Да отхапеш от Голямата ябълка

Веднъж отхапал от забранения плод, от Голямата ябълка отвъд океана, човек вече завинаги е изгонен от райската градина, и май не съжалява особено за това…

Манхатън, Ню Йорк. Снимка: Бистра Величкова

Човекът е такова същество, че пред това да остане завинаги в Рая, щастлив и необезпокояван от нищо, и това да направи грях, но да погледне отвъд непознатия хоризонт, би избрал второто. Защото човек става истински човек само, когато е в Ада. А в Ню Йорк Ада и Рая се преливат постоянно и с такъв динамичен синхрон, че в един момент не можеш съвсем да разбереш кое, кое е. Ако успеете да не станете „чарк от машината”, докато сте в Ню Йорк, единственото, което ви остава е да ядете от Голямата ябълка и да преглъщате на големи хапки сладкия грях, в който сте се забъркали и да вървите смело по земя изтъкана от Ад и Рай.

Гледка на целия Манхатън от Top of the Rock - една от сградите на Rockefeller Center. В средата се вижда Сентръл парк. Снимка: Бистра Величкова

Ню Йорк е град, за който каквото и да се каже ще бъде или недостатъчно или плоско и клиширано. Това е град, който е вдъхновил и продължава да вдъхновява много творци. За него е писано и говорено много. Действието на повечето американски филми се развива именно тук. Той е придобил митологичен образ, което увеличава притегателната му сила. От самото си създаване та чак до днес Ню Йорк остава град на чужденците и имигрантите.  Именно в това е и неговият чар. Тук всеки е чужденец и всеки е местен. Така и ти като току що пристигнал турист, неусетно се сливаш с тълпата и само след няколко часа вече можеш спокойно да се наречеш Нюйоркчанин.

Ню Йорк, САЩ. Снимка: Бистра Величкова

Penn Station – начало

Бързият ритъм на живот те повличат още от гарата. Ако, човек пристига с влак най-често спирката е „Пенсилвания стейшън”, в Манхатън. Това е най-голямата гара в центъра на града, по-известна с краткото си название „Пен стейшън” (Penn station). Гарата се пада в подземните нива на „Пенсилвания плаза”, градски комплекс разположен между 7-мо и 8-мо авеню и между 31-ва и 33-та улица в Мидтаун Манхатън.

Слизаш и тръгваш да търсиш спирката на метрото. Лутането в този огромен подземен лабиринт е допълнено с тълпи от хора, които забързано вървят в своята посока. Хора. Това е ключовото за Ню Йорк и по-конкретно за квартала Манхатън. Навсякъде, по всяко време има хора, метрото работи денонощно, животът кипи. Наистина не се преувеличава като се казва, че това е градът, който не спи. В делничен ден, в два часа през нощта възрастни баби чакат на спирките на метрото необезпокоявани от никого. А ако се случи това да е петък или събота през нощта, има направо тълпи от хора, чакащи метрото. Почти като в делничен ден рано сутринта.

Метрото – животът ъндърграунд

Ню Йорк. Снимка: Бистра Величкова

Метрото е особено място, което предлага специално изживяване и усещане в повечето големи градове, по света. Не във всеки град то е толкова специален топос, но в градове като Париж и Ню Йорк, то със сигурност е нещо, което няма как да не те впечатли. Въпреки мащабите (1 200 кв. км. площ) и населението (8 милиона) на Ню Йорк – както самият град, така и метрото демонстрират високо ниво на прецизност, точност, на хигиена и чистота. Впечатляваща е организацията и системата за поддържане на чистотата на такъв голям град. Разбира се, ако споделите на един нюйоркчанин възхитата си от чистото им метро, той ще ви изгледа в абсолютно недоумение и ще ви каже, че по-голяма кочина не е виждал. И като усети, че не сте убеден в думите му ще ви попита:

„Ама вие не сте ли видели плъховете, там долу?! Та те са по-големи от котки!”

За плъховете са прави, но ние имаме за сравнение метрото в Париж и нищо не може да ни учуди. И това в Ню Йорк ни се вижда направо рай. А ако тръгнем да сравняваме с метрото на родната София, макар и малко, с няколко спирки, можем да се похвалим, че то е по-чисто дори от това в Ню Йорк. И понеже рядко ни се случва да отбележим нещо хубаво у нас – нека се гордеем от този факт. Защото кой знае, може би няма да е за дълго така…

Музикант, на спирка в метрото на Ню Йорк. Снимка: Бистра Величкова

Освен чистотата и денонощната работа на метрото, трябва да се отбележи и разнообразните хора, които непрестанно виждаш там. Това са хора от всякакви националности, възрасти, раси. Всеки със своите разбирания за религия, за облекло, за начин на живот. Всеки със своя идея за смисъл. Те ежедневно кръстосват града под земята – придвижвайки се от една точка до друга. Всеки бърза в своята посока. Толкова е цветно, различно, нетрадиционно.

В една малка мотриса на метрото, подобно на Ноев ковчег

се е събрал сякаш целият свят, от всяка точка на земното кълбо, по един вид. Това не притеснява никого. Китаец седи до черен афро американец, който е с развлечени дрехи, слуша от телефона си музика и рапира на глас. До него, спретнато облечен бизнесмен със светла коса – може би от Скандинавските страни, чете спокойно от Kindle-a си. Децата на едра негърка лазят по земята, млада влюбена двойка – японец и французойка се целуват. Мъж с червило и пола гледа занесено…

Снимка: Бистра Величкова

И ключовата дума за оцеляването, просъществуването и единството на един такъв пъстър свят е

ТОЛЕРАНТНОСТ

Всеки е луд по своему и никой не се бърка и не кори „лудостта” на другия. Просто го приема такъв, какъвто е с всичките му странности и разбирания за живот. Това е едно от най-удивителните и уникални неща на Ню Йорк – толерантността към различния. Хората явно сами са се научили на това, защото в крайна сметка тук всички са различни, всички са чужденци, всеки идва от различен бекграунд, традиции, религия, възпитание и ако той иска другите да приемат неговите особености, самият той трябва да приеме техните. Интересното е умението за съжителство в пълно единство и хармония на хора от цял свят. Не само това, а очевидно те работят добре заедно и постигат успешно общи цели, и страната се развива. Това впечатлява, защото има някои държави, например,  в които хората от една и съща нация не могат да се разберат с години по най-обикновени въпроси… но това е тема за друг разговор…

Таймс Скуеър – джаз за очите

Таймс Скуеър, Ню Йорк. Снимка: Бистра Величкова

Ако сте се чудели как би изглеждал джаза, ако е трябвало да се пресъздаде визуално, то отидете в Ню Йорк и по-конкретно на Таймс Скуеър, и гледайте. Това е джаз за очите. Но не просто джаз, а няколко джазови парчета, които гледате и слушате едновременно, защото там всичко се случва постоянно, навсякъде и в един, и същи момент. Чиста лудост за съзнанието. Абсолютната невъзможност да се обхване всичко с мисъл и поглед. Никакъв шанс за концентрация на вниманието върху едно конкретно нещо. Просто защото сетивата ти са атакувани от всички страни – огромни светещи реклами по стените на небостъргачите, анимирани и присветващи в различни цветове. Музика звучи от всякъде, огромно стълпотворение от хора залива улиците. Същински потоп. Излязъл си от ноевия ковчег, от метрото и си се гмурнал в потопа, където се сливаш отново с, така да се каже, целия свят.

Таймс Скуеър, Ню Йорк. Снимка: Бистра Величкова

Случайни момчета вървят със закачени рекламни пана на гърдите си и крещят нещо. Други стоят в центъра на улицата, тълпата минава около тях, а те не спират да предлагат на всеки някакви промоционални билети я за комедийно шоу, я за пиеса на Бродуей или за евтина вечеря за двама. Вървиш и най-внезапно в тълпата се е оформил самостоятелен кръг от хора, които слушат някой как свири. Опитваш се да надникнеш зад рамената на множеството хора, да видиш и да чуеш, какво има там. Черен американец, седнал на малко столче, рапира и удря с палки върху тенджери и пластмасови кофи. Звукът и резултатът са уникални. Природен талант. Потопа обаче не спира и те повлича да вървиш напред, за да видиш какво следва после…

Таймс скуеър и 42-ра улица. Снимка: Бистра Величкова

Веднъж стъпил на Таймс скуеър и 42-ра улица, ти вече си част от джаза. И колкото и да искаш не можеш да го погледнеш отстрани, нито да го осмислиш, нито да го запаметиш, нито в главата, нито на фотоапарата, нито на лист хартия. Всичко е това, което е. Гледай и се остави реалността да изпива сетивата ти. Друсай се с реалност. Усещай хилядите джазови парчета, които разкъсват сетивата ти, разпиляват ги на съставните им части и после ги взривяват в бляскави ярки цветове по огромните рекламни пана. Ти си голям жълт

Таймс Скуеър, Ню Йорк. Снимка: Бистра Величкова

бонбон “m&ms”, който се смее от стъклата на небостъргача. Ти вече не си наблюдател, а си се превърнал в нота от джазовото произведение. И неусетно започваш да влизаш в ритъм… загубваш се напълно, за да намериш едно друго аз, което не си познавал до сега… и да чуеш неговия джазиран вариант.

Таймс Скуеър - джаз за очите. Снимка: Бистра Величкова

Грях или израстване

Може да се поспори дали отхапването от забранения плод е грях или личностно израстване. Това е още по-спорно, когато забранения плод е Голямата ябълка – Ню Йорк.

Статуята на свободата, Ню Йорк. Снимка: Бистра Величкова

Хората казват: „Ако искаш да си останеш същия, стой там където си. А, ако искаш да се промениш – отиди в Ню Йорк.” И наистина мисленото отхапване и вкусване от духа на този град те променя. Променя гледната ти точка, променя усещането ти за живот, за ритъм, за хора, за град. Показва ти какво означава толерантност в най-съвършения си вид. Показва ти какво означава да имаш свободата да бъдеш такъв, какъвто си и да правиш това, което искаш. Без да бъдеш съден или критикуван за това.

Таймс Скуеър. Снимка: Бистра Величкова

Ню Йорк те научава и на нещо много важно, учи те да си знаеш целта. Ако не искаш да ти се завие свят и тълпата да те повлече в хаотичния си потоп, най-важното е да знаеш за къде си тръгнал и къде искаш да стигнеш! След това трябва само да вървиш целенасочено, без да обръщаш внимание на хилядите препускащи хора в различни посоки. Това е начинът да стигнеш до някъде.

Животът в Ню Йорк бързо те учи и на основни житейски мъдрости. Неща, които едва ли би научил, ако не беше изгонен от рая…

За това, ако искаш да се промениш завинаги и сетивата ти да усетят истински живота, отхапи смело от Голямата ябълка и се наслади на вкуса. Ню Йорк те чака, за да те промени. И това не е грях.

Мемориала "IMAGINE" на Джон Ленън, в Сентръл парк, Ню Йорк. Снимка: Бистра Величкова

ИСТОРИЯ

Трудно е да вникнеш в същността на един град, на една държава, ако не погледнеш историята и миналото й. За това, за да се добие по-пълна представа за Ню Йорк, ще представя малко история, за неговото създаване и какви са причините да стане това, което е днес.

Rockefeller Center, New York. Снимка: Бистра Величкова

По-голямата част от Ню Йорк е разположена върху архипелаг от острови по Източното крайбрежие на Северна Америка. Именно разположението на града на острови и недостига на земя е и причината за гъстата и висока архитектура – небостъргачи. Най-големите острови са Манхатън, Стейтън Айлънд и Лонг Айлънд. Те оформят пристанището, което е и първоначалната причина за основаването на града и допринасят за разрастването му като транспортен и търговски център. Ню Йорк е съставен от пет основни квартала – Манхатън, Бруклин, Куинс, Бронкс и Стейтън Айлънд. Най-известният квартал, където е концентрирана цялата финансова, икономическа и търговска индустрия е Манхатън.

През 1524 г. италианецът Джовани да Верацано става първият европеец  стъпил на земята, която днес принадлежи на Ню Йорк. По това време там живеят близо пет хиляди индианци от племето ленапи.

Заселването на европейци на територията на Ню Йорк започнало през 1609 г., когато англичанинът Хенри Хъдсън, назначен на работа в Холандската Ийст Индиан Къмпани (Dutch East Indian Company) пътувал с кораб и подобно на Кулумб, търсел пътища към Азия. Вместо това, обаче открил изоставени бобри. По това време, бобрите

Нюйркчани се разхождат в Сентръл парк. Снимка: Бистра Величкова

били много на мода в Европа, защото спомагали за изгоден бизнес. Това било и една от причините да се създаде холандска търговска колония в Новия свят, като един от районите бил Новия Амстердам (по-късно преименуван – Ню Йорк). Важното значение на бобрите в историята на Ню Йорк е отбелязано чрез използването на образа в официалния печат на града.

По-сериозното европейско заселване в района на Ню Йорк става през 1614 г. на холандска колония за търговия на кожи, в южната част на Манхатън. През 1626 г. холандците купуват острова Манхатън от племето ленапи за 60 гулдена (около 1000 американски долара, според курса на долара от 2006 г.) По-късно обаче Новия Амстердам е завладян от Англия. Именно тогава той получава новото си име – Ню Йорк, в чест на херцога Дюк от Йорк. Въпреки, че втората англо-нидерландска война завършва с успех за холандците, те оставят Новия Амстердам на Англия, в замяна на стратегически важен остров Рьон в Малайския архипелаг.

Бикът - символът на стоковата борса, на Wall Street, в Ню Йорк. Снимка: Бистра Величкова

По време на британското управление, значението на Ню Йорк като търговско пристанище нараства. След американската революция Ню Йорк става столица, но за кратко. През XIX-ти век градът се разширява значително след големи вълни от имигранти. Именно тогава се появяват и плановете за правоъгълната мрежа от улици и авенюта. През 50-те години на века, се заражда и идеята за първия по рода си на континента Сентръл парк. По-късно той става и един от символите на града. През 1883 г. е завършено построяването на Бруклинския мост (с дължина близо 2 км.), който свързва Манхатън с тогава самостоятелния град Бруклин.

Бруклинският мост, Ню Йорк. Снимка: Бистра Величкова

През 1886 г. е издигната и статуята на свободата  – на Острова на свободата (в близост до долната, южна част на Манхатън). Дизайнът на статуята е заслуга на френския скулптор Фредерик Бартолди. Конструкцията е направена заедно с Александър Айфел. Три години по-късно, през 1889 г. той създава Айфеловата кула, в Париж. Статуята на Свободата е било първото нещо, което емигрантите виждали, идвайки с кораби към aмериканската земя. За това от тогава тя става основен символ не само за Ню Йорк, но и за цяла Америка.

Бруклинският мост, Ню Йорк. Снимка: Бистра Величкова

През първата четвърта на XX-век, Ню Йорк се превръща в световен търговски и индустриален център и задминава Лондон по население. След Голямата депресия през 1929 г., в града са построени едни от най-големите небостъргачи като Емпайър стейт билдинг и др.

Гледката от Top of the Rock, към Empire State Building, Ню Йорк. Снимка: Бистра Величкова

С нарастването на населението, започва да нараства и престъпността в града. Въпреки това тя бързо е овладяна и Ню Йорк става един от най-безопасните, сред големите градове на САЩ.

Бистра Величкова

 *Текстът е публикуван първо в WebCafe

Победителите в литературния конкурс „Рашко Сугарев“ – 2012

Победителите в тазгодишното 15-то издание на Националния литературен конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев“ са 5. Има една първа награда, две втори и две трети. Наградените са Яница Радева, Владимир Полеганов, Мирела Занева, Димо Димов, Бистра Величкова.

Отляво надясно: Журналистът Юри Лазаров, проф. Греди Асса, писателят Любен Петков, Димо Димов (III-та награда), писателят Георги Величков, писателят Деян Енев, Яница Радева (I-ва награда), Владимир Полеганов (II-ра награда), Бистра Величкова (III-та награда) Снимка: блогът „Двойна измама“

„За първа година се връчват повече от една втора и трета награда, заради силните текстове, участвали в конкурса“, каза писателят Любен Петков, част от журито на конкурса и близък приятел на отишлия си без време Рашко Сугарев. „От изпратените разкази 10 бяха на изключително добро ниво“, допълни той.

Яница Радева получи I-ва награда на конкурса „Рашко Сугарев“. Снимка: блогът „Двойна измама“

Националният дарителски фонд “13 века България” организира и осигурява наградния фонд на конкурса „Рашко Сугарев“, за автори до 35-годишна възраст. Победителите бяха избрани от постоянното жури в състав Димитър Коруджиев (председател), Георги Величков, Любен Петков и Деян Енев. Наградите на победителите бяха връчени от проф. Греди Асса, изпълнителен директор на фонд „13 века България“. Събитието се състоя в книжарница „Хеликон“, София.

Победителите от конкурса за къс разказ „Рашко Сугарев“ – 2012 г. :

I-ва награда – Яница Радева за разказа „Жена в гръб”.
II-ва награда – Владимир Полеганов за разказа „Кладенецът”.
II-ра награда – Мирела Занева за разказа „Крайни решения”
III-та награда – Димо Димов за разказа „Без нея“
III-та награда – Бистра Величкова за разказа „Иване, излизам!“

Разказите на Яница, Владимир и Димо са публикувани в списание „Следва” бр. 24, към Нов български университет. И тримата са едни от участниците в миналогодишната школа по творческо писане на Емилия Дворянова. Разказът на Бистра Величкова е публикуван в електронното списание за литература LiterNet, в брой 6 (139).

Бистра Величкова получи III-та награда на конкурса „Рашко Сугарев“-2012 г. Снимка: блогът „Двойна измама“

„Благодаря за наградата, но смятам, че тя не принадлежи само на мен. Тя принадлежи и на организаторите, и на журито, и на всички участници в конкурса. Защото според мен, ние, всички заедно сме моралните победители на не леката и тъжна битка, която наблюдаваме ежедневно – битката с пошлостта, равнодушието и нищетата на българската култура“, сподели Бистра Величкова при получаването на наградата.

Според нея е жалко, че младите хора търсят реализация навън, но вярва, „че конкурси като този, са способни да върнат децата на България обратно в родината, позволявайки им да се докажат тук. Това е изключително важно, за оцеляването и израстването ни като нация. Защото, както е казал Рашко Сугарев: „Далеко от родината можеш да узрееш бързо, но не както трябва…„

Финалистите на конкурса „Рашко Сугарев“-2012 г. – Владимир Полеганов, Яница Радева, Бистра Величкова, Димо Димов. Снимка: блогът „Двойна измама“

***

Наградата „Цветето на Хеликон“ спечели писателят Михаил

Вешим, с романа си „Нашингтон“. Награждаването се състоя, в същия ден – 23 април, по случай Международния ден на книгата, отново в

Михаил Вешим получи наградата „Цветето на Хеликон“, за романа си „Нашингтон“. Снимка: блогът „Двойна измама“

книжарница Хеликон, София.

„Приемам тази награда като признание не само за моите книги, а и като една реабилитация за писания хумор, защото виждате къде отиде хуморът сега в нашата България – хуморът отиде в телевизията. Имаме най-много хумористични предавания на глава от населението, а пък сме най-тъжния народ. Всеки прави шоу, комици, какви ли не се опитват да ни разсмиват и в крайна сметка някаква тъга“, каза Михаил Вешим, след като получи „Цветето на Хеликон“.

Посетители в книжраница Хеликон, дошли на награждаването на двете отличия за литература – „Рашко Сугарев“ и „Цветето на Хеликон“. В средата – писателят Михаил Вешим. Снимка: блогът „Двойна измама“

Видео от връчването на двете литературни награди – „Рашко Сугарев“ и „Цветето на Хеликон“, може да видите ТУК.

Чадър за българската книга

Множество чадъри се отвориха пред Народния театър в събота (21.04.), за да спасят оцеляването на книгата. Проливният дъжд не отказа никого от размяна на свои стари книги, които са прочели, за такива, които са непознати за тях или просто искат да имат.

Проливният дъжд не отказа никого от размяна на стари книги, пред Народния театър, в София. Снимка: Бистра Величкова

Тази размяна на истории посредством книгите е част от събитието „Разменям мое за твое”, което тази година се провежда за втори път,  в градинката на Народния театър, в София.

Събитието се състои във връзка с Международния ден на книгата – 23 април. В основата му стои инициатива родена от безкрайния идеализъм на хора, които наистина обичат да четат и вярват повече на книгите, отколкото на реалността.

Не, организаторите не печелят нищо материално и точно това прави събитието още по-красиво, чисто и истинско. Единственото материално нещо в цялото събитие е книгата, до колкото нейната материална мисия е да пренесе едно по-висше духовно послание.

Милена Панева, една от организторките на инициативата „Разменям мое за твое“, дава интервю за БНТ. В момента, тя завършва специалност „Право“, в СУ. Снимка: Бистра Величкова

Основните организатори на инициативата „Разменям мое за твое” са сестрите Адриана и Милена Паневи, заедно с група техни приятели и съмишленици. „Ако не бяха приятели да ми помогнат, нямаше да мога да се справя с цялата подготовка”, споделя Адриана и допълва „Те нарисуваха плакатите, флайерите, направиха снимките за събитието”. Адриана сама е ходила да раздава и разлепя рекламните материали. Споделя, че целият бюджет, който е използвала е около 250 лева. Лични финанси! В това се включват разходите за изработване на плакати и наема на мястото в градинката – 40 лева и 50 стотинки.

Адриана Панева – една от организаторките на събитието „Раменям мое за твое“. Тя е последна година студентка по „Книгоиздаване“, в СУ. Снимка: Личен архив

Не е имала особени проблеми с администрацията. Разказва, че в Столична община са били много любезни. „Платихме си, казахме, че става въпрос за културно събитие, казахме колко квадратни метра ни трябват и колко хора се очаква да дойдат. След 10 дни получихме разрешителното”.

Със Софийския университет, обаче, където Адриана е студентка, имало известни проблеми. „Не ми позволиха да залепя плакати за събитието, в библиотеката на Софийския. Така ми се накараха. Питаха ме, „Ама вия коя сте? И аз ми казвам: „Адриана, уча Книгоиздаване в СУ”. И те ме питат: „Ама кого представлявате?”. „Ами себе си представлявам, кого да представлявам?”, казвам им. Как можело така да се идва и да се лепи… В крайна сметка не дадоха да залепя плаката, защото не било тяхна инициативата”.

Тя заключва: „От тях не очаквам нищо така или иначе, но те не дадоха дори да залепим плакат за събитието… И не можеш да ги убедиш…”

Хубавото е поне, че ако СУ не може да подкрепи студентите си, то не може и да ги спре. Инициативните хора с идеи намират начин.

Хората посещават с интерес събитието. Снимка: Бистра Величкова

Адриана споделя, че впечатлението й от събитието миналата година и тази е, че „хората се кефат. Идват и с готовност разменят книгите си.” Според нея четящи хора в България има, най-малкото, ако се погледнат цифрите, които показват издателствата за годишен брой продадени книги. Тези стойности се покачват с всяка година, казва тя.

Снимка: Бистра Величкова

„Трима мъже в една лодка” на Джеръм Джеръм, „Трима мъже в снега” на Ерих Кестнер и „Първа любов” на Тургенев са някои от книгите, които

Снимка: Бистра Величкова

посетители оставиха на масата с книги. В замяна взеха „Кратка история на самолета” на Захари Каралбашлиев, сборник с разкази на Агата Кристи и др.

По-известни лица от литературните среди, които самите те създават книги, бяха поетът и журналист Марин Бодаков, младият писател Иван Димитров. Между присъстващите бяха разбира се и авторите на сайта „Аз чета – сайтът за твоята книга” – Александър Кръстев и Павлина Радославова.

Всички разпънаха чадъри, за да запазят книгите от дъжда. Снимка: Бистра Величкова

Въпреки епизодичните силни валежи, макар и прогизнали, и с чадъри никой не си тръгна от събитието. Организаторите търпеливо завиваха книгите с найлон, за да ги предпазят от дъжда, посетителите разпъваха чадъри над главите си и масите с книги. Всички заедно бяха обединени от едно – да запазят и съхранят  материалния носител на един силен духовен заряд. Да запазят книгите, но не само от дъжда, а и от всички онези ежедневни и битови катаклизми, които носят усещане за пренебрежение, равнодушие и незаинтересованост.

Милена Панева, една от организаторките, необезпокоявана от дъжда, разглежда книга, оставена от посетител. Снимка: Бистра Величкова

А това е опасно. Защото, ако ги няма книгите и нас няма да ни има. А подобни събития като „Разменям мое за твое” доказват, че нас ни има. Има ни тук и сега, и в България. И не, културният живот не се случва само в чужбина, и у нас има мислещи и интелигентни млади хора, които не чакат да се случи нещо, не чакат никаква промяна. Просто защото те случват събитията. Те са промяната. И за това ги уважаваме! И им благодарим!

Бистра Величкова

 

„Чужденецът” – чужд на идеята за добро кино

Българският филм "Чужденецът" със сценарист и режисьор Ники Илиев. Снимка: От продукцията на филма

Българският филм „Чужденецът”, чиито сценарист и режисьор е актьорът Ники Илиев е филм, който се опитва да смеси всички възможни жанрове в киното, като си вярва във всеки един. Комедия, драма и екшън са забъркани в едно.Знаете какво става с ястие, в което сложите всички видове подправки, в наличност. Разваля се! Така е и при филмите. В този смисъл, може би щеше да е най-добре, ако „Чужденецът“ се беше придържал към основния жанр към който се е стремил, а именно – комедията.

Но уви, липсата на опит в създаването на сценарии и режисирането им е силно осезаем в продукцията. Личи си, че авторът е начинаещ в създаването на филми. От друга страна, актьорската игра на Ники Илиев по нищо не показва, че там поне има опит. Той сякаш се опитва да каже всичко за живота, да засегне всички жанрове, случки, всички мъдрости в едно.

Комедийните епизоди на моменти се получават и е смешно. Понякога обаче стоят изкуствено и това дразни. Внезапното преминаване от един в друг жанр оставя с въпросително изражение повечето зрители. От комедия и весели смешки в стил Бай Ганьо в чужбина се преминава в бурна екшън сцена (може би идеята е била да е пародия на екшън, но не става съвсем ясно) – в американски стил, с много ритници и крошета – силно озвучени с аудио ефекти.

Ники Илиев в екшън сцена от филма. Снимка: От продукцията на филма

Това спомага да се заглуши несъответствието между сцените, поне слухово. А след екшъна пак преминаваме в комедийна вълна, където например Ники Илиев вече като актьор във филма се опитва да пуска леки смешки, докато вози Магдалена от село Лещен (Саня Борисова).

Е, не му се получава. Звучи тъпо и плоско. И точно отеква празната шега на екрана и… добре дошли в следващата сцена, с абсолютно нов жанр – драматичния епизод на срещата между баща и син, които не са се виждали отдавна. Много напомня на представянето на подобен тип срещи в американските филми.

Синът – Жерар (Любомир Ковачев), който е французин по произход, отива при баща си, за да му иска съвет – забележете – за това какво да прави с едно момиче от село Лещен, с което случайно се сблъскал (буквално), когато бил в България. После повече не го видял, но се влюбил безнадеждно (!). Търсил го в селото му, но не го намерил.

Да предположим, че до момента на тази сцена зрителят вече е посвикнал с неадекватността на сюжета и приема случващото се. Да, обаче абсурдът се засилва, в момента, в който бащата взима думата.

Вместо баща му да реагира естествено и спонтанно на внезапното странно залитане на сина си по някакво момиче от друга държава, той изведнъж изпада в сантиментални разсъждения за отношението му като баща, когато синът му е бил малък. Изведнъж сцената се насища с много драматизъм, дошъл направо от никъде. Накрая завършва със следната реплика, определена за мъдър бащински съвет: „Ако не си го спомняш живота, който си имал… отлита с вятъра“. (?!?)

Френският актьор Кристоф Ламбер, в ролята на бащата на Жерар. Снимка: От продукцията на филма

И тук предполагаемите възможни отговори за връзка с основната сюжетна линия са няколко: а) той дава съвет на сина си да се върне към живота, който е имал във Франция и да зареже момичето от България, б) да се върне в България и да има живота, който е имал по време на престоя си от няколко дни – т.е. да се върне при момичето и в) Бащата просто се е сетил за няка

кви негови си проблеми и с тази реплика заключва размишленията си за живота, които нямат никаква връзка с проблемите на сина му.

Синът по-късно ще си я припомни тази реплика, отново абсолютно без връзка, ще се разчувства и ще му помогне да предприеме решително действие. Накрая на сцената двамата се прегръщат. Синът вместо да каже: „Абе баща ми, какво става? Кажи какво да правя с това момиче от Лещен“, му казва „О, да татко, разбирам! Благодаря ти!“ За какво му благодари не става ясно.

Ники Илиев и Саня Борисова като манекени са добри. Снимка сп. "Max"

Непохватния сюжет на тази абсурдна сцена е допълнен и с равномерното, синхронно поклащане на клоните и листата на дърветата – очевидно компютърна анимация. Не е хубаво, когато някой си мисли че зрителят е глупав и няма да се усети, когато се опитат да го лъжат на екрана.

Освен прескачането в различни жанрове и слабият, объркан сюжет, филмът е пълен с много нереалистични моменти, които губят доверието на зрителя. Той не може да повярва истински нито на героите, нито на историята. Първото силно несъответствие те удря още в началото, когато французинът Жерар пристига на летището в София и се среща със своя приятел Калин (Ники Илиев).

Акторът Любомир Ковачев се превъплащава добре в ролята на французина Жерар, във филма "Чужденецът". Снимка: bnews

Любомир Ковачев се превъплъщава идеално в образа на французин и по външен вид, и по маниери, и по начин на говорене, и акцент. Всичко е много реалистично, до момента, в който той не се опитва да каже нещо на български с френски акцент.

Българската реплика прозвучава така чисто и ясно, че никой не би предположил, че е изречена от французин, който преди минути е стъпил на българска земя. Това прави лошо впечатление, защото зрителят вече не вярва на героя, а от там започва да поставя под съмнение и цялата история.

Друго несъответствие е облеклото на главната героиня – момичето от село Лещен Магдалена (Саня Борисова). Оказва се, че самата Саня Борисова е отговаряла за костюмите и грима във филма. Въобще в този филм се наблюдава опит всеки да прави всичко и очевидно не се получава. Но поне доказва, че наистина е добре всеки да си знае мястото.

Саня Борисова в ролята на Магдалена от село Лещен, облечена в хипарска рокля. Снимка: От продукцията на филма

Актрисата, занимаваща се с костюмите, явно вместо да помисли как в действителност се облича едно младо момиче в типично българско село, което дои кози, е избрала рокля, която на самата нея й е по вкуса и й стои добре. Това селско, дори малко просто момиче от село Лещен на екрана е представена като сексапилна хипарка с дълга тясна рокля до коленете и разпилени руси коси.

Саня Борисова в ролята на Магдалена от село Лещен. Снимка: От продукцията на филма

Представяте ли си повечето момичета в малките български села да изглеждат така?

Абсолютните последователки на философията DIY (Do it yourself), защото сами си доят млякото от козите, както и ярки привърженици на движението на децата на цветята от 60-те. Но само главната героиня е облечена като хипи. За сравнение – четирите сестри в семейството, където погрешно попада французина са представени типично по български – силно гримирани момичета, с широки любопитни, но прости погледи. Е, добре, поне едно адекватно нещо.

Добрите страни

Въпреки множеството недостатъци на „Чужденецът“, не трябва да оставаме безразлични и към добрите и смешни моменти, голяма част от които се дължат главно на актьора Валентин Гошев. Той много добре се превъплъщава в ролята на Бай Ганьо, който отива в Париж, за да намери кандидат-годеника на дъщеря си. Също реалистично е представена сцената, където героят на Валентин Гошев посреща

Валентин Гошев (вдясно) разсмива с добре изиграната си роля на типичния българин, Бай Ганьо. Снимка: От продукцията на филма

френския гост типично по български – жените от фамилията се суетят да слагат масата, а мъжете наливат ракия, докато на госта не му прилошее. Този момент е уловен точно. Такива сме.

Въобще осмиването на типичния български манталитет, свързан с байганьовщината е уловен добре и разсмива. Точно тези хубави моменти, карат зрителя да съжалява, че целият филм не се е получил така истински. И все пак, добре е, че го има.

Колкото повече български филми, толкова по-добре, защото има повече възможности да се учим от грешките си и ще знаем какво да не правим и какво да подобрим за напред. „Чужденецът“ също ще влезе в категорията „Ново българско кино“ и ще я обогати, въпреки всичко.

Идеята за филма

Идеята за филма се ражда преди две години като част от дипломната работа на Ники Илиев за Нов български университет, където тогава учи специалност кинорежисура. Първоначално написва 30 минутна история, която става късометражна продукция със заглавие „Един мъж извън града“. По-късно същата история се превръща в пълнометражен филм, със заглавие „Чужденецът“.

Сюжет

Младият французин Жерар (Любомир Ковачев) пристига на летище София, където го посреща приятелят му от студентство Калин (Ники Илиев). Скоро след това се сблъсква с Магдалена (Саня Борисова) – младо, красиво момиче от село Лещен. Влюбва се в нея и скоро тръгва да я търси в родното й село.

Жерар обаче погрешка вместо в Лещен, отива в село Лешник. Оттам обърква съдбите на две български фамилии, както и на собственото си семейство във Франция. Комичното действие се развива между село Лещен и Париж.

 *Текстът е публикуван първо в WebCafe