БИТОВИ СМЕТКИ (разказ)

На тоя му викаха Пришълеца, защото като се напиеше и ставаше много луд. Аз за това и се влюбих в него, но после затова, и го зарязах.

Въобще, не мога да разбера, защо винаги си хващам мъже, на които аз трябва да им оправям животите. С тоя Пришълец живяхме 7 години и накрая го разкарах, защото сякаш беше престанал да ме забелязва. Ляга и става до мен, ама все едно ме няма. Той значи, през целия си живот е бачкал като готвач, прави пици и дюнери. По цял ден само това – 6 дни в седмицата по 12 часа, всеки ден. А на седмия, спи като заклан. Супер ограничено копеле беше. Яко се вътрих с тоя загубеняк.

Добре, че го зарязах.

Сега ще ти разкажа какво стана, докато още бяхме заедно. Значи, в един момент го уволниха от пицарията и той не ще да си намира друга работа. Било му писнало, цял живот бил работел, стигало му толкова. Аз започнах да издържам и двама ни. Ходех с два лева на работа. Сутрин му оставях на него 10 лева за бира и цигари. Не мога да си обясня сега защо съм го правила това. От любов или от глупост?!

Баничарница. Снимка: wikimapia.org

Баничарница. Снимка: wikimapia.org

След половин година му казах, че така не може да продължаваме и че трябва и той да бачка. И той такъв, със съседа, дето се наливаха по цял ден долу, пред блока, решили да правят бизнес, моля ви се. „Какъв бизнес бе, смешник?”, викам му. И той ми разправя: „Сега е сериозно, ще отваряме баничарница.” Смях се три дни и чак тогава продължихме разговора. Обаче, вика ми той, ще ни трябва начален капитал. И от кой мислиш иска той този начален капитал? От Гергана тъпата, дето си загуби 7 години от живота с него, демек аз. „Ами Гери, ти нали, така и така работиш, имаш сигурен доход всеки месец, само ти можеш да вземеш заем от банката.” Убеди ме копелето, убеди ме! Отивам и тегля аз, пет хиляди лева, заем от банката. И като причина за заема пиша: „Пришълеца иска да отваря баничарница”. Така де, бая си мислих точно това да напиша. Отивам и му давам сметката, оня се радва, скача, прегръща ме, целува ме. И аз тъпата си помислих, че наистина много ме обича. И аха да започне бизнеса със съседа, à днес, à утре, мина година и няма бизнес, няма баничарница. „Алооо, Пришълец? К’во правим бе? Аз тоя заем не съм го взела, за да си го харчиш ти като джобни?” А той ми се пули, пак пиян на кирка и ми се смее, после ме дърпа супер грубо да ме целува, аз го ударих и от там скандал и бой. Минаха така още месеци – аз бачкам здраво, а нашият долу пред блока прави бизнес плана със съседа и една двулитрова бира.

„Не те издържам, разкарай се от къщата ми, Пришълец?!”, крещя му аз, ама издебнах да е махмурлия, за да му е зле. „Разкарай се, стягай си багажа и си отивай при майка ти.” Той ми се пули пак, държи се за главата, вика: „Стига, прегърни ме”. „Разкарай се бе, нещастник”, крещя извън себе си аз и почвам да му вадя дрехите от гардероба, и да му ги хвърлям на земята. После се обадих на майка му да ѝ кажа, че ѝ го пращам и не искам повече да го виждам. След една седмица обаче, тоя се влачи пак у нас:

„Разкарай се!” – „Обичам те!”, „Разкарай се!” – „Обичам те!”

Ей така ни протичаха срещите. И накрая като видя, че не му се получава, ми вика:

„Добре дай поне малко пари”.

„Ааа, не!”

„Не бе аз за баничарницата…”, разправя той.

Знаех, че лъже. Ама нали съм такава мекушава овца и изведнъж ми стана жал, дадох му, да си има. След два месеца се виждаме, той съвсем изпаднал нашия, даже и на пришълец вече не приличаше. Няма сравнение за вида, в който го видях. И пак ми се моли, на колене ми пада като последния. „Дай пари от заема, вкъщи с майка ми и сестра ми няма какво да ядем, уволниха ги, не работят. Затънали сме в дългове – тока ни спряха, сега и парното ще го спрат и ще ни съдят.” Те тия братче, тяхното семейство, от пет години никакви сметки не са плащали. Псувам го здраво. После отидох и му платих тока и парното за последните месеци. Заемът си се стопи ей така, с разходи по него.

Накрая ми кипна и му казах, че го зарязвам, защото „две точки” и почнах: „си тъп, ограничен, нямаш амбиции, не искаш да се развиваш, слушаш чалга, никога не си ме поканил да излезем на ресторант, никога не си ми казвал, че ме обичаш, не си ми подарил едно цвете, държеше се все едно не съществувам, нямаш мечти, нямаш образование, нямаш нищо, не работиш и си пианица”. Точка. И той се сдуха здраво и след три дни ми пише смс: „Гери, аз имам мечта. Искам да стана шофьор!” Значи, аз вече не знаех да се смея ли, да плача ли, а той ми обяснява: „Ама не бе, Гери, искам да стана шофьор на нещо голямо… на ТИР!” Зааарежи! Не ми се обаждай повече. Остави ме намира. Край. Той в началото искаше да се съберем, пращаше ми цветя и подаръци по пощата. Викам си – ти, докато бяхме 7 години не го направи това, сега се сети. И така се разделихме. Забравих го Пришълеца, блокирах го на телефона и на мейла. И край.

boxНе след дълго се появи новата звезда – Емо Бокса. Зарибявахме се нещо в един бар. Излизахме. Той каза, че е женен, ама жена му не го искала и се зарязали един друг. И любов, любов с тоя пич. Бокса ме покани на две вечери. Викам си, тоя може и да се окаже истински мъж, а не като предишното леке! После обаче, след като ме зариби се оказа, че бачка като охрана в някакъв клуб и взима никаквите кинти на месец. Еми, не се оказа толкова богат, за колкото се представяше и най-смешното е, че и той не си беше плащал парното, а с тока правил някакви шашми, крадял от съседите. Помоли ме да му помогна. Абе, това на челото ми ли го пише: „Плащам безвъзмездно битови сметки”?! Аз имах още от заема за оная баничарница, та му платих и на тоя сметката за парно. Нещо като дарителски фонд за отрепки се явявам. Абе и тоя си се оказа копеле. Минаха няколко месеца и Бокса ми предложи брак. Купи ми пръстен и ме заведе на Витоша. Запознах го с нашите, с приятелите ми. И точно да говорим за дата на сватбата и той вика:

„Мацо край! Промяна в плана! Връщам се при жена си!”

„Копеле, ти сериозно ли?”

„Ами да, аз преосмислих…”

„Копеле, ти сериозно ли? Предложи ми да се сгодим, за да се върнеш при жена си? Ти луд ли си? Друсаш ли? К’во ти става?”

Фрас, един шамар в мутрата. Той ми го върна, естествено. Бушонира ми окото и повече не го видях. Майната му. Взех пръстена и още на другия ден отидох в една заложна къща да питам колко ще вземат за него.

В заложната къща бях толкова разстроена, цивря и хълцам, докато се обяснявам за пръстена. Пича вътре ме съжали и взе да ме пита как съм и можел ли да ми помогне. Аз му разказах какво се е случило и той взе да ме успокоява. Същата вечер с него излязохме да пием. Каза ми, че се казва Коко, но всички го знаят като Помпата. Той всичко плати, но това вече не можеше да ме впечатли. Казах му, че преди да имаме връзка искам разписка за платени битови сметки – ток, вода, парно… А! И свидетелство за развод! Той много се смя. Каза, че сметките му са платени, но имало нещо друго, което трябвало да знам. Давай, от рано гадориите, че последния път чаках 7 години, за да разбера Пришълеца какъв нещастник е.

renton

„Ами аз съм бивша хероинова дрога.”

„Е и к’во?”, викам му аз, без да се учудвам.

Това пък въобще не ме стресна, защото братовчеда беше така, а и двама от най-добрите ми приятели минаха на шприц и си съсипаха живота. Абе уж все се оправят – спират, почват, спират, почват… после яко алкохол и пак… И тоя се учуди, че аз не се стряскам.

„Ами не бе, гледай, друсал съм се 10 години с хероин?! Не мога да го крия това. Правихме го заедно с жена ми, разбираш ли?!”

Айде, и тоя боклук е женен!

„Ама не, ние се разделихме, но имаме дете…”

Копелееее!

„То малко чалнато се роди, защото жена ми друсаше, докато беше бременна. Не, като цяло си е добре, просто не говори много.”

„А сега друсаш ли бе, копеленце?”, викам му аз и като се вглеждам в лицето му и виждам, че яко му личи, че „помпа“. Във фейса е слаб и като се усмихва се виждат някакви импланти, вместо зъби.

„Не бе, не! Вече съм чист”.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Чист мръсник си ти. Бившият ми мъж така викаше: „Бивш наркоман няма”. Абе не знам к’ви ми ги говори тоя нещастник, но ме нави някак си и заживяхме заедно в „Надежда”. Оказа се, че работата му в Заложната къща била нещо временно, само за месец и малко след като тръгнахме, напусна. И пак кака ти Гери плаща сметките и цака яко кинти за семейното благо. Абе карай, сефте… Тоя също не искаше да бачка, дремеше у нас по цял ден и от време на време ходеше да продава… Е, как какво?! Дрога, какво! Трева и бонбони. То отрепката си е отрепка, тя няма как да се промени. Викам му вечер – „боклук”, после го целувам и си лягам до него. К’во да направя? Кажи ми? Аз друго освен боклуци не съм виждала, така че започнах да свиквам с тях. Една вечер се прибирам и гледам нашият се набол.

„Пак ли се почна бе, нещастник?”

„Ами да, не издържах, нервно ми стана!”, отговаря ми той.

„Нали знаеш какво ще стане оттук нататък?!”

„Ами знам”.

„Свършваш!”

„Ами знам”.

„Майната ти!”

„Днес бях при жена ми, бившата, тя пак е почнала да друса и ме накара и мен”.

„Майната ти. Няма да повтарям.”

Зарязах го и Помпата. Малко ми беше жал, че пропада и понякога ходех да му нося храна на него и жена му. Давах им и по малко пари. Бяха наистина зле. Толкова зле, че чак да ти е жал да им кажеш „Майната ви!” Добре, че поне бяха пратили детето при баба си.

И си седя аз и си редя в главата колекцията от отрепки в живота ми. Копеле

Снимка: plovdivskinovini.com

Снимка: plovdivskinovini.com

Едно, копеле Две, копеле Три… И точно, докато броя наум се появява Крум Мутрата. Копеле отвсякъде. Вечер чертае в Червило и Ялта, през деня върти далавери с дрога и проститутки. Дразнеше ме какъв е едър и тъп, но ми беше писнало от нещастници без пари. Като ще е нещастник, нека поне да има и кинти. Е, Мутрата плащаше всичко, навсякъде. Водеше ме по ресторанти, купуваше ми подаръци. Родих се с него. За първи път битовите сметки не плащах аз. Нищо общо с предишните мизерници. Скоро спрях и да ходя на бачкане, парите вече не бяха проблем. Нали Мутрата е до мен. Води ме по морето на Златните, СПА хотели, лукс, чертаем и дърпаме бело за без пари. На върха сме. Забравих целия си предишен живот на благотворителен загубеняк. С това копеле, май ми излезе късмета. Е, не е много хубав, дебел, нисък и набит, знае само да блъска във фитнеса и да вдига щанги, ама к’во ти дреме?! Нали не му плащам сметките за ток и не му давам кинти за дозите.

Обаче нали се сещаш, че при мен не може да има нещо хубаво за прекалено дълго време. Една вечер точно като се бяхме нашмъркали в Крум, дойдоха внезапно някакви тъпаци. Здраво заблъскаха по вратата и крещяха: „Отвори веднага, нещастник”. Оказаха се едни приятели на Крум, бях ги виждала по баровете, в центъра.

„Ей, чшшш на к’ъв се пра’йш? ‘Що продаваш, където не трябва бе, педал?

Започнаха да крещят те и да го блъскат в гърдите, след като влязоха.

Май и те бяха на няколко линии, защото избесняха, яко бой, крушета, ритници. И аз го отнесох също. Направиха мелето и се изметоха. На сутринта, пред вратата – куки. Обиск на апартамента. Аз и Мутрата – в районното.

„Него ще трябва да го задържим, а вас ви пускаме…”

Дадоха му 10 години пандела. Натопиха го и той го отнесе заради сума народ.

„Копеле и ти се прецака, и мене прецака.”

Ей така с Мутрата. Той все още е в затвора и през ден му ходя на свиждане и му нося храна… Записах го и него в списъка с онези отрепки, които минаха като буря през мен.

Нали разбираш, такива са съдбите ни: на някои животът им тече нормално, по права линия, ходят на училище, после следват хубави специалности в университет, след това работят, женят се, плащат си редовно сметките и всичко им е окей, а на други просто им е писано да не им се получи. Още с раждането си им е предопределено някъде, че накриво ще им излезе цялото съществуване… Така е отредено за тях, цял живот да плащат битови сметки.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е един от неиздадените разкази в сборника “Малка, мръсна и тъжна” („Рива“, 2014 г.)

Други разкази от Бистра Величкова:

Реклама

„Лусио, Братче!“ (разказ)

На Йоана, която ме накара да го напиша
(докато пихме под “Моста на влюбените”)

posht_kutТази история я пиша, заради Йоана Рапърката. Защото като й разказах за италианеца Лусио, който тя по-късно наричаше Лусио Братче!, и каза, че трябва да я напиша, че било мега добър момента, в който аз съм се надвесила над панталоните му, докато той е легнал, а баба ми влиза в стаята с купа белени круши и казва: “Да почерпим момчето с тазгодишната реколта”. Рапърката ми вика: “Братле трябва да го разкажеш това, както и когато точно влизате у вас и се появява баща ти с елек, после майка ти в престилка и започват да си комуникират с момчето, без да си дават сметка, че е чужденец”. И вярно, нашите супер неочаквано се оказаха, че са в нас този неделен следобед, а не както бяха обещали да ходят на село. Аз цяла нощ бях вилняла на купон в някаква вила, където беше пълно с чужденци дошли по програма за обмен. И там се запознах с Лусио Братче, който като ме погледна с кроткия си поглед на кушута (авторство на срbob-marley-one-loveавнението Йоана Рапърката), облечен с лекьосана с петна от бира тениска, но с лика на Боб Марли и ме спечели от раз. Английският му беше доста зле, българският съвсем, ама с италианския не можеш да го бутнеш. Каза ми само “Bella Donna” демек красива жена и отвсякъде бях негова. Цяла вечер пяхме прегърнати “No woman, no cry”, в български превод “Няма жена, няма край”. А като пускаха тъпи песни се опитвахме да си говорим. Бил актьор, играел в алтернативен театър и жонглирал с огън. Ето в какво може да се влюби една тъпа овца, която никога няма да порасне и винаги ще си пада по инфантилни лекенца, които обаче са арт, като малки са карали скейт, рисували са графити, пушат коз и слушат Боб Марли до дълбока зрялост. После са станали актьори, художници, дизайнерчета, поети или музиканти, ходят с вехти дрехи, пият бира с коз и живеят мизерно. Ей това е любовта, която търси градската жена овца (особено тази от Езикова гимназия), която ще блее влюбено при вида на всеки един с такива характеристики.

Актрисата Лилия Гелева чете разказа "Лусио, Братче!" на Пощенска кутия за мръсни приказки, в Нощта на театрите, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Актрисата Лилия Гелева чете разказа „Лусио, Братче!“ на Пощенска кутия за мръсни приказки, в Нощта на театрите, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Купона във въпросната вила продължи дълго. По обяд се разбудихме. Аз в прегръдките на Лусио, разбира се. И понеже нямаше вече нищо за ядене му викам, айде в нас. Неделя е, слънчево е, в Люлин е готино, нашите са на село. Ще се забавляваме! Влизам аз в нас, доволна, че ще сме сами с новото ми приятелче от Италия и едва завъртяла ключа на вратата, тя се отваря и майка ми ме посреща с широка усмивка, и следи от лютеница по ръцете. “Тук сме си майче, няма да пътуваме за село” – казва тя, очаквайки да споделя радостта й. Стринка ми и вуйчо ми, им докарали чушките и доматите от село, та нямало нужда да ходят! Влизаме в коридора с Лусио и се появава и баща ми – в плетен елек, запретнати ръкави и червени ръце от белене и мелене на домати, и чушки. И докато баща ми гледа и не разбира, какво се случва, майка ми започва да разпитва Лусио, с целия лексикон от 57 въпроса: Вие кой сте? От къде сте? С какво се занимавате? Какво работите? Как се запознахте с нашето Кате? А Лусио гледа тъпо – ту тях, ту мен и се усмихва – нищо не разбира. Вика само: “Добър ден, приятно ми е” – малкото думи на български, които знае. А майка ми продължава с въпросите, придружени със самообяснителни белжеки защо той нищо не казва: “От къде ли сте? Да, може би се притеснявате да говорите, аз така ви нападнах. Не за друго, ами викам да не сте приятел на приятеля на Катето Боби, той често идва у нас… Та се чудех”. Добре, че Лусио не разбира български. Майка ми щеше всичко да провали. Боби! За какъв дявол го споменава. Та ние не сме заедно от месеци. Лусио мълчи и продължава да гледа тъпо. Майка ми млъква и ме поглежда мен, объркана, дали това момче не е малоумно или бавно развиващо се. Викам: “Мамо той е чужденец”. Тя се усмихва широко, вече всичко й е ясно. “Колко интересно. А от къде сте?”, му вика. И той пак не я разбира. Отговарям вместо него: “Мамо, италианец е”. “Ааау чудесно”, казва тя. До момента баща ми мълчи и гледа. А тя продължава: “От кой регион?”. “От Флоренция”, отговарям аз. И настоявам да ни оставят и да си влезем в стаята. Ама не, майка ми иска всичко да разбере. Усмихва се неловко и казва: “Ама чакай де, поне името на момчето да научим! Как се казвате?” – продължава тя с въпросите на български, а италианеца все така гледа с неразбиране. Точно този въпрос – “Как се казвате” – го е учил на курса си по български език и успява да отговори бавно и отчетливо като първокласник: “Аз се казвам Лусио”. Майка ми не го разбра, поради акцента, а и поради факта, че в този момент кучето на съседите започна да лае, сякаш като знак, че не одобрява името му. “А? Как? Как?!”, надвиква се с кучето майка ми. И той пак: “Лусио!”, този път по-високо. Баща ми въобще не го чува, но и не се интересува от името и въобще само чака да приключи тази странна среща с непознат в коридора, и да ходи да си довърши туршиите. А майка ми повтаря чутото: “Ааа Любчо! Ясно!” И се обръща към баща ми, ама така уж дискретно, така че никой да не я види и му подшушва, така че се чува всичко: “Абе, Иване, какво е това име – Любчо? Не ми се струва италианско?”. Баща ми за първи път се включва в сцената, защото е получил конкретен въпрос, който изисква конкретен отговор. Нещо изключително важно за инженерния му ум. Разсъждава за кратко, съсредоточено и логично, и след 3 минути и 14 секунди, казва: “Ами, гледай сега, това име Любчо е по-скоро сръбско”. Майка ми втрещена от най-новото разкритие около току-що влязлото непознато момче, ме поглежда въпросително, все едно чака ясно обяснение на тази фактологическа неточност! Аз не казвам нищо, раздразнена от целия абсурд и от факта, който забелязвам, докато от срам държа очите си забити в пода, и осъзнавам че гледам в терлиците на баща ми, поляти с лютеницата, която в момента мелят в кухнята. Задърпвам рязко италианеца да отиваме към стаята ми, но майка ми го хваща от другата страна, дърпайки го в обратната посока и казва с онзи тон, така типичен за жените тип леля Добрева от “Куче в чекмедже”, дето като искат да стане на тяхното, стават свръх любезни, онзи момент, малко преди истерията: “Ама, моля ти се Кате, остави ни да си поговирм с Любчо. Баща ти е бил в Сърбия, има много за какво да си говорят!”. Не издържам, дърпам го рязко, казвам им, че отиваме в стаята ми, а зад мен ги чувам да казват: “Добре, ние ще ви намажем по една филия с лютеница, точно я сварихме”.

Актрисата Лилия Гелева чете разказа "Лусио, Братче!" на Пощенска кутия за мръсни приказки, в Нощта на театрите, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Актрисата Лилия Гелева чете разказа „Лусио, Братче!“ на Пощенска кутия за мръсни приказки, в Нощта на театрите, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Мисията невъзможна е изпълнена. Оставаме насаме с Лусио в моята стая, която не е реновирана, откакто бях дете – по стените все още стоят закачени играчките, които пеят и с които са ме приспивали като бебе, по бюрото ми са залепени стикери, които съм си купувала между 1-ви и 12-ти клас от училищната лафка – стикери с барби, с колички, с Дарт Вейдър, с листенца марихуана, всичко, което се е падало в дъвки и в зрънчо “Лъки бой”, и безплатните стикери от Бордшопа. Одеялото на леглото разбира се е родопско, а мокета е покрит с шарена черга, плетена от пра-баба ми. След срещата с нашите си мисля, че Лусио вече твърдо се е отказал от мен. А той пък се оказа, че твърдо иска да е с мен. Доближи се, прегърна ме и въпреки всичкия абсурд до момента, който се беше случил, поне според мен, той започна да ме целува, доста запален. Натискаме се яко, бърка ми под блузата, разкопчава ми сутиена и… майка ми влиза, без да чука на вратата. Усмихва се уж извинявайки се, че ни безпокои, оставя чинията с две филии, с домашна лютеница и казва на Лусио, пак на български: “И вие си имате в Сърбия такива неща, ама българската лютеница си е друга работа”. Той се усмихва от любезност, пак без нищо да разбира. Майка ми излиза, а аз търся ключ, с който да заключа вратата на стаята. Няма такъв, а и самата врата е развалена и не се затваря докрай, винаги седи леко открехната. Решавам, че няма кой да влезе повече. Той пак ме налазва, лягаме на леглото, маха ми сутиена, съблича ми блузата, целува ми гърдите. Въобще сърбин, сърбин, ама пипа като италианец! Смея се наум. Почва да ми писва да ме лигави и да се туткаме толкова време. Разкопчвам му панталоните, викам, давай да се почваме. Той се притеснява малко, поглеждайки към открехнатата врата. Викам, споко пич, ще почнем със “загрявка”, няма да е всичко на юруш. Точно го е извадил и на вратата се чука! Да, това е онази сцена с бабата. Баба ми влиза с купа круши и репликата: “Да почерпим момчето с тазгодишната реколта”. Явно пратена от майка ми, на която вече й е неудобно да идва в стаята. И какво да види милата ми баба, младежът легнал на леглото, а внучка й отгоре му, се надвесила точно над чатала му. Разкошна картинка! Едва ли човек като нея – преживял царизъм, втора световна война, комунизъм и капитализъм е предполагал, че ще завари своята млада наследница в такава ужасно унизителна, пошла и непристойна поза. Аз се обръщам почервеняла от срам, прикривайки оголената част, която се канех да погълна с уста и й казвам: “Ааа, мерси, бабо, абе тук му шия панталоните, че са се скъсали”. Тя ме поглежда сякаш с облекчение, че не е това, което си е помислила и казва: “Ами така кажи бе, Кате! Сега ще ти донеса хубави конци и иглите с големи уши”. Върви разправяй, че нямаме нужда и че, и без конци, и игли можем да се зашием… Малко преди да излезе от стаята, без да се обръща към нас, за да не ни притеснява, баба ми каза: “Едно време и на нашите момчета много им се късаха панталоните, ама и наум не ни е идвало да им ги шием”. След, което избухна във висок смях, който се отдалечаваше в посока на хола. Абе и баба ми не е вчерашна… Аз си обличам блузата, италианчето се позагащва. След пет минути баба ми се връща с кутията си с конци и му я подава на Лусио с думите: “Заповядай Лъчо, сега баба ще те зашие!” – явно не чула правилно името, казано й от майка ми, която от самото начало не го разбра. И докато сяда до него допълва: “Хубаво име – Лъчезар! Лъчезарен, топъл, светъл! Слънчев лъч в дома ни! На късмет си ни, ей! Зет ми каза, че си от Югославия?!”. Лусио полу легнал, подпрян на лакти, гледа с неразбиране – ту нея, ту мен. Нямах време да му преведа и обясня всичко от случващото се. А баба ми вече насочваше иглата към слабините му и плануваше да зашие ципа на панталона му, който не беше скъсан. Вече шиеше с една особена усмивка на задоволство, докато, аз си представях как италианския член на Лусио от “Сърбия”, спада все повече, усещайки близостта на иглата с голямо “ухо”. Сърцето ми се късаше, а възбудата ми преминаваше все повече към отчаяние, виждайки как се разминавам с любовта на живота си, която можеше да бъде незабравима поне за няколко минути…

"Пощенска кутия за мръсни приказки", в Нощта на театрите, в клуб Carrusel, в София, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

„Пощенска кутия за мръсни приказки“, в Нощта на театрите, в клуб Carrusel, в София, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Баба ми му направи накрая два възела с конеца и беше готов. Културен шок за италианеца – едва ли някога му се беше случвало някой да му зашие ципа на панталоните. Но това е моята хитра баба, която си прави цирк с нас, докато аз си мисля, че я заблуждавам. Баба ми излезе, с доволна усмивка. Момчето със зашитите гащи стана, погледна ме, вече на никой не му беше до целувки. И аз му викам: “Еми освен да си ходиш? Няма да стане между нас… С тоя твоя шев…” А той ме гледа стреснато, пак с онези очи на кушута и ми вика: “Как прибера? Пари няма!”. Е браво! Нали си от Италия, мислех, че там всички имате пари. И сега какво ще го правим тоя палячо, как ще го разкарам от нас?! И аз нямам пари да му дам за такси, че той пък мизерникът живее в някакво село до София. Сега на баща ми няма как да му поискам пари, че като разбере за какво са, сигурно с ритници ще го изпрати. На майка ми, докато й обясня за какво са ми пари ще е по-добре на гръб да го занеса до тях. Отивам при баба ми и й викам направо: “Бабо, тоя не иска да си ходи! Имаш ли пари да му поръчаме такси?” Баба ми се смее с цяло гърло и вика: “С радост и от сърце! Пари за билет чак до Сърбия ще му дам”. Та, пак баба ми оправи положението, след като тя го развали де. Ама сигурно е за добро, знае жената на кой трябва да се зашива ципа на панталоните и на кой не.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е четен за първи път от актрисата Лилия Гелева, на „Пощенска кутия за мръсни приказки“, в клуб Carrusel, София, в Нощта на театрите – 19.11.2016 г.

GARE TERMINUS: Bulgarian dark scene is small but very strong

Gare Terminus. Photo © Beastra

Gare Terminus. Photo © Beastra

The experimental Neo folk, dark music band Gare Terminus had their first concert in Sofia, in January 2017. The concert was held in one of the underground bars for live music, in the center of Sofia – BarDak. It was part of the poetry reading „White Poems for Dark Days“. After the concert the members of the band shared their positive experience and said that the Bulgarian dark scene is very small but very strong and the community is very alive, and active.

The band „Gare Terminus“ was formed in 2015 in Luxembourg. It consists of two members – Margarita Omar – visual artist and musician and Neor Nachev – poet, guitarist, founder of the Bulgarian band In the Red (На Червено). The two members admit that their music is influenced by musicians such as Douglas Pearce from „Death in June“ and bands like „Swans“, „Doors“, „Sisters of Mercy“. The name of the band „Gare Terminus“ comes from a song by „In the Red“ – The Last Station („Гара последна“ – in Bulgarian or „Gare Terminus“ in French or Latin). The Last Station was one of the last songs of „In the Red“, when Neor Nachev meets Margarita Omar and both decide to start together a new musical project.

By the time the concert was held the band had almost 14 songs. After September 2017, the band is planning to release their first official album. Their next concert is planned to be in Luxembourg at the end of February or in March 2017. For more information and band’s latest news follow their Facebook profile.

In the special interview that the band gave for the online radio „Double Delusion“, both members shared their positive experience of the concert and the Bulgarian audience, which enjoyed their style a lot.

You can listen to the whole interview with „Gare Terminus“ on the online radio „Double Delusion“ here:

gt

Listen to „Gare Terminus“:
Web Site
Soundcloud
Bandcamp
Facebook

 

Interviewer: Beastra
Media: Free Independent Media © Double Delusion 2017

Поколението „Февруари“

да не бях аз
и да не бях жив
и да не бях част от изгубеното време

Февруари. 1997 г. България е в дълбока политическа и финансова криза. Хиперинфлация. Цената за 1 долар достига 3000 лева. Банките фалират. С тях изчезват и спестяванията на хиляди хора. Всичко се обезценява. Особено живота. Рафтовете на магазините са празни, няма храна. Хората излизат на протести срещу поредното правителство, което загробва страната, след промените от 1989 г.

Втората поетична книга "Февруари" на Мартин Костов

Втората поетична книга „Февруари“ на Мартин Костов

В същия този момент, една майка, в краен квартал на София, получава контракции. Трябва скоро да роди, деветото си дете, от третия си мъж. Не, не са от ромски произход. Просто винаги така се случва, когато се появи нов мъж. Може би беше грешка, но така или иначе, вече е късно. Не знае с какво ще го храни това дете, от къде ще вземе пари да го гледа. Но животът следва своя ред, въпреки реалностите. На 17 март, едно бебе проплаква, при първия си сблъсък със света. Все още е в кръв, трепери от студ и единственото, което може е да плаче – първото нещо, което правим всеки път, когато се раждаме отново, чрез болката. Детето го кръщават Мартин. Второто име, обаче не е от баща му, а от новия приятел на майка му. Животът е динамичен. Всичко се променя за месеци. Фамилното му име е, както на останалите му братя и сестри, без значение от бащите им – Костов. Мартин Цветанов Костов. Бъдещ поет, който ще напише едни от най-силните и чувствени строфи, кървящи от сърцето му, едва 16-годишен. Но, все още никой не знае това. Мартин продължава да плаче в пелените си, някъде там, накрая на града и да се адаптира към живота. Адаптацията ще продължи дълго. Може би завинаги. Единственото, което бихме могли да кажем на това, едва новородено дете, в този краен квартал, в тази България през 1997-ма е: „Добре дошъл и съжаляваме за всичко, което предстои!”.

Девствени

без дните нямаше да се случи това
което вече направихме
и оставихме
да се разпорежда с нас

Истинският му баща изчезва и не иска да го вижда. Казват, работел като гробар. Появил се друг мъж при майка му, който го гледал и много го обичал. Брат му, по-голям от него с около седем години, го водел на училище, на срещите си с момичета и го научил да пуши цигари, още от малък. На 13 г. Мартин започнал да не се прибира със седмици вкъщи. Живеел при различни приятели. Все по-рядко ходел на училище. Започнали купони в крайни квартали из цяла София, където имало от всичко: силна музика, трева, амфетамини, хероин… Едва ли е имало нещо предлагано на улицата, което Мартин да не е опитал до 15-та си година. Последвала и топлината на непознати, борбата за оцеляване в най-суровата действителност и вечната болка, която е най-верният му другар и спътник навсякъде. Болката, която Мартин с годините е опитомил и се е научил да използва, за да създава и да се спасява, като я описва; Като я изважда на белия лист под формата на стихове, за да покаже на света, колко остро го пронизва, когато са само двамата.

Зима

какъв е този живот който предсказва бъдещето

Това е историята на Мартин Костов. И не съвсем. Много по-страшна е. Много по-ужасяваща. Но, както не могат да се опишат най-бруталните ужаси в историята и през войните, така и живота на Мартин не може да бъде описан така, както е преживян. Това е историята на едно дете, което се е родило и израснало по време на Прехода, по време на „гладните години”, „мутренските години”, през „зимата на нашето недоволство”. Това може да е историята на много деца, които са се родили в това време и са захвърлени в света сами, оставени съдбата да се грижи за тях. Поетът Мартин Костов е олицетворение на нашата колективна съвест. Той и връстниците му са резултатът от едно изгубено време, в което се роди и израсна цяло поколение, отгледано и възпитано от улицата. Улицата – която единствена ги разбира и винаги ги приютява, когато у дома е по-студено и по-опасно.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Като ученик, Мартин предлага свои стихове и снимки за изложба в читалището на квартала, в който живее – Княжево. Когато прочитат там стиховете му, го изгонват с груби думи. Питат го как не го е срам да пише такива неща – ужасени от собствената си съвест, отразена в огледалото на света, което им е поднесъл Мартин, чрез поезията си. А поезията му е доказателство за това, че и най-страшното време не може да отнеме чувствителността и светогледа, които са в теб. И дори в калта, успяват да изплуват, и оцелеят перлите.

Още със стиховете си в дебютната книга „Дом” (2014 г.), постигнала голям успех и отзвук в литературните среди, Мартин Костов пречупва времето, през което е израснал, чрез своята изострена сетивност. „Февруари” е своеобразно продължение на първата книга: „времето – сякаш не го е имало”, „ако се случвах щях да съм различен”, „какъв е този живот който предсказва бъдещето”, „времето ти ме гали / мирише на слънчева зима под кожата”).

Дебютната стихосбирка "Дом" на Мартин Костов. Copyright © Beastra

Дебютната стихосбирка „Дом“ на Мартин Костов. Copyright © Beastra

Както в „Дом”, така и в стихосбирката „Февруари”, някои от текстовете вероятно биха звучали цинично за определени читатели. Това, обаче, не прави стиховете му груби и не ги лишава от естетика, и сетивност. Дори напротив, още по-болезнено докосват сърцето, защото има думи от циничния ни живот, които нямат синоними и трябва да се изрекат точно такива, каквито са. А когато се поставят в поетичната чувственост на стиха, те някак пречистват съзнанието и света.

Неслучайно и името на втората стихосбирка на Мартин Костов, се казва „Февруари”. Името на месец Февруари, произлиза от латински (Februarius). Първоначалното значение е било очистителен (месец). В древен Рим по това време са се извършвали жертвоприношения за очистване от греховете.

Така и Мартин Костов със своята стихосбирка „Февруари”, сякаш прави жертвоприношение на своя живот, за да го превърне в поезия, която да ни пречисти нас. Той се превръща в глас на цяло едно поколение, родено през паметната за България 1997 г.; Едно поколение, което беше принесено в жертва на съдбата и времето си, за да пречисти греховете на своите родители и да очисти бъдещето. Стиховете на Мартин Костов са огледало за острата чувствителност, която носят тези, несправедливо набедени като „необразовани”, „безпризорни” и „улични“ деца, имали „късмета” да се родят в едно „изгубено време”. За щастие някои от тях успяват да се намерят, сякаш именно благодарение на това изгубване и да създадат автентично художествено творчество, което осмисля преживяната болка, безпощадната съдба и желанието за по-добро бъдеще. Или, както пише самият Мартин в едно от стихотворенията си: „някъде където / сме се губили / сега се намираме…”.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван като предговор към втората стихосбирка „Февруари“ (ИК Пергамент, 2016) на Мартин Костов