Елена Янева е родена на 6 февруари 1976 в Айтос. Завършва „Българска филология“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Живее и работи в Нидерландия. Има публикации в „Литературен вестник“ и „Литературен форум“ през 90-те години на ХХ век. След заминаването си в чужбина публикува предимно в електронни медии. Има отличия в литературните конкурси за поезия: Веселин Ханчев, Боян Пенев, Добромир Тонев (трето място, 2020 г.). Дебютната ѝ поетичната книга „Градуси“ излиза през 2002 г. под редакцията на Валентина Радинска. Тя е редактор и на втората ѝ книга „Ето какво“ (Изд. „Симолини 94“, 2022 г.), която излиза 20 години след първата. Елена Янева има „писателска биография“, което означава, че е работила какво ли не, къде ли не. Цялата е авантюра, бунт, пънк, истинска „духовна хулиганка“, както я нарича редакторката ѝ Валентина Радинска.
Какво се случи след излизането на първата ви стихосбирка „Градуси“ през 2002 г.? И защо направихте толкова дълга пауза до излизането на втората „Ето какво“?
За да отговоря „правилно“ на този въпрос, би трябвало да кажа, че нещата се случиха преди излизането на „Градуси“. За самата мен появата ѝ беше изненада, по това време вече се бях откъснала от литературните среди, бях родила дъщеря си и живеех на село. В София запазих малко приятели, довършвах дипломната си работа и бях възприела виждането за себе си просто като четяща, но не, вече не и като пишеща поезия. Книгата дължа изцяло на Валя Радинска, която тогава работеше в списание „Европа“. По проект било спонсорирано издаването на три стихосбирки, тя събрала мои текстове, подредила ги и така. Премиера нямаше. Спомням си един положителен анонс на Пламен Дойнов в „Литературен вестник“ тогава, а след години открих, че непознати хора предимно случайно са попадали на мои стихове и са се вълнували. Нямах и представа, че някога думите ще ми проговорят отново. Бях бедна. Имах малко дете. Трябваше ми изход. Бащата на дъщеря ми не ми предложи такъв. Разделихме се. И заминах да работя в Гърция. Учех езика, радвах се на всичко там, Илияна растеше, хората бяха добри, работех на няколко места, попивах слънцето, влюбих се, мислех, че ще е вечно… И тогава изведнъж се случи. Връхлетя ме. Ужасна до болка нужда да пиша. Трябва да е било някъде 2014/2015 г. Такъв си представям първичния океан, от който се е родил животът във всичките си форми – имах значи в себе си един хаотичен бульон, където бълбукаха и вдигаха божествена врява някакви букви, някакви думообразни живинки, търсеха си кой опашка, кой грива, кой рога, копита, муцуни… страхотия!
Нямаше как да устоя, предадох се. Прописах пак. И усещането беше прекрасно. Бих могла да обобщя, че сега изглежда като (и го наричаме) пауза, ала до последно не бях предполагала, че ще имам следваща книга. През 2016 г. вече мечтаех за нея. И понеже обичам да кръщавам периоди, неща, явления и състояния, съм нарекла тези години „Неведоми сме букви от Буквара Му“.
Какво е различното между първата и втората книга?
Неизбежно има разлика между двете книги, годините се отразяват на всичко. Реално погледнато, химическият баланс в човешкото тяло се променя. „Градуси“ е изцяло млада книга. С плът и бунт. С експерименти на фонетично, лексикално, семантично ниво. Деветдесетте бяха толкова ярки, толкова разноцветни и живи. Умирахме си да сме смели. Да сме постмодерни. Пък и витаеше навсякъде онази надежда, която още може да ме разплаче, когато чуя „Скорпиънс“ и „Вятърът на промяната“. Такова дете е моята първа книга, деветдесетарско.
Втората узряваше дълго време. Работих едновременно върху себе си и върху нея. Трябваше да съм наясно защо и за кого пиша. Нужна ли е изобщо моята поезия на когото и да било извън мен самата?
Питаш ме за събития… Бях майка. Опитах се да създам дом за детето си. Почти се получи. Тогава прописах отново и се оказа, че партньорът ми по онова време не е склонен да деля вниманието си между него и някаква си там поезия. Избрах поезията. Или тя ме избра. Другото, което се промени, беше, че реших да пробвам да припечеля нещо в Нидерландия. Лека-полека осъзнах, че има магия в тази равна страна и ѝ се поддавам. В стихосбирката ми малко или много се отразяват тези неща.
Редакторка и на двете ви книги е Валентина Радинска. В предговора на стихосбирката „Ето какво“, тя казва следното: „Елена направи всичко, което ѝ бях казала да не прави. Авантюристка и духовна хулиганка, тя нетърпеливо се втурна в живота…“ Бързахте ли да живеете и да ви се случват приключения?
Валя и досега повтаря, че би ми хвърлила един хубав бой. И е права, и не е. Впрочем аз съм от послушните. Чета от крехка възраст, в училище бях добра, винаги ми е харесвало да знам. Уважавам всичко и всеки, който предоставя знания. Естествено, че съм повлияна от това непрекъснато битуване в книгите още от малка. Живеех в чудесни светове, пренаслагвах ги върху реалния, смесвах всичко, забавлявах се, тръпнех… Нямаше невъзможни неща. Спомням си, веднъж увлякох приятелките ми с измислиците и фантазиите си дотолкова, че тръгнахме пеш към морето да строим кораб. Може би съм била около 7–8-годишна. Селото бе Голямо Шарково, на няколко километра от Болярово, после Елхово и по план през Ямбол, Карнобат и Айтос по железопътната линия щяхме да стигнем до Бургас, да построим кораба и да отплаваме. Някакви си там километри, не ни плашат! Тръгнахме по обяд. Към шест часа дядо ни настигна с каруцата и ни върна обратно. А тъкмо бяхме стигнали съседното село, което бе на три километра от нашето. Ей такива ги замислях. Май и досега продължавам.
С баща ми спорех и ядях бой. Хем го обичах, хем го мразех. Той почина от рак, когато бях на 15. Времената бяха бедни и жестоки. Приеха ме да уча в София. Оцелявах по чудо. Колеги са ми помагали да не умра от глад. И учех, учех. Стипендията значеше живот. Дарявах кръв за шоколад. Въпреки всичко бях щастлива. Пораснах. Спрях да хленча на майка за пари. Спечелих конкурс за поезия. Вземах и някакви хонорари от публикации. После, естествено, всичко се обърка. Влюбих се, забременях. Налагаше се да се дисциплинирам. Да намеря реална работа с реални и редовни пари. Не, не съм работила по специалността си. Но пък бях продавачка на цигари и алкохол, гладачка на преса в шивашки цех, готвачка в гръцки таверни, миячка на чинии, чистачка на тоалетни, болногледачка на възрастни, осем години работих нощна смяна във фурна… Много хубави срещи съм имала, много радост е минала през мен. За нищо не съжалявам.
В момента работите в Нидерландия. Има ли хора и събития там, които са ви вдъхновили за стихове в новата книга?
Пристигнах в Холандия през есента на 2017 г. Лъгах-мазах в CV-то, само и само да ме вземат в една фирма за берач на гъби. Никога не бях получавала заплата от 1200 евро… Обучаваха ни един месец, но така и не подписаха договор с мен. Не били добри резултатите. Да, ама понаучих полски и колежките полякини много ме обикнаха. Нададоха ми куп адреси на агенции. Намерих нова фабрика, усвоих техниката на бране, усъвършенствах полския и после дойдох в тази, където съм в момента. С опит, с езици и без посредник. Частен бизнес, семеен, а и работниците сме малко. Предимно българи. Една полякиня и една рускиня. И аз съм свързващото звено, защото мога да превеждам… Ето как филологията влезе в действие. Удовлетворява ме работата ми. Приятно ми е. Допада ми да виждам какво могат ръцете ми.
С ръка на сърцето ще кажа, че много стихове са ми идвали, докато карам колело и блея завеяно из абсолютното зелено на Холандия. Просмукало се е в мен. Особено пък ако го поръби малко златно или розово от слънцето. Почва да ми се умира от непосилна красота.
Какво харесвате и какво не харесвате в Нидерландия?
Ще започна с уговорката, че съм от хората, които не умеят да „не харесват“, някак така съм устроена, че се омагьосвам от почти всичко, търся го хубавото, нужно ми е. Някакви дребни несъвършенства могат само да послужат то да изпъкне. Хич не ме бива да се взирам и потапям в негативизъм. Колкото до Нидерландия и нидерландците, все повече се изпълвам с уважение и обич към тези хора. Първо, трудолюбиви са. Второ – прями, откровени и ведри. Обичат да се смеят. Несуетни. А колко шантави и диви могат да бъдат, се вижда по време на фестовете им, натурално необуздани!
Много съм мислила защо учат децата си от малки на работа и отговорност, не ги труфят и украсяват като кукли, джобните трябва да се заслужат. Децата на моите шефове пораснаха пред очите ми, сновейки из фабриката и вършейки разни неща.
Защо решихте да финансирате сама издаването на книгата си, а не я предложихте на някое издателство?
Основателен и важен въпрос. Зададохме си го и с Валентина Радинска. Искахме да кандидатстваме при Руми Емануилиду в издателство „Знаци“. Оказа се, че за да стане това, трябва да чакам. При моята работа и при условие, че съм в чужбина, точно времето ми беше ограничено. Вътрешното ми усещане беше, че го нямам в излишък, че достатъчно съм чакала, че просто си я искам книгата час по-скоро, че не мога повече да я задържам. Съществуваха и малкото, но реални мои читатели, които от няколко години чакаха с мен появата на книжно тяло. Обещавах им. Следващата година, казвах. Чувствах се задължена. Имах също така прекрасен художник и коректор. Светла Георгиева свърши чудесна работа, още повече че е ужасно талантлив разказвач. Четох книгите ѝ като откровения.
Как се спряхте на това заглавие на книгата? На мен ми звучи като „Ето какво имам да ви кажа“ или „Ето какво се случи“. Какви бяха другите варианти за заглавие?
Нямаше други варианти. Самият ръкопис претърпя доста метаморфози, но заглавието остана. Кратко е. Помни се. Говори. Не крие нищо, а отваря гледки. Предложението дойде от Валя и тутакси казах да. Редакторът затова е редактор, въпреки че хич не ми е хубаво, като спре да ме тупа по рамото, а ми перне нещо от сорта: „Ох, че грозна дума, как я измисли!“. Иди тогава обяснявай как няма грозни думи, а вътрешно търсиш какъв е бил по-добрият начин и защо ти е убягнал. Споменах ли, че съм от послушните?
Книгата ви е разделена на две части със заглавия: „Каквото бих“ и „Холандски хроники“. Първата отново звучи подобно на заглавието, оставено е читателят да го довърши. Моето лично продължение е „Каквото бих направила“ или „Каквото бих могла да направя“, логично последвано от направеното и разказано в „Холандски хроники“.
Разбира се, че читателят трябва да влезе в текстовете и да ги довършва. Харесвам условното наклонение, в него има толкова бъдеще, толкова свобода, толкова право на избор. Не исках дебела, пресищаща, отегчителна книга. Аз самата съм читател, опитах се да разкажа моите истории непретенциозно, незадължаващо. Разсъждавала съм много и много ме вълнува това поезията да е четивна. Не казвам опростена, не казвам лесно смилаема, не казвам елементарна. Всяко стихотворение е малко чудо – научих го от Елитис. Повечето стихотворения в „Каквото бих“ тръгват от гръцкия ми период и преливат в холандския. Линейността на времето играе роля при мен. Харесвам историчността.
В частта „Холандски хроники“ присъства много често Мари Селен. Коя е тя? Вашето алтер его?
И да, и не. Тя е лирическа героиня. Минава през мен и ми показва цялата си своенравност. Появи се и ме застави да ѝ дам думата. Понякога я виждам с всичките ѝ развени от вятъра рокли, пуловери и златни глобуси. И, о, любопитна подробност – брюнетка е!
Човеко / винаги насрещен / къде отиваш с краткото си тяло / и решетъчната си жилетка / накъде растеш. Така започва едно от стихотворенията ви. Срещате ли все още хора, които са „насрещни“?
Изпитвам любов към този човек. Защото знае, че гравитацията не прощава и всичките физики и механики владеят тялото му, няма как да се измъкне от природните закони. Вместо обаче да се чувства техен затворник, той ги прави свои, овътрешнява ги някак, пази си ги като съкровища, гали ги… и може да бъде щастлив. Удивителна е, не мислиш ли, способността на човека на щастие? Окей, да, поезията уж е агония, все по-често е мрачна, травматична, ранена, пълна със смърт, обреченост, страдания, душевни сривове… да, ама не. По-голямо щастие не съм изпитвала от написването/четенето на хубаво стихотворение.
Изобщо тези вълшебни портали, на които думите са способни, няма как да са измислица. Не бях си го поставила за цел, но ето го да намига иззад фразата ми Фотев… Здравейте, капитане мой!
Интервю на БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Интервюто е публикувано за първи път в „Портал Култура“, 08.10.2023 г.
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО БЕЗУСЛОВНО Е ВЯРВАЛ В МЕН Е БАБА МИ ЕТИ
Певицата Elittna. Снимки: Личен архив
Вероника Савова е родена през 2001 г. в София. През 2020 г. Завършва ЧПГ „Образователни технологии“ с профил Графичен дизайн. Прекъснала е две висши образования в Нов български унивеситет „Поп и джаз пеене“ и „Психология“. Занимава се с музика от над 10 години. Създава музика толкова разнообразна, колкото са човешките емоции. В началото на януари 2023 г., създава лейбъла Elittna. Самата Вероника влиза в ролята на певицата Elittna. „Вероника Савова е спокойно момиче с натежала душа, което чрез изкуството си иска да помогне на слушателите да разберат повече за самите себе си. Вероника и Елитна се различават по темперамента“, казва Вероника за себе си и за артистичния си образ на певицата Elittna. „Групите, за които смело мога да кажа, че са ме спасили от депресията са „Nine Inch Nails“ и „Garbage“, споделя още певицата.
От колко време се занимаваш с музика и пеене? Родителите ти подкрепят ли това твое занимание? Кой е човекът, който най-силно те подкрепя и първи е повярвал в теб?
С музика и пене се занимавам от над десет години. Най-ранният ми спомен за това е от 2004 г. Бях в квартално читалище с още две момиченца и трябваше да изпеем песен за мечки, които берат боровинки. В шести клас влязох в първата си рок група. Бях с две момчета от моя клас, но смешното беше, че те не ме понасяха и в училище ми се подиграваха, и унижаваха. Аз поне две години останах с тях, защото ми се искаше силата на творчеството ни някак да ни сплоти, но уви те само ме използваха. Даже басиста ми разби главата в земята, защото аз го харесвах и бях взела фаталното решение да се закачам с него. Искрено се надявах отношенията ни да се променят и те да ме приемат, но не спираха да ме отблъскват емоционално. Този същият басист ми беше казал, че от мен няма да стане нищо повече от певица в пропаднал бар. След това, бях част от още две подобни групи, но за съжаление или стиловете ни се различаваха, или всеки път аз бях сериозната и се разпадахме.
В детската градина ходех на пиано, но поради някаква причина майка ми ме отписа, когато станах първи клас, защото, видиш ли, съм щяла да бъда много заета. До днес не мога да ѝ го простя, но това е положението. В осми клас, за година посещавах учителка по пеене, която се оказа шарлатанка и на нищо не ме научи. В общи линии, през 99% от живота си съм била собствения си учител по китара, барабани и пеене. Уроците са скъпо нещо, а аз не идвам от особено заможно семейство, което да може да си ги позволи. С родителите ми винаги сме имали спорове за бъдещата ми кариера, която е съответно в сферата на музиката. Особено, когато бях в гимназията отношенията ни се бяха скапали и сме стигали до скандали, заради това, че искам да се занимавам само с музика. Майка ми искаше да ставам адвокат или лекар – професиите, които, ако не работиш ще станеш бездомник или наркоман. Баща ми не е имал особени претенции към кариерното ми развитие – само да не е музикант! Всичко друго може! Човекът, който безусловно е вярвал в мен е баба ми Ети. Тя ми купи чисто нов лаптоп и ми плати курсовете по музикално продуциране и DJ-ing, които завърших преди два месеца. Родителите ми по трасето на тези курсове започнаха да виждат, че може би ме бива в това и вероятно ще се справя като музикант. Те винаги са ме подкрепяли и са били търпеливи с мен, но чак сега прогледнаха и повярваха искрено в качествата ми. Аз не ги съдя, тъй като са израснали в мизерната комунистическа България, в която, ако не си върл комунист с връзки си загубена кауза. Гордо мога да заявя, че имам прекрасно семейство, което е моя железен гръб!
В началото на месец октомври, публикува публичен пост във Фейсбук профила си, в който споделяш много лична информация от живота си. Накратко в него споделяш, че от дете си се борела с тревожност и депресия. Две много трудни и болезнени състояния. Би ли ни разказала повече за борбата си с депресията и тревожността? Кога усети първите им симптоми? Как се пребори с тях? Музиката на кои групи беше твой спасител и отдушник в тези трудни моменти?
Като дете страдах от ужасна параноя, която по естествен път се съпровожда с хронична тревожност. Параноята, както знаем, е ирационален страх, който за болния се усеща като нещо смразяващо истинско. Заради нея не можех да живея нормално и с течение на времето започнаха да излизат и симптоми на депресия. Още си спомням как в пети клас погледнах към баба ми и я попитах: „Аз някога ще бъда ли щастлива?“. Тя щеше да се разплаче, защото можете да си представите какво е усещането да чуеш нещо подобно от дете. За съжаление не се лекувах и с всяка следваща година се влошавах. Имала съм психотични епизоди, при които чувам и виждам неща, които не са там. Трябваше да се оправям сама. В гимназията бях започнала да се стабилизирам, когато на 16 г. се запознах с най-ужасяващото нещо, което някога ми се беше случвало. Това беше мъжът или по-скоро да го нарека – момчето, което ми отне всичко. Този човек, за когото бях написала поста си във фейсбук, беше емоционален насилник и манипулатор от класа. С него получих първата си паник атака и заради него направих първия си опит за самоубийство. Той самия не беше нищо повече от комплексиран алкохолик, но аз на 16 г. не можех да видя истината. Обясняваше ми колко съм малка и наивна, как трябва да си намеря истинска професия, как съм пълна загубенячка и водя най-скучния живот, защото не се друсам с наркотици. Мачкаше ми егото, мачкаше ми душата. През тези почти три години, в които бяхме заедно, живота ми се разпадна до основи. Развалих отношенията си с нашите, с някои от приятелите ми. Чувствах се напълно сама, въпреки, че бях обградена от хора. След жалкия ми опит за самоубийство, от болницата ми препоръчаха да посещавам психотерапевт. На 16 г. отидох за пръв път. Диагностицираха ме с клинична депресия и хронична тревожност. Плаках всеки ден. Поглеждах ли към небето виждах духове, поглеждах ли към земята виждах трупове. Смъртта ме гонеше навсякъде – в сънищата ми, в мислите ми. Исках да не се бях раждала. Как успях да се отърва от тази напаст (визирам човека, с когото бях във „връзка“)? Един ден просто го блокирах навсякъде. До гуша ми беше дошло. Исках да живея, исках да усетя живота, защото бях на 18 г. и ми се струваше, че никога не бях имала тази възможност.
Групите, за които смело мога да кажа, че са ме спасили са – „Nine Inch Nails“ и „Garbage“. Едни от най-големите ми вдъхновения в творчеството и моите отдушници. Заради албумът на „Nine Inch Nails“ – „The Downward Spiral“, аз успях да разбера депресията си и да си простя. „Garbage“ ме обгръщаха в меланхолията си и в нея намирах покой.
Плакат за дебютния концерт на Elittna в Грамофон в София. Снимка: Личен архив
Кога се случи повратният момент, в който видя светлина в тунела? Как пребори депресията? И какво би казала на хората, които в момента се намират в подобна ситуация, които са отчаяни, не виждат смисъл в живота или пък са с човек до себе си, който се държи лошо с тях и не ги уважава?
Видях светлината в тунела през месец юни 2023 г., тоест преди няколко месеца. Открих пътя си, открих призванието си в този сив живот. Курсът по музикална продукция ме прероди, защото за пръв път можех спокойно да напиша и завърша парче, без да трябва да разчитам на други хора за това. Осъзнах, че сам сама мога да се справям, и то добре. Казах си, че ще правя това от сега до края на живота си. Да създавам музика, с която да говоря на публиката, защото мен музиката ме спаси и ако аз мога да спася дори един човек с творчеството си – това би било най-големият ми дар.
Депресията я преборих, точно, когато приех музикалния си път и с много терапия. Миналата година по това време ме преследваха натрапчиви мисли, които ме разкъсваха. Не мразех никого толкова, колкото себе си. Чувствах се безсилна и глупава, докато следвах „Психология“. Лутах се из университета и подготвях безумни за мен есета, и проекти, които ми носеха само тежест и скука. В един момент ненавиждах факта, че съм музикант и смятах, че това е най-голямата глупост и проклятие. Исках да бъда всеки друг, но не и себе си. Злоупотребявах с вещества, които помагаха до един момент и после се обърнаха срещу мен (извинявай, мамо!). Взех решението да се изчистя от всичко, включително и алкохол.
Ако някой се опитва да се „излекува“ със субстанции мога само да му кажа, че това е най-голямата грешка, която ще допусне. Помагат ти до време и после те откъсват от всичко останало. Ти се превръщаш в техен роб и в живота си не търсиш нищо друго. Тук става въпрос за всякакъв вид адикции. Способни сме да бъдем пристрастени към хора. Усетиш ли, че си обсебен от човека до теб и че не се чувстваш цял без него – бягай! Манипулаторите така си играят, че в един момент започваме да имаме нуждата от тях, както алкохолиците имат нужда от една глътка. Ако някой не те уважава и се опитва да ти намекне, че трябва да се промениш – бягай! В един момент се губим в кръга на болката и това започва да ни доставя удоволствие. Мазохизмът е често срещан при токсичните отношения. Когато толкова време си свикнал да те боли, за теб не е нормално да се чувстваш добре. Постави себе си на първо място. Постави щастието си на първо място. Прости си.
Депресията, тревожността, както и други психически заболявания спохождат много често хората на изкуството. Примерите са много. Мислиш ли, че тези състояния, които освен всичко друго са и проява на изострена чувствителност, са необходими, за всеки творец и че без тях изкуството им няма да е толкова въздействащо?
Хората на изкуството са силно емоционални и за това при нас е лесно да пострадаме от личности или ментални разтройства. Усещаме вятъра, земята и света по друг начин. Разбира се, всеки по своя уникален начин, но тази дълбока емоционалност ни бие контра. Не смятам, че тези състояние са необходими по какъвто и да е било начин, защото заради моята депресия, аз месеци наред не си отварях устата нито да пея, нито да се храня. Сериозно бях отслабнала и това даже учителите ми в гимназията го забелязваха. Не можех да стана от леглото си. Не можех да свиря на китара, защото бях изгубила всякакъв интерес към нещата, които винаги са ми доставяли удоволствие. Да, през този период написах няколко страхотни песни, но през 90% от времето нямах сили да творя. Песни могат да се напишат за всичко. Най-силните винаги ще бъдат за по-тежките душевни състояния, но с опита си разбрах, че тъгата не е единствената емоция присъща на твореца. Да изразиш еуфория също е уникално. Да изразиш любов, страст или политически възглед също е талант. „Duran Duran“ като група ме научиха да гледам на любовта по нежен и уважителен начин. Половината комерсиални изпълнители, които са много популярни, представят любовта като чиста консумация на телата. Аз, като всеки друг човек, се кефя и на този вид представяне, но съм наясно, че това не е всичко в такива отношения – било то между непознати или влюбени.
За да бъде въздействащо изкуството ти, трябва да се свържеш със слушателя, не само с текст, но и с инструментал. Инструменталът, според мен, рефлектира върху емоционалния свят, който не може да бъде описан с думи. Може да бъде нарисуван върху платно или изсвирен под формата на завършен инструментал, или простичка мелодия. Заради това, песни с малоумен текст и забиващ се в главата инструментал са толкова вървежни, не за друго – чиста подсъзнателна игра.
В музикален план ти правиш всичко – певица си, пишеш сама текстовете си, правиш сама музиката си, звукозапис, видео и промотиране. Как успяваш да се справяш с всичко наведнъж? Кое ти е най-трудно? А за текстовете кое те вдъхновява? Има ли човек, който ти помага с професионални съвети, както и с реална работа по песните – и с музиката, и с текстовете?
Честно казано ми е леко на нагорно. Идва ми в повече и от юли месец не съм си почивала за повече от седмица. Много е натоварващо, но до мен седи най-добрият ми приятел Евлоги, чийто артистичен псевдоним е проф. Спазъм. Той също е музикант. Свири на китара и пее в две пънк групи – „Агастопия“ и „Високо Кръвно“. Ние с него сме в обща група на име „Vent Room“. Преди няколко седмици с „Агастопия“ пуснаха дебютния си албум „Melt Down“, който е невероятен и аз лично съм малко пристрастена към него. Евлоги ми помага с миксирането и мастерирането на албума. Мастерирането на песни е толкова сложно, нямаш си представа. Евлоги за мен е един от най-добрите композитори, с които съм работила и един ден целият свят ще знае за него!
Музиката я пиша на програмата „Ableton Live“. Вокалите ги записвам в студио и после ги наслагвам отгоре върху композицията. Текстовете просто ме връхлитат от нищото. Виждам сцени в главата си като от филм и ги разписвам. Инструменталите ги пиша по същия начин – просто ги чувам в главата си.Чувам готовите парчета и постепенно ги завършвам. Не съм начетен музикален теоретик и от това нещо дълго време ме беше срам, но започнах да се отърсвам от срама с времето.
Кой е първият човек, на когото изпращаш за прослушване новите си песни? Има ли някой авторитет в музиката, на когото вярваш безрезервно?
Ох, ами не особено, защото проблемът е, че когато изпратя демо творба на някой от професионалистите, с които съм работила, те не ми обясняват какво точно не е наред с композицията. Не ми дават ясната представа кое трябва да се оправи и ми говорят общи приказки. Разбира се, за страшно много неща са ми помагали и продължават да го правят, но аз предпочитам някой да седне с мен на програмата и стъпка по стъпка да посочи грешките, от които да се поуча. Има го и другия проблем, където пращам нещо на колега музикант с повече опит и той от куртоазия не иска да ми каже кое не е наред. Аз много обичам градивната критика, защото, ако всички само си правим път и се „ухажваме“ със сладкодумие, то какво ще излезе от това? Един музикант с високо его, което не отговаря на качествата си, а това не е нов феномен. Не искам да се превръщам в такъв човек.
Снимки: Личен архив
Кои са музикантите, групите, които слушаш и те вдъхновяват – световни и български?
Толкова са много. Във всеки жанр намирам нещо уникално и в това му е чарът. Ще изброя групите през живота ми, които са ме превърнали в човека, който съм днес и без които нямаше да бъда същата: Duran Duran, Garbage, Nine Inch Nails, I Monster, No Doubt, Hole, Joy Division, Depeche Mode, Sneaker Pimps, XTC, Lady Gaga, Marilyn Manson, Deftones, Primal Scream, David Bowie и още много, за които в момента не мога да се сетя. Намирам вдъхновение в музиката на композитора Дани Елфман. След два часа съм на негов симфоничен концерт в зала „България“.
Честно казано, Мерлин Менсън и Кортни Лъв (от „Hole“) не ги понасям и двамата, но не мога да отрека, че с групите им са ми повлияли страшно много. Български изпълнители почти не слушам и ако ще си пускам нещо българско ще е или чалга, или някакъв скандален рап. Бях фен на Милена Славова допреди да разбера, че е хомофоб и трансфоб. Обожавам Галена и съм напълно сериозна. Тя е единственият чалга изпълнител, който знае какво прави в момента.
Не те ли притеснява, човек с пънкарска душа като теб да признае, че харесва масова музика като чалгата? И кое е това, което ти харесва в музиката на Галена?С какво тя е по-различна от другите чалга певици?
В гимназията бях най-върлия анти-чалгар. По време на Ковид ми пуснаха „Луда по тебе“ на Камелия и не можех да спра да я слушам. Дадох си сметка, че може би този стил не е пък чак толкова лош. Започнах с ретро чалга и прогресирах към модерна. Беше ме срам да си призная, че слушам чалга, но в един момент спря да ми пука, тъй като съм наясно, че имам по-богата музикална култура от половин България. Нека ме съдят, нека ме хулят, че съм чалгарка. Чалгата не е нищо повече от стил за развлечение. Стил, който не трябва да вземаш присърце. Отиваш си на дискотека, врътваш си един кючек с приятели, прибираш се и заспиваш по-спокоен. Да, пънкарка съм и не ми отива, но това е положението. Мразя чалга индустрията и честно казано ми е гузно, че им давам пари като ходя по чалготеки, защото съм чувала какви ли не истории за работната среда на изпълнителите…
Другият въпрос е – това жанр за прости хора ли е? Ами, не. Нямам един прост приятел в обкръжението си. Всички са начетени и интелигентни млади хора! Да си простак със селски манталитет е въпрос на избор.
Галена е единственият чалга изпълнител с уникален отбор зад гърба си. Визуално музикалните ѝ видеа са най-добрите и креативни. За пример мога да дам клипа на „Ти не си за мен“. Супер забавен и оригинален за чалга певец. Гардеробът на Галена е на страшно високо ниво. Обличат си я провокативно, но не я карат да изглежда като евтина проститутка. Песните ѝ са добре продуцирани и съответно правят хитове. На живо съм я гледала два пъти и нито един от тях не съм оставала разочарована! Тя комуникира с публиката – било то с танци или вербално! За лошо преживяване мога да дам участие на певицата Лорена. Тя отиде на някакво сепаре пълно с мутри, които не спираха да ѝ дават пари да им пее и жената абсолютно изостави останлата публика, която е дала по 20 лв. за вход. Ето, това е грозно и непрофесионално. Разбира се, всеки иска да изкара някой лев, ама да искаш 20 лв. вход и после да седиш на сцената за 15 мин… не е сериозно!
Снимка: Личен архив
Какво е мнението ти за съвременната българска музикална сцена? Има ли музикален ъндърграунд, с алтернативна музика, които харесваш? И накрая, мислиш ли че чалгата е все още на мода сред младите или вече се изчерпа този жанр на Прехода? Какво слушат младите хора днес?
Съвременната българска музикална сцена е дъното на дъната. Не спират да се промотират повърхностни безинтересни изпълнители, които се опитват да копират западни изпълнители. Не съм на сто процента сигурна, но голяма част от младите звезди са със сериозни връзки в музикалния бизнес, благодарение на родителите им или благодарение на това, че са част от някакви религиозни общества. Аз уважавам религията на всекиго, разбира се, не казвам това с негативен подтекст. Моите родители никога не са били в тези сфери и аз съм чисто сама в това отношение. Трябва да се тегля с нокти по земята, за да стигна с един милиметър по-напред. Тук на никого не му пука дали си добър. Пука му дали мама и тати са големи в света на капитализма и дали би си продал дупето за няколко клипа. Нито имам пари, въпреки, че работя на две места, нито ме спонсорира църквата, нито някога ще си продам тялото.
Музикалният ъндъргаунд е брутален! Като ходя по концерти на алтернативни, метал или пънк групи – ушите ми пируват! Такива талантливи хора има сред нас и хората с възможност да ги издигнат и да им дадат голяма сцена ги игнорират, защото не са агонично скучен поп или секси чалга. Даже ме е срам да си призная, че повечето имена на групите ги забравям! Мога да се сетя за един мой познат и колега ICAKI. Музиката му е особено тежка и за определен тип слушатели и публика, но пък той си прави всичко сам. Страшно талантлив и отзивчив. Давал ми е съвети за мои парчета, говорили сме си. Много ме е яд, че все още пее по концерти, където ходи една и съща публика всеки път и просто е сложно да се разрасне. В България има изключително добри пънк групи, които могат да станат световно известни, но никой не иска да ги погледне. Пънк движението го има още. Аз съм част от него, но ми тежи, че не се разрастваме. Все едни и същи сме си…
Чалгата в България винаги ще бъде на мода, защото едно просто общество се контролира най-лесно. Жив пример от книгата на Джордж Оруел „Ферма за животни“. Повърхностен и прост стил, който отглежда повърхностно и просто общество без принципи, и уважение към себе си. Сега, тук идва въпросът – аз изобщо имам ли право да соля чалгата, при положение, че я слушам и ходя по чалготеки? Имам правото, защото това не е единственият стил, който слушам и аз не се водя по него. Човекът има нужда от идол, когото да почита – било то някой Бог или обществена личност. Когато отгледаш поколение, чиито идоли са плеймейтки с 99% пластика в тялото и 5% логическо мислене, ти обричаш това поколение на душевна смърт. Чалгата не e само поп фолк, разбира се! Тя е навсякъде и може да се срещне във всеки жанр. По какво я различаваме – повтарящи се ритми, повтарящи се безсмислени текстове, фукане с пари, жени и мъже със смехотворно високо его и т. н. Да, аз слушам чалга, но не я приемам за нищо повече от стил за развлечение, защото тя никога няма да бъде нещо повече.
Кои са основните канали и начини, чрез които промотираш музиката си?
Качвам видеа в Тикток и Инстаграм reels.
Кога беше първата ти изява на сцена, пред публика? Лично аз, за първи път слушах твое изпълнение на няколко четения на Нова Асоциална Поезия(НАСП) в Грамофон.
За първи път, когато излязох пред по-сериозна публика бях в шести клас с първата си група. Имала съм участия в доста барове, Ялта шоуруум, клуб MAZE, конкурсни зали, бар в НДК, чието име не мога да си спомня. В гимназията ми съм представяла мои рок версии на чалга парчета. Концертът ми сега на 19-ти октомври ще бъде първият ми самостоятелен концерт.
Как се казва дебютният ти албум? Колко песни ще има вътре и къде ще може да го слушат твоите фенове? Плануваш ли да запишеш албума на CD?
Дебютният ми албум се казва „Близък кадър“ и е с общо шест песни. За сега не планирам да го записвам на нищо друго, поради финансови затруднения. Албумът ще бъде достъпен във всички музикални streaming платформи, межуд които Spotify, Apple music, Tidal, YouTube и т. н.
Как измисли музикалния си псевдоним Elittna? Имаше ли и други варианти за име на музикалното ти Аз? Какво искаш да изразиш с това име?
Измислих името една вечер, докато писах разгневен текст против комунистическото управление преди 1989 г., което пряко е засегнало, както моето така и хиляди други семейства. В текста се гласи: „Тарашим на елита домовете, тук съм да си прибера т’ва коет’ми взехте!“. Замислих се над думата „елита“ и после ми свестна „Elittna“. Елитна първоначално трябваше да бъде пародиен герой, който да се гаври с обществото и най-вече с така нареченото елитарно общество, което има всичко най-вече от безобразно крадене на пари. С времето прецених, че това е твърде специфично и мога да я разгърна като герой и да засягам много повече теми.
За други имена, на мен винаги са ми викали Рона, но това е твърде скучно за сценичен псевдоним. Елитна провокира и обостря слуха. С това име пряко се подигравам с българския елит и хора, които се мислят за голяма работа. Елитна е най-елитна от всички. Прекрасната ми майка се шегува, че звучи като „елитна проститука“ и това много ме забавлява!
Как си представяш феновете си? Как изглеждат според теб, какви вкусове имат? Каква би била философията им за живота?
Феновете ми си представям като емоционални хора, които да вникват дълбоко в творчеството ми. Разбира се, може и изобщо да не са такива. За сега тепърва ще разбера. Определено ще са почитатели на техно, индустриален рок/метъл. Като философия най-вероятно ще са абсурдисти. Представям си ги с бунтарски и пънкарски дух, защото Елитна е пънк, въпреки, че не свири този стил! Не искам да се ограничавам с публиката си. Който успее да се свърже по какъвто и да е начин с музиката ми е добре дошъл! Нито годините имат значение, нито нищо.
Какво да очакваме на концерта ти на 19 октомври от 20.00 ч. в клуб Грамофон в София? Ще има ли някаква по-специална шоу програма? Сама ли ще бъдеш на сцената или ще има танцьори?
Ще бъда с моя танцьор, на когото аз подадох ръка за сценична изява и в него виждам страшен потенциал. Ще изразяваме песните чрез телата си, което е нещо много важно за мен като изпълнител, защото танцът е интимен начин на комуникация между теб и публиката. Няма да има нещо специфично, защото съм претоварена и в момента нямам време за нещо “уау”.
Да те очакваме ли на сцената с типичния за Elittna черен костюм с бяла риза и вратовръзка? И впрочем защо избра да е точно такъв имиджа на Elittna – с мъжки костюм? Плануваш ли да сменяш облеклото си за някои от песните, например, с някоя ефирна рокля?
Точно по такъв начин може да ме очаквате! Избрах този официален костюм, защото когато видим някой облечен по този начин и ние го виждаме като сдържан, леко мистериозен, уважаван. Къде ли отива? В офиса? Парламента? Шеф е на фирма? Банкет?Кръщене? Сватба? Дали се занимава с някаква сложна и високоплатена професия? Може би е мутра… Сигурно е бохем! Елитна е всичко друго, но не и сдържана. Тя е избухлива, натрапчива и никой не може да я контролира. Официалният костюм е отново подигравка с куртоазията. Винаги съм мразила дрес кодове. Мачкат свободното изразяване. Костюмът носи контраст между посланието и очакването.
Иска ми се да сменя облеклото по начини, по който да оставя основата му, но това ще си дойде с времето. Сценичното облекло си е изцяло друг вид изкуство, за което имам нужда от повече помощ. Не бих облякла рокля, защото няма да отива да героя.
Маргарита Омар (р. 1993 г.) е художничка от Люксембург. Живее и работи в София. Завършва Conservatoire de Luxembourg (2017 г.), специалност „Informatique Musicale“, с фокус върху експерименталната музика. Освен, че работи по свой солов музикален проект, тя е и част от пост-пънк дуото „На Червено“.
През 2023 г. Маргарита е наградена със Certificate of Artistic Achievement (Luxembourg Art Prize, 2023 г.). Завършила е курс „General Drawing and Painting“ в Leith School of Art в Единбург (2019 г.). В периода между 2015-2016 г. активно участва като доброволец в арт-ателиета за хора с увреждания в Люксембург.
На 18 септември 2023 г. от 18.30 ч., Маргарита Омар ще представи първата си самостоятелна изложба пред българска публика в галерия Cryptid Art Space, в София. Името на изложбата е „The White Book of Dark Curiosities“ („Бялата книга на мрачните чудеса“ – в превод на бълг. ез.). Откриването на изложбате започне с експериментална видео прожекция със заглавие: „The Fool, the Priestess and the Death“, съпроводена с езотеричен мини-пърформанс.Изложбата може да бъде видяна от 18 до 30 септември, 2023 г.
– Какво е основното послание, което бихте искали да предадете с изложбата си „Бялата книга на мрачните чудеса“? Защо избрахте да я озаглавите така? Коя е бялата книга и кои са мрачните чудеса?
– Основното послание е, че религията и езотериката са продукт на човешката мисъл. Поради това, аз като художничка и като творец, създавам своя собствена „Бяла книга на мрачните чудеса“ и каня зрителя да се потопи в страниците ѝ.
Заглавието на изложбата е продиктувано от лична метафора – творбите ми са като страниците на средновековен гримоар. От там идва „Бялата книга“ (защото фона е хартиено-бял) и „мрачните чудеса“ (заради избраната тематика).
– От какво са вдъхновени картините, които представяте в изложбата?
– Юдео-християнската култура, източната митология, различните езотерични школи, както и моите лични наративи – раждането на детето ми, смъртта на близките хора и т. н.
Лилит
– От къде идва Вашият интерес към окултната тематика и създаването на картини повлияни от нея?
– Започвайки от моята съзнателна възраст, окултизма много ме привлича на чисто интелектуално ниво, въпреки че съм израстнала в много християнска среда. Лично аз не вярвам че свръхестественото, включително божественото, е реално съществуващо.
– Някои от картините Ви изглеждат леко страшни. От къде идва влечението Ви към страшното, абсурдното, гротескното?
– Аз не бих нарекла творбите си страшни. Поне не е такъв замисълът. Но разбирам за какво говорите. Забавна подробност е, че веднъж мой познат ме предупреди многозначително: „Ще бъдеш морално отговорна, ако един ден някой бъде подтикнат към самоубийство, заради твоето изкуство“. Опитвам се да приемам подобни коментари преди всичко с хумор.
Относно абсурдното и гротескното – обожавам средновековното изкуство във всичките му форми, както и ранния Северен Ренесанс. Също така, много ми допада визуалната вселена във филмите на Алехандро Ходоровски и Ян Шванкмайер.
– Лилит е фигура, която е герой в няколко от картините Ви. Известно е, че Лилит е фигура в еврейската митология, често смятана за опасен демон на нощта, както и за женски демон. Какво Ви привлича в тази фигура и защо присъства така често в картините Ви?
– Според митологията, Лилит, подобно на Адам, е била създадена от кал и от „божественото дихание на живота“. В крайна сметка тя отказва да бъде подчинена на Адам. Заради отказа ѝ, Бог създава Ева от реброто на Адам и изгонва Лилит от райската градина. Положителното или отрицателното тълкуване на тази легенда е въпрос на гледна точка. Има и достатъчно много тълкувания в зависимост от съответния религиозно-езотеричен култ. Относно моята лична интерпретация, със сигурност имам подсъзнателен афинитет към освобождаващия аспект в мита за Лилит. От там идва и желанието ми да я изобразявам често в творбите си.
– Защо избрахте да рисувате в черно-бели цветове? По-добре ли се изразявате в монохромни цветове, отколкото, ако ползвате цялата цветова палитра? Защо избрахте техниката на рисуване с тънкописец?
– Използването на черно намалява процеса на взимане на решения, така че мога да се концентрирам повече върху подсъзнанието. Обожавам монохромната графика. Използването на тънкописец е стечение на обстоятелствата. През живота ми, ми се е налагало да пътувам много и когато си на път тънкописецът е най-удобният инструмент за носене. Имам творчески планове да включа също и цветни творби за разнообразие. В момента активно чета литература, която изучава използваната палитра на Йеронимус Бош. Любопитно е, че всъщност в творбите му няма толкова много различни пигменти, колкото изглежда.
– Имате богата творческа биография. Бихте ли ни разказали за живота си в Люксембург и творческата сцена там? Бихте ли я сравнили с тази в България? По какво си приличат и по какво се различават? Освен художествената, също така и музикалната, ако имате поглед?
– Може да звучи парадоксално, но в творческо отношение България ми се вижда по-отворена от Люксембург. Мисля, че се дължи най-вече на факта, че по-голямата част от алтернативното изкуство в България не е институционализирано. Разбира се, това има и своите минуси. Колкото до личния ми творчески живот в България и в Люксембург – трудно е да се сравнят, тъй като съм била на различни етапи в творческата си кариера в двете страни. Относно музиката, фактът, че създателят на култовия люксембургски проект „Rome – Jérôme Reuter“, рядко изнася концерти в родния си Люксембург, говори сам за себе си. Наистина по-голямата част от интересните музикални събития се провеждат в съседните страни – Франция, Белгия и Германия.
Концерт на група „На червено“, част от която е и Маргарита Омар.
– Освен с рисуване, Вие се занимавате професионално и с музика, завършили сте Консерваторията в Люксембург със специалност „Музикална информатика“. В момента сте част от българската пост-пънк дарк-уейв група „На Червено“. Къде можем да чуем и видим Ваши концерти с тази формация? По какви музикални проекти работите в момента и можем ли да очакваме скоро от Вас и някоя музикална изява?
– По отношение на изпълнения на живо, в настоящия си състав „На Червено“ направи дебют на събития организирани от „Darkwave Sofia“ и „Улица Нов Живот“ в София. С тях очакваме с нетърпение сътрудничество и занапред. Благодарение на съвместните ни усилия с Неор Начев (другата половина от „На Червено“ – бел. ред.) усъвършенствахме оборудването и звука ни. В момента, активно работим по записа на албум, който ще бъде придружен от няколко видеоклипа. Обмисляме да пуснем песните на личната ни страница www.na4erveno.bandcamp.com, както и на касетен носител. В съвместната ни работа с Неор ни помага това, че харесваме една и съща музика и можем да общуваме на почти интуитивно ниво.
Относно моята солова музикална кариера, горещо съм благодарна на формация „Нова Асоциална Поезия“, която ме покани да създам музикален съпровод за няколко от техните литературни четения. Удоволствие е да се работи с тях.
Интервю на БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Интервюто е публикувано за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 32, 27.09.-03.10.2023 г.
Двойна измама / Double Delusion 