Тази година Петя Дубарова трябваше да стане на 51 години

Петя Дубарова - поетеса

Петя Дубарова – поетеса

На 25 април отбелязахме рождения ден на емблематичната ни поетеса Петя Дубарова. Родена през 1962 г. в град Бургас, тя напуска този свят едва на 17 години. На 4 декември 1979 г.

Стиховете ѝ разкриват духовния облик на едно поколение, нежелаещо да се примири с унифицирането, лицемерието и лъжата. Несъгласието си с пошлостта и порока Дубарова изразява не само с лириката си, но и чрез отказа да бъде съучастничка в заблудите и фалша на едно деградиращо общество.

Петя Дубарова – възрастна на 17 г.

Петя Дубарова е родена в семейството на прогимназиална учителка Мария Дубарова и Стайко Дубаров. Майката на поетесата има голяма роля в изграждането на личността и вижданията ѝ, като в същото време я напътства в света на изкуството.

Започва да пише стихове още в най-ранна детска възраст, като първите и публикации са във вестниците „Септемврийче” и „Народна младеж”, в списанията „Родна реч” и „Младеж”. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.

През 1978 година участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров „Трампа“. Учи в английската езикова гимназия в Бургас, което е нейна мечта – Петя споделя, че обожава английския език. Многократно изнася литературни четения на свои творби пред съучениците си. Независимо от ранната слава, която я определя като „най-младата сред големите творци на България”, Дубарова остава лоялна и добра приятелка, прилежна ученичка и палаво момиче. Тя е изключително общителна и лъчезарна и има много приятели, с които често излиза. Любимите и места в родния Бургас са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и се забавлява заедно с връстниците си.

Всяка зима ходи на планина. Там среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той остава първата ѝ и единствена любов. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния”. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да ѝ пише. Преживява го много тежко.

Самоубийството – израз на вече извършеното убийство от света

На 3 декември 1979 г., не навършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Петя

Петя Дубарова

Петя Дубарова, напуска този свят едва на 17 г.

ДубароваБургас със сънотворни хапчета, оставяйки бележка със следния текст:

„Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА“

След изненадващата ѝ и загадъчна смърт плъзват различни слухове за причините за самоубийството. И до днес съществува версия, според която поетесата се е самоубила заради нескопосано комсомолско обвинение за саботаж. Обвинението е по повод повредена кръстачка на автоматизирана линия по време на средношколска бригада във фабрика.

С трагичния си избор девойката споделя съдбата на редица наши известни поети и писатели – Пеньо Пенев, Димитър Бояджиев, Пейо Яворов, Андрей Германов, Веселин Андреев, Росен Босев и Христо Банковски.

„Аз и морето“ – единствената й стихосбирка – издадена посмъртно

Единствената ѝ стихосбирка „Аз и морето“ е издадена посмъртно през 1980 година, а няколко години по-късно от печат излиза и книгата „Най-синьото вълшебство“, в която е събрано цялото ѝ творчество, писма и личният ѝ дневник.

Из дневника на Петя Дубарова:

Петя Дубарова

Петя Дубарова

„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!”

„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …”;

„Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…”;

„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.”

Дом-музей „Петя Дубарова“ в Бургас

С решение на Министерски съвет и със съгласието на родителите къщата, в която е живяла поетесата в Бургас на ул. Гладстон 68, е направен дом-музей „Петя

Паметник на поетесата Петя Дубарова

Паметник на поетесата Петя Дубарова

Дубарова“, открит на 7 август 1995 г.

Понастоящем музеят е научен и културно-просветен институт за издирване, изучаване, съхраняване, документиране и популяризиране на литературното наследство и творческата личност на българската поетеса. В къщата-музей, автентично е пресъздадена и личната стая на Петя Дубарова.

Стихове на Петя Дубарова

ПРОЛЕТ

Повярвали в лудия смях на петлите,
в звъна на камбана с нестройно сърце,
взривяваме зимната броня на дните
с момичешки устни, с момчешки ръце.

Мокрее стопеният сняг по косите.
Красиви сме в джинсите от кадифе.
И чувствам как огън на кръгове скрит е
в очите ни с тежкия цвят на кафе.

Мостове, задрямали сфинксове, дюни…
Със наш седемнайсетгодишен размах
възсядаме, будим… Но кой ли целуна
косите ми светли от слънце и прах?

Дали ме докосват по светлото чело
смутените устни на дръзко момче?
А може би просто задъхана радост
в косите ми блика, в кръвта ми тече…

НОЩ НАД ГРАДА

Когато нощем улиците жадно
на стъпки хиляди шума изпият,
изгрява месецът и става хладно.
Студени струи плажовете мият.

И месецът, като крило на птица,
небето, звездното, гребе нататък
и всяка от звездите е зеница,
в морето скрила своя отпечатък.

Помислило за риби то звездите,
ги люшка като корабчета златни,
поемат ги в ръцете си вълните
и скриват ги във свойта необятност.

МОМЧЕТА

Внезапно разклонили мъжки вени
и вдигнали широки рамене,
красиви и все още несмутени
от тихо женско “да” и тежко “не”,

превръщате с ръцете си изкусни
един велосипед във две крила.
Неволно ли докоснете ни с устни,
изчезвате. Не чакате “ела”,

отново ваши стъпки се преплитат
със нежните ни стъпки по брега.
Пред нас животът, сочен като пита,
дъхти на мед, непипван досега.

А някъде и дене ме сънува,
жадува ме, прозрачна като мед,
във стихове ме търси и рисува
един усмихнат, влюбен в мен поет.

И счупя ли със свойта обич бяла
на детството си приказния храм,
аз своя път със неговия сляла,
най-светлата си песен ще създам!

ИЗГОНЕНИ ОТ ЧАС

Изгониха ни – бяхме невъзможни.
Смехът ни бе решил да ни е враг –
избухна между тестовте сложни,
разрошен и подкупващ. Даже как

завързваше добрите химикалки
с невидими конци, вълнуващ, син
и смеехме се просто неразбрали,
че не е лодка синият ни чин,

че и часовникът не е палячо
със смешен нос – голямата стрелка.
И чакахме звънеца ни – тръбача
(сами си го неракохме така).

Но строгият учител не усети
красивото на пъстрия ни смях,
приел ни в свойта алена планета,
далеч от всякаква тъга и страх.

Изгони ни – ний бяхме невъзможни.
Но в дните, в тебеширен прах,
в контролните, объркани и сложни,
аз пазя спомена за този смях!

* Статията е публикувана първо в Kultur Bench, на 25 април, 2013 г.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s