Личният спомен за 90-те създава колективната памет

90-те години са баби, които ни възпитават на човещина и емпатия; Баби, които губим, бащи, които (не) си отиват, приятели, които емигрират с куфари на Запад; 90-те години са Кравай и музиката на Ревю, Милена и Нова генерация, Синьото и Аз, графинята, Витамин Б, Ах, Мария и алтернативната литература в Литературен вестник, касетки с презаписани западни групи и ксерокопирани текстове от Славейков, “надеждата, че се намираме в стихотворение на Гинсбърг” (Зорница Христова); 90-те са Луканова зима, Виденова зима, инфлация, безпаричие, мутри, джебчийки със здравец, които предсказват бъдещето, престъпност, трева, паркизан, реланиум с водка (Капка Тодорова), режим на тока и водата, електронните партита в Ялта и Червило, мистериозните сбирки в Клуб 703 и Билкова на Шишман; 90-те са младостта на българските Деца на цветята, “90-те бяха нашите 60-те”, “нашият опит по неслучилата се 68-ма” , “90-те са по-сиви, опърпани, бедни, зле облечени, неподготвени” (Георги Господинов).

Така могат да се обобщят спомените за времето след 1990 г., описани от авторите събрани в сборника “Истории от 90-те” (изд. ICU, 2019 г.), редактор и съставител Невена Дишлиева-Кръстева. В книгата са събрани, на произволен принцип, по покана на съставителката на сборника, текстове на различни хора, които разказват лично и субективно за времето на Прехода. В книгата преобладават автори, които по професия са журналисти, писатели, преводачи. Въпреки това, никъде не са представени биографиите им, което е известен недостатък, тъй като не може да се види от каква позиция разказват спомените си за този период. Разбира се, някои имена са известни, като например писателят Георги Господинов, журналистките Веселина Седларска, Еми Барух и др., но има и такива, чиито имена не са популярни и не става ясно от каква гледна точка разказват.

Много от текстовете звучат в идентичен стил, сякаш ги е писал един човек. Стилът е лек, увлекателен. Очевидно е, че повечето автори са хора на перото. Историите нямат стремежа да осъждат или да правят равносметка на политическите промени през 90-те, те са изцяло лични и субективни. Именно за това са интересни.

Прочитайки сборника с всички текстове, се вижда, че много от спомените за онези години се припокриват между авторите. Не един от тях споменават за Виденовата зима, за инфлацията, за липсата на стоки, за надеждите за по-добро бъдеще, които се разпадат с времето. Във всеки един от текстовете се прокрадва усещането за “отложеното бъдеще” (термин използван в увода от съставителката на сборника Невена Дишлиева-Кръстева), бъдеще, което не се случва според очакванията: “Видях с очите си как еуфорията от новото време се превръща в рутина и уродлива имитация на демокрация” (Силвия Недкова). Като се съберат личните истории на всички и се забележат местата, където спомените за времето се припокриват, от субективен разказ, той се превръща в обективен колективен спомен и сякаш придобива историческа достоверност. Както казва френският философ и социлог Морис Халбвакс, създава се “колективна памет”(1). По думите му индивидите си спомнят в качеството на членове на дадена група и за това индивидуалното спомняне е колективно. Книгата “Истории от 90-те” е чудесен пример за тази теория. В нея виждаме как от събраните лични истори се получава един общ спомен, обща памет. Примери за това са идентичните усещания за 90-те: “Влязох в тях с надежда. Излязох с омерзение” (Силвия Недкова); в този дух е заглавието “На 90-те с любов и омерзение” ( Георги Господинов); “всичко характерно за този период – еуфория, несигурност, свободна воля, улични кучета” (Милена Делева), “глупави надежди за най-доброто, което все предстои” (Калояна Климентова), “В началото на 90-те свободата ни зареждаше така силно, така силно вярвахме в прострялото се пред нас бъдеще… (…) Заминахме за Америка. Пътищата ни се разделиха…” (Велина Минкова).

Рецензията е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, с. 2, бр. 1, 8-14.01.2020 г.

Освен всеобщото разочарование, топосите на 90-те също са еднакви в спомените на авторите: култовите места, където се събират младежите, които слушат алтернативна музика, където се усеща свободата на 90-те – Кравай, Синьото, Стената на Джон Ленън на Попа, Площад Славейков. Музиката също е обща: Милена, Ревю, Нова Генерация, Контрол, столичните клубове за електронна музика: Ескалибур, Спараткус, Ялта, Червило. Това също говори за сформиране на колективна памет на база на индивидуалния разказ за времето. Човек често си спомня като член на дадена група, по този начин индивидуалното спомняне става колективно. Така може да има “общи долавяния и схващания на времето”(2). Именно това виждаме в спомените на различни хора в книгата “Истории от 90-те”.

В този т. нар. техен колективен спомен, на който ставаме свидетели, се усеща и една романтична носталгичност към времето на 90-те години. Дали това е така, защото тогава се е случила младостта им или просто в спомените винаги всичко изглежда по-хубаво от действителността. Има един романтизъм по бедността, в която се е живеело в годините на Прехода, така, както само един младеж необременен от финансови ангажименти, може да мисли. Младежът на 90-те пътува на стоп до морето, спи под звездите и всяка несгода и трудност са повод за веселба и купон: режим на тока – още по-добре, купоните се случват на тъмно, тесни квартири – всички ще са задружни и ще пеят, и пият заедно, липса на качествени музикални инструменти и студия за запис – идеално, истински пънк и хипария. Това усещане се долавя в голяма част от историите.

Интересно е да отбележим, че в нито един текст не се вижда ярост и омраза към този период. За щастие текстовете не са политизирани, не се говори за “червени” и “сини”, и кой е виновен за провала на демокрацията. Не се говори и за политици и за техните схеми за кражба на пари. Това олекотява разказа за тези години. Всичко е един личен спомен за 90-те, толкова личен, че читателят се настанява някак уютно в интимния свят на авторите, и слуша спомените сякаш е поканен на чай в дома им. И понеже до толкова сме свиканли в медиите и в общественото пространство постоянно да се говори за 90-те и Прехода като време на провали, на изгубени надежди, на безпаричие, безработица и емиграция, че изведнъж тази книга със събрани истории ни показва хубавата страна на трудния исторически период. Ако не хубавата, то поне романтичната страна на времето, пречупена през спомените за младостта. Вероятно, защото когато си млад, няма значение в колко трудни времена живееш: “Докле е младост, всичко е шега; /не хвърля сянка на сърце тъга; /дори тъгата извор е на радост — / докле е младост, ах, докле е младост” (Пенчо Славейков, стихосбирката “Сън за щастие”).

Вярно е, че както казахме в началото, авторите на текстовете в сборника “Истории от 90-те” са включени на произволен принцип, субективно избрани от съставителката и редактор на сборника. Въпреки че липсва концептуално сходство между авторите, книгата е едно добро начало на подреждането на пъзела от спомени за периода след 1990 г. – време, което тепърва ще анализираме и преосмисляме. Чрез личните, субективни истории, книгата “Истории от 90-те” определено дава началото на конструиране на колективната ни памет за Прехода. И най-важното е, че това са истории, изградени от лични спомени, а не от научно-исторически или социологически изследвания. Т.е. разкази на хора живели в този период, които са по-достоверни от разказите на учебниците и научните трудове. Книгата е пример за това как субективното се превръща в обективно, поради общите припокривания в спомените за времето. Така в един момент са оказва, че всички ние имаме единна памет за 90-те години и единодушно можем да заключим, че усещането ни за тях е амбивалентно, както казва Георги Господинов, по селинджъровски – с любов и омерзение.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензията е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, с. 2, бр. 1, 8-14.01.2020 г.


  1. Халбвакс, Морис (1996). Колективната памет. София: Критика и хуманизъм, 1996, с. 10
  2. Попова, Снежана (2001). Социално време и медиен разказ. 1989 – 2000, С., ЛИК, с. 15
Реклама