Изложба на Ивайло Пашкулски и Проф. Буян Филчев в парламента

„Момичето със зелените очи.“ Дърво, акрил. 2008 г. – Ивайло Пашкулски

Ивайло Пашкулски. Снимка: Бистра Величкова

„Настоящите скулптури са правени през последните 3-4 години. Не са правени за една изложба. Не исках да бъдат от един период неща, защото виждането на човек се променя във времето несъзнателно, изразните му средства се променят. Това са събрани неща, правени по различни поводи и изложби“, сподели пред OFFNews Пашкулски.

Слънцето и луната са едни от основните елементи, които винаги присъстват в творчеството на Пашкулски. Основните търсения, които вълнуват художника, са човешките взаимоотношения.

„В творчеството си търся отговори на въпросите „Какво сме ние? Какво е важно за

„Мъж. жена / Слънце. луна“. Дърво, акрил 2008 г. – Ивайло Пашкулски

нас?“. Моят извод е, че е именно това сливане на мъжкото и женското начало, вечността, стремежа да продължим рода, да оставим нещо след себе си. Другите, дребните неща, които всеки ден ни заливат отиват нанякъде…“, заяви художникът.

В скулпторите на Пашкулски закодираните символи са най-често противопоставянията – тъмно-светло, нощ-ден, слънце-луна, мъж-жена. Те се представят в тяхното взаимодействие и циклична повтаряемост.

В крайна сметка основните неща, които ни движат са слънцето, луната, деня, нощта, жената, мъжа, стремежа към вечната жена или въобще към човека, заключва художникът.

Между скулптурите са изложени и графики на Буян Филчев, които носят едно и също име  ”Посвещение”.

Тъй като изложбата се намира в парламента, гражданите ще могат да я посещават след предварително позвъняване и заявка за пропуск в пресцентъра или в отдел „Протокол”.

Снимка: Бистра Величкова

Ивайло Пашкулски е роден през 1965 година в София. Завършва Училището за приложни изкуства със специалност Дърворезба през 1984 година, а през 1991 година и Националната художествена академия (НХА) – със специалност Плакат.

След завършване на НХА започва да се занимава с живопис на дърво, графика и акварел. През 1992 г. заедно с проф. Поплилов и проф. Газдов е номиниран от Международния биографичен институт в Кеймбридж “Who is Who” и е включен в каталозите на института.

Проф. Буян Филчев е роден в София на 5 май 1952 година. През 1978 година завършва Висшия институт за изящни изкуства “Николай Павлович”, специалност Илюстрация и оформление на книгата. Работи в областта на графиката, живописта, илюстрацията и графичния дизайн.

* Дописката е публикувана с друго заглавие в OFFNews, 27 ноември, 2012 г.

Ружа Лазарова: Писателят навсякъде е маргинал

Ружа Лазарова. Снимка © Павел Червенков

Ружа Лазарова е българска писателка, родена през 1968 г. в София. От 1991 г. живее в Париж. Там тя работи като журналист по вътрешна политика в „Груп Монитор”.

Пише книгите си на френски език. Българския превод не го прави самата тя, а преводач. В сряда (28.11.) е премиерата на най-новата й книга „Органът на мълчанието” (изд. „Сиела”). В нея се разказва за необичайната любов между оцелял от нацистките лагери мъж психиатър на 70 г. и 35 годишната му пациентка анорексичка, жертва на комунизма. Действието се развива в Париж през 1990 г.

Ружа Лазарова доби популярност в България с книгата си „Мавзолей” (изд. Flammarion и Сиела, 2009 г.). Там тя разказва за преживяванията на три поколения жени във времето на комунизма. Книгата получи много положителни отзиви от читатели и критици. Номинирана е за четири престижни френски литературни награди.

Първата книга на писателката – „Кръстосани сърца” (2004 г.) – предстои да бъде преиздадена. Впечатляващото в тази книга е, че разказът се води от гърдите на една жена, които си имат имена – Жул и Жан.

За своя живот между България и Франция Ружа казва, че се чувства сякаш живее „между две реалности”. Засега планува да остане за по-дълго в България. Повече информация за Ружа Лазарова и творчеството й може да намерите в блога й.

– Новата Ви книга „Органът на мълчанието” излиза в сряда, тогава е и премиерата. Бихте ли ни разказали малко повече за нея? Доколко се доближава до предишната ви книга „Мавзолей”?

– В тази книга съм се опитала да продължа, да изследвам този сюжет за тоталитаризма. Този път съм включила и нацизма. Това е една среща между двама оцелели – един оцелял от нацистките концлагери, а жената е жертва на комунизма. Жертва може би е прекалено голяма дума, но все пак като прочетете книгата, ще разберете. В тази книга това, което ме интересуваше като тематика, е какви следи оставят тези тоталитарни режими върху хората. Дали в тях има някакви прилики. Като говоря за следи, става дума за съвсем конкретни неща – как ядат, как спят хората, дали имат кошмари.

– Съвсем в битов план?

– Да, съвсем в битов план. Как обичат или как не могат да обичат. Това е една връзка, която започва като терапевтична връзка и се превръща в любовна. По някакъв начин двамата се излекуват от миналото си.

– Героите в книгата българи ли са?

– Не. В началото не се споменава нищо, с изключение на Париж, който е декора на тази история. Жената е от Източна Европа, но не съм казвала, че е българка, въпреки че в текста има български думи. Другата тематика на книгата са думите. Цялата книга е построена на ключови думи. Например думата „стена” – за нея това е Берлинската стена, за него това е стената на гетото, преди да го депортират в концлагер. Такива едни ключови думи, които постепенно сменят значението си. Именно тези „key words” водят разказа и читателите.

– Това ли е Органът на мълчанието – езикът?

– Органът на мълчанието, както казва героинята, е един орган, който социализмът е развил у човека, един орган на мълчанието, който задържа думите. В един тоталитарен режим, когато произнесеш някои думи, те могат да се обърнат срещу теб и да станат опасни за теб самия, в случай, че ги чуе примерно някой агент. Точно този орган ги задържа. И тя мълчи, мълчи, мълчи… В книгата се разказва как този орган се е развил у всеки един живял през социализма и е задържал тези думи.

– Как се отразява на човек този орган, когато вече не живее в социализма? Той спира ли да съществува?

– Не. Оказва се, че той продължава да действа, за съжаление. Всъщност, благодарение на тази връзка, Органът може би ще се разтвори и ще започне да говори покрай тези думи. В тази книга се говори и за писането, и за интернет. Интригата, за която казах, е повод да разкажа за света.

– В предишната книга „Мавзолей” пак темата за социализма беше доста засегната. В това отношение до колко новата книга е различна? Какво е допълнителното в нея?

– В новата книга много по-малко присъства социализмът.

– По-скоро обръщате внимание на тоталитарните режими като цяло, а не само на социализма?

– На тоталитарните режими на 20-ти век, които все пак се свързват със социо-комунизма. Разбира се, че става дума за тези наши страни от бившия соцлагер. Като говоря за този социализъм, говоря за храната, за усещането от униформата. Чрез ключови думи разнищвам цялата униформа, за да се разбере защо тя може да накара някого да страда, след като няма нищо лошо в една униформа, това е просто една дреха. Защо тази униформа може да накара някой по-чувствителен човек да страда? За храната много съм говорила – за столовете.

– От 1991 г. живеете в Париж. Кога започнахте да преосмисляте този режим, за който пишете и се вдъхновявате? Или той през цялото време е отлежавал по някакъв начин?

– Въпросът с книгите е, че те излизат с голямо закъснение спрямо вътрешната ни еволюция. Аз тази книга я свърших преди година и нещо. Вече започвам да мисля за съвременното общество. Това е книгата, с която се надявам да приключа въпроса си за миналото и този опит от тоталитаризма да ми помогне да анализирам съвременното, глобализираното общество. Такова, каквото го познавам във Франция и в България.

– А като издавате тези книги, чувствате ли се излекувана от това време и че го махате по някакъв начин от себе си, така че да живеете по-спокойно в съвремието?

– Докато пиша, е много невероятно. После, като ги издавам… Не знам, тази идея за писането като лекуване лично аз от една страна я приемам, от друга – не съвсем. За мен това е друг процес. Креативният процес не е просто терапия.

– Вие пишете на френски език и на български. „Мавзолей” беше написана първо на френски и след това преведена. „Органът на мълчанието” също първо сте написала на френски. Защо избрахте този език, а не българския?

– Когато пиша на френски, не мога сама да се превеждам, липсват ми думи, не намирам точния еквивалент на български с това, което съм искала да кажа на френски. Затова за книгите, които съм написала на френски, имам преводач. „Органът на мълчанието” също я написах първо на френски, по-лесно ми е. Преводът направи Веселин Трандов. Той е бил редактор на сп. „Едно” известно време.

– С него дискутирахте ли превода?

– Да. Беше много интересно. Негово качество е, че е учил и френска, и българска филология. Аз не съм учила българска филология, а той има много по-задълбочен поглед върху българския език. Първо се уговорихме какво точно искам аз. Дадох му свобода при превода. Исках да има взаимно обогатяване. След това, след като получих неговия превод, малко го пренаписах, дори добавих нови неща.

– Книгата излиза първо на български език. 

– Да, първата й премиера е на български език. Книгата още не е излязла на френски.  Тя е много странна книга. Много е кратка и мъничка, но и концентрирана. Тази книга позволява, според мен, да се разкаже в 100 страници нещо, което би могло да се разкаже за 400 страници.

– Съкращавахте ли много в стремежа да бъде толкова кратка?

– Не. В самия процес на писане това ми беше като метод. Правя сравнение с изобразителното изкуство – дали ще бъде една реалистична картина, където всеки детайл е показан, както например една къща – дали ще бъде нарисувана с прозорците, с перденцата, первазите, саксиите и цветята или ще бъде едно бяло петно с червено петно отгоре, което създава същото усещане за къща… По същия начин ни влияе.

– Като писател къде се чувствате повече намясто, в България или във Франция?

– Сега останах малко повече в България, за да преоткрия съвременната българска литература, която малко познавам. Все още не мога да кажа къде се чувствам по-добре. Навсякъде ми е странно. Навсякъде писателят е един маргинал.

– Маргинал, който говори за големи неща?

– Voilà!

 Откъс от „Органът на мълчанието” на Ружа Лазарова, може да прочетете по-долу:

Единственият начин да се справя с глада в концлагера беше да го отричам. Повтарях си, че не съм гладен. Малко по малко си го внуших. Храната провокираше два типа патологични реакции: истерични или маниакални. Истериците се нахвърляха върху нея в момента, в който я получаваха и я

„Органът на мълчанието“ – Ружа Лазарова

унищожаваха за нула време. При мен рефлексът беше на маниак, той ми остана и до ден днешен: не ядях нищо, прибирах всичко за после. Икономисвах. Беше ужасно, сегам като си мисля, беше лудост.

Моите маниакални икономии мe възнаграждаваха: от време на време си правех малки угощения. Другите нямаха вече нищо за ядене, това добавяше към удоволствието. Скривах се добре, постилах някакъв парцал вместо покривка, режех хляба на съвсем, съвсем дребни хапки. Размесвах онова, което е останало от супата, от морковите, от картофите, понякога мармалад от ряпа. Мажех върху парченцата хляб, вкусвах. Бях щастлив.

Тази игричка беше опасна, тъй като останалите постоянно се опитваха да откраднат моите запаси, но тя придаваше някакъв вкус на живота. Понякога ме канеха две млади момичета, две сестри със сияйна хубост, в които бях влюбен, и аз се присъединявах на угощение при тях с моите петифурки.

Храната и нейното набавяне беше обсебваща грижа през социализма. Трябваше да притежаваш широки познания за магазините, за дните и часовете на доставките на различните продукти. Трябваше да се сприятелиш с продавачките, за да се сдобиеш с ценната информация и така да съставиш нещо като картография на глада. Трябваше да прекосиш два пъти града, за да намериш месо. Трябваше да дебнеш и да купиш по-скоро това, което се появяваше, отколкото да търсиш някакъв определен продукт. В дамските чантички винаги се намираше и мрежа за пазар. Една голяма част от живота на техните собственички беше посветена на сдобиването с храна.

– Бях много зле с покупките – признах си тъжно. – Винаги разочаровах майка си.

Когато пристигнех в месарницата, обикновено бяха останали само пакетчета свинска мас. На опашката ме пререждаха, продавачите ме лъжеха с теглото или пък с рестото. Все бях прецакана.

– Социализмът те караше да изгладнееш по един специфичен начин. Не се умираше от глад, но хроничният недостиг на храна и хаотичното й снабдяване предизвикваха състояние на постоянен стрес… Това ни правеше несигурни.

Бяхме изгладнели в главите си, психясали. Когато си я набавяхме, не опитвахме храната, а я поглъщахме, сякаш под заплахата на потенциална липса. По време на обедите в столовата наблюдавах движението на устите: като през прозорчето на перална машина виждах как храната се върти, а от нея ту щръкваше зъб, ту се мярваше червеното небце. Повдигаше ми се, но се насилвах да гледам; имах чувството, че разбирам нещо от социализма.

Най-страшно беше, когато някое ядене рискуваше да се развали.

– Тази мусака трябва да се изяде – съобщаваше майка ми.

– Не съм гладен вече – обявяваше баща ми, когото целеше повелителното изречение.

– Хайде де, напъни се малко.

– Не искам.

– Да я хвърля ли!

Баща ми отстъпваше театрално. Хващаше ядосано лъжицата и сипваше остатъка от съдържанието на тенджерата директно в гърлото си. Когато не можеше да излезе наглава с него, майка ми се обръщаше към мен. Аз навеждах очи с надеждата мълчанието ми да бъде изтълкувано като отказ. Тя повтаряше, че не бива да се изхвърля – необоримият соцаргумент, на който бе невъзможно да се откаже.

Някои спомени бяха мъчителни и грозни, на психиатъра казвах само най-същественото.

– Повръщането беше някакво освобождаване.

Беше бунт срещу нямането, срещу униформата, бригадите, срещу моите родители, които бяха огънати от системата, които се бяха научили да оцеляват и желаеха да ми предадат своето познание, за да мога да оцелявам и аз. Не исках тяхното наследство, нито да се адаптирам към режима, нито да оцелявам. Повръщах. Наслаждавах се на тази свобода няколко секунди. След това вината се изливаше в мен като водата в тоалетната чиния.

– Не чувствах нищо. Светлината винаги беше прекалено силна.

Ослепителното усещане, което придружаваше този спомен, произлизаше без съмнение от белотата на тоалетната чиния, на плочките.

– Беше студено.

Повърнатото беше топло. Рисуваше по бялата керамика на чинията абстрактна картина, която водата отмиваше на дълги ивици. Пусках я бързо, всичко траеше само миг.

– Сега ми изглежда ужасно.

Бях преплела крака, отчаяно се взирах в прозореца. Странна беше тази болка, към която бях обезчувствена тогава и която нахлуваше в мен двайсет години по-късно. За разлика от спомените, неясни и груби, тя беше точна, остра.

 Видео от интервюто с Ружа Лазарова

Премиерата на най-новата книга на Ружа Лазароваа „Органът на мълчанието“(„Сиела“)  ще бъде представена тази вечер (28.11.) от 18.45 ч. в галерия „Снежана“ в София. Книгата ще представят Емил Андреев и Светлозар Желев.

* Интервюто е публикувано в OFFNews, 26 ноември, 2012 г.

Деян Енев и Бойко Ламбовски: Добрата литература умива душите

Съвместната книга на Деян Енев и Бойко Ламбовски

След големия интерес към книгата “Деян Енев – Стихотворения / Бойко Ламбовски – разкази” авторите и издателство „Сиела” направиха втора премиера в книжарница „Книги и…”. Книгата представи Светлозар Желев. Откъси от нея прочете Калин Терзийски.

– Правите втора премиера на съвместната ви книга. Досега чухте ли някакви отзиви за нея?

Бойко Ламбовски: Да, чухме отзиви. Книгата за моя изненада се харчи, защото аз като автор на книги със стихове досега не съм свикнал да се продават много бройки. Особено тънко съчетание на комплимент с критика чух от една добра позната, която каза: „Като ти чета разказите още повече ти харесвам стиховете”. Това е много остроумно – хем е критика, хем е похвала, много изтънчено. Като цяло мисля, че ние сме професионалисти на перото и както и стиховете на Деян, така и аз се постарах това да бъдат текстове, от които в никакъв случай да не се срамуваме. Мисля, че нямам основание за това.

– Двамата се познавате още от сп. „Родна реч”, където сте писали като ученици. Спомняте ли си първите ви впечатления един от друг?

Деян Енев: Първо искам да отговоря на предишния въпрос. На мен особено ми е интересно сега мнението на поетите. Между другото чух вече някои добри думи от поети, които ценя и уважавам. Един от тях е моят стар събрат още от „Родна реч” Пламен Мавров. А за нашето дълго познанство с Бойко мога да кажа, че тогава той беше слаб, носеше очила и пушеше цигари.

– Чели ли сте си нещата един на друг? Коментирали ли сте ги?

Деян Енев: Да, разбира се, да.

Бойко Ламбовски: Много внимателно. Аз и досега помня някои негови неща наизуст. Примерно: „На мишките душите изскачат в мрака”, или пък един разказ, притча как татко му търси новороденото – търси го при талантливите, търси го при гениалните, накрая открива врата, на която пише „Деян Енев”. Вече изредил всички сакати, всички недъгави, накрая го намира… Четяхме се много внимателно, това беше една хубава школа и може би от там, от това писане на връстници човек се зарежда силно и се амбицира да бъде добър и да се занимава професионално с литература. А на нас с Деян може би ни даде допълнителен стимул фактът, че ни наградиха: него – за разкази, мен – за поезия. Дадоха ни по една първа награда. И от там предопределиха нашата съдба и ние решихме да бъдем писатели в този живот. Нещо, което следваме и досега.

– Имало ли е моменти, в които сте се разколебавали – дали все пак това е правилният път?

Деян Енев: Аз не, защото за мен писането не е професия, не е и занаят даже. За мен писането е начин да направиш хората по-добри. Може и да прозвучи малко високопарно, но аз съм убеден, че добрата литература умива душите на хората.

Бойко Ламбовски по време на втората премиера на съвместната им книга с Деян Енев. Снимка: Бистра Величкова

Бойко Ламбовски: Аз пък десетки пъти съм се чувствал изключително несигурен и в силата на въздействието на това, което пишеш, в необходимостта от него, в това, че някой ще го чете или ще има нужда. Изобщо тези моменти на съмнение са били много, продължават сега, продължават и в бъдеще. Но мисля, че не съм единствен в това съмнение, след всяко такова съмнение си зареден допълнително или си открил нещо ново, което ти дава още един стимул. Това са неизбежни работи.

– Някои ви нарекоха „батковците на българската следпреходна литература”. Вие чувствате ли се такива?

Деян Енев: Този някой е моят син, който написа това в блога си. Няма лошо, то е титла да си батко, не възрастов ранг. Така че звучи добре.

– Всъщност защо чак сега – 30 години след като и двамата се занимавате – единият – с проза, другият- с поезия, се решихте да пишете и публикувате в другия жанр?

Деян Енев: Аз мисля, че книгите си имат собствен път, собствена съдба. Тази книга доказа това, защото аз тези стихове ги имам от 17 години. Бойко също, води колонка във в. „Сега” от над 7-8 години. Много от тези колонки са чисти разкази. Така че не е добре погледнато нито за единия, нито за другия да демонстрираме принадлежност към другия жанр, но ето просто при една среща стана така, че се договорихме да издадем тази книга.

– Напоследък прозата навлиза много в поезията. Т.нар. „бял стих” без рима е доста популярен, много хора вече пишат така. Защо се получава това? Какви са ви наблюденията?

Бойко Ламбовски: Това е една световна тенденция, особено в Западна Европа, в Америка се пише така. Има много страни, в които литературната наука смята, че по някакъв начин атрибутите на класическата поезия – силаботоника, такива прозодийни елементи са изчерпани, защото там се пише поезия от много векове. И да кажем вече има някаква бедност на римата – в страни като Франция, например. Аз съм убеден, че в страни като нашата, където езикът е друг, пише се другояче, има възможност за използване на тези атрибути, за тяхното безкрайно обогатяване, поне на сегашния момент. У нас това все още е твърде подранила тенденция. Много харесвам хората, които могат да пишат модерно, но използвайки тези похвати на класическата поезия, т.е., които умеят да римуват добре, които знаят какво е ритъм, усещат го. Мисля, че това в България не е изчерпано, то не е старомодно. Старомоден може да бъде само авторът, който не притежава творчески качества. Според мен това може да се напълни със супер модерен смисъл. Един поет като Йосиф Бродски го доказва това, който е виртуоз на формата и при все това е ужасно модерен. Така че, аз лично уважавам това и това, и работя така и така. Мисля че в България, това навлизане на прозата в поезията, както го нарекохте, не е безкрайно и не е единствено.

– А доколко поезията навлиза в прозата?

Деян Енев: Мисля, че тук става дума за нещо, което можем да наречем поетическо светоусещане. За мен като автор това е много важно да присъства в един текст, все едно дали е поетичен или белетристичен. Аз търся в един текст предимно и главно това. После идват вече наредените в рими думи, думите с ритъм и т.н. Аз търся това. В моите стихове се опитах да покажа, че под обвивката на думите съществува нещо като поетична душа на текста. Тук, в рамките на шегата, искам да спомена думите на един поет, който казва, че: „Може да има поезия без рими, може да има поезия без ритъм, може да има поезия без смисъл, но не може да има поезия без едно от тези три неща едновременно”.

– Да очакваме ли нови експерименти в жанровата смяна на ролите – поезия и проза?

Деян Енев: Ако след време се появи такова нещо, пак ще го направим. Но пак казвам, това не беше нещо, което изкуствено сме го измислили, просто книгата даде този сигнал.

– Последно да ви попитам, мислите ли, че има възраждане на българската литература последните години?

Бойко Ламбовски: Аз не мисля, че тя е умирала изобщо, но смятам, че има едно ново поколение писатели, които не страдат от някои обременености на литературния живот от тоталитарните десетилетия. Тези обременености бяха свързани най-вече с това, че писателят беше обезпечен, абсолютно обезпечен като доход, като работа. За което пък трябваше да плаща с политическа лоялност. Сега идват едни много освободени млади хора, животът им е по-труден, но те пък така работят с много вдъхновение и според мен успяват да върнат част от читателите, които бяха зарязали изобщо българската литература и четенето й; Успяват да ги върнат и да ги привлекат отново в нейното лоно, което е прекрасно. И за това аз също ги харесвам.

Деян Енев: Аз мисля, че има възраждане, но мисля също така, че битката за читатели трябва да бъде постоянна и ежедневна. Тази премиера тук е част от това общо усилие на българските писатели.

Видео от интервюто с Деян Енев и Бойко Ламбовски

Видео от представянето на съвместната книга на Деян Енев и Бойко Ламбовски в книжарница „Книги и…“

* Интервюто е публикувано в OFFNews, 22 ноември, 2012 г.

Калин Терзийски: Медийните изяви не ме изморяват! Те помагат на писателя!

Калин Терзийски, сред приятелите си по-познат като Кайо. Снимка: Личен архив

Калин Терзийски (Кайо). Чували сте го. Виждали сте го. Може би дори сте го чели. Роден 1970 г., по професия лекар-психиатър, той е българският писател, който за последните 4 години стана един от най-известните съвременни автори. В периода 2009 – 2012 г. той издаде близо 8 книги. Между тях са сборниците с разкази „Имен ден за добрия човек”, „Любовта на 35 годишната жена”, „Има ли кой да ви обича” (получил европейската награда за литература, 2011г.),  романите „Лудост”, „Алкохол” (от една година се играе спектакъл по книгата) и др. Най-новият му роман „Войник”, излезе от печат преди седмица, от издателство „Сиела”. Книгата е написана за година и половина, с което се нарежда между най-дълго писаните книги от автора. „Писах я повече време, тъй като известността също отнема време и не можех да се концентрирам само в писане”, споделя той.   

Силно обичан от едни и безкомпромисно критикуван от други, Терзийски безспорно се радва на голяма популярност. Освен това, той е един от малкото писатели в България, който има щастието да изкарва хляба си само с писане. Хвалебствията той приема с усмивка, на критиките обръща гръб, а когато е на площад „Славейков” или в книжарница, с поглед търси своите книги прилежно наредени на сергии и рафтове. Когато ги види, се усмихва с умиление и сдържана гордост.

Калин Терзийски твърди, че не обича затворените литературни кръгове и клики. Въпреки това, самият той през 2006 г. създава литературния клуб „Литература Диктатура” заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов. Казва, че да си циничен означава да си искрен. И в разказите си той се стреми именно към споделяне на такива сурови истини. Не го притесняват острите критики относно честите му медийни изяви. За тях той казва: „Завистта се облича в рационална форма”. Медиите и популярността помагат на писателя, така че книгите му да се четат повече”, убеден е Терзийски.

– Кога разбрахте, че писането е вашата страст и искате с това да се занимавате?

– Много късно. Не по-рано от 36 години. На 26 години обаче започнах да пиша интензивно, за да изкарвам малко допълнителни пари към лекарската ми заплата. Аз работех медицинската си работа като вид странно хоби. Допълнително работех като сценарист и дописник във вестници и списания. Това ми носеше основните доходи и цял живот е било така. Започнах първо като сценарист. Около 7-8 години съм писал едно нещо, което е не само моя запазена марка, но на цяла група от подобни на мен писачи. Това са кратки абсурдистки неща, които могат да минат за пародии. Стават за сценарии. Нещо, което е философско, но и смешно и абсурдно. Например пародии на приказки, на литературни герои. Този тип писане в България, в новото време го отключи Людмил Станев. Аз винаги съм му благодарял. Той е човекът, който ми даде увереност. Прочитайки неговите неща разбрах, че и аз мога да пиша такива неща. А този, който ми е дал увереност в световната литература е Даниил Хармс. Людмил Станев, Даниил Хармс, след това аз, Емил Йотовски, Карбовски и т.н. Това е един маниер на писане, който ставаше за всякъде. Пишейки за „Каналето” те ставаха на скечове. Писал съм в едно хумористично приложение на „Труд”, след това в сп. „SAX”, конкуренция на „Егоист”. Сега планувам да издам и книга с неща писани тогава. Тя ще се казва „Смешният съд”.

– Как и защо се отказахте от професията на лекар – психиатър и станахте писател?

– Когато бях лекар имах голяма младежка мечта да се занимавам с психиатрия. Като се запознах с психиатрите обаче разбрах, че и при тях основното е жаргона, клюката, интригата. Живеенето вътре в една защитена от морето на големия живот среда не ми допадна. Това е една самодостатъчна среда. Като си психиатър си само психиатър, като си писател си само писател. Примерно сред работниците не е чак така. Никой дърводелец не казва – аз съм дърводелец. Той просто това работи сега, иначе си е човек. Това живеене благодарение на статуквото да си някакъв е доста жалка работа и аз за това съм се чувствал чужд и сред психиатрите, и сред писателите.

– Дори и сред писателите се чувствате чужд?    

– Да. Има едни такива писатели, които са много институционализирани. Те и това работят като държавна работа, и са завършили литература. Общо взето те живеят в литературата. Интересно обаче от къде пък пишат, защото човек трябва да има някакъв опит в живота, за да пише. Някой ще каже – не е така, той може да чете книги и пак да пише. Ти, за да познаваш човешките мотивации и човешките движения в пространството, трябва да живееш много. Не задължително, за да извлечеш сюжети. Просто, ти трябва да познаваш различни хора и ситуации, и най-вече да познаваш много добре различни свои състояния в различни ситуации. Защото човек може да опише достоверно нещо, само ако го е преживял.

– Вие казвате, че сте се разочаровал от психиатрията и тези кръгове. Когато навлязохте в кръговете на писателите как се почувствахте?

– Аз съм разочарован от всички “inner circles”,от всички затворени

Калин Терзийски. Снимка: Личен архив

кръгове. Както казах, аз се чувствам чужд и сред писателите. Истинските, големите писатели са саможиви хора. Те не се стремят към намиране на среда, която да ги подкрепя и среда, в която те да се чувстват свои. Само слабака има нужда от защитена среда. Слабите писатели се радват, че не ги четат. Радват се, че ги четат само техните познати и други писатели по приятелска линия. В България има цяла малка клика от такива писатели, които са си вътрешните хора на литературата. А такива като мен са външни за литературата.

– Някои хора обаче смятат, че вие сте вътрешен писател, поради факта, че сте добил популярност

– Аз съм добил популярност, но странното е, че точно вътрешните писатели не са добили популярност. Тях идеално си ги обслужват техни литературни, институтски, университетски затворени, защитени среди. Има разлика между човек с връзки и човек търсещ защитена среда. Има и хора, които имат много големи връзки, които могат да им помогнат за популярността им и т.н. Аз и връзки нямам, защото нито съм от род, нито през живота си съм успял да създам познанства, които да ми помогнат. Единственият ключ към мен е това, че днес съм станал в 4 сутринта и съм седнал да пиша.

Аз се блъскам със стени, това, което са стени в България – връзкарството, недоверието, негативизма. Една особена черта – ниското самочувствие на българина, което води до незачитане на всеки друг. Типичният българин си казва: „Аз съм нещастник, той е подобен на мен – българин, значи и той е нещастник, защо да му обръщам внимание?!” И на този феномен се дължи, че в България стават известни само хора, които живеят в чужбина и са признати там по някакъв начин. Всеки българин се смята за нещастник и за недостоен човек. И за това някой, който все пак по някакъв начин се е откъснал от тук, вече може да бъде ценен. За това и когато умре някой писател, той бива повече ценен. Той вече е откъснат от тук.

– В някои от текстовете ви се усеща цинизъм към живота? 

– Да, защото става въпрос за искреност.

– Циничност означава ли искреност?

По-скоро звучи цинично на тия, които смятат, че всяко необлечено в калъфа на благоприличието нещо е цинично. Това да кажеш на някой, че ще умре е цинично. Т.е. сурова истина. Но аз много държа на тази сурова истина. Аз държа и на прикриването на суровата истина, когато трябва. По принцип искам да събуждам хората като им казвам сурови истини. Истината, че ще умрем всички ние е важна за целите на живота. Ако човек няма постоянно тази ярка, сурова истина той живее като дете или по-скоро като глупак. „Memento mori” – „Помни, че си смъртен”. За това внимавайте какво правите, правете добро, танцувайте, защото ще се мре…

Калин Терзийски с любимата си котка. Снимка: Личен архив

– В началото, когато сте публикувал първата си книга и все още не сте бил познат като автор, усещал ли сте скептицизъм у издателя, а след това и у хората? 

– Аз с книги много късно започнах да се занимавам. Изпитвах едно младежко пренебрежение към книгите. И това е обяснимо. Имах една случка – един дядо, мой пациент, често ме спираше в двора на болницата и ми казваше: „Докторе, докторе, аз трябва да ви подаря нещо”. И един ден ми донесе негова книга с автограф. Той беше изключително изпаднал човек, който си живееше в психиатрията от години и моят все още младежки ум, правеше естествената асоциация – ето кой пише сега в България книги. И беше така.

Това беше най-непрестижното занимание. Ние пишехме в луксозни списания, които плащаха хонорар, колкото една лекарска заплата, за един текст (в сп. „Егоист”, сп. „Едно”). А по онова време, за да издадеш една книжка първо, че трябваше да си платиш, след това, почти до никой не стигаха тези книги, бяха с много лошо качество. Самата идея за литература в книгите беше непрестижна и пишеха предимно графомани. А тези, които имаха силна амбиция, пишеха по списания, където се чете много. Сега много от тях излязоха от списанията и издадоха книги – истинските хора на литературата.

– Кои са истинските хора на литературата според вас?

Мартин Карбовски, Тома Марков, Радослав Парушев, Богдан Русев, Момчил Николов, Васил Георгиев, и аз, и Емил Йотовски. От по-старите Деян Енев, Емил Андреев.  Изчезването на списанията вкара в книгоиздаването една голяма група наистина талантливи писатели, които преди това са били „лайфстайл” писачи.

– Но е имало и издателства, които са се съгласили да ги издадат?

– В края на краищата да имаш хляб, нож и сирене и да не искаш да направиш сандвич, е голяма срамота. Пък и имаше глад за български писатели.

– Тези писатели, които изброихте, до тях ли най-близко се чувствате като светоусещане и стил на писане?

– Тези писатели са нови и достатъчно смели да бъдат оригинални. Човек, който пише по старому, който пише, както се е пишело в социализма, той е или глупав, или мързелив, или страхлив. Механизма за издигане на авторитети и писатели все още подражава на онова наше срамно минало. А именно – чрез връзки, чрез познанства, чрез полудържавни механизми. Те стават чрез Комитета по култура или Европейската комисия по еди какво си… И тук някой ще каже – ти си носител на европейската награда за литература, тебе кой те уреди?! Мене ме избра една комисия, която не познавах до тогава. В последствие в нея се оказа Деян Енев, който харесва как пиша.

– Медийните изяви не ви ли изморяват?

– Не! Значи, човек се изморява, ако е слуга, ратай, въобще изморява се, когато не върши своя работа. Българинът трябва да усети какво е да вършиш своя работа и по този начин ще се промени много. Когато вършиш свои неща, когато правиш нещата за себе си, няма умора. Как така ще се умориш? Все едно да се умориш да живееш! Нали това е за мене, за моето име, за моето себеосъществяване, за да ми се четат много книгите, за да стигна до повече хора, за да кажа повече неща на хората. Това е адски важно.

– Чуват се доста критики относно честата ви поява в медиите. Как гледате на тях?

Калин Терзийски. Снимка: Личен архив

– Аз се сещам какви могат да бъдат тези критики. В психиатрията това се нарича рационализация. Рационализацията означава обличането в една благовидна рационална форма на едни, иначе неприемливи, дълбоки човешки страсти. Рационализацията е тип защитно поведение при по-интелигентни и образовани хора. Т.е. обличане в рационална форма на неща, които не изглеждат добре. Завистта се облича в рационална форма. „Ааа, той така опошлява литературата”, казват някой. Това е завист! Но дори пред себе си тези хора не признават, че завиждат, а обличат това в рационална критика. Критиката е вид рационализация, която прикрива едни жалки мотиви. Винаги! Някой страдат от това, че не ги показват по телевизията. Те си казват: „Аз не съм известен, не съм успял и вместо да взема една кофа кал и да залея Калин Терзийски, аз казвам – той прекали”. Ако се разрови в мотивите на поведението си, човек ще види, че го води злобата към успелия.

– Известността и популярността повече пречи или помага на един писател?

– Глупаците и тези, които не са популярни казват, че пречи. Напротив, помага изключително много, защото неизвестен писател, това е писател, който не го четат. А има ли писател, чиято цел е да пише, за да не го четат?! Това също е една рационализация, която се нарича още „гроздето е кисело”. Този тип хора си казват: „Аз не мога да постигна нещо и за това го отричам”. Т.е., когато не можеш да имаш нещо, ти го натоварваш с лоши качества. „А, известността ли?”, казва той, „тя е гадна, отвратителна, тя пречи!” Известността пречи от гледна точка на това, че ми отнема много време. Но за какво ми е това време, ако не пиша, за да стана известен. Вярно е, че аз съм написал едни от най-хубавите си неща, когато не са ме занимавали с известността ми. Обаче, това е много нещастно време, когато въобще не знаеш дали твоята работа ще има резултат.

– Това е интересно, защото много хора, мислят че вие не сте имал такъв период на „неизвестност”, а всичко е дошло така изведнъж.

– Ооо, аз съм имал такъв период в живота си, какъвто никой писател и много малко хора в живота си са имали. Значи, аз съм имал период в живота си, в който в продължение на една година не съм можел да стана от леглото, за да отида да си купя пиене, а изключително много ми се пие. Не просто ми се пие, а преживявам много тежка абстиненция. Който изживее такова нещо – да се пържиш в собствения си сос в продължение на години и да продължиш да пишеш в това време, всеки ден… Аз тогава написах почти всичките си важни неща. Аз правех така – през нощта се събуждах, изпивах 200 грама алкохол, за да мога да си доспя. Сутринта се събуждам и в най-добрия случай имам пиене в кухнята или още по-добре до леглото. Изпивам 100-200 грама и всичко е окей и сядам да пиша. Тогава писах всички тези абсурдни и смешни истории, написах наградения с европейската награда сборник „Има ли кой да ви обича”, „Сурови мисли със странен сос”. Романа „Алкохол” започнах да го пиша 4 месеца, след като спрях пиенето. През лятото на 2009 г. започнах да го пиша.

През 90-те, преди да изчезна от света, когато пишех по списания и вестници имах популярност като талантлив, млад, перспективен човек, който обаче си пийва. Тогава аз бях точно като героите на Керуак, като бийтническите герои – бохем. Бях на 30 години и добре знаех кои са моите прототипи. Започнах да се разочаровам от всичко, затварях се все повече и повече, откъсвах се. Всичко ми се струваше прекалено отвратително, заради това, че света не ме приемаше и не ми дава това, което аз смятах, че трябва да получа.

– А вие какво сте смятал, че трябва да получите?     

– Това, което получавам сега, може би. Ако ми беше потръгнало тогава може би щеше да се случи това, което се случва с мен, преди 10 години. Но тогава ситуацията беше неблаготворна, отблъскваща.

За да започна да пия, бях създал поредица от предпоставки – разделих се със семейството си, което ми донесе ужасно чувство за вина. Аз си казах – до тук беше живеенето, както се очаква и изисква от мен, сега вече ще живея, както на мен ми хрумне. И това беше като падане от 500 метра, но си заслужава. В романа „Войник” единият герой казва на другия: „Добре, че падна, иначе щеше да си висиш там”. Добре, че паднах, за да остана жив, за да се раздвижи нещо. Всички трябва да паднат, за да станат истински, иначе човек може цял живот да си пълзи. Ако падне, след това има шанса да се изправи в истинския си ръст.

– Този обрат в живота ви  – от неизвестен човек, страдащ от алкохолизъм и изведнъж известен писател с много книги какво ви донесе?

– Това са две крайности, които много си приличат. Човек живее предимно между събитията. Т.е. аз имам съвсем кротък живот и тогава и сега. Моят живот е едно скитане между блокове, улици…

– Какво беше нещото, което ви спаси от алкохолизъм?

– Преди казвах, че някакво обстоятелство може би е помогнало. Но човек не трябва да мисли че е жертва на обстоятелствата, те само помагат. Когато разбереш, че не си ти това, което външните обстоятелства ти казват, че трябва да бъдеш или трябва да правиш, започваш да се чувстваш добре. Например, едно външно обстоятелство е силния алкохолен глад, то е външно обстоятелство, то идва от тялото, то е чуждо. Трябва да разбереш, че тялото е нещо, което може да си играе с теб, както и душата, и чувствата са нещо външно. Но ти си нещо съвсем друго. Когато разбереш, че ти можеш да правиш, каквото искаш, тогава се чувстваш наистина свободен.

Най-новият роман „Войник“ на Калин Терзийски

– В романа „Войник” цитирате Августин Блажени, който казва, че „хората страдат толкова, колкото си позволят да страдат”. Смятате ли наистина, че ние сами можем да контролираме страданието си?

– Имало е времена, в които човек е можел да понесе какви ли не изгаряния на клада и да ги понесе с потресаващо достойнство. А в сегашните времена се оплакваме, че бензина е скочил с 4 стотинки. И това сравнено с времената, в които един човек се бори за идеите си и застава на кладата без да издава звук, защото така трябва! Ние сме най-бедните от богатия свят, но поне сме от богатия свят. Прекалили сме в наглото си обезсърчаване.

– Мислите ли, че романът ви „Войник” ще може да достигне до по-младите момчета, при които вече казармата не е задължителна?

– Да станеш човек, който е достоен за себеуважението си – това е темата на „Войник” и е валидна за абсолютно всички хора. Важното е до какви прозрения се стига, докато четеш.

– Как се справяте с негативните критики към вас и творчеството ви?

– Отчайвам се, самоубивам се и ми минава след това. Тъжно е да усещаш злобата на хората, но за циничен човек като мен, тя не е от значение. Аз знам, че хората не са нещо особено. Обичам хората, радвам им се, но чак пък като почнат да критикуват да им обръщам внимание… Все едно котката ми да ме критикува… Във Фейсбук направо са ме обиждали, а пък анонимни ме критикуват за публицистичните ми неща. Критиците се отнасят със злоба към мен. Когато, обаче не смяташ човека за нещо прекалено голямо няма как да се обидиш. Знам пристрастията на хората, малката им същност. Знам велики неща у хората, но те не са критиката. Който мине над това ниво, вече може да предизвика у мен чувството, че човек е нещо повече от тор, но докато живее в минуса, а не в плюса го смятам за едно неудачно животно. Човек става нещо наистина велико във възторга и в своята прекрасна положителност.

* Интервюто е публикувано с друго заглавие в OFFNews, 19 ноември, 2012 г.

Летището – замръзналото настояще преди полета

„Летище“ е най-новата постановка  в Младежкия театър

„Летище“ новият спектакъл в Младежкият театър. Снимка: Симон Варсано

„Уважаеми пътници затегнете коланите, изправете седалките, вдигнете сенниците на илюминаторите и се пригответе за излитане…“ Да обаче самолетът не излита. И вие оставате на летището. Пътят ви, плановте ви са замръзени. Не можете нищо друго да направите освен да чакате да пуснат полета за вашата дестинация. И докато чакате имате време да помислите, защото само когато пътят на човек е спрян и плановете му са променени от обстоятелствата, само тогава той се замисля на къде всъщност върви и къде иска да стигне. Тази идея е заложена в най-новата постановка „Летище“ в Младежкия театър, на режисьора Владимир Люцканов. Автор на пиесата е младата хърватка Тена Щивичич.

На летището се случва всичко, срещат се стари приятели, при които някога е горяла силна любов, но съдбата е предопределила тя да не продължи за дълго (Койна Русева и Атанас Атанасов); друга двойка, която водена от силната си любов по между си, пътуват на романтично пътешествие за Барбадос, на летището се разделят, защото единият признава изневярата си (Искра Донова и Бойко Кръстанов). Младо момиче от малък провинциален град в Русия пътува за Америка, където иска да работи като детегледачка (Елена

Елена Бърдарска и Стефан Мавродиев в сцена от спектакъла „Летище“. Снимка: Симон Варсано

Бърдарска). На летището тя се заговаря с възрастен мъж (Стефан Мавродиев), чиито син живее в Америка. „Защо искаш да заминеш за Америка?“, пита я той. „За да работя“, казва тя. „А не можеш ли да работиш там, от където идваш?“, пита пак той. „Не, защото аз искам да живея добре“, казва момичето.

Летището е като метафора на живота, като мястото, където хората се срещат, разделят, пристигат и заминават. Летището е като една преходна зона, ничия земя между мястото, където сме били и мястото, където искаме да бъдем, между миналото и бъдещето. Летището е настоящето, което за нас винаги изглежда като едно спряло време, в което нищо не се случва, което е само период, който чакаме да премине, за да отидем в бъдещето. Да полетим на там, където ни очаква щастието и по-добрия живот. А бъдещето все не идва, защото с всяка измината минута то се превръща в настояще. И ние така и не успяваме да излетим за избраната дестинация, просто защото макар и да са пуснали самолетните линии, за нашата дестинация местата вече са заети от пътниците с предимство. А нас ни пращат за там, за където са останали свободни места. Ядосваме се за провалените ни планове и полети, докато сами не съзнаваме, че може би по-добре от излитането за другаде е оставането там, където сме…

Койна Русева и Атанас Атанасова в сцена от „Летище“. Снимка: Симон Варсано

Актьорският състава на постановката е добре подбран и ролите пасват на актьорите. Доказала не веднъж професионализма си Койна Русева умело се вживява в емоционалните сцени – плач, притеснение, истерия, радост. С цялата палитра от емоции Койна жонглира непоколебимо. Атанас Атанасов, който й партнира показва изключително професионална игра. Това разбира се не изненадва никого. Познат на телевиозионните зрители като агент Колев, от сериала „Стъклен дом“, Атанасов е доказал се актьор и в театъра, и в киното. Напълно естествен на сцента, спокоен, с непринудени жестове и мъжки чар. Искра Донова (номинирана за “Икар” 2012) също демонстрира много добра игра в партньорството си с Бойко Кръстанов. Ролята на Бойко също е добре подбрана, така че да пасва на стила и възрастта му. Ангелина Славова и Николай Луканов пък разсмиват с превъплъщенията си на служители на летището, които от скука накрая се залюбват.

Двете стюардеси (Ярослава Павлова и Гергана Христова) пък разкриват драмата на онези млади момичета, които искат да обиколят света, но се оказва, че с професия като тяхната всъщност освен кошчета за боклук и невъзпитани пътници нищо друго не успяват да видят. Докато чакат на летището, със спрели полети, двете пият до забрава в бара, при най-комичния образ от целия спектакъл – турският барман (Вежен Велчовски). И тук е мястото да споменем за

Вежен Велчовски и Бойко Кръстанов на бара, който е разположен точно пред зрителите от първите редове. Снимка: Симон Варсано

бара, който е разположен точно пред зрителите. Това означва, че ако седнете да гледате представлението на най-предните редове ще можете да се протегнете и да отпиете от шампанското на Койна Русева или пък да се изкушите да дадете съвет на отчаяната героиня на Искра Донова, като приятелски я потупате по рамото. А защо не и да си поръчате нещо от бара, нима всички ние не сме заседнали в това летище, от което все чакаме да излетим за някъде… Нека поне, докато заминем, изпием по едно заедно…

Премиерата на постановката „Летище“ през месец ноември може да гледате на 15, 23 и 28 от 19.00 ч. в Младежкият театър „Николай Бинев“.

* Текстът е публикуван със съкращения и друго заглавие в OFFNews, 8 ноември 2012 г.

За какво ти е диплома? Предлагат ти 400 лв. заплата или безплатен стаж

АНОНИМНИТЕ СЪРДИТИ МЛАДИ ХОРА НА БЪЛГАРИЯ

Сърдит, млад, образован и… беден в България. Снимка: Интернет

Вие сте млад човек, току що завършил университета, с широки познания по специалността, владеете компютър, знаете два чужди езика и искате да се реализирате професионално…
Но, живеете в България! Добре е да има някой да ви издържа, докато работите и се реализирате… Това ще е първите няколко години. После ще можете да мизерствате на собствени разноски.
Така започват повечето обяви, които предлагат работа, а следващите изречения човек сам ги довършва.

Излиза човек от университета, пет години е полагал усилия, тежки изпити, опитвал се е да работи докато учи, родителите са го издържали, колкото могат. Всеки се е борил, за да получи висше образование, да успее да си намери по-добра и по-добре платена работа. И излиза с диплома по право, по физика, по българска филология и т. н.,

отваря сайтовете за търсене на работа и вижда:

„Търсим диспечер в кол център с два езика. Заплата между 800 и 1000 лева”. Над петдесет подобни обяви се появяват, в които висше образование не се изисква, а само перфектни познания по езици и то два по възможност, като английския не се брои. Парите изглеждат примамливи, но младежът не иска да кандидатства за тази работа, все пак пет години е учил.

Завършилият право, например, успява да открие обяви в интернет свързани с това, което е учил. Там той се сблъсква със следното: „Авторитетна кантора предлага стаж за скоро завършили юристи. Стажът е три месеца и е неплатен”. Страхотно! Следващата обява отново е за кантора, която пък предлага платен стаж за хора без опит, със скромното заплащане от 400 лева. След като се е сблъскал с останалите предложения, и като няма връзки с хора, които могат да го назначат на по-добра работа, младия човек се съгласява с втората оферта. Започва работа там, със съзнанието, че парите може би ще се увеличат с времето. След шест месеца уж пробният период продължава, на същата заплата. „Криза е, какво да се прави…”, отговаря му шефа „Навсякъде е така… Радвай се, че поне имаш работа!”. Значи, човек първо трябва да е благодарен, че въобще някой го е взел на работа, въпреки че има необходимите знания и умения, и, второ, да е още по-благодарен, че все пак нещо, макар и малко, му плащат!

Анонимните сърдити млади хора на България не забравят и не прощават, когато търсят своето спасение на Терминал 1 и 2. Дали ще се върнат? Снимка: Интернет

И ето, ентусиазираният младеж, който през цялото следване си е представял как ще стане професионалист по специалността си, е изправен пред трудния избор – да работи това, за което е учил и което иска, но да взима малко пари, които не стигат за нищо, или да отиде в кол център, да забрави всички тези пет години в университета, но да бъде финансово независим и да живее нормално?

Ако това въобще може да се нарече избор, той е много труден. Не са малко хората, които избират второто. И това не е изненадващо. Отидете, например, в бизнес парка, в „Младост 4”, в София и ще видите млади висшисти по различни специалности как стоят със слушалки по цял ден, отговарят на обаждания и практикуват работа нямаща нищо общо с това, което са учили. Да, но им плащат прилични заплати, които им позволяват да имат самочувствие и да са самостоятелни хора.

Е, трябва да се отбележи едно изключение – в България има няколко чуждестранни компании – австрийски, немски, американски и др., които плащат доста високи начални заплати, на скоро завършили младежи, според специалността им. Там заплатите започват от 1000 лева, с договор от самото начало и осигуровки на пълната заплата. Тези оазиси на един идеален свят, контрастиращи с българската действителност, обаче, не са много. Не са много и хората, които успяват да си намерят работа там. Също така, това далеч не е общия случай.

Друго нещо, което е интересно в обявите за работа е, че

изключително много се търси неквалифициран персонал

– продавачки, сервитьорки, крупиета в казина. „Търсим момиче с привлекателна външност, енергична, със средно образование. Всичко останало е в плюс”. Обявените заплати, далеч надхвърлят началните такива на висшистите. Сервитьорка или продавачка в МОЛ, взима около 800 лева. Но, когато човек със CV-и, в което пише, че знае езици, че има висше образование и т.н., кандидатства за такава позиция него не го взимат, защото му казват, че е прекалено квалифициран за тази работа!
Тоест, да имаш висше в България се оказва по-зле от това да нямаш. Защото като имаш висше не можеш да работиш нито по специалността, нито в по-ниско квалифициран сектор… Защо ли учихме тогава, се питат някои?

Много млади хора

завършват в чужбина и решават да се върнат

в България. Иска им се да помогнат на страната си със знанията си, получени навън. Надяват се, че чуждата диплома, както и владеенето на езика на страната, в която са били, ще имат авторитет у нас. Едва пристигнали, особено ако нямат връзки и познати, те се сблъскват с действителността.

За тях е същото – безплатен стаж или 400 лева на месец! Някои работодатели дори подигравателно им казват: „Е, че ти като си завършил в чужбина, та какво? Нямаш опит. Криза е. В България сме. Повече не мога да предложа…”

Създава се усещането, че държавата България води някаква негласна

Млади, дипломирани, с чужд език – готови за емигранти. Тук се търси неквалифициран труд. Снимка: e-vestnik

политика за потискане на младите хората с образование и принудителното им изтикване от страната. Може би, защото хората, които имат акъл, ще пречат? Мислещи хора, явно не им трябват. А това, дето все повтарят, че България има нужда от квалифицирани кадри е само шум. Квалифицирани кадри има, но те не могат да работят без пари!

Никоя европейска държава не мрази толкова много младото си население, колкото България. Тук младите са потискани.

Единствено у нас образованието е толкова ниско ценено

В Европа – също се наемат хора на стажове, но само докато са студенти. Тогава те имат право да им плащат по-малко пари – около 400 евро. Това е така, защото, докато са студенти, те са осигурени от държавата, живеят на студентски общежития, където плащат нисък наем и сумата от 400 евро, която взимат на стажа им идва в плюс. В този случай е оправдано подобно ниско заплащане. Когато обаче наемат млад, току що завършил човек, фирмите в Европа, нямат право да му плащат подобни заплати. Те плащат минималната сума, с която може да се живее – наем, храна. Началната заплата на младия висшист в Европа също не е висока за тамошния стандарт, но важното е, че той с тези пари може да живее, без да се налага родителите да му помагат. Друг е въпросът, че у нас заплатата за завършил – 400 лева, тоест 200 евро – е наполовина на тази, която европейците получават за студентски стаж…

В такъв случай,

извинете, че сме учили и сме образовани

Извинете, че родителите ни пенсионери или пред пенсия, се налага да ни издържат до 25 годишна възраст (а дори и след това!), за да може ние да работим по специалността си.
Извинете, че не сме попаднали на правилното място, в правилното време!
Извинете, че сме родени в най-бедната страна членка на Европейския съюз. Въпреки всичко ние искаме да живеем в България.
Ако смятате, че това е възможно да се случи с 400 лева на месец, това означава, че България не ни иска! Тогава не се учудвайте на статистиките за големия процент напуснали страната млади, които намират работа навън.
На нас не ни се заминава. Кой не би предпочел да бъде възможно най-близко да семейството и приятелите си?
Искаме да работим в страната си, но явно не може.
Терминал 1 и 2 ли се оказват универсалното решение? До кога?

* Публикация в E-vestnik, 5 ноември 2012. Препечатано в Svobodata. 

Излезе списание „Море“ – брой 2

Вторият брой на бургаското списание „Море“ – за литература, изкуство и култура излезе официално на 1 ноември тази година. Това е вторият брой за 2012 г.

Корицата на сп. „Море“, бр. 2, 2012 г.

В новия брой можете да прочетете разкази и стихове на следните български автори:

Едвин Сугарев

Владислав Христов

Мария Калинова

Мира Душкова

Марин Бодаков

Ивайло Иванов

Ясен Василев

Яница Радева

Радослав Парушев

Тодора Радева

Димитър Калчев

Мартин Колев

Росен Карамфилов

Филип Анастасиу

Бистра Величкова

Николай Петков

Милка Иванова

Николай Фенерски

Може също да откриете рецензии за следните нови български книги:

„От Медуза до Магрит” – есета по картини”, Митко Новков
„Не казвай на майка си”, Николай Фенерски
„Познанието и музиката”, Христо Димитров – Хиндо
„Пътеводител. Пътешествия, които влудяват”, Красимир Калудов
„Нищо трайно”, Манол Манолов

От Мая Горчева може да прочетете критическа статия свързана с балканската история и култура. Божидар Кунчев пък е публикувал текст в чест на 80-та годишнина на Иван Теофилов – поет, преводач и драматург.

История на сп. „Море”

Списанието е наследник на литературно-художествения алманах „Море”, който излиза за първи път през 1980 г. В него публикуват, освен утвърдени имена и такива притискани от цензурата, като Ивайло Петров, Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Иван Радоев, и др. Алманахът просъществува до 1992 г., когато с решение на бургаският Общински съвет е закрит. Последен главен редактор е Христо Фотев, а зам.главен – Янаки Петров.

От 1993 г. за своеобразен приемник на алманаха е обявено, маринистично издание „Море“. 2008 е годината на Вагабонт Медиа, който печели конкурсът за ново списание „Море“. Визията за изданието е, че то ще е печатното лице на местната култура, традиция, бизнес и община, ще се представят и важни личности от града.

По искане на бургаската писателска общност и изразеното мнение на бургаската културна общественост, през 2009 г. списание“Море“ трябвало отново да се превърне в списание за литература, изкуство, култура, реализирано от екип, живеещ на територията на общината, сведущ, както в местната специфика, така и в националните и световните литературни процеси и тенденции. Обявен е конкурс за идейно-тематична концепция на изданието. Авторитетно жури, избрано от бургаските писатели, решава да се повери списанието на настоящият редакционен екип – Ив. Сухиванов, Г. Ингилизов, Р. Друмев. Според концепцията на редакторския колектив Ингилизов-Друмев-Сухиванов изданието би трябвало да се реализира в 4 книжки годишно.

Информацията за историята на сп. „Море” е от официалния сайт на Община Бургас.