от седалка на кола –
шмърка енфие и гледа изпод вежди,
докато на малкия площад при
Сейнт Бонифас
величествена катедрала,
просяк и алкохолик
се сливат в едно
и залитат
до леглото от картон
Отсреща е шивашкото ателие,
закърпващо души
за евро и половина,
до него обущаря
се опитва да влезе
в обувките на другите,
за да ги поправи по-добре

На всеки ъгъл дилъри на марихуана,
рапиращи тийнейджъри
с кърпи и шапки с козирки,
с широки панталони
и тениски с баскетболни номера,
играещи на футбол на улицата,
боси
И по-надолу учениците
от училището
в края на квартала Matongé –
с шарени коси и пиърсинг
на устните и веждите,
с нарочно скъсани
чорапогащи и протрити джинси,
с гърлен смях и крясъци
до небесата,
с неловко държащи се ръце
и набързо откраднати целувки,
с бири и цигари в 10 сутринта,
едно
голямо
междучасие
точно до бара с табела:
“Добре дошли в Matongé”

* Matongé (Матонгé) e африкански емигрантски квартал в центъра на Брюксел, Белгия. Квартал носещ същото име Матонгé има и в столицата Киншаса, на Демократична Република Конго, Африка.

Ерсилия

Ерсилия
от Португалия
с усмивка,
с полъх на море
и коса до кръста,
сребриста –
сплетена на плитка
и дълга плисирана пола
продавачка
на цветя
в Брюксел,
от
33
години
сред хризантеми, рози и
лалета от Холандия
За първи път дошла
през
‘70-те
на 20,
срещнала съпруга си
в такси,
с което я закарал
до Катедралата на Сен Мишел
„В началото
си ходех в Португалия
3
пъти
годишно
през лятото
на Рождество
и Възкресение
Вече все по-рядко
и единствено на Възкресение

Тук е хубаво,
свикнах с дъжда,
само небето да не беше
толкова сиво,
е… и няма море…”

Едва началото на януари е,
а Ерсилия лети за Порто
По новините съобщили:
буря и
7
метрови
вълни
заляли цялото крайбрежие
„Там е къщата ми,
улицата,
по която често
се разхождах,
брегът,
на който срещнах
първото момче…
И обещанието,
което правят всички,
когато са на
17
пред свидетели –
слънцето
и
морските вълни
Може би морето е сърдито,
че ме няма и иска да
удави и унищожи
и малкото останало от мен…
Дано като пристигна
да не бъде твърде късно…”

Градът на Господ

На Фред

Израснал е в Бразилия
във фавела, в Рио
Градът на Господ,
го наричат
сред насилие,
дрога,
и убийства
Баща му е търгувал с
наркотици и оръжия
Вечер се прибирал
с кървави ръце,
разбити устни
Oставял пистолета
на леглото и сядал
да вечеря мълчаливо
Онази вечер,
маскирани мъже,
просто влезли
и започнали да стрелят.
Майка му пищяла,
той,
скрит в ъгъла,
дори не могъл да се разплаче.
После
тя изчезнала
не се прибрала с дни
Намерил я на улицата
със синини и рани,
в несвяст и с гола гръд

Тя проституирала, за да го издържа,
той крадял, за да купува дозата ѝ хероин.

Онази мрачна сутрин избягал
Тичал чак до брега на океана,
скрил се в кораба
за круизи
сред бели и красиви европейци
И така попаднал в Брюксел
на 16
Без никого и нищо
Първо в затвор за малолетни
После в дом за изоставени деца
След време
намерил работа като готвач,
където се влюбва в
богата дъщеря на дипломат.
Всяка вечер си поръчвала
салата от калмари, нарязани на колелца
„Мечтая да отида в Рио”,
казала му тя, с кръстосани крака на бара
„Да се разхождам по плажа на Копакабана,
да видя статуята на Христос Спасителя,
и да се докосна до Града на Господ”
Зелените ѝ очи
го пронизвали
Целунал я,
за да я направи част от живота,
който тя не познава
Един ден
тя повече не се появила
Скоро,
получил картичка:
„Баща ми ме изпрати в Посолството в Рио.
Да помагам на бедните.
Много е красиво и се сещам за теб”
Тогава той разбрал, че
Градът на Господ
не съществува

Неделя в Брюксел

по улиците има само
бездомници
и влюбени,
и черни,
които се перат
на обществени перални

една неделя
в Брюксел

Емигрантски етюд

Таксиметровият шофьор
от Руанда
е бил студент по медицина,
след това е избягал
в Брюксел,
за да кара такси,
от което печели на ден,
толкова, колкото
на месец в Руанда
в свободното си време
превежда
на бежанци
вечер –
пише писма
на жена си

* Стихотворенията на Бистра Величкова са отпечатани за първи път във в. в. „Литературен вестник“ – бр. 21, 3-9.06.2015 г., стр. 16

Още стихове от авторката можете да прочетете във:

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима. Виждаш го по черните им кожени якета с пухкави качулки, със златни катарами, по ботушите с ток, с които ходят неуверено, с все още детските си тела, по неумело преметнатите през рамо черни дамски чанти, в които носят единствената си тетрадка за училище, черен молив и лилави сенки, с които се гримират в междучасието. Учебници нямат. А и не им трябват. Те знаят за живота повече и от учителя си. Те са на 12. 6-ти “Б” клас! В училище на улица Железопътна. В онзи краен ръждясващ, брадясващ и кален квартал на София. До гробищата. Там, където всички ходят, за да почетат мъртвите. А живите, просто се сливат с пейзажа. Севда я е отгледала баба й, не познава родителите си. Съучениците й шушукат, че това дори не е истинската й баба. Баба й – прегърбена, с черна забрадка, продава карамфили на пътя, точно до входа с онази арка, където влизат опечалените, облечени в черно. По два, или по четири, или по шест. Винаги четен букет. Както изисква поводът. На излизане всеки й дава пластмасова чинийка за Бог да прости. Бабата събира дребните сладки в плик и го пъха под престилката си. Пази ги вечер за внучката. Знае, че ще я зарадва. Изморила се е да плаче, очите й са сухи, набръчкани и с паднали клепачи. Тъгата е застинала като стар паметник, който всеки подминава и не забелязва.

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима. Снимка © Двойна измама

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима. Снимка © Двойна измама

Бащата на Дима пък по цял ден събира от кофите картони, ламарини и пластмасови шишета, за да ги носи на вторични суровини. Малкият й брат, вместо на детска градина, седи и подскача весело, докато баща му хвърля с псувня поредния боклук в каруцата. Вечер се напива, в кръчма до Суходолската река. Майка им работи в Испания. В Палма де Майорка. Изпраща им понякога пари по един съсед, който й помогнал да замине там. “Като пораснеш още малко и теб ще те пратя да бачкаш при майка ти”, казва той често на Дима и се смее гърлено. Дима се радва и се хвали на съучениците си. И бърза да порасне, за да види майка си. Толкова много бърза, че сякаш не й остава време да бъде дете.

Роза скоро ще я изключат от училище. Облечена е в розов анцуг и лачени обувки. Има дълга, черна коса до кръста и златни обеци. Широка усмивка се разстила по мургавото й лице, когато казва: “Ами искат да ме местят в друго училище, защото съм била лоша и съм разваляла дисциплината”. Добавя: “Ама мен и от там ще ме изключат”. Избухва в детски смях. За нея няма значение в кое училище няма да ходи в часове. Майка й я праща да краде на Женския пазар и в трамваите. Не може да пише, но е майстор в ловкото измъкване на портмонета и скъпи гривни, и часовници от хората. Понякога изяжда шамар, друг път я водят в районното. Свикнала е. Но, не й остава много време да ходи на училище. А когато ходи не й е интересно, говори в час, бие децата, защото не си говорят с нея, а слушат учителката. Но каквото и да разказва, Роза винаги се смее. Баща й бил в затвора. “Ами незнам защо. Защото е пияница”, смее се безгрижно тя. “Мама каза, че там му е по-добре, на топло”.

Сега са в час по английски. Навън е студено и мъгливо. Църквата “Св. Три Светители” пустее насред квартала, с ръждясващ кръст изгубващ се в сивите облаци. Реката тече бавно и глухо в далечината. По кривите, кални улици, между сухите клони на дърветата, надничат свити, бедни, порутени къщи, закърпвани и достроявани със стари материали. Ниски и приведени до земята, подобно на бабата на Севда със забрадката и карамфилите, пред онзи вход, който май се оказва изход. Може би е заради сезона – през зимата тъгата замръзва, става на лед, боли повече… “My name is… I am from Bulgaria. Where are you from?” Повтарят в един глас Севда, Роза и Дима, заедно с всички други деца в класната стая, които са като тях. Облечени в дебели якета, защото парното не работи. Мръзнещи в опърпаните си съдби, защото животът не работи. Не и за тях. “Аз пък съм от Палма Де Малорка”, прошепва Дима на Севда. “Малорка се казва на английски, видях как се пише. Само ние в България му викаме така скапано Майорка”. Севда я поглежда с изненада и й прошепва: “Тук всичко е скапано. Така каза баба. Аз си мечтая да стана сервитьорка в центъра. Ама може и в тази Малорка, дето казваш, за да сме заедно”. В класната стая продължава да кънти английската фраза, произнесена от двайсет неуверени детски гласа. Роза дочува двете момичета и се обръща: “Хей, къде ще ходите? Идвам с вас. И на мен не ми се седи тук”. Трите се споглеждат, засмиват се скришно и се хващат тайно за ръце между чиновете, окуражавайки се в общия план за по-добър живот.

На улица Железопътна. В онзи краен ръждясващ, брадясващ и кален квартал на София. Снимка © Двойна измама

На улица Железопътна. В онзи краен ръждясващ, брадясващ и кален квартал на София. Снимка © Двойна измама

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима. Виждаш го по черните им кожени якета с пухкави качулки, със златни катарами, по ботушите с ток, с които ходят неуверено… Виждаш в детските им очи ужасът на живота. И те, как невинно и искрено му се смеят, като на игра.

Те са по-смели от теб и знаят повече. А на теб ти се иска да им се извиниш от името на Съдбата за живота им… Искаш да ги прегърнеш всичките, да ги обичаш, да им кажеш, че светът може и иначе, че има и сезони, които не са зима, които не са кални, студени и мъгливи… Че има квартали, които не са до гробищата… Че… в Палма Де Майорка не е толкова хубаво, колкото си мислят… Искаш да им кажеш прекалено много, което обаче няма да им послужи за нищо… Защото и след твоите думи реката навън ще продължава да тече надолу, студът ще прониква все повече в класната стая и карамфилите до онзи вход, ще се продават все по два или по четири, или по шест…

* Разказ на Бистра Величкова публикуван във „Факел“, 27 май, 2015 г.