GARE TERMINUS: Bulgarian dark scene is small but very strong

Gare Terminus. Photo © Beastra

Gare Terminus. Photo © Beastra

The experimental Neo folk, dark music band Gare Terminus had their first concert in Sofia, in January 2017. The concert was held in one of the underground bars for live music, in the center of Sofia – BarDak. It was part of the poetry reading „White Poems for Dark Days“. After the concert the members of the band shared their positive experience and said that the Bulgarian dark scene is very small but very strong and the community is very alive, and active.

The band „Gare Terminus“ was formed in 2015 in Luxembourg. It consists of two members – Margarita Omar – visual artist and musician and Neor Nachev – poet, guitarist, founder of the Bulgarian band In the Red (На Червено). The two members admit that their music is influenced by musicians such as Douglas Pearce from „Death in June“ and bands like „Swans“, „Doors“, „Sisters of Mercy“. The name of the band „Gare Terminus“ comes from a song by „In the Red“ – The Last Station („Гара последна“ – in Bulgarian or „Gare Terminus“ in French or Latin). The Last Station was one of the last songs of „In the Red“, when Neor Nachev meets Margarita Omar and both decide to start together a new musical project.

By the time the concert was held the band had almost 14 songs. After September 2017, the band is planning to release their first official album. Their next concert is planned to be in Luxembourg at the end of February or in March 2017. For more information and band’s latest news follow their Facebook profile.

In the special interview that the band gave for the online radio „Double Delusion“, both members shared their positive experience of the concert and the Bulgarian audience, which enjoyed their style a lot.

You can listen to the whole interview with „Gare Terminus“ on the online radio „Double Delusion“ here:

gt

Listen to „Gare Terminus“:
Web Site
Soundcloud
Bandcamp
Facebook

 

Interviewer: Beastra
Media: Free Independent Media © Double Delusion 2017

Advertisements

Поколението „Февруари“

да не бях аз
и да не бях жив
и да не бях част от изгубеното време

Февруари. 1997 г. България е в дълбока политическа и финансова криза. Хиперинфлация. Цената за 1 долар достига 3000 лева. Банките фалират. С тях изчезват и спестяванията на хиляди хора. Всичко се обезценява. Особено живота. Рафтовете на магазините са празни, няма храна. Хората излизат на протести срещу поредното правителство, което загробва страната, след промените от 1989 г.

Втората поетична книга "Февруари" на Мартин Костов

Втората поетична книга „Февруари“ на Мартин Костов

В същия този момент, една майка, в краен квартал на София, получава контракции. Трябва скоро да роди, деветото си дете, от третия си мъж. Не, не са от ромски произход. Просто винаги така се случва, когато се появи нов мъж. Може би беше грешка, но така или иначе, вече е късно. Не знае с какво ще го храни това дете, от къде ще вземе пари да го гледа. Но животът следва своя ред, въпреки реалностите. На 17 март, едно бебе проплаква, при първия си сблъсък със света. Все още е в кръв, трепери от студ и единственото, което може е да плаче – първото нещо, което правим всеки път, когато се раждаме отново, чрез болката. Детето го кръщават Мартин. Второто име, обаче не е от баща му, а от новия приятел на майка му. Животът е динамичен. Всичко се променя за месеци. Фамилното му име е, както на останалите му братя и сестри, без значение от бащите им – Костов. Мартин Цветанов Костов. Бъдещ поет, който ще напише едни от най-силните и чувствени строфи, кървящи от сърцето му, едва 16-годишен. Но, все още никой не знае това. Мартин продължава да плаче в пелените си, някъде там, накрая на града и да се адаптира към живота. Адаптацията ще продължи дълго. Може би завинаги. Единственото, което бихме могли да кажем на това, едва новородено дете, в този краен квартал, в тази България през 1997-ма е: „Добре дошъл и съжаляваме за всичко, което предстои!”.

Девствени

без дните нямаше да се случи това
което вече направихме
и оставихме
да се разпорежда с нас

Истинският му баща изчезва и не иска да го вижда. Казват, работел като гробар. Появил се друг мъж при майка му, който го гледал и много го обичал. Брат му, по-голям от него с около седем години, го водел на училище, на срещите си с момичета и го научил да пуши цигари, още от малък. На 13 г. Мартин започнал да не се прибира със седмици вкъщи. Живеел при различни приятели. Все по-рядко ходел на училище. Започнали купони в крайни квартали из цяла София, където имало от всичко: силна музика, трева, амфетамини, хероин… Едва ли е имало нещо предлагано на улицата, което Мартин да не е опитал до 15-та си година. Последвала и топлината на непознати, борбата за оцеляване в най-суровата действителност и вечната болка, която е най-верният му другар и спътник навсякъде. Болката, която Мартин с годините е опитомил и се е научил да използва, за да създава и да се спасява, като я описва; Като я изважда на белия лист под формата на стихове, за да покаже на света, колко остро го пронизва, когато са само двамата.

Зима

какъв е този живот който предсказва бъдещето

Това е историята на Мартин Костов. И не съвсем. Много по-страшна е. Много по-ужасяваща. Но, както не могат да се опишат най-бруталните ужаси в историята и през войните, така и живота на Мартин не може да бъде описан така, както е преживян. Това е историята на едно дете, което се е родило и израснало по време на Прехода, по време на „гладните години”, „мутренските години”, през „зимата на нашето недоволство”. Това може да е историята на много деца, които са се родили в това време и са захвърлени в света сами, оставени съдбата да се грижи за тях. Поетът Мартин Костов е олицетворение на нашата колективна съвест. Той и връстниците му са резултатът от едно изгубено време, в което се роди и израсна цяло поколение, отгледано и възпитано от улицата. Улицата – която единствена ги разбира и винаги ги приютява, когато у дома е по-студено и по-опасно.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Като ученик, Мартин предлага свои стихове и снимки за изложба в читалището на квартала, в който живее – Княжево. Когато прочитат там стиховете му, го изгонват с груби думи. Питат го как не го е срам да пише такива неща – ужасени от собствената си съвест, отразена в огледалото на света, което им е поднесъл Мартин, чрез поезията си. А поезията му е доказателство за това, че и най-страшното време не може да отнеме чувствителността и светогледа, които са в теб. И дори в калта, успяват да изплуват, и оцелеят перлите.

Още със стиховете си в дебютната книга „Дом” (2014 г.), постигнала голям успех и отзвук в литературните среди, Мартин Костов пречупва времето, през което е израснал, чрез своята изострена сетивност. „Февруари” е своеобразно продължение на първата книга: „времето – сякаш не го е имало”, „ако се случвах щях да съм различен”, „какъв е този живот който предсказва бъдещето”, „времето ти ме гали / мирише на слънчева зима под кожата”).

Дебютната стихосбирка "Дом" на Мартин Костов. Copyright © Beastra

Дебютната стихосбирка „Дом“ на Мартин Костов. Copyright © Beastra

Както в „Дом”, така и в стихосбирката „Февруари”, някои от текстовете вероятно биха звучали цинично за определени читатели. Това, обаче, не прави стиховете му груби и не ги лишава от естетика, и сетивност. Дори напротив, още по-болезнено докосват сърцето, защото има думи от циничния ни живот, които нямат синоними и трябва да се изрекат точно такива, каквито са. А когато се поставят в поетичната чувственост на стиха, те някак пречистват съзнанието и света.

Неслучайно и името на втората стихосбирка на Мартин Костов, се казва „Февруари”. Името на месец Февруари, произлиза от латински (Februarius). Първоначалното значение е било очистителен (месец). В древен Рим по това време са се извършвали жертвоприношения за очистване от греховете.

Така и Мартин Костов със своята стихосбирка „Февруари”, сякаш прави жертвоприношение на своя живот, за да го превърне в поезия, която да ни пречисти нас. Той се превръща в глас на цяло едно поколение, родено през паметната за България 1997 г.; Едно поколение, което беше принесено в жертва на съдбата и времето си, за да пречисти греховете на своите родители и да очисти бъдещето. Стиховете на Мартин Костов са огледало за острата чувствителност, която носят тези, несправедливо набедени като „необразовани”, „безпризорни” и „улични“ деца, имали „късмета” да се родят в едно „изгубено време”. За щастие някои от тях успяват да се намерят, сякаш именно благодарение на това изгубване и да създадат автентично художествено творчество, което осмисля преживяната болка, безпощадната съдба и желанието за по-добро бъдеще. Или, както пише самият Мартин в едно от стихотворенията си: „някъде където / сме се губили / сега се намираме…”.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван като предговор към втората стихосбирка „Февруари“ (ИК Пергамент, 2016) на Мартин Костов

Туристи в “Била”

И този петък пак минах през “Била”-та. Казвам “и този”, защото всеки път се заричам, че ще е за последно. Купих каквото трябва и се нареждам на дежурната опашка на касата. Пред мен един от “новите” европейци – мургав емигрант с хляб и цигари, а пред него – баш европеец, демек нашенец, с литър бира и вакуумирани пържоли под ръка. Най-отпред – момче и момиче туристи – чужденци се суетят нещо до касата. В това време мургавия европеец се озърта неуверено, докато нашенеца благославя августовската софийска жега и политиците. С две думи – дотук всичко както си му е реда.

Разказът на Иван Сан е публикуван във в. "Стършел", 7 октомври, 2016 г., бр. 40, стр. 4

Разказът на Иван Сан е публикуван във в. „Стършел“, 7 октомври, 2016 г., бр. 40, стр. 4

Идва ред на младежите туристи. Касиерката – едра жена на видима възраст около 50 и малко кисела, заради жегата, но най-вече заради многото туристи – сканира продуктите, и ги изсипва обратно в кошницата. Казва сухо:

– 23.47.

Чужденците поглеждат към екрана на касовия апарат и отброяват внимателно българските банкноти, докато служителката, видимо вкисната ги пустосва защото не говорят езика й. Не само, че не говорят езика, ами и дребни нямат, моля ви се! След кратко суетене се разбраха със сметката, но за беля се оказа, че на младежите им е нужна и торбичка за продуктите. Следва кратка театрална миниатюра с мимики и жестове, в резултат на която става ясно какво “още искат тия”. Касиерката посочва припряно към касата:

– Ей там са торбите – толкоз ли не може да ги видите?!

При тези думи нашенеца с пържолите се раздвижва:

– Аааа, тя Меркел така ги учи: ‘сичко на готово! – подхвърля, видимо развеселен от това че най-после нещо интересно се случва в празния летен ден (1).

Младежите послушно следват инструкциите на служителката, взимат торбичка и се насочват към изхода. Това се оказва голяма грешка!

в. "Стършел", 7 октомври, 2016 г., бр. 40,

в. „Стършел“, 7 октомври, 2016 г., бр. 40,

– Алоооооу! Теа торби се плащат! – застига ги нервния крясък на касиерката.
Момчето и момичето се споглеждат стреснато, при което охраната на магазина им обяснява на развален английски, че торбичките се плащат. Внезапно разбиране озарява лицата на туристите. Отброяват нужните стотинки и ги подават на касиерката, която обаче упорито не спира крещи, явно изнервена от дългата смяна, но най-вече от нежеланието си да работи точно това, точно сега и точно в тази “Била”. В този момент момчето-турист проявява неблагоразумието да запита, при това любезно:

– Excuse me, can you please stop yelling at us? (2)

Тази реплика се оказва втората грешка на нещастните туристи. Касиерката окончателно подивява от ярост:

– Айде само да не псуваш, а?! Нема да псуваш! ОмръзнАли сте ми ‘сички такива! Ше псува той! Кой псуваш ти, бе?

Туристите се споглеждат стреснато и забързват крачка към изхода.

– Ааааа-ма-хааа, западняци разглезени! – провиква се след тях касиерката, вече поуспокоена, че добре ги е „насолила тия“.

Когато туристите изчезват от погледа й, тя поглежда доволно към хората на опашката, а по лицето й се чете гордост, че и тя поразбира малко чужди езици! Мъжа с пържолите й кимва в знак на солидарност, че не сме се оставили ние българите да бъдем унижавани от чужденците и възкликва одобрително:

– А така, а така! Да не си мислят, че всичко им е позволено!

После добавя делово:

– Имаш ли цигари “Карелия” синя?

Касиерката, вече успокоена отвръща:

– Абе, нямаме, ама чакай да видя… а, останала е една тука, ето! – смига му приятелски и му подава пакета цигари като на свой човек.

ИВАН САН


(1) Тук е мястото да вметнем, че въпросните туристи говореха език подобен на чешки, но както би забелязъл нашенеца в този момент: “Чешки-мешки – Меркел е на ‘сЕкъде!”.
(2) “Моля, може ли да не ни крещите?”

* Разказът е публикуван във в. „Стършел“, 7 октомври, 2016 г., бр. 40, стр. 4

Никога не можеш да забравиш, “каквото ти принадлежи”

“Каквото ти принадлежи”, Гарт Грийнуел (Black Falmingo Publishing, 2016), превод Надежда Радулова

“Каквото ти принадлежи”, Гарт Грийнуел (Black Falmingo Publishing, 2016), превод Надежда Радулова

“Каквото ти принадлежи” е дебютният роман на американския писател Гарт Грийнуел, излязал в САЩ под заглавието “What Belongs to You” от издателство “Farrar, Straus and Giroux” (2016 г.). В превод на български от Надежда Радулова, е публикуван от издателство Black Falmingo Publishing (2016 г.). Романът, разказващ за любовната връзка между американски преподавател в Американския колеж в София и младо момче, което живее на улицата и проституира, получи много силен международен отзвук. “Приказка за сексуалната мания се превръща в класика” е заглавието на статия за книгата в “The Telegraph”; “Репресии и момчета под наем. Един роман за гей желанията и срама, изследва динамиката на парите и властта“, пише в подзаглавие за книгата “Independent“. С много положителни ревюта за романа излязоха и издания като “The New York Times”, “The Washington Post”, “The Guardian” и т.н.

Самият Гарт Грийнуел живее в България повече от четири години, като работи като преподавател по литература в Американския колеж в София. За това време, освен, че научава много добре български език, разбира и много за живота в България, за крайните квартали и панелните блокове (особено тези в „Младост“), за младите, които сякаш нямат бъдеще в родината си и бързат като завършат училище да емигрират в чужбина; Или за някои от онези, които остават и продават себе си на улицата, за да изкарват пари. Романът “Каквото ти принадлежи“ е разделен на три части – “Митко”, “Гроб” и “Зараза”. Първата част “Митко” излиза като самостоятелна новела още през 2011 г. По-късно авторът написва и останалите две части и ги оформя в общ роман. Премиерата на книгата в София, се състоя на 4 октовмри, 2016 г., в Литературен клуб “Перото”.

“Каквото ти принадлежи” е онова, от което никога не можеш да избягаш. Това е твоето минало, което колкото и да се опитваш да забравиш, винаги ще напомня за себе си – скандалите между родителите ти, разводът им, подмятането на децата между двамата, доведените ти сестри, бягствата от вкъщи, безразборния секс с непознати. Това е болезненото ти израстване оставило завинаги своите отпечатъци върху нараненото дете в теб, което все повече криеш, за да се адаптираш по-добре в света на възрастните. При първите любовни трепети, чувствата ти са наранени от момчето, в което си влюбен. В същия този момент баща ти е прочел дневника ти и разбира, че си гей. По телефона, ти го молиш да поговорите, защото се чувстваш наранен и самотен, а той ти казва повече да не се прибираш вкъщи. Това е историята на главния герой в романа “Каквото ти принадлежи”. Това, което ти принадлежи – твоят дом, разбирането и подкрепата от родителите – в един момент се оказва, че не ти принадлежат. Всичко, което имаш на този свят си единствено самият ти – твоята душа и тяло. Но тези душа и тяло са твърде самотни и искат да “принадлежат” на сърцето на някого, да бъдат обичани, да бъдат разбрани и стоплени от сродна душа, от човека, който всеки търси като изгубен ангел с едно крило. Трябва му другата полвина от него, за да полетят заедно като съвършено цяло.

Рецензия за романа "Каквото ти принадлежи", публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 7-13.12.2016 г., стр. 4

Рецензия за романа „Каквото ти принадлежи“, публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 7-13.12.2016 г., стр. 4

Какво става, обаче, когато в отчаянието си, платим на някого, за да ни “обича”? Тогава той принадлежи ли ни? Може би да, според пазарния принцип и закони. Срещу определена сума пари – получаваш определена стока или услуга. А според човешкия закон какво получаваш? Вероятно болката от неизбежната съдба на другия, проекция на твоята собствена болка – да бъдеш този, който животът е направил от теб. Да плащаш за “любов”, въпреки че знаеш, че не искаш това. И да продължаваш да го правиш, тласкан от някакво вътрешно влечение към това момче. Без да искаш се влюбваш в него и за теб той става специален. А ти за него – един от многото му “приятели” – клиенти.

В тоалетните на НДК, главният герой от романа, плаща 20 лева на двадесетгодишния Митко, чиито единствен начин за оцеляване е като продава тялото си. Американският преподавател, който разказва от първо лице историята в романа, е чувствителна личност и съжалява момчето на улицата, но не прикрива своята човешко-животинска природа, която при възбуда иска екстаз и облекчение. А всичко, което иска Митко е да има модерен айфон, нови дрехи, храна и покрив над главата си. Това, обаче, което получава от живота е – много “приятели”, с които си урежда срещи по интернет, из нощна София. Накрая, вместо с много пари, Митко се сдобива със зараза, със сифилис. С тази болест вече не може да изкарва парите си по добре познатия начин, “приятелите” го забравят, а той няма материална възможност да се лекува. Съкрушен, нещастен и пиян, блъска посред нощ на вратата на американския си приятел. Той се оказва единственият, който е готов да му помогне с пари за храна и лечение, единственият, който го приютява у дома в студената зимна вечер. От чиста човещина или поради силното си влечение към Митко, американецът се оказва единственият му “истински приятел”, както самият Митко го нарича, докато му благодари за помощта.

Любовта обаче е “заразна”. Американецът също се оказва заразен със сифилис. Открива това, две години след последния си интимен контакт с Митко. Да принадлежиш на някого и някой да ти принадлежи означава, и да споделяте “инфекциите” на това да сте заедно; да споделяте болката и грапавите белези от раните по душата. И докато си мислиш, че като си плащаш за любов си далеч от тази интимност и обвързаност с другия, идва момент, в който се оказваш най-въвлечен, като с истински интимен партньор. Ако можеше, поне да не се беше влюбил в този така чаровен уличник. Любовта винаги прави нещата по-сложни. Американецът е изправен пред решението да прекрати контакта си с Митко завинаги, защото вижда, че колкото и пари да му дава, колкото и да му помага, той остава все така безпомощен и продължава да живее, както знае. А и не е ясно до колко харчи дадените му пари за лечение от болестта си.

Последната сцена, в апартамента на американеца е описана много живо и

Корицата на американското издание на романа "Каквото ти принадлежи" от Гарт Грийнуел

Корицата на американското издание на романа „Каквото ти принадлежи“ от Гарт Грийнуел

емоционално. Митко идва пиян и вероятно дрогиран, едва гледа, целият е премръзнал от студ, залита и се свлича на дивана в хола. После изяжда всичко от хладилника и докато пие ту кисело мляко, ту прясно, заедно с банан, не спира да повтаря на американеца: “Ти си истински приятел”. А той го гледа със съжаление и не знае какво да каже. В същото време, мислено си повтаря как това трябва да бъде последната им среща.

Интересно е да се види България, по-конкретно София, през очите на американския писател Гарт Грийнуел – живял и работил у нас. Той не спестява нищо от това, с което сме свикнали в ежедневието ни като българи. Много естествено и точно е описана обстановката, и декорите на София, сред които се развива действието на романа. А самият образ на момчето, което продава тялото си по улиците на града е като метафорично обобщение за съдбата на много от младите хора в една пост-социалистическа страна, която ежедневно се опитва да се адаптира към промените, дошли след демокрацията. Митко пие алкохол, взима наркотици, ходи с евтини тънки кецове, в които му замръзват и прогизват краката, през зимата. Той е роден и израстнал в онази България на бедните панелни блокове, в крайните квартали, с кал, боклук и бездомни кучета, с порутените поликлиники, в които властва нелюбезното отношение и липсата на дискретност към пациентите. В квартала със символичното име “Младост”, няма църква, защото когато са строили блоковете там, всички са вярвали в комунизма. А Митко, все още си е играел и гушкал баба си, подобно на онова малко момче във влака, което героят вижда напът за морето. И се замисля дали и него го чака бедната съдба на Митко. И защо когато си дете си толкова искрен и импулсивен, а като възрастен ти се струва така неестествено да прегърнеш собствената си майка. Предпочиташ да платиш за прегръдка на непознат, отколкото да се върнеш в изгубеното си детство, неизбежно белязано от страдание и мрачни спомени.

Не само това, а докато си плащал за нежност и топлина, без да искаш, си се влюбил. И си започнал да очакваш същото от другата страна, сякаш напълно забравил, че всичко е бизнес, сделка. Иска ти се да не си един от многото приятели на Митко, а да почувстваш, че си единственият. Но уви, Митко от малък се е научил, че единственото, което има е себе си и отдавна не мечтае само за един приятел, защото знае, че любовта е бизнес, а животът – стокова борса на човешки съдби. Така или иначе, пред болестта и неизбежния край всичко друго се обезсмисля. Любовта е обречена, чувствата разяждат отвътре, а парите са вечни. Но и споменът остава вечен, защото никога не можеш да забравиш, “каквото ти принадлежи”.

Бистра Величкова

* Рецензията е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 7-13.12.2016 г., стр. 4

Япония – цената на успеха или мантра за смирение

Най-голямото кърстовище в света - Shibuya crossing, в Токио. Снимка: Бистра Величкова

Най-голямото кръстовище в света – Shibuya crossing, в Токио. Снимка: Бистра Величкова

Вероятно някои мислят, че са пътували много, посетили са голяма част от европейските столици – Париж, Рим, Лондон, Берлин и т.н. Да предположим, че са се докоснали и до живота в САЩ.

Границите на България се отвориха последните години и хората имат възможност да пътуват. Да кажем, че сте видели голяма част от Западния свят. Свят, който за нас българите винаги е бил така мечтан, идеален и напреднал. Към който винаги сме се стремили да принадлежим. До такава степен идеализиран, че сякаш на моменти забравяме, че земното кълбо има и Източна половина, която не значи само – Източна Европа.

Нощен изглед в Токио от небостъргач. Снимки: Бистра Величкова

Нощен изглед в Токио от небостъргач. Снимки: Бистра Величкова

В България винаги се е говорело за Запада, за ценностите на Запада, за поведението на хората там, за това колко са възпитани, и сдържани, макар и студени, но пък точни и работливи. И колко е важно, ние да се учим от тях, да бъдем като тях и т.н. Израснал в България след ‘90-та година, всеки е закърмен с ценностите на Запада, индивидуализма, себеутвърждаването, личния успех, който е резултат от много усилия.

И точно човек е започнал да възприема някои от тези културни особености и попада в Япония, където пък индивидуализма се смята за най-голям “враг” и преди личността, стои групата. Не само това, а страната е по-напреднала и прогресираща от повечето западни държави (залагащи на индивидуализма).

Жители на Токио чакат подредени в колона метрото. Снимки: Бистра Величкова

Жители на Токио чакат подредени в колона метрото. Снимки: Бистра Величкова

Япония също така показва, че скромността и смирението все още са ценност и се уважават. А в България, точно се научихме, че подобни качества пречат на индивида да се доказва и успява. Не че на това ни научи Запада, а така ние разбрахме ценностите на западната демокрация – да успяваш чрез невежество, арогантност, неуважение, блъскане с лакти и катерене със зъби и нокти към върха. Българин с подобен манталитет едва ли би могъл да оцелее в Япония, където уважението и възпитанието са водещи черти в общуването. Какво все пак представлява по-точно Страната на изгряващото слънце? Чак, когато отидете там разбирате защо така я наричат. Япония представлява бъдещето на света.

Работeн ден между 12 и 14 часа

Това не е още една държава на планетата, а съвсем друга планета. Ако мислите, че германците са най-работливата и дисциплинирана нация в Европа, то японците са два пъти по-работливи, три пъти по-дисциплинирани и уважаващи се един друг. Ако пък случайно решите, че американците са най-работливата нация извън Европа, не прибързвайте преди да сте видели как работят японците. Официалният работен ден в Япония, според закона, е както навсякъде – 8 часа. Но се смята за изключително невъзпитано да си тръгнеш преди шефа ти или точно на 8-мия час. Съвсем нормално е да останеш на работа 3-4 часа след  “официалното” работно време, без това да ти носи допълнителен доход (както в Америка се плаща по-високо допълнителната работа). Т.е. 10-12 часа работа на ден за човек, който не е мениджър е норма в Япония. Ако пък си мениджър или шеф, работното ти време става близо 16 часа (без преувеличение, потвърдено е от местен японец – мениджър в голяма компания). Ако в България и Европа час пик вечер, когато хората се прибрат от работа е около 18-19 ч., то в Япония най-натоварените часове, когато хората си тръгват от работа и метрото е претъпкано около 22 ч. На следващия ден, разбира се, работното време е както навсякъде – начало 8.00 ч.

Излизаш сутрин в 8 ч. и виждаш по улиците на Токио (град с 13 млн. жители) как тълпи от хора маршируват под негласен строй към работните си места. Всички облечени в костюми, сякаш като с униформи – черен панталон с ръб, лъснати черни обувки, бяла риза и куфарче или черна чанта през рамо. Движението там е като в Англия – от лявата страна. Затова като европеец или още повече като българин, почти винаги без да искаш се оказваш обратно на движението. Учениците са облечени с униформи и се сливат със сутрешната тълпа.

Японци се прибират от работа и чакат на светофара на най-голямото кърстовище в света - Shibuya crossing, в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Японци отиват на работа и чакат на светофара на най-голямото кърстовище в света – Shibuya crossing, в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Въпреки че толкова много хора бързат към работа, никой не тича, никой не се бута в другия, не се нагрубяват, не викат. На метрото прилежно се нареждат на опашка, определена за качване. Мястото за чакане е очертано с бели линии, точно там, където ще се отворят вратите на метрото. Всички спазват тези очертания, до такава точност, че дори не настъпват линиите с обувките си. И никой, ама наистина никой не прережда другия или не решава да избута всички и да мине най-отпред. Хората не мислят само за себе си, когато са на обществено място. При качването и слизането от метростанциите, на стълбищата е означено със стрелки, че лявото стълбище е за качване, а дясното за слизане. И всички спазват това и дори не помислят да се качат например по дясното стълбище, защото е по-празно от другото. Има правила, които се спазват безусловно. Да, това е така и в Америка, и в Германия, и в Англия и т.н., но в Япония това е доведено до максимална крайност, чак роботизирано спазване на правилата.

Влака стрела - Шинкасен, който се движи със скорост около 300 km/ч. Снимки: Бистра Величкова

Влака стрела – Шинкасен, който се движи със скорост около 300 km/ч. Снимки: Бистра Величкова

Спазваме законите, защото така е по-лесно за всички

Когато споделих именно това мое впечатление с Коши (японец, който живее в Йокохама, но работи в Токио, като мениджър на голяма технологична компания), той каза: “Защо те е впечатлило това, че всички спазват правилата и законите?” Толкова просто и логично звучеше въпроса му, че не намерих думи и начин да му обясня защо на един човек от България именно това му прави такова силно впечатление. Той продължи: “Ние, не, че сме толкова стриктни, а просто знаем, че така е по-лесно за всички”. Това пък няма как да го обясня на много от българските си сънародници.

Работата е моят личен живот

Следващият въпрос, който зададох на Коши беше свързан с моето неразбиране как успяват да работят толкова много  – 12 – 14 часа на ден? Как издържат? Не се ли изморяват? Той отговори:“Не се изморяваме. Ние така сме свикнали.” А кога ви остава време за личен живот? Коши: “Не ти разбирам въпроса? За мен работата е моят личен живот”.

Табела предупреждава пешеходците да не заглеждат в смартфоните си. Снимки: Бистра Величкова

Табела предупреждава пешеходците да не заглеждат в смартфоните си. Снимки: Бистра Величкова

Той ми разказва как минава работния му ден – сутрин става в 6.00 ч., тича 5 километра в парка, след това пътува с влак от Йокохама до Токио, за да отиде на работа. (Една бележка ще вмъкна тук – в Япония транспортната мрежа е толкова добре организирана, че с влакове и метро можеш да стигнеш навсякъде много бързо). В 8.30 ч. започва работния ден на Коши. Тъй като е мениджър в компанията, почти през целия ден има срещи, в които обсъждат с колегите си предстоящата работа, самият той дава задачи на подчинените си.

Питам – среща ли трудности като шеф със своя екип, например някои да го

Суши бар в Токио, от типа Sushi Go-Round, при който порции със суши се въртят на една лента и всеки си взима, каквото иска. Снимки: Бистра Величкова

Суши бар в Токио, от типа Sushi Go-Round, при който порции със суши се въртят на една лента и всеки си взима, каквото иска. Снимки: Бистра Величкова

обвиняват, че на тях дава повече работа, отколкото на други? Коши отново ме гледа с неразбиране, както при повечето ми зададени въпроси до сега, но отговаря любезно и с усмивка: „Интересен въпрос. Странното е, че никога не съм имал такъв проблем. Всеки си изпълнява дадените задачи”. Отбелязвам поредното рязко различие с това, с което съм свикнала в България и продължавам с работния ден на Коши, който звучи безкраен. От 8.30 ч. до 17.00 ч. той е постоянно в срещи и дискусии с различни екипи. Както той казва, “до 17 ч. аз не съм започнал да върша реално моите задачи, които имам”. За това, когато официално завършва работния ден, Коши сяда в офиса си и тепърва започва да работи. Това продължава до към 23 ч. вечерта. В 12 ч. вечерта се прибира, съпругата му и детето му вече спят, а той си взима душ, довършва понякога нещо дребно, което е останало от работата и към 2-3 ч. през нощта си ляга. Казва, че се е научил да се наспива за 6 часа. Е понякога се налагало и за 4…

„А съпругата ти как гледа

на твоята работа и това, че не можете да се видите?”, питам аз, отново с културната обремененост на мястото, където съм израснала и живея.

„Тя е свикнала, пък и няма много избор. Всички японци работят до късно, така че който и да си избере за мъж, няма да го вижда в дни различни от уикенда”, отвръща Коши. Той казва, че съпругата му наскоро е родила и за това й се е наложило да напусне работа. В Япония е невъзможно за жените да работят и да си гледат, и децата. Майчинството е много кратко и децата най-често няколко месеца след раждането се дават на ясли, ако жената иска да се върне на работа.

Улица в Киото. Снимки: Бистра Величкова

Улица в Киото. Снимки: Бистра Величкова

Иначе съпругата му, освен че гледа децата и поддържа дома, и готви. Но, за да е сигурен, че ще му приготви вечеря, Коши трябва преди 15 ч. следобед да й е казал дали тази вечер ще се прибере навреме за вечеря. В противен случай, тя не приготвя нищо. Тъй като той почти всеки ден се прибира в 11-12 ч. Вечерта, е честа практика за Коши, както и за много японци, след работа да си купят сандвич или суши от гарата и бира, и да вечерят във влака на път за вкъщи.

Казвам на Коши, че го съжалявам колко много работи и че в Европа това би се смятало за нещо, което е срещу човешките права. А той се усмихва все така добродушно и благо, и казва: “Но на мен ми харесва да живея така. Аз имам избор, мога да не работя толкова много, но така съм свикнал, а и всички тук работят така”.

Група приятелки са дошли на екскурзия до Киото и са си взели под наем традиционни японски кимона на гейши, и се снимат заедно. Снимка: Бистра Величкова

Група приятелки са дошли на екскурзия до Киото и са си взели под наем традиционни японски кимона на гейши, и се снимат заедно. Снимка: Бистра Величкова

За миг се поставям на мястото на един японец, който е работил 12-14 часа и се опитвам да си представя как се чувства вечерта в 22 ч. Заболява ме главата и ми прилошава от мисълта и единственото, което ми идва наум, че човек може да направи след такива дълги работни дни е просто да отиде и да се напие вечерта…

За моя изненада японците, въпреки роботизираното си ежедневие и култура, се оказват хора. И те в един момент се изморяват, и стресират, и…, за да разредят стреса излизат вечер с колеги на по бира. Не знам дали пият много или пък просто се напиват от малко, но вечер е не рядка гледка – пиян японец, добре облечен в костюм, носен от двама свои колеги, от двете му страни. Не преувеличавам, като казвам „носят”. На няколко пъти бях свидетел на подобна гледка. Но, интересното беше, че както във всичко и в пиянството си японците са тихи и ненатрапливи. Пияните хора, които видях, не бяха агресивни, не викаха, просто тихо и кротко се опитваха да се придвижат. Всеки път като виждах подобна гледка ми ставаше жал за тези хора, които се съсипват от работа.

От напрежение и стрес

Да, наистина страната на японците изглежда перфектна, улиците са безупречно чисти, няма престъпност, чувстваш се спокоен навсякъде, няма просяци, джебчии, транспортната мрежа е перфектно организирана, точна до секунда, напред са с технологиите и т. н., но с каква цена е постигнато всичко това? С цената на денонощна работа на всички хора. С цената на липса на лична живот, на почивка.

Двойка японци облечени в традиционни облекла, в старата част на Киото. Там могат да се видят много японци облечени с такива дрехи от миналото. Те най-често взимат облеклата под наем за ден. Снимка: Бистра Величкова

Двойка японци облечени в традиционни облекла, в старата част на Киото. Там могат да се видят много японци облечени с такива дрехи от миналото. Те най-често взимат облеклата под наем за ден. Снимка: Бистра Величкова

Коши ми казва, че освен с бира и саке, японците имат и друг отдушник при силен стрес, а именно най-крайното възможно решение – самоубийството. Харакирито и сепукото явно не са отживелица в японската традиция, а все още някаква част от културата им. Например, ако шеф на голяма компания фалира и остави служителите си без работа, може да се самоубие. А някой служител, ако не може да издържи на работата и напрежението, няма да изрази недоволство пред шефа си, а просто ще сложи край на живота си. Най-важното било да го направят така, че да не притесняват околните.

Японци в традиционни облекла се изкачват по пътека към храм в Киото, който е в планинска част. Снимка: Бистра Величкова

Японци в традиционни облекла се изкачват по пътека към храм в Киото, който е в планинска част. Снимка: Бистра Величкова

В културата на японците е много важно това човек да не притеснява или безпокои другите със собствените си проблеми. Проявата на индивидуализъм се смята за нещо невъзпитано, неуместно и в разрез с общоприетите норми. Не само това, но и изразяването на чувства и емоции не е прието.

На първо място е групата, казва ми Коши, най-важното е какво е добре за групата, за обществото. В зависимост от това, всеки човек се приспособява. Не е от значение как се чувства отделният човек. Това обаче има своите недостатъци, продължава той, като например това, че японците са свикнали някой друг да взима решенията вместо тях. Те са научени да не проявяват индивидуалност, да не изразяват лично мнение, за да не нарушат баланса в групата. Затова понякога се оказват нерешителни и объркани, когато не са в група.
Също така, в японската култура

не е прието да се казва “не”

Като негласно правило е. Ако някой японец има отрицателен отговор по даден въпрос, той няма да каже “не”, а ще наклони глава на една страна, замисляйки се и ще каже примерно: “Може би” или “Не съм сигурен”. Или пък, ако нещо не му харесва, никога няма да го каже директно, а пак ще наклони глава и след кратка пауза, ще каже: “Няма проблем. Всичко е наред”.

Като негласно правило е. Ако някой японец има отрицателен отговор по даден въпрос, той няма да каже “не”, а ще наклони глава на една страна, замисляйки се и ще каже примерно: “Може би” или “Не съм сигурен”. Или пък, ако нещо не му харесва, никога няма да го каже директно, а пак ще наклони глава и след кратка пауза, ще каже: “Няма проблем. Всичко е наред”.

В Нара елените спокойно се разхождат по улиците и алеите, без да се страхуват от хората. Снимка: Бистра Величкова

В Нара елените спокойно се разхождат по улиците и алеите, без да се страхуват от хората. Снимка: Бистра Величкова

В Япония няма емигранти от други азиатски страни. Като питам Коши защо, той се смее и казва: “Явно никой друг не може да издържи на темпото на работа, освен истински японец”.

Сякаш има нещо вярно в това. Въпреки че останах впечатлена от културата им, от възпитанието и уважението един към друг, от дисциплираността на японците, от запленяващите будистки храмове и гейши с кимона в Киото и Нара, от индиструалните Нагоя и Токио, божествения зелен чай, здравословната и вкусна храна, за съжаление не бих могла да живея в Япония. Просто не бих могла да издържа на този начин на работа и на живот. Защото, за да бъде страната и обществото им, каквото е, всеки един ежедневно трябва да допринася за това. И го прави в името на групата, на общото, на обществото. И не за друго, а защото така са възпитани, залегнало е в традицията и културата им. Те и не биха могли да живеят по друг начин. Както и ние българите не бихме могли да бъдем като японците, за добро или зло.

Будисткия храм Тодай–Джи в Нара. Снимка: Бистра Величкова

Будисткия храм Тодай–Джи в Нара. Снимка: Бистра Величкова

Но това, което различава работливите японци от Изтока, от работливите американци (или европейци) от Запада е, че те не се хвалят с това колко много работят, не изтъкват колко много са постигнали като нация, хората не се хвалят на колко висока позиция са във фирмата или колко високи заплати взимат. Японците винаги остават

скромни, тихи и по будистки смирени

И докато Запада учи на индивидуализъм и утвърждаване на личността, то Изтока учи на трудолюбие, но и на смирение. Учи, че това да си мениджър на една фирма не те прави повече от другите. Индивидуалният успех е загърбен за сметка на груповия. Не знам това дали е добро или лошо, но ми се струва, че скромността, която излъчват японците пред граничещтата с арогантност, мега успешна личност на американците, много повече се доближава до мъдростта и истината за живота. Защото в крайна сметка, човек може много да постигне и да успее, но не всичко зависи от него. Има природни сили и съдба, които са по-силни и от личности, и от групи, и от общества.

Традиционен зелен японски чай на прах в заведение в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Традиционен зелен японски чай на прах в заведение в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Може би трябва да работим, колкото можем, да реализираме мечтите си и постигаме желанията си, но да не се главозамайваме от постиженията си, а да запазим скромността и смирението, на които учат японците. И най-важното – да правим нещата по начин, по който не вредим на другите.

Дзен будистки храм Кинкаку-Джи, по-известен като Храма на Златния Павилион в Киото. Една от известните исторически забележителности в града. Снимка: Бистра Величкова

Дзен будистки храм Кинкаку-Джи, по-известен като Храма на Златния Павилион в Киото. Една от известните исторически забележителности в града. Снимка: Бистра Величкова

От своя страна ние, българите, бихме могли да научим японците на по-малко работа и повече почивка, но не е сигурно дали пък на тях нашата култура ще им понесе. Ние като страна по средата между Изтока и Запада, между Япония и САЩ (и Европа) се явяваме като странен вид група от неработещи индивидуалисти. Горди сме от това като американци и сме смирени като японци, когато получаваме заплатите си накрая на месеца. В крайна сметка, както казва Буда, най-важното е човек да запази кармата си чиста. Всичко друго е суета.

Бистра Величкова

* Статията е публикувана за първи път в E-vestnik, в две части: Първа част: „Япония – как работят толкова много?“ – 22.10.2016 г.; Втора част: „Алкохол или сепуко – как японците работят толкова много?“ – 26.10.2016 г.

ЖИВА КОЖА (разказ)

famefataleТя има оранжево куче, четка за акварел в косата, шие кожени палта, плете ръкавици, рисува, бели портокали, когато съм при нея. Мълчи. Гледа ме. Смее се. Има татуировка на рамото – устни, които целуват погледа ти. Има мъж в Русия. И син, на 13. Изключили го от училище, малко след като се развела. Не му понесло. Започнал да пие водка, посягал на учителите, чупел чинове в час, дори се опитал да запали училището. Сега шие на долния етаж гривни и чанти, заедно с баба си – нейната майка, и заедно със студента от Художествената, заедно с който тя понякога… Но само понякога. Горе на онзи таван. Иначе долу е магазин, ателие, кафе… Всичко, което се вижда от улицата през деня. Хората минават, влизат, пробват, купуват нещо или само разглеждат. Зад завесата, където понякога е пробна, е всичко останало: червените стени, старото канапе с черни рози, огледалото с лика на Салвадор Дали, оранжевото куче на пода, мивката от дърво, свещите във всички ъгли, купата с портокали, бурканите с билки, аромата на липа и на трева. Отваря капак за тавана. Спуска се стълба. Прави ми знак да я последвам. Изпива ме с поглед. И други са я последвали. И други е изпивала. Личи си по завивките, намачкани и разхвърляни с чужди миризми, и истории. Личи си по ръцете й, които докосват не за пръв път, като влюбени. Горе има закачалки със стари дрехи, шапки, износени обувки, празни бутилки вино, разпилени картини, бои, пълен пепелник, свещи и матрак. Тясно е. Ниско е. Можеш да седнеш или да легнеш. Или да гледаш през малкия прозорец с решетки. Заснежено е. Студено е. Сребърно е. Стъклено е. Януари следобед е. Толкова рано в годината. Толкова рано завинаги. Улично осветено, със счупени пейки, стари катерушки и жени в палта. И тя с блуза от ярко червени макове, с голи рамене. Долу се чуват шевните машини и новините по радиото. „Искаш ли портокал“. Взима два, подава ми единия. „Мога да те нарисувам?“, подхвърля и съблича блузата ми. Белим заедно портокали. Впива пръсти в оранжевата кора. Пропуква се и опръсква дланите ни със свеж портокалов сок. „Отдавна ли шиеш кожи?“. „Да“, прошепва тя и оставя тишината да довърши, докато слага бавно парче портокал в устата си. Гледа ме пронизително. Маха четката от навитата на кок коса. Тя се разпилява върху раменете и пред лицето. Красива е. Като картина е. Облизва четката с език и я потапя в червена боя, в палитрата до нея. Рисува върху тялото ми. Най-горе вляво – сърце. Кожена чанта долита отдолу: „Така добре ли е шевът?“, пита майка й, от долния етаж, докато си припява песента от радиото. Тя взима чантата, оглежда я съсредоточено, за секунди забравя за мен, провиква се: „Идеален! Заший го още веднъж, да е по-здрав и забоди червената брошка отпред“. Връща й чантата. Поглежда ме. Усмихва се. Попива червеното сърце с устни. Боята се разтича, размазва се. Казва, че обича да рисува върху живи материи. „Можеш да рисуваш същото, отново и отново, без да остава следа…“ Целува ме. Разказва ми за Петербург. Родният й град. Емигрирала, избягала, след развода. Завинаги остава най-красивото място в света. Всички там носели нейните дрехи, нейните кожи. И нейното лице. „Отиди и се огледай в хората. Във всеки един съм аз. Жива кожа. С два шева и едно сърце от акварел“. Смее се с глас към тавана. Аз я целувам. А тя иска още портокал. Гледа ме дръзко. Усмихва се. Запалва цигара. А аз, я обичам цялата, заедно с тавана, прозореца, януари, четката, иглите на стената и звука на шевните машини долу. Пита ме за какво мисля. „Искам да напиша нещо за теб“, отвръщам. „За нас“, добавя. „А аз ще го зашия. От игла до конец“. Смее се. „Ще зашия думите с кожи. Само сърцата ще нарисуваме заедно. И само те ще напомнят за деня, в който беше януари“.

Бистра Величкова

* Разказът „Жива кожа“ е публикуван за първи път в LiterNet, 15.11.2016, № 11 (204)

Кристиан Илиев: Поезията, съобразяваща се с някаква цензура, е като 30-годишен с биберон

Кристиян Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев е роден през 1999 г., в София. Учи в Националното музикално училище ”Любомир Пипков”, със специалност класическа китара. След дълги години занимания с музика, от скоро започва да намира вдъхновение и в поезията. Пише стихове от 2015 г., като от тогава до сега има публикации в електронната книга “Manu Propria”, електронно литературно списание ”Кръстопът”, „Литературен Клуб”, и в ”DiascopComics”. През 2015 г. получава поощрителна награда на конкурса „Веселин Ханчев”, в Стара Загора. Освен това, е участвал и в литературни четения в различни клубове в София. Кристиан Илиев е един от най-младите съвременни поети, чиито ритъм на сърцето звучи, както един от стиховете му:

душата ни е тяло
на удавник
потънало
и мъртво
под ноктите
на океан

Името на младия поет нашумя, преди месеци, из социалните мрежи, след публикацията на следното стихотворение:

***
да ти размажа главата с пожарогасител
да те бутна през прозореца
или да обеся децата ти
ще е само доказателство
колко много значиш за мен

В списание „Жената днес“ излезе статия от Силвия Недкова, която остро критикува това стихотворение, поставяйки под въпрос поетичните му стойности. В отговор, Кристиан Илиев, беше защитен чрез Фейсубк и блог постове от членовете на  групата Нова социална поезия, чиито член е и самият той. Своят коментар за поетичния казус даде и литературният критик Рада Барутска, в традиционната си рубрика за съвременна българска поезия и литература „Ламцадрица“, в изданието „Пеат некогаш“. В интервюто по-долу Кристиан Илиев, наред с информация за вдъхновенията си и творческите си планове, дава и своя коментар за случилото се.

Какво те накара да започнеш да твориш и от кога пишеш?

Основната причина е че мой близък също пишеше. Просто ми харесва и вярвам, че ме бива. Иначе пиша от лятото на 2015 г.

Какво те вдъхновява?

Болката, любовта и цялото многообразие от най-различни неща и житейски моменти.

Кога пишеш най-често?

Обикновено, когато усещам в себе си един особен прилив на разнообразни/разнопосочни чувства и няма накъде другаде да го „канализирам“.

Мислиш ли, че поезията може да бъде лекарство за един човек?

Чак лекарство – не, но – да, може значително да помага.

Какво е за теб литературата?

Нещо нужно.

Мислиш ли, че поетите имат право да пишат без цензура?

Разбира се. Поезията, съобразяваща се с някаква цензура е като, да кажем, 30-годишен човек с биберон.

Не трябва ли да се съобразяваме с това, което пишем, спрямо – деца,

Кристиян Илиев. Снимка: Десислава Величкова

Кристиан Илиев. Снимка: Десислава Величкова

тийнейджъри и т.н.?

Не. Аз пиша това, което искам, съобразно това, което съм и това, което желая да бъда. Не се съобразявам с никого.

Как ще коментираш критиките, които излязоха срещу теб по отношение на стиха ти „да ти размажа главата с пожарогасител“? Как се почувства, когато видя коментара в сп. „Жената днес“, които не просто не одобряват стиха, а дори поставят под въпрос поетичната му стойност?

Не съм фен на такива злобни критики, но определено се посмях. Личи си как на хората зад статията навярно са им свършили идеите и са се хванали за малкото с опит, за да изглеждат дълбоко ерудирани. Но просто не им се е получило. Желая им всичко хубаво.

А как ще коментираш думите на литературния критик Рада Барутска в „Пеат некогаш“, която пише за този стих, че това е: „Бийбъризъм, ще рече: позата на човек, който на всяка цена иска да бъде видян, застанал в тази поза пред огледалото, където му се привижда широка и въодушевена публика от припадащи фенове и най-вече фенки – досущ като на концерт на Джъстин Бийбър“?

Никога не съм се интересувал от литературна популярност… Да твърдят това за мен е просто смешно, при положение че хора-поети, чийто имена, няма да спомена, са толкова по-продажни и жадни за внимание, че чак ми се гади, те не биват дори споменати или обвинени в същото, което очевидно правят. А и Бийбър май вече не е такъв хит в медиите, да ме сравнят с нещо по-култово другият път.

Имаш ли вече планове за дебютна стихосбирка?

Надявам се това скоро да стане факт.

Как би избрал заглавието на първата си книга?

Още не знам, но сигурно ще го измисля в последния момент.

Имаш стихове, в които има – любов, болка, смърт, мазохизъм. Защо именно тези теми?

Ами, нещата от живота, брат. Такъв е „нормалният ритъм“ на света, за който не е нужно рационално обяснение. Потапям се в него по един или друг начин – чрез поезията, на ирационалното ниво на чувствата и интуицията.

Как би искал да продължи твоят път като поет?

Колкото повече – толкова повече. Надявам се, докато стана, примерно, на 25, да имам повече от една стихосбирка и, разбира се, да продължавам да пиша.

Как виждаш себе си след 20 години?

Не гледам към бъдещето. Стремя се да виждам единствено настоящето – тук и сега.

С какво друго се занимаваш, освен с литература?

С музика. Музикант съм. Изучавам класическа китара в Националното музикално училище в София. Също така много обичам киното. Особено филмите на режисьори като Ларс фон Триер и Тарковски.

Какво мислиш за любовта?

Вярвам в нея.

Влюбен ли си?

В човека. Да

Как би описал любовта, тъгата, самотата, болката?

Неизбежните неща от живота, както казах и по-горе.

Какво обичаш да четеш?

Основно поезия.

Най-лудото нещо, което си правил е?

Аз съм доста спокоен човек, така че точно в тази сфера не мога да се похваля, кой знае колко, но се сещам, например, за случай, в който прескачах „Маймунарника“, за да гледам филм на аванта.

Кристиян Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Кристиан Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Какво е нещото, което си искал да направиш, но не си?

Хм… ами, като че ли ми се иска да скоча с парашут.

Съжаляваш ли за нещо?

Не. Радвам се за всичко добро и лошо, което се е случило и ме е научило на нещо.

Какъв човек всъщност е поетът и музикант Кристиан Илиев?

Като всеки друг, със своите добри и лоши страни, с всичките си плюсове и минуси.

Любим български поети/поетеси?

Нямам, но наистина се наслаждавам, когато чета стихотворенията на Стефан Гончаров.

Какви филми гледаш?

Хубави.

Какъв си мечтал да станеш и да не станеш?

Да не стана – лесно манипулируем, както и манипулативен човек. Да стана – себе си.

По-долу представяме няколко стихотворения на Кристиан Илиев:

до огъня

не се научихме
да треперим  заедно
само гледахме как
другият изстива
ти –
като наострен нож
готов да избоде лицата ни
и да ги хвърли в огъня
аз –
като любовник
виновен
за всичките ти
рани

вината
не е цигара
която да изпушиш
дори да беше
споменът за нея
остава
като рак
в белите дробове

хищни бозайници

щe ме опитомиш ли
без кожата
която смъкна от мен
и остави смъртта ми
гола

***
скрий греха
и насечи пътищата му
така дори да знам
къде си
няма
да те потърся

тъмнината
си отиде
онзи ден пак се засякохме
но
ме посрещна като слънце
в летен ден –
светло
нежно
топло
с планове
да ме изгори целият

***
омразата  ти
е риза
с дълги ръкави
винаги разкопчани

какво виждаш когато
гледаш очите ми:
пожари и въглени
горели дълго
за теб

цветът на виното

винаги проверявам
какво имаш в чашата
защото  знам
че ако е отрова
ще пиеш на екс

***
лежа под теб
като в ковчег
а ти
копаеш гроба ми

черен петък

на уличната лампа
не й е приятно да вижда
очите  ти
нито пък на снега
да се спъваш в него
но когато плачеш
съжаляваш и признаваш
успехите си на хищник
лампите ти осветяват пътя
а снегът омекотява падането

Автор на интервюто: МАРТИН КОСТОВ

*Още стихове от Кристиан Илиев можете да прочетете на блога му.

** Четене на Кристиан Илиев и Мартин Костов, в бар БарДак, в София, 2016 г.

Гуньо Наркомана (разказ)

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

…дето през 96-та на каваците муфти кинти уж за билет за софия, а вместо това ги дава за херинга и амфети и вече втори месец не могат да го изтикат от къмпинга и на всеки казват да не му дават защото не са за билет за влака и пак ша се надруса и на всички вече им е писнало от него и освен това е крадлив и гепи консерви и ракия от чуждите палатки докато хората са в морето и даже изяде русенското варено на калин главата дето се пече по пишка на края на плажа при скалите и дето не го е срам даже от жената на вожда щото кальо е над тия работи и слуша алис ин чейнс още преди да ги знаят даже в софия и също е вокал на една група дето правят кавъри на лед цепелин и до сега са имали един концерт в едно читалище в красно село ама истински концерт на който главата е с киче като на робърт плант и оттогава му викаха кальо главата щото грам не приличаше на плант и така и нищо не излезе нито от него нито от групата му и затова почна работа в едно дизайнерско студио щото „де ша сте сърдити докат’ се наредите” както е казвал покойния радой ралин ‘ма ‘се едно това е друга история а ние като пристигнахме на каваци с фим, вожда и жена му с ладата на баща й и заварихме кальо накозен и по пишка да се пече до палатката а до него стиховете на франсоа вийон дето ги донесъл симов един студент от меи-то дето е трета година втори курс и от май обикаля южните къмпинги и кальо вика оня с гипса е гуньо и ръката му не е счупена и ако ви иска кинти нема да му давате щото са за друсане малко ми беше кофти за гуньо но все едно аз кинти нямах само биографията на салвадор дали и quo vadis на хенрик сенкевич дето сега я четеше жената на вожда все тая завъртяхме по един мансур от материала на главата и после със симов отидохме да купим хляб, майонеза и лютеница от магазина на каваци и симов вика много козите момчета викам утре изчезваме към созопол и нема да ни видиш лайнар се оказа тоя симов и в крайна сметка същия беше и главата и според мен гуньо беше най-свестния от ‘сички ама нали душа човек и се продрусал ма ако имах кинти щях да му дам заклевам се даже и да не бяха за билет щото той си беше як и после цяла вечер под звездите си мислих защо най-яките хора най-силно се прецакват а па фим вика заеби и гепи още от коза на симов и изпраскахме целия материал и на сутринта дим да ни няма въобще не ни ебе за шибаните превзевмковци и ако можехме и гуньо щяхме да го земем с нас ама в ладата място нямаше заради палатките и заради китарата на фим и освен това жената на вожда каза че мрази наркомани и ние викаме бе той за влака ма ама тя нейното си знае тъпа женка му викам на фим ама заради вожда нямаше как се едно ако имаше място щяхме да земем и гуньо щото беше як и щото вожда щеше да разбере.

Неор Начев

01.12.2015 г.

* Разказът на Неор Начев е публикуван за първи път в Електронно списание LiterNet, 14.06.2016, № 6 (199)

** Oще текстове на Неор Начев

Бистра Величкова: Ако имах двойник щеше да се казва Холдън Колфийлд

Бистра Величкова. Copyright © Beastra

Бистра Величкова. Copyright © Beastra

Нека да започнем с най-тривиалния, но въпреки това пиперлив въпрос, който се задава на всеки автор: Защо пишете? Какво е за вас литературата: призвание, работа, хоби ..?

Пиша, защото се опитвам да осмился и пресъздам света. Искам да запечатам това, което виждам и ми се струва интересно, и важно. Пиша, защото това е единственият начин да променя света – като създам друг, по-красив, по-истински и по-вълнуващ.

Работя, като…

Наблюдател на света. А в свободното време си търся работа. За щастие не ми остава много свободно време. 😉

За последно плаках, защото…

Последно плаках на летище „София“, когато на „Заминаващи“ възрастна жена изпращаше сина и внуците си обратно за чужбина. Явно си бяха дошли за Коледа. Внуците й не говореха български. „Върви, върви“, подкани го тя, като му тикна китка здравец в ръцете. „Тръгвай да не изпуснете самолета. Радвам се, че успя да се наредиш, на хубаво място“. Махаше с ръка, докато той се отдалечаваше и се смесваше с безличната тълпа, а очите й се пълнеха със сълзи, които едва беше сдържала до сега. След като повече не го виждаше, се обърна и бавно тръгна към изхода. В този момент видях в далечината как синът й се беше обърнал, търсеше я с поглед и махаше с ръка. В очите му проблясваха сълзи. Плаках наум и за двамата, и за всички българи, които живеем в такова време, в което, за да оцелеем и да живеем нормално, се налага да сме далеко от хората, които обичаме… В своя разказ „Малката домашна църква“, Деян Енев е описал много хубаво тази наша тъжна съдба.

Интервю за "Е-същност", 19 юли 2016 г. - стр. 1

Интервю за „Е-същност“, 19 юли 2016 г. – стр. 1

Ще променя миналото си, защото…

Няма да променя миналото си, защото всичко, което ми се е случило – и положително, и отрицателно – ми е помогнало да стана човекът, който съм днес и да възприемам света по определен начин.

Ако имах двойник…

Той щеше да се казва Холдън Колфийлд и щяхме да работим заедно като спасители в ръжта.

Не ми стига смелост за…

това да порастна. Светът на „големите“ е страшен. А на мен не ми стига смелост да призная, че вече и аз съм част от него…

Никога няма да опитам…

да променя хората.

Моята рецепта за успех е…

„Follow your bliss!“ – Joseph Campbell

Следвай своята страст, както казва Джоузеф Кембъл. Прави това, което ти доставя удоволствие, което те прави щастлив, без да мислиш дали е материално изгодно и какво ще е мнението на другите. Ако го правиш с цялото си сърце и душа, успехът е неизбежен!

На кой въпрос искате да отговорите, но никога не Ви го задават?

„Какъв е смисълът на живота?“. Никога никой не ми го задава този въпрос. А, аз го задавам постоянно. Много бих искала да мога да отговоря на него.

Критиката по мой адрес e…

…че имам интимна връзка с героите си, след като ги създам 😉

Най-добрият и ценен съвет е…

Слушайте и вярвайте само на себе си. И не слушайте съвети, дори някой да ви казва, че са най-добрите и най-ценните!

Интервю за "Е-същност", 19 юли 2016 г., - стр. 2

Интервю за „Е-същност“, 19 юли 2016 г., – стр. 2

Звездната болест заразна ли е?

Зависи от човека. Или си податлив на това, или не. Вярвам, че ако си истински човек, трудно можеш да възприемаш себе си като „звезда“. Ако си здраво стъпил на земята и можеш да погледнеш над себе си, нагоре към небето, ще видиш колко високо са истинските звезди.

Кои са Вашите критерии за добра литература? Какви характеристики трябва да притежава един литературен текст, за да го определите като такъв?

Добрата литература, както всяко добро изкуство, трябва да бъде автентично и искрено. Не трябва да има опит за поза, за подражание, за да бъде непременно харесано от някого. Винаги, когато нещо е фалшиво се усеща и не доставя естетическо удоволствие на хората. Бъди честен, бъди себе си и това ще се усети, и в творбите ти.

Бистра Величкова чете свои стихове в бар "Бардак". Copyright © Beastra

Бистра Величкова чете свои стихове в бар „Бардак“. Copyright © Beastra

Съвременник или класик…

Харесвам и класици, и съвременници, ако говорим за писатели. Списъкът ми от любими автори е много дълъг, но ето някои от тях:

От класиците – Чудомир, Елин Пелин, Йордан Йовков, Димитър Димов, Блага Димитрова, Атанас Далчев, Христо Смирненски, Георги Рупчев, Джеръм Д. Селинджър, Джон Стайнбек, Оскар Уайлд, Маргьорит Дюрас, Франсоаз Саган, Андре Мороа, Владимир Набоков, Стефан Цвайг, Милан Кундера, Уилям Сароян и др.

От съвременните, ще посоча български автори, които много харесвам и уважавам, и вярвам, че един ден те ще бъдат признати за класици: Деян Енев, Бойко Ламбовски, Палми Ранчев, Красимир Дамянов, Михаил Вешим, Георги Господинов, Милен Русков, Васил Прасков, Чавдар Ценов, Здравка Евтимова, Оля Стоянова и др.

От най-младите – Мартин Костов, Стефан Гончаров, Росен Карамфилов, Александър Байтошев, Лора Динкова, Невена Борисова, Дена Попова, Велина Минкова, Йоана Мирчева, Неор Начев и др.

Има още много, много имена на талантливи автори, които пропускам. Нека не се засягат тези, които не съм споменала, но няма да ми стигнат няколко страници за изброяване на всички! 🙂 Като цяло, мисля че в съвременната българска литература има много силни писатели и поети, които си заслужава да бъдат прочетени.

Сега или утре…?

Сега. Утре е твърде далече, а и може да бъде късно.
Въпреки че и „утре“ в някакъв момент ще стане „сега“, ако човек бъде достатъчно търпелив. Зависи от случая – дали трябва да се действа сега или е по-разумно да се изчака до утре.

Бързо или утвърдително…?

Утвърдително.

Какво е България?

България е моята родина, бащината къща, родителите, приятелите ми, баницата на баба ми и сладкото от вишни, лятото на Созопол, пожълтелите листа на кестените на булевард „Прага“ през септември, мириса на началото на учебната година, зимата с много сняг на Витоша, Рила или Родопите, Нова година на последния етаж на панелен блок, в краен квартал, с бенгалски огън и шампанско „Искра“. България е моето детство и моят език, което значи – всичко!

Четете ли е-книги?

Да, чета, но сякаш все още хартиените книги са повече. Но вероятно, когато един ден се сдобия с електронен четец ще чета повече електронни книги.

Продължете изречението Е-същност е…

Много хубаво пространство, което отразява събитията в литературния ни живот и публикува съвременни български автори. Имаме нужда от такова място и се радвам, че съществува и се развива, въпреки трудните условия за подобни издания, за изкуство и култура, в България.

* Интервю за онлайн списанието „Е-същност“, 19.07.2016 г., ред. Олеся Николова

Бистра Величкова и Лора Динкова четат във „Vitamin B“

Поетесите Бистра Величкова и Лора Динкова ще застанат една до друга, за да прочетат свои стихове пред публика. Събитието ще се състои на 12 септември (понеделник), 2016 г., от 19.30 ч., в столичния бар „Vitamin B“ – ул. „Ангел Кънчев“ 8 (до клуб „Терминал 1“). Водещ на четенето ще бъде Росен Карамфилов. За музикалното оформление на китара ще се погрижи Анастасия Стоева, която ще изпълни свои авторски песни.

VitaminB_eventЧетенията „ЕДИН ДО ДРУГ“ се организират от Съвременна литература и поета Росен Карамфилов в София.

На тези четения двама автори обединяват публиката си и правят съвместно литературно четене, което протича в три тура:

I: СМЯНА НА ЛИЦАТА – всеки от поетите ще разполага с 10 минути, за да защити творчеството на другия.
II: ЧЕТЕНЕ – поетите ще представят в рамките на 30 минути своята поезия.
III: ИМПРОВИЗАЦИЯ – всеки от поетите ще даде на другия дума, върху която той да напише стихотворение в рамките на десет минути.

***

ако имаше смисъл
в живота,
нямаше да има смисъл
в поезията

***

Обичам
невъзможната,
обречената
любов
онази,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената
без планове,
без къща,
кола
и деца
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да убиеш в стихове
онова,
което не съществува

Бистра Величкова

***

всяко дете е неосъзнат поет
не, не пропада небето, когато си тъжен,
но земята замахва – огромна, издънена
и замерва в лицето ти пръст и цветя,
и на мъртвите нямите форми;
и пръстта зараства като рана,
като тайния джоб на вселената.
макар че, може би било е другаде и някога,
макар че, ти не си присъствал, че още те е нямало,
живееш все така безпомощно;
а всъщност тука животът не стига,
а ти се преструваш, преструваш, преструваш,
докато детето посочва друг създател.

***

Понякога искам да напиша и това:
живите, с които искам да мълча, са много;
повече са мъртвите, с които искам да говоря.

Лора Динкова

ИНТЕРВЮТА

„Лора Динкова и издържаливостта да си млад“, интервю на Митко Новков в Портал „Култура“, 25.08.2014 г.

„Бистра Величкова – неспособна да се приспособи в реалността“, интервю за Софийския международен литературен фестивал, 01.12.2015 г.

Интервю на Бистра Величкова за „Е-същност“, 19.07.2016 г.

Интервю на Бистра и Лора за БНР – Варна по повод участието им в „Нощта на литературата“ 2016 г. във Варна

Повече информация и новини за литературното четене на 12 септември 2016 г., можете да намерите на Фейсбук страницата на събитието.