„Много е гадно да си жена!“ „Но по-гадно е да си мъж.“

„Жените наистина плачат“ – филм за трудностите и болката да си жена в свят направен за мъже, и за това колко много трябва да внимаваме да не убием майка-щъркел

Исках да си правя хормонална терапия, за да не съм жена, но от терапията спират сълзите, а аз искам да плача“. Това казва една от героините във филма „Жените наистина плачат“, режисиран от Весела Казакова и Мина Милева (авторки и на филмите „Котка в стената“, „Звярът е още жив“ и др.).
Сценарият също е техен, заедно с Биляна Казакова, сестра близначка на Весела Казакова. Премиерата на филма у нас се състоя на 15 септември и откри 25-ия София Филм Фест, като част от летния фестивал София Съмър Фест.

Разлица Стоянова и Мария Бакалова в сцена от филма „Жените наистина плачат“

Филмът разказва за болката да си жена. Какъвто и житейски път да поемеш, винаги ще стигнеш момент на безизходица и сълзите неотменно ще те следват. Пред нас се разкриват съдбите на пет жени – самотна майка (Катя Казакова) и двете ѝ пораснали дъщери Соня и Лора (Мария Бакалова и Ралица Стоянова (дъщеря на Катя и в живота). Лора работи на строеж наравно с мъжете, Соня е наивна и се влюбва в женен мъж с дете, който я заразява с вируса ХИВ. Биляна Казакова влиза в ролята на майка на ръба на нервен срив, докато по цял ден седи вкъщи и се грижи за бебето си. Мъжът ѝ присъства само като глас в телефона, с когото говори през деня. Героинята на Весела Казакова спи с жени, смята себе си за свободна и критикува сестра си, че след като се е омъжила и е родила, е станала „домакиня“ и е зарязала професията си на фармацевт, за която е учила толкова много. Тя ѝ казва: „След като вече роди, според обществото, си се реализирала като жена“. В същото време именно тази „реализирана жена“ е в дълбока депресия от постоянно плачещото бебе и всички грижи за него, и застава на ръба на прозореца на апартамента си, в опит да скочи.

Режисьорките Весела Казакова и Мина Милева. Снимка: Екип на филма

Трите сестри Казакови в живота, са сестри и на екрана.

Всъщност самите те признават, че във филма има елементи на автобиографичност. В продукцията трите сестри говорят с болка и мъка за майка си, която си е отишла. Те обвиняват баща им (роля, изиграна много силно и професионално от Йосиф Сърчаджиев) за това, че я е биел и никога не е бил мил с нея. А в отговор той им казва, че и за двамата е било трудно да отгледат три деца и че не той е виновен, а те. Заради тях – децата ѝ, майката се е отказала от професията си и е напуснала операта.

Накрая на филма дете прострелва с пушка майка-щъркел. Тя пада на земята окървавена. Дали можем да интерпретираме този символ като това, че децата метафорично убиват родителите си? Убиват тези, които са ги „донесли“ в света? И то без да искат, със своята невинност, с желанието си за игра, за забавление… Или просто със самото си израстване, година след година, по малко, децата символично „убиват“ майката, отнемат от нейната младост, индивидуалност и професионални стремежи. „Добрите хора си отиват рано, за да не те натоварват да се грижиш за тях“, казва героинята на Весела Казакова в разговор със сестрите си за починалата им майка. „А, аз толкова исках да се грижа за нея“. Но животът е еднопосочен, майката е тази, която дава грижи и жертви за децата си. След като си изпълни дълга, те отлитат в своя живот, а тя отлита другаде. В крайна сметка, дори и да няма деца една жена, животът и обществото сами по себе си я „убиват“ ежедневно и ѝ отнемат много от това, което би трябвало да ѝ принадлежи.

Филмът впечатлява с изключително силната и естествена актьорска игра. На моменти дори изглежда като документален, а някои от героите сякаш играят себе си, такива каквито са в реалния живот. Разбира се, това не е останало незабелязано и от журито в конкурсната програма „Особен поглед“ в Кан, където през лятото продукцията спечели много положителни оценки.

Екипът на филма „Жените наистина плачат“ на фестивала в Кан. Снимка: Екипа на филма

Филмът показва дискриминацията на жената на много нива.

От най-близките – бащата към дъщеря си (самотна майка на две деца): „Направи пари? Направи си бизнес! Досега си провали живота!“. Съпругът, който смята, че жена му не трябва да работи, за да гледа детето вкъщи. На работното място, на строежа, където един от работниците иска единствено да прави секс с Лора, но без презерватив. Отношението на лекарите-мъже: „Онождате се наляво-надясно, после защо имате ХИВ“. До религията – на християнски обред малко момче носи икона и не я дава на Соня, като казва, че „е забранено да се пипа от жени“. Има поверие, че ако я даде на жена, няма никога да се ожени. По време на този обред са показани и нестинарски танци, при които жените танцуват с боси крака върху жаравата, а мъжете са обути с цървули. Т. е. краката на мъжете са защитени, а жената винаги влиза с голи стъпала в горещия огън.

„Аз курва ли съм?“, пита разстроена Соня, заразена с ХИВ.

„Всички жени сме курви“, успокоява я героинята на Биляна Казакова, майката с бебето, която едва не скача от прозореца. Всички жени са такива, каквито са стереотипизирани в обществото. Поставят се в категории, слага им се удобен етикет, без индивидуалност: „майка“, „съпруга“, „дъщеря“, „курва“, „домакиня“, „мъжкарана“, „лесбийка“.

За това жените плачат. „Жените наистина плачат“, защото са истински, защото са хора. Те са повече от етикет, те са ежедневна болка, конфронтация със света, борба със себе си, борба за права и достоен, смислен живот. Всяка жена избира пътя си към справяне с неудовлетворението от отреденото ѝ място. Тя крещи, влюбва се, заразява се, страда, ражда, гледа деца, гледа скандали, слуша мъже, които „всичко знаят по-добре от нея“. И когато няма кой да я разбере, няма кой да я чуе, единственото спасение, което остава, са сълзите. Тях никой не може да ѝ ги отнеме, те са само нейни – топли, солени, извиращи от сърцето. И, именно заради тях, няма никога да си направи хормонална терапия, за да стане мъж. „Много е гадно да си жена!“, заключва накрая една от героините, а друга ѝ отговаря: „Но по-гадно е да си мъж.“

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

сп. „Жената днес“, бр. 9, септември/октомври 2021 г., с. 10-11

* Рецензията за филма „Жените наистина плачат“ е публикувана за първи път в печатното и онлайн издание на сп. „Жената днес“, бр. 9, септември/октомври 2021 г.

Мъжки неволи (разказ)

Жена ми много искаше бебе. Ама преди бебето много искаше мъж. Зор да си намери мъж да се ожени, че да има бебе, че всичките ѝ приятелки вече имали мъже и бебета. И ме намери мен. Защото аз съм мъж. Ама истински. Грижовен и добър. Така каза тя, в началото. На ръце я нося. Ама то не за друго, ами защото тя е по-слабичка. Казал съм ѝ, ако напълнее – никакво носене. Пък тя, като забременя, и стана деветдесет килограма и за малко да я изгоня от вкъщи. Шегувам се, разбира се. Все пак ми носи детето, как ще я изгоня?! Та, направих ѝ дете и тя пак недоволна, какво щяло да бъде, тя искала момиче, ако бъдело момче, какво ще правим… Е, голяма работа, казвам, каквото дойде, такова. Ама тя, защото искала да се подготвим с дрешки и цвят на стаята, че като се роди, всичко да е готово. Не обичала да ѝ се случват неща, без да е подготвена.

• 

Абе, жена ми вечно нещо иска.

След като ѝ направих бебе, поиска да си купим къща. Вика: не мога цял живот под наем в тия тесни апартаменти. А и това са пари на вятъра. Голям зор беше да купим къща. Обиколихме всички квартали на София, та да е с прозорец, та с източно изложение, да влиза слънце, та с мазе за компотите на майка ѝ, та гараж – за работилница на баща ѝ. Накрая реши, че не иска къща, а апартамент, защото от двора щяло да се нанася кал в къщата, като вали… Та, взехме си един апартамент на 15-ия етаж, ама той стар, занемарен, тепърва ремонт трябва да се прави. И моята пак недоволна. Защо не сме купили хубав, ремонтиран апартамент, ами тоя бежански подслон?! Ама чакай бе, викам, спокойно, ще го ремонтираме. Оттам тегля аз втори кредит, за ремонта. Първият кредит беше, за да купим апартамента. Започна се едно къртене в жилището. Тя не искала кухнята да е където е според чертежа, а искала там да е детската стая, а холът да станел кухня с трапезария. Шашардиса ги майсторите, на луди ги направи. Архитекти идваха да я убеждават, че не може да се бута носеща стена, че ще падне целият блок.

Ама тя моята е луда, направи си го на нейното.

Бутна една друга стена и кухнята я преместихме в хола. А кухнята стана детска стая. Пък сега не спира да мрънка, че от кухнята много миришело, като се готви, и по-добре било да не е слята с хола. Викам, ами то така си беше и тя оттам изпада съвсем в истерия и ми вика: “Какво искаш от мен? Искаш да ме довършиш ли?”. И така, като почне да вика, аз излизам да си купя една бира и да си я изпия пред блока. Ама, като се върна, тя не се е успокоила, защото не е имало на кого да се оплаква и да крещи, и като се връщам, пак ме почва от вратата: “Какъв ремонт направи? В целия апартамент има само един контакт, няма къде да си включа сешоара! Въобще не мислиш за мен. Несериозник!” Викам: миличка, спокойно, много те обичам, сега взимам бормашината и започвам да пробивам дупки за контакти. Ще имаш много контакти, обещавам ти. Тя ме гледа скептично и вика, ама наистина ли. И аз, като почнах с бормашината, а тя пък легна да спи. Та пак се ядоса, че не можела да спи. Ама викам, нали искаше контакти, как да ги направя, без да вдигам шум?! И тя пак:

“Ти въобще не мислиш за мен, не ме обичаш”.

• 

И спрях да правя контакти, пък тя почна да ми вика, че моят мързел пак е надделял и затова съм седнал на дивана пред телевизора. Едно нещо ме била помолила, контакт да ѝ направя, а аз – не, та не! Аз станах от дивана, дадох ѝ тапи за ушите и пак взех бормашината, да правя дупки. Кога гледам, аз цялата стена в дупки съм я направил, като електрическа централа е станало. Петдесет дупки за контакти! Май малко се престарах?! И моята като идва в хола и като видя всичките тия дупки, каза, че ѝ е лошо и припадна в ръцете ми. Вика: “Ти си ненормален, искаш да ме съсипеш, да ме подлудиш. Тези тапети толкова ги избирахме, най-скъпите ни ги докараха специално от Швеция, а ти съсипа всичко с тая бормашина!”. Но имаш контакти, мила, казвам ѝ аз. А тя вика: “Искам да се разведем”. И аз я прегръщам и ѝ казвам: “Ама това няма как да стане, миличка, защото ние не сме женени”. И тя избухва в ридания. На другия ден ми се извинява, вика, че това нейното било от хормоните и че искала да се оженим. За да можем да се разведем ли, смея се аз, като ѝ припомням вчерашните ѝ желания. А тя пак се разплаква и изпада в истерия.

Какви са тия хормони, не знам, ама тя постоянно си е така.

То явно характерът ѝ е такъв, хормонален?!

Все нещо иска. И винаги иска това, дето е другото. Например, ако не сме женени – иска да се оженим, ако пък сме женени – ще иска да се разведем. Ако съм си вкъщи, ѝ преча, ако съм навън, не мисля за нея и съм я изоставил. Ако я прегръщам, съм досаден, ако заспя веднага след вечеря – безчувствено дърво. Аз толкова я обичам и така искам тя да е щастлива и усмихната, а това е много трудно.

Преди време имахме черен мерцедес, тя каза, че иска бял. Купихме бял, тя каза, че бил вече ретро и било като в онази чалга песен: “Бял мерцедес ме преследва в живота”. Продадох го белия мерцедес и тя пак се разплака, че вече сме нямали дори кола, по-добре било да е ретро, но поне кола. Сега как сме щели да ходим до центъра? Казвам ѝ, с трамвая, и я прегръщам. А тя почва да ме удря с ръце и да ми казва да се махам от главата ѝ. Аз излизам от вкъщи и още докато съм в асансьора, ми се обажда и ме моли да се върна, че съжалявала. Прегръща ме, целува ме пет минути и ме пита миличко дали не можело да си вземем малка непретензиозна кола, като например “Ауди 7”, каквато имал съседът?! После казва, че иска да роди по-скоро. Тук вече няма как да ѝ помогна.

И тя наистина се ядосва.

Колко било тежко на жените, да носят девет месеца тия деца в коремите си, докато мъжете си живеят живота, сякаш нищо не се случва. Ами какво да правя, миличка? Питам я, а тя, нали се сещате, пак се разплаква! Това от хормоните ли е пак? Не знам. Викам си, като роди, най-накрая ще се успокои. И тя наистина роди, ама не се успокои. Бебенцето е много сладко – момченце. Тя като го видя, се разплака, че било много грозно и сбръчкано. Лекарката я успокоява, че всички деца са така, като се родят. А тя – ни приема, ни предава. Не го искала това дете. Викам, миличка, ще си направим ново, това ще го оставим тук и тя изпадна в истерия, как за пореден път съм показвал моята безчувствена мъжка същност и липса на всякакво разбиране към нея. Е, все пак го взехме детенцето вкъщи, но трябва аз да го къпя, повивам и храня, защото тя ми каза, че била направила достатъчно, за да го роди. Оттук нататък било мой ред да направя нещо в тоя живот. И аз нямах против – къпах си го малкия, хранех си го, а тя един ден идва и вика:

“Ама ти какво си мислиш, че ти си му майка ли?

• 

Какво го обгрижваш само ти, то е и мое дете. Я ми го дай да го покърмя малко”. Разбира се, миличка, как да не е и твое дете, казвам и ѝ го давам в скута. Целувам я с надеждата да се усмихне и да видя, че е щастлива и доволна, а тя пак ме гледа накриво: “Защо ми го даваш наядено? Пюре ли му даде? То не иска да суче от мен”. Ама, миличка, казвам, но тя не ме изслушва, а отива в другата стая и тръшва вратата на хола. Еми, това е жена ми, не знам хормони ли са, характер ли е, но вечно нещо иска. И когато го получи, иска друго. И после предишното и така до безкрай. Но аз си я обичам и ще направя всичко за нея, за да е щастлива, защото знам, че дълбоко в себе си тя е много мила и добра. Днес пък поиска вече да не е жена, защото не можела така да живее. С тия променливи хормони не издържала. Каза, че искала да бъде мъж, ей такъв като мен – безчувствен пън.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, юли 2018 г.

Актрисата (разказ)

Тази нощ бях с актрисата. Онази с хипнотизиращите зелени очи. Поглежда те и сякаш спирали започват да се въртят, като водовъртеж те понасят навътре в тях. Изгубваш се в нея. С нея се озовахме на купон с много хора, в луксозна къща, в Бояна. Поводът беше премиерата на новия филм на известен режисьор, в който актрисата играеше главна роля. На купона имаше сандвичи с червен и черен хайвер, и скъпо шампанско. Бяхме в групата на претенциозно облечени мъже с папионки, шалчета и модерни бомбета на главите. Някои от тях бяха театрални и кино режисьори, други неизвестни актьори, които искаха да пробият в киното. Всички те се опитваха да бъдат забавни, но егото им пречеше да бъдат наистина себе си, което ги правеше досадни и скучни. Ние се смеехме с тях, защото бяхме пиани. Актрисата дори спонтанно захапа падащия сандвич от устата на един от мъжете с карирано бомбе. В суматохата устните им се допряха. Залепиха се в неволна целувка. Целувката на шега, премина в страстни прегръдки и продължително въртене на главите, според извивките на езиците. Мъжът с бомбето от начало беше леко стреснат, но придобиваше все повече увереност.

Около тях, всички избухнаха във викове и смях, и се забавляваха на спонтанната сцена. След известно време, актрисата се отдръпна от мъжа, погледна го хитро и се усмихна:

– Видя ли! Ще внимаваш как ядеш сандвичи! Следващият път може да не съм наоколо да те спася!

След това заяви, че отива до тоалетната, за да си оправи грима и червилото. Мен, ме хвана за ръката да отида с нея, за да ѝ помогна. В тоалетната обсъждахме случилата се сцена, докато тя си слагаше наново червило и очна линия. Оправи с ръце дългата си червена рокля и каза:

– Хайде, готови сме. Идвай да ги подлудим тия задръстеняци!

Отидохме пак при компанията от претенциозни мъже и тя каза:

– Момчета, давайте шампанското! Ще правим свирки!

Режисьорчетата и актьорчетата се спогледаха смутено. Гледаха актрисата като абсолютно луда жена, която не знае какво прави. Целунатият със сандвича, с ентусиазъм донесе две бутилки шампанско. Актрисата взе едното, другото го подаде на мен!

– Хайде, ще правим свирки на бутилките, а те ще свършат в устите ни! – засмя се широко тя. – Хайде, бейби, започваме!

Двете надигнахме бутилките и като се поизпразниха се опитвахме да ги държим само с уста. Пенливата течност се разливаше по лицата ни и течеше надолу по вратовете ни. Около нас се беше събрала тълпа от зрители, всички от купона. Шоуто беше там, където беше актрисата. Помня, че целите бяхме обляни в шампанско и се смеехме.

В следващата сцена бяхме само двете, в голяма луксозна спалня с чисто бели чаршафи. Имаше две големи двойни легла. Тя – на едното, аз – на другото. Подскачахме върху тях, като деца и крещяхме. След това започнахме да прескачаме от легло на легло, надавайки бойни викове, когато се разминавахме във въздуха. Накрая, попаднахме заедно на едно легло. Тя падна върху мен и неволно се прегърнахме. Започнахме да се търкаляме в прегръдка от единия край на леглото до другия. Докато накрая не паднахме на земята. Там смехът ни изригна съвсем. Смеещите се устни се срещнаха и се докоснаха в бърза целувка. После се откъснахме една от друга и изтощени легнахме по гръб на пода. Гледахме тавана и все още се смеехме на пресекулки, вече успокоени от играта. След известно време, актрисата стана от пода, съблече червената си рокля през главата, махна сутиена си, извади кутия с цигари от чантата на нощното шкафче, легна на леглото, полугола и запали цигара.

– Хайде, събличай се и идвай при мен! Не мога да пуша с дрехи! – каза тя. – Някак си ми е по-освобождаващо и спокойно така.

Станах от пода и легнах до нея, без да се събличам. Тя ми подаде да си дръпна от цигарата ѝ. Усетих горчивия вкус на червилото ѝ по филтъра.

– Ей за такива нощи си струва да се живее! – каза тя, издишвайки цигарения дим.

– И свирките си ги биваше! – казах аз през смях.

– Да, свирки на бутилките с шампанско. Как хубаво се изливаше пенливата, студена течност в гърлата ни, още усещам мехурчетата как дразнят гърлото ми.

– Да, режисьорчетата бяха скандализирани. Гледаха като паднали от небето! – допълних аз.

– Вместо да разкопчаят панталони… те седят и гледат. Мъжки кокони! – отсече актрисата. – Ако не бяха гейове и на тях щяхме да им направим по една. Ама защо да се хабим като няма да оценят! Не останаха вече мъже, ей! Добре че се ожених навреме, когато все още имаше свестни мъже, които обичат свирки от жени.

Двете избухнахме в смях.

– Е, ти, не веднъж си се женила! – напомних ѝ аз, шеговито.

– Е, да, аз да се подсигуря. – засмя се актрисата. – Сега си имам трима истински мъже, трима, от които бивши, но си знам, че са истински и мога да им се обадя при нужда. Те ме научиха, че свирката решава всички проблеми.

– Е, как ги решава? – попитах наивно аз като ѝ напомних – имаш три деца от всеки един!

– Е да де, именно. Те са резултат от нещо повече. За това свирката решава проблеми, за да не се стига до повече!

Двете пак избухнахме в смях. Все още бяхме пиани.

Тя се надигна леко в леглото, изгаси цигарата си с пръсти, остави я върху чаршафите. След това преметна крак и седна върху мен, хвана лицето ми с две ръце, погледна ме право в очите и каза:

– Ако беше мъж, такава щях да ти завъртя, че да ме помниш цял живот!

След това започна да съблича блузата ми. Аз се смеех на тази нейна игра и не се съпротивлявах. После слезе надолу, разкопча колана и ми съблече панталоните. И двете останахме по бекини. Имахме еднакви – черни на дантели.

– Хайде ставай, да пушим на балкона, тука е задушно. – нареди внезапно тя и стана. – Нали ти казах, че обичам да пуша гола.

Излязохме на балкона на луксозната къща, в която се бяхме озовали. Виждаше се цяла София, обляна в малки нощни светлинки. Актрисата запали цигара, после ми подаде на мен от кутията и запали моята. Двете пушехме голи и гледахме светлините на града.

– Хубав ни е градът! – каза тя. – Особено нощем и когато си далеко от него.

Засмяхме се.

– А, този филм, все пак, добре ли се получи? Доволна ли си от ролята? – попитах аз изведнъж, като се сетих, че трябва да пиша рецензия за филма, бях поканена като журналист да отразя събитието.

– Режисьорът става, имаше идеи, но май нещо не му се получи. – отвърна тя, издишвайки дима. – Според мен, ме беше харесал главно за секс сцените. Аз там съм царица, мога да ги играя много естествено. Ама главната мъжка роля я беше дал на един дървеняк и нищо не стана. Мъжете и на кино вече не са като едно време. – Каза тя, погледна ме със зелените си хипнотизиращи очи, приближи се към мен, така че погледите ни се срещнаха съвсем близо.

– Само жените стават, разбираш ли! – отекна в тъмното, дрезгавият ѝ глас на пушач.

Усетих топлия ѝ дъх по устните си. След това ме целуна, леко, естествено, като на кино. Езикът топлеше моят и се разхождаше в устата ми. Гол и с дъх на цигари и шампанско.

В следващата сцена, вече беше сутрин, а аз вървях към редакцията. Трябваше днес да напиша рецензия за филма и за актрисата, в главната роля. Преди това, минах покрай театъра. Точно там, където тя играеше и често ходех да я гледам. Спрях се на входа да видя програмата. Вензапно, покрай мен усетих познат пърфюм, който ме накара да усетя и едно определено червило по устните си. Вдигнах глава и видях актрисата точно до мен, купуваше си кафе, от машината наблизо. Усмихнах ѝ се и казах:

– Здрасти!

Тя ме погледна студено, както гледа, когато е трезвена, сякаш никога не сме се виждали.

– Добър ден! – отвърна безизразно и продължи да чака кафето си.

Отместих поглед. Смутих се. Искаше ми се да ѝ кажа още нещо. Не можехме просто така да се разделим. Всеки по своята си работа.

– Хубав спектакъл се получи вчера! – казах аз.

– Да, така е. – отвърна студено тя. – Аз играя в него.

За миг настъпи тишина и погледите ни се срещнаха за кратко, но настоятелно. Тя продължи с едва доловима усмивка:

– Заповядайте отново, следващата седмица пак ще го играем!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, март 2021 г.