Walking the streets of Milan, I found myself faced with a drunken beggar. […] Suddenly dawned on me that he, with his few begged coins, had long before the rest of us reached, a happiness, some of us have striven for all of our lives, and which we, with all our ambitions and efforts, never reached.
St. Augustine, „Confessions,“ Book VI, Chapter 6

The short story „Forgiveness“ by Bistra Velichkova, translated by Eireene Nealand, was published in English language in the US magazine „Catamaran Literary Reader“, Issue: Spring 2016.

I went out to beg in the streets just after Christmas Eve. This year, for the first time in my life, I had neither sarmi (1) nor pumpkinbread on the table for the occasion. Up until then, I’d scraped together enough money to make ends meet despite the difficult times. Eh, I’m not complaining. Though not easy, my life has been good. Most of it, I spent as a photographer for The Bulgarian Union of Photographers, yes, the official photography company of the Bulgarian state. After the 90’s, however, everything fell apart. Our union, you see, was dismantled. It was part of the Communist Minister’s Council. My husband was also a photographer, so after The Changes (2), we had no idea what to do – no money coming in, unemployment everywhere. We owned a small room on the ground floor of the building we lived in and so, in the spirit of the new times, we decided to start our own business and to open a restaurant. For two years, we tightened our belts, and poured in all our savings, decorating the place with love and our dreams. At the beginning, we managed to break even and even earned a little money. Soon after, however, some unpleasant people began to appear. Parked out front in were black cars with tinted windows. They entered, ordered, and purposefully failed to pay, drank, fought and even shot guns. My husband, when he asked them to leave, or at least to deal with their problems outside, found a gun pinned to his head. Finally, they set the whole place on fire and that was the end of it. Soon after, came the Videnov’s winter of massive inflation and no bread on the shelves – that must have been 1997. It was incredibly hard. People were cold, starving, and miserable. Our family struggled with the question of where and how to find enough money just for bread. Then, my son went abroad, emigrated, to seek a better life – at least for himself. Shortly thereafter, my husband unexpectedly died, and suddenly I found myself a single woman without work or money. Those years were hard, but even then, I didn’t fare so badly that I had to beg on the streets. Somehow, I pushed through those times. Then, with the coming of the new century, which arrived along with our king, the situation became even worse. His majesty and I are almost the same age. I was born in ’36, he – ‘37. But we were like the Prince and the Pauper, same ages, different situations. Along he came, ruled the country for a while, made promises – for things like a better life – reclaimed some land he said was his own, and left. Ah well… What haven’t I seen! Next came the kind of politicians that make highways their priority, as it is now proclaimed on the news. Well I do not know how one can have such a priority while people are starving. But it’s their business. Here I am, 70-odd years old, with nearly 40 years of service behind me, and a minimal pension of 150 leva (3). Don’t ask me how long it’s been since I’ve paid for heating and water. I’m barely feeding myself, let alone paying for something extra. For several months during the summer, I lived completely by candlelight. Thank god it was warm, so I didn’t have to switch on the heater. A good woman, a neighbor, took pity on me and helped me get a job as a cleaner in a shop. I was grateful, since at my age hardly anyone would have hired me for another job. And after all a salary is a salary, I managed to pay for electricity and heating, and water. After three months, however, a new boss arrived and as soon as he learned how old I was, he ordered me not to come back the next day. I was not of a „working age,” he said. For a while, I went from friend to friend, in search of another job, but no one would take me on. I don’t blame people. I already had difficulty walking. I could barely see. I’m not as flexible as I was before. And there are so many young people who can do even the lightest work more nimbly than I can. It was just before winter and I decided: I’ll wait for Christmas to pass, for our savior to be born, and then, shame or no shame, I’ll go out into the streets, begging. The first day, when I showed up on Vitosha Boulevard, I wondered where and how should I stand. „Poor you, Angelina, how can you bear it: to bring out your cardboard box and spread it on the pavement like you’re the poorest person on earth?” I thought to myself. My internal struggle was excruciating. I seated myself lightly on the window ledge of a closed shop, under construction, in front of the cartons pasted on the window. I sat and pretended I was waiting for someone. Looking from side to side, blinking my only seeing eye, while the other, clouded by glaucoma, went deep into sleep under its eyelid, I slouched in a hand-knit cap, given to me by my grandmother. I also wore an old jacket of my husband’s. It was thick and warm, a bit big, but I thought – come now, this is excessive vanity, I don’t need to go out dressed as if for a ball? After two hours I gathered the courage to pull out the cardboard box and place it in front of me. Then, I waited. I had no gloves, so I kept my hands curled into each other to keep them warm. The wind howled, flurries and snow began. I was freezing like a dog and all the while busy people passed by me and the empty box. I knew what they must be saying to themselves, „Another beggar!“ And they would be right, it wasn’t just me! A little way down from me, a young boy, ragged, poor and slim as a recently-planted willow had also stretched out his hands. Later I realized he was a junkie. And surely not yet eighteen. Across the street, one dark-faced guy made himself look like a cripple. He’d wrapped his supposedly wounded leg with bandages, and was dragging it while begging for money. Around two hours must have passed since I had been sitting there when a gypsy woman arrived, all in rags. She began berating me, scolding me and menacingly waving her hands, telling me to clear out of there immediately. Her point: this was her spot! She had “worked” here for years. She kicked away my box, and I left. What else could I do? Even in the streets, it’s a struggle, you know! There are positions, a hierarchy, rules that must be followed if one wants to survive. The next day, I saw this same woman, wrapped in scarves, and deliberately hunched like an old woman, so that people would pity her. Anyway, I moved to another place and slowly began to get used to my new role. Shameful or not, every day I sit out on the streets, starting at noon, when it is the warmest, until 5 or 6 in the evening. I stay there on the street with the little cardboard box in front of me, watching dozens of empty faces pass by. Women in high boots proudly knock their heels on the pavement, and by the guilty looks they cast toward me and my empty box, I can see that they suffer too, begging for love. Men in suits, walking confidently with mobile phones in their hands, talk importantly, while from the look in their eyes, I can see they also beg for a little truth in their own world of lies. Families with children pass by, souls begging for something to fill the emptiness eating them from the inside. And while they pity me, I cry with my only good eye for them. Hell is on earth! I realize. Here we suffer so that we can purify ourselves for a better life after we disappear into the great beyond. So let me tell you, I am not ashamed of what I do, because I realize that everyone on earth is a beggar. Each of us begs for a piece of his own missing truth. And so, I pray for forgiveness for all the sinful souls who pass by me every day.


(1) “Sarmi” is a Bulgarian traditional dish cooked for Christmas. It is made by cabbage leaves, stuffed with minced meat and rice

(2) „The Changes“ is a widespread term in Bulgaria (in Bulgarian – “Prehod”), which addresses the period after 1989. It is related to the changes that happened right after this year, connected with the fall of the Berlin Wall and the end of the Cold War. After 1989 started the transition of the country from a totalitarian political system and socialist economy toward democracy, capitalism, and a free market economy.

(3) 150 Bulgarian leva (BGN) is approximately 90 US dollars (USD). This amount is the minimum monthly pension in Bulgaria after the 90s and up until now. It is the full income of many of the retired people.

*The short story „Forgiveness“ was published in English language in the US magazine „Catamaran Literary Reader“, Issue: Spring 2016. The story is part of Velichkova’s first book short stories collection „Small, Dirty and Sad“.

The short story „Forgiveness“ by Bistra Velichkova, translated by Eireene Nealand, was published in English language in the US magazine „Catamaran Literary Reader“, Issue: Spring 2016.


ТОДИ – жената с най-красивото фитнес тяло в света

Тодорка Иванова – Тоди. Снимка: Станимир Влаховски

Щангистка. Културистка. Чаровна и женствена. Да, възможно е. Не само това, а на 31-годишна възраст записва името си в историята като първата българка световен шампион по културизъм. Това се случва на Световното първенство по фитнес в Полша, през ноември 2016 г., в категория “Женска физика”, над 163 см. Тя се казва Тодорка Иванова (Тоди). С дълга руса коса, блестящи сини очи и релефни мускули на които хиляди мъже могат само да завиждат. От 2005 г. до 2009 г. е републикански шампион по вдигане на тежести. Поставя рекорд за 115,5 кг. на изтласкване. Получава званието “Майстор на спорта по вдигане на тежести”. Завършва Националната спортна академия, със специалност “Вдигане на тежести”. Поради множество контузии, след 10 години вдигане на щанги е принудена да спре да се занимава с това. Като част от рехабилитационния процес започва да ходи на фитнес. Състезателният ѝ дух е жаден за нови успехи. През 2013 г. започва да тренира професионално фитнес. През 2015 г. печели поредица от награди – първо място на държавното състезание “Турнир Пловдив”, става републикански и балкански шампион, печели пето място на Световното първенство в Будапеща, Унгария. След като е спокойна, че е номер едно в света по културизъм, Тодорка в момента работи като персонален треньор, готви най-вкусните ястия на приятеля си Стоян и без да ги опитва (защото спазва режим) се наслаждава на вкуса им, който предизвикват у него.

Как избрахте да се занимавате именно с вдигане на тежести?

Като дете обичах да практикувам всякакви видове спорт. Първите ми тренировки бяха по лека атлетика. Треньорите, обаче, не получаваха много пари и заминаха на работа в чужбина. После се записах на спортни танци, но за професионално развитие там бяха необходими много пари. Исках да тернирам някакъв боен спорт. Един ден, моя приятелка на шега ми каза, хайде да ходим на щанги. Тя беше слабичка и искаше да заяква. Аз тогава въобще нямах представа какво представлява този спорт, дори по телевизията не го бях гледала. Започнахме да тренираме на майтап. След първата тренировка имах много силна мускулна треска, но въпреки това много ми хареса.

Десет години сте се занимавала професионално с вдигане на тежести. Какво ви накара толкова време да останете в този спорт?

Видях, че този спорт ми се отдава. Треньорът ми каза, че за две години мога да вляза в националния отбор. Не само това, а каза, че ще мога да изкарвам парите си с това занимание. Тогава започнах да тренирам още по-усилено. Mного исках да успея. Харесваше ми да отида на тренировка и да видя колко мога да вдигна, дали мога да вдигна повече от предишния ден. На третата година, откакто тренирах, влязох в Националния отбор. На 16 г. започнах да тренирам щанги, на 19 г. вече бях включена в отбора на Европейското първенство за юноши и девойки, в Бургас. Следващата година ме включиха и в женския отбор. Близо пет години усилен труд хвърлях в Националния отбор, като се готвехме предимно за международни състезания. В един момент обаче контузиите, амбицията и липсата на почивка ми дойдоха в повече. Така, през 2010 г. вече не можех да тренирам. Имах желание, но тялото ми започна да отказва. Физически не можех да продължа да се състезавам. След контузиите, с цел рехабилитация започнах да ходя на фитнес. Хареса ми и реших да се състезавам.

Какъв беше режимът, при който тренирахте, когато вдигахте щанги?

Тодорка Иванова – Тоди. Снимка: Станимир Влаховски

Режимът беше много тежък. В продължение на 10 години (от 16 до 25 годишна възраст) аз не правех нищо друго, освен да тренирам. Денят ми представляваше следното: ставам, закусвам, отивам на тренировка. На обяд се прибирам, къпя се, обядвам, почивам. Следобяд към 16.30 ч. имам втора тренировка, която продължава до към 19 ч. Прибирам се, къпя се и вечерям. След това ми остават 2-3 часа свободно време, преди лягане. Този режим ти става начин на живот и свикваш. Но стресът беше много голям.

Не ви ли липсваше излизането с приятели, купоните? Все пак в най-младите ви години сте тренирала непрестанно, без никакъв личен живот.

Аз бях толкова вглъбена в това, с което се занимавам, че нищо друго не ме интересуваше. Отначало приятелите ми се сърдеха, защото не излизах с тях. Аз все се оправдавах, че трябва да си легна рано, да се наспя добре, защото утре имам тренировка и трябва да вдигам много. Всичко го съобразявах с тренировките. То е като работа. От теб се изисква да тренираш, да се състезаваш, за което ти се заплаща.

Каква е разликата между вдигането на тежести и фитнеса, и културизма?

В щангите трябва да имаш специфични качества, които да ти помагат да вдигаш много килограми. Във фитнеса и културизма просто трябва да изглеждаш добре. Подготовката при фитнеса се състои не само от тренировките, но и от начина на хранене. Съотношението е 50 на 50. Двата спорта са коренно различни като натоварване. При щангите страшно много се натоварва нервната система и имаш нужда от храна, особено от въглехидрати, за да възстановяваш организма. Менюто се пишеше от треньорите, които гледаха храната да е много силна, така че да не останем гладни. Ако трябва да сравня подготовката за фитнес състезание и тази по вдигане на тежести, двете са просто несъвместими. Да се тренира за фитнес първенство е много по-леко. Аз и за това започнах да се занимавам с този спорт, защото тренировките не са толкова травмиращи. В щангите се гони максималния резултат. Целта ти е да вдгинеш максимално много, да дадеш всичко то себе си. Във фитнеса целите са насочени към визията.

Добавките, които се пият при вдигането на тежести и при културизма, различни ли са?

Ако трябва да си призная, при тренировките за фитнес състезанията съм пила много повече добавки. При щангите съм взимала предимно витамини и противовъзпалителни (когато се налага да продължиш, а не можеш). По принцип не обичам да пия добавки. Нещото, което обичам да пия е протеин и аминокиселни (BCAA), овкусени разбира се. Протеиновите шейкове са като междинно хранене. Или, както аз ги наричам “малките кефчета през деня”.

Тодорка Иванова – Тоди. Снимка: Станимир Влаховски

Какъв тип контузии ви се случиха, заради които се наложи да прекратите вдигането на щанги?

Контузиите се получиха от претрениране. В желанието си да вдигам много, да успея, да се класирам все по-добре, да надраствам себе си, се мъчех въпреки болката. Така сме научени спортистите, да продължаваш да тренираш и да се състезаваш, въпреки болката. В един момент, обаче, ако не си дадеш почивка, започваш да изпушваш. При такова трениране в професионалния спорт контузиите са неизбежни. Въпросът не е дали ще ти се случат, а кога. Аз имах двойна дискова херния, нерва на левия ми крак беше със средно-тежко увреждане, при което глезена ми не функционираше и го замятах. При ходене сто метра, умирах от болка. Имах и частично разкъсване на сухожилията в лакътя и травма в рамото. Трябваха ми две години, за да се възстановя напълно. Това са основно травмите, които са диагностицирани, а останалите проблеми и болки в тялото съм ги възприела като маловажни. Всички тези контузии, физически ме спираха да тренирам. Тогава разбрах израза: “Искаш, но не можеш”. Ти искаш, даваш сигнал на тялото си да направи нещо, но то не функционира. За това реших да прекратя, докато все още не съм се унищожила напълно.

Имахте ли момент на разочарование, че 10 години от живота си, от най-младите си години сте посветила на този спорт и изведнъж трябва да се откажете?

Има разочарование, разбира се. Когато се занимаваш дълго време, само с едно определено нещо, в моя случай щанги, ти си бил дълго време в една изолирана среда, в която само ядеш, тренираш, спиш и не водиш никакъв социален живот. Много е странно, когато това занимание и начин на живот ги няма вече. Започваш да си търсиш работа и на интервюто те питат: “Какъв опита имате до момента?” и аз казвам “Ами 10 години съм вдигала щанги”. И те се ококорват и казват: “Ами не отговаряте на изискванията”. Като се сблъскаш с реалността и ежедневните проблеми навън е доста трудно в началото, особено ако нямаш подкрепа.

Как и кога се насочихте към професионалните занимания с фитнес и културизъм?

Имаше един период от 6 месеца, в които нищо не правех. Не исках да влизам в зала, не искам да виждам лостове, щанги, нищо. Тогава качих малко килограми и реших, че трябва да отида във фитнеса. Започнах друг тип тренировки, за да бъда във форма. Нямах идеята да се състезавам. Един приятел в залата ми каза, ама ти защо не участваш в някое състезание – професионален спортист си, ще изчистиш още малко мазнини, ще потренираш и си готова. И аз викам, вярно, защо пък да не се пусна. Но, ако тогава знаех какво точно означава това “да изчистиш малко”, сигурно никога нямаше да се захвана. Така през 2013 г. започнах да тренирам професионално фитнес. Първата ми подготовка няма да я забравя никога. Тогава започнах спазването на хранителен режим. Една нощ толкова много огладнях, че сънувах, че се наяждам с всичко, което ми попадне. Събудих се рано и се чудех дали наистина съм се наяла и как ще кажа на треньора ми за това. Беше ми изключително трудна първата подготовка. След като мина състезанието ми трябваха два месеца, за да спра да ям много при вида на всякаква храна. Втората подготовка вече беше по-лесна, тялото беше свикнало. За пет седмици се подготвих. Като разбира се, преди това, цяла година тренирах под режим. След като станах шампион на България се появи желанието ми да се пробвам навън, за да видя дали и там ще ме оценят. Понякога се случва да се разминават критериите за оценяване в страната и в чужбина. Искаше ми се да видя дали съм конкурентна навън.

Тодорка Иванова – Тоди на Световното първенство по фитнес в Полша, ноември 2016 г., в категория “Женска физика”, над 163 см. Снимка: Gabor Photo

Колко време се готвихте за световното първенство по фитнес и културизъм през 2016 г.?

Започнах подготовка веднага след предишното световно, където станах пета. Една година не съм излизала от форма и съм спазвала стриктен хранителен режим. Тренировките ми бяха двурязови. Тренирах по 12 пъти средно на седмица. Работех с идеята, че аз ще стана шампион. Като видях, че на предишното световно, в Унгария, влязох в шестицата, което беше голям успех, много се мотивирах да бъда в още по-добра форма, за да стана първа.

След като цяла година спазвате специфичен хранителен режим, когато се случи да излезете с приятели, на ресторант, какво си поръчвате?

Салата от краставици и пилешко филе, без мазнина. Хранителният ми режим беше предимно от месо и зеленчуци. При плодовете не всички са позовлени, защото имат захар, макар и да е фруктоза. Но аз си имам веднъж в седмицата т. нар. “happy day” (“щастлив ден”), или както му казват в средите “мръсен ден”, в който можеш да ядеш, каквото си поискаш и да си доставяш удоволствие. През седмицата държа стриктно хранителния режим и в неделя мога да ям всичко – сладолед, шоколад и т.н. Разбира се, колкото повече наближава състезанието, този “щастлив ден” се разрежда и е все по-нарядко.

Когато се готвите за състезание предполагам е забранено да пиете алкохол и да пушите цигари?

По принцип да, но аз като се готвя за състезание пуша като комин. А по принцип не пуша. Веднага след като ми мине състезанието, спирам да пуша. Причината е, че в периода на подготовката си лишен от много неща, лишен си от храната, която ти се яде, от алкохол. Цигарите са единственото нещо, което можеш да правиш без да се чувстваш виновен, че ти вреди на фигурата. Това е малкият кеф. Алкохол не мога да кажа, че не съм пила. Треньорът ми не беше много съгласен, но аз пиех. Разбира се пиех най-ниско калоричния алкохол и по много малко, например един-два пръста бяло вино вечер.

Тодорка Иванова – Тоди със златен медал на Световното първенство по фитнес в Полша, ноември 2016 г., в категория “Женска физика”, над 163 см. Снимка: Igor Kopcek, EastLabs Team

Как се чувствахте на световното? Какво си помислихте преди да излезете да се представите?

Много се вълнувах. Помислих си, как искам този път да стана първа. Много исках да стане. Знаех, че съм в много добра форма и се надявах и другите да я оценят.

Как се почувствахте след състезанието?

Помня как казаха името ми, че на първо място е Тодорка Иванова от България. Аз не можех да повярвам, че съм световен шампион. Състезанието мина за 10 минути, а аз няколко седмици след това не можех да осъзная какво се е случило. Тогава за пореден път се убедих, че ако човек много иска нещо, няма как да не го постигне. Имаш ли ясна цел и силно желание, нещата рано или късно се случват.

Какво беше качеството, с което поведохте другите и победихте?

Нямам идея, може би с чар и усмивка (смее се). От всички 16 състезателки в категорията, аз бях най-дребничка. Тенденцията в тази категория не е да си голям и да имаш, колкото се може повече мускули. Важното е въпреки мускулите да изглеждаш женствено. А не да си като мъж с женски бански. В крайна сметка, това е женска физика, а не женски боди билдинг.

Чували ли сте критики към вас, че това с което се занимавате е мъжки спорт и че изграждате мъжки тип тяло?

Да, чувала съм много такива критики. Признавам, че съм любител на мъжките спортове. Израснала съм с момчета. Като дете, в квартала нямаше други момичета и аз играех само с момчета. Все се опитвах да се доказвам, че мога като тях. Това, че практикуваш мъжки спортове, не те прави по-малко жена. Изборът да бъдеш мъжкарана и да изглеждаш като мъж е личен. Има прекрасни дами, които се занимават с мъжки спортове и са много красиви и нежни жени. В бойния спорт ММА, например, в който се травмират жестоко, има и жени. И въпреки типа спорт, състезателките изглеждат женствени и са красиви.

Тодорка Иванова – Тоди с финалистките на Световното първенство по фитнес в Полша, ноември 2016 г., в категория “Женска физика”, над 163 см. Снимка: Igor Kopcek, EastLabs Team

Въпреки това, за една жена не е ли по-трудно да постигне релеф на тялото и мускулите, какъвто имат мъжете?

Да, разбира се. Дори е разпространено мисленето, че жените не трябва да тренират с тежести, защото ще станат като културисти, ще натрупат много мускули, което е много грозно. Това не е вярно, защото мускулите не растат като гъби. Моето тяло е плод на голям труд, който съм полагала в продължение на 16 години. Ако си човек, който тренира за удоволствие, примерно три-четири пъти седмично и вдигаш тежести, много трудно ще натрупаш мускули, така че да изглеждаш като културист. Всеки иска да изглежда перфектно, без нито една подкожна мазнина, но това не е полезно, особено за жените. При нас, трябва да имаш определен процент подкожни мазнини, с които хормоните да бъдат в баланс. При жената, като спаднат процентите мазнини в тялото и ѝ спира месечния цикъл. Не можеш да поддържаш релефно тяло на културистка, без мазнини, и в същото време да имаш и цикъл, и хормоналните процеси в тялото ти да се случват нормално. При подготовката ми за световното първенство около 3-4 месеца нямах цикъл.

Тодорка Иванова – Тоди. Снимка: Станимир Влаховски

Като треньор, какви съвети давате на хората по отношение на хранителен режим, брой тренировки на седмица?

Тренировките, които давам зависят от възможностите на хората в момента. Не какво са правили преди три месеца, а какво могат да направят в момента. Важно е колко са заети в ежедневието, какво свободно време имат, кога се хранят, по колко време спят. Препоръчвам минимум да се тренира поне три пъти на седмица. Два пъти е малко, три пъти е поносимо добре. По отношение на храната, бих казала, че човек може да се храни с всичко, което не е в опаковка. Това, което е в опаковка не е истинска храна. Ако е направено вкъщи, сготвено както трябва, това вече е храна. Можеш да ядеш всичко, но е важно количеството, което изяждаш. Не е добре например цял ден нищо да не ядем и вечерта да си наваксаме всички хранения, да преядем и оттам, след това да не можем да заспим. При тренировките е важно да се включват упражнения с тежести и аеробна работа, т. нар. кардио, както всички му казват. Освен трениране на мускулите, трябва да се тренира сърцето и дишането.

Препоръчвате ли хранителни добавки за хора, които не тренират професионално?

Не. Нека първо да потренираме редовно и да видим как се движат процесите, как се възстаноява тялото и от какво има нужда. Може да се окаже, че като потренира човек може да стане по-енергичен, по-работоспособен и да няма нужда от никакви добавки.


* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, октомври 2017 г.

Интервюто с Тоди е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, октомври 2017 г.

Интервюто с Тоди е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, октомври 2017 г.