Затварям очи… и Андрей си е същият!

IN MEMORIAM Андрей Башев (1972-1992)

За една от култовите софийски градски легенди ни напомня близка приятелка на музиканта Андрей Башев, писателката Велина Минкова.

Младият музикант и един от създателите на рок групата „Pyromania“ – Андрей Башев, напуснал този свят на 10.12.1992 г., едва 20 годишен. Снимка: Снимка: Личен архив на приятели на Андрей, качен във Фейсбук

На 9 декември 2015 г. Андрей Башев трябваше да навърши 43 години, а на 10 декември 2015 г. се навършиха 23 години от неговата смърт. За младия музикант се знае малко, в интернет не може да се намери почти никаква информация освен кратък абзац за култовата за 90-те години, българска алтърнатив рок група „PYROMANIA“ в сайта „Български рок архиви“. А България е важно да помни талантите си и онова, което са оставили след себе си въпреки краткото време, което им е било отредено на земята. Андрей учи в Софийската математическа гимназия и е приет във вокалния клас на СМУ “Любомир Пипков”, фамозното “Музикално”. Мъкне синтезатора си по зали и мазета за репетиции и участия на групите, в които свири и пее – “Огнен Звук”, „PYROMANIA“, “Big Mama Scandal”, за малко и в “Контрол”. Негови композиции се въртят по радиата. Прякорът “Andy the Queen” идва от страстта му към към група Queen и Фреди Меркюри. Андрей е любим на всички момичета, верен приятел, отдаден музикант и център на неспирните софийски купони от края на 80-те и началото на 90-те. Около “Кравай” и Синьото кафе всички музиканти го познават и ценят.

Велина Минкова описва част от тази софийска атмосфера в края на романа си „Доклад на зелената амеба за химическия молив“. По онова време тя завършва английската гимназия и много често излиза из София с приятели от Музикалното училище, сред които е и Андрей. В размирното начало на 90-те той отстоява на първа линия принципите и позицията на своите съученици, които са на път да загубят сградата, в която учат, тъй като е била собственост на Ватикана. Учениците може да останат на улицата. Сградата на фондация “Людмила Живкова” на ул. “Оборище” 17, недалеч от старата училищна сграда, се освобождава и Музикалното училище подава молба да я вземе. Същото обаче искат и Народна библиотека, които като че ли имат повече връзки. Учениците от Музикалното училище тогава излизат в ефективна стачка, първата на учебно заведение след 10 ноември 1989 г. Следва широко отразяване в медиите, учениците са приети от президентът Желев. Музикалното училище получава сградата и провежда там учебни занятия и до днес.

Разрушената сграда на Музиккалното училище в София. Снимка: Личен архив на приятели на Андрей Башев, качена във Фейсбук

Заедно с всички безброй приятели Велина преживява много тежко смъртта на Андрей. Тя научава за смъртта му докато работи над превода на американския роман „Джасинта“ от Катлийн Уинзор (авторката на „Вечната Амбър“). „Всички герои в тази книга уж бяха мъртви, но живееха след смъртта, блажено далеч от нашия пощурял земен свят“, казва Велина за книгата и посвещава превода си на паметта на талантливия млад музикант Андрей Башев. Можете да прочетете нейния спомен за него в текста по-долу, изпратен специално за „Двойна измама“.

10.XII.1992 г.

От известно време по цяла нощ превеждам една книга, която започва със смъртта на главната героиня и заплита зверски любовни интриги в отвъдното. След това до обяд не мога да отворя очи и никой не е в състояние да ме събуди. И днес така. По едно време се звънна на входната врата. В просъница си казах, че някой от нашите ще отвори, тъй или иначе надали мен търсят по това време.

Преводът на книгата „Джасинта“ от Катлийн Уинзор, ИК БАРД, 1993 г. Велина Минкова посвещава превода си на тази книга на починалия в края на 1992 г. Андрей Башев. Снимка: Велина Минкова

Но след малко в стаята ми влиза Андрей, нахилен. Изправих се на лакти в леглото. Явно той е звънял и баба му е отворила. Тя редовно го правеше тоя номер, ако приятели се домъкнат ги пращаше направо в моята стая, да не се занимава да ме вика. Главата ми тежеше от цяла нощ кафе, цигари и тракане на превод върху пишеща машина, но ужасно се зарадвах на Андрей.

– Как си??? Излезе от кома! Изписали са те от болницата!? Жестокооо!
– Ми да, вчера имах рожден ден, нали трябва да го празнуваме! Аре ставай, отиваме на купон.
– Толкова рано сутринта?
– Да, от единайсет. Всички ще дойдат.

Започна да звъни телефонът в хола. Не обърнах внимание, със сигурност не беше за мен, баба щеше да вдигне. Прегърнах Андрей с всичка сила.

– Честит рожден ден за вчера! Досега никога не съм ходила на купон сутринта. Баси кефа.

Телефонът продължаваше да звъни, явно вкъщи нямаше никой, или баба се беше затворила в кухнята да готви и не го чуваше. Адски дразнещо. Станах от леглото.

– Чакай само да видя кой звъни на пожар, ей сега се връщам, обличам се и тръгваме.

– Добре, айде – каза Андрей, все така нахилен, страшно свеж, за разлика от мен…

Андрей Башев. Снимка: Личен архив на приятели на Андрей, качен във Фейсбук

Отдавна не го бях виждала, от доста седмици лежеше в болница, след като го беше свила язвата. От приятели разбрах, че е припаднал на сцената по време на свирене, защото направил перитонит. Преди няколко дни бях срещнала Рада и Петко, ходили в “Св. Седмочисленици” да запалят свещ, Андрей бил в кома. Добре че се е оправил. Сега пак ще има концерти на банди, идват празници, ще се смахнем от купонясване… Добрах се до телефона, който не спираше да звъни. Вдигнах.

– Велино…
– Кой се обажда?

Изобщо не можах да позная Гергана, с която по десет пъти на ден се чувахме. Плачеше. С глас.

– Защо не вдигаш!?
– Бях заспала, какво ти става?
– Андрей е починал, на двайсетия си рожден ден…! Не е излязъл от кома!
– Гергано, ти си луда. Андрей е тук, дойде да ме вземе да ходим на купон за рождения му ден. Какви глупости ми говориш?

Може да не съм ѝ казала точно това, може би съм мислила да ѝ го кажа, май ѝ затворих телефона, защото най-сетне главата ми започна да излиза от памучните облаци. Тичах обратно към моята стая, Андрей го нямаше, влизах във всички стаи, отварях с трясък всички врати. Скоро и аз плачех с глас.

– Андрееей!?!

***
Няколко дни по-късно огромна тълпа приятели се събрахме сутринта в 11 ч. на скованите от декемврийски мраз софийски гробища. На Андрей гаджето, Марина, имаше под очите най-тъмносиньо-черните кръгове, които някога бях виждала. Беше изкарала с него целият му престой в болницата, до последния миг. Не вярвах, че всичко това се случва. Гаден номер от страна на Андрей – ако това е искал да ми каже, че ще е сутрешният купон по случай рождения му ден…

Завърших превода в следващите седмици, към края ръкописът беше добре размазан от сълзи.

“Джасинта”… Какви книги сме превеждали и четяли в ония години… Андрей беше музикант, истински артист, ако можех, щях да му посветя стих, да напиша песен за него, да го нарисувам. Неповторимата му огромна черна къдрава коса, черното му кожено яке. Как озаряваше сцената, как дивееше на Queen по купони, все едно беше самият Фреди. Не можах.

Преди да предам ръкописа, написах на ръка името му на най-горния лист и помолих издателите, въпреки че няма такава практика, да му посветя моя превод. Благодарна съм на „БАРД“, че го направиха.

Всички герои в тази книга уж бяха мъртви, но живееха след смъртта, блажено далеч от нашия пощурял земен свят. Техният свят беше много по-хубав, там беше отишъл Андрей. Там щяха да пеят и композират с Фреди Меркюри, неговия идол, починал точно една година преди самия Андрей. За мен остана прегръдката ни преди да изляза от стаята, за да вдигна телефона. Много приятели го бяха сънували същата нощ. Идвал е при нас да се сбогуваме. Типично в негов стил, с онази усмивка, която мяташе навсякъде с толкова обич към всичко и всички. За нас, приятелите, Андрей винаги ще бъде жив.

През януари 1993 г. предадох ръкописа и заминах. Повече от 20 години не живея в България, връщам се сравнително за малко и винаги съм удавена от спомени. За първи път от смъртта на Андрей съм си вкъщи на тази дата. Декемврийска София си е същата. Поглеждам снимката на Андрей, затварям очи. И той си е същият.

София си е същата. И Андрей си е същият. Снимка: Велина Минкова

Автор: Велина Минкова

Велина Минкова, в кадър от фотосесията, по случай 25-та годишнина на ИК „Колибри“. Велина е пред „Кравай“ – заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес – магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

Свързани статии по темата:

• „Цветя от края на 80-те“, Неор Начев – рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов
• Група „КЛАС“: Революцията да бъде в главите на хората (интервю с група „Клас“, януари 2013 г.)
• „Пънкари, метъли, хипари – порив за свобода или „идеологическа диверсия” (репортаж за изложбата „Младежката контракултура в България на 70-те и 80-те години”, март 2013 г.)
• Петър Писарски от „Атлас”: Искам да работя в собствената си страна и да правя авторска музика (интервю с Петър Писарски, май 2013 г.)
• „20 години отвъд смъртта“ (репортаж в памет на Димитър Воев, октомври 2012 г.)
• „Васил Гюров: Чалгата не е достоен противник. Мислещите млади ще надделеят“ (интервю с Васил Гюров от група РЕВЮ, Е-vestnik, октомври 2009 г.)

Реклама