SOFIA, BULGARIA by Delaney Nolan

Delaney Nolan, American writer.

Delaney Nolan, American writer.

I knew Bistra as my Bulgarian roommate. With her dimpled smile and dark Balkan eyes, Bistra shared not just a room with me in Sozopol but also bottles of wine and walks to the cold beach at night. She and I were fellows at the Sozopol Fiction Seminar, where we joined four other Bulgarian and American writers in cross-cultural writing workshops on the Black Sea Coast. We were a funny mix—including a boxer, a priest, a criminal—though everyone was warm and gracious. During workshops, our stories were translated into wiry Cyrillic letters, and some of the Bulgarians spoke English learned from Mad Max movies.

On my last night in Bulgaria, Bistra picked me up from the central Sofia train station, with its three-story Communist statue out front, and drove me to her apartment for a family dinner and an overnight stay. On the way, we passed the old Monument to the Soviet Army, topped by a copper-cast giant of the proletariat with his rifle lifted above his head. Bistra told me that years before, a graffiti artist had spray-painted the figures along the base to look like superheroes—the Joker, the Hulk, Batman.

“Most people thought it was very funny,” she said, “but I think it made the city officials angry.”

As Bistra turned into an underground garage to a building so identical to others that I’d never again be able to find it, she explained that three generations of her family lived in her apartment. The garage was dark and dank even as a fluorescent light struggled on and then clicked off. I followed Bistra up the stairs toward the delicious smells of home-cooked food. In contrast to the blank, dirty hallway, the apartment Bistra shared with her mother and grandmother was cozy and neat, blooming with color, thanks to two balconies planted with Japanese rose trees, geraniums, and poinsettias. Inside, portraits, masks, and scraps of poetry hung on the walls.

Bistra introduced me to her grandmother, who smiled and looked me over with her one good eye, speaking in a mix of Bulgarian and French as she pressed her soft and wrinkled palms into mine. There was no common language. Although every line of conversation had to be filtered through Bistra, we were all eager to talk as we sat to eat—white Balkan cheese on toast, tarator soup in a glass bowl, cups of pear juice squeezed from fruit out of their own small garden.

I told Bistra’s mother and grandmother how much I loved Sozopol, looking them in the eye as I said what they couldn’t possibly understand even as they smiled and urged me to eat, eat, eat.

Bistra’s grandmother was born in 1929, when there was still a Bulgarian king, and I ventured to ask about her life under Communism.

“There were no beggars,” the grandmother told me. “We were poor, yes, but everybody was poor, so things were cheap. But we were never allowed to talk to foreigners, not at all—a dinner like this, back then, would get us all arrested.”

She spoke in small blocks, peeling the skin off a pepper as she waited for Bistra to finish translating.

“We wanted to see American movies, but we were allowed only Russian movies, and we thought they must be the best. Then capitalism came, and we got to see the American movies finally, and—ah! They were nothing much after all.”

Both mother and grandmother talked about illicit visits to church when religion was frowned on and faith was a risk they took. Later on, they learned that most of Sofia’s head priests were Communist informants.

“Did you ever think about emigrating? Ever try to leave?”

Bistra translated: “She received an offer to work in West Germany, but had she left, she would never have been allowed to return.” The grandmother watched as I absorbed the information and nodded that I understood. The next morning, I was up before dawn, ready to leave. In her nightgown, Bistra’s grandmother hugged me good-bye and said, “Bon voyage.” For good fortune, she tucked a leaf of geranium into my bag, the plant named здравец, zdravets, which also means good health.

“There is one more tradition,” Bistra said with a glass in her hand. “Before a trip, we throw some water before the traveler’s path. For good luck.”

She splashed water in the hallway as I thanked her, hefted my bags, and walked into the lifting dark. The morning birds were singing in the lindens and they, like the skaters in the park, the laundry on the panelki, the superheroes replacing the proletariat, like so much of this country after decades of oppression—they all seemed to be proof of freedom coming around every corner.

* The essay „Sofia, Bulgaria“ by Delaney Nolan, was published in Narrative Magazine, on 5 June, 2012, in the section Readers’ Narratives. It was also translated and published in Arabic in Alef Today Magazine.

Delaney Nolan’s fiction has been published or is forthcoming in The Chattahoochee Review, Guernica, Grist, The Huffington Post, Narrative, Oxford American, PANK, The South Carolina Review and elsewhere. She’s been a Bread Loaf work-study scholar in Vermont; a Sozopol fiction fellow in Sozopol and Sofia, Bulgaria; and the artist-in-residence in Skriðuklaustur, Iceland. Her prose chapbook, Shotgun Style, is the winner of the 2012 Ropewalk Press Fiction Editor’s Chapbook Prize. Her debut prose book – a short story collection Shotgun Style: A Diagram of the Territory of New Orleans“, was the winner of the 2012 Ropewalk Press Fiction Editor’s Chapbook Prize.


Елизабет Костова: Писането е като дърводелски занаят

Елизабет Костова. Снимка: Дебора Фейнголд

Елизабет Костова. Снимка: Дебора Фейнголд

Елизабет Костова е световноизвестен автор на проза, поезия и есета. Завършила е университетите Йейл и Мичиган. Първият й роман, „Историкът” (Little, Brown, САЩ / Сиела, България), чието действие частично се развива в България, е преведен на над 40 езика и е продаден в над 5 млн. копия в целия свят. Втората й книга, „Крадци на лебеди” (Little, Brown, САЩ / Сиела, България), е публикувана през януари 2010 г. Елизабет Костова е омъжена за български учен и има силен интерес към българската история, литература, култура. През 2007 г., заедно със Светлозар Желев, основава фондацията за творческо писане „Елизабет Костова”. Наред с многото дейности свързани с българската литература, превода ѝ и популяризирането ѝ в и извън България, Фондацията организира ежегодни семинари по творческо писане в град Созопол. Елизабет Костова е преподавала писане на художествена литература в Мичиганския университет, както и в Университета на Северна Каролина (Уилмингтън). В момента живее в Съединените щати.

– Тази, година за шести пореден път, се проведе Созополският семинар по творческо писане, организиран от Фондация „Елизабет Костова”. Как протече той и по какво се различава от семинарите през миналите години?

– Интересно е, че ме питате това, защото накрая на семинара, някой ме попита същото и аз казах – тазгодишния семинар имаше най-добрата група до сега. Те се засмяха и казаха, ти това го казваш всяка година. Признавам, че съм ентусиазирана, но тази година наистина имахме много силна група и от страна на българските автори, и от англоговорящите. Тази година те бяха по-възрастни, специално английските участници. И в двете групи, всеки от авторите вече имаше публикувана книга. Всички бяха наистина професионалисти в писането. Имали сме участници в семинара, които не са имали публикувана книга, тъй като това не е критерий за нас. Трябва да кажа, че тази година беше изключително трудно да направим своя избор. Можехме да приемем много повече хора във всяка група, имаше много добри кандидатури и за нас самите беше трудно да отсеем само 10 човека.

– Какви са критериите, според които приемате участници в семинара? Какво е важно да знаят бъдещите кандидати за Созополските семинари?

– Преди всичко, гледаме качеството на изпратения текст. Комисиите, които избират участниците, са преподавателите в уъркшоповете, в Созопол. Те избират хора, с които смятат, че ще могат да работят добре. Те преценяват, че на един писател могат да бъдат много по-полезни, отколкото на друг, поради своите специфични познания. Въпреки това, ние се опитваме да бъдем максимално обективно при избора си. Аз обикновено чета текстовете, които са ми изпратени. Дори не гледам биографията преди да реша дали текстът е добър.

– Вие водите англоезичната група в Созопол. Кое е най-важното нещо, което казвате на участниците, относно писането? Какво ги съветвате?

– Тези уъркшопове са по-скоро като разговор между писатели. Аз не се възприемам като учител там в традиционния смисъл на думата. Българската група следва същия модел. Ние разговаряме върху конкретен текст, написан от някой от участниците, които те са изпратили, кандидатствайки за семинара. Едно от нещата, за които винаги говорим е как да се научим да редактираме добре собствените си текстове; Как да се научим да бъдем най-добрите си критици. Ние не провеждаме просто философски разговори относно редактирането, а на практика върху самия текст обсъждаме как той може да бъде усъвършенстван.

– Кое е по-важно при писането – вдъхновението или усилената работа и рационалното подреждане на това, което искаш да кажеш чрез текста?

– Моят опит показва, че не е възможно писането само с едно от изброените неща. Един текст става добър благодарение на всичко заедно. Вдъхновението само по себе си не може да те закара далеко, защото писането е реалната работа, която трябва да се свърши, а след това трябва препрочитане и редактиране. От друга страна, ти може да работиш страшно много, но ако не чувстваш страст към това, което правиш, със сигурност това ще се усети в крайния текст, който предлагаш.

Тазгодишната писателска група на Семинара по творческо писане в Созопол. Елизабет Костова е в средата. Снимка: Джеремая Чембърлейн

Тазгодишната писателска група на Семинара по творческо писане в Созопол. Елизабет Костова е в средата. Снимка: Джеремая Чембърлейн

– Като човек, който говори и английски, и български език, и има възможност да следи и да чете в оригинал съвременната литература, излизаща на тези два езика, можете ли да кажете какви разлики намирате между българската и американската литература днес?

– Трудно може да се отговори на този въпрос. Бих казала, че във всички държави, писателите днес правят подобни експерименти в произведенията си. Мисля че американските писатели са привлечени повече от разглеждането и вплитането на историята, в художествените текстове и поезията. За щастие, виждам, че това явление се наблюдава вече и в България. Разбира се, има различни стилове и традиции. Има толкова различни писателски гласове и в двете държави, и е трудно да се обобщава.

– Смятате ли, че писането може да се научи в университета? Може ли човек да се научи да бъде писател или е нещо, което носи вътре в себе си?

– Мисля че е комбинация от двете. Има много неща в писането, които със сигурност не могат да бъдат преподадени. В същото време, има много аспекти на процеса на писане, които могат да бъдат преподадени. Една метафора за това е например, ако ти си дърводелец и искаш да направиш мебели от едно дърво, ти не можеш да направиш това, ако нямаш желание, ентусиазъм и естествени умения за това. Също така, обаче, ти никога не можеш да станеш дърводелец, ако не гледаш това, което са направили други дърводелци преди теб, ако не погледнеш техните красиви маси и мебели, и не се учиш от тях.

– Какво ви вдъхновява за писане? Някои от художествените ви герои съществуват ли в реалността?

– Вдъхновявам се да пиша от желанието си да си обясня света. В характерите на моите герои, понякога има една част взета от реалността, но като цяло те са си самостоятелни. По принцип не пиша автобиографично, за това героите ми са измислени.

– До колкото знам подготвяте нова книга, може ли да ни разкажете малко повече за нея? Кога се очаква да излезе?

– Все още работя върху заглавието, трудно ми е да го определя. Сюжетът се развива основно в България, в един дълъг период от време. Действието се развива през 20 век, но засяга и съвремието, от 21 век. За целта не използвам само мои лични впечатления от България, но правя и изследване по темата, интервюирам различни хора за различните исторически периоди. Книгата се очаква да излезе през 2015 г.

* Интервюто е публикувано първо в Kultur Bench, 3 юни, 2013 г.

english_flagThe interview is available in English language HERE.