Невена Дишлиева-Кръстева: Избирам „свободата“ с рисковете и плодотворната мъглявина, пред „гарантирания“ месечен доход

Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив

Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив

Невена Дишлиева-Кръстева е един от тазгодишните носители на наградата за превод „Кръстан Дянков” 2013 г., връчена от Фондация „Елизабет Костова“, на официална церемония през ноември тази година. Наградата беше дадена за превода на книгата „Творците на памет“ от Джефри Мур („Жанет 45″).

Невена Дишлиева-Кръстева е родена в Ботевград, през 1971 г. През 1998 г. завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с магистър по Българска филология и втора специалност Английски език и литература. Същата година, завършва семестриално и магистър по История на изкуството в Нов български университет. От 1997 г. работи на свободна практика като преводач на художествена литература.

В биографията си има множество преведени книги. Някои от последните заглавия включват „Възмущение“ от Филип Рот (Колибри, 2013), „Писмата на Джон Ленън“ от Хънтър Дейвис (Сиела, 2012), „Неохотният фундаменталист“ от  Мохсин Хамид (Жанет 45, 2012), „Моментът“ от Дъглас Кенеди (Колибри, 2012), „Непорочните самоубийства“ от Джефри Юдженидис (Жанет 45, 2011) и др.

През 2008 г. и 2013 г. Невена Дишлиева-Кръстева печели конкурс за участие в преводаческа резиденция в Банф, Канада. Три години подред е била финалист на наградата „Кръстан Дянков“ (2008 г., 2011г., 2012 г.)

През 2010 г. създава и свое издателство за художествена литература – ICU, от което до момента са излезли заглавия в авторство на Елин Рахнев и Керана Ангелова.    

В специално интервю за блога Двойна измама, Невена разказа за усещането, след получаването на наградата „Кръстан Дянков“, за трудностите с които се сблъсква преводача, когато се бори да пренесе посланието на думите и чувствата, от един език на друг, за избора ѝ да работи на свободна практика, за което някои „се заблуждават, че като си работиш вкъщи, значи си айляк“  и накрая разказа за най-новите книги от младото българско издателство ICU.  

– Невена, тази година получихте специалната награда „Кръстан Дянков“ за превода на „Творците на памет“ от Джефри Мур („Жанет 45″) от английски на български език. Какво означава тази награда за вас?

– Това е първата награда, която получавам за петнайсет години работа като

Книгата, за превода на която Невена Дишлиева-Кръстева получи наградата "Кръстан Дянков" 2013 г., връчена от Фондация "Елизабет Костова"

Книгата, за превода на която Невена Дишлиева-Кръстева получи наградата „Кръстан Дянков“ 2013 г., връчена от Фондация „Елизабет Костова“

преводач. Ще излъжа, ако кажа, че не съм радостна и развълнувана. Признанието за вложени усилия неизменно носи удовлетворение. Особено в култура като нашата, където рядко се случва да получаваш обратна връзка за работата си. Радостта ми е още по-изпълваща, защото е признание и за труда и професионализма на редактори, художник, консултанти, страньор… – един много силен екип.

– Преди това три пъти сте била финалист за наградата „Кръстан Дянков“ (2008 г., 2011г., 2012 г.), според вас защо именно с „Творците на памет“ успяхте да спечелите журито тази година?

– Мисля, че в случая немалка заслуга за решението на журито има сложността и литературните качества на оригинала. „Творците на памет“ е изключителна книга във всяко едно отношение. Разбира се, аз си обичам всичките „деца“, особено при положение че през последните години се радвам на привилегията сама да избирам текстовете, които превеждам. В този смисъл наградата си посвещавам и на другите свои автори и преводи – Рана Дасгупта, Зейди Смит, Мохсин Хамид.

– Казвате, че за превода на „Творците на памет“ сте работила две години. Това голям или малък период е за превод на подобна книга? С какви трудности се сблъскахте по време на работата си върху нея?

– Това е най-дългият период от време, което съм отделяла за работа върху превод. Разбира се, през това време съм вършила и много други неща. Оставях текста да отлежава, връщах се към него, стигах до страници, които не ме пускаха да премина нататък. Не знам дали времето е малко или много. Вероятно е точно толкова, колкото ми е било нужно. За мен беше важно да преодолея страховете си, че този текст ми е непосилен. За огромен късмет, имах на кого да разчитам за подкрепа.

Фондация "Елизабет Костова",

Фондация „Елизабет Костова“, от 2007 г. връчва всяка година наградата за превод „Кръстан Дянков“

Що се отнася до трудностите, свързани с превода на тази книга, те бяха от всякакъв характер: идиоми и езикови игри, жаргон, анаграми, панграми, азбучни списъци, изобилие от скрити и явни цитати, включително поетични (преведени от Манол Пейков), разказ от името на петима протагонисти, чиито гласове се редуват, терминология в различни области: химия, биология, медицина, литература, изкуства, литературни препратки. Много тежка и натоварваща в човешки план тематика.

– Кое е изречението, което беше най-трудно за превод?

– Трудностите в тази книга далеч не са в превода на конкретни изречения, както споменах и по-горе. Те по-скоро са съвкупност от много фактори. Но, за илюстрация, ето два примера:

NXB’s drug-induced synaesthetic forms include these four, along with twenty-three others: lazy tongs (extensible frameworks with scissor-like hands), swastikas, scutiforms (shield shapes), galeiforms (helmet shapes), rowlock arches, lumbriciforms (like earthworms), cochlears (like snail shells), quadrants (quarters of a circle), doughnut shapes, amygdaloids (almond shapes), anchor shapes, botryoidals (like a bunch of grapes), clothoids (tear shapes), ensiforms (sword shapes), infundibuliforms (funnel shapes), moniliforms (string of beads), pinnate shapes (feathers), sagittates (arrowheads), unciforms (hook shapes), villiforms (resembling bristles or velvet pile), virgates (shaped like a rod or wand), scroll shapes, and sigmoids (curved in two directions, like the letter S).

Провокираните от медикаменти синестетични форми при НКБ включват горните четири, наред с двайсет и три други: пантографски клещи (разтегаеми щипци с дръжки като на ножица), свастики, щитовидни, с форма на каска, като зидани арки, глистообразни, кохлеарни (като черупка на охлюв), квадранти (четвъртина от кръг), с форма на поничка, амигдалоидни (с форма на бадем), като котва, гроздовидни, капковидни, мечовидни, фуниевидни, като наниз мъниста, подобни на пера, като връх на стрела, извити като кука, четинести (като повърхност на кадифе), пръчковидни, като свитък и сигмоидни (извити в двата края, като буквата S).

Изброяванията и дългите изречения са обичаен препъни-камък във всеки превод.

Или тази анаграма:

M  is for the miseries of Menopause

O   is for the road to Oblivion

   is for the Tailspin of ageing

H   is for the feeling of Helplessness

  is for the feeling of Emptiness

R   is for my Rage over losing my Role of M O T H E R

М бележи злочестината на Менопаузата
А бележи пътя към Апатията
Й бележи Йезуитската природа на надеждата
К бележи приближаването към Края
А бележи Агресията ми, че губя ролята си на майка

 

Тук ключовият момент е Й. За колко думи с Й се сещате в българския език? Йероглиф, йога, йод… А думата „Майка“ е абсолютно задължителна в тази анаграма. Тоест, дума с „Й“ при всички положения трябва да има в нея.

Годишната награда „Кръстан Дянков” е учредена през 2007 г. от Фондация „Елизабет Костова“ и се дава за превод на съвременен роман от английски на български език.
Годишната награда „Кръстан Дянков” е учредена през 2007 г. от Фондация „Елизабет Костова“ и се дава за превод на съвременен роман от английски на български език.

– Има ли цитат или момент от книгата, които най-силно са ви впечатлили?

– В самото начало на романа се описва как Ноел, един от петимата главни герои, приема новината за смъртта на баща си – какво се случва в главата му. Обрисуването с думи на цветовите възприятия на един синестет е уникално. И Джефри Мур тук е невероятно картинен. Много силни са и дневниците на Стела, болната от Алцхаймер майка на Ноел. Паралелно с разпадането на паметта й, се разпада и нейният език – буквално е разглобен на парчета, които се разместват като блокчета от детски строител. Да се преведе такава реч означава първо да бъде реконструирана на оригиналния език, след което преведена буквално и разглобена наново на целевия език.

– Проблемът на главния герой Ноел Бурун в „Творците на памет“ е, че има много силна памет и не може да забрави нищо. Предимство или недостатък е неспособността да забравиш?

– В романа една от основните линии на противопоставяне е липса на памет – свръхпамет. И двете крайности водят до разпад на личността. Непосилно е за човек да носи бремето на цялото си познание, емоции, преживявания, без да има механизми на освобождаване.

– Като човек познаващ в дълбочина, колоритността и на двата езика – английския и българския, можете ли да кажете какви основни разлики намирате помежду им? Емоцията и чувствата различно ли звучат на двата езика?

– Благодаря ви за ласкавата оценка. Да кажа, че познавам колоритността и на двата езика в дълбочина, означава да изгубя хъса си за по-нататъшно ровене в дълбочина. Слава богу, още го имам. Според мен най-лесно се усеща разликата между двата езика, когато човек превежда собствени текстове. Тогава се чувстваш достатъчно свободен да изразиш една и съща емоция посредством различни думи и не се притесняваш толкова, че фигурата за нещо, което ти е на сърцето, е различна на двата езика. С чуждите текстове е по-сложно, защото интерпретираш. Затова и най-добрите преводи се получават, когато си достатъчно освободен да надскочиш графиката на думите и да превеждаш посланието между редовете. Разбира се, твоята версия за това послание.

Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив
Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив

– Как протича един работен ден на преводача?

– Гледа замислено през прозореца, пуши цигара от цигара, скрит зад дебели речници, и на пристъпи изтраква откоси от думи по клавиатурата. Шегувам се. През последните две години съм забравила какво е да отдавам цялото си време на преводите. Защото работя и други неща – било то поради влюбване в нови и интересни начинания, било защото преводач къща не храни. Така че денят ми минава разпиляно, а времето, което отделям за превод, не е по график. При всички положения предпочитам да е в по-безлюдната част на денонощието, по възможност без двете ми деца да ми скачат по клавиатурата.

– Бихте ли се радвала, ако децата ви наследят професията ви?

– Общо взето, натам е тръгнало. Синът ми е запален читател и често си отбелязва в книгите лошо звучащи на български изрази, или намира грешки и тича да ми ги покаже. А е едва на десет. Не знам дали ще се превърне в професионален интерес, но засега надава ухо. Бих се радвала, да. Преводът ми носи голямо удовлетворение и вярвам, че е достойно занимание. За дъщеря ми все още не мога да правя прогнози.

– От 1997 г. до сега работите на свободна практика. Това по-скоро желание за свобода ли е или принуда на времето?

– През този период съм работила и в издателство на щат, и в студио за превод и субтитри – с постоянен ангажимент, в офис. Студиото напуснах, когато се родиха децата ми, за да бъда повече вкъщи с тях. А издателството – беше драстично разминаване на интереси, ценности и приоритети. Оценявам, че работата там ме запозна с издателския свят, научих много за правенето на книги, ориентирах се кой кой е в бранша не само у нас, а и в световен мащаб. Но разминаванията със собственика постепенно взеха да придобиват застрашителни за душевния ми комфорт размери. И се махнах. Така че краткият отговор е: „От желание за свобода“.

Невена Дишлиева-Кръстева. Снимка: Личен архив
Невена Дишлиева-Кръстева. Снимка: Личен архив

– Има ли наистина толкова свобода в свободната практика, колкото всеки си мисли?

– И да, и не. Свободен си да разпределяш времето и ангажиментите си (стига да ги има), да решаваш кога ти е празник и кога делник. Но колкото и да си на свободна практика, книгите ги превеждаш за издател, с чиито срокове и изисквания се съобразяваш; съобразяваш се и с авторите си. Лично аз обаче се чувствам относително свободна по отношение на най-важните за мен неща – в човешки и професионален план. Тази свобода включва например силата да откажеш да се видиш с приятел, който се заблуждава, че като си работиш вкъщи, значи си айляк. Въпреки относителността на понятието „свобода“ обаче, без колебания избирам неговите рискове и плодотворна мъглявина пред „гарантирания“ месечен доход, регламентираният работен делник и Коледният банкет с колежките.

– Започнала сте да работите на свободна практика в доста трудни години за България, особено за преводачите. Имало ли е моменти, в които сте мислила да се откажете от тази професия и да се занимавате с нещо друго?

– Не съм мислила да се откажа. Как да се откажеш от любовта си току така. Работа, бизнес можеш да зарежеш, но за мен преводът е език. Моят език. То е като да рисуваш картини, или да имаш друг адекватен на натюрела ти начин на изразяване. Налагало се е обаче да работя и друго, за да оцелявам. Била съм учител по английски, продавала съм вестници, превеждала съм технически и всякакви други безумни текстове, правила съм книги по поръчка, подготвяла съм тръжна документация… Но аз съм преводач на художествена литература и всичко друго съм приемала за странични занимания или временни спасителни мерки.

– След толкова години детайлна и задълбочена работа с двата езика, не сте ли се изкушавала самата вие да напишете художествено произведение?

– Аз си пиша. Много от преводачите, които познавам, пишат. Но то е за лична употреба, рядко излиза от компютъра ми. Единствените случаи, в които съм споделяла написаното, е било пред колеги преводачи. Правили сме си такива вътрешни четения, като тайно общество на съмишленици. И, странно, текстовете ни си кореспондират по много особен начин. Не тематично, а като усещане, като регистър.

„Кукувицата“ от Елин Рахнев (ICU, 2012)
„Кукувицата“ от Елин Рахнев (ICU, 2012)

– От 2010 г. имате и собствено издателство ICU. Можете ли да разкажете малко повече за него? Защо решихте да го създадете? Към какъв тип книги сте насочени? Колко и какви книги имате издадени до момента?

– Идеята за издателството дойде в процеса на опитите ми да направя следващата стъпка към постигане на по-голяма лична свобода. За мен всеки елемент от раждането на една книга, е много, много важен. Всеки човек от екипа, всяка дума, корица, шрифт, избор. Отговорността и рискът да създадеш собствена издателска марка, да обгрижваш книгите от тяхното зачеване до разпространението им на пазара, да обменяш светове с авторите и да получаваш обратна връзка от читателите – искаше ми се да го изживея. Идеята си зрееше у мен бавно и напоително, докато един ден с Елин Рахнев не решихме да превърнем една негова пиеса, в чието написване участвах косвено преди доста години, в приказка. Андрей Кулев и Ася Кованова започнаха да я рисуват и преди да се запитам време ли е, готова ли съм да издавам, ще се получи ли, имах пред себе си страхотно красива история с великолепни илюстрации. Оттам насетне връщане назад няма.Книгите на издателство Ай Си Ю са нежни, безкомпромисно мои, такива, от които ме обзема топлина. Още преди да започна да издавам, си обещах, че мине ли ми през ум да примижа за нещо – все едно дали е качеството на хартията или на литературата, – ще спра.Книгите ми засега са само три. Освен „Кукувицата“, излязла в края на 2012 г., през

"Слънчогледи за Мария" от Керана Ангелова (ICU, 2013)
„Слънчогледи за Мария“ от Керана Ангелова (ICU, 2013)

2013 г. се появиха две книги на Керана Ангелова. „Един след полунощ“ е сборник с фрагменти, които се наместват в едно междинно пространство, на границата между художествената и документалната проза. Част от фрагментите са развити, опровергани от или по друг начин пренаписани в романите на Керана. Техни миниатюри. Другата книга се казва „Слънчогледи за Мария“ и е роман. Една читателка написа, че това е катарзисна книга. В нея има ужасно много болка, насилие, горчивина, неосъщественост, героите се лашкат между различни времеви и географски пояси, но в крайна сметка преминават през „игленото ухо на любовта“ и се пречистват. Грижата за този роман, извървяването на целия път от грубата идея за него, през живата връзка с читатели, обмена на енергии, чак до премиерата в София в края на ноември, ме изпълни с удовлетворение, каквото не съм очаквала, че може да донесе книга. До голяма степен това се дължи и на Керана Ангелова, с която всичко е любов. Занапред плановете ми са умерено оптимистични. Имам следваща книга в процес, дори две. За по-нататък не си позволявам да мисля, за да не се размечтавам твърде.

– И накрая, кои са творците на памет днес?

– Всеки човек на изкуството е творец на памет. Езикът на изкуството остава задълго.

* Интервю на Бистра Величкова с преводача и носител на тазгодишната награда „Кръстан Дянков“ 2013 г. – Невена Дишлиева-Кръстева

Advertisements

Ричард Русо: Ако не се откажеш, има шанс да успееш

Американският писател Ричард Русо. Снимка: Личен архив

Американският писател Ричард Русо. Снимка: Личен архив

Ричард Русо е американски писател и сценарист, автор на седем романа и два сборникa с разкази. Роден през 1949 г. в Джонстаун и израснал в Глоувърсвил, Русо завършва бакалавърска и магистърска степен по изящни изкуства, както и докторантура по философия в университета на Аризона. Романът му „Емпайър Фолс” печели наградата Pulitzer за литература през 2002 г. и е заснет на филм през 2005 г. Преди седмици, „Емпайър Фолс” излезе на български език от издателство „Сиела”.

В края на месец май, Ричард Русо, гостува в България по покана на Фондация „Елизабет Костова”. Той беше лектор на ежегодния Созополски семинар по творческо писане. В София, изнесе лекции свързани с творческото писане и адаптирането му за кино. На лекция пред студенти, в Софийския университет, писателят сподели, че има режим на писане, според който сутрин пише около 2-3 страници. Признава, че първите два часа са най-ползотворния му период, в който свършва най-добра работа. Следобедът го посвещава на редактиране на написаното сутринта. А вечер, когато си почива, се отдава на четене. Въпреки че вече всичко се пише на компютър, Ричард Русо остава привърженик на писането с химикалка на лист хартия.

– Г-н Русо, кога осъзнахте, че ще бъдете писател?

– То не беше едно единствено осъзнаване. В лекциите, която изнесох, аз казвам, че осъзнавам на няколко пъти, че искам да бъда писател. Имах период, в който пишех много. В последствие станах професор. Скоро, след това намерих своя глас в литературата, което беше още едно от осъзнаванията ми като писател. В един момент обаче си казах, добре, може би не съм писател, но бих искал да пробвам за известно време да бъда. Тогава бяха на около 32 години. Когато твои разкази започнат да ги публикуват, ти си казваш – о, аз съм писател. Когато, обаче първата ми книга „Мохак” беше одобрена за публикуване, беше първият път, в който чувствах, че мога да кажа на другите хора, че съм писател. Важно е какво ти мислиш за себе си и как се възприемаш, но е важно и как другите те възприемат.

– Вашето семейство и приятели подкрепяли ли са ви в писателския ви път? Или са ви казвали, че това не е печеливша работа и е добре да се захванете с нещо друго?

– Всеки, с който съм говорил тогава се опитваше да ме откаже. Майка ми беше човекът, който винаги ме е подкрепял и насърчавал да правя това, което искам. Когато станах професор, тя беше изключително горда. Когато й казах обаче, че искам да бъда писател, тя каза, че това вече идва в повече. Каза ми, че трябва да обръщам внимание на семейството си, да се концентрирам в работата си, така че да изкарвам добри пари, за да издържам съпругата и децата си. Тя смяташе, че да си писател е все едно да гониш вятъра. Страхуваше се, че семейството ми ще страда от това. Майка ми не спираше да казва: „Не, не, ти не трябва да правиш това. Ти си преподавател, имаш семейство, зарежи тази луда мечта”. Баща ми по това време вече беше починал. За това, никой от семейството ми не ме насърчи в желанието ми да съм писател. По-късно съпругата ми си намери любовник. Разделихме се. Преди да се стигне до там, се случи така, че харчехме пари, които нямахме. Имаше период, в който малкото пари, които имахме ги давахме за пощенски марки, за да мога да изпращам своите разкази до различни списания. В повечето случаи, те се връщаха обратно, с отказ. През цялото това време в началото, когато Барбара и аз бяхме женени и бяхме отчайващо бедни, от нея се очакваше в един момент да каже: „Виж какво, това е лудост, ние харчим пари, които нямаме. Не мислиш ли, че трябва да прекарваме времето си в нещо, което ще ни се отплати и ще ни носи доход?” Но тя никога не каза това. Това, че тя не се противопостави и не ми попречи да преследвам мечтата си, ми даде увереност да продължа.

"Емпайър Фолс" на Ричард Русо ("Сиела")

„Емпайър Фолс“ на Ричард Русо („Сиела“)

– Вашата книга „Емпайър Фолс”, наскоро излезе на български език.

– Да. Ако някой кажеше на семейство ми, че аз не само ще се развия и ще стана писател, но и че един ден ще бъда преведен на български, те щяха да кажат „Ооо, това е невъзможно!”

– Колко време ви отне написването на книгата?

– Обикновено ми отнема около 4 години, за да напиша една книга. Но, през тези 4 години, докато писах „Емпайър Фолс” аз не се занимавах само с това . В същото време, пишех кратки разкази, сценарии за филми, есета, преподавах в университети.

– С какво „Емпайър Фолс” се различава от другите ви книги?

– Това, което е различното в „Емпайър Фолс” е че историите, които бях писал до този момент, бяха интимни разкази, свързани с личните отношения между хората. В „Емпайър Фолс” има исторически контекст, за това е и по-голяма. Главните герои, които живеят в настоящето са едната част от историята. Другата е едно семейство, чиито живот се развива в миналото, в същия този град. В тази част се разказва как се е създал града, как са започнали да наемат работници във фабриката. Това е история за самия град. Тъй като този малък град, известен със своите мелници, прилича на други такива градове пръснати из цяла Америка, аз осъзнах, че всъщност пиша роман за Америка. Тази книга не е просто интимна история, но и исторически разказ, както и политически портрет на нацията в рамките на 50 години. Разглежда се животът на хората, в един исторически период, през който Америка претърпява определени промени.

Сегашното време в романа се развива в периода, когато всички мелници в града ги затварят и главният герой – Майлс Роби се опитва да спаси бизнеса си. Безработицата се увеличава и хората напускат града. В този момент идва един човек, който купува всички стари мелници и ги превръща в малки ресторанти, магазини и кондоминиуми. Именно това се случва в цяла Америка тогава, променя се икономическа среда. Другата част на историята, разглежда града от самото му създаване, още през 19 век, когато дори не е имало електричество, когато реката се е използвала за работата на мелниците.

– До колко има автобиографичност в книгата?

– Тук може би има по-малко автобиографичност, в сравнение с другите ми книги. Най-автобиографичният епизод от книгата е, когато Майлс е все още момче. Тогава майка му го завежда до едно вълшебно място, до острова Мартин Виниардс. Той никога не забравя тази случка. От тогава винаги, когато е тъжен и разочарован от живота, си спомня за това място от детството, което за него е въплъщение на щастието. Това е доста автобиогафична част, защото моята майка ме водеше на същия този остров. Той промени живота ми. От тогава, аз водя собствените си деца там. Те вече са големи хора и водят техните деца на острова. Превърна се в семейна традиция.

– През 2005 г. романът „Емпайър Фолс” е заснет на филм. Как се почувствахте, когато видяхте художествените си герои на екрана? Изглеждаха ли така, както сте ги представил в книгата?

– Това, което се случва при мен, а предполагам и при повечето писатели, е че докато пиша книгата, аз вече виждам един филм в главата си. Когато обаче започна да се случва наистина, на голям екран, беше доста различно. Все пак филмът се прави от продуцент, режисьор, актьори. Много хора участват в реалния кино процес и всеки има своя принос в него. Винаги, когато видя филм по моя книга, моята първа реакция, е, че нещата не трябва да са така. С „Емпайър Фолс”, например, за главната роля на Майлс Роби, те избраха Ед Харис. Той е прекрасен актьор. Героят, обаче, който аз бях описал в романа беше едър, разпуснат, с наднормено тегло. Той беше човек, който буквално изяжда грешките си. През целия си живот е бил готвач. Всеки път, когато направи сандвич, който някой не харесва и не го иска, вместо да го изхвърли в кофата, той го изяжда. Става дума за огромен мъж. Кой, обаче избраха за тази роля във филма? Избраха Ед Харис, който е в перфектна физическа форма, със слабо тяло! Странното е, че всеки във филма го нарича Голямото момче, както му казват и в книгата. Притесних се как ще се изглеждат нещата накрая. Въпреки това, крайният продукт беше добър. Най-важното в романа е отношенията между Майлс и неговата дъщеря. В сцената, която показва тези отношения, Ед Харис се

Ричард Русо. Снимка: Владислав Христов

Ричард Русо. Снимка: Владислав Христов

оказа перфектното въплъщение на любящ баща, който се страхува, че нещо лошо ще се случи с дъщеря му и иска да я предпази. След като видях тази сцена, си казах – какво значение има как изглежда – слаб или едър, както е описан в книгата, след като тази химия между него и младата актриса, разтърсва екрана с емоция. Това беше прекрасно. Аз имах щастието да работя със страхотен екип – Пол Нюман, Ед Харис и други известни имена.

– Кое е по-важно в процеса на писане – вдъхновението или ежедневната и усилена работа?

– Хората, които виждат писането единствено като вдъхновение, скоро се захващат с нещо друго. Тези, които седят и чакат да дойде вдъхновението накрая стават сервитьори. Мисля че, всеки, който разбира какво е писането, знае, че вдъхновението идва от навика, идва от желанието да заставаш пред белия лист всеки ден и да пишеш изречения, изречения, които не са перфектни, но които подобряваш с всяко следващо. Ако не си пред белия лист, с химикалка в ръка, нищо няма да излезе. 99% от работата е да напишеш едно изречение, след това по-добро и по-добро, и по-добро.

– Според вас каква работа би било добре да има човек, за да му помогне при писането на художествена литература?

– Всяка работа, която изисква упоритост. Когато бях в гимназията имаше т.нар „Крос кънтри” маратон, състезание по бягане. Аз не бях достатъчно бърз и не можех да бягам спринтове. Това, което аз можех да правя, а пък много други хора не можеха, беше просто да продължавам. Единият крак пред другия, другият пред другия… Никога няма да бъдеш бърз, но когато другите спрат, ти продължаваш да вървиш, да тичаш. Всяка работа, която изисква упоритост и способността да не се отказваш, и да продължаваш, може да бъде много добра тренировка за един писател.

Лекция на Ричард Русо в Софийския универстиет. Снимка: Бистра Величкова

Лекция на Ричард Русо в Софийския универстиет. Снимка: Бистра Величкова

– Мислите ли, че ако един писател спре да пише за известно време, примерно за година, след това може лесно да пропише отново?

– Би било трудно. Аз се опитвам да пиша всеки ден, защото съм забелязал, че дори един ден да не пиша, на следващия ми е по-трудно. Като всеки човек, аз искам нещата да стават лесно, за това пиша всеки ден. Ако всеки ден работя максимално много и пиша отдадено, животът ми е по-лесен. Но за да ти е лесен животът, трябва дисциплина.

– Какъв съвет бихте дал на младите писатели. Какво трябва да направят, за да имат успех в писането?

– Най-важното е да четат постоянно. За да бъдат добри писатели, първо трябва да са добри читатели. След това, трябва да пишат всеки ден. И да знаят, че голяма част от хората, които правят всичко това, в един момент се отказват. Ако не се откажеш, имаш реален шанс да успееш.

* Интервюто на Бистра Величкова с Ричард Русо е публикувано в Kultur Bench, 7 юни, 2013 г.

Елизабет Костова: Писането е като дърводелски занаят

Елизабет Костова. Снимка: Дебора Фейнголд

Елизабет Костова. Снимка: Дебора Фейнголд

Елизабет Костова е световноизвестен автор на проза, поезия и есета. Завършила е университетите Йейл и Мичиган. Първият й роман, „Историкът” (Little, Brown, САЩ / Сиела, България), чието действие частично се развива в България, е преведен на над 40 езика и е продаден в над 5 млн. копия в целия свят. Втората й книга, „Крадци на лебеди” (Little, Brown, САЩ / Сиела, България), е публикувана през януари 2010 г. Елизабет Костова е омъжена за български учен и има силен интерес към българската история, литература, култура. През 2007 г., заедно със Светлозар Желев, основава фондацията за творческо писане „Елизабет Костова”. Наред с многото дейности свързани с българската литература, превода ѝ и популяризирането ѝ в и извън България, Фондацията организира ежегодни семинари по творческо писане в град Созопол. Елизабет Костова е преподавала писане на художествена литература в Мичиганския университет, както и в Университета на Северна Каролина (Уилмингтън). В момента живее в Съединените щати.

– Тази, година за шести пореден път, се проведе Созополският семинар по творческо писане, организиран от Фондация „Елизабет Костова”. Как протече той и по какво се различава от семинарите през миналите години?

– Интересно е, че ме питате това, защото накрая на семинара, някой ме попита същото и аз казах – тазгодишния семинар имаше най-добрата група до сега. Те се засмяха и казаха, ти това го казваш всяка година. Признавам, че съм ентусиазирана, но тази година наистина имахме много силна група и от страна на българските автори, и от англоговорящите. Тази година те бяха по-възрастни, специално английските участници. И в двете групи, всеки от авторите вече имаше публикувана книга. Всички бяха наистина професионалисти в писането. Имали сме участници в семинара, които не са имали публикувана книга, тъй като това не е критерий за нас. Трябва да кажа, че тази година беше изключително трудно да направим своя избор. Можехме да приемем много повече хора във всяка група, имаше много добри кандидатури и за нас самите беше трудно да отсеем само 10 човека.

– Какви са критериите, според които приемате участници в семинара? Какво е важно да знаят бъдещите кандидати за Созополските семинари?

– Преди всичко, гледаме качеството на изпратения текст. Комисиите, които избират участниците, са преподавателите в уъркшоповете, в Созопол. Те избират хора, с които смятат, че ще могат да работят добре. Те преценяват, че на един писател могат да бъдат много по-полезни, отколкото на друг, поради своите специфични познания. Въпреки това, ние се опитваме да бъдем максимално обективно при избора си. Аз обикновено чета текстовете, които са ми изпратени. Дори не гледам биографията преди да реша дали текстът е добър.

– Вие водите англоезичната група в Созопол. Кое е най-важното нещо, което казвате на участниците, относно писането? Какво ги съветвате?

– Тези уъркшопове са по-скоро като разговор между писатели. Аз не се възприемам като учител там в традиционния смисъл на думата. Българската група следва същия модел. Ние разговаряме върху конкретен текст, написан от някой от участниците, които те са изпратили, кандидатствайки за семинара. Едно от нещата, за които винаги говорим е как да се научим да редактираме добре собствените си текстове; Как да се научим да бъдем най-добрите си критици. Ние не провеждаме просто философски разговори относно редактирането, а на практика върху самия текст обсъждаме как той може да бъде усъвършенстван.

– Кое е по-важно при писането – вдъхновението или усилената работа и рационалното подреждане на това, което искаш да кажеш чрез текста?

– Моят опит показва, че не е възможно писането само с едно от изброените неща. Един текст става добър благодарение на всичко заедно. Вдъхновението само по себе си не може да те закара далеко, защото писането е реалната работа, която трябва да се свърши, а след това трябва препрочитане и редактиране. От друга страна, ти може да работиш страшно много, но ако не чувстваш страст към това, което правиш, със сигурност това ще се усети в крайния текст, който предлагаш.

Тазгодишната писателска група на Семинара по творческо писане в Созопол. Елизабет Костова е в средата. Снимка: Джеремая Чембърлейн

Тазгодишната писателска група на Семинара по творческо писане в Созопол. Елизабет Костова е в средата. Снимка: Джеремая Чембърлейн

– Като човек, който говори и английски, и български език, и има възможност да следи и да чете в оригинал съвременната литература, излизаща на тези два езика, можете ли да кажете какви разлики намирате между българската и американската литература днес?

– Трудно може да се отговори на този въпрос. Бих казала, че във всички държави, писателите днес правят подобни експерименти в произведенията си. Мисля че американските писатели са привлечени повече от разглеждането и вплитането на историята, в художествените текстове и поезията. За щастие, виждам, че това явление се наблюдава вече и в България. Разбира се, има различни стилове и традиции. Има толкова различни писателски гласове и в двете държави, и е трудно да се обобщава.

– Смятате ли, че писането може да се научи в университета? Може ли човек да се научи да бъде писател или е нещо, което носи вътре в себе си?

– Мисля че е комбинация от двете. Има много неща в писането, които със сигурност не могат да бъдат преподадени. В същото време, има много аспекти на процеса на писане, които могат да бъдат преподадени. Една метафора за това е например, ако ти си дърводелец и искаш да направиш мебели от едно дърво, ти не можеш да направиш това, ако нямаш желание, ентусиазъм и естествени умения за това. Също така, обаче, ти никога не можеш да станеш дърводелец, ако не гледаш това, което са направили други дърводелци преди теб, ако не погледнеш техните красиви маси и мебели, и не се учиш от тях.

– Какво ви вдъхновява за писане? Някои от художествените ви герои съществуват ли в реалността?

– Вдъхновявам се да пиша от желанието си да си обясня света. В характерите на моите герои, понякога има една част взета от реалността, но като цяло те са си самостоятелни. По принцип не пиша автобиографично, за това героите ми са измислени.

– До колкото знам подготвяте нова книга, може ли да ни разкажете малко повече за нея? Кога се очаква да излезе?

– Все още работя върху заглавието, трудно ми е да го определя. Сюжетът се развива основно в България, в един дълъг период от време. Действието се развива през 20 век, но засяга и съвремието, от 21 век. За целта не използвам само мои лични впечатления от България, но правя и изследване по темата, интервюирам различни хора за различните исторически периоди. Книгата се очаква да излезе през 2015 г.

* Интервюто е публикувано първо в Kultur Bench, 3 юни, 2013 г.

english_flagThe interview is available in English language HERE.

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител

10 стипендианти бяха избрани от 200 кандидати за Семинара по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“ в Созопол в края на месец май, 2012 г. – в. „Дневник“
Десет стипендианти бяха избрани от 200 кандидати за Семинара по творческо писане на фондация "Елизабет Костова" в Созопол в края на месец май.
[Фондация „Елизабет Костова“]
Какво свързва свещеник, треньор на националния отбор по бокс, мениджър в „Метро“, американски учител в България, създателя на „Резерват Северозапад“ и американкска гражданка под гаранция? Отговорът, както всички истински отговори, е прост: любовта към писането. Десет стипендианти бяха избрани от 200 кандидати за Семинара по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“ в Созопол в края на месец май тази година. Там те прекараха четири дни, в които да прекалиш с разговорите за литература до 4 ч. през нощта беше нещо съвсем разбираемо.

„Дневник“ разпита стипендиантите за най-ценните им спомени и уроци от семинара.

Дилейни Нолан, писател

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Дилейни Нолан. [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1. Писателите са забавни, топли, диви, вълнуващи хора и бих искала да съм около тях по всяко време – те знаят как да те разсмеят, как да те предизвикат, както и кога да млъкнат.
2. Най-полезното нещо за писането е да четеш, дори е по-полезно от самото писане.
3. Да пътуваш и да срещаш нови и вълнуващи хора може да разпали въображението ти, но за писането е важно да се кротнеш на някое спокойно и тихо място, където да се концентрираш и да си скучен.
4. Винаги носи резервна гума за ремаркето.
5. Не прекалявай с червеното вино.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.

Бяхме пияни и заливащи се от смях, боси на брега на Черно море. Играхме на бутилка под дъжда. Имахме общ език: петима американци, озвучаващи кирилицата със звуци, подобни на жуженето на буболечките. Петимата българи бяха далеч от правилния английски, сякаш го бяха учили от филми и песни на „Металика“.

Първата вечер в Созопол: всички се шляехме по мокрите калдъръмени улички. Николай, нашият екскурзовод, ни заведе до плажа. Там бе студено, мокро и пусто, както винаги извън туристическия сезон, и неоновите светлини хвърляха отблясъци върху студения пясък. Разходих се насам-натам и когато се върнах, заварих свещеника да прави  стриптийз. Само по бельо и по впечатляващата брада, която прикриваше устата му и подчертаваше сините му очи, той прекоси пясъка и потъна в морето, докато всички ние крещяхме уплашено. Тогава той заплува към нас усмихнат, а водата струеше по бледата му кожа.

На връщане към хотела спряхме да купим още една бутилка, докато приливът бумтеше не за да докаже каквото и да е било, а защото не можеше да възпре пенливата си игра със светлината, която придърпваше и изплюваше обратно.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Сещате ли се за боклученото чудовище от „Улица Сезам“? Има обща вежда и живее в кофа, мърмори под носа си с ужасяващо лош дъх, особено за децата. Всъщност това звучи леко забавно!

Николай Фенерски, писател, преводач от словашки и чешки, създател на severozapad.org

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Николай Фенерки [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1. Научих се да пиша буквичките.
2. Научих се да съставям сложни изречения.
3. Научих колко ненаучимо е да се научиш да пишеш добре.
4. Научих, че в САЩ предпочитат дългите истории, не си падат по кратките. Минимумът е около 20 страници.
5. Научих, че някои издатели наистина притежават свойствата да превръщат хората в крокодили.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.

Liberty (свобода) пише на монетата от четвърт долар. И аз си я нося в джоба. Един от американските участници в семинара ми я даде за изнесената екскурзоводска беседа в центъра на Созопол. Разхождахме се вечерта късно и се радвахме на живота. Пред църквата „Свети Зосим“ се качих върху бордюра и с професионален замах ги накарах да ме слушат – обичам работата си като екскурзовод през лятото и работя точно в Созопол. Разказах им колко старо е това място и колко много история и смисъл се съдържат във всеки квадратен милиметър. После взех шапката на Каб, който всъщност не е американец, а виетнамец, чиито родители са се преселили някога от Южен Виетнам в САЩ, щата Монтана.

Каб обича шапките и винаги ходи с шапка, прилича по нещо на Чандлър или героите му. И с неговата шапка събрах даренията от публиката. Те се състояха от четвърт долар. Нося свободата в джоба си. Онези момчета и момичета, с които се запознах там, също носят свободата в джоба си. Интересно е на едно място да се съберат хора от кол и въже, пъстри и индивидуалисти, и да си говорят за това, което най-много обичат, литературата. Получават се интересни сблъсъци и мнения. Старият Созопол предразполага към писане и писателско умозрително настроение. Разказът ми за тези седем дни не може да се събере в един абзац. Надявам се дългата версия скоро да се роди и да бъде публикувана някъде…

И още нещо пише върху монетата от четвърт долар – но от лични съображения ще го премълча.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Ако не можех да пиша, щях да съм електротехник. От ония по стълбовете. И нямаше да ме хваща ток никога.

Николай Петков, писател, свещеник в храма „Свети пророк Илия“ в село Дивдядово

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Николай Петков [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1. Ако броят на разказаните истории е по-голям от броя на морския пясък – то какво ще бъде по-особеното при твоята малка песъчинка?
2. Умни хора – много, чувствителни – също. Но хората с умна чувствителност не са толкова много и си струва да се бориш за тяхното приятелство.
3. Във времето на всеобщото буботене, умението да се вслушаш в другия скоро ще се вмени за истински подвиг.
4. Пълнокръвните истории се нуждаят и от черен дроб.
5. Хората на изкуството често са като таралежи – искат да се погалят, а се пробождат с бодлите си.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
В този кратък разказ не е невъзможно главният герой да се казва Теодора Мусева, така че по-добре да не го пиша точно сега.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Ако не можех да пиша, щях да си намеря излаз към някое друго море, където солта във вълните не е от хиляди жени, подобни на Лотовата, море, по-бистро от Мъртвото, море, през чиито вълни да мога да премина пешком и ако загубя равновесие – да има вълна, за която да се хвана, без да се удавя.

Палми Ранчев, писател, треньор в националния отбор по бокс на България

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Палми Ранчев [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
В Созопол прекарахме три дни, по три пъти дневно работехме върху текстовете. Отчето се напи четири пъти. Три часа чаках да се появи с ключа (един), когато пи за последен път. Участниците от българска страна бяха пет. И се сприятелих с четирима. Запомних имената на двама от американските „писатели“. Бях възхитен от мълчаливото присъствие на Каб. От способността му да пие уиски от бутилка (една), без да досажда на останалите (5+?). Дилейни демонстрираше подобна литературна лудост, без да се докосва до бутилката му. Двамата бяха единици. Три, четири, едно, са цифрите, които са ми по-важни.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
Вървим по централната улица на стария град. Стигаме до място, откъдето започваме да се изкачваме към новия. В последния момент губим устрем. Не съм сигурен какво точно се случва. Вече не вървим заедно. Поглеждам към небето. Няма знаци, които да обясняват защо вече не се движим в същата посока. Неусетно се разпиляваме. Виждаме се, но някак си не сме напълно заедно. Не съм сигурен, че се връщаме. След известно време с облекчение отново се събираме. Разговаряме, усмихваме се уморено. Всичко се повтаряше в продължение на няколко вечери. Така и не успявахме да напуснем територията очертана от надвисналите над тесните калдъръмени улички созополски къщи. И останахме до края в уютния като гнездо стар град.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Писането, както съм се убедил, не е особено здравословно занимание. И вероятно, ако не пишех, щях да съм по-добре здравословно. Но пък… Толкова отдавна дращя в някакви тетрадки, бележници, последни страници на книги, компютри… Май винаги съм писал. Затова с нежелание и досада си представям подобно наказание. Нужно ли е? Вероятно ще продължа да пиша наум. И ще се опитвам да запомня написаното, за да го запиша при подходяща възможност. Все безсилни опити да пренеса по-далеко, по-навътре – част от себе си, от своя свят – в небулозата на постоянно застрояваната вечност.

Каб Тран, писател

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Каб Тран [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1. Винаги е важно след лекции, семинари, четения да отидеш на дълга, по възможност неправолинейна, разходка. Отразява се добре на смилането на информационния потоп.
2. Критиката е нож с две остриета. Най-важното е честността – дали писателят е откровен в работата си. Открих, че всички в американската група, включително Елизабет, пишем напълно различно – стилистично различно. Първо това ме стресна, защото последното нещо, което искам да правя, е да  вкарам чужда творба в своя калъп.
3. Българите са много отворени към писателските работилници. Това ми напомня удивлението ми, когато първият ми кратък разказ беше обсъден по време на такава работилница. Нищо не може да замени това чувство и се радвам, че българите го преживяват за пръв път.
4. Повечето сгради в София не изглеждат много устойчиви на земетресения.
5. Приятелството няма граници. Възможно е да споделиш най-важните си идеи, независимо от езиковите бариери, стига да имаш достатъчно търпение и разбиране. Българите са едни от най-смирените, интелигентни и забавни хора, които съм срещал.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
Имаше един миг, в който направих крачка назад, в преносен смисъл, и прелетях над фантастичния ни семинар като безплътен разказвач. В този момент в галерията видях шест непознати, които се срещат за първи път на края на света, за да обсъдят най-скъпото си. Разговорът достигна пределно интимни нива, както и трябва в литературата, независимо къде се случва – в закусвалня в Монтана, в кафе в Париж или в галерия в Созопол. Отвън Черното море се разбиваше в скалите. Отвъд залива крайбрежието бе съвършено като на картичка. Картините в залата изглеждаха като излезли от някой сън. Всичко трябваше да се случи точно по този начин. И когато го осъзнах, беше красиво, красиво!

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Доста скучен.

Бистра Величкова, писател и журналист

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Бистра Величкова [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1-во, че няма значение от коя държава са и на какъв език говорят, писателите навсякъде по света са обединени от острата си сетивност, с която възприемат живота.
2-ро, научих, че не съм сама, в това по думите на Деян Енев „самотно занимание“ (писането). Хубаво е да знаеш, че има една общност от хора, разпръснати по цял свят, които чувстват и мислят като теб.
3-то, научих, че вдъхновението е само една малка част от творческия процес на писане. Както каза писателят Палми Ранчев: „Ти се вдъхновяваш, правиш си кефа, като си напишеш впечатленията, но след това вече трябва и да поработиш. След това трябва да се редактира и пренаписва, докато не се получи идеалният вариант.“
4-то, от човека и писателя Николай Фенерски научих, че хуморът и тъгата са две крайности, които създават хармонията на човешката душа.
5-то, научих, че трябва да знаеш кога си достигнал кулминацията на разказа и кога е дошъл подходящият момент, за да сложиш точката. Както каза Николай Фенерски по време на уъркшопа в Созопол: „Изкуството на писането се състои в това да успеем да намерим G-точката на разказа, за да свърши.“

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
Ако един разговор може да бъде случка, то тогава бих казала, че по време на семинара в Созопол ми се случиха няколко незабравими случки. Не мога да пропусна и култовите вечери с акапелно пеене на Манол Пейков (от ИК „Жанет-45“), както и приятелската атмосфера, която се създаваше около Светльо Желев и Валерия Иванова (от „Сиела“). Оказа се, че издателите също са хора, а не както много хора си ги представят – страшни и недостъпни за обикновен разговор.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Безсмислен.

Герард Конли, писател, редактор в сп. Southern Humanities Review

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Герард Конли [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1. Писателите рядко са толкова нервни, колкото ги представят в популярната култура.
2. Елизабет Костова е една от най-милите, майчински настроени покровителки.
3. България е страна, която си заслужава да бъде изследвана.
4. Куп добра литература трябва да бъде преведена на английски… незабавно.
5. Имам нужда да пиша по-често и по-насочено.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
Най-интересното събитие по време на конференцията в Созопол беше не толкова официалната програма, колкото импровизираната среща на американци и българи на брега на Черно море. Един от нас скочи да плува в непрогледния мрак. Хареса ми този момент и мисля, че идеално отрази вида на сплотяването, което се случи между нас по време на престоя ни.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Понякога се шегувам с приятели за тази идея. Те мислят, че се вживявам, но не е така. Ако не бях в състояние да пиша, щях а) неуморно се посветя на някаква кауза, която би ми позволила да се чувствам като мъченик или б) да извърша убийство (в стил Разколников) и да се скрия в ужас в някоя къщичка в планините Озарк.

Филип Анастасиу, писател, ръководител отдел „Обучение и подбор на персонал“, Метро Кеш енд Кери България

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Филип Анастасиу [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
– Най-важното, което научих, е, че трябва много да пиша. Другото невероятно преживяване беше да видя разказите си в текстовия модулатор на Краси Дамянов. От него научих доста за това как да редактирам текстовете си.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
– Това, което най-много ме впечатли, беше цялостната атмосфера на семинара. Никога не съм попадал в такава среда на взаимно уважение. Чувството, че всеки те подкрепя и насърчава, ти дава крила. Усещаш, че нищо не може да ти се опре.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
– Винаги съм имал повече хобита, отколкото времето ми позволява, предполагам, че някое от тях щеше да прерасне в нещо по-голямо.

Кати Флан, писател, преподавател по творческо писане в Goucher College в Балтимор, САЩ

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Кати Флан [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара? 
1. България е прекрасна страна, а хората са много топли.
2. Научих вълнуващи истории за живота по време на комунизма и начините, по които хората се справят с наследството му днес.
3. Обичам звука на българския език.
4. Когато слушах българските текстове, се опитвах да сравня текстовете с превода, така че да намеря всяка дума, която мога да си преведа на английски език.
5. Моментите, в които ми се получаваше, бяха едни от най-запомнящите се в цялото пътуване. Това беше малка врата, през която можеше да се види един друг свят – светът на думите.

Автор: Теодора Мусева, в. „Дневник“