Маргинализираните писателки

„Неслученият канон. Част 2. Българските писателки от 1944 година до наши дни” (Алтера, С., 2013)

Слабото присъствие на писателките в българската литература между 1944 и 1989 г., маргинализирането им спрямо мъжете, митологизираната от тоталитарната власт Елисавета Багряна и изобщо канонът „Багряна” са някои от проблемите, разгледани в сборника „Неслученият канон. Част 2. Българските писателки от 1944 година до наши дни” (Алтера, С., 2013). Изданието стана повод за дебатите „Българските писателки и тоталитарното време” на 1 юли т.г. в Червената къща.

Изследване показва, че присъствието на жените писателки в българската литература в тоталитарния период е между 5% и 25%. „Колкото по-близо сме до 1944 г., толкова са по-ниски процентите на жените писателки, а колкото по-близо сме до 1989 г. – броят се увеличава. В белетристиката има по-малко жени, отколкото в поезията”, каза проф. Милена Кирова. „В първия том стигнахме до извода, че в периода между двете световни войни жените са публикували три пъти повече белетристични, отколкото поетични книги”, сподели наблюденията си проф. Кирова. „След 1944 г. обаче белетристиката не се съвзема. Причината е, че една част от писателките умират, други се отказват да пишат, а много изчезват по политически причини – като Фани Попова Мутафова и Яна Язова”. А и след 1944 г. белетристиката става много по-престижен жанр. Изследване от 1970 г. показва, че предпочитанията на публиката са 60% в полза на романа, а за разказа и новелата – едва 7%. Романът доминира. „И точно от него жените са най-силно изтласкани”, смята проф. Кирова. „След първите 15 години от 1944 г. насам се създава един невидим, неписан процес на гетоизиране на жените. Жените, които се опитват да пишат белетристика, минават през жанра на очерка. И по-специално – през очерка за жени като Пенка Краварката и т.н.” Второто място, в което попадат жените писателки е детската литература. Тя е мястото, където писателките се оказват по-подходящи, по-умели и по-добре вписани. „Интересен е фактът, че толкова добри поетеси, като Елисавета Багряна и Дора Габе, през първите 15 години след 1944 г. пишат почти само литература за деца”, каза Кирова.

Статията е публикувана във в. „Култура“, брой 26 (2775), 11 юли 2014 г.

Изследователката разказа как през периода след 1944 г. тече официален процес на джендър унифициране. Именно този процес ражда жените кранистки, жените капитанки на кораби, жените летци. Тя твърди, че се укрепват неписани предпочитания към това какво и как трябва да пише една жена. Изключения са авторки като Вера Мутафчиева. Вглеждането в нейното творчество обаче показва, че тя полага всички усилия да пише като мъж. Проф. Кирова припомня как през 1975 г., когато Блага Димитрова издава стихосбирката „Как”, е подложена на политически натиск. Всички, които се опитват да я защитят, излизат с важните аргументи, че нейната стихосбирка е написана с „мъжки добродетели”. В лириката, която според изследователката става „епидемично” разпространена сред жените поетеси след 1956 г., започват да се появяват жанрове, като „Женска поезия” и „Дамска поезия”. „Жанрът „Дамска поезия” е назован от Атанас Свиленов с изключително презрителен тон”, споделя проф. Кирова. По думите на Свиленов, да правиш дамска поезия означава като да се срещаш на жур фикс в буржоазно време.”
„Литературата през тоталитарното време в България изковава два много важни андрогинни образа – жената трябва да бъде и жена, и мъж”, казва още проф. Кирова. „До 60-те години това е образът на ударничката мъжкарана, ТКЗС-арка, комбайнерката, кранистка и т.н. 1960-те и 1970-те години изваждат много по-рафиниран образ на мъжкото момиче. Появява се много особена, андрогинна фигура, която се опитва да извади поезията от канона „Багряна”. Защото от 60-те докъм 80-те години Елисавета Багряна се превръща в еталон за това какво означава да пишеш като жена, при това въз основа на книга, която е написала 50 години по-рано”, убедена е проф. Кирова.

Според проф. Михаил Неделчев, писателките се делят на чисти отличнички и на отличнички хулиганки. „Истинските писателки са отличнички хулиганки”, убеден е той. „Елисавета Багряна, след своето ранно хулиганство, се превръща в една добропорядъчна отличничка. Нещо подобно става и с Дора Габе”. „Багряна е Поетесата с главна буква, която е абсолютно необходима на една идеология”, смята проф. Милена Кирова.

Авторите на книгата „Неслученият канон. Част 2. Българските писателки от 1944 година до наши дни” споменаха и за значимата роля на забравените поетеси Яна Язова и Ваня Петкова. Ваня Петкова е смятана занай-силната българска еротична поетеса от 60-те години. Проф. Неделчев я определи като радикално продължение на Багряниния модел и допълни, че „това е и в руслото на назоваваната като „хулиганка” Миряна Башева”. Доц. Пламен Дойнов подчерта, че Екатерина Йосифова е единствената жена преди 1989 г., която има място в алтернативния канон, който се противопоставя на социалистическия реализъм. Поетесата изгражда различен женски лирически герой от този, създаден от Багряна. Проф. Амелия Личева допълни, че „при Йосифова наблюдаваме самодефиниране на жената. Това се вижда и при най-важните поетеси, формирали женското писане след 90-те: Малина Томова, Федя Филкова, Рада Александрова, Мирела Иванова, Миглена Николчина”.

Бистра Величкова

* Статията е публикувана във в. „Култура“, брой 26 (2775), 11 юли 2014 г.

Видео от дебатите по повод книгата „Неслученият канон. Част 2. Българските писателки от 1944 година до наши дни” (Алтера, С., 2013), на 1 юли, 2014 г. в Червената къща, в София.