MoodMe – photos with emotional living portraits

MoodMe_logo2Have you ever thought of having a live photo avatar? Shooting a photo that afterwards smiles at you as if it is alive? Or watching your favorite football team playing and get emotional with your favorite football player? You can control your mood, putting either a smile or a sad face, only by clicking few buttons on the brand new application in the Apple store – MoodMe. The main goal of MoodMe App is to bring smiles to emotional engagement. It creates living emoticons with your face. Its value is to enrich engagement through emotions. MoodMe application transforms pictures into emotional interactive 3D Living portraits. The company also focuses on Sport Fans engagement and Consumer Apps.

Remember the first emotional expressions online, when internet, the online chats and virtual social life were young! On one of the first chat programs ICQ – we have learned how to show smiles or sad emotions composing them by combining brackets, commas, fullstops and other punctual signs, like this -> smile – : ), wink – ; ), sad – : (, angry – >:-/. Then all these expressions developed and we had the cartoon emoticons that we could paste next to our sentences online, like this: :-), :-(, ;-). By and by, we come to nowadays when the emotional engagement is super highly developed thanks to an international team of really creative people, establishing MoodMe. With MoodMe App there are no more emoticons, it uses photos of your real face and animate it in 3D version, expressing how you feel, online! Isn’t it amazing?

Have you ever been mooded?

“Have you been mooded?” – this is the question all the acquainted fans with the App ask all the others. “No?! Ok, let me take a shot of your face, and then I will animate it and put whatever mood you want – happy, sad, angry, playful. In addition, I can put you the shirt of your favorite football player or singer, even his hair, tattoos or bracelets”. All these is made possible thanks to this new application for living emoticons, created by MoodMe.
MoodMe is relatively young and new company. MoodMe_apple_app_picIt is existing on the market since almost 3 years. Recently its playful and enjoyable application started to attract the attention of photo maniacs, football fans, social network and mobile users. Its popularity is spreading so fast, that some say that soon the emotional photos that MoodMe produces will be implemented on social networks, such as Facebook, making them even more attractive. It means that, for example, your profile photo on Facebook with your face on it, won’t be still and boring anymore, staring at you with frozen look. With MoodMe it will be animated and will smile, could be also angry, sad, agitated, responding completely to your mood at the moment.

The office of MoodMe is based in… the World

Originally, the company MoodMe, was established in Luxembourg, 3 years ago. In March 2014, it opened also an office in Belgium. MoodMe Belgium is incorporated in Nivelles, following investment from Wallimage Entreprises. It has many other branches in different countries in Europe, in the Silicon Valley – in the USA and in Brazil. The company is planning to open even more offices around the world in the future.

Chandra de Keyser, CEO and co-founder of MoodMe

Chandra de Keyser, CEO and co-founder of MoodMe

We are talking about offices and branches, but if you ask the CEO and co-founder of MoodMe, Chandra de Keyser, he would tell you: “What does it mean “office” in nowadays super high tech world? Every place on Earth, where there is an Internet connection, can be your office!” He is not just saying it, he is really putting these words into practice. Every week, Chandra is in a different city, country or continent – either for presentation of the application and the work of MoodMe, for pitch, for meetings with investors or building partnerships. And no matter where he is, every week he has a meeting with the whole team of MoodMe, each one of the members, based in different country. Then how does it all work out? Where these meetings are happening? There is only one place where everybody can be in the same time, as Chandra said – no matter where on Earth each one is situated, this place is called Internet. So, if you wonder where exactly the real office of MoodMe is based, the answer is simple – in the World.

Chandra is making conference calls with the team online. Everyone gives a report of the work that is already done and the problems that appeared along the way. Also all the new tasks and working plans are discussed. What is more interesting is that all this completely new system and working style really works. If Google became legendary for its cozy and feel-like-home working environment, making you unwilling to leave the office, companies like MoodMe take it even further into that direction. They say: “Just let the people work at their homes”. And definitely, it looks like this is the future of the working policy and conditions of the modern businesses and companies. No more old school 9 to 5 working hours, pushing yourself to stay on your desk and waiting impatiently the day to finish. Companies like MoodMe establish the new philosophy – every hour is working, every hour is a break. It is because, everyone who decided to work for such a company really enjoys it and have fun while working.

Of course, the energetic, full of ideas and genuine citizen of the world Chandra de Keyser, does not exclude the need of real meetings in live with the whole team and talks in person. He smiles and says: “Of course, it is important to meet in person, because work can be done from distance, online, but drinking beer is something that should be done really in live”. May be this viewpoint is not surprising having in mind Chandra’s Belgian origin.

MoodMe_logoMoodMe inherited Mach-3DMach-3D-Logo

MoodMe inherited another company called Mach-3D. This happened in mid 2012 when Mach-3D was rebranded as MoodMe, a US and EU Trade Mark. Mach-3D inspires great speed of delivery and 3D animations and was Founded by Massimiliano (the Ma of Mach) & Chandra (the Ch) in early 2011 and incorporated as SàRL in Grand Duché de Luxembourg. Alessandro joined them as co – Founder. Mach-3D core technology is a Cloud Platform which creates, stores and animates 3D models of human faces, the Living Portraits (TM). Mach-3D was one of the first 4 startups selected to participate in the europe4startups programme which offers free Cloud for 1 year thanks to SecureIT as well as a package of marketing, legal & IP advisory services. Mach-3D opened a Silicon Valley office in October 2012 and benefited from a Grant from the Ministry of Economy to setup its office in Plug & Play Tech Center in Sunnyvale, CA.

If you would like to become one of the many fans and users of the brand new application MoodMe, you can download it from Apple store.

Or you can also try it, directly on your PC, online.

MoodMe managed to put a smile even to the great Bulgarian football player Hristo Stoichkov. Check it out:

Stay updated with all the news around MoodMe on the Official web page of MoodMe, Facebook, YouTube and Twitter.

„Double Delusion“ 2013 – review

Statistical review of the most read articles on the blog Double Delusion for 2013.

This blog was viewed about 19,000 times in 2013.

The concert hall at the Sydney Opera House holds 2,700 people. This blog was viewed about 19,000 times in 2013. If it were a concert at Sydney Opera House, it would take about 7 sold-out performances for that many people to see it.

In 2013, there were 54 new posts on the blog, growing the total archive of this blog to 90 posts.

The busiest day of the year was December 17th with 167 views. The most popular post that day was Невена Дишлиева-Кръстева: Избирам „свободата“ с рисковете и плодотворната мъглявина, пред „гарантирания“ месечен доход.

The posts that got the most views in 2013:

The blog was visited from 73 countries. Most visitors came from Bulgaria. The United States & Belgium were not far behind.

Click here to see the complete report.

Невена Дишлиева-Кръстева: Избирам „свободата“ с рисковете и плодотворната мъглявина, пред „гарантирания“ месечен доход

Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив

Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив

Невена Дишлиева-Кръстева е един от тазгодишните носители на наградата за превод „Кръстан Дянков” 2013 г., връчена от Фондация „Елизабет Костова“, на официална церемония през ноември тази година. Наградата беше дадена за превода на книгата „Творците на памет“ от Джефри Мур („Жанет 45″).

Невена Дишлиева-Кръстева е родена в Ботевград, през 1971 г. През 1998 г. завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с магистър по Българска филология и втора специалност Английски език и литература. Същата година, завършва семестриално и магистър по История на изкуството в Нов български университет. От 1997 г. работи на свободна практика като преводач на художествена литература.

В биографията си има множество преведени книги. Някои от последните заглавия включват „Възмущение“ от Филип Рот (Колибри, 2013), „Писмата на Джон Ленън“ от Хънтър Дейвис (Сиела, 2012), „Неохотният фундаменталист“ от  Мохсин Хамид (Жанет 45, 2012), „Моментът“ от Дъглас Кенеди (Колибри, 2012), „Непорочните самоубийства“ от Джефри Юдженидис (Жанет 45, 2011) и др.

През 2008 г. и 2013 г. Невена Дишлиева-Кръстева печели конкурс за участие в преводаческа резиденция в Банф, Канада. Три години подред е била финалист на наградата „Кръстан Дянков“ (2008 г., 2011г., 2012 г.)

През 2010 г. създава и свое издателство за художествена литература - ICU, от което до момента са излезли заглавия в авторство на Елин Рахнев и Керана Ангелова.    

В специално интервю за блога Двойна измама, Невена разказа за усещането, след получаването на наградата „Кръстан Дянков“, за трудностите с които се сблъсква преводача, когато се бори да пренесе посланието на думите и чувствата, от един език на друг, за избора ѝ да работи на свободна практика, за което някои „се заблуждават, че като си работиш вкъщи, значи си айляк“  и накрая разказа за най-новите книги от младото българско издателство ICU.  

- Невена, тази година получихте специалната награда „Кръстан Дянков“ за превода на „Творците на памет“ от Джефри Мур („Жанет 45″) от английски на български език. Какво означава тази награда за вас?

- Това е първата награда, която получавам за петнайсет години работа като

Книгата, за превода на която Невена Дишлиева-Кръстева получи наградата "Кръстан Дянков" 2013 г., връчена от Фондация "Елизабет Костова"

Книгата, за превода на която Невена Дишлиева-Кръстева получи наградата „Кръстан Дянков“ 2013 г., връчена от Фондация „Елизабет Костова“

преводач. Ще излъжа, ако кажа, че не съм радостна и развълнувана. Признанието за вложени усилия неизменно носи удовлетворение. Особено в култура като нашата, където рядко се случва да получаваш обратна връзка за работата си. Радостта ми е още по-изпълваща, защото е признание и за труда и професионализма на редактори, художник, консултанти, страньор… – един много силен екип.

- Преди това три пъти сте била финалист за наградата „Кръстан Дянков“ (2008 г., 2011г., 2012 г.), според вас защо именно с „Творците на памет“ успяхте да спечелите журито тази година?

- Мисля, че в случая немалка заслуга за решението на журито има сложността и литературните качества на оригинала. „Творците на памет“ е изключителна книга във всяко едно отношение. Разбира се, аз си обичам всичките „деца“, особено при положение че през последните години се радвам на привилегията сама да избирам текстовете, които превеждам. В този смисъл наградата си посвещавам и на другите свои автори и преводи – Рана Дасгупта, Зейди Смит, Мохсин Хамид.

- Казвате, че за превода на „Творците на памет“ сте работила две години. Това голям или малък период е за превод на подобна книга? С какви трудности се сблъскахте по време на работата си върху нея?

- Това е най-дългият период от време, което съм отделяла за работа върху превод. Разбира се, през това време съм вършила и много други неща. Оставях текста да отлежава, връщах се към него, стигах до страници, които не ме пускаха да премина нататък. Не знам дали времето е малко или много. Вероятно е точно толкова, колкото ми е било нужно. За мен беше важно да преодолея страховете си, че този текст ми е непосилен. За огромен късмет, имах на кого да разчитам за подкрепа.

Фондация "Елизабет Костова",

Фондация „Елизабет Костова“, от 2007 г. връчва всяка година наградата за превод „Кръстан Дянков“

Що се отнася до трудностите, свързани с превода на тази книга, те бяха от всякакъв характер: идиоми и езикови игри, жаргон, анаграми, панграми, азбучни списъци, изобилие от скрити и явни цитати, включително поетични (преведени от Манол Пейков), разказ от името на петима протагонисти, чиито гласове се редуват, терминология в различни области: химия, биология, медицина, литература, изкуства, литературни препратки. Много тежка и натоварваща в човешки план тематика.

- Кое е изречението, което беше най-трудно за превод?

- Трудностите в тази книга далеч не са в превода на конкретни изречения, както споменах и по-горе. Те по-скоро са съвкупност от много фактори. Но, за илюстрация, ето два примера:

NXB’s drug-induced synaesthetic forms include these four, along with twenty-three others: lazy tongs (extensible frameworks with scissor-like hands), swastikas, scutiforms (shield shapes), galeiforms (helmet shapes), rowlock arches, lumbriciforms (like earthworms), cochlears (like snail shells), quadrants (quarters of a circle), doughnut shapes, amygdaloids (almond shapes), anchor shapes, botryoidals (like a bunch of grapes), clothoids (tear shapes), ensiforms (sword shapes), infundibuliforms (funnel shapes), moniliforms (string of beads), pinnate shapes (feathers), sagittates (arrowheads), unciforms (hook shapes), villiforms (resembling bristles or velvet pile), virgates (shaped like a rod or wand), scroll shapes, and sigmoids (curved in two directions, like the letter S).

Провокираните от медикаменти синестетични форми при НКБ включват горните четири, наред с двайсет и три други: пантографски клещи (разтегаеми щипци с дръжки като на ножица), свастики, щитовидни, с форма на каска, като зидани арки, глистообразни, кохлеарни (като черупка на охлюв), квадранти (четвъртина от кръг), с форма на поничка, амигдалоидни (с форма на бадем), като котва, гроздовидни, капковидни, мечовидни, фуниевидни, като наниз мъниста, подобни на пера, като връх на стрела, извити като кука, четинести (като повърхност на кадифе), пръчковидни, като свитък и сигмоидни (извити в двата края, като буквата S).

Изброяванията и дългите изречения са обичаен препъни-камък във всеки превод.

Или тази анаграма:

M  is for the miseries of Menopause

O   is for the road to Oblivion

   is for the Tailspin of ageing

H   is for the feeling of Helplessness

  is for the feeling of Emptiness

R   is for my Rage over losing my Role of M O T H E R

М бележи злочестината на Менопаузата
А бележи пътя към Апатията
Й бележи Йезуитската природа на надеждата
К бележи приближаването към Края
А бележи Агресията ми, че губя ролята си на майка


Тук ключовият момент е Й. За колко думи с Й се сещате в българския език? Йероглиф, йога, йод… А думата „Майка“ е абсолютно задължителна в тази анаграма. Тоест, дума с „Й“ при всички положения трябва да има в нея.

Годишната награда „Кръстан Дянков” е учредена през 2007 г. от Фондация „Елизабет Костова“ и се дава за превод на съвременен роман от английски на български език.
Годишната награда „Кръстан Дянков” е учредена през 2007 г. от Фондация „Елизабет Костова“ и се дава за превод на съвременен роман от английски на български език.

- Има ли цитат или момент от книгата, които най-силно са ви впечатлили?

- В самото начало на романа се описва как Ноел, един от петимата главни герои, приема новината за смъртта на баща си – какво се случва в главата му. Обрисуването с думи на цветовите възприятия на един синестет е уникално. И Джефри Мур тук е невероятно картинен. Много силни са и дневниците на Стела, болната от Алцхаймер майка на Ноел. Паралелно с разпадането на паметта й, се разпада и нейният език – буквално е разглобен на парчета, които се разместват като блокчета от детски строител. Да се преведе такава реч означава първо да бъде реконструирана на оригиналния език, след което преведена буквално и разглобена наново на целевия език.

- Проблемът на главния герой Ноел Бурун в „Творците на памет“ е, че има много силна памет и не може да забрави нищо. Предимство или недостатък е неспособността да забравиш?

- В романа една от основните линии на противопоставяне е липса на памет – свръхпамет. И двете крайности водят до разпад на личността. Непосилно е за човек да носи бремето на цялото си познание, емоции, преживявания, без да има механизми на освобождаване.

- Като човек познаващ в дълбочина, колоритността и на двата езика – английския и българския, можете ли да кажете какви основни разлики намирате помежду им? Емоцията и чувствата различно ли звучат на двата езика?

- Благодаря ви за ласкавата оценка. Да кажа, че познавам колоритността и на двата езика в дълбочина, означава да изгубя хъса си за по-нататъшно ровене в дълбочина. Слава богу, още го имам. Според мен най-лесно се усеща разликата между двата езика, когато човек превежда собствени текстове. Тогава се чувстваш достатъчно свободен да изразиш една и съща емоция посредством различни думи и не се притесняваш толкова, че фигурата за нещо, което ти е на сърцето, е различна на двата езика. С чуждите текстове е по-сложно, защото интерпретираш. Затова и най-добрите преводи се получават, когато си достатъчно освободен да надскочиш графиката на думите и да превеждаш посланието между редовете. Разбира се, твоята версия за това послание.

Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив
Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив

- Как протича един работен ден на преводача?

- Гледа замислено през прозореца, пуши цигара от цигара, скрит зад дебели речници, и на пристъпи изтраква откоси от думи по клавиатурата. Шегувам се. През последните две години съм забравила какво е да отдавам цялото си време на преводите. Защото работя и други неща – било то поради влюбване в нови и интересни начинания, било защото преводач къща не храни. Така че денят ми минава разпиляно, а времето, което отделям за превод, не е по график. При всички положения предпочитам да е в по-безлюдната част на денонощието, по възможност без двете ми деца да ми скачат по клавиатурата.

- Бихте ли се радвала, ако децата ви наследят професията ви?

- Общо взето, натам е тръгнало. Синът ми е запален читател и често си отбелязва в книгите лошо звучащи на български изрази, или намира грешки и тича да ми ги покаже. А е едва на десет. Не знам дали ще се превърне в професионален интерес, но засега надава ухо. Бих се радвала, да. Преводът ми носи голямо удовлетворение и вярвам, че е достойно занимание. За дъщеря ми все още не мога да правя прогнози.

- От 1997 г. до сега работите на свободна практика. Това по-скоро желание за свобода ли е или принуда на времето?

- През този период съм работила и в издателство на щат, и в студио за превод и субтитри – с постоянен ангажимент, в офис. Студиото напуснах, когато се родиха децата ми, за да бъда повече вкъщи с тях. А издателството – беше драстично разминаване на интереси, ценности и приоритети. Оценявам, че работата там ме запозна с издателския свят, научих много за правенето на книги, ориентирах се кой кой е в бранша не само у нас, а и в световен мащаб. Но разминаванията със собственика постепенно взеха да придобиват застрашителни за душевния ми комфорт размери. И се махнах. Така че краткият отговор е: „От желание за свобода“.

Невена Дишлиева-Кръстева. Снимка: Личен архив
Невена Дишлиева-Кръстева. Снимка: Личен архив

- Има ли наистина толкова свобода в свободната практика, колкото всеки си мисли?

- И да, и не. Свободен си да разпределяш времето и ангажиментите си (стига да ги има), да решаваш кога ти е празник и кога делник. Но колкото и да си на свободна практика, книгите ги превеждаш за издател, с чиито срокове и изисквания се съобразяваш; съобразяваш се и с авторите си. Лично аз обаче се чувствам относително свободна по отношение на най-важните за мен неща – в човешки и професионален план. Тази свобода включва например силата да откажеш да се видиш с приятел, който се заблуждава, че като си работиш вкъщи, значи си айляк. Въпреки относителността на понятието „свобода“ обаче, без колебания избирам неговите рискове и плодотворна мъглявина пред „гарантирания“ месечен доход, регламентираният работен делник и Коледният банкет с колежките.

- Започнала сте да работите на свободна практика в доста трудни години за България, особено за преводачите. Имало ли е моменти, в които сте мислила да се откажете от тази професия и да се занимавате с нещо друго?

- Не съм мислила да се откажа. Как да се откажеш от любовта си току така. Работа, бизнес можеш да зарежеш, но за мен преводът е език. Моят език. То е като да рисуваш картини, или да имаш друг адекватен на натюрела ти начин на изразяване. Налагало се е обаче да работя и друго, за да оцелявам. Била съм учител по английски, продавала съм вестници, превеждала съм технически и всякакви други безумни текстове, правила съм книги по поръчка, подготвяла съм тръжна документация… Но аз съм преводач на художествена литература и всичко друго съм приемала за странични занимания или временни спасителни мерки.

- След толкова години детайлна и задълбочена работа с двата езика, не сте ли се изкушавала самата вие да напишете художествено произведение?

- Аз си пиша. Много от преводачите, които познавам, пишат. Но то е за лична употреба, рядко излиза от компютъра ми. Единствените случаи, в които съм споделяла написаното, е било пред колеги преводачи. Правили сме си такива вътрешни четения, като тайно общество на съмишленици. И, странно, текстовете ни си кореспондират по много особен начин. Не тематично, а като усещане, като регистър.

„Кукувицата“ от Елин Рахнев (ICU, 2012)
„Кукувицата“ от Елин Рахнев (ICU, 2012)

- От 2010 г. имате и собствено издателство ICU. Можете ли да разкажете малко повече за него? Защо решихте да го създадете? Към какъв тип книги сте насочени? Колко и какви книги имате издадени до момента?

- Идеята за издателството дойде в процеса на опитите ми да направя следващата стъпка към постигане на по-голяма лична свобода. За мен всеки елемент от раждането на една книга, е много, много важен. Всеки човек от екипа, всяка дума, корица, шрифт, избор. Отговорността и рискът да създадеш собствена издателска марка, да обгрижваш книгите от тяхното зачеване до разпространението им на пазара, да обменяш светове с авторите и да получаваш обратна връзка от читателите – искаше ми се да го изживея. Идеята си зрееше у мен бавно и напоително, докато един ден с Елин Рахнев не решихме да превърнем една негова пиеса, в чието написване участвах косвено преди доста години, в приказка. Андрей Кулев и Ася Кованова започнаха да я рисуват и преди да се запитам време ли е, готова ли съм да издавам, ще се получи ли, имах пред себе си страхотно красива история с великолепни илюстрации. Оттам насетне връщане назад няма.Книгите на издателство Ай Си Ю са нежни, безкомпромисно мои, такива, от които ме обзема топлина. Още преди да започна да издавам, си обещах, че мине ли ми през ум да примижа за нещо – все едно дали е качеството на хартията или на литературата, – ще спра.Книгите ми засега са само три. Освен „Кукувицата“, излязла в края на 2012 г., през

"Слънчогледи за Мария" от Керана Ангелова (ICU, 2013)
„Слънчогледи за Мария“ от Керана Ангелова (ICU, 2013)

2013 г. се появиха две книги на Керана Ангелова. „Един след полунощ“ е сборник с фрагменти, които се наместват в едно междинно пространство, на границата между художествената и документалната проза. Част от фрагментите са развити, опровергани от или по друг начин пренаписани в романите на Керана. Техни миниатюри. Другата книга се казва „Слънчогледи за Мария“ и е роман. Една читателка написа, че това е катарзисна книга. В нея има ужасно много болка, насилие, горчивина, неосъщественост, героите се лашкат между различни времеви и географски пояси, но в крайна сметка преминават през „игленото ухо на любовта“ и се пречистват. Грижата за този роман, извървяването на целия път от грубата идея за него, през живата връзка с читатели, обмена на енергии, чак до премиерата в София в края на ноември, ме изпълни с удовлетворение, каквото не съм очаквала, че може да донесе книга. До голяма степен това се дължи и на Керана Ангелова, с която всичко е любов. Занапред плановете ми са умерено оптимистични. Имам следваща книга в процес, дори две. За по-нататък не си позволявам да мисля, за да не се размечтавам твърде.

- И накрая, кои са творците на памет днес?

- Всеки човек на изкуството е творец на памет. Езикът на изкуството остава задълго.

* Интервю на Бистра Величкова с преводача и носител на тазгодишната награда „Кръстан Дянков“ 2013 г. – Невена Дишлиева-Кръстева

Бойко Ламбовски: Поетът е поет в някои мигове от живота. Иначе е мъж, жена, шофьор или безработен

Бойко Ламбовски. Снимка: Личен архив

Поетът Бойко Ламбовски. Снимка: Личен архив


Ръката и длетото методично
почукват Идеала. Става скучно.
Това е жилав навик – да си камък,
и бавен, мъчен подвиг – да обичаш.

Stone cutting

Hand and chisel carve methodically
The Ideal. It is a boring work.
A stubborn habit – to be a stone,
and a slow, hard exploit – to love.

Автор: Бойко Ламбовски
Превод: Анета Денчева-Манолова

Стихотворението „Каменоделство“ на поета Бойко Ламбовски представи България на ежегодния фестивала Транспоези (Transpoesie) в Брюксел, през септември тази година. Като част от фестивала, неговата творба, заедно със стиховете на още осем съвременни поети от цяла Европа, бяха поставени на спирки на метрото и градския транспорт, давайки възможност на повече хора да се докоснат до поезията на международно признати поети. Стихотворението на Ламбовски е избрано за участие в събитието под общата тема „Ангажиментът“. Освен на български, стихотворението е отпечатано на афишите и в превод на френски, фламандски и английски език. Стихотворението „Каменоделство“ е посветено на Едварда – героиня от роман на Кнут Хамсун, публикувано във втората книга на Ламбовски. Преведено е на 14 езика.

Бойко Ламбовски e роден в София, през 1960 г. Завършва Френската гимназия, а висшето си образование по Литература, получава в Москва. Той е автор на девет книги, лауреат на различни награди за поезия, между които „Владимир Башев“ – за дебютна книга, „Гео Милев“ – за принос в съвременното изкуство, „Дървената роза“ – за книгата му „Ален декаданс“ и др. Негови стихове са преведени на 20 езика. Отскоро поетът е и председател на българския ПЕН-център.

- Г-н Ламбовски, Ваше стихотворение вдъхва духовност на една от спирките на метрото в Брюксел, как се чувствате?

- Е, тази дума „духовност“ малко ме напряга. Разбира се, приятно е чувството текстът ти да става повод за размисъл на случайни минувачи, но не вярвам това да качва общото равнище на „духовността“ особено. Просто е хубаво да мислим повече, и да не го правим по стаден, а по индивидуален начин, да провокираме и изобличаваме щампите. А поезията е добър начин за подобно поведение, защото обикновено концентрира провокативност на интелектуално ниво.

- Бихте ли ми разказали малко по-подробно как се стигна до Вашето участие в ежегодния фестивал „Transpoesie“ в Белгия? Защо избрахте да участвате именно със стихотворението „Каменоделство“? Какво послание бихте искали да поднесете на публиката в Брюксел с него?

- Българският ПЕН-Център в лицето на дотогавашния му председател Георги Константинов предложи участието ми, заедно с Националните институти за култура на Европейския съюз (EUNIC) в Брюксел, и това бе подкрепено от нашето Министерство на културата, вероятно поради дотогавашните ми интензивни участия в международни прояви и наличието на доста преводи. Аз пък предложих „Каменоделство“, защото е кратко, и отчасти отговаря на темата на тазгодишния фест – „Ангажиментът“. Посланието ли какво е – нищо не е розово и романтично априори, дори любовта е труд.

Transpoesie Festival in Brussels

Transpoesie Festival in Brussels

- Стихотворението „Каменоделство“ е посветено на Едварда – героиня от романа „Пан“ на норвежкия писател Кнут Хамсун. В книгата героинята има романтична връзка с лейтенантът Томас Глан, бивш военен, отшелник и ловец. Връзката им обаче се оказва невъзможна. С какво ви впечатли тази героиня и защо решихте да й посветите стихотворение?

- Аз имам цяла книга „Едварда“, така се нарича третата ми книга. Кнут Хамсун е един от любимите ми писатели, а отношенията в романа „Пан“ между Едварда и Глан са за мен символ на земната любов – стремеж към идеала и невъзможност за постигането му, ерго – обратното на сладникавите представи за романтичен хепиенд, но и красота на живота тук и сега с неговите сурови противоречия. Едварда е илюстрация на антитезата любов-омраза, забележителна героиня, харесвам я.

- Стихотворението Ви е преведено на три езика – френски, фламандски и английски език. До колко според Вас превода на друг език променя посланието на стиха?

- О, това не знам, езикът е много сложна структура, и това могат да кажат само големи познавачи на френския, фламандския и английския. Големи познавачи на всеки език са впрочем поетите.

- Вие сте писател и поет, творящ на българския език, който е, нека го наречем „малък“ език. В световен мащаб се говори от много малък брой хора. Можете ли да кажете какви са предимствата и недостатъците на това и как такива езици могат да излязат на световната литературна сцена и да достигнат до по-широка, международна аудитория? 

- Трудно се излиза на широка аудитория. Но когато четях на български в „Паса Порта“ (в Брюксел, по време на фестивала Транспоези – бел.а.) стихотворения, които в същото време излизаха на видоестена зад мен едновременно на английски, френски и фламандски, чувах как публиката реагираше с „ах“ или с „оу“, точно в моментите, в които се казваше нещо парадоксално и важно, и на български. Повярвайте, тогава разбрах, че тази инициатива има смисъл, и че с добър превод и поезията може да прекрачи границите на езика си.

transpoesie- Забелязвате ли някакви общи тенденции в съвременната поезия и литература в Европа и в света днес? Във време на криза, в каквото живеем в момента, къде е мястото на поезията? Има ли въобще място за нея или и тя е в криза?

- Поезията не е масово изкуство, в редките случаи, когато се е превръщала в такова, обикновено е била товарена и с политически, дори публицистични функции. Докато е жив езикът, ще е жива и поезията, защото тя е и игра с езика, и възможност на човека на думите да живее втори живот, често по-смислен от първия.

- Европа е населена от много и разнообразни националности, всички със свои собствени характеристики, манталитет, начин на възприемане на живота, какво според вас е най-важното и същественото нещо, което обединява всички хора и нации?

- Хората се обединени от тайната на живота, от желанието си да надникнат в нея. А тази тайна има конкретни специфики, които правят живота толкова разнообразен.

- Как един поет оцелява в днешния материален свят?

- Не обичам хората, които се кичат с определението „поет“ непрекъснато. Поетът е поет в някои мигове от живота си, иначе е мъж или жена, или зъболекар, или журналист, или безработен, или шофьор и разносвач на пици, или учител, или пияница…Той не е нещо по-висше от другите хора, просто понякога му е дадена дарбата да извлича енергия от думите, която служи като кратък или дълъг проблясък. Този проблясък осветява част от тайната на житието, както за него, така и за някои други хора. През останалото време поетът оцелява като всички останали – така и трябва да бъде, впрочем. Така че бих приел по-лесно въпроса „Как един човек оцелява в днешния материален свят?“ И бих му отговорил – както понякога става, или остава поет.

IV-logoИнтервюто на Бистра Величкова с поета Бойко Ламбовски е публикувано първо на английски език в белгийското издание „Internal Voices“, 18 Nov, 2013 г.

English_flag_small2Английската версия на интервюто можете да намерите ТУК. The interview is available in English language HERE

Boiko Lambovski: „The poet is a poet only in certain moments in his life“

Written by Bistra Velichkova for Internal Voices

In September, poems were placed in metro, tram and bus stations throughout the city of Brussels, giving every passenger the chance to discover the work of international artists and providing everyday life with a new source of inspiration.

The poem Stone Cutting by Boiko Lambovski from Bulgaria, was one of eight poems written by European poets and presented at this year’s poetry festival, Transpoesie, in Brussels.

Transpoesie Festival in Brussels

Transpoesie Festival in Brussels

Boiko Lambovski is one of the most famous contemporary Bulgarian poets. Born in Sofia in 1960, he graduated from the French Language High school there and acquired his university degree in Literature in Moscow, Russia. He has published 9 books and is a laureate of many literary awards for poetry. His work has been translated into 20 languages around the world and he has recently become the president of the Bulgarian PEN centre.

I talked with Lambovski about his participation in Transpoesie, the position and possibilities for lesser-known languages in global literature and about how a real poet survives in the harsh economic climate of today.

„It is a very nice feeling to know that your poem allows casual passersby to read and think about it“, says Lambovski about his poem, which is now displayed in a metro station in Brussels. But rather than consider the effect his poem might have of on this broad audience as a whole, Lambovski sees poetry as more of an individual experience: „It’s better to think less about how it affects a group as a whole, and more about how it provokes and exposes a generally accepted framework on an individual basis. Poetry is good in this sense, because it provokes people to engage on an intellectual level“.

Boiko Lambovski was encouraged to participate in the Transpoesie festival by the chairman of the Bulgarian PEN centre at the time, Georgi Konstantinov, and the European Union National Institutes for Culture (EUNIC), in Brussels. He chose to present the poem Stone Cutting because he felt it corresponded well with the topic of the festival: Engagement. When asked what kind of message the poem was intended to impart, the Bulgarian author replied: „It is about this: that nothing is bright, pink and romantic a priori; even love requires hard work“.

Бойко Ламбовски. Снимка: Личен архив

Boiko Lambovski. Photo: Personal archive

Lambovski has dedicated this poem to Edvarda, a heroine from the novel Pan, by the Norwegian writer Knut Hamsun. In the book, the heroine has a romantic relationship with Lieutenant Thomas Glahn, an ex-military man and a hunter, who lives alone in a hut in the forest. Their relationship, however, is fated to fail. „Knut Hamsun is one of my favourite authors”, explained Lambovski. “The relationship between Edvarda and Glahn in the novel Pan is a symbol of the real love that happens in life; the one that strives for the ideal of the best love, but faces the impossibility of achieving it“, explains Lambovski. „This is the opposite of the sweet, romantic idea of love with a happy ending. It represents the beauty of life here and now, with its severe contradictions. Edvarda illustrates the antithesis represented in love and hate. She is a remarkable heroine. I like her.“

Stone Cutting, was originally written in Bulgarian, but has since been translated into English, French and Flemish. When asked about the issue of language, Lambovski admitted that it is difficult for literature written in a language that is spoken by only a small number of people to reach a wider global audience. At Transpoesie, he read his poem in Bulgarian, but with translation into English, French and Flemish appearing on a video wall at the same time as he spoke, Lambovski was able to hear people’s reactions to certain phrases and words; an experience he clearly appreciated. Thanks to good translation and international festivals such as Transpoesie, he strongly believes that „even poetry can cross language boundaries.“

When pressed on the relevance of poetry in a world beset by economic difficulties Lambovski conceded that „Poetry is not an art for the masses“ and that „in the few cases that it has been turned into such an art, it has been burdened with a political or even publicity function“. But he believes that as long as language is alive, poetry will be alive too, no matter in what kind of times we are living. For him, it is a language game and an opportunity for people to discover a second life, one which is „often more meaningful than the first“.

But then how does a poet survive in today’s world?

„I am not fond of those people who constantly ‘honour’ themselves with the title ‘poet’“, admits Boiko Lambovski. „The poet is a poet only in certain moments in his life. Otherwise, he is a man or a woman, or a dentist, or a journalist, or unemployed, or a driver, or he delivers pizzas, or he is a teacher, or just a drinker… He is not something more than or superior to other people, it is just that sometimes he is given the gift to derive power out of words and thus to provide illumination. This illumination lights part of life’s mystery, both for the poet and for other people“. „The rest of the time“, he says, „the poet survives as all others do. And it has to be like this. In that sense, it is more appropriate to ask to the question: „How does a man survive in today’s world?“ And here is my reply: either as I said above, like everybody else, or he remains a poet.“

Stone cutting

Hand and chisel carve methodically
The Ideal. It is a boring work.
A stubborn habit – to be a stone,
and a slow, hard exploit – to love

Author: Boiko Lambovski
Translation: Anetta Dancheva-Manolova

IV-logo* The article by Bistra Velichkova was published in the Belgium journal Internal Voices, 18 Nov, 2013

bulgarian_flag_smallThe interview is available in Bulgarian language HERE.

Строители на съвременна България или още будители

Честит 1 ноември, ден на народните будители на България! Родните будители днес са  строители на съвременна България. Свидетели сме на едно истинско възвишение на българската литература и култура днес. Разбира се кулата от духовни тухли по-долу се издига високо нагоре с още много имена, които не успяха да се съберат пред малкия фотографски обектив. Но ние знаем, че ги има и знаем кои са те – нашите духовни строители и майстори на словото. Благодарим ви, че ви има и че ни възвисявате днес, тук и сега! И ни карате да бъдем горди, че сме българи! Честит да бъде празника на всички наши големи духовни водачи!

Строители на съвременна България - 1 ноември 2013 г.. Снимка: Бистра Величкова

Строители на съвременна България – 1 ноември 2013 г. Снимка: Бистра Величкова

Богатство на езика (разказ)

 Разказът "Богатство на езика" от Бистра Величкова е публикуван във в. “Стършел”,  4 октомври, 2013 г., бр. 40. Разказът е включен за участие в конкурса "Чудомир", за къс хумористичен разказ.

Разказът „Богатство на езика“ от Бистра Величкова е публикуван във в. “Стършел”, бр. 40, 4 октомври, 2013 г. Разказът е включен за участие в конкурса „Чудомир“, за къс хумористичен разказ.

На спирката младо момче с руса разчорлена коса стоеше и чакаше автобуса. До него сякаш от нищото се появи едър мъж с вехти дрехи и протрити обувки. В едната си ръка държеше скъсан найлонов плик, а в другата – полупразна двулитрова бутилка бира. Погледна русото момче подозрително. Приближи се и демонстративно се втренчи в лицето му. Постоя така, примлясна с беззъбата си уста:

- Ти к’во? От къде си?

- Аз?! От Белгия, господине! – казва любезно момчето на развален български.

- Ааа, от Белгия. Добре, добре!

Мъжът се ококори на отговора и кимна одобрително.

- И к’во? Харесва ли ти тук?

- Да, да! Много! Тук е прекрасно!

- Ами ще ти хареса! Как няма да ти хареса. Те там тия при вас са… големи задръстеняци!

Русото момче го погледна объркано:

- Не разбира!

- Ами не разбира! Как ще разбираш като не знаеш български, нали те виждам! Аз съм пътувал, знам ги и вашите земи, и по Германия съм бил, строителен работник, всичко. Можех да остана там, ама не ми харесва, разбираш ли? Не мога да живея там! Седнете вие на маса и седите като бастуни, разбийш ли! Нема го живеца, живеца го немааа! Не е като тук, седнеш си, пийнеш, смех, щракнеш си с пръстетата, качиш се на масата, после под масата! Е това е! А при вас какво? Нищо!

- Нищо не разбира! – отвърна наивно русото момче, леко притеснено, че не схваща нито дума от това, което му говори мъжът на спирката.

- Ще разбереш, ще разбереш, спокойно! Постой малко повече тук и ще разбереш. Нема и да ти се връща в тая вашата скука. А ти к’ви други езици говориш, щото виждам, че на български май нема да се оправим?

- Езици? Говориш?

- Дойч, примерно, знаеш ли? Щото аз него малко така го знам. Овладях некои основи по строежите!

- Не знае, но говори француски, холандски, английски?

- Еее, махай ги тия, аз тия не ги знам! Француски! – подсмихна се мъжът като повтори последната дума.

Разказът "Богатство на езика" от Бистра Величкова е публикуван във в. “Стършел”,  4 октомври, 2013 г., бр. 40.

Разказът „Богатство на езика“ от Бистра Величкова е публикуван във в. “Стършел”, 4 октомври, 2013 г., бр. 40.

Той отпи голяма глътка от двулитровката, преглътна звучно и продължи:

- Абе, то аз дойч не го научих, щото не ми харесва! Дървен език! Не става! Български ти от колко време учиш?

- Български учи от два месеца.

- Еми браво! Ти сигурно за това време си забелязал богатството на езика? А?

- Богатство на език?

- Да, богат ни е езикът. Не е като при вас, само по една дума имате за всичко. Ние си имаме по неколко! „Да се напия” знаеш ли по колко начина се казва?

- Напия? – повдигна вежди момчето.

- Да! Да се напия! – повтори шеговито мъжът. Отпи пак, избърса се с ръкав и продължи с дрезгав глас. – Да се напия, да се напоркам, да се нальокам, да се накъркам, да се надрънкам, да се отрежа, да се освиня, да се нажуля, да се омажа, да се отвинтя, да си дръпна шалтера, да се намотам, да се…

Бираджията направи пауза, за да се сети още синоними, с които да се похвали. Но не можа и заключи:

- Е, това ти е богатството на езика, за това ти говоря, момчеее! Ще го научиш и ти, само остани още малко у нас.

- А колко думи има ваш език за работа? – попита неочаквано момчето, след като изслуша търпеливо събеседника си.

- Ооо, за работа ли?! – възкликна мъжът – И за работа си имаме много и вървят все по две – лесна работа, бърза работа, няма работа, оная работа…

- А при нас – една дума за работа! Довиждане господине, аз има работа!

* Разказът „Богатство на езика“ от Бистра Величкова е публикуван във в. “Стършел”,  4 октомври, 2013 г., бр. 40. Разказът е включен за участие в конкурса „Чудомир“, за къс хумористичен разказ.

„Внукът на Хемингуей” след края на света

 „На нас ни е дадено да разказваме само
за драскотините в паметта,
които кой знае защо,
още туптят, не зарастват.”

разказа „Светецът”

Рецензия на сборника разкази „Внукът на Хемингуей” на Деян Енев, изд. Сиела, С., 2013 г.

Рецензията е публикувана във в. "Литературен вестник", брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 4

Рецензията е публикувана във в. „Литературен вестник“, брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 4

Внукът на Хемингуей издаде нов сборник с разкази. Макар и не по кръвна линия, българският писател Деян Енев се оказва истински наследник по перо на големия американски писател Ърнест Хемингуей. Писателската родственост може веднага да усетите в минималистичното писане и на двамата, кратките изречения, пестеливостта откъм описания и прилагателни. Най-новият сборник „Внукът на Хемингуей” на Деян Енев е поредното доказателство за това, че България може да се гордее с истински съвременен майстор на късия разказ.

Разказите в книгата са дълги, колкото едно мигване на очите. Те показват бърза картина от действителността и докато мигнете, картината вече се е сменила с друга, следва нов разказ. Събраните истории представят един жив поглед на света. Ако можеше, писателят, не би си позволявал да затваря очи  дори за миг, за да не изпусне и стотна от живия живот, който минава през сърцето му като бодлива роза. Но той не може да направи това, защото животът и дрипавите човешки истории карат очите му да пресъхват. От болка. Тогава той за части от секундата ги затваря и умива видяното със сълзите и перото си. С едно мигване, писателят пречиства страдащите души, пречиства ги от живота, който е такъв, какъвто е – нито хубав, нито лош, нито смислен, нито безсмислен.

Деян Енев вижда и разказва за хора, които никой не забелязва. Това светоусещане ни е познато от предишните му творби. Писателят показва света на незабележимите хора, на маргиналите, на онези невидими ангели, които ние подминаваме ежедневно, забързани към своите неотложни задачи; Показва света на онези хора, които сякаш съществуват, за да пречистят душите ни. И ние все не ги виждаме. А може би и за това са толкова чисти тези герои, защото светът не ги забелязва. Забележи ли ги, веднага ще ги изцапа със своята суета и те вече няма да бъдат толкова болезнено красиви.

"Внукът на Хемингуей" - Деян Енев (изд. Сиела)

„Внукът на Хемингуей“ – Деян Енев (изд. Сиела, 2013 г.)

Героите на Деян Енев са трагични образи, тъжни, обречени, изгубени в хаоса на живота, сами. Въпреки всичко, те понякога, успяват и да се усмихнат. Тогава, още повече боли. Те са коминочистачи, които раздават късмет за 2 лева, те са цигуларки на Графа и Витошка, които си представят, че свирят в голяма зала, докато събират стотинки за възрастните си майки и малки дъщери. Те са хлебари, които дори когато нямат хляб, могат да заситят гладните за разбиране и съчувствие човешки души; Те са лястовици, които на булеварда сред профучаващи автомобили, мият стъклата на колите на богаташите. А богаташите удобно седнали вътре, се мъчат да се сетят как завършваше „онзи разказ на Йовков”. Героите в разказите са и артисти с ангелски крила, които трябва да опазят чисти на сцената, направена от кал. Те са жреци на времето, безупречни часовникари. И накрая, героите на Деян Енев са нещастни светци, които са готови да помогнат на всеки, с единственото, което имат – вярата.

Освен за незабележимите и истински хора, „Внукът на Хемингуей” е и книга, която разказва за липсите, за безвъзратно изчезналите места, за изгубилите се във времето хора, за отминалото детство, което в крайна сметка май остава най-смислената част от живота ни. Разказите обличат в думи големите празнини в душите ни, които е оставила преходността на времето. Те разказват за едно минало, чието съществуване настоящето поставя под въпрос. Имало ли го е някога? Имаме спомен за него, а то дали има спомен за нас? И до колко можем да сме равнодушни, когато видим местата на нашето детство и младост буренясали и изоставени („Мотопистата”, „Лодката”, „Ресторанта „Кристал”)? Понякога ги виждаме и ремонтирани и пребоядисани, което ги прави още по-чужди, още по-далечни („Паметникът”, „Песента на славеите”)

Макар историите на Деян Енев, в новия му сборник разкази „Внукът на Хемингуей”, да звучат като кратки парчета от симфония за края на света, с края на книгата краят на света на идва. Дори напротив. Той започва отначало, на чисто, наново. В разказа „След края на света”, писателят казва за героя си така: „Целият му живот беше изсечен като с длето върху скала от вътрешната страна на сърцето му, върху стените на този туптящ работлив космос. Една скала, която се свиваше и разпускаше”. Човешките разкази на Деян Енев затоплят и стимулират още повече тази гореща скала вътре в нас и ни помагат да продължим и след края…

* Рецензията на Бистра Величкова е публикувана във в. „Литературен вестник“, брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 4

Стихове на Неор Начев във в. „Литературен вестник“ – брой 27, 2013 г.

Стихове на Неор Начев във в. "Литературен вестник", брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 4

Стихове на Неор Начев във в. „Литературен вестник“, брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 15


Самоубийствата се случват в 5 сутринта -
кратък миг на яснота
на границата между две изкуствени реалности,
в който виждаме света какъвто е:
без нас


През първата половина на живота си
създаваме призраци,
които да ни дават липсващия смисъл
През втората половина ги убиваме
един по един
На края ни се иска поне един
да бяхме оставили жив
И тогава разбираме защо краят
е край


Създаде сам измамния си свят
от логика и ред,
защото на логиката
може да се вярва
Но пак ирационалността на истинския
те преследва
и с пулсиращото си сърце
и с кръвта на твоите спомени залива
абаносовото бяло на замъка от ред


Една пролет
като Май през ‘97-ма
със звук на онзи Ник Кейв,
който ме самоуби
като пропусна в мен любовта,
с дъх на целувка
и с усещане за най-красивата смърт,
след която всичко е само
бледо подобие на съществуване

* Стиховете са публикувани във в. „Литературен вестник“, брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 15


На червеноНеор Начев -  освен поет, автор на музикални рецензии, е и основното действащо лице зад българския дарк-уейв акустичен проект На Червено. Текстове и песни на групата може да намерите на следните линкове: сайт на групата, песни в My Space, Facebook, YouTube. Нетрадиционното му собствено име е резултат от опит на майка му, тогава докторантка по молекулярна биология, да впечaтли своя професор като кръсти първородната си рожба на името на разработвания тогава в лабораторията нов елемент, наречен “neomycin resistance element” или накратко “neor”. Впоследствие опитът се оказва неуспешен в повече от един аспекта.

Други статии на Неор Начев в “Двойна измама”

Кариера в България. Защо НЕ!

Кариера в България. Защо НЕ! Колаж на логото: "Двойна измама"

Кариера в България. Защо НЕ! Колаж на логото: блогът „Двойна измама“

Кариера в България. В IT или в кол център. Защо не? В момента това се оказват най-печелившите възможности за кариера у нас. Това стана ясно от поредното изложение за работа, което се проведе на 12 септември 2013 г. в Интер Експо центъра в София, под мотото „Кариера в България. Защо не?”. Форумът е насочен предимно към младежи с образование и опит в чужбина, търсещи реализация в България. Седмици преди събитието медийното и интернет пространство бяха пълни с рекламни информации за предстоящия форум, пускаха се интервюта със завърнали се от чужбина млади българи, с висше образование, които успешно са си намерили работа в България и са доволни от живота тук. Промотираше се колко много фирми ще участват на форума, как това е чудесна възможност да се срещнете лично с работодатели и да обсъдите свободните позиции съответстващи на образованието ви. Твърдеше се също, че интересът към форума е толкова голям, че ще се допускат само хора с предварителна онлайн резервация. В последствие се оказа, че няма никакъв проблем да се регистрираш на място, преди да влезеш. Трудно е да се каже, че имаше навалица и тълпи от заинтересовани младежи в Интер Експо центъра.

Както често се случва в България и това добре звучащо събитие се оказа в клопката на надута рекламна кампания и сериозно разочарование от това, което в действителност се оказа форумът. Изложението беше основно на два етажа – на единия бяха представени фирмите участници, на другия се провеждаха лекции и презентации, на теми свързани с намирането на работа в България. Броят на представилите се фирми беше доста ограничен. Етажът с щандовете им се минаваше за около 40 минути. Освен това и като предмет на дейност повечето бяха идентични. Едната голяма група компании бях свързани с компютърния, IT сектор – HP, IBM, VMWare и т.н. Другата голяма група от фирми бяха за подбор на персонал – Adecco, Manpower и др. Но да не се объркате случайно, че последните наемат хора в най-различен спектър на дейности и с различни професии. В разговор с младо момче с костюм, представител на една от фирмите за подбор на персонал, стана ясно, че те търсят персонал предимно за IT компании. А да, и за „специалисти” в кол центрове. Всъщност в момента кол центровете са възможност за хора с хуманитарно образование и чужди езици също да влязат в IT индустрията, която в момента май е една от малкото добре платени сфери у нас.

Това се оказват двете най-перспективни и печеливши професии днес, в България – IT специалист и телефонист с поне два езика в кол център. Какво си учил няма значение. И в двете сфери взимат хора с всякакъв вид образование и опит, предлагат обучение и си в играта. Поклон и благодарност за подаянието от западните фирми, които аутсорсват дейността си в бедната ни страна. Какво благородство – дават ни работа, дори предлагат безплатно обучение! А ние тук се радваме, че правим кариера в България! Защо не?

Трябва да се отбележи, че на форума имаше представителства на една-две банки, на българските мобилни компании, на няколко фармацефтични фирми и др. Когато, обаче стане дума за кариера при тях, се усмихват широко, вдигат рамене и казват, че по принцип в момента не търсят хора, нямат отворени позиции, но кой знае, всичко ставало, вие пращайте CV, ако искате го дайте още сега, пък се надявайте! Виж за безплатен стаж всички са със широко отворени врати. Заповядайте още утре на интервю! Това може би трябваше да представлява „срещата с работодателите”, за която говореха в рекламите и промоциите за кариерния форум!

Самите хора, които представляваха фирмите на щандовете можеха да дадат не повече информация от това, което човек би могъл сам да намери в интернет. Повечето фирми, като техни представители бяха сложили млади, добре облечени момичета (може би стажанти), които докато пърхат с плътно гримирани мигли, обясняват най-общо за това колко е успешна тяхната фирма и за големите възможности за развитие, които предлага. Стигне ли се, обаче, до конкретика за реална работа, за това как ти с твоята специалност можеш да бъдеш полезен в компанията, се удря на камък. Момичетата се усмихват чаровно и казват, че всичко останало, което не са ти казали го пише „в ето тази броушра” (дават ти я), както и „на сайта на компанията” (дават ти визитка с онлайн адреса и телефони). И понеже изпитват леко неудобство от смутения ти и неудовлетворен поглед, ти тикват в ръцете по една рекламна химикалка и тефтерче с логото на фирмата, за компенсация. Посетителите на форума очакваха, че ще се срещнат наистина с работодателите на компаниите, а те явно не приемат особено на сериозно подобен тип изложения и срещи, и решават, че за тази формалност не е проблем, ако просто има някой усмихнат младеж на щанда им, който да има вид на успяващ.

На този кариерен форум насочен предимно към IT сферата, беше дошло момиче скоро завършило „Архитектура”, със специализация в Англия. Обиколило няколко пъти етажа с щандовете и видяло, че няма нищо подходящо за нейната специалност. Понеже, така и така е дошла до тук решила да попита някои от големите международни компютърни компании какви възможности за работа би могла да има при тях. След споменаването на образованието си по архитектура, разбира се, се сблъскала с учудените погледи на представителите зад щанда. Те бързо подминали тази информация и я попитали какви езици знае. Английски и немски, казала тя. Това вече им прозвучало по-адекватно умение и веднага казали, че имат чудесни позиции в контактен кол център. Момичето кимнало смутено. А отсреща, стегната в костюм HR-ка й казала, че все пак трябва да се съобразява с пазара, в момента се търсели хора с езици и компютърни умения. „Като млад човек е добре да сте гъвкави и да сте готови да промените курса си на професионално развитие”, посъветвала тя.

Изложението „Кариера в България. Защо не?” се оказва, че не предлага по-широк спектър от фирми и компании, в различни области. Явно такова е положението и на пазара на труда в момента у нас. Но нека тогава, следващият път името на форума бъда – „Кариера в България в IT. Защо не?” Така ще е по-фактологично издържано и няма да е подвеждащо. Защото се оказва, че кариера в България има за хората от точно тази определена сфера, а за всички останали области като архитектура, медицина, учители, преподаватели, въобще хуманитарни науки и т.н. кариера просто няма. Няма пари. А идеята всички да се преквалифицират в компютърната област, за да имат кариера и нормален живот в България изглежда малко абсурдна!

Анти стрес топка - Това си ти!

Анти стрес топка – Това си ти! Снимка: gizmowatch(dot)com; for non-commercial use

И така, накрая излизаш от кариерния форум с хартиено пликче с рекламни брошури на фирми, няколко визитки, рекламни тефтерчета, ключодържатели, химикалки, и си отново без перспективи за работа по специалността ти, която уви не е в IT сферата. „Да променя курса на професионалната си реализация?”, повтаряш си наум съветите, които си научил от форума и се замисляш. От пликчето с рекламни подаръци вадиш анти-стрес топката и започваш да я стискаш здраво. На нея пише – “It’s you” – Това си ти – гумена топка, която мачкат и се опитват да моделират, докато си търсиш кариера в България. Защо не?!

*NB! Подобно критично отразяване на това събитие едва ли ще видите в утвърдените медии, тъй като голяма част от тях са медийни партньори на кариерния форум. В такива случаи се пишат само хубави и хвалебствени думи и статии (най-често копи-пейст на пи ар съобщения). Оценявам усилията на организаторите на изложението и ни най-малко не целя да омаловажа техния и на участниците във форума труд, но мисля че медиите не трябва да губят основната си функция на обективен и критичен наблюдател на събитията.