СОФИЯ: ПОЕТИКИ – пролетно издание 2012 г.

Пролетното издание на фестивала „София: Поетики“ се състоя на 23 и 24 юни в двора на Националната Художествена Академия и отново доказа, че литературата не е занимание самотно. 

В първата вечер на фестивала беше представен култовият проект – пърформанс „4х4” на ЯRсен ВасилеВ, Иван Димитров, Миро Христов и Радослав Чичев. Снимка: Светла Енчева

В първата вечер на фестивала бяха представени два литературни проекта – пърформансът „4х4” на ЯRсен ВасилеВ, Иван Димитров, Миро Христов и Радослав Чичев, както и Поетически трубадурски двубой между Владимир Левчев със секундант Иван Ланджев и Виолета Христова със секундант Аксиния Михайлова, организиран от Петър Чухов.

В основната, втора вечер – на 24 юни, участваха авторите Йордан Ефтимов, Галина Николова, ЯRсен ВасилеВ, Надежда Московска, Лъчезар Лозанов, Албена Тодорова, Михаил Жеков, Атанас Вълов, Цветелина Бояджиева, Димитър Манолов, Мария Липискова, Калин Петров, Бистра Величкова, Никола Гинев, Андриана Спасова, Стефан Николов, Захари Захариев, Зоя Маринчева, Стефан Иванов.

Снимка: Крис Енчев

Акцентът на пролетното издание е в неговата тематичност. Поети и прозаици, създали произведения по конкретно зададена тема представиха своите произведения пред публика, съвместно с музиканти и студенти от Академията, които предлагат своя интерпретация на текстовете. Темата за пролетното издание на СОФИЯ: ПОЕТИКИ през 2012 беше „Америки”.

За разлика от международното издание на Поетиките (което тази година ще се проведе на 2 септември), пролетното набляга в по-голяма степен върху връзката текст-визия, ето защо саундът е предимно електронен. На фестивала чухме авторска музика от Тодор Стоянов (Ambient Anarchist) и Валентин Геров (София Квартет), Kliment (http://soundcloud.com/kliment), Surbahar (http://soundcloud.com/pavelot)..

Финалът на втората вечер на фестивала беше посветен на проекта за дигитална поезия/видео поезия „Illuminations” на Зоя Маринчева – поет, критик и блогър, която живее в Сан Антонио, САЩ. Визията в „Illuminations” е дело на Лезли Кел, Никола Барбов, Диони Гомез, Матю Янке и Девин Кент.

Селекционер на фестивала е миналогодишният носител на голямата награда на публиката в международното издание Стефан Иванов.

Фестивалът СОФИЯ: ПОЕТИКИ е бяла врана в културния живот на България:

регулярен, свободен, съвременен фестивал на изкуствата, провеждан на открито. Фестивалът съчетава съвременна поезия, проза, музика, визуални и сценични изкуства по начин, достъпен за широка градска публика. В него участват най-стойностните и актуални български творци – от утвърдени през годините имена до млади, сега пробиващи автори.

Основен акцент на Поетиките е поезията като изкуство, което

Снимка: Крис Енчев

осъществява връзки с всички останали. Със своето предходно, пето, издание СОФИЯ: ПОЕТИКИ не само се наложи като единственият фестивал за съвременна поезия у нас, но и като първият международен поетичен фестивал, провеждащ се в България.
В момент на културна и икономическа криза, когато пазарът на културни продукти (и най-вече книги) е силно стеснен, именно един такъв фестивал е точката, в която творци и публика се срещат и опознават. Изкуството на живо е един от най-силните възпитателни „инструменти”, поради което вярваме, че един от пътищата за преодоляването на маргинализацията от една страна – на самото изкуство, а от друга – на онези, които го създават, е точно живият контакт.

Събитието се организира от платформата за съвременно изкуство „София: Поетики” (www.sofiapoetics.eu) в партньорство с фондация „Америка за България”

Годишната програма на платформата за съвременно изкуство „София: Поетики” е част от Културния календар на Столична община и се реализира в подкрепа на кандидатурата на София за европейска столица на културата 2019 г.

От организаторите на фестивала

Ясен Атанасов – артистичен директор на феста София: Поетики.

Репортаж по БНТ за фестивала „София: Поетики“

Реклама

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител

10 стипендианти бяха избрани от 200 кандидати за Семинара по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“ в Созопол в края на месец май, 2012 г. – в. „Дневник“

[Фондация „Елизабет Костова“]

Какво свързва свещеник, треньор на националния отбор по бокс, мениджър в „Метро“, американски учител в България, създателя на „Резерват Северозапад“ и американкска гражданка под гаранция? Отговорът, както всички истински отговори, е прост: любовта към писането. Десет стипендианти бяха избрани от 200 кандидати за Семинара по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“ в Созопол в края на месец май тази година. Там те прекараха четири дни, в които да прекалиш с разговорите за литература до 4 ч. през нощта беше нещо съвсем разбираемо.

„Дневник“ разпита стипендиантите за най-ценните им спомени и уроци от семинара.

Дилейни Нолан, писател

Дилейни Нолан. [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1. Писателите са забавни, топли, диви, вълнуващи хора и бих искала да съм около тях по всяко време – те знаят как да те разсмеят, как да те предизвикат, както и кога да млъкнат.
2. Най-полезното нещо за писането е да четеш, дори е по-полезно от самото писане.
3. Да пътуваш и да срещаш нови и вълнуващи хора може да разпали въображението ти, но за писането е важно да се кротнеш на някое спокойно и тихо място, където да се концентрираш и да си скучен.
4. Винаги носи резервна гума за ремаркето.
5. Не прекалявай с червеното вино.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
Бяхме пияни и заливащи се от смях, боси на брега на Черно море. Играхме на бутилка под дъжда. Имахме общ език: петима американци, озвучаващи кирилицата със звуци, подобни на жуженето на буболечките. Петимата българи бяха далеч от правилния английски, сякаш го бяха учили от филми и песни на „Металика“.

Първата вечер в Созопол: всички се шляехме по мокрите калдъръмени улички. Николай, нашият екскурзовод, ни заведе до плажа. Там бе студено, мокро и пусто, както винаги извън туристическия сезон, и неоновите светлини хвърляха отблясъци върху студения пясък. Разходих се насам-натам и когато се върнах, заварих свещеника да прави  стриптийз. Само по бельо и по впечатляващата брада, която прикриваше устата му и подчертаваше сините му очи, той прекоси пясъка и потъна в морето, докато всички ние крещяхме уплашено. Тогава той заплува към нас усмихнат, а водата струеше по бледата му кожа.

На връщане към хотела спряхме да купим още една бутилка, докато приливът бумтеше не за да докаже каквото и да е било, а защото не можеше да възпре пенливата си игра със светлината, която придърпваше и изплюваше обратно.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Сещате ли се за боклученото чудовище от „Улица Сезам“? Има обща вежда и живее в кофа, мърмори под носа си с ужасяващо лош дъх, особено за децата. Всъщност това звучи леко забавно!

Николай Фенерски, писател, преводач от словашки и чешки, създател на severozapad.org

Николай Фенерки [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1. Научих се да пиша буквичките.
2. Научих се да съставям сложни изречения.
3. Научих колко ненаучимо е да се научиш да пишеш добре.
4. Научих, че в САЩ предпочитат дългите истории, не си падат по кратките. Минимумът е около 20 страници.
5. Научих, че някои издатели наистина притежават свойствата да превръщат хората в крокодили.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
Liberty (свобода) пише на монетата от четвърт долар. И аз си я нося в джоба. Един от американските участници в семинара ми я даде за изнесената екскурзоводска беседа в центъра на Созопол. Разхождахме се вечерта късно и се радвахме на живота. Пред църквата „Свети Зосим“ се качих върху бордюра и с професионален замах ги накарах да ме слушат – обичам работата си като екскурзовод през лятото и работя точно в Созопол. Разказах им колко старо е това място и колко много история и смисъл се съдържат във всеки квадратен милиметър. После взех шапката на Каб, който всъщност не е американец, а виетнамец, чиито родители са се преселили някога от Южен Виетнам в САЩ, щата Монтана.

Каб обича шапките и винаги ходи с шапка, прилича по нещо на Чандлър или героите му. И с неговата шапка събрах даренията от публиката. Те се състояха от четвърт долар. Нося свободата в джоба си. Онези момчета и момичета, с които се запознах там, също носят свободата в джоба си. Интересно е на едно място да се съберат хора от кол и въже, пъстри и индивидуалисти, и да си говорят за това, което най-много обичат, литературата. Получават се интересни сблъсъци и мнения. Старият Созопол предразполага към писане и писателско умозрително настроение. Разказът ми за тези седем дни не може да се събере в един абзац. Надявам се дългата версия скоро да се роди и да бъде публикувана някъде…

И още нещо пише върху монетата от четвърт долар – но от лични съображения ще го премълча.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Ако не можех да пиша, щях да съм електротехник. От ония по стълбовете. И нямаше да ме хваща ток никога.

Николай Петков, писател, свещеник в храма „Свети пророк Илия“ в село Дивдядово

Николай Петков [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1. Ако броят на разказаните истории е по-голям от броя на морския пясък – то какво ще бъде по-особеното при твоята малка песъчинка?
2. Умни хора – много, чувствителни – също. Но хората с умна чувствителност не са толкова много и си струва да се бориш за тяхното приятелство.
3. Във времето на всеобщото буботене, умението да се вслушаш в другия скоро ще се вмени за истински подвиг.
4. Пълнокръвните истории се нуждаят и от черен дроб.
5. Хората на изкуството често са като таралежи – искат да се погалят, а се пробождат с бодлите си.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
В този кратък разказ не е невъзможно главният герой да се казва Теодора Мусева, така че по-добре да не го пиша точно сега.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Ако не можех да пиша, щях да си намеря излаз към някое друго море, където солта във вълните не е от хиляди жени, подобни на Лотовата, море, по-бистро от Мъртвото, море, през чиито вълни да мога да премина пешком и ако загубя равновесие – да има вълна, за която да се хвана, без да се удавя.

Палми Ранчев, писател, треньор в националния отбор по бокс на България

Палми Ранчев [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
В Созопол прекарахме три дни, по три пъти дневно работехме върху текстовете. Отчето се напи четири пъти. Три часа чаках да се появи с ключа (един), когато пи за последен път. Участниците от българска страна бяха пет. И се сприятелих с четирима. Запомних имената на двама от американските „писатели“. Бях възхитен от мълчаливото присъствие на Каб. От способността му да пие уиски от бутилка (една), без да досажда на останалите (5+?). Дилейни демонстрираше подобна литературна лудост, без да се докосва до бутилката му. Двамата бяха единици. Три, четири, едно, са цифрите, които са ми по-важни.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
Вървим по централната улица на стария град. Стигаме до място, откъдето започваме да се изкачваме към новия. В последния момент губим устрем. Не съм сигурен какво точно се случва. Вече не вървим заедно. Поглеждам към небето. Няма знаци, които да обясняват защо вече не се движим в същата посока. Неусетно се разпиляваме. Виждаме се, но някак си не сме напълно заедно. Не съм сигурен, че се връщаме. След известно време с облекчение отново се събираме. Разговаряме, усмихваме се уморено. Всичко се повтаряше в продължение на няколко вечери. Така и не успявахме да напуснем територията очертана от надвисналите над тесните калдъръмени улички созополски къщи. И останахме до края в уютния като гнездо стар град.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Писането, както съм се убедил, не е особено здравословно занимание. И вероятно, ако не пишех, щях да съм по-добре здравословно. Но пък… Толкова отдавна дращя в някакви тетрадки, бележници, последни страници на книги, компютри… Май винаги съм писал. Затова с нежелание и досада си представям подобно наказание. Нужно ли е? Вероятно ще продължа да пиша наум. И ще се опитвам да запомня написаното, за да го запиша при подходяща възможност. Все безсилни опити да пренеса по-далеко, по-навътре – част от себе си, от своя свят – в небулозата на постоянно застрояваната вечност.

Каб Тран, писател

Каб Тран [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1. Винаги е важно след лекции, семинари, четения да отидеш на дълга, по възможност неправолинейна, разходка. Отразява се добре на смилането на информационния потоп.
2. Критиката е нож с две остриета. Най-важното е честността – дали писателят е откровен в работата си. Открих, че всички в американската група, включително Елизабет, пишем напълно различно – стилистично различно. Първо това ме стресна, защото последното нещо, което искам да правя, е да  вкарам чужда творба в своя калъп.
3. Българите са много отворени към писателските работилници. Това ми напомня удивлението ми, когато първият ми кратък разказ беше обсъден по време на такава работилница. Нищо не може да замени това чувство и се радвам, че българите го преживяват за пръв път.
4. Повечето сгради в София не изглеждат много устойчиви на земетресения.
5. Приятелството няма граници. Възможно е да споделиш най-важните си идеи, независимо от езиковите бариери, стига да имаш достатъчно търпение и разбиране. Българите са едни от най-смирените, интелигентни и забавни хора, които съм срещал.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
Имаше един миг, в който направих крачка назад, в преносен смисъл, и прелетях над фантастичния ни семинар като безплътен разказвач. В този момент в галерията видях шест непознати, които се срещат за първи път на края на света, за да обсъдят най-скъпото си. Разговорът достигна пределно интимни нива, както и трябва в литературата, независимо къде се случва – в закусвалня в Монтана, в кафе в Париж или в галерия в Созопол. Отвън Черното море се разбиваше в скалите. Отвъд залива крайбрежието бе съвършено като на картичка. Картините в залата изглеждаха като излезли от някой сън. Всичко трябваше да се случи точно по този начин. И когато го осъзнах, беше красиво, красиво!

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Доста скучен.

Бистра Величкова, писател и журналист

Бистра Величкова [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1-во, че няма значение от коя държава са и на какъв език говорят, писателите навсякъде по света са обединени от острата си сетивност, с която възприемат живота.
2-ро, научих, че не съм сама, в това по думите на Деян Енев „самотно занимание“ (писането). Хубаво е да знаеш, че има една общност от хора, разпръснати по цял свят, които чувстват и мислят като теб.
3-то, научих, че вдъхновението е само една малка част от творческия процес на писане. Както каза писателят Палми Ранчев: „Ти се вдъхновяваш, правиш си кефа, като си напишеш впечатленията, но след това вече трябва и да поработиш. След това трябва да се редактира и пренаписва, докато не се получи идеалният вариант.“
4-то, от човека и писателя Николай Фенерски научих, че хуморът и тъгата са две крайности, които създават хармонията на човешката душа.
5-то, научих, че трябва да знаеш кога си достигнал кулминацията на разказа и кога е дошъл подходящият момент, за да сложиш точката. Както каза Николай Фенерски по време на уъркшопа в Созопол: „Изкуството на писането се състои в това да успеем да намерим G-точката на разказа, за да свърши.“

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
Ако един разговор може да бъде случка, то тогава бих казала, че по време на семинара в Созопол ми се случиха няколко незабравими случки. Не мога да пропусна и култовите вечери с акапелно пеене на Манол Пейков (от ИК „Жанет-45“), както и приятелската атмосфера, която се създаваше около Светльо Желев и Валерия Иванова (от „Сиела“). Оказа се, че издателите също са хора, а не както много хора си ги представят – страшни и недостъпни за обикновен разговор.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Безсмислен.

Герард Конли, писател, редактор в сп. Southern Humanities Review

Герард Конли [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1. Писателите рядко са толкова нервни, колкото ги представят в популярната култура.
2. Елизабет Костова е една от най-милите, майчински настроени покровителки.
3. България е страна, която си заслужава да бъде изследвана.
4. Куп добра литература трябва да бъде преведена на английски… незабавно.
5. Имам нужда да пиша по-често и по-насочено.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
Най-интересното събитие по време на конференцията в Созопол беше не толкова официалната програма, колкото импровизираната среща на американци и българи на брега на Черно море. Един от нас скочи да плува в непрогледния мрак. Хареса ми този момент и мисля, че идеално отрази вида на сплотяването, което се случи между нас по време на престоя ни.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Понякога се шегувам с приятели за тази идея. Те мислят, че се вживявам, но не е така. Ако не бях в състояние да пиша, щях а) неуморно се посветя на някаква кауза, която би ми позволила да се чувствам като мъченик или б) да извърша убийство (в стил Разколников) и да се скрия в ужас в някоя къщичка в планините Озарк.

Филип Анастасиу, писател, ръководител отдел „Обучение и подбор на персонал“, Метро Кеш енд Кери България

Филип Анастасиу [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
– Най-важното, което научих, е, че трябва много да пиша. Другото невероятно преживяване беше да видя разказите си в текстовия модулатор на Краси Дамянов. От него научих доста за това как да редактирам текстовете си.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
– Това, което най-много ме впечатли, беше цялостната атмосфера на семинара. Никога не съм попадал в такава среда на взаимно уважение. Чувството, че всеки те подкрепя и насърчава, ти дава крила. Усещаш, че нищо не може да ти се опре.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
– Винаги съм имал повече хобита, отколкото времето ми позволява, предполагам, че някое от тях щеше да прерасне в нещо по-голямо.

Кати Флан, писател, преподавател по творческо писане в Goucher College в Балтимор, САЩ

Кати Флан [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара? 
1. България е прекрасна страна, а хората са много топли.
2. Научих вълнуващи истории за живота по време на комунизма и начините, по които хората се справят с наследството му днес.
3. Обичам звука на българския език.
4. Когато слушах българските текстове, се опитвах да сравня текстовете с превода, така че да намеря всяка дума, която мога да си преведа на английски език.
5. Моментите, в които ми се получаваше, бяха едни от най-запомнящите се в цялото пътуване. Това беше малка врата, през която можеше да се види един друг свят – светът на думите.

Автор: Теодора Мусева, в. „Дневник“

Снежина Петрова: Всеки да бъде идиот, понякога!

Текстът е публикуван със съкращения, във в. “Преса”, брой 149, 5 юни, 2012 г.

Срещаме се сутринта, в деня след силните земни трусове, които разлюляха  София. Снежина Петрова изглежда напрегната и притеснена. Уплашила се е. Най-вече за децата. Сутринта е завела двете момченца на детска градина. Скоро, едното ще е в първи клас. „Така се вълнувам, че все едно аз ще бъда първи клас”, казва тя. Трусовете са спрели и ежедневието продължава обичайния си ритъм. А пред нас стои една необичана, провокативна и експериментираща актриса, доказала се не веднъж на българската сцена. Снежина Петрова. Спокойна в живота, стихия на сцената, я беше определил някой. И е бил много прав. У нея липсват типичния за повечето актьори егоцентризъм и суета.

Когато заговаря за театър и за ролята си на Настася Филиповна, в най-новата постановка на режисьорката Десислава Шпатова – „Идиот 2012”, в Народния театър, погледът й става по-сигурен, а гласът й тих и спокоен, сякаш ни посвещава в специална тайна. И наистина е така – доверява ни тайната за един магичен свят, който тя изгражда на сцената, там където животът е по-сигурен, по-истински и всички трусове са само наушким, но ти въздействат като реални. Освен за „Идиот”, Снежина разказва за преподавателската си дейност в Нов български университет, подготовката на дисертацията си, за студентите си, с които се учат взаимно и за нелекото начало на професионалния си път като актриса.

Снимка: Иван Дончев

ИДИОТ 2012

„През 2000-та година направихме първата постановка на „Идиот”, пак с Десислава Шпатова. Тогава остана едно неудовлетворение от работата ни и когато обявиха руския сезон в Народния театър, решихме, че трябва да реабилитираме самите себе си още веднъж, с този опит. Бяхме отчели грешки в драматургията и се опитахме да ги преодолеем. Тогава целта беше да обхванем по-голям обем от романа. Сега постановката е ориентирана само около една сюжетна линия, около четирите персонажа Рогожин-Настася, Мишкин-Аглая. Много се надявах този път да не съм Настася. Трябваше пак много лично да се намеря в тази роля, а ми беше трудно отново да го направя, след 12 години.

Актрисата споделя, че благодарение на Юлиян Табаков, който отговаря за костюмите и сценографията, за първи път й се случва така, че „костюмът играе една голяма част от ролята вместо мен. Той разказва красотата. Това не е костюм, това е една друга кожа”.

„Ролята на Настася сега е различна. Преди 12 години имаше една неистовост у нея, истеричност, скандалност. Сега исках да бъде точно обратното. Това е една жена, която върви към смъртта от самото начало. Тя няма способността да се реализира хармонично в живота. Темата за това, че една жена не може да бъде омъжена вече не звучи толкова банално. Тя по-скоро има проблем да влезе в някакво статукво, да бъде приравнена с общоприетото, за да бъде безопасна.”

За да изсвири на сцената две теми от Чайковски актрисата в продължение на месец е възвръщала уменията си по пиано. „Това беше едно от най-големите предизвикателства на тази постановка”, казва тя. Бързо се научава да свири темите извън спектакъла. „Но когато трябваше да ги свиря вътре в него се оказа доста трудно. Трябваше да ги почвам, да ги спирам по време на сцените, да свиря спокойно и нежно, докато другите на сцената крещят…”

Най-трудната сцена е най-простата

„Най-много съм репетирала, когато Настася се появява за първи път на сцената с червената рокля и една торта. Сцената е много трудна, защото е сдържана. Там изглежда, че не е кой знае какво, тя влиза, оставя една торта, налива шампанско, запалва цигара и това е. Изглежда съвсем просто, а всъщност всичко е толкова изчислено и тренирано.

Всички от екипа работиха за цялото. Може би дори неопитността, на по-младите колеги, има принос за това. Мисля че е много хубаво да си несигурен на сцената. Защото, когато си несигурен си жив. Като си сигурен не е интересно, какво да гледаме на сцената как едни сигурни хора ни лъжат умело.

Към преподавателската работа ме насочи Цветана Манева

Снимка: Личен архив

„Тя е човекът, който много настояваше да опитам. В началото мислех че няма да се справя с това, защото преподавателят трябва да преподава знания. С времето, обаче разбрах, че нищо не трябва да преподавам, а заедно с моите студенти да се уча. За мен това е една лабораторна работа”, споделя Снежина. Актрисата не смята, че театърът е наука, в която има  правила как това се прави и случва. Признава, че преподаването не я натоварва, а й доставя истинско удоволствие. Вече обаче й се налага да погледне още по-научно на работата си, защото й предстои писането на дисертация. Темата е: „Тренигови методи за работа върху текст“. Иска ми се да опиша ползата от работа с различни текстове в днешния пост драматичен театър. Защото ето, че вече и поезията става възможна като повод за театър (например, постановката „Ела легни върху мен”, по стихове на Силвия Чолева). Всеки текст е възможен за театър. Дори протоколи от срещите със съкооператорите в блока, те също са възможна драматургия. Има драматично напрежение, има ситуация, има тема на срещата.”  

Разказва, че когато влязат в университета, студентите й първите две години наваксват всичко, което са пропуснали в средното си образование. „Освен това, те не са научени да мислят свободно. Аз ги провокирам да мислят в най-различни посоки, много пространства има, които могат да бъдат запълнени.

Имам една група студенти, например, с които направихме Шекспир в рап вариант.

В театралната академия (НАТФИЗ), това не може да се случи.  По-различно е. Там те подготвят за определен тип игра. Преподавателите ти те взимат и 4 години носят отговорност за теб като един актьор, който трябва да влезе в обръщение след това. Естествено, че от там излизат и хора с широко мислене, но…

Няма ограничение за възрастта, ако чувстваш театъра в сърцето си, смята Снежина. Най-възрастната ми студентка беше жена над 40 години, която се справяше прекрасно в спектакъла „Малки царства” на Елена Алексиева. Това, което тя правеше там беше урок за всички. Хората са интересни.”

Много от студентите й, след като завършат продължават заниманията си в друга област. Тези, които обаче продължават да се развиват  в театъра се насочват към независими проекти.” Това е бъдещето. Самата аз съм тръгнала по този път”, казва тя. „Вижда се как държавата постепенно се оттегля от културата. Бъдещето е на младите и инициативните, които не разчитат държавата да им уреди условията за работа.”

Снимка: Иван Дончев

Актрисата коментира пълните театрални салони, със зрители. „Да, това, разбира се ме радва, но условието, което се случи последно в театрите – да получават субсидия на базата на продаден билет,  ги постави в особено положение. Един режисьор няма свободата да си позволи да направи нещо по-експериментално, защото то няма да се продаде. А ако няма продадени билети, театъра няма да получи субсидия. Тогава режисьорите и актьорите са принудени да правят компромиси. И това води до комерсиализиране на театъра. За това е пълен салона. При „Идиот”, и ние бяхме принудени да се съобразим малко с пазара. Ако беше свободен проекта, мисля че щяхме да направим нещо много по-радикално.”

Един възможен оазис, където могат да се изявяват млади, независими режисьори е Сфумато. Сцената на НБУ, която съществува от две години, също, мисля че ще е следващото алтернативно пространство в София…

Реших, че искам да стана актриса, когато бях на 20

„Не знам как точно го реших. Имах един кръг от приятели – музиканти, художници в този период и чувствах, че и аз мога да допринеса нещо към тази артистичност. Не знаех какво точно може да бъде”, споделя Снежина. „Родителите ми въобще не знаеха, че ще кандидатствам. Разбраха, след като ме приеха. Дълги години останаха шокирани. Те много искаха да уча право. Слава богу, не ме приеха право, въпреки че бях отличничка. Беше необяснимо, при всички усилия, които полагах, аз не можех да вляза в стандарта и да мина тези изпити добре. Явно не е трябвало. Особено тази История на България след 44-та година, така и не я разбрах. Тази тема ме разби, всички конгреси ги описах и пак не изкарах добра оценка.

Когато завърших академията през 1994 г., беше тежък период. Салоните бяха празни. Аз започнах да играя с пет души зрители в салон. Това за ония години беше естествено. И до сега за мен е празник, когато има публика. След като завърших, не бях назначена никъде. Мина време, срещнахме с Деси (Десислава Шпатова – бел.а.) и решихме да се съберем някаква компания от хора и да правим независими проекти – дори без пари… Беше момент на изпробване на различни възможности.

За чужбина не съм мислела, мястото ми е тук

Снимка: Личен архив

Имах проект в Германия, участвах в моноспектакъл и спечелих награда за немско езична актриса. Имаше много добри отзиви. Но нищо не произтече  от това. От тук съм по-интересна и на хората навън. Мисля че ние трябва да се продадем като български творци. Това е по-силният път. Най-добре би било, ако го няма този индивидуализъм, а има група поколение, което да създаде цялостна културна ситуация. С моето поколение май няма да се случи, точно заради индивидуализма.”

А дали има останали идиоти подобни на Княз Мишкин в днешно време, питам Снежина. „Аз и досега не мога да си отговоря – какво е това идиот? Този човек реално ли е някакъв месия или просто всички имат нужда да виждат месията в някого. Хората имат нужда да дойде някой и да ги успокои. Аз вярвам ,че има такива хора. Но те не трябва да оцелеят в този свят, те трябва да бъдат пожертвани. Това е най-голямото изпитание за тях. Те не оцеляват, но дават нещо, правят някакво разместване.

Не бих искала да идеализирам толкова персонажа на Мишкин. Той е едно необходимо присъствие. Без него, много по-напразно би преминал живота. Мисля че всеки има такива срещи – не с цялостния човек, но с такива постъпки и прояви, които го изкарват от релси, показват му една друга страна. Нека да го търсим този Идиот 2012 и в същото време нека самите ние също бъдем него, понякога.

––––––––––––––––––––––

Освен в спектакъла „Идиот 2012”, може да гледате Снежина Петрова в постановката „Лов на диви патици”, в Народния театър. А режисираната от нея постановка „Ела, легни върху мен”, по стихове на Силвия Чолева, с участието на нейни студенти от НБУ, може да гледате в малкия сезон на  Сфумато, между 25 и 30 юни.

*Текстът е публикуван със съкращения, първо във в. “Преса”, брой 149, 5 юни, 2012 г.

Трябва ни Идиот

„ИДИОТ 2012” на Снежина Петрова и Десислава Шпатова, в Народния театър

Спектакъла „Идиот“, в Народния театър, София. Снимка: Иван Дончев

След 10 години актрисата Снежина Петрова и режисьорката Десислава Шпатова отново поставят спектакъла „Идиот” по романа на Ф. М. Достоевски, в Народния театър. За разлика от предишната постановка, целта на тази е да има по-съвременно звучене, казват режисьорката и актрисата. Също така постановката се концентрира в една конкретна сюжетна линия – криминалната, в която има четири главни герои – Княз Мишкин (Ованес Торосян), Настася Филиповна (Снежина Петрова), Аглая Епанчина (Веси Конакчийска) и Парфьон Рогожин (Деян Ангелов).

Трудно е да се представи един такъв голям и тежък роман, който може би днес е далеч от съвременния човек и едва ли някои би имал време да прочете. Въпреки това, екипът поставил пиесата намира начин и в рамките на почти два часа, на камерна сцена показва една възможна версия на „Идиот”. И ако до този момент не сте прочели романа, то спектакъла определено ще ви накара да го направите. Актьорите играят добре, има синхрон. Декорите са съвсем прости и не натрапващи, най-отзад по протежението на черна стена от единия до другия край на сцената, е изрисувано в сиви контури, легналото тяло на Христос. Това е препратка към думите на Достоевски, който казва, че „…Да вярваш, че няма нищо по-прекрасно, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христос. Нещо повече, ако някой ми докаже, че Христос е извън истината, и истината наистина се окаже извън Христос, аз все пак бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината”.

Снимка: Иван Дончев

Образът на Христос може би е препратка към образа на Княз Мишкин, защото и той както Христос обича хората, страда заради тях, вярва в тях, наивен и добър до краен предел. Подобни хора са рядко срещани, дори и във времето на Достоевски, когато е писана книгата. Това важи с още по-голяма сила и днес. Такива хора са определяни като „идиоти”. В случая тази квалификация към Княз Мишкин не звучи толкова като обида, колкото като определение за човечност, за чувствителност, за способност към състрадание. Тук е и парадокса – да си истински добър и съвършен човек е равносилно на това да си идиот. Това е съдбата на Мишкин, която го прави едновременно смешен, глупав, но и много красив душевно, и мъдър.

Княз Мишкин с цялата си наивност и доброта е прехласнат по красотата на Настася Филиповна, която пък е на път да се сгоди за грубия и не особено образован Парфьон Рогожин. Настася е критикувана от обществото, заради това, че е лека жена, че е порочна, но само Княз Мишкин вижда, че тя всъщност е един страдащ човек, съчувства й и вярва в добротата на душата й. Рогожин обаче я приема чисто и просто като една красива жена, която трябва да му принадлежи и да бъде вечно негова, в противен случай ще я убие. „Нима, не ме обичаш толкова, че да умреш за мен”, казва й той. Героинята на Снежина Петрова е раздвоена между тези двама мъже, но накрая се сгодява за Рогожин. Той се отнася грубо с нея, бие я. И накрая я убива.

В спектакъла има сцена на бой между двамата, която е изиграна много добре от Снежина и Деян Ангелов. Той я влачи за косата през цялата сцена, после я мята на леглото на различни страни, удря я. Всичко е изиграно в такъв синхрон, че в един момент прилича дори на особен танц, много наподобяващ модернистичните танцови спектакли на германката Пина Бауш. Може би щеше да е интересно, ако имаше поне още една или две подобни сцени на такова телесно единство и предаване на емоция само чрез движение, без думи.

Снимка: Иван Дончев

Що се отнася до персонажа на Княз Мишкин, може да се каже, че Ованес Торосян се справя доста добре в ролята си. Наистина му отива да изиграе тази роля на добряк и наивник. Определено режисьорите виждат в него един неподправен момчешки идеализъм, защото и във филмите, с които изгря на екрана той пак играе подобни архетипи – на вярващ наивник, който външния свят се опитва да опорочи („Източни пиеси”), („Tilit”), на сърдит млад човек, но с непримиримо отношение към света („Аве”). За филма „Аве”, самият режисьор Константин Божанов каза, че героят на Ованес прилича на Холдън Кауфийл от „Спасителя в ръжта”. И ето го вече и в театъра, където изиграва първата си голяма роля на Княз Мишкин. Въпреки по-малкия си опит на сцената, вроденото му излъчване на наивник-идеалист му позволява да изиграе персонажа си добре. Сам той споделя, че това е първият му спектакъл, в който стои толкова дълго на сцената – близо два часа.

Снимка: Иван Дончев

Снежина Петрова пък нарушава мрака на сцената, с ярката червена рокля, с която се появява и дългите крака на ток, с които бавно крачи. Роклята е с дълъг воал и ходенето с нея на камерна сцена с десет сантиметрови токове изглежда доста трудно. Снежина, обаче го прави с лекота. Също добре пресъздава надменния поглед и отношение на харесваната жена, съзнаваща красотата си. Скоро след това, тя се появява на сцената в съвсем обикновена бяла нощница, косата й е пусната, тя сяда на пианото и започва бавно да свири. Дори с тази нова, по-семпла визия, присъствието й е осезаемо. Гледайки Снежина Петрова на сцената, се създава усещането, че играе с лекота и без излишно напрягане. Плавните движения, естествено изречените реплики, логично резониращи с представяните емоции прави играта на актрисата леко и приятно възприемчива и от публиката. А персонажите й реалистични и плътни.

Младата актриса Веси Конакчийска (24 г.) завършила миналата година

Ованес Торосян и Веси Конакчийска, в сцена от спектакъла. Снимка: Иван Дончев

НАТФИЗ, също добре се справя с ролята си на Аглая Епанчина, момиче, което се бори за сърцето на Княз Мишкин. Актрисата играе в Пловдивския театър и тази година беше номинирана за „Икар”, в категория изгряваща звезда, за изпълнението си на Нора в „Куклен дом”. Красотата, с която грее на сцената е неоспорима. Въпреки това на моменти се усещаше леко притеснение и неестественост у персонажа й или пък преиграване на някои емоции – като например силен гняв или смях. Разбира се, особено в началото на професионалния актьорски път, е много трудно да се справиш с естествената игра. Не са лесни за преодоляване и рисковете от това в стремежа да представиш реалистично емоцията, да я преиграеш. Но младата актриса има потенциал, който вярваме ще продължава да го разгръща.

Владо Пенев пък се появява епизодично на сцената, между действията, за да възпее на руски случващото се, сякаш като коментатор на събитията. Представен по много комичен начин, като контраст на драматичния сюжет. Този хумор сякаш има за цел да напомни, че колкото и трагично да изглежда нещо, то винаги може да се погледне и от хумористичната страна.

Накрая трябва да споменем и за дебюта на младият актьор Зафир Раджаб, който тази година завърши Академията в класа на Стефан Данаилов. Едва завършил той вече е ангажиран в още две представления на голяма сцена – „Почивен ден“ и „Работно време“, в Народния театър. И младото, и по-старото поколение артисти умело играят заедно на сцената и изграждат една добра постановка, която ни пренася за два часа в съвършения и наивен свят на Идиот-а, на Достоевски.

И ни кара да се замислим дали в днешно време са останали „идиоти” от този тип? Защото, за да се развива и възпитава човешкото в човека, ни трябва именно такъв Идиот. И ако се окаже, че вече няма такива – то трябва сериозно да се замислим за това, накъде сме тръгнали… И още повече – до къде ще стигнем!

*Текстът е публикуван първо в WebCafe