Mного ски учителите на Витоша, Банско и Боровец ще останат без карти за лифтовете този сезон. Техните ученици пък ще останат без инструктори. Само на Витоша това ще провали ски ваканцията на над 1000 ученици.
Недоволство заради поскъпването на цените на лифт картите на Банско и Боровец. Снимка: БГНЕС
За скандала алармира сдружение “Българско ски училище”.
Фирмата оператор на лифтовете – “Витоша ски” – отказва да продава карти на ски учители, които не са членове на направление „Български професионални ски инструктори“ към Българската федерация по ски. Това противоречи на закона за физическото възпитание, обясниха от сдружението.
Направлението „Български професионални ски инструктори“, в което ски учителите се задължават да членуват, за да практикуват професията си в големите български ски курорти, е създадена през 2010 г. от Българската федерация по ски (БФСки), чийто председател е Цеко Минев. Той се сочи за опекун на „Витоша ски“ и главен двигател на проектите й, макар формално да не е собственик на фирмата. Тя е с офшорен собственик (Елора мениджмънт лимитед), регистриран на британските Вирджински острови, така че за реалния й притежател може само да се гадае. Според ски учителите той се опитва да превърне ски училищата в негови служители.
„Минев казва, че прави всичко в името на децата и на спорта. Но в Банско например, ако искаме да ползваме 30% намаление за сезонна карта, освен че се изисква въпросното членство, трябва да минем и през фирмата „Balkan Holidays“, собственост на съпругата на Минев (Радка Минева – бел.ред.)”, коментира Мачирски. Според него в момента големите инвеститори “извиват ръцете” на министерството на икономиката, защото казват, че ски учителите правят големи печалби на техен гръб.
Всички – под контрола на федерацията
“Става въпрос за създаденото през 2010 година направление “Български професионални ски инструктори” към БФСки”, обясни Аспарух Мачирски, ръководител на ски училище и спортен клуб “Мачирски”. По негова информация на Витоша в него членува единствено ски училището на “Витоша ски”, а на останалите училища лифт карти се отказват под предлог, че не са членове на направлението. Ски инструкторите могат да си купят карта като редови туристи, но при това положение нямат право да практикуват в планината, защото така извършват стопанска дейност.
Мачирски допълни още, че направлението е създадено „под претекст за повишаване на качеството на ски училищата и инструкторите.“ По думите му обаче ски федерацията не разполага със защитени международни програми за обучение на ски учители и признати в цяла Европа сертификати, както сдружение “Българско ски училище”.
Парадокс е, че членството в новосъздаденото направление “Български професионални ски инструктори” се извършва на базата на документи, издадени от сдружението „Българско ски училище“, каза още Мaчирски.
Много ски училища членуват в сдружение „Българско ски училище“, което е международно признато. Ски учителите, които са част от него, не искат да променят членството си, като се присъединят към Направлението, защото ако го направят, те трябва да се откажат от този международен лиценз, както и от независимостта си на професионална организация.
“Ние по никакъв повод не сме били против едно партньорство, но не под формата, която спортната федерация ни предложи”, каза Петър Янков, председател на сдружение “Българско ски училище”. “Те искат, един вид дейността да мине към нея, тя да определя колко учители да работят. Тя да бъде един ментор на нашата дейност”, обясни той.
За момента в ски училищата на Витоша са се записали около 1000 деца, които поради възникналите проблеми няма да могат да карат ски. Ски учителите от сдружение “Българско ски училище” търсят помощ от държавата, подавайки молби и сигнали в различни министерства. Ако до 2 януари догодина не бъдат удовлетворени исканията им, те предвиждат граждански протести.
Дежа вю
Миналата година “Витоша ски” приложи друга тактика за налагане над конкурентните й ски училища. Тя въведе четворно по-скъпи сезонни карти за ски учителите (около 2000 лева). Конкурентните учители обаче се оплакаха, че това е непосилна сума за тях и обжалваха новите цени на монополиста пред Върховния административен съд. ВАС постанови, че практиката нарушава Закона за защита на конкуренцията и разпореди цените за туристи и ски учители да се уеднаквят. Тогава шефът на “Витоша ски” Петър Петров коментира, че жалбоподателите “могат да си сложат решението на съда в рамка и да му се радват”.
Забранено за конкуренти от други курорти
Всички лифтове на Витоша, с изключение на „Заека“ (пистата до хижа Алеко) са собственост на оператора „Витоша ски“ АД. В ръководството на този оператор са Петър Петров, който е и шеф на фирма „Юлен“, както и Георги Бобев, заместник-председател на БФСки.
В Банско има квота за 250 ски учители. Около 180 от тях работят за фирма „Юлен“, останалите 70, за да практикуват професията си трябва да са родом от Банско. Същата е ситуацията и в Боровец, където обаче титуляр в ски училищата е „Боро спорт“, а останалите учители задължително трябва да са от Самоков. Това означава, че ски учители от София не могат да обучават свои ученици на тези два ски курорта, както и в момента на Витоша, където отказват да им продадат карти поради отказ от членство в новооткритото Направление от БФСки.
Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ (изд. „Сиела“) излезе на книжния пазар по време на Панаира на книгата в началото на декември. Авторът е Красимир Дамянов, един от най-близките приятели на писателя Виктор Пасков. Книгата разказва за силната връзка между тях и като творци, и като приятели.
Виктор Пасков е известен с до болка реалистичните си романи, както и с особения си характер, неведнъж ставал причина за конфликти и скандали. Роден е през 1949 г. в София, завършил е консерваторията в Лайпциг. Умира през 2009 г. в Берн от рак на белите дробове.
Ето какво разказа пред OFFNews авторът на книгата Красимир Дамянов за приятелството и спомените си с Виктор Пасков:
„В романа “Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков” приятелството ни с Виктор напомня отношенията между Моцарт и Салиери. Но това е единствено с драматургична цел, понеже е роман. Имаше известно съревнование между нас, но и много силна връзка, взаимопомощ, отдаденост един на друг. Запознахме се през 1982 г. Тогава той беше написал първата си новела „Невръстни убийства“. Тя ме впечатли страшно много. Той пък беше чел моята първа книга – новелата “Сол” – и останал впечатлен от нея. Бих казал, че в „Балада за Георг Хених“ се е повлиял от тази новела. Ние взаимно си влияехме.
Написа „Балада за Георг Хених“ на моята пишеща машина във Варна
Всъщност романът „Балада за Георг Хених“, който му донесе такъв успех, е написан на вилата ни във Варна, на моята пишеща машина. Дори е посветена на мен и я издадохме в издателство, където работех тогава.
През 82-ра година, когато се запознахме с Виктор, аз живеех във Варна, а той в София, на улица „Искър 45“. Сближихме се много и често ходех у тях. Майка му ме обичаше. Виктор тогава беше оставил жена си и майка му ме даваше за пример, казваше: „Ето че има човек, който може да живее с жена си“. Нашето приятелство беше най-интензивно между нашите 30 и 40 години. Виктор болезнено се докосна до душата ми.
Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив
През 1988 г. обаче се скарахме заради сценария на “Ти, който си на небето” – филм по романа „Балада за Георг Хених“. Спряхме да се срещаме близо година. После се сдобрихме. След време пак се скарахме. Той ме изостави в един момент. И други е изоставял. След 20 години се намерихме отново. Когато му гостувах в Берн, разбрах, че все пак е запазил чувствата си към мен и светлината на тези години. Въпреки че не беше запазил докрай морала и облика си…
Първата му книга „Невръстни убийства“ е за детството му, „Балада за Георг Хених“ е продължението, „Германия мръсна приказка“ – за буйната му младост, „Аутопсия на една любов“ е вече по-емигрантска и късна история. Винаги съм го питал, кога ще напишеш връзката между тези звена, която една наша по-възрастна колежка нарече „Студентът по хармония“? Накрая така стана, че аз я написах.
Виктор се караше с хората. Гонеха го от всички заведения в София
В тази книга исках да покажа непознатия Виктор, непознатата страна от него, която повечето хора не знаят. Това, че той беше мил, добър, много влюбчив, самоотвержен, предан, същевременно и скандален. Скандалите, които правеше, до голяма степен се дължаха не само на алкохола, а и на неговото изострено чувство за справедливост. Много пиехме наистина, като схващахме пиянството като вид неподчинение към режима на комунизма. Глупаво, но така беше. Виктор се караше с келнерите, с управителите. Гонеха го от всички заведения в София. Дори в Преводачите не искаха да го пускат понякога, въпреки че беше член на Съюза на преводачите. Да не говорим за кафенето на писателите, където беше направо персона нон грата преди да напише безсмъртната си Балада и се прочуе. Виж, можеше да ходи в Съюза на журналистите, защото имаше карта, а и всички бяха пияници. Той беше бунтар. Избухваше. Не търпеше чуждо мнение, мразеше слагачество. Беше широко скроен човек, прощаваше, въпреки че като намразеше някого го намразваше завинаги.
Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, с автор Красимир Дамянов
Книгата „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ всъщност е втора част от моята трилогия. „Дневникът на една пеперуда“ (2008 г.) е първата част. Пеперудата има три живота – ларва, какавида и насекомо. Тази книга е втората фаза на пеперудата – един вид живота на пеперудата в пашкула на реалния социализъм. Това е книга на зрелостта, съзряването – личностно и литературно. В този период се включва и моят приятел Виктор Пасков. С него заедно съзрявахме и се развивахме. А може би и развращавахме. Началници като Левчев и Джагаров бяха майстори в това отношение – да ухажват талантливите, за да ги превърнат в техни подобия – продажни и удобни за властта. Така че ако първата част е посветена на илюзиите на любовта, втората на илюзиите на литературата, третата част е посветена на илюзиите на свободата, времето в емиграция — тепърва предстои да я напиша, а и да ги изпитам навярно.
Тази книга е обръщение и към България, кратка история на упадъка
Докато писах романа, в един момент установих, че всъщност разказвам на Виктор – разказвам му на и за него, за нашия живот и нашето приятелство. Формата „ти“ – второто лице, е много жива форма, много лична. Тя е обръщение към читателя, но и към България, кратка история на упадъка не само на нашето приятелство, но и на упадъка на социализма, на появата на СДС, митингите, Чернобил… Моята дружба с Виктор се случи на този исторически фон, който все още не е съвсем преосмислен в страната ни, нито е намерил художествен израз.
Виктор така и не разбра, че пиша тази книга
Когато започнах да пиша книгата през 2009 г., Виктор все още беше жив. Притеснявах се как ще погледне на всичко това. Беше харесал първата част „Дневникът на една пеперуда“, но не знаеше, че пиша втората, „Студентът по хармония“. Романът е написан под формата на писма, писма до един мъртвец. Всички Викторови обаче са действителни, писани през периода ’83 -’90 г. Само някои съм коригирал малко с драматургична цел и едно съчинил по разменени реплики, но като цяло е запазена автентичността на експресивността им. 95% от всичко написано в книгата е вярно. Въпреки това, тя си остава преди всичко роман, а не мемоар, защото има интрига, завръзка, кулминация развръзка, финал.
Виктор Пасков. Снимка: Личен архив
Грозно е да се каже, но когато почина през 2009 г., изведнъж ми се развързаха ръцете и започнах да описвам всичко без притеснение какво би казал той. Чувствах се длъжен да разкажа историята за този непознат Виктор. Повечето хора го знаят със скандалните му истории през 90-те, с минаването му на страната на социалистите, със скандалните си книги. Аз исках да върна чистия Виктор, какъвто го помня и какъвто беше – големият български писател.
Може дори да се каже, че той имаше щастието да бъде признат приживе. Още с влизането си в Съюза на българските писатели спечели наградата на съюза. Тогава да влезеш в Съюза на писателите беше много трудно. А от там и да те наградят, вече е голяма стъпка. Такъв удар е постигал само Георги Марков, който през 1961-ва го приемат писателите там и става лауреат. Следващият такъв голям успех беше на Виктор Пасков.
Виктор така и не разбра, че пиша тази книга. Ако можеше да я прочете как ли би реагирал?
Човек като се види като герой описан в книга, никога не се харесва. Въпреки това, мисля че той би оценил книгата ми, посветена на него, като художествено произведение. Сигурен съм, че ако ме гледа някъде отгоре, би казал: „Абе готино нещо си написал, копеле!“. Мир на праха му.”
Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив
Красимир Дамянов е роден през 1948 г. в София. Завършва строително инженерство в ИСИ (1974), работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата, в издателство „Български писател”, Киностудио „Бояна” и като шофьор на такси в София. Първият му сборник с разкази “Защо няма бог” излиза през 1981 г. С втората си книга “Дяволски нокът” (1985) става член на Съюза на българските писатели. Последната му книга е “Приказки за злояди деца” (1989), след която заминава за Испания и изчезва от литературната сцена. Там работи като строителен предприемач, а после става собственик на Културната асоциация Артхостал в Барселона.
Като писател се завърна с книгата си „Дневникът на една пеперуда“ (2008 г.). В сборника „Къщата на обесения“ (2009 г.) са събрани най-добрите разкази от него. През 2011 г. преработи и издаде отново „Приказки за злояди деца”. Последната книга, която издава през декември тази година, е „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“.
Виктор Пасков е писател, музикант, музиковед и кинодраматург. Роден на 10 септември 1949 в София. Завършва консерватория в Лайпциг през 1976 г. Работи в Германия като композитор, певец (джаз и опера) и критик (1976-80). Редактор в „София прес” – в излизащия по онова време на чужди езици седмичен вестник „Софийски новини” (1980-87). Редактор в Студия за игрални филми „Бояна“ (1987-1990). Директор на БНТ (средата на 90-те години). Директор на Българския културен център в Берлин (1995-98 и 2002-2004).
Дебютира със стихове в списание „Родна реч“ през 1964 г. Първата книга на Пасков е „Невръстни убийства“ (1986). Предизвиква шум още с пилотната публикация в сп. „Съвременник“. Втората, „Балада за Георг Хених“ (1987), печели голямата награда за чуждестранна литература на Салона на книгата в Бордо, Франция, и е преведена на много европейски езици. Печели и наградата „Хеликон“ за нова българска художествена проза с романа „Аутопсия на една любов“ (2005).
На 16 април 2009 г. умира в Берн от рак на белите дробове (версия, която Красимир Дамянов оспорва в “Студентът по хармония”) малко преди да навърши 60 години. По този повод лондонският „Таймс“ отпечата некролог, започващ с изречението: “Viktor Paskov was a Bulgarian of many talents and a mercurial temperament.”
Оля Стоянова е журналист, писател, а от скоро и драматург
“Покана за вечеря” на Оля Стоянова спечели конкурса на Театър “София” за съвременна българска пиеса.
“Написах пиесата за два дни. Това за мен е страшно много свободно време”, сподели Оля Стоянова пред OFFNews, която освен че пише интензивно, е и майка на три деца. ”Идеята и сюжетът обаче бяха дълго време в главата ми.”
Пиесата “Покана за вечеря” разказва за това как едно семейство се сбогува с близък човек. Сбогуването е повод да си кажат всички неща, които са премълчавали през годините. Идеята беше това тъжно събитие да мине и през хумора, но не онзи еднопластов хумор, а да се говори за важните събития с повече лекота, разказа авторката на наградената пиеса.
“Бях присъствала на подобно сбогуване. Направи ми впечатление, че всеки човек вижда по различен начин този, с когото се сбогуват. През очите на всеки един,той се оказва различен”.
“Не съм мислела да напиша сюжета като разказ. Още, когато идеята беше в главата ми, имах усещането за диалог. Това е едно от нещата, които най-много ми харесва в драматургията – това, че имаш свободата да махнеш всичко излишно, всички описания и да остане само чистия диалог”, сподели Оля Стоянова.
Наградената пиеса “Покана за вечеря” ще бъде поставена на сцената на Театър “София” през следващия театрален сезон – 2013/2014 г. Тогава ще станат ясни имената на режисьора и актьорския състав в постановката.
По-рано тази година Оля Стоянова получи първа награда за пиесата “Малки ритуали за сбогуване” в националния конкурс за българска пиеса на абсурда “Наум Шопов”. Наградата раздели с Иван Димитров. Репетициите за пиесата се очаква да започнат до края на годината в Благоевград, където ще се играе.
Оля Стоянова е журналист и писател. Автор е на три стихосбирки “Фотографии” (2000), “Проза” (2002) и “Пътна карта” (2003), на романа “Лични географии” (2005) и на сборник разкази “Какво сънуват вълците” (2011). Наскоро в съавторство със съпруга й Живко Джаков издадоха книгата “Пътеводител на дивите места”. Оля Стоянова има множество награди за поезия, проза и журналистика. Пиеси пише от близо година.
Театър “София” взима под внимание няколко пиеси, участвали в конкурса, като при съгласие на авторите им, предлага издаване на сборник с текстовете и разпространението им в театралната мрежа.
Пиесите са: „Без вълнения“ от Ружа Лазарова, „Смърт с кисело зеле“ от Юлия Каракашева и Никола Статков, „Човек в коридора“ от Деляна Манева, „Обикновени разговори“ от Илиян Николов, „Облаче“ от Александрина Делова.
Журито, което оцени творбите в конкурса, е в състав: Ириней Константинов – председател на журито, Богдана Костуркова – драматург в Театър „София“, Димитър Стайков – театровед, Камелия Величкова – представител на Банка ДСК, Камелия Николова – театровед, Николай Поляков – режисьор, Стайко Мурджев – режисьор.
Плаката на филма „Последната линейка на София“. Снимка: Личен архив
„Последната линейка на София“ пристигна и в България, от където всъщност тръгна, за да събере множество международни награди, една от които най-престижната от филмовия фестивал в Кан. Режисьорът на най-новия документален филм е българинът Илиян Метев, който живее и работи в Лондон.
Лентата показва буквално в близък план живота и динамиката на един лекарски екип от столичната “Бърза помощ”. Това са доктор Красимир Йорданов, медицинската сестра Мила Михайлова и шофьорът Пламен Славков. Документалните кадри на филма успяват да покажат героите и ситуациите максимално автентично, примесени с ненатраплива художественост. Тази художественост е постигната по съвсем естествен начин, чрез по-продължителното задържане на камерата върху лицата на героите, както и близкия план, в който ги виждаме.
Заснемането на кадрите е направено по такъв начин, по който зрителят да може да влезе напълно в историята и ситуациите. През цялото време, докато тече филмът, се създава усещането, че зрителят също е вътре в линейката с екипа и преживява заедно с тях проблемите и емоциите им.
Впечатляващо е абсолютно естественото поведение на участниците. Не се наблюдава ни най-малко смущение от присъствието на камера. За целта режисьорът Илиян Метев е прекарал няколко месеца само в пътуване по адреси с лекарския екип, без въобще да използва камера. Самият процес на заснемане на филма е продължил цели две години. „Трябваше ни време да се опознаем и свикнем едни с други. Доверието е много важно при този тип работа“, казва Метев. Въпреки тежката работа и драматичните ситуации, шофьорът Пламен винаги успява да каже подходящата реплика, която да разведри ситуацията и да накара доктор Йорданов и сестра Михайлова да се усмихнат. Той се явява ключов персонаж, който спомага за емоционалното оцеляване на останалите от екипа.
Важно е да се спомене фактът, че лицата на пациентите по време на работа на медицинския екип не се показват. Те съществуват само като глас и израз на болка някъде извън кадъра. Това още повече засилва акцента върху главните герои от “Бърза помощ.” Те се борят и спасяват едно страдание и болка, което няма лице и с което се сблъскват ежедневно. Въпреки това по особен начин тази болка се отразява върху техните лица и се предава умело на зрителите. Макар хората от екипа да изглеждат хладнокръвни, тяхната дълбока хуманност не може да предотврати проникването и натрупването на болката на другите. Тя се отпечатва в очите им, в малките бръчки по лицата им, във всеки един косъм от сребристо-бялата коса на доктор Йорданов. Натрупаната болка се усеща най-силно в мълчанието, изговаряно чрез цигарен дим. Това създава ненатрапливо, но силно емоционално напрежение в документалните кадри.
Въпреки тежките и екстремни ситуации, с които се сблъскват всеки ден, въпреки абсурдните условия на работа в една болница за спешна помощ, от която всеки напуска и отива да работи другаде (най-често в чужбина) за повече пари, екипът на доктор Йорданов продължава да помага на хората, да върши работата си и да се бори с и за живота. Те пушат много, карат се с диспечери, които понякога им дават грешни ориентири и не отговарят на обажданията им, мечтаят за един по-добър живот с екскурзии в Италия и големи къщи с басейн, и продължават да пътуват с линейката към следващия спешен случай.
Дали и техният живот не е един спешен случай, който отчаяно се нуждае от „бърза помощ“? И дали филмът на Илиян Метев не е едно обаждане, един сигнал към българското общество и управляващи за този спешен случай в “Бърза помощ” и въобще в здравеопазването ни? Тази боледуваща система вика за помощ и страда, докато живителните й сили бавно се стопяват година след година; докато накрая и последната линейка на София не потърси спасение по пътя към летището. Дано сигналът за помощ, който подава българският режисьор с документалния си филм, бъде чут и някой най-накрая изпрати екип, поне толкова професионален, колкото този на д-р Йорданов, който да помогне на тези, които помагат и спасяват най-важното – нашия живот, нашето здраве и оцеляване!
Филмът “Последната линейка на София” може да гледате през месец декември в кино Одеон, Euro Cinema и Дом на киното.
* Рецензията е публикувана в OFFNews, 7 декември, 2012 г.
Премиера на новия роман „Кучета под индиго“ на Чавдар Ценов. Снимки: Бистра Величкова
Писателят Чавдар Ценов представи новия си роман „Кучета под индиго“ (изд. Рива) в рамките на Международния панаир на книгата.
Книгата е първият роман на автора. До момента той е издавал предимно сборници с разкази. За книгата си Ценов обяснява, че, е тръгнала от разказ, развита е като сценарий за филм и стига завършения си вид като роман.
„Този роман възникна въз основата на разказа „Кучетата на Томи“,
Чавдар Ценов представя новия си роман. Снимки: Бистра Величкова
писан през 1982 г. Режисьорът Чавдар Живков ме намери и каза, че много искал по този разказ да напишем сценарий. Това стана през 2010 г. Започнахме да пишем, но при българското кино всичко се случва бавно и аз си казах: „Междувременно, ако не напиша пък един роман…“. Това разказа авторът Чавдар Ценов по време на премиерата на книгата.
За сега идеята за филмов сценарий е в застой. „Темата се изчерпа като роман. Може би за филма ще напишем друг“, коментира авторът. Написването на самия роман му е отнело две години.
„Това е книга слушателка, а не ораторка. Тя изслушва внимателно, с разбиране всички свои герои. Освен това прави и паузи, сякаш, за да те чуе и теб“, коментира романа, редакторката Нина Иванова. „Кучета под индиго“ задава въпроси, но не в патос, а по начин по който си говорим с приятели“.
Романът представи Митко Новков, който каза, че „Това е един спокоен роман. Вътре има няколко истории – история на търсене, история на една любов и на едно изпращане. Никоя от тези истории не е истеризирана. Въпреки че времето, в което се случват историите е болнаво, самите истории са здрави и текат леко.“
Митко Новков представи новия роман на Чавдар Ценов. Снимки: Бистра Величкова
„Романът е като бавна река, която те успокоява и те кара колкото може повече да се вглеждаш във водите ѝ“, допълни още Новков и го сравни с „музика, която те повлича неусетно и не разбираш кога си вътре.“
Чавдар Ценов е роден през 1956 г. в гр. София. Завършил е Френската
Снимки: Бистра Величкова
гимназия и българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите “Черно под ноктите” (1992), “Удавената риба” (1999), “Щраусовете на Валс” (2001), „Другата врата“ (2009). Работил е като редактор, репортер и коректор в различни издателства и вестници. Превежда от френски език хуманитаристика и художествена литература.
Репетиция за концерта на Планета Пайнер в зала 1 на НДК. Снимка: OFFNews
Чалгаджийки оглушиха откриването на Международния панаир на книгата в НДК във вторник по обед.
Бумтящи звуци от бясна чалга удряха вратите на зала 1 на НДК. Заради репетициите за големия концерт на „Пайнер” щандовете на втория и третия етаж се тресяха и принудиха посетители и изложители да викат, за да могат да разговарят помежду си.
„Ами такова ни е озвучаването на панаира“, коментира издателка зад щанд с книги, свивайки рамене безпомощно. Повечето изложители не знаеха каква е причината за силната музика, която се чува.
“Т’ва, дето ме питаш, е супер тъпо”
Точно край един от входовете за зала 1 мина поетът и драматург Елин Рахнев, който преди време официално беше обявил война на чалгата и пошлостта. Сам разтресен от звуците Рахнев гледаше с почуда. Наскоро в свое интервю той каза, че вече се е отказал от тази битка, „защото от другата страна са ужасно силни.“
Панаира на книгата в София. Снимка: Бистра Величкова
На специфичната звукова среда стана свидетел и унгарският вицепремиер Тибор Наврачич, който е специален гост на панаира, тъй като тази година Унгария е страна на фокус.
Репортер на OFFNews влезе в зала 1 на НДК и установи, че чалга ритмите идват от последната генерална репетиция на фолк певиците от „Планета Пайнер“. Чалгарките се кършеха за големия концерт по случай 11-та годишнина на телевизия Планета. Репетицията се провеждаше под зоркия поглед на едър мъж, който се слави като виден режисьор на изявите на певачките.
На въпрос коя е певицата, която пее в момента, той отговори: „Нали се сещаш, че това, дето ме питаш, е супер тъпо?! На въпроса кои са останалите певици, които ще се представят на концерта, отговорът беше: „Всички. Не ги ли знаеш?!“
София – европейска столица на културата
„Това е един фестивал на четенето, на културата, с който ще се борим за европейска столица на културата за 2019 г.“, обяви столичния кмет Йорданка Фандъкова по време на откриването на панаира.
Оркестър свири в мраморното фоайе на НДК по време на отркиването на 31-то издание на Международния панаир на книгата. Снимка: Бистра Величкова
Панаирът на книгата ще продължи от днес до 9 декември. Издателствата предлагат книгите си средно с 20% отстъпка. В зависимост от тематиката и популярността на книгата някои намаления стигат и до 50%.
В програмата на панаира са включени и много премиери на нови издания, както и срещи с български автори.
Снимки от откриването на 31-вия Международен панаир на книгата в София – 4-9 декември, 2012 г. – НДК
Вицепремиера на Унгария Тибор Наврачич. Снимки: Бистра Величкова
Столичният кмет Йорданка Фандъкова по време на откриването на панаира на книгата. Снимки: Бистра Величкова
Снимки: Бистра Величкова
Снимки: Бистра Величкова
Снимки: Бистра Величкова
Снимки: Бистра Величкова
Снимки: Бистра Величкова
Снимки: Бистра Величкова
Снимки: Бистра Величкова
Снимки: Бистра Величкова
Снимки: Бистра Величкова
Снимки: Бистра Величкова
Снимки: Бистра Величкова
Снимки: Бистра Величкова
Алън Пийз, познат в цял свят като “Mr. Body Language”. Снимки: Бистра Величкова
Оркестър свири в мраморното фоайе на НДК по време на отркиването на 31-то издание на Международния панаир на книгата. Снимка: Бистра Величкова
Панаира на книгата в София. Снимка: Бистра Величкова
Илиян Метев на награждаването в Кан. СНимка: Личен архив
Илиян Метев е режисьорът на документалния филм „Последната линейка на София“, който през май тази година беше награден на международния филмов фестивал в Кан. Той получи
„The Visionary Award“ в „Седмицата на критиката“. След Кан филмът получи поредица от отличия, сред които голямата награда на фестивала в Братислава, Silver Dove на фестивала в Лайпциг, награда в Карлови Вари и т.н. През
2013 г. се очаква филмът да бъде пуснат по немско-френския канал ARTE, както и от други телевизии. В момента се водят преговори с БНТ за излъчването на филма. Продукцията е предложена на телевизията, но въпреки това има забавяне по неясни причини. Премиерата на филма в България се състоя по време на кино фестивала „Киномания“ в София.
Илиян Метев е роден през 1981 г. От 8 годишна възраст живее в Германия. Тогава свири професионално на цигулка и планува да стане цигулар. През 2008 г. обаче, получава висшето си образование в Лондон по Документална режисура в National Film and Television School. Първият му филм „Голешово“ (2008) също е заснет в България.
– Кога и как дойде идеята за филма „Последната линейка на София“?
– През 2008-ма година. Тогава завърших режисура в Англия. Имаше програма от нашия университет, която даваше възможност като завършиш да кандидатстваш за проект в Би Би Си. На някои студентите дават малка стипендия с цел развитие на свой следващ проект, след дипломния. Тогава аз кандидатствах с идея за този филм и спечелих стипендията. След това трябваше обаче да намеря английска фирма, която да ми помогне да осъществя филма. Тръгнах да търся, говорих с около 20 фирми и всеки казваше: „Супер проект, но не виждаме потенциал за английската телевизия“. Те ми казаха: „Предлагаме ти с нас да работиш по друг проект, а този да го правиш независимо“. Така и направих.
Пристигнах в България и започнах да правя проучване по темата. Имахме една позната, която работеше при диспечерите в Пирогов. Тя ме свърза и с директора на Бърза помощ на сточна гара. Той пък ме свърза с различни медицински екипи. Известно време просто пътувах с линейката, с различни екипи, докато се спрях на екипа на д-р Краси Йорданов.
Илиян Метев с медицинския екип в Кан. Снимка: Личен архив
Направи ми впечатление, че той не е обикновен човек. От 25 години работи там и някаква магия, която го крепи. Върши работата си с много отговорност и желание. На работа винаги пристига 40 минути по-рано, за да се подготви. Има моменти, когато не му е лесно. Исках да прекарам повече време с него и да го опозная като човек. След това се запознах и със сестрата Мила и шофьора Пламен. Те са много различни като темперамент. Мила излъчва много топлина и отразява ясно ситуациите, през които минават.
Пламен пък винаги има правилният коментар за всичко. При прожекциите у нас публиката реагира доста добре на неговите шеги. Въпреки че тематиката е сериозна, има и хумор, който ги крепи.
– Трудно ли беше да убедите екипа от Пирогов да ги снимате във филма?
– Повечето екипи бяха доста отворени към идеята да се направи филм. Според мен и те усещаха някаква нужда от това светът да види как протича тяхната работа и техният живот. Те по някакъв начин са неоценени. Много труд хвърлят, а в медиите винаги се казва – тука закъсня линейка, там закъсня линейка… Има един много отрицателен имидж около Бърза помощ, а в същото време има хора, които много съвестно си вършат работата.
– Шефът на “Бърза помощ” лесно ли се съгласи да снимате?
Илиян Метев в Братислава. Снимка: Личен архив
– В началото ни трябваше разрешение от Министерството на здравеопазването. Когато правих проучванията много лесно ни дадоха разрешение. И точно,
когато вече искахме да започнем да снимаме и те изведнъж казаха: „А, нямата вече разрешение, трябва пак да подадете молба“. Тогава почти една година съм звънял от Англия през няколко дена да ги питам дали е готово разрешението. И те все ми казваха: „Няма разрешение, говорете с този, с онзи…“. Накрая почти щяхме да се откажем и те изведнъж казаха „А, имате го разрешението“. В България всичко се случва много неочаквано.
– Кога започнаха снимките и колко време продължиха?
– Първият снимачен ден беше през 2009 г. на Нова година. С паузи, снимките продължиха близо две години. Имали сме около 60-70 снимачни дни. В началото аз идвах от Англия, снимахме 2-3 седмици интензивно, след това прекъсвахме за известно време. Тези прекъсвания се получиха и от факта, че продължавахме да търсим различни източници на финансиране. За целта пътувахме много по фестивали, на които представяхме проекта си на т.нар „pitching“.
– Какво представлява този „pitching“?
Илиян Метев с награда в Лайпциг. Снимка: Личен архив
– Това са форуми, където се събират хора от телевизии и кино фондове от цял свят, които финансират документално кино. Системата е такава, че отиваш там, представяш си проекта за пет минути и пускаш трейлър от филма, който е дълъг две минути. След това вече си уговаряш срещи с различни редактори и спонсори, които имат потенциален интерес да финансират проекта ти. На такива форуми ходихме в Лисабон в Португалия, после в Чехия, в Италия, в Амстердам. В Амстердам се води един от най-големите „pitching“ форуми. За да вземеш участие в тези форуми трябва да кандидатсваш и да бъдеш одобрен. След това водихме много преговори, със заинтересовани спонсори, които продължиха близо година. Хубавото като ходиш на такива „pitching” форуми е, че се срещаш с хора от тези среди, те все повече чуват за твоя проект.
В началото започнах филма със собствен бюджет и след това допълнително финансиране получих от още няколко фонда: Освен от българския национален филмов център, от Хърватскa, от немския копродуцент от Кьолн и т.н. Мажоритарно се води немски филм, защото те най-много пари инвестираха.
– Коя година филмът вече беше напълно готов?
– Имахме “Picture lock” – заключена картина на 12 март 2012 г. Помня, защото това беше срока за подаване в Кан. Сглобихме филма в Хърватска, след това малко в България и в Англия. Озвучаването и цветните корекции ги правихме в Германия.
– Кога и къде за първи път го излъчихте?
– За първи път го представихме в Кан. Там ни беше премиерата. Човек като прави каквото и да е кино се опитва да направи премиера на някой от ключовите фестивали. Те имат такова изискване – филмът да не е показван никъде другаде. Ако филмът се покаже първо в Германия, след това не може да го покажеш в Кан. А имахме и договореност със спонсори да се опитаме да го покажем на някое ключово място. В Кан опитът ни се оказа успешен и спечелихме награда Visionary Award. Филмът, въпреки че е документален, се възприема като игрален. Даже сме имали рецензии, където журналистите са си мислели, че това е игрален филм. На едно място бяха написали: „Страхотна актьорска игра като в документален филм“. Но филмът е изключително документален, без миг инсценировка. Подходът ни беше такъв – ние с тонрежисьора да сме невидими. Ние станахме едва ли не част от медицинския екип, от апаратурата на линейката. Целта ни беше екипът да свикне с нас и да можем да ги снимаме естествени, такива каквито са.
Не исках филма да показва зрелища, лицата на пациентите са скрити. Идеята беше да се отрази животът на самите медици. Даже от едно френско списание коментираха, че ние сме изгледали всички филми и сериали за Бърза помощ и нарочно сме решили да направим филм, който е обратното на зрелищните филми. Това не е вярно разбира се, защото аз не гледам такива сериали.
– Всъщност не беше ли трудно хората от медицинския екип да се отпуснат пред камерата?
– За това снимките ни отнеха две години. Ние от начало няколко месеца сме пътували с тях без въобще да снимаме. Просто си говорихме, опознавахме се взаимно, свиквахме едни с други. На Краси (главният лекар – бел.а.) сме му ходили на гости, той живее извън София. В този процес е много важно да има взаимно доверие и те да разберат, че ние не искаме нещо да ги експлоатираме или да представим нещата изкривено.
– Две години сте посветил на това, може ли да се каже, че за момент сте живял като лекар от Бърза помощ?
– Е, не бих казал, защото от медицината не съм научил достатъчно.
– Все пак усетихте ли какво е чувството, когато има спешен случай? Случките и гледките, които видяхте как ви се отразиха?
– Променят ти живота определено. Помня преди да се качим за първи път на линейката, цяла нощ не можах да мигна, защото се чудих какво ще видя. Когато линейката тръгва за адрес, дават на екипа една оскъдна информация и те не знаят какво да очакват. Адреналинът е невероятно голям и не е лесно. Има ситуации, в които млади хора са потърпевшите, друг път възрастни. Понякога виждаш как някой загива, защото системата не работи и това е много тъжно.
– Защо решихте да направите филм точно за лекарите? Имате ли роднини или близки, които са лекари?
– Този въпрос винаги ми го задават. Не, просто като пациент съм бил в българските болници. Имаше една конкретна ситуация преди 5-6 години, когато баба ми си счупи крака. Обадихме се за линейка и те ни казаха, че ще трябва да почакме 4-5 часа. Ама тя не може да ходи, боли я. И те „Еми нямаме линейки, няма кой да дойде. Ако намерите друг начин да я закарате, добре…“ Закарахме я някак. Говорихме с познати там, то често става така тук. От там се започна – трябва на този да му бутнеш пари, на онзи, на трети да дадеш пари. В същото време отношението е просто отвратително. Атмосферата беше много потискаща. Това, което ми направи впечатление беше, че там имаше една сестра, която все пак показа повече хуманност и съчувствие. Този контраст между една система, която се разпада и това, че все още има хора, които са останали хора е н
Плакат на „Последната линейка на София“
ещо изключително. Бях впечатлен. Това исках да запечатам и във филма.
– До колко този филм може да бъде разбран навън, на Запад, където болниците са доста по-уредени и повечето нямат проблемите, които има в нашата Бърза помощ?
– Там разбира се, също има проблеми – в Германия, в Англия. Те обаче са несравними с тези тук. Там говорят, ако линейката е дошла вместо на седмата, на осмата минута. За това ще пишат във вестника. А тук става дума за часове.
– Мислите ли, че това, че сте го заснел филма в България внася повече драматизъм, отколкото ако беше заснет в Германия?
– До известна степен, да. За тях нашата среда е необичайна. Когато гледат този филм, те от една страна са шокирани, че такива обстоятелства са възможни в Европейския съюз, от друга винаги казват какви невероятни са хората от екипа. Даже ми се е случвало да ми казват: „Абе, дай ми телефона на сестрата, търся жена да се оженя“. Моята цел беше да изпъкват човешките качества на екипа, а не да бъде филм, който само да показва каква трагедия е тук.
– Тези световни награди и признания дадоха ли ви повече увереност като режисьор?
– Разбира се, те са голям комплимент за работата на всички нас. Но когато човек започва нов проект нормално започва от нулата. Даже нарочно искам да забравя всички награди, защото човек прави най-стойностната работа, когато не си казва: „Ей сега ще направя филм, който да влезе в Кан“. Най-хубавите и красиви неща стават, когато изцяло се концентрираш в създаването на една творба и в нейната цялост. Не трябва да правиш филм, за да задоволиш този или онзи интерес. Когато правиш филми за телевизии, например, режисьорите винаги трябва да се нагаждат на интересите на телевизията.
– Отделно от режисурата, има ли друга работа, с която се занимавате?
– Да. Правя корпоративни филми за една архитектурна фирма в Лондон. Те са един вид рекламни филмчета за техните инсталации, които имат комерсиална стойност. При тази работа никога не знаеш кога ще ти е следващият проект. Обаждат ти се и ти казват – след две седмици отиди не знам си къде. Сега през януари ще ходя в Лас Вегас да снимаме там.
С документалното кино проблемът е, че парите идват с такова закъснение, че човек трябва да се занимава и с нещо друго, за да може да си плати наема. То по принцип в киното и въобще в изкуството никога не знаеш какво ще стане. Ето сега например не знам къде ще бъда след два месеца. До тогава имам планове, а след това… Но се радвам, че все пак имам възможност да правя това, което ме влече.
– Имате ли поглед върху българското документално и игрално кино? Какви са впечатленията ви?
– От документалните филми гледах „Царя“ и ми хареса. Любимият ми игрален филм е „Източни пиеси“. Това беше филмът, който за мен най-автентично и искрено отрази част от действителността в България.
– Като ученик сте свирил доста сериозно на цигулка, дори сте мислел професионално да се занимавате с това. Защо променихте избора си?
– Да, наистина много сериозно свирех на цигулка. Това ми беше първият професионален избор. Аз наполовина съм израстнал в Германия. Там съм участвал на много конкурси, свирил съм в радиото, по концерти. До 17-18 годишна възраст идеята ми беше да стана цигулар. Започнах да свиря и за пари по концерти, в оркестри. Тогава добих представа какъв е животът на професионалния музикант. Имам по-голям брат, който беше професионален цигулар в Лондон. И от него, и от моя личен опит със свиренето сметнах, че живеем в такова време, в което не се цени класическата музика. Комерсиализира се до известна степен. Свиренето в оркестър не ме привличаше.
Понякога все още се чудя дали съм взел правилното решение. Свиренето на класически инструмент, от друга страна общува много директно с публиката, не е както при филмите – не трябва да ходиш на „pitching“. В киното има толкова организационни работи, които ти отвличат вниманието от творческата работа. Въпреки това, при филма хубавото е, че веднъж направен, след това не се притесняваш всеки път дали няма да изсвириш някоя фалшива нота.
След като се отказах от цигулката реших да се занимавам с живопис. Харесваше ми да рисувам. Въобще тези професии, в които човек има сигурен доход никога не са ме привличали. (смее се) Специалността ми се водеше Fine Arts – Изящни изкуства. Тогава имах допир с различни видове изкуство – с киното, със скулптори. Имаше възможност да пробвам различни неща. По принцип винаги съм обичал да гледам авторски вид филми, като примерно на Бресон, Киаростами и Озу и постепенно започнах да се насочвам към киното.
– Мислите ли, че България е богат източник за такова истинско и автентично кино? Все пак и двата ви филма са заснети тук?
– Навсякъде може да се прави автентично кино. Живял съм дълги години в чужбина и обичам да се връщам тук. До известна степен се чувствам като част от българския живот и култура, но все пак усещам, че имам и друга гледна точка върху средата. Може би филмите ми са резултат от това.
*Интервюто е публикувано с друго заглавие в OFFNews, 3 декември, 2012 г.
Потърсихме за коментар издателя Антони Георгиев по повод новата книга “Турците в България” (“Вагабонд медия”), която предизвика спорове и дискусии.
„Турците в България“ е обявена като „сборник от статии на видни български учени в областта на историята, филологията, музикознанието, археологията, религията и етнологията, които описват и анализират турската култура по българските земи и как тя влияе на българската.“ Авторите казват, че „акцентът е върху нематериалното наследство – обща история, език, фолклор, музика, танци, обичаи, празници, кухня…“
Въпреки това се появиха негативни критики относно книгата от страна на представители на ВМРО, които я нарекоха „комикс с политическа цел“. Вестник „Атака“ пък писа, че книгата “обслужва турски интереси“.
– Новата книга „Турците в България“ разбуни духовете. Очаквахте ли такава негативна реакция?
– Аз не съм виждал “негативна” реакция. Напротив. Обадиха се десетки хора, някои от които писмено, да изразят задоволство от качеството на работата на колегите Йорданка Бибина, Димана Трънкова, Доротея Добрева, Галина Лозанова, Божидар Димитров, Орлин Събев и Радко Попов, с които създадохме книгата “Турците в България”.
Повечето от хората, които се обаждат, са сериозни личности, принадлежащи към българския академичен и интелектуален елит, има и много представители на дипломатическия корпус в България. Имам мненията на посланиците на повечето държави членки на Европейския съюз, в който вече е и България. На представянето на книгата присъстваха и други висши дипломати от държави, с които България активно партнира – Съединените щати, Израел, Русия, Индия, Южна Африка. Разбира се, обаждат се и “обикновени” читатели – както етнически българи, така и етнически турци – които искат да ни поздравят за труда ни в област, която по различни идеологически и пропагандни причини е била игнорирана. Безсмислено е да изреждам имената им в интервю, защото самото изреждане ще отнеме много място.
Така че не разбирам откъде сте придобили впечатлението, че има някаква “негативна” реакция.
Разбира се, има и плюене. Определени политически среди, на които някои медии дават програмно време или вестникарска хартия, са недоволни. Но с такива хора не се говори. Това е все едно да се опитваш да спориш с бивша депутатка от “Атака”, която се изживява като телевизионерка, и с функционер на ВМРО, който се чувства по-добре зад мегафона на площада отколкото зад микрофона в телевизионното студио. Безсмислено е. В желанието си да повишат броя кликове върху страниците си, някои вестници, например “Сега”, стигна до там да генерира дописки на базата на телевизионни предавания (интересен жанр!). “Сега” и “Дума” лъжат в заглавията си. Коментарът може да си направите сама, нали?
– „Турците в България“ е книга продължение на “Пътеводител за османска България“. Как и защо решихте от „Вагабонд медия“ да издадете книги на тази тематика?
– Като автор и издател се интересувам от аспекти на България, включително такива в близкото и по-далечното й минало, които някак са останали встрани от общия информационен поток. Ние имаме богато портфолио, в които “Турците в България” и “Пътеводител за османска България” са само две книги. Ако се интересувате, препоръчвам “Пътеводител за еврейска България” (2011 г.), “Скрити съкровища на България” (2006 г.), “Поезия на стената” (2009 г.) – последната е за един интересен проект на холандското посолство, в който участваха всички посолства на страните от ЕС в София.
Сега конкретно на въпроса ви.
“Турците в България” е естественото продължение на “Пътеводител за османска България”, който издадохме миналата година. “Османска България” е книга с около 200 страници, която фокусира предимно върху османското материално наследство по нашите земи. Става дума предимно за архитектура – обществени сгради, конаци, джамии, бани, чешми, мостове, часовникови кули. Тези архитектурни факти са част от българското културно наследство, но поради ред причини историята им, а често и местонахождението им, са слабо познати, а в много случаи – напълно непознати.
С Димана Трънкова и проф. Христо Матанов ние систематизирахме това наследство и го представихме в книга, в която фотографията и текстът заемат почти равно място. “Пътеводител за османска България” излезе в два варианта – на български и на английски език. Книгата се разпродаде и в началото на тази година издадохме нов тираж. По книжарниците, доколкото разбирам, все още има бройки на български, но за съжаление на английски вече е почти свършила.
Сега “Турците в България” идва като “втори том” на “Османска България”. Акцентът е върху нематериалното наследство – обща история, език, фолклор, музика, танци, обичаи, празници, кухня…
Когато започнахме работа по “Турците в България”, искахме да се опитаме да прокараме горе-долу ясни разграничителни линии между онова, което наричаме “българска национална култура” и турската култура. Много бързо обаче излезе, че това е трудно, а в много случаи – невъзможно. Нещата във всички области – от яденето, което ядем, през думите, които казваме ежедневно, до специфичната за Балканите култура на любов-омраза между комшии – са толкова преплетени, че прокарването на ясни граници е обречено.
С други думи, “Турците в България” е книга колкото за турците, които са български граждани и живеят в България, толкова и за самите българи.
– Как е финансирана книгата „Турците в България“?
– От израелските тайни служби Мосад. Може да ги питате и да ги помолите да ви изпратят копие от банковия превод.
– Коричната цена на книгата е 35 лева. Мислите ли, че много българи ще имат възможност да си я купят?
– Книгите навсякъде по света, включително в България, са скъпо удоволствие. Нашият труд е скъп. Трудно се пишат книги.
– Вие казвате, че акцентът на книгата е върху нематериалното наследство – обща история, език, фолклор, обичаи и т.н. Въпреки това се чуха остри критики, че книгата оспорва съществуването на турско робство в България. Представители на ВМРО нарекоха книгата „комикс“, чиято цел е „политическа“. Как ще коментирате подобни изказвания?
– Не бях чувал сравнението с комиксите. Вероятно е било направено от човек, който е гледал прекалено много комикси и сега мислите в главата му са като в комикс.
Останалото са пълни глупости. Думата “робство” се споменава два пъти в книгата и то със синонима й “иго”. И двата пъти става дума за романа “Под игото” на Иван Вазов. Препоръчвам на тези, които твърдят, че някой е отричал или не е отричал съществуването на нещо в българската история да прочетат Иван Вазов, както и гимназиалните учебници по история. Разбира се, и нашите книги.
– Защо темата за турците и османското робство в България винаги предизвиква противоречия? Трудно ли ни е да погледнем обективно на тази тема, въпреки че са минали толкова години от тогава?
– Единственият начин да се освободим от предразсъдъците на миналото е чрез осведоменост за нещата, случващи се в настоящето. Отношението на много българи към собствената ни история е неконструктивно. Да се изтъкват периодите на въстания и мъчения за сметка на времената на относителен икономически и културен възход, не е полезно нито за самата история, нито за учениците, които я учат – тъй като те ще се превърнат в граждани, за който светът ще бъде съставен от простички, черно-бели послания. Това е опит да се използва миналото, за да се избяга от реалностите на настоящето и от предизвикателствата на бъдещето. С “Турците в България” се опитваме да разчупим стереотипите и да погледнем на нещата такива каквито са от една интелигентна, осведомена и либерална гледна точка, която по презумпция изключва черно-белите кадри на пропагандата.
– Защо българите трябва да прочетат книгата „Турците в България“?
– Освен ако нямаме специални интереси, ние почти не се замисляме за турските думи, които използваме в ежедневието; за турските ястия, които ядем у дома или в кръчмата; за турските навици, например люпенето на семки, които притежаваме; за турските народни приказки и поверия, които предаваме на децата; за турската законодателна система, от която все още могат да бъдат намерени преки следи в българския съд; за турската култура на семейственост и мрежа от приятелства, които всеки в България познава до болка; за турския “светоглед”, който определя съвременния български светоглед много повече от привнесените от комунистите идеи от далечния и студен Север.
Книгата “Турците в България” е за тези неща.
Задавам прост въпрос: назовете ми едно българско ястие, което да не съществува в съвременна Турция, Гърция, Македония, Сърбия и Южна Румъния – вероятно на всички тези места едновременно. Пълнени чушки? Боб яхния? Шкембе чорба? Българската кухня, както и останалите балкански кухни, са базирани върху османската кухня, но разбира се с дребни местни модификации.
Как българската кухня е повлияла върху турците в България? Отново лесен въпрос. Турците в България, освен ако не са много традиционни, с удоволствие ядат свинско месо.
Същото се отнася за езика, за музиката, за танците, за фолклора. В “Турците в България” пишем много по тези въпроси, например в какво се различават образите на Хитър Петър и Настрадин ходжа при българите и при турците.
“Турците в България” ще ни помогне да разберем по-добре себе си, като се огледаме в на другия.
* Интервюто е публикувано в OFFNews, 29 ноември, 2012
Двойна измама / Double Delusion 