Тъгата по невъзможното завръщане към чистотата и невинността в „Детска стая под наем“ на Анна Лазарова(Scribens, 2023 г.)
Анна Лазарова дава детски стаи под наем за всички, които искат да върнат времето назад и да бъдат отново деца. Това се случва чрез стиховете ѝ, във втората ѝ стихосбирка „Детска стая под наем“ (Изд. Скрибенс, 2023 г.). Редактор на книгата е Йорданка Белева. Дизайн на корицата Яна Георгиева.
Дебютната книга на Анна Лазарова „Вкъщи всички вечерят отделно“ (Изд. „Университетско издателство“) излезе през 2016 г. Тя се появи в резултат на спечелването на Голямата награда от Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ в Шумен през 2015 г. За дебюта си получава съпътстваща награда от литературния конкурс „Южна пролет“.
Самата авторка в интервю споделя, че между двете ѝ книги има връзка, освен по сходство на темите, но и по отношение на корицата. При първата книга, има затворена врата, а на корицата на втората – вратата вече е отворена и читателят е допуснат вътре в най-интимното, и лично пространство на автора – детската стая, мястото на спомените, на миналото.
Във втората книга „Детска стая под наем“ виждаме отново въпросите, които вълнуват Лазарова, още от първата, а именно екзистенциалните теми за смисъла на живота, за преходността, за трудностите на порастването, отминаващото време, отиващата си младост и тъгата на старостта. Също така, загубата на наивността и чистотата на детството, загубата на близки, загубата на себе си и неизбежното поглъщане от живота, който с препятствията и трудностите си, те принуждава да станеш „голям“ човек, възрастен.
Поколения
Пораснаха мечтите ни за деца вече не бъркат с цяла ръка в буркан със сладкото и няма призраци под леглата им случи се бавно но неочаквано първо започнаха сами да се обличат после се изучиха и станаха конкретни повярваха в каквото си решиха заспиваха със собствени идеи накрая и те замечтаха за пътешествия и трибуни за срещи и за други по-добри родители (стр. 50)
От стиховете на Анна Лазарова се усеща меланхолия и тъга по неспособността да спрем времето, да останем завинаги в спокойствието и уюта на детството. Порастването е неизбежно, безсмислието чака да му измислим смисъл. И докато се сбогуваме с детството и правим трудния преход към света на „големите“, ние попадаме в едно мрачно и тъмно пространство. Това е място между двата свята, където не сме нито малки, нито големи, а сме подобно светулки в тъмното. От нас зависи дали ще си създадем светлина.
В очакване
първата светулка за сезона ще става майка вече натежава светлината ѝ сега лети ниско оглежда хората и внимателно избира тъмнина за малките си (стр. 7)
„Тъмното“ и като дума, и като символ присъства в много от стиховете на Лазарова: „да бъдеш безупречен към тъмното си“, „научете на тъмно децата си“, „нощните прозорци са кокичета, / пробиващи снега на тъмнините“, „откакто се завиваш презглава да се предпазиш / си знаеш – не е страшна тъмнината“. Тъмното е пространството на усамотение, там където не се вижда нищо, а и ти самият си невидим. Единственото, което можеш да усетиш и чуеш са мислите ти, разсъжденията за живота. Децата често се страхуват от тъмнината, вечер в детската стая свети лампа, за да спят спокойно. Но когато станем на възраст да напуснем сигурността и уюта на „детската стая“, оставаме сами в тъмнината и от нас зависи да успеем да си проправим път през нея, да я опитомим и да я осветим така, че тя да не бъде вече плашеща, а загадъчна, интересна и красива. Да използваме тъмнината, за да осветим живота, чрез изкуство и стихове.
Интересното при Анна Лазарова е, че тя пише и в класически стих в рима, и в бял стих. На фона на тенденциите днес, в съвременната българска поезия да се пише предимно в бял стих, звучащ подобно на прозаичен текст, стихове с рима са рядкост и правят силно впечатление. Този вид писане е много трудно, тъй като е предпоставка за влизане в клиширани теми и рими. Анна Лазарова е умела в това начинание, има усет към ритъма на думите, и ни поднася мелодични и смислени стихове. Подобен стил на писане виждаме и в стиховете на Наталия Иванова в дебютната ѝ стихосбирка „Човек с бинокъл“ (Изд. „Скрибенс“, 2021 г.). Някои от нейните стихове пък напомнят на стила и ритмиката на Георги Рупчев. Интересно е да се наблюдава дали има тенденция младите поколения поети, да се завръщат към класическия стих, който в началото на 90-те години беше абсолютно зачеркнат като нещо архаично.
Може да се каже, че при Анна Лазарова ритъмът на много от стиховете е сравним с този на Добромир Тонев.
* * *
Веднъж ли сме умирали от жажда, докато сме се давели на плитко? Животът ражда първите миражи в мъглицата над детското корито.
(…) И кръговете сини под очите ми не са от нощни пирове със музи, а белег от биноклите, с които поддържам денем своите илюзии. (…)
Добромир Тонев
* * * Изход
От вярата останаха подковите, бравата на вратата и шпионката. И време да спрете да се ровите – пътеки не минават през отломките. Когато се налага, ще копаем и ще простим на Господ за оцета. Каквото е преминало, вода е и с нея си измиваме ръцете. (…)
Анна Лазарова (стр. 32)
От горните откъси ясно се усеща близкият ритъм на стиховете на Анна Лазарова до тези на Добромир Тонев. Тази приемственост от предишните поколения поети е много важна и ценна. От една страна, усещаме същия дух и стил, но от друга, виждаме и различния почерк на Анна Лазарова, стихове които имат свой облик и автентичност. Метафората за „кръговете под очите“ използвана от Добромир Тонев, виждаме и в две други стихотворения на Анна Лазарова: „тъмни кръгове под очите“ в стихотворението „Строеж“, стр. 56. И „Кръговете около очите не знаят възрастта ми“ в стихотворението „Аз вече пея“, стр. 55.
Дали четенето не български автори е повлияло на поетесата, не можем да кажем, но ще си позволя да отбележа още едно наблюдение, за сходство на творбите ѝ, със стиховете и ритъма на Дамян Дамянов:
Интимно
Не ме допускай толкоз близо ти до себе си, щом искаш да съм влюбен ех, вярно е, далечното гнети, но за това пък близкото погубва! (…)
Дамян Дамянов
От друга страна, при Лазарова се усеща и известен полъх от поезията на и Станка Пенчева. Пример може да се даде със стиха „Най-трудно се готви ориз“ (стр. 45) на Анна Лазарова и „Благословена“ на Станка Пенчева. И при двата стиха се усеща екзистенциалната болка от остаряването и отминаващото време, и неизбежното изчезване „във високото“. Тези теми са много характерни за творчеството на Станка Пенчева.
Сравненията, които правим между поезията на Анна Лазарова с творбите на класици в българската лирика, далеч нямат за цел да упрекнат младата авторка, а напротив, изразяват възхищение, че тя съумява да продължи делото на предците поети, чрез собствен почерк. Авторката умело борави с римата в съвремие, в което властва белият стих. Не само това, а тя успява да избегне капаните на клишираната рима и плоските послания. Нещо повече, стиховете ѝ носят силни екзситенциални разсъждения.
Със своята втора стихосбирка „Детска стая под наем“ Анна Лазарова ни връща към себе си, към изгубените деца, които сме били и сме забравили, в някой тъмен ъгъл, на подсъзнанието. Авторката ни напомня, че в порастването и отминаващото време има тъга и меланхолия, но и ни показва, че споменът за детството е нещото, което винаги ще ни носи светлина и спокойствие. Или, както самата тя казва в стихотворението „Крайпътна обител“ (стр. 33): „Не можем да останем същите, / докато не станем каквито сме.“
„От детството помня единствено презрението, което изпитвах към майка си.“ С тези думи започва дебютният роман на Камелия Панайотова „Ане“ (изд. „Жанет 45“, 2023 г.). В това предизвикателно начало се съдържа цялата същност на книгата. В едно изречение е разказана цялата драма и болка, която ще се разгърне на следващите 197 страници. В тези думи се съдържа и диагнозата на едно поколение, родено по време и след „Виденовата зима“. Поколение, проплакало за първи път в студените, протестни и бедни години около 1997 и след това. Самата авторка е родена през 1999 г. и в романа си, който представлява автофикция (според думите на редакторката Антония Апостолова), разказва за онези години през детския си поглед.
Родителите на Ане принадлежат към вероятно едно от най-пожертваните поколения на прехода, това на родените през 70-те години на XX век, които в навечерието на смяната на режима през 1989 са на около 15–20 години. Тогава младежи, те ще се гмурнат в промените с всичките им свободи и свободии. Пред тях се отваря възможността легално да емигрират от бедна постсоциалистическа България в по-свободния и богат Запад. Сред онези, които остават обаче, са и първите, които умират от свръхдоза или в по-добрия случай се пропиват. И всичко това, преди още да са започнали зрелия си живот.
България на прехода предлага хаос, безработица, бедност, мизерия и ракия. В тези условия се създават семейства и се отглеждат деца. Всеки е оставен да се оправя, както може, дори най-малките не са пощадени. В такава среда децата нямат детство. Те бързо се превръщат във възрастни, които цял живот ще лекуват травми. В такова семейство се появява и главната героиня на романа. Детството на Ане и по-малката ѝ сестра е съпътствано от вечно безпаричие, скандали между родителите и безкрайни дни и нощи на пиянство. Липсата на сигурност и на обич е най-голямата травма за едно дете, най-големият страх и причина за безпокойство. Но сякаш за Ане проблемът не е толкова в това, че са вечно гладни, дори не и в пиянството и побоищата, на които става и свидетелка, и жертва. За Ане най-голямата болка е от липсата на любов. Майката не само че не показва топлина и привързаност към Ане, а в един момент дори я изоставя и не иска повече детето да живее у дома. Ане я отглежда баба ѝ на село. За баба ѝ най-важно е хората да не разберат за проблемите в семейството, за да „не ги разнасят“. Важно е никой да не разбере за болката ти. Да я преживяваш сам. В такива случаи човек е принуден да стане сам майка на себе си (името на героинята Ане (anne) на турски език означава „мамa“. Бабата често използва турски думи). Но онази празнота, онова тревожно чувство на изоставеност, усещането, че човекът, който те е родил, не те обича, не те иска, е най-болезненото усещане, което остава до края на живота. Отхвърлянето от майката е травма завинаги.
Камелия Панайотова, авторка на дебютния романа „Ане“ (ИК „Жанет-45“, 2023 г.). Снимка: БНР
Деветдесетарските деца са изоставяни от майките си, пребивани от бащите си, облизвани по бузата с „лигавия език на чичо си“, миришещ на ракия. Изнасилвани са на 14, защото няма кой да ги потърси къде са, няма кой да ги заведе до купона или да ги върне у дома. Деветдесетарските деца са продължение на седемдесетарските деца, много от които не успяха да станат грижовни родители, не успяха да изградят семейство, в което има любов и подкрепа за децата. Децата на 70-те се пропиваха и умираха от свръхдоза. А техните деца, родени през 90-те, цял живот ще посещават психотерапевти, за да лекуват паник атаките си. Не, те не искат да се лекуват с алкохол като родителите си, те искат да разберат защо не са обичани. Но дори отговорът на този прост въпрос им е отказан. Нито бабата, нито майката, нито сестра ѝ говорят за изоставянето на Ане.
Детството трябва да е най-хубавият период в живота на човека. Уви, не всички имат този късмет. Въпреки трудностите Ане успява да си създаде забавни моменти заедно с най-добрата си приятелка Лола. Двете летят по детски от дърветата или правят магии за любов. Децата носят в себе си божествена сила, която им помага да оцелеят и в най-трудните ситуации. Въпреки това Ане намира най-голямата свобода, когато става на 18 години и напуска селото и дома на баба си. Отива да живее и учи сама в София. Тя вече няма нужда от възрастните в живота си, които все ѝ повтарят, че е малка, и не ѝ дават ясни отговори на важните въпроси. Момичето събира цялата си болка и заминава далече в големия град.
Трябва да се отбележи, че стилът на романа и засегнатата тематика много наподобяват тези на руската писателка Наталия Мешчанинова („Разкази“, изд. „Жанет 45“, 2021 г.). Не можем да не споменем и силното влияние по стил на Георги Господинов, особено в романтично-меланхоличния разказ за детството и миналото в „Ане“.
Интересно е да наблюдаваме поколението, родено в края на 90-те и началото на новия век, което днес е в своята зрелост. Появяват се все повече книги от тези млади хора, които разказват за най-трудните и бедни години в България. Такива са поетичните книги, пропити с болка от съществуването и липсата на любов, „Дом“ и „Февруари“ на Мартин Костов, с екзистенциална празнота – „Биография на бездната“ на Александър Арнаудов, „И скакалците сънуват“ на Александър Габровски, с болка от насилието – „Ембрион на тъгата“ на Любел Дякоf и „Постоянна експозиция“ на Преслава Виденова. Със сигурност пропускам още много талантливи автори, които днес правят своите дебюти в литературата и ни разказват за прехода през своите спомени и преживявания.
Децата на 90-те искат да оцелеят, като разказват. Като извадят болката на цял един исторически период. Децата на 90-те пишат стихове и романи с кръвта от раните си. Един такъв роман е „Ане“ на Камелия Панайотова, който с автентичен стил, без каквато и да е патетика, ни показва едно изгубено детство, пречупено през стъклото на бутилката с ракия. „Ане“ е огледало на обществото. „Ане“ е диагноза на времето, в което никой не говори за болката.
„Крачат травмирани, удряни и наказвани – цяло едно поколение с едни и същи тревоги, което не смее да се оплаче на никого, да сподели или дори да си поплаче. За какво тогава е всичко? За какво и аз като тях вървя и се преструвам, че нищо ми няма? Накъде съм тръгнала? Как искам, бабо, да дойда сега, да се свия в скута ти като едно време и да ревна с цяло гърло – и нека ме чуят съседите, цялото проклето село нека ме чуе.“
Първият, с когото спах беше Гошо от „Младост 4“ – висок, кльощав дилър с дълга мазна коса на опашка и козя брадичка. Разхождаше се в пълен екип фалшив анцуг на Абибас, на врата – златна верижка с кръстче. Когато нямаше клиенти, люпеше семки из детските площадки. Заведе ме у тях и наду „Яха Биби, кажи само „да“ на уредбата в задушната си панелна стая. И, докато майка му крещеше от кухнята с въпрос дали ще вечеря боб, той вече се клатеше над мен, решен да ми покаже на какво е способен. Бях на 16. Доста късно се отворих на тия неща. Моите съученички започнаха още на 13, в кенефите на даскалото. На 15 вече бяха разбрали всички тайни за живота. Но тогава, аз бях заета да експериментирам със синтетичния материал, който се продаваше около училище. Наркотиците ми бяха по-интересни от любовта. Пренасят те в друг свят, издигат те над всичко. Той и Гошо така ме зариби. Пиехме си бира на пейки в градинката в „Младост“ с компанията и той ми вкара оферта, че ще ми даде стаф „фор фри“, защото съм много сладка. Мислеше се за готин като казва фрази на английски, които сам не разбира. Аз нямах пари да си купя такава дрога и ми светнаха очите. Извади фолио, сложи го на единствента здрава дъска на дървената пейка в градинката и пушихме херц. После си легнах с него. Оказа се, че за да ми подарява щастие, трябва всеки път да си лягам с него. Реших, че не си струва и ще си продължавам на коз и бира, а по празниците бонбони. Няма какво да се разсейвам с глупости.
Бистра Величкова пред плакат на Димитър Воев по време на концерт в памет на фронтмена на „Нова генерация“. Снимка: Личен архив
Следващият ми беше Пешо Магурата, с който се запознахме в Студентски, на рейв парти. Той въобще не слушаше такава музика, беше там само, за да пласира боклуци. Иначе си беше чалгар до дъното на душата си. В очукания му „Голф“ с опушени в черно стъкла, дънеше „Тигре, тигре, имаш ли пари… Имаш ли пари, хубави коли“. И той се дереше с цяло гърло: „Нямам, ама скоро ще имам“. Абсолютен селянин, ама като си на 17 и всичко ти е интересно, се случва често да се сблъскаш с най-голямата утайка на обществото. Не само това, а даже се чувстваш супер готин, че се докосваш и дори си част от нея.
Пешо Магурата, освен че продаваше херц и амфети, правеше някакви мизерии с фалшиви долари и чейнджове около НДК. Аз на 13 започнах да пия, на 14 пропуших трева, на 15 минах на амфети и на 17, Пешо Магурата ме уцели за първи път във вената. Тогава си мислех, как цял живот ще съм му благодарна за тоя рай, в който ме прати тогава. Но човек никога не трябва да прибързва с благодарностите, особено, когато му е прекалено хубаво. Зарязах го, след като ми предложи да пласирам в даскало. Не беше за мен тая работа. Не исках да съм проста продавачка, а проста консуматорка на удоволствия.
Точно тогава Весела от нашия клас ми предложи да работим в някакво казино вечер, плащали добре. Какво пък, след училище, имах достатъчно време за убиване. Допълнителни кинти нямаше да са излишни. Бяхме сервитьорки. Облякоха ни в едни абсурдни екипчета, с къси полички и потници, които да подчертават наскоро порасналите ни гърди. Беше ни забавно и на двете. Всичко го приемахме на игра. Шефът черпеше по някоя бяла линия на бара, преди да започнем работа. Тогава купонът беше гарантиран. Обхващаше ни направо еуфория, докато ходихме между масите и сервирахме коктейли.
Една вечер шефа вика: „Момичета, пича от трета маса ви е харесал. Иска да го придружите до стаята“. Казиното беше част от голям хотел в центъра на София. С Весела се споглеждаме и прихваме да се смеем. Играта ставаше все по-забавна, според тогавашните ни представи. Хилим се, а шефът седи и чака: „Казвайте, ще получите добро заплащане тази вечер“. И ние двете: „Ами ‘айде, ‘що не. „Клиента щом ни е харесал“, повтаряме ние с ирония и прихваме да се смеем като откачалки. Придружихме пича до стаята му. Той си беше подпийнал, та го подкрепяхме от двете страни. В стаята завъртяхме по един коз, полафихме си. Той се оказа чужденец, та с Весела си упражнихме примитивния английски от училище. Да можеше да ни види госпожа Атанасова, щеше да се гордее с нас. Седим с Весела и само викаме: „Уер ар ю фром?“. И тоя фъфли, не му се разбира. Аха да каже, че е от Англия и заспа на дивана. Ние с Весела паднахме от смях и дим да ни няма. На другия ден, шефа ни вика: „Момчето от вечера е много доволно, плати двойно, ето ви кинтите“. То, ако е така, ще придружаваме всеки пиян чужденец до стаята му, викаме ние. Шефа ни се зарадва, че сме навити да работим „и това“. Под „и това“, разбира се, имаше предвид онова, за което наемаха всички млади момичета по казина и нощни клубове. Каза, че ще ни прати да бачкаме в един скъпарски хотел срещу Парламента, защото такива мацки като нас, от езикова гимназия, вървели по-добре и по-скъпо там. Докато се обърнем с Весела вече ни обсъждаха като вид стока. А ние трябваше да се готвим за класно по български за края на учебната година. Викам ѝ, Весела, хайде да спрем до тук и да си продължим с отрепките от даскало. Тя, не, искала да види какво е в скъпарския хотел. Абе, ти луда ли си, веднъж закачиш ли се там, няма отърване. Хванат ли ни мутрите, до там сме. Откъде в мен пробиваха тези капки разум, не знам. Ама Весела си е Весела и това е. Наконти се с черна рокля и високи токчета и в петък вечер, първа в лобито на петзвездния хотел. Аз сложих една стара червена рокля на майка ми и тръгнах. Там ни чакаше мускулестият Митко, с бръсната глава и черна тениска. Заведе ни на масата на шефа си – Шушумигата, още по-нисък, як и без врат. Веднага го разпознахме, същият този, който беше в новините и го обвиняваха за трафик на хора и дрога. И ние с Весела право в устата на вълка. Да си тръгнем не може, едва бяхме дошли.
Бистра Величкова чете разказа си „Бяло бъдеще и собствена кухня“ на литературното четене на НАСП в Клуб Грамофон, 30.09.2023 г. Снимка: НАСП
Трябваше да проявим хладнокръвие и да се държим така, сякаш не знаем колко е опасен. Шушумигата ни приветства радостно. Поиска да седнем от двете му страни, за да се хвали с какви млади мацки е. Каза ни, да не се притесняваме, че ще се качим в стаята му горе и ще направим „интервю за работа“. Ако сме били момичета на място, можел да ни направи и фолк певици, и да ни въртят хитовете по „Планета ТВ“. Хвана ни за ръце, от двете му страни и ни поведе към хотелската стая. Беше една глава по-нисък от нас, ние с токчета, стърчахме над него. В стаята, седна на един фотьойл и вика: „Хайде, започвайте да се целувате, а аз ще си сипя едно уиски“. Ние с Весела се споглеждаме, не сме го планували точно така. Всъщност, не сме го планували никак. „Ама ние такова“, вика Весето, „по-скоро…“. Аз ѝ правя знак, да мълчи и казвам: „Много ясно, започваме. А ти Шушумига сипи и за нас по едно уиски“. Опитвам се да спечеля време и да отложа момента, в който този ще иска да се доближи до нас. Налазвам Весето и двете започваме страстна целувка. Шушумигата ни гледа, текат му лигите и сто процента вече го е надървил. Вика: „Я, я се съблечете една друга“. Съблякох роклята на Весето, тя моята, останахме по сутиен и бикини. Весето си беше секси с плочки по корема. Започна да ме пипа. На нас още малко и съвсем щеше да ни хареса, само ако можеше набитата мутра, без врат, да се разкара. Той, обаче се приближава към нас и протяга ръце да ни хване за циците. „Аааа чакай, чакай“, казвам, „дай нещо да ни вдигне, не може така“. Като го гледам ме отвращава. Ако не друсна нещо и с пръст не мога да го докосна.
Шушумигата чертае три линии на малката стъклена хотелска масичка. Ще има и за трима ни. Изсмукваме ги като прахосмукачка последен модел, на промоция. Вече за нищо не ни дреме и с Весела сме на шест. Нашият се ентусиазира и вика, чакайте да викна и Митака, охранителя му. То това интервю за работа явно е на път да се превърне в мащабна оргия. „Абе, Шушумига“, викам му аз, леко притеснена, докато държа Весето за стегнатите ѝ гърди, „Ние с Весето, имаме класно утре, ще трябва да тръгваме. Аре да го оставим за друг път. Ако не го изкараме, няма да можем да завършим училище. Тази година ни е последна“. Търся начини да се измъкнем, въпреки че вече сериозно сме нагазили в дълбокото. Мутрата избухва в смях: „К’во класно бе, пиленца? Ще ви купя дипломи, колкото щете! Ще ви купя за средно, за висше, та даже и за професор. Всичко ще имате! Събличайте си сега гащичките и да идва Митака, да действаме“.
Забъркахме се, и няма мърдане, мисля си аз. „А колко плащаш?“, пита Весела, в нейн стил, устата ѝ е като цигари „Арда“ без филтър. Влиза директно. Примирила се е явно, че ще ни минават. Шушумигата пак избухна в неговия отвратителен, груб и гърлен смях. „Тая па, ти свърши работата, аз да свърша, и после парите“, отряза я той.
Влиза охранителя Митко. Намираме се в хотелската стая на най-големия наркопласьор в България в хотел срещу Парламента, заедно с охраната му, които искат да ни изчукат. Мисля стратегии как да се измъкнем, въпреки че нямаме много опции. Митко тръгва към Весела, мутрата без врат към мене и вече сме в ръцете им. В този момент аз извиквам: „Чакайте, чакайте! Спрете! Трябва да ви кажа нещо! С Весела имаме гъбички!“. Двамата мъже спират да ни налазват и се споглеждат стреснати помежду си, после поглеждат нас. „Какви гъбички бе, кучки малки?! Вие ебавате ли се с нас?“, изгрухтява Шушумигата и прави рязко крачка назад. Охранителят Митко го последва. Весела с готовност влиза в тона: „О да, да, какви ти гъбички, то моето си е направо ХИВ“. „Много са заразни, наистина, ето наведете се да ви покажа“, продължавам аз с ентусиазъм от реакцията, която сме предизвикали, готова да се разкрача и да си сваля гащите, за да им покажа измислените гъбички. Абсолютен ужас се изписа на лицата на двамата мъже. Мутрата без врат се развика: „Малки боклуци, мамка ви! Мислех че Цецо Казиното ми праща непорочни, девствени момиченца. А те к’во?! Курви, пълни със зарази! Марш веднага от тук, кучки долни! Взимайте си парцалите и дим да ви няма“. Отвратен мутрата без врат не спираше да крещи, като едновремнно с това ни събираше дрехите от пода и ни ги буташе в ръцете. Процеди през зъби: „Как па’ не остана едно девствено момиче в тая държава, бе?! Чисто да е като сълзица?! Гъбички! ХИВ?! Кой знае къде сте се вряли! Какви майки ще бъдете вие?!“. После се обърна към охранителя си: „Мите, наритай ги тия непълнолетни заразни кучки към изхода, да сме сигурни, че са се омели те и срамните им болести“. Охранителят Митко ни хвана за косите и ни съпроводи със сила към асансьорите. Ние с Весела по сутиен и бикини, с топка дрехи в скута и обувки в ръка. От асансьора, притичахме в този вид, през цялото лоби на хотела до изхода. Видях набързо ококорения поглед на рецепционистката, чухме и няколко подвиквания от мъже насядали на диваните в лобито. Като излязохме от хотела, продължихме да тичаме боси чак до Паметника на съветската армия. Беше петък вечер и нощна София беше пълна с хора отиващи на бар или дискотека. Докато тичахме полуголи, събирахме погледи по улицата, подсвирквания, клаксони на коли, но не ни пукаше. Важното беше, че сме избягали от мутрата без врат. В градинката на Паметника, задъхани, седнахме на една пейка. Искахме да наваксаме с въздух, за да можем да избухнем в смях. А и трябваше да се облечем.
Бистра Величкова чете разказа си „Бяло бъдеще и собствена кухня“ на литературното четене на НАСП в Клуб Грамофон, 30.09.2023 г. Снимка: НАСП
* * *
На класното на следващия ден се падна да пишем съчинение-разсъждение на разказа „Една българка“. Естествено, нищо не написахме, но бяхме щастливи, че две българки – аз и Весела, сме се измъкнали от мутра номер едно на България – Шушумигата. Щяха да ни оставят на поправка, но ни пуснаха да изкараме абитуриентския бал. От върха на света, разбирай ресторанта „Скай плаза“ на последния етаж на НДК, звучеше „Шампанско и сълзи е живота ни“. С Весела и едни момчета от „Д“ клас изпихме литри водка и после се нашмръкахме в кенефите. Весела я налази Коко Ферарито. Пред мисълта за Шушумигата всички бяха по-добре. Тя му пусна в трета кабинка в женската. Мен ме офертира Главата, но аз като съм друсана, предпочитам да танцувам, ако ще и на чалга. Не знам кое е по-долно, да правиш секс с непознат или да танцуваш на чалга?!
Наковахме се като животни. Сутринта се събудихме в токсикологията на Пирогов. Весела на съседното легло. Почти нищо не помнехме. Балът май беше минал добре. Коко го били прибрали в районното, защото налетял на бармана в ресторанта и изпочупил сума чаши. Класната Атанасова не искала повече да ни вижда. Училището ни получило забрана за в бъдеще да се правят балове в „Скай плаза“. Какво ни пука като ние вече бяхме завършили. Така де, като изкараме поправителните лятото. Оставаше само да ни промият и да се изчистим от отровите. После да намерим пътя си в живота и да станем нормални хора. Не знам как се става нормален човек. Никога не съм била. Никога не съм виждала такива. Как ли изглеждат?! Сигурно са с очила и са чели много книги. Всеки казва, че няма смисъл да ходиш в университета, че няма на какво да те научат и че е важно не колко дипломи имаш, а колко пари можеш да изкараш. То ако имаш пари, винаги можеш да си купиш диплома. Но, ако имаш диплома, а нямаш пари, за къде си тогава? С Весела, най-много да станем продавачки в някое кафе на Шушумигата, или в магазин в мол на Шушумигата, или ако ни уредят, може и да бъдем журналистки в медиите на Шушумигата, или секретарки или адвокатки в някоя от канторите на Шушумигата.
Бистра Величкова на литературното четене „Чалга Армагедон“ на НАСП, клуб Грамофон в София, 30.09.2023 г. Снимка: Личен архив
Опциите за светло бъдеще са строго ограничени. Всичко друго, само не и „непорочни момичета“ на Шушумигата. Но със сигурност, каквото и да искахме да правим с живота си с Весела, щеше да бъде под зоркото око и покровителство на царя Шушумига. Иначе, какво друго ни остава? Най-много да завършим като едни Лолитки, които един ден просто се женят, раждат деца и стават порядъчни домакини. Колко прозаично, наистина, но в нашето положение, това всъщност ще бъде най-доброто, което може да ни се случи. Имали сме минало, което ни е подготвило за това да нямаме бъдеще. За това, позволете ми да изпуша последния си коз, да начертая още една линия бяло бъдеще, да танцувам на чалгата на сезона, оставете ми и още една целувка с непознат, хайде нека са две и обещавам, отивам да ставам нормална, продавачка, сервитьорка, журналистка, адвокатка, поетеса, просякиня, или майка, която ражда деца и има мъж, дом и собствена кухня. Защото, както е казала една известна писателка, за да е щастлива една жена трябва да има собствена кухня. Нали така беше цитатът?! Собствена кухня! Когато съм трезва мечтая за това.
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Нова Асоциална Поезия“, бр. 44, септември, 2023 г. Разказът е четене публично на литературно четене „Чалга Армагедон“ на НАСП в Клуб Грамофон в София на 30.09.2023 г.
„Ще се върна за теб“ на Кристин Димитрова е роман за търсенето на себе си чрез любовта, но и чрез липсата ѝ.
„По грешния път стигаш до себе си“ – пише на корицата на романа „Ще се върна за теб“ на Кристин Димитрова (изд. „Обсидиан“, 2022 г., художник Владимир Цонков). Цитатът много точно показва пътуването на главния герой Лазар към себе си. През целия си живот той не е сигурен кой е, какви са талантите му, защо не го влекат музиката и оперното пеене, подобно на майка му Теодора, а предпочита спорта. Самият той е треньор по тенис. Въпреки че не изкарва достатъчно пари от това, води охолен живот, който е финансиран от амбициозната му приятелка Лена.
„Ще се върна за теб“ е роман за търсенето на себе си чрез любовта, но и чрез липсата ѝ. Това е книга за неочакваните обрати в живота, за предварително написаната ти съдба някъде горе, за усещането, че си един съвременен Лазар. Разкрити истини от живота ти сякаш те убиват и те карат да мислиш, че не си съществувал пълноценно досега. Новият път пред теб е твоето възкресение.
Романът започва със загубата на майката. За младия мъж тя става повод за разсъждения и размисли за живота му. Как е израснал? Какви са били отношенията между майка му и баща му? Лазар има усещането, че между тях не е имало любов, а дори съперничество кой ще успее повече в кариерата си. Майка му губи гласа си, а това е фатално за професионалните ѝ занимания като оперна певица. Затваря се вкъщи и както героят сам казва, още тогава започва нейната смърт приживе. Тя смята, че живее непълноценен живот, в който единственото, което има смисъл, е детето ѝ. И го обсебва с любовта си. Това, от своя страна, кара младото момче да я отблъсква все повече и да се дистанцира.
Романът разглежда сложността на човешките взаимоотношения. Защо най-ценното и важно чувство – любовта, понякога носи повече болка, отколкото щастие? Може би защото има различни дефиниции за любовта. Колкото хора, толкова и разбирания за нея. Както е и с бащата на Лазар, който смята, че е направил всичко най-добро за сина си. Въпреки това остава чужд за момчето.
А, какво се случва, когато човекът, който най-силно те е обичал цял живот – твоята майка, един ден си отиде и в същия този ден разбереш, че тя не е била твоя биологична майка? Това е преломен момент в живота на главния герой. Tова е неговата смърт и възкресение. Ако до този ден Лазар е водел луксозен и лекомислен живот, отдаден на удоволствия, то в деня на изпращането на майка си Теодора и „посрещането“ на новината за съществуването на своята биологична майка Сезгюл, той пораства. Това е мигът на възкресението, в който животът метафорично му казва: „Лазаре, стани!“.
В живота на човека има ключови моменти, в които той трябва метафорично да умре, за да се прероди наново, за да разбере кой е. Пътят на младежа обратно към себе си не е лек. Без пари, без приятелка и с усещането, че няма вече нито минало, нито бъдеще. По време на пътуването си към мястото, където живее биологичната му майка, той пътува и в мислите си. Докато търси нея, той търси и себе си. Опитва се да си я представи как изглежда, наум разиграва срещата и разговора им. Дали тя знае кой е той? Дали го е забравила? Как е живяла, след като ѝ е бил отнет още като бебе, две седмици след раждането? Как е възможно в един миг да се решава съдбата на две човешки същества – на майка и син. Решава се чрез парите. Когато ги нямаш – парите са всичко. Но дали те могат да запълнят липсата на любов и прегръдката на родната майка? Дали могат да изкупят вина?
Образът на героя Лазар е доказателство за това, че родителите се лъжат, когато мислят, че са дали всичко на децата си, щом са ги осигурили финансово.
„По повод на писането на книги Аристотел казва, че има различни видове драма, но най-силната, тази която най-силно хваща, е семейната драма. Т.е. човешкият размер на нещата. Литературата ни дава възможност да изслушаме гласовете и на умни, и на по-глупави хора и да изживеем повече животи, да видим кое ни харесва и да намерим себе си. Един живот не дава възможност да събереш опита на всички поколения, а литературата ни дава това. Дава ни човешки фокус.“ Това казва авторката на романа Кристин Димитрова, в свое интервю в предаването „Графити по въздуха“ по БНР.
Човек се опознава чрез грешките си. Човек израства чрез грешките си. Героят Лазар е такъв пример. Интересно е да наблюдаваме през цялата книга промяната при Лазар, неговите размисли и израстване. Докато четох, си представях историята му екранизирана.
Елена Янева е родена на 6 февруари 1976 в Айтос. Завършва „Българска филология“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Живее и работи в Нидерландия. Има публикации в „Литературен вестник“ и „Литературен форум“ през 90-те години на ХХ век. След заминаването си в чужбина публикува предимно в електронни медии. Има отличия в литературните конкурси за поезия: Веселин Ханчев, Боян Пенев, Добромир Тонев (трето място, 2020 г.). Дебютната ѝ поетичната книга „Градуси“ излиза през 2002 г. под редакцията на Валентина Радинска. Тя е редактор и на втората ѝ книга „Ето какво“ (Изд. „Симолини 94“, 2022 г.), която излиза 20 години след първата. Елена Янева има „писателска биография“, което означава, че е работила какво ли не, къде ли не. Цялата е авантюра, бунт, пънк, истинска „духовна хулиганка“, както я нарича редакторката ѝ Валентина Радинска.
Какво се случи след излизането на първата ви стихосбирка „Градуси“ през 2002 г.? И защо направихте толкова дълга пауза до излизането на втората „Ето какво“?
За да отговоря „правилно“ на този въпрос, би трябвало да кажа, че нещата се случиха преди излизането на „Градуси“. За самата мен появата ѝ беше изненада, по това време вече се бях откъснала от литературните среди, бях родила дъщеря си и живеех на село. В София запазих малко приятели, довършвах дипломната си работа и бях възприела виждането за себе си просто като четяща, но не, вече не и като пишеща поезия. Книгата дължа изцяло на Валя Радинска, която тогава работеше в списание „Европа“. По проект било спонсорирано издаването на три стихосбирки, тя събрала мои текстове, подредила ги и така. Премиера нямаше. Спомням си един положителен анонс на Пламен Дойнов в „Литературен вестник“ тогава, а след години открих, че непознати хора предимно случайно са попадали на мои стихове и са се вълнували. Нямах и представа, че някога думите ще ми проговорят отново. Бях бедна. Имах малко дете. Трябваше ми изход. Бащата на дъщеря ми не ми предложи такъв. Разделихме се. И заминах да работя в Гърция. Учех езика, радвах се на всичко там, Илияна растеше, хората бяха добри, работех на няколко места, попивах слънцето, влюбих се, мислех, че ще е вечно… И тогава изведнъж се случи. Връхлетя ме. Ужасна до болка нужда да пиша. Трябва да е било някъде 2014/2015 г. Такъв си представям първичния океан, от който се е родил животът във всичките си форми – имах значи в себе си един хаотичен бульон, където бълбукаха и вдигаха божествена врява някакви букви, някакви думообразни живинки, търсеха си кой опашка, кой грива, кой рога, копита, муцуни… страхотия!
Нямаше как да устоя, предадох се. Прописах пак. И усещането беше прекрасно. Бих могла да обобщя, че сега изглежда като (и го наричаме) пауза, ала до последно не бях предполагала, че ще имам следваща книга. През 2016 г. вече мечтаех за нея. И понеже обичам да кръщавам периоди, неща, явления и състояния, съм нарекла тези години „Неведоми сме букви от Буквара Му“.
Какво е различното между първата и втората книга?
Неизбежно има разлика между двете книги, годините се отразяват на всичко. Реално погледнато, химическият баланс в човешкото тяло се променя. „Градуси“ е изцяло млада книга. С плът и бунт. С експерименти на фонетично, лексикално, семантично ниво. Деветдесетте бяха толкова ярки, толкова разноцветни и живи. Умирахме си да сме смели. Да сме постмодерни. Пък и витаеше навсякъде онази надежда, която още може да ме разплаче, когато чуя „Скорпиънс“ и „Вятърът на промяната“. Такова дете е моята първа книга, деветдесетарско.
Втората узряваше дълго време. Работих едновременно върху себе си и върху нея. Трябваше да съм наясно защо и за кого пиша. Нужна ли е изобщо моята поезия на когото и да било извън мен самата?
Питаш ме за събития… Бях майка. Опитах се да създам дом за детето си. Почти се получи. Тогава прописах отново и се оказа, че партньорът ми по онова време не е склонен да деля вниманието си между него и някаква си там поезия. Избрах поезията. Или тя ме избра. Другото, което се промени, беше, че реших да пробвам да припечеля нещо в Нидерландия. Лека-полека осъзнах, че има магия в тази равна страна и ѝ се поддавам. В стихосбирката ми малко или много се отразяват тези неща.
Редакторка и на двете ви книги е Валентина Радинска. В предговора на стихосбирката „Ето какво“, тя казва следното: „Елена направи всичко, което ѝ бях казала да не прави. Авантюристка и духовна хулиганка, тя нетърпеливо се втурна в живота…“ Бързахте ли да живеете и да ви се случват приключения?
Валя и досега повтаря, че би ми хвърлила един хубав бой. И е права, и не е. Впрочем аз съм от послушните. Чета от крехка възраст, в училище бях добра, винаги ми е харесвало да знам. Уважавам всичко и всеки, който предоставя знания. Естествено, че съм повлияна от това непрекъснато битуване в книгите още от малка. Живеех в чудесни светове, пренаслагвах ги върху реалния, смесвах всичко, забавлявах се, тръпнех… Нямаше невъзможни неща. Спомням си, веднъж увлякох приятелките ми с измислиците и фантазиите си дотолкова, че тръгнахме пеш към морето да строим кораб. Може би съм била около 7–8-годишна. Селото бе Голямо Шарково, на няколко километра от Болярово, после Елхово и по план през Ямбол, Карнобат и Айтос по железопътната линия щяхме да стигнем до Бургас, да построим кораба и да отплаваме. Някакви си там километри, не ни плашат! Тръгнахме по обяд. Към шест часа дядо ни настигна с каруцата и ни върна обратно. А тъкмо бяхме стигнали съседното село, което бе на три километра от нашето. Ей такива ги замислях. Май и досега продължавам.
С баща ми спорех и ядях бой. Хем го обичах, хем го мразех. Той почина от рак, когато бях на 15. Времената бяха бедни и жестоки. Приеха ме да уча в София. Оцелявах по чудо. Колеги са ми помагали да не умра от глад. И учех, учех. Стипендията значеше живот. Дарявах кръв за шоколад. Въпреки всичко бях щастлива. Пораснах. Спрях да хленча на майка за пари. Спечелих конкурс за поезия. Вземах и някакви хонорари от публикации. После, естествено, всичко се обърка. Влюбих се, забременях. Налагаше се да се дисциплинирам. Да намеря реална работа с реални и редовни пари. Не, не съм работила по специалността си. Но пък бях продавачка на цигари и алкохол, гладачка на преса в шивашки цех, готвачка в гръцки таверни, миячка на чинии, чистачка на тоалетни, болногледачка на възрастни, осем години работих нощна смяна във фурна… Много хубави срещи съм имала, много радост е минала през мен. За нищо не съжалявам.
В момента работите в Нидерландия. Има ли хора и събития там, които са ви вдъхновили за стихове в новата книга?
Пристигнах в Холандия през есента на 2017 г. Лъгах-мазах в CV-то, само и само да ме вземат в една фирма за берач на гъби. Никога не бях получавала заплата от 1200 евро… Обучаваха ни един месец, но така и не подписаха договор с мен. Не били добри резултатите. Да, ама понаучих полски и колежките полякини много ме обикнаха. Нададоха ми куп адреси на агенции. Намерих нова фабрика, усвоих техниката на бране, усъвършенствах полския и после дойдох в тази, където съм в момента. С опит, с езици и без посредник. Частен бизнес, семеен, а и работниците сме малко. Предимно българи. Една полякиня и една рускиня. И аз съм свързващото звено, защото мога да превеждам… Ето как филологията влезе в действие. Удовлетворява ме работата ми. Приятно ми е. Допада ми да виждам какво могат ръцете ми.
С ръка на сърцето ще кажа, че много стихове са ми идвали, докато карам колело и блея завеяно из абсолютното зелено на Холандия. Просмукало се е в мен. Особено пък ако го поръби малко златно или розово от слънцето. Почва да ми се умира от непосилна красота.
Какво харесвате и какво не харесвате в Нидерландия?
Ще започна с уговорката, че съм от хората, които не умеят да „не харесват“, някак така съм устроена, че се омагьосвам от почти всичко, търся го хубавото, нужно ми е. Някакви дребни несъвършенства могат само да послужат то да изпъкне. Хич не ме бива да се взирам и потапям в негативизъм. Колкото до Нидерландия и нидерландците, все повече се изпълвам с уважение и обич към тези хора. Първо, трудолюбиви са. Второ – прями, откровени и ведри. Обичат да се смеят. Несуетни. А колко шантави и диви могат да бъдат, се вижда по време на фестовете им, натурално необуздани!
Много съм мислила защо учат децата си от малки на работа и отговорност, не ги труфят и украсяват като кукли, джобните трябва да се заслужат. Децата на моите шефове пораснаха пред очите ми, сновейки из фабриката и вършейки разни неща.
Защо решихте да финансирате сама издаването на книгата си, а не я предложихте на някое издателство?
Основателен и важен въпрос. Зададохме си го и с Валентина Радинска. Искахме да кандидатстваме при Руми Емануилиду в издателство „Знаци“. Оказа се, че за да стане това, трябва да чакам. При моята работа и при условие, че съм в чужбина, точно времето ми беше ограничено. Вътрешното ми усещане беше, че го нямам в излишък, че достатъчно съм чакала, че просто си я искам книгата час по-скоро, че не мога повече да я задържам. Съществуваха и малкото, но реални мои читатели, които от няколко години чакаха с мен появата на книжно тяло. Обещавах им. Следващата година, казвах. Чувствах се задължена. Имах също така прекрасен художник и коректор. Светла Георгиева свърши чудесна работа, още повече че е ужасно талантлив разказвач. Четох книгите ѝ като откровения.
Как се спряхте на това заглавие на книгата? На мен ми звучи като „Ето какво имам да ви кажа“ или „Ето какво се случи“. Какви бяха другите варианти за заглавие?
Нямаше други варианти. Самият ръкопис претърпя доста метаморфози, но заглавието остана. Кратко е. Помни се. Говори. Не крие нищо, а отваря гледки. Предложението дойде от Валя и тутакси казах да. Редакторът затова е редактор, въпреки че хич не ми е хубаво, като спре да ме тупа по рамото, а ми перне нещо от сорта: „Ох, че грозна дума, как я измисли!“. Иди тогава обяснявай как няма грозни думи, а вътрешно търсиш какъв е бил по-добрият начин и защо ти е убягнал. Споменах ли, че съм от послушните?
Книгата ви е разделена на две части със заглавия: „Каквото бих“ и „Холандски хроники“. Първата отново звучи подобно на заглавието, оставено е читателят да го довърши. Моето лично продължение е „Каквото бих направила“ или „Каквото бих могла да направя“, логично последвано от направеното и разказано в „Холандски хроники“.
Разбира се, че читателят трябва да влезе в текстовете и да ги довършва. Харесвам условното наклонение, в него има толкова бъдеще, толкова свобода, толкова право на избор. Не исках дебела, пресищаща, отегчителна книга. Аз самата съм читател, опитах се да разкажа моите истории непретенциозно, незадължаващо. Разсъждавала съм много и много ме вълнува това поезията да е четивна. Не казвам опростена, не казвам лесно смилаема, не казвам елементарна. Всяко стихотворение е малко чудо – научих го от Елитис. Повечето стихотворения в „Каквото бих“ тръгват от гръцкия ми период и преливат в холандския. Линейността на времето играе роля при мен. Харесвам историчността.
В частта „Холандски хроники“ присъства много често Мари Селен. Коя е тя? Вашето алтер его?
И да, и не. Тя е лирическа героиня. Минава през мен и ми показва цялата си своенравност. Появи се и ме застави да ѝ дам думата. Понякога я виждам с всичките ѝ развени от вятъра рокли, пуловери и златни глобуси. И, о, любопитна подробност – брюнетка е!
Човеко / винаги насрещен / къде отиваш с краткото си тяло / и решетъчната си жилетка / накъде растеш. Така започва едно от стихотворенията ви. Срещате ли все още хора, които са „насрещни“?
Изпитвам любов към този човек. Защото знае, че гравитацията не прощава и всичките физики и механики владеят тялото му, няма как да се измъкне от природните закони. Вместо обаче да се чувства техен затворник, той ги прави свои, овътрешнява ги някак, пази си ги като съкровища, гали ги… и може да бъде щастлив. Удивителна е, не мислиш ли, способността на човека на щастие? Окей, да, поезията уж е агония, все по-често е мрачна, травматична, ранена, пълна със смърт, обреченост, страдания, душевни сривове… да, ама не. По-голямо щастие не съм изпитвала от написването/четенето на хубаво стихотворение.
Изобщо тези вълшебни портали, на които думите са способни, няма как да са измислица. Не бях си го поставила за цел, но ето го да намига иззад фразата ми Фотев… Здравейте, капитане мой!
Интервю на БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Интервюто е публикувано за първи път в „Портал Култура“, 08.10.2023 г.
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО БЕЗУСЛОВНО Е ВЯРВАЛ В МЕН Е БАБА МИ ЕТИ
Певицата Elittna. Снимки: Личен архив
Вероника Савова е родена през 2001 г. в София. През 2020 г. Завършва ЧПГ „Образователни технологии“ с профил Графичен дизайн. Прекъснала е две висши образования в Нов български унивеситет „Поп и джаз пеене“ и „Психология“. Занимава се с музика от над 10 години. Създава музика толкова разнообразна, колкото са човешките емоции. В началото на януари 2023 г., създава лейбъла Elittna. Самата Вероника влиза в ролята на певицата Elittna. „Вероника Савова е спокойно момиче с натежала душа, което чрез изкуството си иска да помогне на слушателите да разберат повече за самите себе си. Вероника и Елитна се различават по темперамента“, казва Вероника за себе си и за артистичния си образ на певицата Elittna. „Групите, за които смело мога да кажа, че са ме спасили от депресията са „Nine Inch Nails“ и „Garbage“, споделя още певицата.
От колко време се занимаваш с музика и пеене? Родителите ти подкрепят ли това твое занимание? Кой е човекът, който най-силно те подкрепя и първи е повярвал в теб?
С музика и пене се занимавам от над десет години. Най-ранният ми спомен за това е от 2004 г. Бях в квартално читалище с още две момиченца и трябваше да изпеем песен за мечки, които берат боровинки. В шести клас влязох в първата си рок група. Бях с две момчета от моя клас, но смешното беше, че те не ме понасяха и в училище ми се подиграваха, и унижаваха. Аз поне две години останах с тях, защото ми се искаше силата на творчеството ни някак да ни сплоти, но уви те само ме използваха. Даже басиста ми разби главата в земята, защото аз го харесвах и бях взела фаталното решение да се закачам с него. Искрено се надявах отношенията ни да се променят и те да ме приемат, но не спираха да ме отблъскват емоционално. Този същият басист ми беше казал, че от мен няма да стане нищо повече от певица в пропаднал бар. След това, бях част от още две подобни групи, но за съжаление или стиловете ни се различаваха, или всеки път аз бях сериозната и се разпадахме.
В детската градина ходех на пиано, но поради някаква причина майка ми ме отписа, когато станах първи клас, защото, видиш ли, съм щяла да бъда много заета. До днес не мога да ѝ го простя, но това е положението. В осми клас, за година посещавах учителка по пеене, която се оказа шарлатанка и на нищо не ме научи. В общи линии, през 99% от живота си съм била собствения си учител по китара, барабани и пеене. Уроците са скъпо нещо, а аз не идвам от особено заможно семейство, което да може да си ги позволи. С родителите ми винаги сме имали спорове за бъдещата ми кариера, която е съответно в сферата на музиката. Особено, когато бях в гимназията отношенията ни се бяха скапали и сме стигали до скандали, заради това, че искам да се занимавам само с музика. Майка ми искаше да ставам адвокат или лекар – професиите, които, ако не работиш ще станеш бездомник или наркоман. Баща ми не е имал особени претенции към кариерното ми развитие – само да не е музикант! Всичко друго може! Човекът, който безусловно е вярвал в мен е баба ми Ети. Тя ми купи чисто нов лаптоп и ми плати курсовете по музикално продуциране и DJ-ing, които завърших преди два месеца. Родителите ми по трасето на тези курсове започнаха да виждат, че може би ме бива в това и вероятно ще се справя като музикант. Те винаги са ме подкрепяли и са били търпеливи с мен, но чак сега прогледнаха и повярваха искрено в качествата ми. Аз не ги съдя, тъй като са израснали в мизерната комунистическа България, в която, ако не си върл комунист с връзки си загубена кауза. Гордо мога да заявя, че имам прекрасно семейство, което е моя железен гръб!
В началото на месец октомври, публикува публичен пост във Фейсбук профила си, в който споделяш много лична информация от живота си. Накратко в него споделяш, че от дете си се борела с тревожност и депресия. Две много трудни и болезнени състояния. Би ли ни разказала повече за борбата си с депресията и тревожността? Кога усети първите им симптоми? Как се пребори с тях? Музиката на кои групи беше твой спасител и отдушник в тези трудни моменти?
Като дете страдах от ужасна параноя, която по естествен път се съпровожда с хронична тревожност. Параноята, както знаем, е ирационален страх, който за болния се усеща като нещо смразяващо истинско. Заради нея не можех да живея нормално и с течение на времето започнаха да излизат и симптоми на депресия. Още си спомням как в пети клас погледнах към баба ми и я попитах: „Аз някога ще бъда ли щастлива?“. Тя щеше да се разплаче, защото можете да си представите какво е усещането да чуеш нещо подобно от дете. За съжаление не се лекувах и с всяка следваща година се влошавах. Имала съм психотични епизоди, при които чувам и виждам неща, които не са там. Трябваше да се оправям сама. В гимназията бях започнала да се стабилизирам, когато на 16 г. се запознах с най-ужасяващото нещо, което някога ми се беше случвало. Това беше мъжът или по-скоро да го нарека – момчето, което ми отне всичко. Този човек, за когото бях написала поста си във фейсбук, беше емоционален насилник и манипулатор от класа. С него получих първата си паник атака и заради него направих първия си опит за самоубийство. Той самия не беше нищо повече от комплексиран алкохолик, но аз на 16 г. не можех да видя истината. Обясняваше ми колко съм малка и наивна, как трябва да си намеря истинска професия, как съм пълна загубенячка и водя най-скучния живот, защото не се друсам с наркотици. Мачкаше ми егото, мачкаше ми душата. През тези почти три години, в които бяхме заедно, живота ми се разпадна до основи. Развалих отношенията си с нашите, с някои от приятелите ми. Чувствах се напълно сама, въпреки, че бях обградена от хора. След жалкия ми опит за самоубийство, от болницата ми препоръчаха да посещавам психотерапевт. На 16 г. отидох за пръв път. Диагностицираха ме с клинична депресия и хронична тревожност. Плаках всеки ден. Поглеждах ли към небето виждах духове, поглеждах ли към земята виждах трупове. Смъртта ме гонеше навсякъде – в сънищата ми, в мислите ми. Исках да не се бях раждала. Как успях да се отърва от тази напаст (визирам човека, с когото бях във „връзка“)? Един ден просто го блокирах навсякъде. До гуша ми беше дошло. Исках да живея, исках да усетя живота, защото бях на 18 г. и ми се струваше, че никога не бях имала тази възможност.
Групите, за които смело мога да кажа, че са ме спасили са – „Nine Inch Nails“ и „Garbage“. Едни от най-големите ми вдъхновения в творчеството и моите отдушници. Заради албумът на „Nine Inch Nails“ – „The Downward Spiral“, аз успях да разбера депресията си и да си простя. „Garbage“ ме обгръщаха в меланхолията си и в нея намирах покой.
Плакат за дебютния концерт на Elittna в Грамофон в София. Снимка: Личен архив
Кога се случи повратният момент, в който видя светлина в тунела? Как пребори депресията? И какво би казала на хората, които в момента се намират в подобна ситуация, които са отчаяни, не виждат смисъл в живота или пък са с човек до себе си, който се държи лошо с тях и не ги уважава?
Видях светлината в тунела през месец юни 2023 г., тоест преди няколко месеца. Открих пътя си, открих призванието си в този сив живот. Курсът по музикална продукция ме прероди, защото за пръв път можех спокойно да напиша и завърша парче, без да трябва да разчитам на други хора за това. Осъзнах, че сам сама мога да се справям, и то добре. Казах си, че ще правя това от сега до края на живота си. Да създавам музика, с която да говоря на публиката, защото мен музиката ме спаси и ако аз мога да спася дори един човек с творчеството си – това би било най-големият ми дар.
Депресията я преборих, точно, когато приех музикалния си път и с много терапия. Миналата година по това време ме преследваха натрапчиви мисли, които ме разкъсваха. Не мразех никого толкова, колкото себе си. Чувствах се безсилна и глупава, докато следвах „Психология“. Лутах се из университета и подготвях безумни за мен есета, и проекти, които ми носеха само тежест и скука. В един момент ненавиждах факта, че съм музикант и смятах, че това е най-голямата глупост и проклятие. Исках да бъда всеки друг, но не и себе си. Злоупотребявах с вещества, които помагаха до един момент и после се обърнаха срещу мен (извинявай, мамо!). Взех решението да се изчистя от всичко, включително и алкохол.
Ако някой се опитва да се „излекува“ със субстанции мога само да му кажа, че това е най-голямата грешка, която ще допусне. Помагат ти до време и после те откъсват от всичко останало. Ти се превръщаш в техен роб и в живота си не търсиш нищо друго. Тук става въпрос за всякакъв вид адикции. Способни сме да бъдем пристрастени към хора. Усетиш ли, че си обсебен от човека до теб и че не се чувстваш цял без него – бягай! Манипулаторите така си играят, че в един момент започваме да имаме нуждата от тях, както алкохолиците имат нужда от една глътка. Ако някой не те уважава и се опитва да ти намекне, че трябва да се промениш – бягай! В един момент се губим в кръга на болката и това започва да ни доставя удоволствие. Мазохизмът е често срещан при токсичните отношения. Когато толкова време си свикнал да те боли, за теб не е нормално да се чувстваш добре. Постави себе си на първо място. Постави щастието си на първо място. Прости си.
Депресията, тревожността, както и други психически заболявания спохождат много често хората на изкуството. Примерите са много. Мислиш ли, че тези състояния, които освен всичко друго са и проява на изострена чувствителност, са необходими, за всеки творец и че без тях изкуството им няма да е толкова въздействащо?
Хората на изкуството са силно емоционални и за това при нас е лесно да пострадаме от личности или ментални разтройства. Усещаме вятъра, земята и света по друг начин. Разбира се, всеки по своя уникален начин, но тази дълбока емоционалност ни бие контра. Не смятам, че тези състояние са необходими по какъвто и да е било начин, защото заради моята депресия, аз месеци наред не си отварях устата нито да пея, нито да се храня. Сериозно бях отслабнала и това даже учителите ми в гимназията го забелязваха. Не можех да стана от леглото си. Не можех да свиря на китара, защото бях изгубила всякакъв интерес към нещата, които винаги са ми доставяли удоволствие. Да, през този период написах няколко страхотни песни, но през 90% от времето нямах сили да творя. Песни могат да се напишат за всичко. Най-силните винаги ще бъдат за по-тежките душевни състояния, но с опита си разбрах, че тъгата не е единствената емоция присъща на твореца. Да изразиш еуфория също е уникално. Да изразиш любов, страст или политически възглед също е талант. „Duran Duran“ като група ме научиха да гледам на любовта по нежен и уважителен начин. Половината комерсиални изпълнители, които са много популярни, представят любовта като чиста консумация на телата. Аз, като всеки друг човек, се кефя и на този вид представяне, но съм наясно, че това не е всичко в такива отношения – било то между непознати или влюбени.
За да бъде въздействащо изкуството ти, трябва да се свържеш със слушателя, не само с текст, но и с инструментал. Инструменталът, според мен, рефлектира върху емоционалния свят, който не може да бъде описан с думи. Може да бъде нарисуван върху платно или изсвирен под формата на завършен инструментал, или простичка мелодия. Заради това, песни с малоумен текст и забиващ се в главата инструментал са толкова вървежни, не за друго – чиста подсъзнателна игра.
В музикален план ти правиш всичко – певица си, пишеш сама текстовете си, правиш сама музиката си, звукозапис, видео и промотиране. Как успяваш да се справяш с всичко наведнъж? Кое ти е най-трудно? А за текстовете кое те вдъхновява? Има ли човек, който ти помага с професионални съвети, както и с реална работа по песните – и с музиката, и с текстовете?
Честно казано ми е леко на нагорно. Идва ми в повече и от юли месец не съм си почивала за повече от седмица. Много е натоварващо, но до мен седи най-добрият ми приятел Евлоги, чийто артистичен псевдоним е проф. Спазъм. Той също е музикант. Свири на китара и пее в две пънк групи – „Агастопия“ и „Високо Кръвно“. Ние с него сме в обща група на име „Vent Room“. Преди няколко седмици с „Агастопия“ пуснаха дебютния си албум „Melt Down“, който е невероятен и аз лично съм малко пристрастена към него. Евлоги ми помага с миксирането и мастерирането на албума. Мастерирането на песни е толкова сложно, нямаш си представа. Евлоги за мен е един от най-добрите композитори, с които съм работила и един ден целият свят ще знае за него!
Музиката я пиша на програмата „Ableton Live“. Вокалите ги записвам в студио и после ги наслагвам отгоре върху композицията. Текстовете просто ме връхлитат от нищото. Виждам сцени в главата си като от филм и ги разписвам. Инструменталите ги пиша по същия начин – просто ги чувам в главата си.Чувам готовите парчета и постепенно ги завършвам. Не съм начетен музикален теоретик и от това нещо дълго време ме беше срам, но започнах да се отърсвам от срама с времето.
Кой е първият човек, на когото изпращаш за прослушване новите си песни? Има ли някой авторитет в музиката, на когото вярваш безрезервно?
Ох, ами не особено, защото проблемът е, че когато изпратя демо творба на някой от професионалистите, с които съм работила, те не ми обясняват какво точно не е наред с композицията. Не ми дават ясната представа кое трябва да се оправи и ми говорят общи приказки. Разбира се, за страшно много неща са ми помагали и продължават да го правят, но аз предпочитам някой да седне с мен на програмата и стъпка по стъпка да посочи грешките, от които да се поуча. Има го и другия проблем, където пращам нещо на колега музикант с повече опит и той от куртоазия не иска да ми каже кое не е наред. Аз много обичам градивната критика, защото, ако всички само си правим път и се „ухажваме“ със сладкодумие, то какво ще излезе от това? Един музикант с високо его, което не отговаря на качествата си, а това не е нов феномен. Не искам да се превръщам в такъв човек.
Снимки: Личен архив
Кои са музикантите, групите, които слушаш и те вдъхновяват – световни и български?
Толкова са много. Във всеки жанр намирам нещо уникално и в това му е чарът. Ще изброя групите през живота ми, които са ме превърнали в човека, който съм днес и без които нямаше да бъда същата: Duran Duran, Garbage, Nine Inch Nails, I Monster, No Doubt, Hole, Joy Division, Depeche Mode, Sneaker Pimps, XTC, Lady Gaga, Marilyn Manson, Deftones, Primal Scream, David Bowie и още много, за които в момента не мога да се сетя. Намирам вдъхновение в музиката на композитора Дани Елфман. След два часа съм на негов симфоничен концерт в зала „България“.
Честно казано, Мерлин Менсън и Кортни Лъв (от „Hole“) не ги понасям и двамата, но не мога да отрека, че с групите им са ми повлияли страшно много. Български изпълнители почти не слушам и ако ще си пускам нещо българско ще е или чалга, или някакъв скандален рап. Бях фен на Милена Славова допреди да разбера, че е хомофоб и трансфоб. Обожавам Галена и съм напълно сериозна. Тя е единственият чалга изпълнител, който знае какво прави в момента.
Не те ли притеснява, човек с пънкарска душа като теб да признае, че харесва масова музика като чалгата? И кое е това, което ти харесва в музиката на Галена?С какво тя е по-различна от другите чалга певици?
В гимназията бях най-върлия анти-чалгар. По време на Ковид ми пуснаха „Луда по тебе“ на Камелия и не можех да спра да я слушам. Дадох си сметка, че може би този стил не е пък чак толкова лош. Започнах с ретро чалга и прогресирах към модерна. Беше ме срам да си призная, че слушам чалга, но в един момент спря да ми пука, тъй като съм наясно, че имам по-богата музикална култура от половин България. Нека ме съдят, нека ме хулят, че съм чалгарка. Чалгата не е нищо повече от стил за развлечение. Стил, който не трябва да вземаш присърце. Отиваш си на дискотека, врътваш си един кючек с приятели, прибираш се и заспиваш по-спокоен. Да, пънкарка съм и не ми отива, но това е положението. Мразя чалга индустрията и честно казано ми е гузно, че им давам пари като ходя по чалготеки, защото съм чувала какви ли не истории за работната среда на изпълнителите…
Другият въпрос е – това жанр за прости хора ли е? Ами, не. Нямам един прост приятел в обкръжението си. Всички са начетени и интелигентни млади хора! Да си простак със селски манталитет е въпрос на избор.
Галена е единственият чалга изпълнител с уникален отбор зад гърба си. Визуално музикалните ѝ видеа са най-добрите и креативни. За пример мога да дам клипа на „Ти не си за мен“. Супер забавен и оригинален за чалга певец. Гардеробът на Галена е на страшно високо ниво. Обличат си я провокативно, но не я карат да изглежда като евтина проститутка. Песните ѝ са добре продуцирани и съответно правят хитове. На живо съм я гледала два пъти и нито един от тях не съм оставала разочарована! Тя комуникира с публиката – било то с танци или вербално! За лошо преживяване мога да дам участие на певицата Лорена. Тя отиде на някакво сепаре пълно с мутри, които не спираха да ѝ дават пари да им пее и жената абсолютно изостави останлата публика, която е дала по 20 лв. за вход. Ето, това е грозно и непрофесионално. Разбира се, всеки иска да изкара някой лев, ама да искаш 20 лв. вход и после да седиш на сцената за 15 мин… не е сериозно!
Снимка: Личен архив
Какво е мнението ти за съвременната българска музикална сцена? Има ли музикален ъндърграунд, с алтернативна музика, които харесваш? И накрая, мислиш ли че чалгата е все още на мода сред младите или вече се изчерпа този жанр на Прехода? Какво слушат младите хора днес?
Съвременната българска музикална сцена е дъното на дъната. Не спират да се промотират повърхностни безинтересни изпълнители, които се опитват да копират западни изпълнители. Не съм на сто процента сигурна, но голяма част от младите звезди са със сериозни връзки в музикалния бизнес, благодарение на родителите им или благодарение на това, че са част от някакви религиозни общества. Аз уважавам религията на всекиго, разбира се, не казвам това с негативен подтекст. Моите родители никога не са били в тези сфери и аз съм чисто сама в това отношение. Трябва да се тегля с нокти по земята, за да стигна с един милиметър по-напред. Тук на никого не му пука дали си добър. Пука му дали мама и тати са големи в света на капитализма и дали би си продал дупето за няколко клипа. Нито имам пари, въпреки, че работя на две места, нито ме спонсорира църквата, нито някога ще си продам тялото.
Музикалният ъндъргаунд е брутален! Като ходя по концерти на алтернативни, метал или пънк групи – ушите ми пируват! Такива талантливи хора има сред нас и хората с възможност да ги издигнат и да им дадат голяма сцена ги игнорират, защото не са агонично скучен поп или секси чалга. Даже ме е срам да си призная, че повечето имена на групите ги забравям! Мога да се сетя за един мой познат и колега ICAKI. Музиката му е особено тежка и за определен тип слушатели и публика, но пък той си прави всичко сам. Страшно талантлив и отзивчив. Давал ми е съвети за мои парчета, говорили сме си. Много ме е яд, че все още пее по концерти, където ходи една и съща публика всеки път и просто е сложно да се разрасне. В България има изключително добри пънк групи, които могат да станат световно известни, но никой не иска да ги погледне. Пънк движението го има още. Аз съм част от него, но ми тежи, че не се разрастваме. Все едни и същи сме си…
Чалгата в България винаги ще бъде на мода, защото едно просто общество се контролира най-лесно. Жив пример от книгата на Джордж Оруел „Ферма за животни“. Повърхностен и прост стил, който отглежда повърхностно и просто общество без принципи, и уважение към себе си. Сега, тук идва въпросът – аз изобщо имам ли право да соля чалгата, при положение, че я слушам и ходя по чалготеки? Имам правото, защото това не е единственият стил, който слушам и аз не се водя по него. Човекът има нужда от идол, когото да почита – било то някой Бог или обществена личност. Когато отгледаш поколение, чиито идоли са плеймейтки с 99% пластика в тялото и 5% логическо мислене, ти обричаш това поколение на душевна смърт. Чалгата не e само поп фолк, разбира се! Тя е навсякъде и може да се срещне във всеки жанр. По какво я различаваме – повтарящи се ритми, повтарящи се безсмислени текстове, фукане с пари, жени и мъже със смехотворно високо его и т. н. Да, аз слушам чалга, но не я приемам за нищо повече от стил за развлечение, защото тя никога няма да бъде нещо повече.
Кои са основните канали и начини, чрез които промотираш музиката си?
Качвам видеа в Тикток и Инстаграм reels.
Кога беше първата ти изява на сцена, пред публика? Лично аз, за първи път слушах твое изпълнение на няколко четения на Нова Асоциална Поезия(НАСП) в Грамофон.
За първи път, когато излязох пред по-сериозна публика бях в шести клас с първата си група. Имала съм участия в доста барове, Ялта шоуруум, клуб MAZE, конкурсни зали, бар в НДК, чието име не мога да си спомня. В гимназията ми съм представяла мои рок версии на чалга парчета. Концертът ми сега на 19-ти октомври ще бъде първият ми самостоятелен концерт.
Как се казва дебютният ти албум? Колко песни ще има вътре и къде ще може да го слушат твоите фенове? Плануваш ли да запишеш албума на CD?
Дебютният ми албум се казва „Близък кадър“ и е с общо шест песни. За сега не планирам да го записвам на нищо друго, поради финансови затруднения. Албумът ще бъде достъпен във всички музикални streaming платформи, межуд които Spotify, Apple music, Tidal, YouTube и т. н.
Как измисли музикалния си псевдоним Elittna? Имаше ли и други варианти за име на музикалното ти Аз? Какво искаш да изразиш с това име?
Измислих името една вечер, докато писах разгневен текст против комунистическото управление преди 1989 г., което пряко е засегнало, както моето така и хиляди други семейства. В текста се гласи: „Тарашим на елита домовете, тук съм да си прибера т’ва коет’ми взехте!“. Замислих се над думата „елита“ и после ми свестна „Elittna“. Елитна първоначално трябваше да бъде пародиен герой, който да се гаври с обществото и най-вече с така нареченото елитарно общество, което има всичко най-вече от безобразно крадене на пари. С времето прецених, че това е твърде специфично и мога да я разгърна като герой и да засягам много повече теми.
За други имена, на мен винаги са ми викали Рона, но това е твърде скучно за сценичен псевдоним. Елитна провокира и обостря слуха. С това име пряко се подигравам с българския елит и хора, които се мислят за голяма работа. Елитна е най-елитна от всички. Прекрасната ми майка се шегува, че звучи като „елитна проститука“ и това много ме забавлява!
Как си представяш феновете си? Как изглеждат според теб, какви вкусове имат? Каква би била философията им за живота?
Феновете ми си представям като емоционални хора, които да вникват дълбоко в творчеството ми. Разбира се, може и изобщо да не са такива. За сега тепърва ще разбера. Определено ще са почитатели на техно, индустриален рок/метъл. Като философия най-вероятно ще са абсурдисти. Представям си ги с бунтарски и пънкарски дух, защото Елитна е пънк, въпреки, че не свири този стил! Не искам да се ограничавам с публиката си. Който успее да се свърже по какъвто и да е начин с музиката ми е добре дошъл! Нито годините имат значение, нито нищо.
Какво да очакваме на концерта ти на 19 октомври от 20.00 ч. в клуб Грамофон в София? Ще има ли някаква по-специална шоу програма? Сама ли ще бъдеш на сцената или ще има танцьори?
Ще бъда с моя танцьор, на когото аз подадох ръка за сценична изява и в него виждам страшен потенциал. Ще изразяваме песните чрез телата си, което е нещо много важно за мен като изпълнител, защото танцът е интимен начин на комуникация между теб и публиката. Няма да има нещо специфично, защото съм претоварена и в момента нямам време за нещо “уау”.
Да те очакваме ли на сцената с типичния за Elittna черен костюм с бяла риза и вратовръзка? И впрочем защо избра да е точно такъв имиджа на Elittna – с мъжки костюм? Плануваш ли да сменяш облеклото си за някои от песните, например, с някоя ефирна рокля?
Точно по такъв начин може да ме очаквате! Избрах този официален костюм, защото когато видим някой облечен по този начин и ние го виждаме като сдържан, леко мистериозен, уважаван. Къде ли отива? В офиса? Парламента? Шеф е на фирма? Банкет?Кръщене? Сватба? Дали се занимава с някаква сложна и високоплатена професия? Може би е мутра… Сигурно е бохем! Елитна е всичко друго, но не и сдържана. Тя е избухлива, натрапчива и никой не може да я контролира. Официалният костюм е отново подигравка с куртоазията. Винаги съм мразила дрес кодове. Мачкат свободното изразяване. Костюмът носи контраст между посланието и очакването.
Иска ми се да сменя облеклото по начини, по който да оставя основата му, но това ще си дойде с времето. Сценичното облекло си е изцяло друг вид изкуство, за което имам нужда от повече помощ. Не бих облякла рокля, защото няма да отива да героя.
Маргарита Омар (р. 1993 г.) е художничка от Люксембург. Живее и работи в София. Завършва Conservatoire de Luxembourg (2017 г.), специалност „Informatique Musicale“, с фокус върху експерименталната музика. Освен, че работи по свой солов музикален проект, тя е и част от пост-пънк дуото „На Червено“.
През 2023 г. Маргарита е наградена със Certificate of Artistic Achievement (Luxembourg Art Prize, 2023 г.). Завършила е курс „General Drawing and Painting“ в Leith School of Art в Единбург (2019 г.). В периода между 2015-2016 г. активно участва като доброволец в арт-ателиета за хора с увреждания в Люксембург.
На 18 септември 2023 г. от 18.30 ч., Маргарита Омар ще представи първата си самостоятелна изложба пред българска публика в галерия Cryptid Art Space, в София. Името на изложбата е „The White Book of Dark Curiosities“ („Бялата книга на мрачните чудеса“ – в превод на бълг. ез.). Откриването на изложбате започне с експериментална видео прожекция със заглавие: „The Fool, the Priestess and the Death“, съпроводена с езотеричен мини-пърформанс.Изложбата може да бъде видяна от 18 до 30 септември, 2023 г.
– Какво е основното послание, което бихте искали да предадете с изложбата си „Бялата книга на мрачните чудеса“? Защо избрахте да я озаглавите така? Коя е бялата книга и кои са мрачните чудеса?
– Основното послание е, че религията и езотериката са продукт на човешката мисъл. Поради това, аз като художничка и като творец, създавам своя собствена „Бяла книга на мрачните чудеса“ и каня зрителя да се потопи в страниците ѝ.
Заглавието на изложбата е продиктувано от лична метафора – творбите ми са като страниците на средновековен гримоар. От там идва „Бялата книга“ (защото фона е хартиено-бял) и „мрачните чудеса“ (заради избраната тематика).
– От какво са вдъхновени картините, които представяте в изложбата?
– Юдео-християнската култура, източната митология, различните езотерични школи, както и моите лични наративи – раждането на детето ми, смъртта на близките хора и т. н.
Лилит
– От къде идва Вашият интерес към окултната тематика и създаването на картини повлияни от нея?
– Започвайки от моята съзнателна възраст, окултизма много ме привлича на чисто интелектуално ниво, въпреки че съм израстнала в много християнска среда. Лично аз не вярвам че свръхестественото, включително божественото, е реално съществуващо.
– Някои от картините Ви изглеждат леко страшни. От къде идва влечението Ви към страшното, абсурдното, гротескното?
– Аз не бих нарекла творбите си страшни. Поне не е такъв замисълът. Но разбирам за какво говорите. Забавна подробност е, че веднъж мой познат ме предупреди многозначително: „Ще бъдеш морално отговорна, ако един ден някой бъде подтикнат към самоубийство, заради твоето изкуство“. Опитвам се да приемам подобни коментари преди всичко с хумор.
Относно абсурдното и гротескното – обожавам средновековното изкуство във всичките му форми, както и ранния Северен Ренесанс. Също така, много ми допада визуалната вселена във филмите на Алехандро Ходоровски и Ян Шванкмайер.
– Лилит е фигура, която е герой в няколко от картините Ви. Известно е, че Лилит е фигура в еврейската митология, често смятана за опасен демон на нощта, както и за женски демон. Какво Ви привлича в тази фигура и защо присъства така често в картините Ви?
– Според митологията, Лилит, подобно на Адам, е била създадена от кал и от „божественото дихание на живота“. В крайна сметка тя отказва да бъде подчинена на Адам. Заради отказа ѝ, Бог създава Ева от реброто на Адам и изгонва Лилит от райската градина. Положителното или отрицателното тълкуване на тази легенда е въпрос на гледна точка. Има и достатъчно много тълкувания в зависимост от съответния религиозно-езотеричен култ. Относно моята лична интерпретация, със сигурност имам подсъзнателен афинитет към освобождаващия аспект в мита за Лилит. От там идва и желанието ми да я изобразявам често в творбите си.
– Защо избрахте да рисувате в черно-бели цветове? По-добре ли се изразявате в монохромни цветове, отколкото, ако ползвате цялата цветова палитра? Защо избрахте техниката на рисуване с тънкописец?
– Използването на черно намалява процеса на взимане на решения, така че мога да се концентрирам повече върху подсъзнанието. Обожавам монохромната графика. Използването на тънкописец е стечение на обстоятелствата. През живота ми, ми се е налагало да пътувам много и когато си на път тънкописецът е най-удобният инструмент за носене. Имам творчески планове да включа също и цветни творби за разнообразие. В момента активно чета литература, която изучава използваната палитра на Йеронимус Бош. Любопитно е, че всъщност в творбите му няма толкова много различни пигменти, колкото изглежда.
– Имате богата творческа биография. Бихте ли ни разказали за живота си в Люксембург и творческата сцена там? Бихте ли я сравнили с тази в България? По какво си приличат и по какво се различават? Освен художествената, също така и музикалната, ако имате поглед?
– Може да звучи парадоксално, но в творческо отношение България ми се вижда по-отворена от Люксембург. Мисля, че се дължи най-вече на факта, че по-голямата част от алтернативното изкуство в България не е институционализирано. Разбира се, това има и своите минуси. Колкото до личния ми творчески живот в България и в Люксембург – трудно е да се сравнят, тъй като съм била на различни етапи в творческата си кариера в двете страни. Относно музиката, фактът, че създателят на култовия люксембургски проект „Rome – Jérôme Reuter“, рядко изнася концерти в родния си Люксембург, говори сам за себе си. Наистина по-голямата част от интересните музикални събития се провеждат в съседните страни – Франция, Белгия и Германия.
Концерт на група „На червено“, част от която е и Маргарита Омар.
– Освен с рисуване, Вие се занимавате професионално и с музика, завършили сте Консерваторията в Люксембург със специалност „Музикална информатика“. В момента сте част от българската пост-пънк дарк-уейв група „На Червено“. Къде можем да чуем и видим Ваши концерти с тази формация? По какви музикални проекти работите в момента и можем ли да очакваме скоро от Вас и някоя музикална изява?
– По отношение на изпълнения на живо, в настоящия си състав „На Червено“ направи дебют на събития организирани от „Darkwave Sofia“ и „Улица Нов Живот“ в София. С тях очакваме с нетърпение сътрудничество и занапред. Благодарение на съвместните ни усилия с Неор Начев (другата половина от „На Червено“ – бел. ред.) усъвършенствахме оборудването и звука ни. В момента, активно работим по записа на албум, който ще бъде придружен от няколко видеоклипа. Обмисляме да пуснем песните на личната ни страница www.na4erveno.bandcamp.com, както и на касетен носител. В съвместната ни работа с Неор ни помага това, че харесваме една и съща музика и можем да общуваме на почти интуитивно ниво.
Относно моята солова музикална кариера, горещо съм благодарна на формация „Нова Асоциална Поезия“, която ме покани да създам музикален съпровод за няколко от техните литературни четения. Удоволствие е да се работи с тях.
Интервю на БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Интервюто е публикувано за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 32, 27.09.-03.10.2023 г.
„Иронията е естественото ми състояние. Погледнете само колко безумни сме всички и колко безумно живеем. Да сте видели някой да плаче над собствената си глупост? Няма и да видите. Смеещият се човек е всъщност тъжен човек, който се бори с тъга, по-голяма от самия него. С други думи, в смеха няма нищо смешно. Той е знак.“
Това казва Елена Алексиева в интервю за новия ѝ роман „Вулкан“ (Изд. Жанет-45, 2023 г.), редактор Борис Минков, художник Люба Халева.
Елена Алексиева, писателка. Снимка: Личен архив
Моята среща с текстовете на Елена Алексиева се случи през 2006 г., когато в първи курс в университета прочетох книгата ѝ с разкази „Читателска група 31“ (2005). Книгата ни я препоръча нашият преподавател тогава Марин Бодаков (по-късно разбрах, че е и поет). Мисля, че ние бяхме първият курс, на който преподаваше. На нас, студентите, много ни харесваше, че е млад, енергичен и с желание да разговаря с нас на философски и литературни теми извън учебния материал. Бях го попитала тогава кой съвременен български автор ще ни препоръча. Той веднага посочи Елена Алексиева и наскоро излязлата ѝ книга с разкази. След лекциите минах през книжарница „Нисим“ на бул. „Васил Левски“ и си купих „Читателска група 31“. Беше ми хем интересно, хем малко объркано, хем трудно за разбиране, хем не можех да я оставя. След година продължих с романа ѝ „Рицарят, дяволът, смъртта“ (2007). Мисля, че и там усещането се запази. Оттогава следя и чета всяка творба на Елена Алексиева и ми харесва, че умее да предизвиква читателя да мисли. Така е и в романа „Вулкан“, където измежду абсурдността, иронията и комизма прозират и драматизъм, и тъга. На въпроса ми как пише и дали се притеснява от неразбиращи читатели, авторката отговаря: „Писането не е следване на схема, а безкрайна и безотговорна игра. Упражнение по свобода – на духа, на мисълта, на въображението. В този смисъл неразбиращите читатели не ме притесняват. Книгите не са конфекция, нямат идеален за всекиго размер.“
За мен е чест, че днес, години след завършването ми и първата среща с текстовете на Елена Алексиева, имам възможността да разговарям с нея за най-новия ѝ роман „Вулкан“, който е интересен експеримент, висока литература и комедия в трагедията. Бих се радвала, ако моят преподавател Марин Бодаков можеше да прочете това интервю. Бих се радвала, ако можех да му благодаря за това, че беше ориентир за добрата литература в най-ранните ни формиращи години в университета. Благодаря му с поглед към звездите!
Вашият роман „Свети вълк“ получи три от най-авторитетни награди през 2019 г. – Роман на годината на НДФ „13 века България“, на Портал Култура и на Литературен клуб „Перото“ в НДК. Тези награди, които са безспорно признание за литературния ви талант, притесниха ли ви, че при следващите ви книги очакванията към вас ще са още по-големи? Докато пишехте романа „Вулкан“, мислехте ли дали ще се получи достатъчно добър и ще достигне успехите на предишната ви книга?
Знаете ли, без да омаловажавам наградите – които са безспорно приятен и гъделичкащ суетността феномен – вече се намирам в етап, в който не се вълнувам особено от признанието, а от разбирането. Това е, което търся. А и толкова оборотното понятие „успех“ не ми е съвсем ясно като определение, затова гледам да го избягвам. Важно ми е книгата да става така, както аз я искам, аз да съм добре с нея.
Как се роди идеята за романа „Вулкан“ и колко време ви отне написването му? В едно интервю казвате, че той е продължение на „Свети вълк“. По какъв начин, тъй като двете книги нямат нищо общо по отношение на сюжетната линия? Дори споменавате, че планирате това да бъде трилогия, чиято трета част предстои.
Връзките между книги, които могат да бъдат обединени по един или друг начин, не са само сюжетни или с прескачане на герои от една в следващата. За мен е далеч по-важно те да са на идейно ниво, а „Вулкан“ определено доразвива и тласка напред идеи, залегнали във „Вълка“. Да не говорим, че те имат и сходни конструкции – на пътя, на непрекъснатата и флуктуидна промяна на хората в тях, на онова, което за себе си наричам „затягане на примката“. Това са моите идеи за човека изобщо и за човека в частност – тукашния и сегашния. За бягането от и постоянното неочаквано намиране на себе си. За времената, които носим в себе си и по чието течение също се носим в търсене на опора, на нещо определено, което да ни обособява, без да ни унищожи. За връзките между нещата, а не толкова за самите неща. По третия роман мисля отдавна и работя по него, но няма да прибързвам да говоря какъв си го представям и как ще е свързан с останалите, докато не стане факт. Не от суеверие, а защото в хода на писането всичко се променя до неузнаваемост, тоест, изкристализира и не ми се ще да влияя на този процес с предварителни разсъждения. Колкото до „Вулкан“, самото му написване ми отне малко повече от година. Идеите, заложени в него, ме вълнуват от дълго време. Сякаш самият роман си беше там някъде и просто чакаше да излезе на бял свят, да бъде въплътен в своите герои и истории. Но мисленето ми отнема много време, много по-дълго от писането.
Определяте „Вулкан“ като „постпреходен роман за българското настояще в неговото абсурдно и смешно до болка безсмислие“. „Вулкан“ действително не е класически роман, в смисъла на класическата конструкция: герои, фабула, завръзка, кулминация. В него има нещо пънкарско, деветдесетарско, хаотично като самия преход, който също участва активно с цялата абсурдност. Героите са някак самостоятелни, понякога се срещат, друг път не, но въпреки това разказът и историята вървят напред. Защо избрахте тази нетрадиционна форма на разказване, която за някои читатели може да бъде леко объркваща?
Аз не бих се съгласила, че „Вулкан“ не е класически роман, защото романът е жанр, в който е възможно всичко и по всякакъв начин. Той е по-скоро ренесансов, полифоничен и донякъде карнавален роман – поне като форма. Но формата не я избирам аз, просто следвам героите и идеите си, които в повечето случаи са по-скоро техни, отколкото мои. Не знам какво би объркало подготвения и достатъчно ерудиран читател, за когото романът не е непременно линейно повествование с ясни ориентири, изобилни авторски разсъждения и предварително зададени внушения. За мен писането не е следване на схема, а безкрайна и безотговорна игра. Упражнение по свобода – на духа, на мисълта, на въображението. В този смисъл неразбиращите читатели не ме притесняват. Книгите не са конфекция, нямат идеален за всекиго размер.
Има ли автори, които са ви повлияли за този стил на писане? Или автори и произведения в такъв стил, с които можете да сравните „Вулкан“?
Не, няма. Но има автори, които говорят за ужасно сериозни и болезнени явления по подобен мрачно-ироничен или пък откровено смешен начин. Без да правя сравнения – и като си говорим за класика – сещам се например за „Мъртви души“.
В романа описвате актуални социални проблеми с хипербола и комизъм. Например, разказвате за едно дете на име Милена, което се ражда с дефект – силно окосмяване. Съдбата на това дете кара човек да се разчувства и натъжи. Точно в този момент текстът ни атакува с абсурда, изведен до крайност. Сблъсъкът със света на това „дете маймуна“ искрено ни разсмива. Играете с емоциите на читателя. Вместо да задълбочите драмата, я извеждате до краен абсурд. Смехът ли е начинът да оцелеем от трудностите и абсурдите в живота? Защо избрахте този метод на разказване – драма, съчетана с абсурд, ирония, хипербола и комизъм?
Няма по-сериозно и по-дълбоко нещо от смеха. В сравнение с него драмата е фасулска и дълбоко безинтересна работа. Мен поне не ме влече. Аз самата съм смешен и смешлив човек. Иронията е естественото ми състояние. Погледнете само колко безумни сме всички и колко безумно живеем. Да сте видели някой да плаче над собствената си глупост? Няма и да видите. Смеещият се човек е всъщност тъжен човек, който се бори с тъга, по-голяма от самия него. С други думи, в смеха няма нищо смешно. Той е знак.
Един от интересните герои в книгата е Сатан Пирдопски, който има пънк група. В духа на новата мода и напредването на медицината той решава да си направи операция за смяна на пола. Интересна случка описвате с него. Майка му отива да му купи рокля, като се притеснява какво да каже на продавачката. Тук отново ни разсмива абсурдът, майката не е притеснена от това, че доскоро е имала син, а днес дъщеря, тя е притеснена от това какво ще каже на другите. Това ли е манталитетът ни, не да търсим причината за големите проблеми и промени, а тревогата какво ще кажат другите, да не би да ни осъдят?
Какво ще кажат другите е абсурден и дълбоко валиден фактор за начина, по който се приемаме. А себеприемането на повечето хора е свързано с усещането им за правилност – достатъчно е да имат външно потвърждение, че са правилни. И за това никой не може да бъде обвиняван. Вижте, човекът е дълбоко несамостоятелно и плиткоумно създание. Той не е просто социално, а колективно същество – на този принцип работят рекламата, пропагандата и каквото още се сетите. Пък и Сатан не взема въпросното решение сам, а е тласнат към него отново от външни сили. Това е отчаяно и безплодно решение и неговите последици стават ясни по-нататък в романа. Защото никой не може да избяга от себе си, още по-малко пък тогава, когато няма и понятие кое е това „себе си“. В това отношение Милена е далеч по-зряла и адекватна.
Как се роди образът на Сатан Пирдопски? Какво беше вдъхновението за него?
Сатан – и в двете му валенции, на Сатан и на гадателката Афродита, си има прототипи. Но прототипите се явяват тогава, когато имаш нужда от тях. Когато си в състояние да ги разпознаеш. Колкото до вдъхновението, аз отдавна не работя с такива понятия. Прозата – и особено романът – е тежка и сложна машина, която сама ти налага какво и къде да търсиш. Авторът просто мисли и евентуално намира. Да кажем, че имам късмет в търсенето и намирането на хора и неща.
Елена Алексиева, писателка. Снимка: Бистра Величкова
Кои бяха основните трудности, с които се сблъскахте, докато пишехте романа? Имахте ли предварителна структура на сюжетната линия, на героите? Имахте ли режим на писане? Имаше ли моменти, в които искахте да се откажете, защото не харесвате накъде върви сюжетът и историята?
Няма писане без отказване, поне при мен е така. Особено когато става въпрос за роман, това ми се случва поне по няколко пъти. И не защото не ми харесва кое накъде върви, а защото чувствам, че не върви естествено, не следва своя собствен ход, а по-скоро аз несъзнателно се опитвам да налагам едно или друго. В мига, в който освободя себе си – и романа – от желанието си да контролирам (а също и от свързаните с него страхове), нещата потичат нормално. Както вече казах, романът е сложна и тежка машина, която всеки миг може да те смаже и да те погребе под останките си. За мен този риск е най-голям, когато си откажа свободата да се доверя на писането и на героите. Точно затова – за да си дам тази свобода – не работя с предварителни нагласи, структури и сюжети. Всичко просто се случва и не го карам или тласкам аз да бъде такова, каквото е. Никога не знам накъде вървя и докъде ще стигна. Имам някаква хлабава и условна структура, колкото да ми създаде илюзорното усещане, че няма да потъна в произволно избран момент. И тя непрекъснато се променя. Но това е за мен, не за романа, за мое собствено утешение. Аз съм авантюрист по природа и ако знам предварително къде и как ще стигна, вероятно никога няма да тръгна натам.
От излизането на първите ви книги в началото на 90-те години до най-новите какво се промени в творчеството ви? Как се променихте вие като писателка?
Трудно ми е да си направя такава равносметка, защото на човек рядко му се удава смислено да се погледне – и прочете – отстрани. Но мога да кажа, че станах може би по-сурова и по-взискателна към всичко, което подписвам с името си. Вече не се хвърлям на всяка идея, която ми дойде. Като млада имах чувството, че времето ми е безгранично. Сега не е така. С годините имам нужда от все повече свобода и съответно ставам все по-непримирима със себе си и със света около мен. Потребността ми от писане полека-лека се превърна в потребност по-скоро от мислене – и двете станаха едно и също за мен. Понякога ми липсва тази безотговорност и чиста мускулна радост, която виждам в текстовете си отпреди. Но по-важното може би е, че посоката не се промени. Аз дори не знам коя е тази посока, просто я следвам. Научих се да ѝ се доверявам повече, отколкото се доверявам на себе си. Напоследък много мисля за края – не за физическия край, а за края изобщо. И съм все по-сигурна, че няма значение накъде вървиш, а само че си вървял.
Коя беше книгата в началото на пътя, която имаше най-голям успех и ви даде увереност, че това е вашето поприще?
Не мога да туря пръст върху някоя от своите книги и да кажа „тя е“. Не съм мислила никога за поприще или съдба. Просто винаги съм знаела, че искам да пиша и да стигна до предела на възможностите си, за да видя какво има там. Имам огромен късмет, че най-близките ми хора ме приемаха и продължават да ме приемат с този товар, който си е лично и напълно егоистично мой. Не знам дали са разбирали какво точно правя, но разбираха, че това съм аз, и ме обичаха и обичат такава, каквато съм. Приемат ме, а това вече е много. Дори един човек да те приеме в живота ти е истинско чудо.
Завършили сте международни икономически отношения, имате и докторска степен по семиотика. Как и кога разбрахте, че литературата и писането са вашата професионална сфера?
Мисля, че вече донякъде отговорих на този въпрос. Пък и аз никога не съм искала да ставам икономист или каквото и да било от този порядък. Просто доказах, че тази работа не е за мен. А иначе не „работя“ писател, професията ми е конферентен преводач. Как и защо се стигна дотам, вече е съвсем отделен въпрос. Търсех баланс между писането и изкарването на прехраната и мисля, че успях да си го осигуря. Но и семейството ми ме е подкрепяло много – отначало неосъзнато, а после все по-съзнателно и категорично. Близките ни винаги са най-големият казус. В това отношение срещнах не само разбиране, но и вяра. Много е важно някой да вярва в теб, особено когато и сам не си вярваш.
Как успяхте да се задържите в литературата през годините? Имало ли е период, в който сте искали да се откажете?
Не съм сигурна, че знам какво е „да се задържиш“. Просто правих онова, което обичам да правя – поради инат, егоизъм и усещане за собствената си свръх-ценност, което на практика си е инфантилизъм. С една дума, писах. Не съм искала да съм в литературата, а само да пиша. Но се оказах там. И да, много пъти съм искала да се откажа – не от писането, а от литературата. Литературната индустрия, литературната среда са ми противни и чужди, особено откак се превърнаха в място за постигане на „успех“, а не в арена за борба на идеи. Впрочем българската литература никога не е била нещо по-различно. Успешният писател отдавна вече не е мислител, а най-обикновен литературен чиновник и глашатай на одобрени и политкоректни схващания, зададени отвън и отгоре – където и да е това. Не харесвам литературата, но все още я обичам. Не знам колко дълго още ще издържи това съжителство. Но някои живеят така цял живот.
Романът сте посветили на баща си. Защо избрахте да го посветите на него? Бихте ли ни разказали повече за връзката баща-дъщеря? Има ли нещо от нея включено в романа?
Във „Вулкан“ има връзка дъщеря-баща, макар и по-скоро плод на фантазиите на едно самотно момиче – моята героиня Милена. Но тя няма отношение към посвещението, съвсем друга е. Посветих романа на баща си, защото той почина, докато го пишех. Беше последният ми кръвно близък човек. Така и не разбрах дали ме четеше, дали познаваше дъщеря си като писател. Но вярваше в мен безрезервно и ме приемаше без никакви уговорки. Открих го късно и късно проумях колко много си приличаме всъщност. Исках да му посветя най-доброто от себе си и го направих. Той беше човек, който запази свободата си до края и уважаваше чуждата свобода. Едва сега започвам да осъзнавам колко много е преминало от него в мен през кръвта и през общия ни живот.
––––––––
Елена Алексиева е родена в София през 1975 г. Завършила е Първа английска езикова гимназия. Има магистърска степен по международни икономически отношения от УНСС и докторска от Нов български университет по семиотика/литература с дисертация на тема „Динамика и трансформации на знака. Екзистенциалната семиотика в романите на Дон ДеЛило и в „Горски цар“ от Мишел Турние“ (2005). Автор е на две стихосбирки: „Бримка на сърцето“ (1994) и „Лице на ангел-екзекутор“ (1996). Следват романът дневник „Синята стълба“ (2001), сборниците с разкази „Читателска група 31“ (2005), „Кой?“ (2006), романите „Рицарят, дяволът, смъртта“ (2007) и „Тя е тук“ (2009), разказите „Синдикатът на домашните любимци“ (2010), романът „Нобелистът“ (2011). Има два сборника с пиеси: „Ангелски огън“ (2014) и „Жертви на любовта“ (2015). Издала е сборник с детски приказки „Приказките на господин Кабода“ (2017). Романът „Свети Вълк“ (2018) ѝ носи множество награди. Последван е от книгата с разкази „Прекъсването на Самсара“ (2021), която получава Националната литературна награда Йордан Радичков. Най-новият ѝ роман е „Вулкан“.
„Изконна човешка потребност е да придадеш смисъл на това, което ти се случва, и да пренесеш опит през времето.“ Това казва Якопо де Микелис, автор на романа „Гарата“, издаден от „Колибри“. Преводът е на Юдит Филипова, художник на корицата е Чавдар Гюзелев. В края на юни 2023 г., авторът представи романа си в София.
Якопо де Микелис е роден през 1968 г. в Милано, Италия. Завършил е философия. Работи като преводач от френски, редактор и преподавател по наратология в Новата академия за изящни изкуства в Милано. През 2022 г. изгрява на литературната сцена с дебютния си роман „Гарата“, който има много положителни отзиви от критиката и е сравняван с „Името на розата“ на Умберто Еко. Действието в романа се развива в периода след 2000 г. и разказва за емблематичната Централна гара в Милано. Ярките образи в книгата са на хора, отритнати от обществото, които живеят в нейните подземия – бездомници, наркомани, проститутки, бежанци. „Безкомпромисен разследващ инспектор с бурно минало на пънк музикант и с безпогрешен нюх на полицай и млада доброволка в Център за грижи за маргинализирани, притежаваща странен „дар“ да прозира в чужди емоционални и мисловни дълбини, чиито пътища се пресичат, за да стигнат до дъното на подземните тайни.“ Така накратко е описан сюжетът в рекламния текст на гърба на книгата.
Това е дебютният ви роман, кое ви вдъхнови да го напишете?
След като завърших университета, започнах работа като редактор в издателство. В университета учих философия, но винаги съм имал влечение към литературата. Като редактор оценявах таланта на другите и качеството на текстовете им. Затова бях много притеснен да показвам това, което аз пиша, и го оставях настрана. Историята, която разказвам в романа „Гарата“, я имах много отдавна в главата си. Водех си бележки и в един момент осъзнах, че с времето остарявам и ако не я разкажа сега, няма да я разкажа никога.
Колко време ви отне написването на романа?
От самото начало на воденето на бележки, на обмисляне на сюжета до написването на романа ми отне осем години. Но историята беше в главата ми много по-отдавна. Тя започна да се заражда в годината, в която се случва действието – 2000 г. Веднага след този период имаше сериозен ремонт на гарата. Много от местата, за които разказвам в книгата, след тази година вече не съществуваха. След атентата през 2003 г. Централната гарата в Милано беше ремонтирана и вече е съвсем различна от това, което беше. Вече е по-модерна, по-чиста. Някои от подземните места на гарата, където преди живееха бездомници, са превърнати в търговски център с магазини.
През 2000 г. голям проблем бяха бедните хора, на които се налагаше да живеят на гарата. И днес има проблем, но не в такава степен. Ситуацията се подобри. В началото на 90-те години и след това, през 2000 г., беше много тежко и много хора живеееха на гарата. Когато бях тийнейджър живеех съвсем близо до нея и често минавах оттам. Да минеш след залез слънце беше все едно да отидеш на диво и опасно място. Беше наистина страшно. Помня една нощ много силно ме заболя зъб и трябваше през нощта да отида до аптеката да си купя обезболяващо лекарство. Единствената аптека, която работеше денонощно, беше на Централната гара. Аз се наредих на дълга опашка от около 20–30 души и бях единственият, който чакаше за лекарство за зъбобол. Останалите чакаха да си купят спринцовки, за да могат да си сложат хероин.
По едно време държавата се опита да се справи с това положение, разчисти гарата от бездомниците. Само след седмица обаче те се върнаха и всичко беше постарому. Това място беше сборище на хора, отритнати от обществото – бездомници, наркомани, емигранти. Много от хората спяха в подземията и живееха там. Аз лично не съм говорил с тях, но събрах много материал за живота в този район от медиите, има и доста книги по тази тема.
Периодът на изследване на темата отне ли ви много време?
Да, прекарах много време в изследване на проблема, за който искам да разкажа.
Как избрахте характерите на главните герои? Имахте ли предвид хора от действителността, които познавате, или героите са изцяло плод на вашата фантазия?
Разбира се, човек включва нещо от себе си във всичко, което пише. За един от главните герои, например, чиито интереси са далеч от моите – аз никога не съм се боксирал и не съм слушал пънк – трябваше да прочета и да изследвам интересите му, за да създам автентичен персонаж.
Като философ бяхте ли изкушен да вкарате в главите на вашите герои екзистенциални мисли?
Може би има нещо, но съм се опитал да не бъдат очевидни. За мен философията е труден предмет. Аз изучавах философия с голяма страст, но в края на следването ми бях много уморен и изтощен от учене. Минаха много години, през които не съм докосвал философски книги.
Как станахте преподавател по наратология в университета? Най-просто казано, това е наука за разказа и за това как хората имат нужда да разказват, за да си обясняват света.
Когато човек е професионалист в дадена сфера, университетът сам те иска, защото има нужда от твоите експертни познания. Аз прекарах години наред в изучаване на историите на другите, редактирайки ги, изследвайки кое е добър текст и кое не. Това ме научи как се изгражда една история, какви са техниките за това.
Кое е най-важното за създаването на добра история?
Лично за мен, основата на добрата история е въпросът, който едно малко дете задава на майка си, докато тя му чете приказка: „Какво се случва след това?“. Човек трябва да пише така, че читателят да се пита постоянно, какво следва по-нататък. Както казваме, трябва да се поддържа съспенсът, очакването за развитие на сюжета; да се поддържа чувството на несигурност относно това какво ще се случи.
Не беше ли трудно за вас да поддържате този съспенс през толкова голям по обем роман? Българското му издание е 700 страници, а италианското – 900.
Разбира се, беше трудно. За мен най-важното беше историята да е интересна. В един момент стигаш до някакво заключение и мислиш, че историята е ясна и тогава се появява нещо ново, което събужда интереса ти.
Имахте ли периоди, през които не знаехте как да продължите?
Не, нямах такива периоди. При писането на такъв роман трябва да имаш предварителна идея за целия сюжет и накъде трябва да се движи. Разбира се, не във всички детайли, но за общото скеле на историята. Има специфични неща, които например трябва да кажеш на десета страница, за да можеш на стотната страница да кажеш нещо друго, което е свързано. Имало е случаи, в които знам какво трябва да се случи, но имам трудности да го опиша или да го накарам да се случи. Но проблемът не е бил в това, че не знам как да продължа историята, защото от самото началото знам какво искам да се случи. Има много неща, които не съм планирал от самото начало, но те са второстепенни аспекти в книгата.
Имало ли е човек, с когото сте обсъждали процеса на писане, някой, който е чел първите ви чернови и е дал мнението си?
Тъй като самият аз дълги години съм работил като редактор, отначало имах страх дали това, което пиша, ще бъде добре написано, дали ще успея да завърша историята, тъй като беше голям проект. Затова пазех в тайна, че пиша роман. Никой не знаеше за него в издателската къща, в която работех. Аз не исках хората да знаят, за да не започнат да ме питат: „О, пишеш роман, кога ще е готов?“ и накрая да се окаже, че нищо няма да излезе. Единствените хора, които знаеха, че пиша, бяха моята съпруга, която много ме подкрепяше, както и един колега. Този колега четеше черновите на различните глави и даваше мнение и съвети. След като бяха готови няколко глави, ги предложих на литературен агент, който нямаше нищо общо с издателската къща, в която работех. От самото начало не исках книгата ми да бъде публикувана там, където работя, за да няма конфликт на интереси. Литературният агент хареса частите от книгата, които прочете, и беше много ентусиазирана. Както знаем, литературните агенти мислят много и за икономическата страна на бъдещата книга. Мисля, че тя видя, че историята има потенциал да се продава добре на пазара. След нейното одобрение се почувствах успокоен, че книгата ми има вероятност да бъде издадена и добре приета, и я завърших.
Италианският всекидневник Corriere della Sera пише, че след „Името на розата“ на Умберто Еко вашият роман разбива стереотипите и извършва революция в областта на италианския трилър. Какво е чувството да бъдете сравняван с автор като Умберто Еко? Повече гордост ли ви носи, или повече притеснения самото сравнение?
Чувствам се неудобно от това сравнение. Разбира се, също така съм поласкан от тази оценка на критиците. Но не мога да кажа, че пиша като Умберто Еко. Сравняват ме с него, защото критиците казват, че някои романи в криминалния жанр отварят нова перспектива. Такъв роман е „Името на розата“. Те слагат и „Гарата“ в тази категория. Аз се радвам, че романът ми е добре оценен и има успех, но определено не чувствам, че пишем еднакво с Умберто Еко.
Защо избрахте жанра на трилъра и готиката за вашия роман?
Жанровете в тази книга са много повече. Според мен в романа има трилър, готика, приключенски жанр, както и любовна история. Започнах от жанра на трилъра. Обичам този стил, самият аз работих като редактор на криминални истории. Докато оформях историята, установих, че искам да напиша нещо, което може да предложи на читателите същото чувство и усещане, както един приключенски роман. Като тийнейджър много обичах да чета книгите на Р. Л. Стивънсън, Жул Верн, Александър Дюма. Този вид романи представят големи приключения и пренасят читателя в невероятни светове. Днес жанровете са прекалено разграничени, но преди години в едно произведение са се съчетавали няколко жанра. Така е и при моята книга. Едгар Алън По е един от най-добрите готически писатели, но и един от първите добри криминални автори. В романа ми, разбира се, има известно влияние и от Стивън Кинг.
Защо писателите изпитват интерес към хората, отритнати от обществото? Защо тезихора са толкова вдъхновяващи?
Писателят винаги се вдъхновява от странни хора и събития. По някакъв начин аз трябваше да включа този тип хора в романа си, защото те са много основни – те живеят на Централната гара, където се развива действието. Аз искам да дам глас на тези хора, които обикновено нямат думата в реалния свят и в обществото. Във всекидневието ни те са невидими. Ние ги подминаваме и се правим, че не ги виждаме. Аз се опитвам да представя тези хора като едни от нас. Много често тези маргинални личности имат таланти и възможности да развият себе си, но са имали тежка съдба, нямали са късмет и свършват в подземията на гарата. Ако обществото им помогне малко, ако им даде шанс, животът им може да се развие по съвсем друг начин.
Като преподавател по наратология на какво учите своите студенти?
Преподавам техники на разказа. Това е мултидисциплинарно занимание. Ядрото на разказването на истории е едно и също, както в литературата, така и в киното, в комиксите. Интересно упражнение, което правим със студентите, е да изберем една история и да видим как тя е разказана в романа, в киното, в театъра. Ние сравняваме кое е различното, кое е общото. Предметът е предвиден за студенти в първата година, така че учим основите на разказването.
Защо хората имат нужда да разказват истории? Не само това, а имат нужда и да украсяват историята, да доизмислят реалността?
Ние разказваме истории всеки ден. Разказваме истории във всекидневното си общуване, в работата си. Винаги се опитваме да предадем дадена случка по увлекателен начин. Разказването на истории е начин да оформим опита си в света. Toва е първична потребност. Ако се замислим за най-първите хора, за неандерталците, те са се събирали около огъня, разговаряйки за ловуването, техните рисунки по стените на пещерите разказват истории от всекидневието им. Изконна човешка потребност е да придадеш смисъл на това, което ти се случва, и да пренесеш опит през времето.
Но ние никога не можем да бъдем обективни, когато разказваме?
Това е част от опита ни. Разбира се, че не можем да бъдем обективни. Разказването на истории е начин да бъдеш субективен, да покажеш собствените си чувства и усещания и да ги предадеш на другите. Силата на разказването на истории е много голяма, тя спасява живот, ако имаме предвид Шехерезада и нейните „Приказки от 1001 нощ“. Очарованието от една добре разказана история може да спаси живота ти. Аз мисля, че има връзка между този мит и мита за Саломе. Както казахме, същността на добрата история е съспенсът, очакването какво ще се случи. Разказването, писането на истории прилича на правенето на стриптийз. Искаш да предадеш някакво послание, но го разгръщаш малко по малко, както човек съблича малко по малко облеклото си. И накрая разкрива цялата история. Такъв е случаят със Саломе и нейния еротичен танц. Има връзка между нея и Шехерезада. И двете трябва да се спасят от мъже с власт – едната танцува, като прави стриптийз, а другата разказва истории, като разкрива малко по малко какво се случва в тях. Но правилата и при двете са едни и същи – трябва да задържиш вниманието на читателите или зрителите до края. Писането на истории е вид съблазняване на читателя.
Какъв е вашият „стриптийз“ в „Гарата“? Срещахте ли трудности да задържите вниманието на читателя?
Нямаше трудности, защото имах идея за сюжета от самото начало. Трудността при разказването на криминална история е, че ти разказваш две истории – едната е описаната в книгата, която разказва как се разплита мистерията. Другата е „неразказаната“ история – как в действителност са се случили нещата. Трябва да имаш предвид какво наистина се е случило и в същото време как героите в романа разкриват случилото се. Трябва да бъдеш много точен и внимателен, да не объркваш и преплиташ двете истории една в друга.
Имате ли режим на писане?
Не, нямам. Пиша, когато и където мога. Целият роман, който на италиански е 900 страници, го написах на айпад, с виртуална клавиатура. Правех много грешки, докато пишех така. Но това устройство носех навсякъде с мен. Пишех на него, докато чаках автобуса, в леглото преди сън, понякога дори в банята. Навсякъде, където имах време и възможност.
В момента пишете ли нова книга?
Разбира се, в момента пиша нов роман, но съзнавам трудностите на втората книга. Когато издаваш първата книга, хората не са толкова критични и взискателни, още не те познават. Но когато първата ти книга е имала успех, предизвикателствата пред втората са по-големи, защото вече има очаквания към теб.
„Взех да пиша. И тогава започна трагедията. Веднъж направиш ли го, вече си се пристрастил, превръщаш се в наркоман. От онези, които друсат всичко. Разбираш, че абсолютната свобода е само там и никъде другаде. Ставаш част от себе си. По-голямата част“. Това казва писателката Станислава Станоева в новата си книга със спомени от 70-те и 80-те години – „Трева и звезди“ (Изд. „Жанет-45“, 2022 г.)
Станислава Станоева е родена в Пловдив. Завършила е българска филология в ПУ „П. Хилендарски“. Авторка е на стихосбирките „Смъртта на палача“ (1999), „Полет в камъка“ (2003) „Градове и други острови“ (2009), „Теория на всичко“ (2012), „Форми на живот“ (2017), „Божествени частици“ (2020). Има множество публикации в български литературни списания и вестници, както и десетки награди от национални и международни литературни конкурси. Нейни стихове са включени в Международния балкански сборник, Истанбул, 2007 г., Юбилейния сборник на Лондонското поетическо общество, Лондон, 2009 г., сборника „Лирика 2010“ на НДК, София, 2011, антологията „Литературен Пловдив“, Магдебург, 2014 г., и Антология на българската поезия – XXI век, София, 2015 г. Стиховете ѝ са преведени на турски, английски, немски и норвежки. Сборникът с разкази „Трева и звезди“ (ИК „Жанет-45“), който излезе в края на 2022 г., е първата ѝ книга с проза.
„Трева и звезди“ е първата ви книга с проза. Как решихте да публикувате разкази, а не стихове? Дълги години сте работили като журналист и сигурно сте се срещали с много интересни човешки истории. Как не сте се изкушили по-рано да издадете прозаична книга?
Не знам дали аз съм решила. Просто разказите взеха да се появяват сами, първоначално под формата на спомени, които започнах да записвам. След това спомените започнаха да заприличват на разкази. Не съм си поставяла за цел никога – нито в поезията, нито в прозата – да напиша книга. Никога не съм си казвала – ето, сега седни и напиши книга. Просто текстовете се появяват, аз ги записвам, после или ги редактирам, или ги изпращам в кошчето. И когато се натрупа достатъчно добър материал, чак тогава започвам да мисля за книга. Но бавно започвам да мисля. Не съм от бързите автори. Винаги имам съмнения. Журналистиката доста ми помогна в писането. Тя ме научи на дисциплина. Аз съм била икономически журналист и на чак толкова интересни случки не съм попадала. Но пък за сметка на това журналистическата професия ме научи да пиша бързо, за да не изпусна момента, да внимавам в детайлите, да казвам най-важното, с най-силните думи, т.нар. „лийдово“ писане – започваш ударно, с основната новина и ако остане място – вадиш подробности, припомняш ситуации. Докато работех като журналист, поезията ме спасяваше. Нямах време да пиша по-дълги неща. После се появи време и започнах да записвам спомени, които прераснаха в разкази.
По какъв начин опитът ви в поезията помогна при писането на разказите?
Поезията може да бъде отличен възпитател. И спасител. В поезията трябва да има емоция, но овладяна, внушена, а не разказана, да бъдеш кратък и същевременно силен. Да удариш право в сърцето, в душата, в мозъка. Да създадеш образ, да предизвикаш асоциации. За мен поезията вече е стил на живот и изразяване. Аз така виждам света – учудено, в детайли, до най-малките подробности, дори отвъд тях. Не знам защо. И с любопитство, и с емпатия. Повечето мои приятели, след като прочетоха книгата, ми казаха, че поезията много ми е помогнала в прозата. За изграждането на образите, ситуациите, финалите. Аз не мога да го анализирам. Явно, че това се е превърнало в някакъв стил.
Разказите в книгата се водят най-често от първо лице. Самата книга, подобно на стихосбирка, съдържа няколко части: „Дребни години“, „Свободни години“, „Други години“, „Последни години“. Разказът от първо лице и тези хронологично оформени раздели създават усещането за автобиографичност. Самата вие казвате, че пишете автофикция, но не и мемоар. Защо избрахте тази хибридна жанрова форма, за да разкажете спомените си, а не например мемоарна?
Да, това е автофикшън, самоизмисляне. Голяма част от съвременната литература е в този жанр. И все по-често взеха да се появяват подобни книги на писатели от моето поколение. И това е обяснимо. Личната история винаги въздейства най-силно. За основа вземаш собствения си живот, доизмисляш се, докато описваш времето, в което си живял. Аз лично се опитах да разкажа преживяванията на човек от поколението, родено в началото на 70-те, живало в зрелия соц, преминало през дългия ужасяващ преход и сега опитващо се да съществува в дивия капитализъм. В книгата ми има много лични истории, но има и много измислени. Така че това не е автобиография, не е мемоар. Мемоарна литература трябва да пишат големите, известните, интересните личности, с богат обществен и всякакъв друг опит.
Как избрахте заглавието на книгата? По какъв начин то я обобщава?
С редактора (Красимир Лозанов – бел. ред.) се чудехме какво да е заглавието и аз бях измислила нещо много сложно, падам си по разни завъртяни думи. Обаче той каза – дай нещо по-простичко, я ми прочети заглавията на разказите. Прочетох му ги и като стигнах до „Трева и звезди“, той каза – ето, това ти е заглавието. Но той не беше все още наясно какво се крие зад този разказ. Аз обаче знаех и си казах, че това заглавие е както много бохемско, алтернативно, така и много философско. Пасваше ми идеално. Тревата, онази истинската, по която вървим, на която лежим, израства от нашата тлен, а душите ни отиват горе при звездите. Този диагонал – тленно-нетленно – беше нещото, което търсех. Търсех и някаква провокация, разбира се. Много хора, като прочетат заглавието, и ме питат за „онази“ трева ли става въпрос. Да, и за нея се говори в книгата, отговарях им. А от звездите съм запленена отдавна. Всичко космическо, звездно, галактическо, всичко, свързано с възникването на живота, на планетите, на вселената ме привлича неудържимо.
Писателката и поетеса Станислава Станоева. Снимка: Личен архив
Първата част на книгата „Дребни години“ започва със спомени от детството – най-хубавото време, разказани през очите на дете. Неизменно присъства, и така важният за всяко дете образ на бабата. Каква жена беше вашата баба (или баби)?
Имах късмета в ранното ми детство да бъда отгледана от баби. Едната обаче почина много рано. От нея имам откъслечни спомени. Другата баба беше моят ангел, моят приятел, моят най-любим човек, докато бях малка. И досега ми липсва безрезервната ѝ любов, ненатрапчивата ѝ грижа към мен. Беше красива жена, отрудена и мълчалива, грижовна. От семейство на бежанци от Гръцка Македония, родът ѝ е от село Бугариево. Трудолюбива, въртокъщница, посветила живота си на семейството – отгледала три деца и още толкова внуци. Обич – това е първата дума, която изскача, щом се сетя за нея. Тя ме научи на обич и взаимност. Пееше ми, играехме и се смеехме. Тайните, които си споделяхме, бяха колко високо може да скача щурчето, защо пчеличките спят свити в някой цвят и как така от костилката на черешата може да израсне дърво.
Следващата част започва с едноименния разказ „Трева и звезди“. Там гласът вече е на бунтуваща се тийнейджърка, жадна да опита от всичко. Много добре успявате да предадете гласа на съответната възраст. Срещу какво най-силно се бунтуваше вашето тийнейджърско Аз?
Младостта е велика и на нея всичко ѝ е ясно, морето ѝ е до коленете, тя е нахална, арогантна и не можете да ѝ кажете и „копче“. Такава беше и моята младост. Бунтувах се често срещу бюргерските предразсъдъци, срещу порядките на това изсмукано от пръстите соц общество, лицемерно и коварно, с двоен стандарт, с измислени правила. Ако искаш младостта да направи нещо, забрани ѝ го. Всичко забранено за мен беше привлекателно. Не че и сега не е така, но мъдростта (разбирай старостта) ти нашепва как всичко е преходно и да го караш по-спокойно. Хората от моето поколение се събираха в неформални групи – хипари, пънкари, хеви-метъли, ню-уейв. Минах през всички етапи – да се обличаш не според нормите, да нарушаваш установените порядки, та чак до осъзнатия бунт. Тогава открих словото, литературата, философията, музиката… Бунтът ми премина на малко по-висок етап. Разбрах, че мога да се бунтувам и по различен начин. Така стигнах и до свободата. Разбрах, че тя е в теб самия, просто трябва да я откриеш. Аз лично се чувствам най-свободна, когато творя.
В частта „Свободни години“ също така разказвате за бохемската страна на Пловдив в онези години, за кафенетата, където са се събирали писатели, художници. Разказвате и за Кольо Карамфилов. Днес има ли такива места в града, където се събират хората на изкуството?
Да, имаше такива места, има и сега, но са все по-малко. Понякога ги посещавам, но сякаш всичко се промени. С годините станах лек интроверт и вече рядко ходя където и да е. Понякога на откриването на някоя изложба на приятели, на премиера на книга или на джаз клуб. Преди доста се събирахме по-младите автори от Пловдив, израснали покрай поетическата академия на Добромир Тонев. Но след като той си отиде, сякаш и ние се разпръснахме. Може би времената вече са други, а може би аз пораснах, не знам. Но Пловдив винаги е бил бохемски град. Има отлични поети и писатели, талантливи художници, чудесни актьори. Градът е жив, сигурно по улиците, по кръчмите и галериите пак се събират млади таланти, както ние преди години, дано е така!
Описвате и известното младежко сборище на Синьото кафе до Стадион „Васил Левски“ в София. Разказвате за срещата си с музикантите от група „Ревю“ – Милена Славова и др. Имаше ли усещане за свобода в това време и какво го пораждаше – младостта или реалното пропукване на комунистическия режим в края на 80-те?
Върхът на моята младост съвпадна с края на социализма. Още преди 10 ноември 1989 г. обаче се усещаше нещо във въздуха. Някак всички рестрикции бяха по-меки, забраните се нарушаваха без да има кой знае какви последствия. Можехме да прекрачваме граници и народната милиция да не ни отнесе. Защото и такива неща съм преживявала. Сякаш социалистическата власт знаеше, че идват други времена. А и аз лично не съм била чак толкова несвободна – имах достъп до книги на американски, английски, немски и т. н. автори, четях преводи на текстове на западни банди, слушах „упадъчна“ западна музика, членувах в неформални групи, ходех на църква – все неща, които официалната власт не толерираше, дори напротив – наказваше. Въпреки всички отвратителни неща, зрелият соц, 80-те и 90-те лично за мен бяха едни от най-свободните ми години. Правехме забранени неща и се усещахме щастливи, рискови, революционери. Но може би е било заради възрастта и незначителността ни, не знам. Днес младите хора са някак по-обрани, по-дисциплинирани, по-инфантилни, по-образовани, укротени. Бунтовете им са по-скоро за материални неща, не за духовни. Няма как – всички станахме малки жалки консуматори.
Живели сте във време, в което наркотиците започват да се разпространяват все по-свободно. В книгата казвате: „Много мои приятели станаха наркомани“. Как успяхте да преодолеете „натиска“ на приятелите и да се опазите?
Наркотиците по мое време бяха рядкост, не както сега – под път и над път. За съжаление няколко мои приятели умряха от тях – предимно от хероин. Всеки искаше да избяга нанякъде в съзнанието си. Не беше задължително да си наркоман, за да си в някаква неформална група. Никой никога не ми е оказвал натиск да взимам наркотици. Предлагали са ми и аз съм отказвала, но това не ме е правило отцепник. Алкохолът беше дрогата на повечето от нас тогава. Сега каквото и да им кажа на младите, те ще ме вземат за някаква скучна лелка. Младостта е за това – да се експериментира, да се правят пакости, но винаги умерено. Най-важното е да знаят, че животът е дар, който се дава само веднъж. Да останат в него, защото приключенията никога не свършват.
В разказа „Рокендрол дизайнер“ казвате: „Взех да пиша. И тогава започна трагедията. Веднъж направиш ли го, вече си се пристрастил, превръщаш се в наркоман… Разбираш, че абсолютната свобода е само там и никъде другаде“. Вашите родители как гледаха на тази „трагедия“? И ако писането е наркомания, какво представлява писателската абстиненция? Кой е дилърът на писателя?
Родителите ми нищо не знаеха за литературните ми занимания, до момента, в който още като ученичка взеха да публикуват мои неща в национални вестници и списания. Дори тогава те гледаха доста скептично на тези мои опити. Единствено майка ми се радваше на литературните ми успехи, както вероятно всяка майка го прави. Баща ми беше доста саркастичен. Някак и двамата ми нямаха доверие. И в общи линии бяха прави, защото бях доста дива тийнейджъра и им докарвах много ядове. Аз съм от поколението, което се отгледа само. Сами ходехме на училище, сами си готвехме обяда, сами си учехме, много играехме навън. Родителите ми бяха по цял ден на работа.
Иначе писането си е жив наркотик. Аз лично се чувствам изнервена, ако не мога да пиша. Случва ми се винаги след като издам книга. Казвам си, че си почивам, ама ми е притеснено, че не ми се пише. Даже, ако този период продължи по-дълго, започвам да си мисля, че съм приключила с творчеството. Викам си: Аз ли написах тези книги, как го направих?! Изпадам в паника. Май това е писателската абстиненция. Дилърът го няма никакъв и си гризеш ноктите. И тогава в някакъв неизвестен миг и час, незнайно защо и как вдъхновението те връхлита. Прекрасен миг.
В книгата казвате: „именно то (писането – бел. ред.) ме отчуждава от всичко останало“. Защо писането ви отчуждава? Не е ли именно то, което сближава със света и хората?
Писането изисква време, изисква самота, спокойствие. Когато имам вдъхновение да пиша, не ми се излиза, не ми се вижда с никого, искам да мисля, да пиша, да редактирам. Не искам никой да ме разсейва. С това писането ме отчуждава от другите. Крада от съня, от почивките. Не искам да останете с впечатлението, че така е всеки ден. Разбира се, че имам време и за всичко останало, дори за мързелуване. Така е само когато ми се пише. После, когато текстът е готов и влезе в книга, постепенно ме приближава към останалите. Но вече по съвсем друг начин.
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Интервюто е публикувано за първи път в „Портал Култура“, 15.06.2023 г.
Двойна измама / Double Delusion 