Откраднат живот (разказ)

Списание „Море“, бр. 1/2019 г. Брой посветен на жени авторки.

„Не я чакай, тя се ожени!“. Така казала съседката на майка ми, докато я гледала как ме чака на пейката, пред блока, обляна в сълзи. Било вече полунощ. Съседката видяла, още следобед, като ме взимат от детската площадка и предположила какво ще се случва. Играехме с децата пред блока, на ластик. Дойде кака Мима от вход „Г“ и вика, искаш ли да дойдеш с мен при бачо Мите (брат ѝ), да гледаме видео. Тогава никой нямаше видео и беше голямо събитие. Аз като чух това, веднага подскочих от радост и се съгласих. Кака Мима ме хвана и ме заведе от Люлин до Филиповци, където живееше брат ѝ. Тя вече женена и живееше в нашия квартал с мъжа си. Бачо Мите – по-голям от мен, аз на 14, той на 17. Ама не го познавах, само бях чувала за него. Тя, сестра му, като ме гледаше да играя навън и все ми викаше, че съм хубаво момиче, че съм само за брат ѝ, и че трябва да порасна още малко и ще съм готова. За какво ще съм готова така и не разбирах. И аз се радвам, че ще ходим да гледаме видео, пея си и подскачам радостно по пътя. Пък кога влизаме у тях, в апартамента, в хола се събрала цялата рода на кака Мима и бачо Мите. Седнали на една голяма трапеза, отрупана с ядене и пиене, и се черпят като за голям повод. Аз така плахо влизам, кака Мима ме води и всички един през друг започват да викат радостно и да свиркат, викат: „Ето я и нея! Ето я булката!“. Аз шашардисана, каква булка, за какво говорят, къде е видеото? Къде е бачо Мите? Майка му се провиква, да го вика от съседната стая: „Хайде Митко, дойде жена ти! Идвай да си я взимаш.“ И бачо Мите се появява в един костюм, дето му стоеше малко голям, явно от баща му, с едни такива мустачки, още с меки косъмчета, дето от скоро са пораснали и ме гледа смутено. А всички около нас ни ръкопляската. Аз викам на кака Мима, че искам да си ходя и усещам как напират сълзи в очите ми. А тя се смее като ме гледа и вика: „Няма никъде да ходиш! Свиквай, това е новият ти дом. А това там е мъжът ти!“. Баща му го побутва към мен и му натиква ръката в моята. Бачо Мите я хваща, без да ме поглежда. Аз я отскубвам и тръгвам да бягам към вратата. Веднага усетих яки мъжки ръце как ме сграбчват зад гърба, вдигат ме от земята и ме връщат в хола при събралия се народ. „Няма страшно, бе моето момиче“, успокоява ме бащата на бачо Мите, като ме пуска и ме оставя в средата на хола до маса, „Взели сме те, за да те женим за нашия Митко. Харесали сме те. Хубаво момиче си. Ти вместо да се радваш, бягаш!“. Аз избухнах в сълзи. Не знам какво да направя. Искам да се прибера в къщи, но не ме пускат. Става късно, а нямам телефон да се обадя на родителите ми. В същото време всичките тези непознати хора около мен се смеят високо, викат, вдигат наздравици и се радват. Те се смеят, а аз плача. Отвлекли са ме, откраднали са ме, за да ме женят. Докато осмислям какво се е случило, бащата на бачо Мите се усмихва хитро, сякаш е намислил нещо, хваща ме за ръка и казва: „Хайде, сега ела с мен, да ви водим с Митето да вършите важната работа.“ Задърпа ме към съседната стая, а бачо Мите го плесна зад врата и му кресна: „Върви, бе говедо, за теб сме я взели. Върви в спалнята!“. И докато като овце ни буташе към другата стая, промърмори: „Нема да те гледам как си губиш времето повече. Вече трябва булка да имаш, семейство да създаваш.“. Натика ни в спалнята и заключи вратата отвън. Аз рева, сълзи се стичат по бузите ми, а бачо Мите ме гледа сърдито и не знае какво да направи. Въртя се, разхожда се напред-назад и изведнъж, внезапно ме бутна на леглото и ми викна грубо: „Събличай се!“. Аз хлипам и го гледам стреснато. В това време той си свали костюма и ми се нахвръли да ме съблича. Аз викам, пищя, дърпам се, ама той ме натиска, не ме пуска. От хола чувам грубия смях на събралите се роднини и как някой подхвърля: „Ааа, дърпа се булчето, ама няма къде да ходи. Ще я оправи нашият Митак.“. Толкова не съм плакала никога. След полунощ ме върнаха с кола в къщи. Майка и татко не бяха заспали, чакаха ме притеснени. Като ме видя, татко се нахвърли да ме бие, вика: „Сктиница! Къде си тръгнала по нощите!“. Аз през сълзи крещя: „Откраднаха ме“. На другия ден родителите на бачо Мите дойдоха да ме вземат и викат на нашите: „Нали разбрахте, че вашата щерка е вече наша. Вчера я оженихме за Митето.“. Майка се разплака. Тате мълча, а като сме тръгнали се напил. Нищо не можеха да направят. При нас, циганите, се знае, с първия мъж, с когото спиш, той ти става съпруг. Трябва да си честна, иначе никой няма да те вземе. И така ме откраднаха и заживях при семейството на бачо Мите. Не ми даваха да си ходя при родителите, трябвало да свиквам. На 15 години вече бях бременна. Тамън родих първото и още, докато го кърмех се оказа, че съм бременна с второ. И то в четвърти месец. Не го бях усетила. Тогава пак плаках много. Не го исках. Нямах сили. Много сълзи съм изплакала в тоя живот, но напразно. Те си текат, а живота си върви. Три деца родих, две момичета и едно момче. Най ме беше страх за щерките, да не им се случи и на тях като на мен, да не ги откраднат някой ден от детската площадка. Ама знам, че е неизбежно, такива са ни традициите, така се прави при нас. Иначе никой няма да те вземе. Трябва да се радваш, ако някой иска да те „краде“ за женитба. А Митето, в крайна сметка, се оказа добър, бие ме рядко, пие най-често по празници и си гледа работата. Ама така и не съм го обичала. Не можах. То насила обича ли се? Може да свикнеш с някого, може да търпиш, да плачеш, ама насила да обичаш не става. Като по-малка, по ми тежеше, после свикнах. Вече имаме 30-годишен брак и внуци имаме даже. Сигурно трябва да съм щастлива, нали? Не мисля много за това. Само като си спомня как ме излъгаха с това видео, още ме хваща яд и ме избива на сълзи. Но все едно, то живота си мина. Ами ти, защо не си се оженила още, гледам на години си май?! Аз на 30 вече чаках първо внуче. Никой ли не е щял да те открадне? Смея се, не се засягай! При вас, белите хора е друго, вие повече се жените по любов, нали? Ама и повече се развеждате. Сигурно, защото и сама да си избереш мъжа, тя любовта се изпарява бързо. Така че, май все едно дали я е имало или я е нямало. Нас като ни хванат в кошарата от деца и си седим там до края, все с един. Ама то дали ще си с един или с друг мъж, те всички са един дол дренки. Само, дето можеха да ми оставят още малко детство и игра пред блока… Сега само две неща ме крепят – децата и работата. Някой като каже – проста чистачка, но на мен ми харесва. Приятно ми е да свърша добра работа и хората да са доволни. Я виж как хубаво го измих прозореца на стаята ти. Сякаш гледаш в един друг свят навън, така ясно се вижда всичко.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Море“, бр. 1/2019, брой посветен на жени авторки.